ANCHEV v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.

© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

РЕШЕНИЕ

Жалби № 38334/08 и 68242/16
Хараламби Борисов АНЧЕВ
срещу България

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 5 декември 2017 г. като камара в състав:

Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Ерик Мьозе (Erik Møse),
Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
Шифра О’Лиъри (Síofra O’Leary),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
Майя Русева (Maiia Rousseva), ad hoc съдия,
и Kлаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,

Като взе предвид горните жалби, подадени съответно на 11 август 2008 г. и 11 ноември 2016 г.,

Като взе предвид становището, представено от Правителство ответник и становището, представено в отговор от жалбоподателя,

Като отбеляза, че на 17 април 2015 г. и на 29 ноември 2016 г. г-н Йонко Грозев,  избраният от името на България съдия, се оттегля от участие в делото (правило 28 § 3 от Правилника на Съда), и че съответно на 22 ноември 2017 председателят реши да назначи г-жа Майя Русева да заседава като съдия ad hoc от списъка на петте лица, определени от Република България като подходящи да поемат задълженията на такъв съдия (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1 (a)),

След проведено заседание, постанови както следва:

ФАКТИТЕ

1.  Жалбоподателят и по двете жалби г-н Хараламби Борисов Анчев е български гражданин, роден през 1953 г. и живее в София. Той се представлява от г-жа А. Гаврилова-Анчева, адвокат, практикуващ в София.

2.  Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието.

А.  Обстоятелствата по делото

3.  Фактите по делото, както са представени от страните и установени служебно от Съда въз основа на публично достъпни документи, могат да бъдат обобщени както следва.

1.  Държавна сигурност

4.  Подобно на други бивши комунистически страни в Източна Европа, по времето на комунистическия режим (1944-89) България има служба за сигурност, наречена “Държавна сигурност”, една от основните задачи на която е да потиска несъгласието срещу режима. Работи главно като държи хората, разглеждани като опасни за режима, под наблюдение, което се извършва чрез мрежа от секретни сътрудници. Първоначално Държавна сигурност е част от Министерството на вътрешните работи. През 1965 г. тя е поставена под прякото ръководство на Министерския съвет, но в периода 1968-69 г. отново е поставена под шапката на Министерството на вътрешните работи. Тя също така пряко отговаря пред Централния комитет на Българската комунистическа партия, Политбюро и генералния секретар.

(а) Вътрешна структура

5.  Между 1969 г. и 1990 г., когато е закрита (вж. параграф 9 по-долу), Държавната сигурност има шест управления. Първото се занимава с разузнаване, второто с контраразузнаване; третото с военно контраразузнаване, четвъртото с технически и икономически шпионаж, петото с безопасност и охрана, а шестото - с “борба с идеологическата диверсия и противодържавните прояви”. В допълнение към тези управления има пет самостоятелни отдела: следствен, външно наблюдение и проучване, картотека и архив, шифър и радиовръзка и бойна и мобилизационна готовност.

6.  След 1975 г. Шесто управление на Държавната сигурност е съставено от седем отделения. Първото е натоварено с “борбата с идеологическата диверсия и друга вражеска подривна дейност по линия на творческата интелигенция“, второто с “борбата с идеологическата диверсия и друга подривна дейност сред студентите и докторантите“ третото се бори с “вражеска подривна дейност“ в религиозни организации, четвъртото с подтискане на националистическата дейност на различни етнически малцинства, а петото с противодействие на дейностите на български емигрантски организации. Задачата на шестото отделение е да пречи на “противодържавните прояви”. Седмото отделение се занимава с информация и анализ. През 1981 г. е добавено ново отделение, новото седмо отделение, което прави бившето седмо отделение осмо отделение. Задачата му е “борба с тероризма, анонимните вражески дейности и бягства от страната” и да открива “държавни престъпници”. През 1985 г. ново направление “Т” (терор) възниква от това управление.

(б) Видове досиета и архиви, водени от Държавната сигурност

7.  Съгласно чл. 7, ал. 1 от секретната Инструкция на министъра на вътрешните работи от 1978 г., която остава в сила до закриването на организацията в началото на 1990 г. (вж. параграф 9 по-долу), Държавна сигурност води девет вида дела. Те попадат в две широки категории. Първата се състои от седем типа дела, свързани с обекти: “дела за оперативно разследване”, “дела за оперативна разработка”, “дела за оперативно проследяване”, “дела за оперативно наблюдение”, “оперативни преписки”, “дела за обектови разработки” и “литерни дела”. Втората категория обхваща два вида дела, отнасящи се до ресурсите, използвани от Държавната сигурност: “дела за секретни сътрудници” и “дела за конспиративна квартира”.

8.  Референтните данни за делата са записани в няколко справочни картотеки и регистрационни дневници (чл. 50 до чл. 59 от Инструкцията от 1978 г.). Картотека № 4 съдържа картони, отнасящи се до действащи и пенсионирани сътрудници, лица, подготвяни за вербовка, и лица, чиято вербовка не се е състояла. Картотека № 5 съдържа подобни картони като тези в Картотека № 4, но са подредени по оперативен псевдоним, а Картотека № 6 съдържа картони, отнасящи се до действащи сътрудници, подредени според отделение, както и конспиративни квартири (чл. 50, ал. 2). Другите картотеки съдържат картони, отнасящи се до обекти на наблюдение: дисиденти, емигранти, “противодържавни” групи и т.н. (чл. 15, ал. 2).

(в) Закриването на държавната сигурност и частичното унищожаване на нейните досиета

9.  През януари 1990 г., малко след падането на комунистическия режим в края на 1989 г., правителството решава да закрие Държавна сигурност.

10.  По същото време, отбелязвайки “сложната политическа и оперативна ситуация”, на 25 януари 1990 г. заместник-министърът на вътрешните работи, отговарящ за архива на министерството, тайно предлага да бъдат унищожени редица досиета, съхранявани от Държавна сигурност. Министърът одобрява предложението на същия ден. Няколко дни по-късно, на 5 февруари 1990 г., заместник-министърът тайно предлага да се предприемат стъпки за ускоряване на унищожаването на досиетата. Министърът одобрява предложението на същия ден.

11.  Съгласно опис, изготвен от Министерството на вътрешните работи през 1994 г., тази секретна операция води до унищожаването на 134 102 от общо 331 995 досиета, съхранявани от Държавна сигурност.

2.  Разкриването на жалбоподателя като свързан с Държавна сигурност

12.  Жалбоподателят е адвокат. От 1980 г. е член на Софийска адвокатска колегия. От 1992 г. до 1995 г. е главен секретар на Висшия адвокатски съвет, а от 1994 г. до 1996 г. е главен секретар на Централната избирателна комисия. От 1996 до 1997 г. е ликвидатор на банка в несъстоятелност. За няколко месеца през 1997 г. е министър на правосъдието и заместник министър-председател в служебно правителство.

(а) Първо разследване

13.  Министрите в правителството трябва да бъдат проверявани за принадлежност към службите за сигурност на комунистическия режим съгласно чл. 3 (1) от закона, който е в основата на този случай - Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и Разузнавателните служби на Българската народна армия от 2006 г. (”Закона от 2006 г.” - вж. параграфи 44, 45 и 47 по-долу). След разследване на министрите в правителството на 12 февруари 2008 г. Комисията, която отговаря за прилагането на закона (вж. параграфи 53-56 по-долу), издава решение, което обявява жалбоподателя в принадлежност със седмо отделение на Шесто управление на Държавна сигурност (вж. параграфи 5 и 6 по-горе) между 1982 и 1990 г. Също така публикува решението на своята интернет страница. Комисията се позовава на регистрационна бланка, вписване в регистрационен дневник, картон в картотека, доклад за вербуването на жалбоподателя и предложение за освобождаването му, като последните два документа са съставени от служител, който според сведенията е бил ръководилия го щатен служител.

14.  Два дни по-късно, на 14 февруари 2008 г., жалбоподателят има възможност да се запознае с тези документи. Малко след това ги публикува на своята интернет страница.

15.  Той не е поискал съдебно обжалване на решението на комисията. Според него това би било безсмислено, тъй като това не е ефективно средство за защита.

16.  Два дни по-късно, на 16 февруари 2008 г., ежеседмичен вестник публикува информация за обявяването на жалбоподателя. Два дни по-късно, на 18 февруари 2008 г., жалбоподателят пише статия в ежедневник, в която, наред с други неща, отрича да е бил сътрудник, заявява, че не е знаел за съществуването на досие, свързано с него, и оспорва достоверността на документите в това досие, като посочва, че всички те са издавани от служители на Държавна сигурност и че тези служители може да са поставили невярна информация поради желание да запълнят своите квоти за вербуване или с други скрити мотиви. Също така заявява, че не е бил особено впечатлен или разстроен от публикуването на информацията за него.

(б) Второ разследване

17.  След разследване на членове на Висшия адвокатски съвет - които трябва да бъдат проверени за принадлежност към бившите служби за сигурност съгласно чл. 3, ал. 2 от Закона от 2006 г. (вж. параграф 49 по-долу) - на 24 февруари 2014 г. комисията издава друго решение, с което разкрива принадлежността на жалбоподателя към седмо отделение на Шесто управление на Държавна сигурност (вж. параграфи 5 и 6 по-горе). Тя се позовава на същите документи като тези, които служат като основа за решението от 2008 г. (вж. параграф 13 по-горе), както и два картона.

18.  Този път жалбоподателя обжалва по съдебен ред. Той твърди, че Комисията е трябвало да го разкрие само след обстоен преглед на досиетата на бившите служби за сигурност и да е убедена, че те са достатъчно надеждни и установяват действително сътрудничество от негова страна, което не е така в настоящия случай. Административен съд София-град удовлетворява иска и отменя решението на Комисията. Той се съгласява с довода на жалбоподателя и отбелязва, че единствените архиви, доказващи, че е принадлежал към бившите служби за сигурност, са документи, изготвени от служителя, за когото се твърди, че е бил негов ръководител, вписвания в регистрационните дневници и картони от картотеките. Тъй като те не доказват ясно, че жалбоподателят действително е сътрудничил на тези служби, решението той да бъде разкрит е било незаконно (реш. № 541 от 02.02.2015 г. по адм. д. № 2971/2014 г., АС-София-град).

19.  Комисията подава касационна жалба. С решение от 17 юни 2016 г. (реш. № 7361 от 17.06.2016 г. по адм. д. № 4068/2015 г., ВАС, ІІІ о.) Върховният административен съд отменя решението на предходната съдебна инстанция. Той отбеляза, че първото решение на комисията за разкриване на жалбоподателя през 2008 г. не е оспорено от него и е влязло в сила и че обжалването от страна на жалбоподателя на третото решение за неговото разкриване през юни 2014 г. вече е било отхвърлено с окончателно решение (вж. параграфи 13 по-горе и 22 по-долу). Тези факти са от решаващо значение за решаването на делото и в светлината на тези факти трябва да се заключи, че разглежданото разкриване е било законно.

(в) Трето разследване

20.  След разследване на членовете на съвета на частни дружества, които са купили части от държавни предприятия- които трябва да бъдат проверени за принадлежност към бившите служби за сигурност съгласно чл. 3, ал. 2 от Закона от 2006 г. с измененията от 2012 г. (вж. параграф 50 по-долу) - на 4 юни 2014 г. комисията постановява трето решение, с което разкрива принадлежността на жалбоподателя към седмо отделение на Шесто управление на Държавна сигурност (вж. параграфи 5 и 6 по-горе). Тя се позовава на същите документи като тези, които служат като основа за решението от февруари 2014 г. (вж. параграф 17 по-горе).

21.  Жалбоподателят отново обжалва по съдебен ред. Той повдига същите аргументи като тези, които е изложил по отношение на второто решение на комисията по отношение на него (вж. параграф 18 по-горе). Този път обаче Административен съд София-град потвърждава решението на комисията. Като се позовава на преобладаващата съдебна практика на Върховния административен съд по чл. 25, ал. 3 от Закона от 2006 г. и на решението на Конституционния съд за потвърждаване на конституционалността на тази разпоредба (вж. параграфи 71 и 76 по-долу), Административен съд София-град постановява, че комисията не трябва да проверява дали жалбоподателят действително е сътрудничил или е дал съгласието си да бъде вербуван като сътрудник, но е билa длъжна да го разкрие, тъй като е открила документи, свързани с него. Не е от значение дали има достатъчно доказателства, които да покажат, че той действително е сътрудничил (реш. № 1947 от 24.03.2015 г. по адм. д. № 6086/2014 г., АС-София-град).

22.  Жалбоподателят подава касационна жалба, в която повтаря аргументите си. С решение от 11 май 2016 г. (реш. № 5566 от 11.05.2016 г. по адм. д. № 5343/2015 г., ВАС, ІІІ о.) Върховният административен съд потвърждава решението на предходната съдебна инстанция, като напълно се съгласява с мотивите ѝ. Той по същия начин постановява, че след като Законът от 2006 г. не предвижда разкриването на действителните дейности на засегнатите лица, а просто разкриването на принадлежност към бившите служби за сигурност, комисията не трябва да оценява естеството или степента на тяхното сътрудничество или да установява действителните им дейности.

(г) Публичните дейности на жалбоподателя от 2008 г. насам

23.  От 1998 г. жалбоподателят е член на надзорния съвет на “Българска холдингова компания” АД, инвестиционно дружество, регистрирано в сегмента на алтернативния пазар на Българска фондова борса. Той все още е член на Софийската адвокатска колегия.

24.  През ноември 2009 г. жалбоподателят публикува статия в ежедневник, в която коментира правилата относно използването на огнестрелни оръжия от полицията.

25.  През януари 2014 г. е назначен за член на Съвета за гражданско общество, който подпомага парламентарна комисия, натоварена с изготвянето на нов Избирателен кодекс. През февруари 2014 г. той дава радио интервю за работата си там.

26.  Между 2014 и 2015 г. участва в няколко телевизионни и радио програми, където е поканен в качеството си на бивш министър на правосъдието, за да коментира проблемите в съдебната система и възможните начини за нейното реформиране. През май 2015 г. той подписва отворено писмо, в което редица адвокати и общественици изразяват възмущението си от работата на Висшия съдебен съвет.

Б. Приложимо вътрешно право и практика

1.  Приложими конституционни разпоредби

27.  Чл. 5, ал. 4 от Конституцията от 1991 г. предвижда, че международните договори,ратифицирани и обнародвани и  влезли в сила по отношение на България, са част от вътрешното право и имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат.

28.  Чл. 32 от Конституцията предвижда правото на защита на личния живот и някои сродни права, както следва:

“1.  Личният живот на гражданите е неприкосновен. Всеки има право на защита срещу незаконна намеса в личния и семейния му живот и срещу посегателство върху неговата чест, достойнство и добро име.

2.  Никой не може да бъде следен, фотографиран, филмиран, записван или подлаган на други подобни действия без негово знание или въпреки неговото изрично несъгласие освен в предвидените от закона случаи.”

29.  В делата за клевета съдилищата постановяват, че нарушението на правата, посочени в чл. 32 от Конституцията, е закононарушение (вж. реш. № 358 от 23.02.2015 г. по в. гр. д. № 3719/2014 г., САС, и реш. № 1376 от 07.01.2016 г. по в. гр. д. № 1173/2016 г., САС). Върховният касационен съд е направил същото по дело, свързано с непозволено заснемане (вж. реш. № 878 от 16.06.2006 г. по гр. д. № 721/2005 г., ВКС, IV-Б г. о.).

30.  Чл. 41 от Конституцията предвижда правото на информация, както следва:

“1.  Всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.

2.  Гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права.”

31.  Чл. 56 от Конституцията предвижда правото на защита, както следва:

“Всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. ...”

32.  Чл. 120 от Конституцията предвижда съдебен контрол на административните действия по следния начин:

“1.  Съдилищата осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните орган

2.  Гражданите и юридическите лица могат да обжалват всички административни актове, които ги засягат освен изрично посочените със закон.”

2.  Опити за въвеждане на закони за лустрацията

33.  През 1992 г. народни представители предлагат няколко законопроекта, предвиждащи лустрация на бивши комунистически кадри и сътрудници на бившите служби за сигурност. Четири законопроекта, целящи да забранят бившите комунистически кадри да заемат публична длъжност, не достигат до гласуване в пленарна зала. Влизат в сила три по-ограничени: параграф 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за банките и кредитното дело от 1992 г., с който се забранява тези лица да заемат ръководни длъжности в търговски банки в продължение на пет години; нов чл. 10а от Закона за пенсиите от 1957 г., който предвижда, че времето, прослужено на ръководна длъжност в бившата Българска комунистическа партия и свързаните с нея учреждения, няма да се признава за целите на пенсионното осигуряване; и Закона за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации от 1992 г., който забранява на бившите комунистически кадри и сътрудниците на бившите служби за сигурност да заемат длъжности в академичните среди. И трите разпоредби са незабавно обжалвани пред Конституционния съд. Съдът отменя първата и втората въз основа на това, че са дискриминационни и непропорционално ограничават основното право на едно лице да избира дадена професия и да получава пенсия (вж. реш. № 8 от 27.07.1992 г. по к. д. № 7/1992 г., КС, обн., ДВ, бр. 62/1992 г., и реш. № 11 от 29.07.1992 г. по к. д. № 18/1992 г., КС, обн., ДВ, бр. 64/1992 г.). Третият закон остава в сила след конституционното обжалване (вж. реш. № 1 от 11.02.1993 г. по к. д. № 32/1992 г., КС, обн., ДВ, бр. 14/1993 г.), но е отменен приблизително две години по-късно през март 1995 г.

34.  Инициативите за лустрацията са възобновени през 1998 г. с влизането в сила на параграф 1(1) от допълнителните разпоредби на Закона за администрацията от 1998 г., с който се забранява на бивши комунистически кадри и служители или сътрудници на бившите служби за сигурност да заемат ръководни длъжности в държавната администрация в продължение на пет години, и на чл. 26, ал. 3 и чл. 59, ал. 2, т. 3 от Закона за радиото и телевизията от 1998 г., с които се забранява на тези лица да работят в регулаторния орган на медиите и в управлението на Българското национално радио и Българската национална телевизия. Първата разпоредба е обявена за противоконституционна главно на основание, че е дискриминационна и непропорционално ограничава основното право на труд (вж. реш. № 2 от 21.01.1999 г. по к. д. № 33/1998 г., КС, обн., ДВ, бр. 8/1999 г.). Другите две остават в сила след първоначално конституционно обжалване (вж. реш. № 10 от 25.06.1999 г. по к. д. № 36/1998 г., КС, обн., ДВ, бр. 60/1999 г.), но са отменени от Конституционния съд четиринадесет години по-късно през 2013 г., отново главно на основание, че са дискриминационни и непропорционално ограничават правото на труд (вж. реш. № 8 от 11.10.2013 г. по к. д. № 6/2013 г., КС, обн., ДВ, бр. 91/2013 г.).

35.  Третата вълна от закони за лустрация е приета между 2009 и 2011 г. Първият закон за лустрацията, чл. 3 от Постоянните правила на Народното събрание, забранява на народните представители, които са били сътрудници на бившите служби за сигурност, да работят в председателството на Народното събрание, да действат като председатели или заместник-председатели на парламентарни комисии или членове на някои ключови комисии, както и да стават членове на международни парламентарни делегации. Вторият закон, чл. 27, ал. 4, чл. 31, ал. 3 и чл. 33, ал. 3 от Закона за дипломатическата служба от 2007 г., изменен през 2011 г., забранява такива сътрудници да служат като посланици, заместник-посланици или генерални консули или да заемат определени ръководни длъжности в държавната администрация. Третият закон, чл. 11, ал. 1, т. 8 от Закона за Българската телеграфна агенция от 2011 г., забранява на сътрудниците да заемат длъжностите на генерален директор, заместник генерален директор или главен секретар на тази агенция. Между 2009 г. и 2012 г. всички тези разпоредби са обявени за противоконституционни на същото основание като посоченото преди това: те са дискриминационни и непропорционално ограничават основното право на труд (вж. реш. № 11 от 03.12.2009 г. по к. д. № 13/2009 г., КС, обн., ДВ, бр. 98/2009 г.; реш. № 11 от 22.11.2011 г. по к. д. № 8/2011 г., КС, обн., ДВ, бр. 95/2011 г.; и реш. № 11 от 02.10.2012 г. по к. д. № 1/2012 г., КС, обн., ДВ, бр. 78/2012 г.).

3.  Закони за разкриване на определени служители и сътрудници на бившите служби за сигурност

(а) Опити между 1990 г. и 1991 г. за разкриване на народни представители от Великото народно събрание, които са били сътрудници на бившите служби за сигурност

36.  На 23 август 1990 г. Седмото Велико народно събрание (”ВНС”) - първият демократично избран законодателен орган след падането на комунистическия режим през 1989 г. - решава да създаде ad hoc комисия, за да провери дали народни представители от ВНС са били сътрудници на службите за сигурност на режима. Комисията, наречена на името на своя председател Комисията “Тамбуев”, представя своя доклад на Бюрото на ВНС на 17 април 1991 г. Въпреки това, след изтичане в пресата на имената на около тридесет народни представители от ВНС, за които се твърди, че са такива сътрудници, на 23 април 1991 г. във ВНС избухва скандал и комисията е разпусната, без да приключи работата си.

(б) Решение от 1994 г. за разсекретяване на информацията за агентите на бившите служби за сигурност

37.  С решение от 13 октомври 1994 г. (обн., ДВ, бр. 86/1994 г.), Народното събрание постановява, че информацията за агентите на бившите служби за сигурност, свързана с периода преди 13 октомври 1991 г., не е държавна тайна. Въпреки това, при липсата на законови разпоредби, уточняващи начина, по който тази информация може да бъде оповестена публично, решението не води до конкретни стъпки.

(в) Законът за разкриване от 1997 г.

38.  През август 1997 г. Народното събрание приема Закон за достъп до документите на бившата Държавна сигурност и бившето Разузнавателно управление на Генералния щаб, който предвижда, че някои държавни служители (президентът и вицепрезидентът, министри и заместник-министри, съдии от Конституционния съд, членове на Висшия съдебен съвет, съдии от Върховния касационен съд и Върховния административен съд, прокурори в Главната прокуратура, областни управители, ръководители на някои изпълнителни и регулаторни агенции и генералните директори на Българската национална телевизия, Българското национално радио и Българската телеграфна агенция) и ръководителите на държавните банки и застрахователни компании трябва да бъдат проверявани за принадлежност към бившите служби за сигурност. По чл. 4 проверката трябва да се извършва от комисия, председателствана от министъра на вътрешните работи и включваща ръководителите на различните разузнавателни служби.

39.  Петдесет и двама народни представители почти веднага оспорват конституционността на целия закон. През септември 1997 г. Конституционният съд отхвърля по-голямата част от жалбата, но въпреки особеното мнение на четирима съдии, отменя разпоредбите относно разследванията на президента, вицепрезидента и съдиите от Конституционния съд. Той постановява, че би било противоконституционно те да бъдат проверявани за принадлежност от комисия, контролирана от изпълнителната власт. Въпреки особеното мнение на четирима съдии, съдът също така отменя разпоредбата относно лицата, които са включени само във вторичните документи на бившите служби за сигурност - картотеките и регистрационните дневници (вж. параграф 8 по-горе). Той твърди, че тези документи не са достатъчно доказателство, че тези хора са сътрудничили, и че това може да се докаже само с документи, съставяни от самите предполагаеми сътрудници. Макар частичното унищожаване на досиетата да ограничава усилията за разкриване на такива документи, трудността не е непреодолима и тежестта за това е върху държавата (вж. реш. № 10 от 22.09.1997 г. по к. д. № 14/1997 г., КС, обн., ДВ, бр. 89/1997 г.). По-късно става ясно, че трима съдии от мнозинството са били сътрудници (вж. параграф 68 по-долу). Те не са заявили това, когато са разглеждали делото.

40.  През февруари 2001 г. законът е изменен, като Народното събрание приема критиките, изтъкнати от Конституционния съд: с изменението комисията, която отговаря за прилагането на закона става, независима от изпълнителната власт и изрично се заявява, че картотеките и регистрационните дневници (вж. параграф 8 по-горе) не са категорично доказателство за принадлежност. Измененият закон остава в сила след допълнително конституционно обжалване (вж. реш. № 14 от 30.05.2001 г. по к. д. № 7/2001 г., КС, обн., ДВ, бр. 52/2001 г.), но е отменен едва малко повече от година по-късно през април 2002 г. Конституционно обжалване на закона за отмяна, основаващо се главно на твърдяно несъответствие с конституционното право на информация, е отхвърлено (вж. реш. № 3 от 25.09.2002 г. по к. д. № 11/2002 г., КС, обн., ДВ, бр. 94/2002 г.).

(г) Законите от 1999 г., 2001 г. и 2005 г., които предвиждат проверки на кандидатите на избори за принадлежност към бившите служби за сигурност

41.  През 1999 г. Народното събрание добавя нова алинея 4 към чл. 42 от Закона за местните избори от 1995 г. Тя предвижда всички кандидати за кмет и общински съветник да бъдат проверявани за принадлежност към бившите служби за сигурност по начина, предвиден в Закона от 1997 г. (вж. параграф 38 по-горе), и че резултатите от разследването трябва да бъдат давани на политическите партии или коалиции, които са ги издигнали, за да могат да решат дали да оттеглят номинациите. Конституционният съд отхвърля с единодушие обжалването на тази разпоредба, като смята, че не лишава кандидатите от правото да се кандидатират за длъжност, а просто дава възможност на партиите или коалициите, които са издигнали кандидатите, да решат дали да ги оставят в бюлетините (вж. реш. № 12 от 24.08.1999 г. по к. д. № 12/1999 г., обн. ДВ, бр. 77/1999 г.). Централната избирателна комисия за местни избори възлага на местните избирателни комисии да оповестяват публично резултатите от такива разследвания, но Върховният административен съд отменя това решение, като смята, че то неправомерно разширява обхвата на чл. 42, ал. 4 (вж. реш. № 4830 от 21.09.1999 г. по адм. д. № 5749/ 1999 г., ВАС, III о.). Тази разпоредба е отменена през април 2002 г. заедно със Закона от 1997 г. (вж. параграф 40 по-горе).

42.  Параграф 6 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за избиране на народни представители от 2001 г. предвижда подобно разследване на кандидати за народни представители, но само по искане на политическите партии или коалиции, които ги издигат. Съгласно чл. 48, ал. 5 от този закон партия или коалиция може да оттегли кандидат, за когото е разкрито чрез такова разследване, че е бил сътрудник на бившите служби за сигурност. Централната избирателна комисия посочва, че резултатите от разследването могат да бъдат предоставени от комисията по Закона от 1997 г. (вж. параграф 40 по-горе) посредством пълен отчет или просто удостоверение. Върховният административен съд отменя частично това решение, като постановява, че единственият законосъобразен начин да се установи, че някой е бил сътрудник, е чрез пълен доклад, а не чрез удостоверение (вж. реш. № 4270 от 13.06.2001 г. по адм. д. № 4623/2001 г., ВАС, III о.). И двете разпоредби са отменени през април 2002 г. заедно със Закона от 1997 г. (вж. параграф 40 по-горе).

43.  Нов чл. 3, ал. 3 от Закона от 2001 г., добавен през 2005 г., предвижда, че Комисията по сигурността на информацията - органът, който наблюдава съхранението и използването на класифицирана информация, трябва да провери дали кандидатите за народни представители са свързани с бившите служби за сигурност и да даде резултатите от разследването на ръководството на политическата партия или коалиция, която е издигнала кандидатите. Разпоредбата е отменена през 2009 г.

(д) Законът от 2006 г. и неговото прилагане

(i)  Влизане в сила

44.  През 2006 г., малко преди присъединяването на България към Европейския съюз, има нов тласък да се разкрият самоличностите на служителите и сътрудниците на бившите служби за сигурност. През май, юни и август народни представители представят три отделни законопроекта в тази посока. През август Постоянната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред на Народното събрание и неговата Постоянна комисия по отбраната разглеждат законопроектите и с мнозинство предлагат те да бъдат разгледани заедно и одобрени на първо четене. По-късно същия месец Народното събрание обсъжда законопроектите, които са подкрепени по време на обсъждането от всички основни парламентарни партии, и ги одобрява на първо четене. Първият законопроект е одобрен със 114 гласа “за”, 53 гласа “против” и 28 гласа “въздържал се”, вторият със 167 гласа “за”, 11 “против”, 18 “въздържал се”, а третия със 186 гласа “за”, 10 “против” и 5 “въздържал се”. Второто четене, на който етап са обединени законопроектите, се провежда няколко месеца по-късно в края на ноември и началото на декември. По голямата част от разпоредбите на консолидирания законопроект са приети почти единодушно. По-конкретно разпоредбите, които определят източниците на информация, които биха могли да се използват за установяване на принадлежност към бившите служби за сигурност (вж. параграфи 60 и 62 по-долу), са приети с 124 гласа “за”, 0 “против” и 3 “въздържал се” след продължителен дебат и отхвърляне на две алтернативни предложения.

45.  Законът, чието пълно наименование е Закон за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и Разузнавателните служби на Българската народна армия, е публикуван в Държавен вестник на 19 декември 2006 г. и влиза в сила на 23 декември 2006 г.

(ii)  Обхват ratione personae

46.  Съгласно чл. 1, ал. 2 и чл. 26, ал. 1, т. 2 от закона (текстът на последната разпоредба е изменен през 2012 г.) всички лица, които са заемали определена “публична длъжност” или са били ангажирани с определена “публична дейност” от 10 ноември 1989 г. - датата, на която се счита, че комунистическият режим в България е паднал - трябва да бъдат проверени за принадлежност към бившите служби за сигурност и да бъдат разкрити, ако бъде установено, че са били свързани с тях. Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 3 всеки, който встъпва в “публична длъжност” или се занимава с “публична дейност” в бъдеще, също трябва да бъде проверяван за принадлежност.

47.  Списъкът на видовете “публични длъжности” - подобен на този в Закона от 1997 г. (вж. параграф 38 по-горе), но по-обширен - е изложен в чл. 3, ал. 1. Първоначално той включва: (а) президента и вицепрезидента; (б) народните представители в Народното събрание и в Европейския парламент; (в) министър-председателя, заместник министър-председателите, министрите и заместник-министрите; (г) съдиите от Конституционния съд; (д) омбудсманът, заместник-омбудсманът и главният секретар в администрацията на омбудсмана; (е) председателите и заместник-председателите на държавни агенции и членовете на държавни комисии; (ж) съдиите, прокурорите и следователите; (з) членовете на Висшия съдебен съвет; (и) членовете на Комисията за защита на конкуренцията; (й) членовете на Комисията за регулиране на съобщенията; (к) председателят, заместник-председателите, членовете на управителни и надзорни съвети, директорите, заместник-директорите и ръководителите на отдел и сектор на Българската народна банка, Сметната палата, Националния осигурителен институт и Националната здравноосигурителна каса; (л) изпълнителните директори на изпълнителни агенции и ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на Министерския съвет, и техните заместници; (м) членовете на управителните и надзорни съвети на Агенцията за приватизация и Агенцията за следприватизационен контрол; (н) главният секретар, генералните директори, заместник генералните директори, главните директори, заместник главните директори, директорите, заместник-директорите, началниците на районни полицейски управления, началниците на отдели и началниците на сектори на Министерството на Вътрешните работи; (о) началникът и заместник-началниците на Генералния щаб на Българската армия и началниците и заместник-началниците на щабовете различните видове сили; (п) директорът, заместник-директорите, директорите на дирекции, началниците на отдели и началниците на сектори в служба “Военна информация” и служба “Военна полиция” и в службите за военно контраразузнаване на Министерството на отбраната, Националната разузнавателна служба и Националната служба за охрана; (р) областните управители и заместник областните управители; (с) кметовете, заместник-кметовете, както и секретарите на общини и общинските съветници; (т) председателят, заместник-председателите, генералните директори, членовете на управителни и надзорни съвети, членовете и ръководителите на дирекции, отдели и сектори в Съвета за електронни медии, Българската национална телевизия, Българското национално радио и Българската телеграфна агенция; (у) членовете на централните избирателни комисии; (ф) ръководителят на Националния център за изучаване на общественото мнение към Народното събрание; (х) членовете на политическите кабинети на министър-председателя, на заместник министър-председателите и на министрите; (ц) посланиците, генералните консули и заместник-ръководителите на дипломатическите мисии; (ч) главният секретар, директорите, началниците на отдели и началниците на сектори в администрацията на Народното събрание, както и щатните служители към постоянните комисии на Народното събрание; (ш) главният секретар, началникът на кабинет, секретарите, ръководителите на отдели и ръководителите на сектори в администрацията на президента; (щ) главните секретари, генералните директори, заместник генералните директори, главните директори, заместник главните директори, директорите, заместник-директорите, началниците на отдели и началниците на сектори в централната и териториална администрация на изпълнителната власт; (ъ) членовете на Висшата атестационна комисия; (ю) лицата на длъжност в органите на Европейския съюз, Организацията на Северноатлантическия договор и всяка друга международна организация, в която членува или в чиято дейност участва Република България; и (я) лица, заемащи длъжности, на които са назначени от президента, Народното събрание, Министерския съвет или министър-председателя.

48.  През 2009 г., 2010 г. и 2011 г. списъкът претърпява промени, свързани с промените в структурата на съответните органи. През 2012 г. Народното събрание го разширява и включва: (а) разследващата полицията, военната полиция и митническите служители, и (б) членовете на научните съвети на научните организации, като например университетите. В началото на 2017 г. Народното събрание допълнително разширява списъка, като включва (а) общинските омбудсмани и техните заместници; (б) съдебните заседатели; (в) главните секретари и директорите на дирекциите на Комисията за защита на конкуренцията и Комисията за регулиране на съобщенията; (г) председатели, заместник-председатели, членове, главни секретари и директори на дирекции в Комисията за финансов надзор и Комисията за енергийно и водно регулиране; (д) главните архитекти на общини и кметските наместници; и (е) членове на районните и общинските избирателни комисии.

49.  Списъкът с “публични дейности” е представен в чл. 3, ал. 2. Първоначално той се състои от (а) собствениците, директорите, заместник-директорите, главните редактори, заместник главните редактори, членовете на редакционните съвети, политическите коментатори, водещите на предавания, водещите на рубрики в печатни издания или електронни медии, както и собствениците и ръководителите на социологически агенции и дружества за осъществяване на връзки с обществеността; (б)  председателя, заместник-председателите, главния научен секретар, членовете на управителни съвети, директорите, заместник-директорите и научните секретари в Българската академия на науките и в нейните научни институти и други самостоятелни звена; (в) ректорите и деканите, техните заместници, директорите на филиали и департаменти и ръководителите на катедри (подразделения на факултетите) в държавни и частни висши училища и университети, както и директорите и заместник-директорите на училища; (г) управителите, изпълнителните директори, членовете на управителните и контролните съвети на лечебните заведения, както и председателите, заместник-председателите, главните секретари и членовете на управителните съвети на Българския лекарския съюз и на Българския зъболекарски съюз, както и председателя, генералния директор и заместник генералните директори на Българския Червен кръст; (д) председателите, заместник-председателите и регистрираните членове на ръководни и контролните органи на политически партии или коалиции, на синдикални организации, организации на работодатели и на други юридически лица с нестопанска цел; (е) ръководителите и членовете на управителните органи на религиозни общности; (ж) председателите, заместник-председателите и членовете на Висшия адвокатски съвет, Висшия контролен съвет, Висшия дисциплинарен съд; (з) председателите и членовете на управителните и контролните органи на националните спортни организации и на Българския олимпийски комитет; (и) членовете на управителните, контролните и надзорните органи  и представителите на банки, застрахователни и презастрахователни дружества, фондови борси, дружества, организиращи неофициални пазари на ценни книжа, инвестиционни посредници и инвестиционни дружества; (й) едноличните търговци, както и членовете на управителни, контролни и надзорни органи и представителите на дружества, организиращи хазартни игри; (к) едноличните търговци, както и членовете на управителни, контролни и надзорни органи и представителите на дружества, осъществяващи електронни далекосъобщения; (л) едноличните търговци, както и членовете на управителни, контролни и надзорни органи и представителите на дружества - радио- и телевизионни оператори; и (м) лица, упълномощени да действат като ликвидатори на неплатежоспособни дружества или банки.

50.  През 2012 г. Народното събрание разширява този списък, за да включи (а) управителите на медийни компании; (б) учредителите на юридически лица с нестопанска цел; (в) членовете на управителните, контролните и надзорните органи на приватизираните държавни и общински дружества, членовете на управителните или контролните органи на частните дружества или едноличните търговци, придобили акции или дялове в такива приватизирани дружества, и членовете на приватизационните фондове; и (г) някои категории неизпълнили задълженията си длъжници на банки, които са станали неплатежоспособни през 90-те години на 20 век. В началото на 2017 г. Народното събрание разширява допълнително списъка, като включва: (а) председателите и заместник-председателите на общите събрания на университетите и факултетите; (б) председателите, заместник-председателите и членовете на адвокатски съвети, адвокатски съвети по бюджети и дисциплинарни съдилища; (в) председателите и членовете на управителните и контролните органи на лицензираните спортни организации; (г) лица, придобили акции или дялове от приватизирани дружества; (д) специалните администратори на банки, назначени от Българската народна банка; (е) членовете на управителните, контролните и надзорните органи на държавните и общинските дружества, дружествата, в които държавата или общината притежава половината или повече от акциите, и дъщерните дружества, в които такива дружества притежават половината или повече от акциите; и (ж) различни категории заподозрени вътрешни длъжници на банки в несъстоятелност.

51.  Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 1, всеки, който е бил регистриран като кандидат за президент, вицепрезидент, народен представител в Народното събрание и в Европейския парламент, кмет или общински съветник, също трябва да бъде проверен за принадлежност към бившите служби за сигурност. Съгласно чл. 26, ал. 1, т. 5, добавен в началото на 2017 г., трябва да се провери и всеки, който стане кандидат за всякакъв вид “публична длъжност”.

52.  Съгласно чл. 27, ал. 4, добавен през 2011 г., всеки, който бъде препоръчан за орден или медал, трябва също да бъде проверен, а съгласно чл. 11, ал. 6 от Закона за ордените и медалите от 2003 г. също така добавен през 2011 г. всяка препоръка президентът да връчи орден или медал трябва да бъдат придружена от резултатите от проверката. В законопроекта на народения представител от 2010 г., който води до приемането на тези разпоредби, първоначално се предлага да се забрани на всеки, за когото се установи, че има принадлежност към бившите служби за сигурност, да получава орден или медал. Той обаче е изменен от Народното събрание между първо и второ четене, за да предвижда само проверка за такава принадлежност.

(iii) Комисията, която отговаря за прилагането на закона

53.  Съгласно чл. 4, ал. 1 и чл. 29, ал. 1 и ал. 2 проверката се извършва от специална комисия.

54.  Тази комисия има девет члена, избрани от Народното събрание за пет години (чл. 5, ал. 1). Преди да бъдат гласувани, кандидатите трябва да преминат проверка за сигурност и да бъдат изслушани от Постоянната комисия за вътрешна сигурност и обществен ред на Народното събрание (чл. 6, ал. 2-6). След това Народното събрание гласува за всяка кандидатура и избира председателя, заместник-председателя и секретаря на комисията (чл. 6, ал. 7).

55.  Никоя политическа партия не може да има мнозинство в комисията (чл. 5, ал. 2). Само лица, които се ползват с доверие и авторитет в обществото, имат право да заемат място в нея (чл. 5, ал. 3). По време на мандата си членовете на комисията не могат да заемат изборна длъжност или да заемат ръководна позиция в политическа партия или професионална организация (ал. 5, ал. 4 и ал. 6). Те могат да бъдат отстранени от длъжност преди изтичането на мандата им, само ако престанат да изпълняват изискванията за допустимост (ал. 5, ал. 7).

56.  Първите членове на комисията са избрани от Народното събрание през април 2007 г. След изтичането на първоначалния им петгодишен мандат през май 2012 г. четирима от първоначалните девет члена са преизбрани от Народното събрание за още пет години и пет нови члена са избрани.

(iv) Начини за проверка и разкриване на щатни служители и сътрудници на бившите служби за сигурност

57.  Съгласно чл. 1, ал. 3 и ал. 11 на комисията е възложено съхранението на архивите на бившите служби за сигурност, които трябва да бъдат централизирани под неин контрол. Съгласно чл. 16-20 и параграф 8 от преходните и заключителните разпоредби на закона всички публични органи, които съхраняват документи за тези служби, трябва да ги предадат на комисията в срок от осем месеца след влизането в сила на закона. След това задачата на комисията е да прегледа тези документи и да провери дали лицата, които са заемали някой от видовете “публична длъжност”, посочени в чл. 3, ал. 1 от закона, или са участвали в някоя от “публичните дейности”,  посочени в ал. 3, ал. 2 (вж. параграфи 47-50 по-горе), са включени в тях (чл. 9, ал. 2).

58.  Въпросът дали да се разкрие, че някой има принадлежност към бившите служби за сигурност, е уреден в чл. 24 и чл. 25. Чрез чл. 24, както първоначално е влязъл в сила, тези, които са били щатни служители или сътрудници на тези служби, трябва да се смятат за свързани с тях. Чл. 25, както първоначално е влязъл в сила, предвижда, че това се установява въз основа на документите, съдържащи се в документацията на службите. След това в алинеи 1, 2 и 3 се посочват видовете документи, които могат да докажат работа съответно като щатен служител, нещатен служител или сътрудник. Съгласно параграф 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на закона “документ” е всяка записана информация, независимо от материалния ѝ носител, включително информацията в автоматизирани и комплексни информационни системи и бази данни.

59.  През декември 2012 г., вследствие на неуспешно конституционно обжалване на чл. 25, ал. 3, отнасяща се за сътрудниците (вж. параграфи 74-76 по-долу), Народното събрание заличава чл. 24 и премества част от него в леко изменена форма в чл. 25. В обяснителните бележки към законопроекта, предлагащ това изменение, се посочва, че това би изяснило въпрос, изтъкнат от Конституционния съд (вж. параграф 76 по-долу) - че задачата на комисията не е да разглежда действителните дейности на тези, които е проверила за принадлежност към бившите служби за сигурност, а само да провери дали има документи за тях, показващи принадлежност към тези служби. Изменението влиза в сила на 1 януари 2013 г.

60.  Съгласно чл. 25, ал. 1 и 2, формулирани след изменението от декември 2012 г., принадлежността на някого към бившите служби за сигурност като щатен или нещатен служител може да се установи въз основа на щатни разписания, ведомости или данни от неговото лично кадрово дело.

61.  Параграф 1, т. 2 и 3 от допълнителните разпоредби определят “щатни служители” като български граждани, официално наети от бившите служби за сигурност на ниво  оперативни работници или следователи, а “нещатни служители” като български граждани, привлечени да изпълняват задачи и поръчения, свързани с техния мандат.

62.  Съгласно чл. 25, ал. 1 и 3, формулиран след изменението от декември 2012 г., принадлежността на някого към бившите служби за сигурност като сътрудник може да се установи въз основа на: (а) собственоръчно написана или подписана декларация за сътрудничество; (б) собственоръчно написани агентурни сведения; (в) документи за получени възнаграждения; (г) документи, собственоръчно написани или подписани от сътрудника, съдържащи се в делата на оперативен отчет; (д) документи от ръководилия сътрудника служител; и (е) наличие на данни за лицето в регистрационните дневници, картотеките, протоколите за унищожаване на дела или други източници.

63.  Параграф 1, т. 4 от допълнителните разпоредби определя “секретни сътрудници” като български граждани, оказвали негласна помощ на на бившите служби за сигурност в качеството на резиденти, агенти, съдържатели на явочни квартири, съдържатели на секретни конспиративни квартири, доверени лица или информатори. Всички тези категории са взети от вътрешните инструкции на бившите служби за сигурност.

64.  В решение на комисията, разкриващо щатни членове, трябва да се посочат имената, датите и местата на раждане, всички документи, свързани с кариерата им, отделенията, в които са работили, както и “публичната длъжност” или “публичната дейност”, която са заемали или упражнявали към момента на разследването (чл. 29, ал. 2, т. 1).

65.  В решение на комисията, разкриващо сътрудници, трябва да се посочат имената, датите и местата им на раждане, имената на служителите, които са си вербували и са действали като техни ръководители, точното качество, в което са сътрудничили, оперативните им псевдоними, документите, доказващи тяхната принадлежност, времето на тяхното изключване и “публичната длъжност” или “публичната дейност”, която са заемали или упражнявали към момента на разследването (чл. 29, ал. 2, т. 2). Съгласно чл. 29, ал. 3, ако информация за някого е намерена само в картотеките и регистрационните дневници (вж. параграф 8 по-горе), липсата на други данни трябва да бъде специално посочена в решението на Комисията.

66.  Комисията трябва да уведоми заинтересованите лица за своите констатации и впоследствие, в рамките на седем дни след приключване на разследването, да публикува резултатите на своята интернет страница, а по-късно и в своя бюлетин (чл. 26, ал. 3 и ал. 29, ал. 4). Заинтересованите лица също трябва да получат при поискване достъп до документите в техните лични и работни дела (чл. 31, ал. 8). Чл. 29, ал. 5, добавен през 2012 г., предвижда, че документите, които са послужили като основа за решението на комисията, също трябва да бъдат публикувани на нейната интернет страница.

67.  Лицата, родени след 16 юли 1973 г., са освободени от проверка (чл. 26, ал. 4). Лицата, които са сътрудничили само преди да навършат осемнадесет години или са починали към момента на разследването, не подлежат на разкриване (чл. 30, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 2). Същото се отнася и за онези, които, след като са уведомени за откриването на информация, показваща, че са сътрудничили, оттеглят кандидатурата си за длъжност (чл. 30, ал. 1, т. 3), освен ако вече не са официално регистрирани като кандидати в избори (чл. 30, ал. 2)).

68.  Комисията издава първото си решение на 24 април 2007 г. Тя досега е проверила над 290 000 души и е разкрила повече от 12 000 от тях, включително президент на Републиката, трима съдии в Конституционния съд, повече от 150 народни представители, повече от 100 министри и редица известни политици, журналисти, адвокати, бизнесмени, учени и религиозни дейци. Въпреки че някои от разкритите лица са се оттеглили от обществения живот след разкриването им, мнозина продължават да бъдат активни в политиката, управлението, медиите, академичните среди и бизнеса.

69.  Съгласно чл. 23 документите, които установяват принадлежност към бившите служби за сигурност, не могат да бъдат публикувани или оповестени по какъвто и да било друг начин. Чл. 273 от Наказателния кодекс, добавен през 2006 г., квалифицира такова оповестяване като престъпление.

(v) Обжалване на решението на комисията

70.  Решението на комисията да разкрие някого подлежи на обжалване пред Административен съд София-град, чието решение подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд (чл. 8, ал. 4, чл. 29, ал. 6 (преди това чл. 29, ал. 5) и чл. 31, ал. 8). Въпреки в че закона не се посочва дали обжалването има суспензивно действие, на практика то няма такова действие, тъй като завеждането на такъв иск не забавя публикуването на решението на комисията, което се публикува на нейната интернет страница на деня, в който е издадена.

71.  Има много случаи, в които лицата, които са разкрити, са обжалвали по съдебен ред. Основната теза в повечето от тях се състои в това дали документите, на които комисията се е позовала по чл. 25 от Закона (вж. параграфи 60 и 62 по-горе), за да установят принадлежност към бившите служби за сигурност, имат достатъчна доказателствена сила. Обичайният аргумент на разкритите лица е, че наличните доказателства не показват, че наистина са сътрудничили, а само че техните имена са включени в архивите. Върховният административен съд досега е решил повече от сто такива дела. С две изолирани изключения през януари 2014 г. (реш. № 274 от 10.01.2014 г. по адм. д. № 14740/2012 г., ВАС, III о., и реш. № 725 от 21.01.2014 г. по адм. д. № 223/2013 г., ВАС, III о.), от 2008 г., когато започва да разглежда искове за съдебен контрол по закона, той последователно постановява, че комисията не е длъжна да проверява дали документите доказват, че някой фактически е сътрудничил или дали информацията в тези архиви е опровергана от други доказателства. По-скоро комисията трябва само да отбележи тази информация, дори и да се съдържа само в един документ, и да я огласи, без да има никаква свобода на преценка по въпроса. Нейната задача е ограничена само до установяване на факти въз основа на документи и нейните решения са чисто декларативни. Това е така, защото законът не цели да наказва или лустрира щатните членовете и сътрудниците на бившите служби за сигурност, а просто да разкрива наличната информация за всички обществено активни хора, включени в архивите на тези служби като щатни членове или сътрудници с оглед възстановяване на общественото доверието и предотвратяване на изнудването на тези хора (вж., наред с много други, реш. № 13432 от 08.12.2008 г. по адм. д. № 9456/2008 г., ВАС, VII о.; реш. № 577 от 14.01.2009 г. по адм. д. № 13924/2008 г., ВАС, III о.; реш. № 460 от 13.01.2010 г. по адм. д. № 2155/2009 г., ВАС, III о.; реш. № 9838 от 01.07.2011 г. по адм. д. № 2878/2011 г., ВАС, III о.; реш. № 9426 от 29.06.2012 г. по адм. д. № 1131/2012 г., ВАС, III о.; реш. № 10489 от 10.07.2013 г. по адм. д. № 11654/2012 г., ВАС, III о.; реш. № 14636 от 07.11.2013 г. по адм. д. № 14799/2012 г., ВАС, III о.; реш. № 3656 от 17.03.2014 г. по адм. д. № 9785/2013 г., ВАС, III о.; реш. № 7537 от 23.06.2015 г. по адм. д. № 14875/2013 г., ВАС, III о.; реш. № 3071 от 17.03.2016 г. по адм. д. № 7208/2013 г., ВАС, III о.; и реш. № 6231 от 18.05.2017 г. по адм. д. № 3786/2016 г., ВАС, III о.). Дори второто дело, в което Върховният административен съд се отклонява от тази съдебна практика през януари 2014 г., в крайна сметка е решено в съответствие с преобладаващия подход (вж. реш. № 3424 от 18.05.2015 г. по адм. д. № 838/2014 г., АС-София-град).

72.  Опитите да се правят непреки оспорвания на решенията на комисията чрез твърдения за декларативно решение в административните и гражданските съдилища не успяват, тъй като обжалването е единственото възможно средство за защита (вж. опр. № 13037 от 01.12.2008 г. по адм. д. № 7366/2008 г., ВАС, III о.; реш. № 9161 от 01.07.2010 г. по адм. д. № 16603/2009 г., ВАС, III о.; и опр. № 610 от 11.12.2013 г. по ч. гр. д. № 5127/2013 г., ВКС, I г. о.).

73.  Също така не е възможно да се претендира обезщетение по ал. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г., който предвижда отговорност на държавата за вреди, претърпени в резултат на незаконосъобразни административни действия, освен ако решението на комисията не бъде отменено (вж. опр. № 7760 от 02.06.2011 г. по адм. д. № 6323/2011 г., ВАС, III о.) или е нищожно (вж. реш. 9068 от 01.07.2010 г. по адм. д. № 7095/2009 г., ВАС, III о.). Едно дело, в което е присъдено обезщетение по тази разпоредба, се отнася до лице, което е разкрито, и което успешно оспорва решението на комисията чрез обжалване, главно на основание, че не попада в категориите лица, които са предмет на разкриване съгласно Закона от 2006 г. (вж. реш. № 3787 от 28.07.2011 г. по адм. д. № 5962/2010 г., АС-София-град, и реш. № 2715 от 25.02.2014 г. по адм. д. № 9786/2013 г., ВАС, III о.). В дело, в което комисията неправилно е разкрила лице като принадлежащо към бившите служби за сигурност и след това е оттеглила решението си, но не е публикувала оттеглянето на своята интернет страница достатъчно бързо, това лице също е имало възможност да получи обезщетение по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. реш. № 15591 от 25.11.2011 г. по адм. д. № 9902/2011 г., ВАС, III о.).

(vi) Конституционно оспорване на чл. 25, ал. 3 от Закона

74.  През декември 2011 г. състав на Върховния административен съд се съобразява с молба на ищеца да отнесе чл. 25, ал. 3 от Закона (вж. параграф 62 по-горе) към Конституционния съд (вж. опр. № 16199 от 09.12.2011 г. по адм. д. № 8189/2011 г., ВАС, III о.).

75.  В началото на 2012 г. Конституционният съд приема сезирането за разглеждане и кани няколко държавни органи и неправителствени организации да коментират по делото (вж. опр. от 02.02.2012 г. по к. д. № 14/2011 г., КС). Министерският съвет, министърът на вътрешните работи, Комисията, Българският хелзинкски комитет и Фондация “Достъп до информация” се възползват от тази възможност. Всички те твърдят, че чл. 25, ал. 3 е конституционен.

76.  В решение от 26 март 2012 г. (реш. № 4 от 26.03.2012 г. по к. д. № 14/2011 г., КС, обн., ДВ, бр. 28/2012) Конституционният съд единодушно констатира, че чл. 25, ал. 3 е конституционен. Той постановява следното:

“... [Законът от 2006 г.] е израз на консенсусната воля на всички парламентарно представени политически партии ... да се постигне в максимална степен отварянето на всички документи [на бившите служби за сигурност] и оповестяване на принадлежността [към тези служби] на всички лица, заемали и заемащи публични длъжности или извършвали и извършващи публични дейности по смисъла на този закон (чл. 3, ал. 1 и 2). Законът е приет в отговор на препоръките в Декларацията на Пленарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) от 8 юли 1997 г., в Резолюция 1096(1996) на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа за мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи и в Препоръка R/2000/13 на Комитета на министрите към страните-членки относно Европейската политика за достъп до архивите, приета от Комитета на министрите на 31 октомври 2000 г.

Предмет на закона е да уреди реда за достъп, разкриване, използване и съхраняване на документите на [бившите служби за сигурност] за периода от 9 септември 1944 г. до 16 юли 1991 г., както и да обяви принадлежност [към тези служби] на български граждани, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности. Принадлежността се установява съгласно чл. 24 от закона при наличието на дейност като щатен или нещатен служител или секретен сътрудник на [тези служби]. Обстоятелството по чл. 24 от закона се установява въз основа на документи, съдържащи се в информационните фондове, които са различни за щатен служител, за нещатен служител и за секретен сътрудник и са изброени съответно в т. 1, 2 и 3 на чл. 25 от закона. Според оспорената разпоредба на чл. 25, т. 3 от закона обстоятелството по чл. 24 за дейност на секретен сътрудник се установяват освен с документи, собственоръчно написани или подписани от него, и със следните документи, съдържащи се в информационните фондове: “документи от ръководилия [въпросното лице] щатен или нещатен служител, както и наличие на данни за лицето в справочните масиви (регистрационни дневници и картотеки) [вж. параграф 8 по-горе]), протоколите за унищожаване или други информационни носители.”

Съгласно Решение на Народното събрание [вж. параграф 37 по-горе] сведенията за организацията, методите и средствата при изпълнение на специфичните задачи на органите на Държавна сигурност, както и агентурната информация на тези органи, отнасящи се или свързани с периода до 13 октомври 1991 г., не се считат съставляващи държавна тайна ... За разлика от [Закона от 1997 г., вж. параграфи 38-40 по-горе], философията на Закона от 2006 г., видно от съдържанието му, от мотивите за приемане и от изказванията по време на приемането му, е да се отворят посочените документи на [бившите служби за сигурност] и да се обяви принадлежност към посочените служби на всички лица по чл. 3 от закона, с изключение на лицата по чл. 30, ал. 1 и чл. 32, ал. 1 от закона. Същественият момент, който невинаги се отчита, е, че законът работи с публични документи, до които достъпът е свободен за [лицата на отчет и изследователите]. Предвид това оповестяването на лица с принадлежност към [бившите служби за сигурност] в качеството им на секретни сътрудници може да се извърши и по други начини, поради което е удачно и правилно принадлежността да се установява от независим държавен орган.

Законът предвижда обявяване на принадлежност на лицата по чл. 3 към [бившите служби за сигурност], а не на реалната конкретна дейност на тези лица в полза на посочените служби.  Това е видно от наименованието на закона и от предмета на регулиране (чл. 1, ал. 1 и 2), от правомощията на комисията (чл. 9, т. 2), от предмета на доказване (чл. 24), от задължителното установяване на принадлежност към органите или от установяване в рамките на предварителна проверка (чл. 26, ал. 1 и чл. 27, ал. 1), от съдържанието на решението на комисията (чл. 29, ал. 1). Законодателят използва понятието „принадлежност”, което означава качество на някой да бъде част от състава на нещо. Той не възлага на комисията правомощие да прави оценка на лицата, за които установява принадлежност при извършената проверка по наличните документи. Комисията не извършва оценъчна дейност кое от лицата е работило в полза на националната сигурност, в борбата против тероризма и пр. или кое е извършвало дейност по доставяне на друг вид сведения.

[Запитващата юрисдикция] не оспорва философията и основните положения в закона, а само част от разпоредбата на чл. 25, т. 3 с твърдение за противоконституционност поради противоречие с чл. 56 и чл. 57 от Конституцията, без да посочва конкретните алинеи.

Разпоредбата на чл. 56, ал. 1 от Конституцията [вж. параграф 31 по-горе] гарантира правото на всеки гражданин на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Това право ... е лично, основно и всеобщо право на гражданите (вж. ... ). То е самостоятелно конституционно право и по същността си е процесуално право, защото служи като гаранция на предхождащите го в Конституцията материални основни права и законни интереси. Независимо че правото на защита е основно и самостоятелно право на всеки гражданин, разпоредбата на чл. 56 от Конституцията обикновено действа едновременно с други конституционни разпоредби. Нарушение ... има, когато е нарушено или застрашено друго основно конституционно право или законни интереси. [Запитващата юрисдикция] не посочва кое друго конституционно право е нарушено с оспорената законова разпоредба. Поради това Конституционният съд, който не може да се отклони ... извън условията на искането, но в същото време не е обвързан с твърдяното основание за несъвместимост с Конституцията, трябва да определи това друго конституционно право въз основа на изтъкнатите причини в подкрепа на искането.

В искането не е конкретизирано и на коя част от чл. 57 от Конституцията противоречи оспорената разпоредба – на алинея 1, която прокламира неотменимост на основните права, на алинея 2, която въвежда забрана за злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други, или на алинея 3, която урежда хипотезите на временно ограничаване на права. Конституционният съд е на мнение, изхождайки от обстоятелствената част на искането, че се твърди противоречие с чл. 57, ал. 1 и 2 от Конституцията, които права също съществуват едновременно с конкретни други основни права на гражданите.

Конкретните права, които могат да бъдат нарушени или застрашени от разпоредбата на чл. 25, т. 3 от Закона в оспорената му част, са правата по чл. 32 от Конституцията – правото на защита срещу посегателство върху достойнството и доброто име на гражданите и правото на неприкосновеност на личните им данни [вж. параграф 28 по-горе].

Конституционният съд преценява, че правото на защита срещу ненамеса в личния живот и посегателство срещу достойнството и доброто име на гражданите не е нарушено от огласяване на факти от обективната действителност за принадлежност на определени лица към държавни структури. Дейността на гражданите, които са сътрудничили на [бившите служби за сигурност], не накърнява доброто им име, чест и достойнство, в който смисъл [този] съд се е произнесъл ...

Комуникационното право на получаване на информация по чл. 41 от Конституцията [вж. параграф 30 по-горе] е основно конституционно право. Както вече [този] съд се е произнесъл, правото да се търси, получава и разпространява информация по чл. 41, ал. 1 от Конституцията принадлежи на всички физически и юридически лица и защитава интереса им да бъдат информирани. То се отнася и за печата, и за другите средства за масова информация. От друга страна, чл. 41, ал. 2 от Конституцията гарантира на гражданите достъп до информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес (вж. ...). Това право не е абсолютно, както не е такова и конституционното право на защита на личните данни по чл. 32 от Конституцията [вж. параграф 28 по-горе]. Посочените две основни права в случая са в колизия, но тъй като не са абсолютни, те могат да бъдат ограничавани при спазване на принципа на пропорционалността. Допустимото от Конституцията ограничаване със закон на личните права на гражданите трябва да е в предели, които им осигуряват упражняване на конституционното право по чл. 41, ал. 1 да получават информация. Правото на информация на отделните граждани е изключително важно, за да могат те да осъществяват информиран избор. Същевременно и това основно право не е абсолютно и може да бъде ограничавано в случаите на чл. 41, ал. 1 и 2 от Конституцията – то не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала, а информацията по ал. 2 не трябва да е държавна или друга защитена от закона тайна или да не засяга чужди права.

Съдът е на мнение, че разпоредбата на чл. 25, т. 3 от Закона в оспорената част не е противоконституционна, защото не противоречи на конституционни принципи или на конкретни разпоредби на Основния закон. Не противоречи на Конституцията да се установява принадлежност на лица към определена общност, орган, държавно учреждение, организация и пр., освен в случаите, когато се застрашава националната сигурност. Не е противоконституционно и принадлежността да се установява от определен орган по законово регламентиран ред въз основа на различни по вид документи като източник на информация. Законодателят е преценил да уреди в закон проверката за принадлежност към [бившите служби за сигурност] на лицата, заемащи определени длъжности или изпълняващи определени дейности. Необходимостта от такава проверка е въпрос на целесъобразност и се преценява от висшия законодателен орган (вж. ...). Законодателят разполага със законодателна целесъобразност не само да предостави достъп до документите на [бившите служби за сигурност], но е свободен и в избора на допустимите доказателства. В рамките на законодателната целесъобразност парламентът е преценил, предвид унищожаването на голяма част от личните и работните дела на секретните сътрудници, че принадлежност към посочените органи може да се установява с всякакви по вид документи от архивите [на службите] при осигуряване на гаранции за правата на засегнатите лица. Съгласно § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона „документ” е всяка записана информация, независимо от материалния ѝ носител, включително информацията в автоматизирани и комплексни информационни системи и бази данни.

Оспорената разпоредба е част от реда за установяване на принадлежност въз основа на документи, съдържащи се в информационните фондове. В нея примерно и алтернативно се изброяват документите по смисъла на този закон, с които може да се установява дейност на секретен сътрудник, като включително в края на разпоредбата се допуска това да става и с други неупоменати в нея документи по смисъла на този закон. В резултат на това законодателно решение принадлежност към [бившите служби за сигурност] се установява освен с документите, които изхождат от сътрудника (собственоръчно написана или подписана декларация за сътрудничество; собственоръчно написани агентурни сведения; документи за получени възнаграждения; документи, собственоръчно написани или подписани от сътрудника, съдържащи се в делата за оперативен отчет), така също и с документи, които не изхождат от него и не съдържат подписа му. Идеята на законодателя е до оспорените документи да се пристъпи, когато личните и работни дела и съдържащите се в тях собственоръчно написани от секретния сътрудник документи са унищожени, тъй като е общоизвестен фактът на унищожаване на досиета на част от секретните сътрудници. С включване на оспорените документи сред доказателствата за установяване на принадлежност законодателят цели да избегне неравното третиране на гражданите, които са сътрудничили на [бившите служби за сигурност] и да не бъдат поставени в привилегировано положение лицата, чиито документи по различни причини са унищожени. Следва да се отчете и обстоятелството, че не винаги е искано писмено обещание (декларация) за сътрудничество при вербуване на секретните сътрудници или декларация за неразгласяване на връзките и работата с [бившите служби за сигурност] при изключването им. Съгласно чл. 18 и чл. 34 от приетата като доказателство Заповед № 3900/11.11.1974 г. на министъра на вътрешните работи такива са вземани от агентите в отделни случаи по целесъобразност.

Законът не изисква кумулативно наличието на определени по брой или вид документи, за да се установи и обяви принадлежност на лице към [бившите служби за сигурност]. Обратно, той придава на абсолютно всички документи по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на закона качеството на документи, които са годно доказателствено средство за установяване на принадлежност и на които придава еднаква доказателствена сила.

Конституционният съд преценява, че е спазена пропорционалността при определяне на границата между двете основни права в колизия – правата по чл. 32 и правото по чл. 41, ал. 1 от Конституцията [вж. параграфи 28 и 30 по-горе], защото в Закона са създадени достатъчно гаранции за защита правото на чест и достойнство и правото на защита на личните данни на засегнатите лица.

На първо място установяването на принадлежност и нейното обявяване се извършва от комисия, която е независим държавен орган. Тя е такъв не само по дефиниция на чл. 4, ал. 1 от закона, но и с оглед предвидения в чл. 5, ал. 1 и 2 от закона начин на определяне на състава ѝ – чрез избор от Народното събрание по предложение на парламентарните групи и по начин никоя от представените в Народното събрание политически партии и коалиции да нямат мнозинство.

Установяването на принадлежност се извършва от комисията в централизиран архив на документите на органите по чл. 1 от закона. За целта органите по чл. 16 от закона са длъжни да окомплектоват и предадат на комисията архивните дела и справочния апарат (чл. 17 от закона). По този начин се избягва възможността за укриване или подправяне на документи и се създават гаранции за по-пълно и всестранно проучване, съпоставяне и анализиране на информацията от комисията.

Съхраняваните в централизирания архив на комисията документи, въз основа на които се установява принадлежност на лицата към [бившите служби за сигурност], са публични.

Значително място в закона е отделено на уредбата на реда за установяване на принадлежност на лицата и реда за обявяването им. Процедурата, по която действа комисията, е детайлно регламентирана на законово ниво, а не с подзаконови нормативни актове.

Обявяването на принадлежност към [бившите служби за сигурност] не се извършва за всички граждани, сътрудничили на тези органи. Законът предвижда това само по отношение на лицата, които заемат или са заемали изброените публични длъжности, или извършват или са извършвали посочените публични дейности. Засегнати от посегателството върху правото на защита на личните данни са само лицата, заемащи публични длъжности или извършващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от закона, защото „държавната власт като цяло, както и политическите фигури и държавните служители могат да бъдат подложени на обществена критика на ниво, по-високо от това, на което са подложени частни лица (вж. ...). Поначало защитата на личните данни на лицата по чл. 3 от Закона е много по-занижена в сравнение със защитата на останалите граждани. Примери за това са ежегодното оповестяване в специален регистър на данни за доходите, имуществото, влоговете и вземанията им или деклариране на други защитени данни с оглед установяване на конфликт на интереси.

Предвидена е специална гаранция за защита правата на засегнатите лица, на които [единствено] имената и псевдонимите са включени в справочните картотеки или регистрационните дневници на съответните служби. Съгласно чл. 29, ал. 3 от закона лицата се разкриват от комисията, но с изричното отбелязване, че липсват други данни по чл. 25, т. 3.

Законът не предвижда правни последици за лицата, за които е обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност].

Лицата с установена принадлежност имат и правото да се запознаят с документите, съдържащи се в личните и работните им дела (чл. 31, ал. 8 от закона).

На последно място лицата с установена принадлежност имат право на съдебна защита, поради което Конституционният съд не споделя доводите в искането за нарушено право на защита. За разлика от отменения [Закон от 1997 г., вж. параграфи 38-40 по-горе], в който не е предвидено обжалване пред съда на решенията на комисията по чл. 4, ал. 1 от закона, а само подаване на възражения от лицата пред самата комисия (чл. 4, ал. 3), сега действащият [Закон от 2006 г.] изрично трикратно предвижда възможността решенията на комисията да могат да се обжалват от проверяваното лице по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Конституционното право на защита на лицата, за които е обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност], е уредено и гарантирано в чл. 8, ал. 4, чл. 29, ал. 5 и чл. 31, ал. 8 от Закона. Лицата разполагат с възможността да оспорват решението на комисията пред съответния административен съд и да подадат касационна жалба срещу неговото решение пред тричленен състав на Върховния административен съд.

Комисията по чл. 4 от Закона е колективен административен орган и постановяваните от нея решения притежават белезите на индивидуални административни актове. Решенията ѝ са волеизявления, с които се констатират вече възникнали права или задължения, поради което те са декларативни административни актове (чл. 21, ал. 2 Административнопроцесуалния кодекс). Декларативни и констативни индивидуални административни актове се издават от административните органи по много други закони, като в тези случаи те действат при обвързана компетентност, защото имат възможност само за едно законосъобразно разрешение. Начинът на вземане на решение от административния орган не влияе по никакъв начин на правото на защита на адресатите на административни актове. [Този] съд не споделя доводите ..., че Законът се прилага от комисията, а съдебната проверка на законосъобразността на административния акт се свежда единствено до проверка на процедурата по приемане на решението. Законите не се прилагат само от административните органи. Съгласно чл. 119, ал. 1 от Конституцията правораздаването се осъществява от Върховния административен съд, а съдилищата съгласно чл. 120, ал. 1 от Конституцията осъществяват контрол за законност на актове и действия на административните органи [вж. параграф 32 по-горе].  Ако съдът върши проверка само на процедурата по приемане на решенията от комисията, както се твърди [тук], то той нарушава основното изискване на административния процес, залегнало в чл. 146 от Административнопроцесуалния кодекс, за проверка на всички изисквания за законосъобразност на административните актове, които съдът е длъжен да провери служебно и без оплаквания от страните (чл. 168, ал. 1 Административнопроцесуалния кодекс).  В хода на съдебното производство за доказване на твърденията си жалбоподателите могат да използват всички допустими от Гражданския процесуален кодекс доказателства (чл. 171, ал. 1 и 2 Административнопроцесуалния кодекс).

Възможностите за злоупотреби при съставяне на документите на [бившите служби за сигурност] са били ограничени от нормативната уредба на дейността [им], видно Заповед № 3900 от 11.11.1974 г. на министъра на вътрешните работи и Инструкция № І-20/20.01.1978 г. [вж. параграф 7 по-горе]. Съгласно тези инструменти за секретните сътрудници е създаван оперативен отчет, образувани са лично и работно дело, а за делата им е воден общ регистър, в който регистрирането става по установения ред, и са имали индивидуални регистрационни номера, които не се повтарят. За всички секретни сътрудници е воден централизиран отчет, а за организирането му са водени справочни картотеки № 4 и № 5 и статистическа картотека № 6 при спазване на съответните правила [вж. параграф 8 по-горе]. В много случаи резултатите от срещата са били отразявани в рапорт от [ръководителя], когато съобщените данни не са имали оперативна стойност и секретните сътрудници не са изготвяли писмени сведения (чл. 26 от заповедта). Използването на предвидените в закона оспорени документи в случаите на унищожени лични и работни дела не засяга правото на защита на лицата, за които е обявена принадлежност към [бившите служби за сигурност] и не нарушава Конституцията, тъй като въпросът се свежда до правилното организиране на съдебната защита.

За лицата с неправомерно установена принадлежност към [бившите служби за сигурност] съществува и възможността за защита в съответствие с изискването на чл. 7 от Конституцията по исков ред [за вреди] по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. За тези лица съществува и възможността за защита по [разпоредбите за клевета] от Наказателния кодекс.

По изложените съображения Съдът преценява, че правото на защита на лицата, за които е установена принадлежност към [бившите служби за сигурност], не е нарушено, поради което и разпоредбата на чл. 25, т. 3 от Закона в оспорената част не противоречи на чл. 56 и чл. 57 от Конституцията.

Третият довод в искането е, че при разглеждане на делата пред Върховния административен съд по повод обжалване на решенията на комисията страните непрекъснато се позовават на [решението на Конституционния съд, с което се отменят части от Закона от 1997 г. - вж. параграф 39 по-горе].

Конституционният съд е длъжен да отбележи, че сезиращ субект по чл. 150, ал. 2 от Конституцията не са страните по делата [пред обикновени съдилища], както се поддържа в искането, а съдебните състави на Върховния касационен съд или Върховния административен съд. До сезиране на Конституционния съд в тази хипотеза следва да се стигне, когато съдебният състав при разглеждане на конкретно дело констатира по свое вътрешно убеждение несъответствие между приложимия по делото закон или отделна негова част и Конституцията. Видно от становищата на две от заинтересуваните страни практиката на Върховния административен съд по всички разгледани дела с предмет [Закона от 2006 г.] е непротиворечива, като жалбите на лицата с установена принадлежност са отхвърлени.

С решението си [във връзка със Закона от 1007 г.] Конституционния съд обявява за противоконституционна [разпоредбата], съдържаща легално определение на понятието “картотекирани сътрудници” – български граждани, чиито имена и псевдоними фигурират в справочната картотека и в регистрационните дневници на [бившите служби за сигурност]. Решението е изпълнено, като обявената за противоконституционна разпоредба не е прилагана до отмяната на Закона [от 1997 г.] [през 2002 г.].

В настоящото производство [запитващата юрисдикция] оспорва част от документите за установяване на принадлежност, посочени в чл. 25, т. 3 от [Закона от 2006 г.]. Между тях са данните ... (регистрационни дневници и картотеки[вж. Параграф 8 по-горе]), с които се установява принадлежност на български граждани, оказвали негласна помощ на [бившите служби за сигурност] в качеството на резиденти, агенти, съдържатели на явочни квартири, съдържатели на секретни (конспиративни) квартири, осведомители, доверени лица и информатори (§ 1, т. 4 от допълнителните разпоредби на Закона).

При направения сравнителен анализ съдът намира, че предмет на настоящото дело е проверка на конституционосъобразността на част от действащата разпоредба на чл. 25, т. 3 от [Закона от 2006 г.], която е с ново съдържание и нова правна логика, поради което не е идентична със [съответната разпоредба] от [Закона от 1997 г.]. Липсва идентичност, защото става въпрос за разпоредби в два различни закона с различно съдържание (вж. ...).

Независимо от липсата на идентичност между [тези разпоредби] от [Закона от 1997 г.] и чл. 25, ал. 3 от [Закона от 2006 г.] Конституционният съд отчита, че между тях има частично смислово съвпадане, доколкото като краен резултат и в двата случая принадлежност към [бившите служби за сигурност] е могло и може да се установява чрез данни от регистрационните дневници и справочната картотека. В случая не може да се приложи чл. 21, ал. 5 от Закона за Конституционния съд, който не допуска да се прави ново искане по въпрос, по който Конституционният съд се е произнесъл с решение или с определение за недопустимост на искането, защото по конституционосъобразността на чл. 25, т. 3 от [Закона от 2006 г.] Конституционният съд не е бил сезиран и не се е произнасял. Поради това се поставя въпросът, залегналите правни преценки в мотивите на [решението във връзка със Закона от 1997 г., вж. параграф 39 по-горе] задължителни ли са при разглеждане на настоящото дело.

Решенията на Конституционния съд са задължителни съгласно чл. 14, ал. 6 от Закона за Конституционния съд за всички държавни органи, юридически лица и граждани. Правната им сила има и времеви граници и приключва, ако релевантни за решението фактически състави претърпят промени спрямо момента на произнасяне на решението. Конституционният съд, след като е произнесъл решението си, не може да го отмени или не може да възприема за действаща законова разпоредба, която е обявил за противоконституционни. [Съдът] обаче не е обвързан “завинаги” от своите правни разбирания. Развитието на правото е обективен процес, което позволява тълкуването на правните разпоредби да бъде “отворено” и към други виждания, както и да държи сметка за осъществените междувременно значими промени в обществения живот. Аргументите за стабилност на съдебната практика и за еднакво произнасяне по сходни случаи за в бъдеще нямат по-голяма тежест в сравнение със съображенията за развитие на правото, като всяко отклонение от досегашната практика трябва да бъде обосновано и оправдано. Поради това при установена обществена необходимост Конституционният съд може да формира нови разбирания и нови правни категории, които да са повлияни от еволютивното правно мислене и от оценката на променените обстоятелства, поради което тези съображения придобиват по-голяма тежест. Примери за такава мотивираната промяна на становища са налице в досегашната практика на [този съд].

Конституционният съд констатира, че настоящият спор е по действието на нов, а не по стария отменен закон, по който има произнасяне на Съда. По прилагането на този закон е натрупана значителна практика както в правоприлагащите органи, така и в правораздаването. Всички граждани, заемащи публични длъжности или изпълняващи публични дейности по смисъла на чл. 3 от този Закон, с принадлежност към [бившите служби за сигурност], трябва да бъдат третирани по еднакъв начин. Това означава, че трябва да бъде обявена принадлежност както на гражданите с налични досиета, така и на тези с унищожени досиета. Еднакво трябва да бъде отношението към всички подлежащи на обявяване лица с доказана принадлежност - тези, чиято принадлежност вече е обявена, и лицата, на които предстои да бъде обявена. Като промяна на обстоятелствата следва да се отчете и наличието на съдебен контрол повече от пет години и непротиворечивата практика на Върховния административен съд [в такива дела].”

(vii) Неуспешна молба за тълкувателно решение

77.  През февруари 2014 г. в светлината на това, което той смята за възникващо отклонение в практиката на Върховния административен съд (вж. параграф 71 по-горе), омбудсманът на Републиката моли пленарната сесия на този съд да издаде тълкувателно решение относно това (а) дали при извършването на разследване Комисията следва да се опитва да оцени доказателствената стойност на архивите на бившите служби за сигурност с цел да определи реалните дейности на тези, които са включени в тях и (б) дали Комисията е длъжна да разкрие всеки, чието име е открила в тези архиви, или в някои случаи би могла да се въздържи от това. На 3 февруари 2015 г. пленарната сесия на съда отхвърля молбата, тъй като по-малко от необходимия брой съдии гласуват в подкрепа на допускането ѝ за разглеждане (вж. тълк реш. № 1 от 03.02.2015 г. по тълк. д. № 2/2014 г., ВАС, ОСС от I и II к.).

(е) Клевета или обида във връзка с твърдения за принадлежност към бившите служби за сигурност

78.  В две наказателни дела за клевета Софийският градски съд постановява, че тъй като принадлежността към Държавна сигурност не е обективно увреждаща, твърденията в това отношение не са клеветнически (вж. реш. от 24.11.2004 г. по в. н. ч. х. д. № 1562/2004 г., СГС, и реш. № 1111 от 25.09.2013 г. по в. н. ч. х. д. № 2832/2013 г., СГС). В гражданско дело Върховният касационен съд постановява, че такова твърдение, ако е невярно, направено в присъствието на заинтересованото лице конкретно с цел да се засегне неговото достойнство и субективно възприето от него като позорящо, е обида, с която е причинена вреда (вж. реш. № 809 от 26.04.2011 г. по гр. д. № 1573/2009 г., ВКС, IV г. о.).

ОПЛАКВАНИЯ

79.  И в двете жалби жалбоподателят се оплаква по чл. 8 от Конвенцията относно решенията на Комисията да го обяви в принадлежност към бившите служби за сигурност.

80.  И в двете жалби жалбоподателят се оплаква по чл. 13 от Конвенцията, че не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на тези решения.

81.  Във втората жалба жалбоподателят допълнително се оплаква по чл. 6 § 1 от Конвенцията, че производствата за съдебен контрол на второто и третото решение на Комисията са несправедливи и не са му осигурили ефективен достъп до съд.

ПРАВОТО

А. Обединяване на жалбите

82.  Двете жалби се отнасят до една и съща фактическа обстановка, както и оплакванията по чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията, повдигнати от жалбоподателя в първата и втората жалба. Следователно жалбите трябва да бъдат обединени в съответствие с правило 42 § 1 от Правилника на Съда.

Б.  Оплакване по чл. 8 от Конвенцията

83.  Що се отнася до оплакването му, че Комисията го е разкрила като принадлежащ към бившите служби за сигурност, жалбоподателят се позовава на чл. 8 от Конвенцията, който в относимите си части предвижда:

“1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния... си живот...

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите."

1.  Становища на страните

(а) Правителството

84.  Правителството твърди, че намесата в правата на жалбоподателя по чл. 8 е била изрично предвидена от Закона от 2006 г., който е достатъчно предвидим. От жалбоподателя не са се изисквали специални знания, за да може да осъзнае, че ако заема публична длъжност, ще бъде проверен за принадлежност към бившите служби за сигурност и е възможно да бъде разкрит. В неговия случай Комисията, която отговаря за прилагането на закона, е спазила всички законови изисквания и решенията ѝ са имали солидна фактическа база в документите, които е намерила. Това се вижда от мотивите на Административен съд София-град за потвърждаване на третото решение на Комисията по отношение на жалбоподателя. Поради това решенията на Комисията не могат да бъдат разглеждани като произволни или не “в съответствие със закона”.

85.  Правителството твърди, че разкриването на жалбоподателя е имало за цел да информира българското общество, което е в процес на демократизация, и да защити новата демокрация. Има сериозен обществен интерес от разкриването на самоличността на онези, които са сътрудничили с бившите служби за сигурност.

86.  Правителството на последно място заявява, че намесата е била пропорционална. Разкриването на жалбоподателя не е довело до съществени негативно последици за него и не е засегнало социалното му положение. Във всеки случай, като публична личност, той трябва да приеме засилена проверка. Обществото има право да бъде информирано за аспектите на обществения и личния живот на лицата, заемащи високи позиции. Като заемат тези позиции, които им позволяват да имат право на глас в обществените дела, засегнатите лица доброволно се откриват за проверка. Освен това държавите имат широка свобода на преценка при вземането на решение как да се справят с такива проблеми. За разлика от много държави като Германия, Чешката република и Полша, които след падането на комунистическия режим са наложили ограничения върху възможностите за работа на сътрудниците на бившите служби за сигурност, България, където всички такива опити са били обявени за противоконституционни, в крайна сметка се въздържа от прилагането на такива ограничения. Законът от 2006 г. не предвижда лустрация, а се стреми да хвърли светлина върху това кои високопоставени служители и публични фигури са били свързани с бившите служби за сигурност.

(б) жалбоподателят

87.  Жалбоподателят твърди, че в българския контекст обявяването чрез широко разпространено решение, че е бил сътрудник на Държавна сигурност, го е стигматизирало и дълбоко е разстроило личния и социалния му живот. То е било формулирано и възприето от обществеността като официално заключение, основано на доказателства, особено след като в него се е посочвало, че той е принадлежал към управлението, което е функционирало като политическа полиция. Това сериозно е засегнало неговата емоционална и психологическа цялост, репутация и способност да развива отношения с другите. Въпреки че по закон такова разкриване не води до ограничения на възможностите за работа, то действително оказва влияние върху кариерата на засегнатите лица. Много разкрити служители се чувстват морално задължени да подадат оставка. Също така, тъй като кандидатите за свързани с правото позиции трябва да бъдат проверявани за принадлежност и в същото време трябва да бъдат с висок морален характер, на практика Законът от 2006 г. има лустрационно действие. Някои политически партии също са отказали да издигат като кандидати на избори разкрити лица или дори да ги приемат като членове. И накрая такива лица имат малък шанс да бъдат наградени с държавен орден.

88.  Освен това жалбоподателят твърди, че Законът от 2006 г. не съдържа достатъчно гаранции срещу произвол. В него не се прави разлика между действително сътрудничество и само твърдение в това отношение. В него не се изисква от Комисията да проверява надеждността на документите, въз основа на които тя разкрива засегнатите лица, или да оценява конкретните задачи, които те са извършили, или нивото на тяхното сътрудничество. В него не се предвижда никаква възможност за отстраняване на грешни записи. В него не се изисква Комисията да изслуша лицата, които реши да разкрие, и се позволява решенията ѝ да бъдат оповестени публично преди края на производството за съдебен контрол върху тях. В него не се предвижда преразглеждане, което наистина да позволи на онези, които са разкрити, да опровергаят констатациите на Комисията. В него не се прави ясно разграничение между онези, които са сътрудничили на политическата полиция, и тези, които са работили по задачи в службите за сигурност, които биха могли да се разглеждат като легитимни, тъй като индикациите в решенията на Комисията относно принадлежността на обявените лица към определено управление и отделение означават малко за широката общественост. Освен това обхватът на Закона ratione personae е бил периодично разширяван. Също така формулировката на чл. 24 и чл. 25, дори след изменението им през 2012 г., както и на чл. 29, ал. 2, т. 2, продължава да означава, че онези, които са разкрити, в действителност са сътрудничили. И накрая, на практика Законът води до неоспорима презумпция, че всеки, вербуван от Държавна сигурност като сътрудник, в действителност е станал сътрудник. Жалбоподателят не е могъл да предвиди, че ще бъде засегнат от Закона, когато заема позициите, които впоследствие са предизвикали разследването му от страна на Комисията.

89.  Жалбоподателят твърди, че никоя от целите, цитирани от Правителството, не може да бъде отнесена към посочените в чл. 8 § 2 от Конвенцията и че Правителството не е обяснило как конкретните мерки, предвидени в Закона от 2006 г., способстват за изпълнението на тези цели.

90.  На последно място жалбоподателят оспорва необходимостта от намесата. Той посочва, че макар и да не представлява лустрация, тя му е причинила трудности, като накърнява престижа му, и всъщност му е попречила да се кандидатира за публична длъжност. Въпросът в неговия случай не е дали е било необходимо като цяло да се разкриват сътрудниците на бившите служби за сигурност, а дали е било необходимо да се разкрива въз основа на неверни документи лице, което е заемало по-рано позиции, задействащи прилагането на Закона за 2006 г., без да се обръща внимание на това изтичане на време. Предвид естеството на твърдяното му участие в Държавна сигурност едва ли би могло да се смята, че през 2008 г. и 2014 г. той все още представлява заплаха за демокрацията. Освен това целта, цитирана от Правителството - информиране на обществото - е постигната с първото решение за разкриването му. Следващите две решения, които просто са повторили първото, следователно са излишни. Също така не е съществувала солидна фактическа основа за разкриването му, тъй като той не се е съгласявал да сътрудничи и не е сътрудничил съзнателно на Държавна сигурност. Широко известно е, че тази организация е функционирала без прозрачност и че нейните служители често са записвали невярно вербуването на сътрудници, за да изпълнят своите годишни квоти. Няколко несъответствия в документите, свързани с жалбоподателя, показват, че това се е случило в неговия случай. Властите обаче са пренебрегнали всичко това, като са се отнасяли към лица, които са подписвали декларации за сътрудничество, агентурни сведения или са подписвали документи за възнаграждения, по същия начин както към лица като жалбоподателя, които всъщност са принудени да носят последиците от унищожаването на някои от досиетата на бившите служби за сигурност.

91.  За жалбоподателя целите на Закона от 2006 г. биха могли да бъдат постигнати чрез процедура, която в по-голяма степен зачита личния живот на засегнатите лица, като например такава, която изисква от Комисията да приема изявления от тях и да оценява надеждността на доказателствата във всеки отделен случай. Неуспехът на законодателя да направи това е нарушил изискването намесата да бъде “необходима в едно демократично общество”. Друг аргумент в това отношение е липсата на достатъчно процесуални гаранции, както той вече е посочил по отношение на законосъобразността на намесата.

2.  Преценката на Съда

(а) Наличие на намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот

92.  Оповестяването или публикуването на информация, систематично събрана и съхранявана от властите, независимо дали става въпрос за частни или публични дейности на определено лице, попада в приложното поле на чл. 8 от Конвенцията и представлява намеса в правото на засегнатите лица на “зачитане на [техния] личен ... живот” (вж. по-общо Leander v. Sweden, 26 март 1987 г., § 48, Серия A № 116; Cemalettin Canlı v. Turkey, № 22427/04, §§ 33-37, 18 ноември 2008 г.; и M.M. v. the United Kingdom, № 24029/07, §§ 187-90, 13 ноември 2012 г., и конкретно по отношение на информация относно сътрудничество със службите за сигурност от комунистическата епоха в някои източноевропейски държави, Rotaru v. Romania [GC], № 28341/95, §§ 43, 44 и 46, ЕСПЧ 2000-V; Turek v. Slovakia, № 57986/00, § 110, ЕСПЧ 2006-II (откъси); Sõro v. Estonia, № 22588/08, § 56, 3 септември 2015 г.; и Ivanovski v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, № 29908/11, §§ 176-77, 21 януари 2016 г.).

93.  Такава намеса е съвместима с чл. 8 само ако е “предвидена в закона” и “необходима в едно демократично общество” за постигане на една или повече от целите, посочени във втория му параграф.

(б) Била ли е намесата “предвидена в закона”?

94.  Относимите принципи са добре установени. Те са изложени конкретно по отношение на информацията в архивите на службите за сигурност от комунистическата епоха в Rotaru (цитирано по-горе, §§ 52 и 55-56).

95.  Разкриването на жалбоподателя в настоящия случай се основава на приложимите разпоредби на Закона от 2006 г. (вж. параграфи 44-69 по-горе), които Конституционният съд намира за конституционни през 2012 г. (вж. параграф 76 по-горе).

96.  Няма съмнение, че след публикуването в Държавен вестник (вж. параграф 45 по-горе) разпоредбите на закона са достатъчно достъпни. Те също така са достатъчно предвидими. Вместо да се разчита на неясни определения, в Закона, който е специално създаден с цел да регулира разкриването на щатни служители и сътрудници на бившите служби за сигурност (вж. параграф 44 по-горе и за разлика от Rotaru, цитирано по-горе, § 53) изчерпателно са изброени  всички длъжности, чиито титуляри, бивши титуляри или потенциални титуляри биха били проверени за принадлежност към тези служби (вж. параграфи 47-51 по-горе и за разлика от, mutatis mutandis, Cantoni v. France, 15 ноември 1996 г., § 31, Доклади за решения и определения1996 -V). В него също така подробно е определена процедурата, която трябва да бъде следвана от Комисията, която извършва тези проверки (вж. параграфи 57, 64-66 и 68 по-горе, за разлика от Rotaru, цитирано по-горе, § 57), и са посочени видовете досиета, които могат да предизвикат разкриване (вж. параграфи 58, 60 и 62 по-горе). С оглед на това и на позицията, която Върховният административен съд почти винаги заема, че Комисията няма никаква свобода на преценка по въпроса (вж. параграф 71 по-горе и за разлика от Leander, цитирано по-горе, § 54), не би могло да се твърди, че Законът от 2006 г. не е предвидим в своето прилагане. Напротив, в него ясно се посочват условията и обстоятелствата, при които Комисията би проверила някого за принадлежност към бившите служби за сигурност и би го разкрила, ако намери документи, удостоверяващи такава принадлежност. Казва се също така, че освен две изолирани изключения в началото на 2014 г., Върховният административен съд тълкува закона последователно, откакто започва да разглежда дела по него през 2008 г. (вж. параграф 71 по-горе). Наистина, през февруари 2015 г. мнозинството от съдиите на този съд намират за излишно да постановяват тълкувателно решение относно начина на прилагане на закона (вж. параграф 77 по-горе).

97.  Невъзможността на жалбоподателя да предвиди, че такова законодателство ще бъде прието при заемането на позициите, които по-късно предизвикват разследването му от страна на Комисията, не поставя под съмнение законосъобразността на намесата  от гледна точка на Конвенцията. Действието със задна дата е забранено по силата на чл. 7 § 1 от Конвенцията единствено по отношение на престъпленията и наказанията (вж. Herri Batasuna and Batasuna v. Spain, № 25803/04 и 25817/04, § 59, ЕСПЧ 2009 г.), докато мерките, предвидени в Закона от 2006 г., очевидно не са от такова естество.

98.  Законът от 2006 г. съдържа и редица гаранции срещу произвол. На първо място в него става ясно, че производството пред Комисията е единственият начин, по който щатните членове или сътрудниците на бившите служби за сигурност могат да бъдат разкрити. Съгласно чл. 23 документите, показващи принадлежност към тези служби, не могат да бъдат публикувани или оповестявани по друг начин, и ако това бъде направено, би било престъпление (вж. параграф 69 по-горе). Това е особено важна гаранция. На второ място процесът на разкриване се възлага на специална независима комисия, чиито членове се избират от законодателя и която не може да бъде доминирана от никоя политическа партия (вж. параграфи 53-55 по-горе). Това също е от съществено значение, тъй като близката история на посткомунистическите страни показва, че с архивите на бившите служби за сигурност могат да бъдат извършвани злоупотреби за политически или други скрити цели (вж. Joanna Szulc v. Poland, № 43932/08, § 88 , 13 ноември 2012 г., и Ivanovski, цитирано по-горе, § 144). На трето място, както вече е отбелязано, Законът от 2006 г. подробно урежда начините, по които съответните документи трябва да бъдат предадени на Комисията и съхранявани от нея, както и начина, по който трябва да се осъществява производството пред Комисията (вж. параграфи 57, 64-66 и 68 по-горе). Предвид естеството на задачата на Комисията, която се ограничава до проверка на съдържанието на съответните документи, липсата на възможност за изслушване на заинтересованите лица не може да се разглежда като проблематична, особено след като всеки, разкрит от Комисията, има право да получи пълен достъп до документите, служещи като основа за това разкриване (вж. параграф 66 по-горе и за разлика от Turek, цитирано по-горе, § 115). На последно място законът предвижда съдебен контрол на две нива на компетентност на решение на Комисията да разкрие някого (вж. параграф 70 по-горе) - възможност, от която жалбоподателят се възползва на два пъти (вж. параграфи 18, 19, 21 и 22 по-горе). Производствата по обжалване са изцяло публични и ищците в тях не са изправени пред каквито и да е ограничения по отношение на материалите, до които имат достъп, за да представят ефективно позициите си (за разлика от Turek, цитирано по-горе, §§ 115-16). Всъщност, когато провежда контрол на конституционността на Закона от 2006 г., Конституционният съд разглежда подробно всички тези въпроси (вж. параграф 76 по-горе).

99.  Следователно може да се заключи, че намесата е “предвидена в закона”.  В нито една от критиките, отправени от жалбоподателя срещу Закона от 2006 г. (вж. параграф 88 по-горе), не се повдига въпрос в това отношение. Вместо това всички те се отнасят до въпроса дали намесата е “необходима в едно демократично общество” - въпрос, който ще бъде разгледан по-долу.

(в) Преследва ли намесата легитимна цел?

100.  Също така може да се приеме, че намесата преследва легитимна цел. Разкриването на щатни членове и секретни сътрудници на репресивния апарат на комунистическия режим, които са работили или продължават да работят в ключови части от публичния и частния сектор след падането на режима, има за цел да подобри прозрачността на обществения живот и да насърчи доверието в новите демократични институции. То също така дава възможност на българското общество да се запознае с подробностите от своето близко минало (вж. Rad v. Romania (решение за допустимост), № 9742/04, §§ 39, 41 и 43, 9 юни 2009 г.). Тези цели попадат в категорията за защита на националната сигурност и обществената безопасност, предотвратяването на безредици и защитата на правата и свободите на другите (вж., mutatis mutandis, Sõro, цитирано по-горе, § 58).

(г) Дали намесата е “необходима в едно демократично общество”?

101.  Отговорът на въпроса дали намесата е “необходима в едно демократично общество” не се обляга на това дали могат да бъдат въведени по-щадящи правила или дали горепосочените цели биха могли да бъдат постигнати по други начини. Той по-скоро се основава на това дали при приемането на схемата за разкриване по този начин българските власти са действали в рамките на своята свобода на преценка (вж. Animal Defenders International v. the United Kingdom [GC], № 48876/08, § 110, ЕСПЧ 2013 г. (откъси)).

102.  Ето защо анализът трябва да започне от предпоставката, че Договарящите страни, които са излезли от недемократични режими, имат широка свобода на преценка при избора си как да се справят с наследството на тези режими (вж. по-общо Jahn and Others v. Germany [GC], № 46720/99, 72203/01 и 72552/01, § 113, ЕСПЧ 2005-VI; Hutten-Czapska v. Poland [GC], № 35014/97, § 166, ЕСПЧ 2006-VIII; и Велкови и други срещу България, № 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, §§ 179-80, 15 март 2007 г., и конкретно във връзка с архивите на бившите служби за сигурност Камбуров срещу България (решение за допустимост), № 14336/05, § 55, 6 ноември 2011 г.). Техните власти, които имат пряка демократична легитимация и по-добро познаване на историческия и политическия опит на своите държави, са в по-добра позиция от този Съд да решат какви преходни мерки се изискват от обществения интерес (вж. Cichopek and Others v. Poland (решение за допустимост), № 15189/10 и 1627 други жалби, § 143, 14 май 2013 г.).

103.  Подобно на другите бивши комунистически държави в Източна Европа, България трябва да разработи начини за справяне с наследството на своя комунистически режим, включително и с репресивния му апарат. Както вече е отбелязано от Съда, тези държави не предприемат еднакъв подход към тази задача (вж. Matyjek v. Poland (решение за допустимост), № 38184/03, § 36, ЕСПЧ 2006-VII; Chodynicki v. Poland (решение за допустимост), № 17625/05, 2 септември 2008 г.; и Sõro, цитирано по-горе, § 59). Някои от тях като Чешката република, Германия (след обединението си), Литва, Полша, Румъния, Словакия и Бивша югославска република Македония решават да забранят на тези лица или на онези от тях, които са се опитали да прикрият своите предишни дейности, да работят в части от публичния сектор и в някои случаи дори в части от частния сектор (вж. Knauth v. Germany (решение за допустимост), № 41111/98, ЕСПЧ 2001-XII; Sidabras and Džiautas v. Lithuania, № 55480/00 и 59330/00, § 24, ЕСПЧ 2004-VIII; Turek, цитирано по-горе, §§ 67-69; Matyjek v. Poland, № 38184/03, § 34, 24 април 2007 г.; Naidin v. Romania, № 38162/07, § 23, 21 октомври 2014 г.; и Ivanovski, цитирано по-горе, §§ 63-66). Полша също така решава да намали пенсиите на определени лица (вж.Cichopek and Others, цитирано по-горе, § 71). Латвия избра частично лишаване от избирателни права (вж. Ādamsons v. Latvia, № 3669/03, §§ 70-71, 24 юни 2008 г.). В Естония е решено, че такива лица трябва да бъдат регистрирани и че тези, които не признали доброволно своята принадлежност, трябва да бъдат разкрити (вж. Sõro, цитирано по-горе, §§ 35-39). В България освен две ограничени изключения между 1992 г. и 1995 г. и между 1998 г. и 2013 г. всички опити за въвеждане на лустрационни закони са блокирани от законодателя или незабавно отменени от Конституционния съд (вж. параграфи 33-35 по-горе). След тежко политическо и правно развитие с продължителност от шестнадесет години (вж. параграфи 36-43 по-горе), през 2006 г. законодателят решава да предвиди система, която да разкрива принадлежността.

104.  Законът, предвиждащ това разкриване, е резултат от много дебати и е приет от законодателя с подкрепата на различни партии, включително разпоредбата, която по-конкретно онеправдава жалбоподателя - тази, отнасяща се за видовете документи, въз основа на които лице би могло да бъде разкрито като сътрудник (вж. параграф 44 по-горе и за сравнение Animal Defenders International, цитирано по-горе, § 114). Конституционният съд по-късно разглежда конституционността на закона въз основа на аргументи на различни органи и неправителствени организации, всички от които го защитават (вж. параграф 75 по-горе). Той разглежда внимателно закона в съответствие с принципите, произтичащи от практиката на Съда, и при пълно признаване на необходимостта от балансиране на конфликтните интереси (вж. параграф 76 по-горе за сравнение Animal Defenders International, цитирано по-горе, § 115). Това е втората причина, поради която свободата на преценка на българските власти в този случай трябва да се разглежда като широка (вж. Von Hannover v. Germany (no. 2) [GC], № 40660/08 и 60641/08, § 107, ЕСПЧ 2012 г.; Aksu v. Turkey [GC], № 4149/04 и 41029/04, § 67, ЕСПЧ 2012; и Perinçek v. Switzerland [GC], № 27510/08, §§ 198 (v) и 199, ЕСПЧ 2015 г. (откъси)).

105.  Освен това избраната законоустановена схема не е на ръба на тази свобода на преценка.

106.  Като начало единствената предвидена мярка е разкриването на онези, за които е намерен документ за сътрудничество с бившите служби за сигурност. Решенията на Комисията са чисто декларативни (вж. параграф 71 по-горе). Разкриването не води до санкции или неправоспособност и, както отбелязва Конституционният съд (вж. параграф 76 по-горе), в България не е сигурно, че то носи универсална социална стигма. Всъщност, за разлика от например Литва и Бивша югославска република Македония (вж. Sidabras and Džiautas, § 49, и Ivanovski, § 177, и двете цитирани по-горе), засегнатите лица не претърпели отлъчване от обществото по правило. Изглежда, че от 2007 г. насам редица обществени фигури са разкрити без сериозни социални или икономически последици в резултат на това и че много от разкритите лица продължават да бъдат активни в обществения живот, включително в политиката, управлението, бизнеса, академичните среди и медиите (вж. параграф 68 по-горе). Всъщност по дела за клевета съдилищата не смятат принадлежността към бившите служби за сигурност като обективно увреждаща (вж. параграф 78 по-горе) и въпреки законодателно предложение от 2010 г. за предотвратяване на това лица, разкрити като принадлежащи към тези служби, да бъдат награждавани с ордени и медали, законодателят решава, че не бива да им се забранява да получават такива отличия (вж. параграф 52 по-горе). От своя страна жалбоподателят продължава да участва в бизнеса и обществения живот след разкриването си (вж. параграфи 23-26 по-горе). По този начин той не може да претендира, че е бил отхвърлен от обществото.

107.  Освен това, за разлика от Естония (вж. Sõro, цитирано по-горе, § 61), Законът от 2006 г., дори и след измененията през 2012 г. и 2017 г., не засяга всички щатни членове или сътрудници на бившите служби за сигурност, а само тези, които след падането на режима заемат важни длъжности в публичния сектор или в части от частния сектор, които се смятат за особено важни за обществото като цяло (вж. параграфи 47-51 по-горе). В бивша комунистическа страна, където много от отговорните за ключови части на управлението, медиите и икономиката все още са заподозрени, че имат прикрити връзки с репресивния апарат на комунистическия режим, съществува силен обществен интерес цялата налична информация по този въпрос да се направи обществено достояние. Този интерес не отпада непременно след няколко години. Добре известно е, че преходът на бившите комунистически страни към демокрация и пазарна икономика включва много сложни и противоречиви реформи, които трябва да се простират във времето (вж. Cichopek and Others, цитирано по-горе, §§ 143 и 147).

108.  Що се отнася до гаранциите срещу произвол или злоупотреба, процесът на разкриване, както е отбелязано в параграф 98 по-горе, е строго очертан и обхванат от редица гаранции.

109.  Основната критика на жалбоподателя по отношение на избраната законоустановена схема е, че тя не предвижда индивидуална оценка на достоверността на наличните доказателства по отношение на всяко лице, което е включено като сътрудник в оцелелите документи на бившите служби за сигурност, или на неговата точна роля, като вместо това изисква разкриването на такова лице.

110.  Това обаче само по себе си не прави схемата непропорционална. В този случай има основателни причини да се избере схема за разкриване, която не изисква оценка на отделните ситуации. Ако всички досиета на бившите служби за сигурност  са оцелели, може би би имало възможност да се прецени точната роля на всяко от споменатите в тях лица. Но много от тези досиета са унищожени тайно малко след падането на режима (вж. параграфи 10 и 11 по-горе). При тези обстоятелства българският законодател избира да предвиди разкриването на всяко лице, за което е установено, че е включено в някой от оцелелите документи, дори и да няма други документи, които да показват, че то действително е сътрудничило. При разгледането на това решение Конституционният съд отбеляза, че в противен случай сътрудниците, чиито досиета са оцелели, биха били несправедливо третирани по-неблагоприятно (вж. параграф 76 по-горе). С оглед на обстоятелствата, при които голям брой досиета на бившите служби за сигурност са били унищожени, това трябва да се разглежда като значима причина за законодателната схема, приета от България.

111.  Като последица от това избраната схема на разкриване не е свързана с моралното порицание при разкриване на сътрудничество в рамките на лустрационните схеми, въведени в някои други държави. Всъщност решението на Конституционния съд относно конституционността на Закона от 2006 г., както и постоянната съдебна практика на Върховния административен съд и изменението от 2012 г. на чл. 24 и чл. 25 от Закона (вж. параграфи 59, 71 и 76 по-горе) показват, че разкриване от страна на Комисията въз основа на оцелелите досиета не трябва да се разглежда като официално потвърждение, че въпросните лица действително са сътрудничили на бившите служби за сигурност или като авторитетно изявление относно естеството или степента на тяхното сътрудничество. Задачата на Комисията се ограничава до преглед на оцелелите документи, проверка дали те съдържат информация за лицата, които тя проверява, и въз основа на това обявяване дали те са свързани с тези служби. Решенията ѝ не съдържат никакви фактически изявления или ценностни оценки за действителното им поведение (вж. параграф 65 по-горе и в контраст с Ivanovski, цитирано по-горе, § 38, и Karajanov v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, № 2229/15, §§ 6-8, 6 април 2017 г.). Решенията на Комисията са по-скоро форма на публикуване на оцелелите архиви на бившите служби за сигурност, а не начин за изразяване на официално заклеймяване за миналото поведение на разкритите лица. При тези обстоятелства и предвид факта, че Законът от 2006 г. не предвижда никаква форма на лустрация, публикуването на решенията на Комисията, отнасящи се до жалбоподателя, преди те да бъдат подложени на обжалване, не е пропорционално само по себе си. Макар да разстройват жалбоподателя и да засягат неговия “личен живот”, тези решения не могат да се разглеждат като имащи необратимото и значително вредно въздействие, което той иска да им придаде (за разлика от Karajanov, цитирано по-горе, § 75). Освен това Съдът е заявил, че средство за защита ex post facto може да коригира нарушение на чл. 8, произтичащо от публикуването на информация, свързана с много съкровени аспекти на личния живот (вж. Mosley v. the United Kingdom, № 48009/08, § 120, 10 май 2011 г.). Това е още по-вярно по отношение на разглежданата в настоящия случай информация.

112.  Доколкото жалбоподателят твърди, че вредите, причинени на неговата репутация в резултат на решенията да бъде разкрит, са особено тежки поради недостоверността на документите на Държавна сигурност, свързани с него, следва да се отбележи, че както изрично е предвидено в Закона от 2006 г., той е имал възможност да получи достъп до тези документи почти незабавно (вж. параграфи 14 и 66 по-горе и за разлика от това Joanna Szulc, цитирано по-горе, §§ 87, 91 и 93) и след това публично да оспори тяхната достоверност с позоваване на конкретни елементи (вж. параграф 16 по-горе).

113.  Тъй като разкриването не води до каквито и да било санкции или неправоспособност, намесата не надхвърля съществената свобода на преценка, с която разполагат българските власти в този случай. Ако са прибягнали до мерки като лишаване от право да се упражнява определена професия или частично лишаване от избирателни права, които водят до по-голяма степен на намеса в личната сфера на засегнатите, заключението би могло да е различно (вж. Ādamsons, цитирано по-горе, § 125, и Žičkus v. Lithuania, № 26652/02, § 33, 7 април 2009 г.). Обхватът на свободата на преценка на властите в тази област зависи не само от естеството на легитимната цел, преследвана от намесата, но и от естеството на самата намеса (вж. Leander, цитирано по-горе, § 59).

114.  Намесата не става непропорционална, защото Комисията издава допълнителни решения по отношение на жалбоподателя през 2014 г. На първо място причината, поради която той е проверен за принадлежност към бившите служби за сигурност в три отделни случая - веднъж през 2008 г. и два пъти през 2014 г., е защото той е заемал “публична длъжност” и е участвал в два вида “публична дейност” и това води такива проверки съгласно Закона от 2006 г. (вж. параграфи 13, 17 и 20 по-горе). Предвид значителния брой лица и институции, които Комисията трябва да разследва (вж. параграфи 47-51 и 68 по-горе), нейният постепенен метод на производство не може да бъде критикуван като такъв. На второ място и с още по-голяма важност, двете допълнителни решения са почти идентични с първото, което междувременно остава на разположение на интернет страницата на Комисията (вж. параграф 13 по-горе). Следователно не може да се каже, че те по някакъв начин са увеличили интензивността на намесата.

115.  С оглед на гореизложените съображения намесата в правото на жалбоподателя на зачитане на личния му живот може да се разглежда като “необходима в едно демократично общество” по смисъла на чл. 8 § 2 от Конвенцията.

(д) Заключение

116.  Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

В.  Оплакване по чл. 13 от Конвенцията

117.  По отношение на оплакването си, че не е имал ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с оплакването си по чл. 8, жалбоподателят се позовава на член 13 от Конвенцията, който предвижда:

“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

1.  Становища на страните

(а) Правителството

118.  Правителството твърди, че тъй като оплакването на жалбоподателя по чл. 8 е явно необосновано, той не разполага със защитимо право за целите на чл. 13. Във всеки случай той е разполагал с ефективни правни средства за защита, които не е опитал. Той е можел да предяви иск за обезщетение за вреди или частно наказателно дело за клевета.

(б) Жалбоподателят

119.  Жалбоподателят твърди, че с оглед на сериозните аргументи, които го подкрепят, неговото оплакване по чл. 8 е защитимо. И все пак той не е имал ефективно правно средство за защита по отношение на това. Единственото възможно средство за защита - обжалване на решението на Комисията - не е ефективно. То не може да отложи публикуването на решението, не изисква от съдилищата да проучат дали разкритите лица действително са сътрудничили на бившите служби за сигурност и не води до индивидуализиран анализ на пропорционалността. С оглед на тези недостатъци през 2008 г. той се въздържа от това да обжалва първото решение, свързано с него. Той го прави едва през 2014 г. във връзка с второто и третото решение на Комисията, свързани с него, защото в две съдебни решения, постановени през същата година, Върховният административен съд се е отклонил от обичайния си подход и е приел, че лице може да бъде разкрито само ако има доказателство, че е сътрудничило съзнателно. Опитът му обаче се оказва безрезултатен.

120.  Що се отнася до средствата за защита, споменати от Правителството, не е ясно как те биха работили в ситуацията на жалбоподателя. Правителството не посочва срещу кого той може да насочи иск за обезщетение или частно наказателно дело и не цитира примери, показващи, че тези средства биха могли да предложат компенсация на някого в негово положение. И двете средства предполагат незаконно поведение, което в случая не е така, и съгласно българското законодателство колективен орган като Комисията не би могла да бъде подведена под отговорност. Също така не е възможно да се повдигне обвинение за клевета срещу служителя от Държавна сигурност, за когото се твърди, че е вербувал жалбоподателя, не на последно място поради факта, че съответният давностен срок отдавна е изтекъл. На последно място не е възможно да се иска обезщетение за вреди съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г., тъй като това предполага, че решенията на Комисията са били отменени в предходно производство.

2.  Преценката на Съда

121.  Не е необходимо да се решава дали оплакването на жалбоподателя по чл. 8 от Конвенцията е защитимо и дали се прилага чл. 13. Дори да се допусне, че случаят е такъв, Съдът констатира, че схемата за разкриване, създадена съгласно Закона от 2006 г., която не изисква анализ дали е оправдано във всеки случай да се разкрие лицето, посочено в архивите на бившите служби за сигурност, не е в нарушение на чл. 8. В тази ситуация изискванията на чл. 13 са спазени от наличието на средство за защита, позволяващо на жалбоподателя да осигури съответствие със Закона от 2006 г. (вж. Leander, цитирано по-горе, § 79, в което се цитира James and Others v. the United Kingdom, 21 февруари 1986 г., § 86, Серия А № 98). Налице е ефективно средство за защита в този смисъл: той е могъл и на два пъти да обжалва решенията на Комисията да бъде разкрит и го е направил два пъти (вж. параграфи 15, 18, 19, 21 и 22 по-горе). Липсата на суспендиращ ефект сама по себе си не прави тези искове неефективно средство за защита (вж., mutatis mutandis, De Souza Ribeiro v. France [GC], № 22689/07, § 83, ЕСПЧ 2012 г., наскоро повторено в Ramadan v. Malta, № 76136/12, § 55, 21 юни 2016 г., и в Khlaifia and Others v. Italy [GC], № 16483/12, § 278, ЕСПЧ 2016 г. (откъси)). Както е отбелязано в параграф 111 по-горе, средство за защита ex post facto може да поправи нарушение на чл. 8, свързано с публикуване на лична информация (вж. Mosley, цитирано по-горе, § 120).

122.  С оглед на това заключение не е необходимо да се анализират другите средства за защита, споменати от Правителството.

123.  Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

Г.  Оплакване по чл. 6 § 1 от Конвенцията

124.  По отношение на оплакването му, че производствата по обжалване на второто и третото решение на Комисията по отношение на него не са му дали ефективен достъп до съд и са били несправедливи, жалбоподателят се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в относимата си част предвижда:

“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него ..., има право на справедливо ... гледане ... от  съд ...”

1.  Становища на страните

(а) Правителството

125.  Правителството твърди, че производството е проведено пред две инстанции на съда, които са решили случаите след анализ на всички относими факти в съответствие с преобладаващата си съдебна практика и са изложили ясно мотивите си за потвърждаване на решенията на Комисията. Всеки от видовете документи, посочени в чл. 25, ал. 1, т. 3 от Закона от 2006 г., представлява основание за разкриване на засегнатото лице. Това обикновено са документи, издавани от самите сътрудници, но понякога и документи, които не са изготвени от тях и не включват техния подпис. Откриването на всеки такъв документ изисква от Комисията да разкрие лицата, споменати в него, без да се опитва да определи естеството на тяхното сътрудничество. Както изтъква Конституционният съд, такова разкриване не нарушава конституционните права на чест, достойнство и добро име.

(б) Жалбоподателят

126.  Жалбоподателят твърди, че чл. 6 § 1 от Конвенцията в гражданския си аспект е приложим към производството по обжалване на решенията на Комисията. Съгласно българския закон той има правото да защитава от посегателства своята чест, достойнство и добро име. Освен това, тъй като чл. 8 от Конвенцията е пряко приложим в българското право, правата, залегнали в него, са също така права по този закон. Правото на защита на репутацията и личната неприкосновеност е “гражданско”, резултатът от производството е бил пряко решаващ за него и е налице истински спор дали решенията на Комисията са законни.

127.  Освен това жалбоподателят твърди, че начинът, по който съдилищата са извършили контрол на тези решения, го е лишил от ефективен достъп до съд. Въпреки че по закон съдът има право да упражнява пълна компетентност, те са отказали да извършат надлежен преглед на констатациите на Комисията. Те са възприели, че Закона от 2006 г. не изисква каквато и да било оценка на доказателствата, и са оставили без отговор въпроса дали жалбоподателят действително е сътрудничил на Държавна сигурност. Те също така не са проверили дали решенията за неговото разкриване са пропорционални в конкретния случай, като за тях е било достатъчно да се позовават на мотивите, изложени от Конституционния съд за потвърждаване на Закона от 2006 г. Освен това в производството срещу второто решение на Комисията Върховният административен съд, вместо да разглежда въпроса самостоятелно, се позовава на първото решение на Комисията и на окончателното съдебно решение, потвърждаващо нейното трето решение.

128.  За жалбоподателя отказът на съдилищата да разгледат достоверността на документите, въз основа на които Комисията го е разкрила, също е направил производството несправедливо. Съдилищата са грешали в предположението си за действително сътрудничество от негова страна само въз основа на документи, издадени от служители на бившите служби за сигурност, за много от които е известно, че са действали фанатично. По този начин съдилищата са разглеждали твърдения като доказателство, преобръщайки принципа на равнопоставеност и решавайки случая въз основа на съмнителни доказателства. От своя страна жалбоподателят е бил изправен пред непреодолима тежест на доказване и действително не е има; възможност да оспори информацията в регистрите на Държавна сигурност. Освен това решението на Върховния административен съд по делото във връзка с второто решение на Комисията, че то е обвързано с първото решение на Комисията и с окончателното съдебно решение, потвърждаващо третото ѝ решение, е било произволно предвид липсата на причини за това.

2.  Преценката на Съда

(а)  Приложимост на чл. 6 § 1

129.  Тъй като производство пред Комисията не би могло да доведе до каквато и да е форма на лустрация и както е посочено в параграф 111 по-горе, то е по-скоро форма на публикуване на оцелелите досиета на бившите служби за сигурност, а не начин за изразяване на официално заклеймяване за миналото поведение на лицата, които са разкрити, няма основание да се констатира, че чл. 6 § 1 в неговия наказателен аспект се отнася до него или до производството по обжалване на решенията на Комисията (за разлика от Matyjek (решение за допустимост), цитирано по-горе, §§ 52-58 ). Освен това такива производства имат административно-правен характер, а не каквато и да било прилика с наказателното производство (вж. Ivanovski, цитирано по-горе, § 121).

130.  Производството по обжалване на решенията на Комисията обаче включва чл. 6 § 1 в гражданския му аспект. Има спор пред съдилищата за това дали двете решения от 2014 г. на Комисията, свързани с жалбоподателя, са законосъобразни, и дали тези решения засягат пряко правото му на зачитане на личния му живот, който е защитен както съгласно чл. 32, ал. 1 от българската Конституция - разпоредба, която, макар и в различен контекст, е получила пряко действие в граждански дела пред българските съдилища (вж. параграфи 28 и 29 по-горе), и чл. 8 от Конвенцията, който е пряко приложим в българското право (вж. параграф 27 по-горе и за сравнение Ravon and Others v. France, № 18497/03, § 24, 21 февруари 2008 г., и Pocius v. Lithuania, № 35601/04, § 42, 6 юли 2010 г.). В своя репутационен аспект, който е предмет на настоящето производство, това право е “гражданско” по смисъла на чл. 6 § 1 (вж. Turek, цитирано по-горе, § 82, и, mutatis mutandis, Kurzac v. Poland (решение за допустимост), № 31382/96, ЕСПЧ 2000-VI, и Leela Förderkreis e.V. and Others v. Germany, № 58911/00, §§ 45-47, 6 ноември 2008 г.). На последно място, резултатът от производството, който би могъл да доведе до отмяна на решенията на Комисията, при тези обстоятелства е пряко определящ за разглежданото право.

(б) Съответствие с чл. 6 § 1

131.  Едно от изискванията, произтичащи от чл. 6 § 1 от Конвенцията, е че “съд”, който определя “граждански права и задължения”, трябва да може да разглежда всички фактически и правни въпроси, които са от значение за делото, с което е сезиран (вж. Фазлийски срещу България, № 40908/05, § 57, 16 април 2013 г., с допълнителни препратки). Но въпросът кои точки са от значение в даден случай зависи от приложимото материално право. Съд, който не се впуска във факти или въпроси, тъй като те не са от значение съгласно материалните правила, приложими към делото пред него, не е в неизпълнение на това изискване (за илюстрация на тази точка, макар и в различен контекст, вж. Z and Others v. the United Kingdom [GC], № 29392/95, §§ 94-101, ЕСПЧ 2001-V, Недялков и други срещу България (решение за допустимост), № 663/11, § 111, 10 септември 2013 г. и Галина Костова срещу България, № 36181/05, §§ 61 и 64, 12 ноември 2013 г.). Да отсъди друго би било равносилно на това да се извлече конкретно съдържание за национални материални законови права от чл. 6 § 1, което не е допустимо (вж. наред с други решения James and Others, цитирано по-горе, § 81, Fayed v. the United Kingdom, 21 септември 1994, § 65, Серия А № 294-B, и Z and Others v. the United Kingdom, цитирано по-горе, §§ 87 и 98).

132.  При обжалването на третото решение на Комисията по отношение на жалбоподателя Административен съд София-град и Върховният административен съд констатират в съответствие с преобладаващата съдебна практика и с мотивите на Конституционния съд, че при изложената в Закона от 2006 г. схема на разкриване е без значение дали жалбоподателят действително е сътрудничил на бившите служби за сигурност (вж. параграф 21 и 22 по-горе). Следователно не е необходимо съдилищата да проверяват дали има достатъчно и надеждни доказателства по този въпрос. Липсата на индивидуална оценка на необходимостта от разкриване на жалбоподателя също не е относима към законосъобразността на решението на Комисията. Следователно не може да се каже, че съдилищата са отказали да разгледат факти или въпроси, които са имали отношение към решаването на делото пред тях. Това, че не навлизат в тези въпроси, не е ограничение - наложено от тях самите или по друг начин - на тяхната компетентност.

133.  Доколкото може да се приеме, че жалбоподателят твърди, че начинът, по който българските съдилища тълкуват Закона от 2006 г., е неправилен, следва да се отбележи, че съгласно постоянната си практика този Съд не е апелативен съд по отношение на националните съдилища и не е негова функция да разглежда фактически или правни грешки, които се твърди, че са извършени от тях (вж. Галина Костова, цитирано по-горе, § 54, с допълнителни препратки). Ето защо не е задача на Съда да каже дали Върховният административен съд правилно е приел, че решаването на иска на жалбоподателя за съдебен контрол на второто решение на Комисията е било предопределено от факта, че той не е оспорил първото, както и от изхода на иска му за съдебен контрол на третото решение на Комисията, който е приключил с окончателно решение малко преди това (вж. параграф 19 по-горе). Предвид факта, че делата засягат почти идентични въпроси, това решение не изглежда произволно.

134.  Доводите на жалбоподателя във връзка твърдяната несправедливост на тези две производства представляват преформулиране на доводите му по отношение на твърдяната липса на ефективен достъп до съд в тези производства. По същите причини като посочените по-горе Съдът не смята, че тези производства са несправедливи.

135.  Следователно оплакването е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

По тези съображения Съдът единодушно

Решава да обедини жалбите;

Обявява жалбите за недопустими.

Изготвено на английски език и съобщено писмено на 11 януари 2018 г.

              Клаудия ВестердикАнгелика Нусбергер              секретар              председател

Full & Egal Universal Law Academy