ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 105/14
И. Б.
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), на 17 май 2022 г. заседаващ като комитет, състоящ се от:
Тим Айке (Tim Eicke), председател,
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Людмила Миланова (Ludmila Milanova), и.д. заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 105/14) срещу България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 20 декември 2013 г. от българския гражданин И. Б., роден през 1951 г. („жалбоподателя”), представляван от г-н М. Екимджиев, адвокат, практикуващ в Пловдив;
решението да се уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерството на правосъдието, за оплакванията на жалбоподателя по чл. 7, 8, 10 и 13 от Конвенцията, и да се обяви останалата част от жалбата за недопустима;
решението да не се разкрива името на жалбоподателя;
становищата на страните;
След като проведе обсъждане, постановява следното:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Жалбата се отнася до оплаквания по чл. 7, 8, 10 и 13 от Конвенцията във връзка с осъждането на жалбоподателя за създаване на снимки, показващи голите тела на две жени, счетени за порнографски по смисъла на чл. 159, ал. 1 от Наказателния кодекс от 1968 г.
2. След първоначално разглеждане на делото му от районния съд жалбоподателят е признат за виновен за създаване на порнографски материали на основание, наред с другото, свидетелски показания и заключенията на съдебни експертизи. Делото обаче е върнато от окръжния съд за ново разглеждане поради процесуални нарушения и в районния съд е внесен нов обвинителен акт. По искане на защитника на жалбоподателя този съд провежда съкратено съдебно следствие по чл. 370-374 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2006 г. („НПК”). Жалбоподателят признава всички факти, описани в обвинителния акт, и се съгласява да не се събират допълнителни доказателства (относимата национална съдебна практика по отношение на тази процедура е обобщена в З срещу България, № 39257/17, §§ 44-47, 28 май 2020 г.). В последната си дума в съдебно заседание той също така признава вината си и изразява съжаление за стореното, като моли съда за по-леко наказание. На 20 септември 2011 г. районният съд заключава, че изявлението на жалбоподателя се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебната фаза, признава го за виновен в създаването на порнографски материали и го осъжда на пробация. В решението се посочва, че последното подлежи на обжалване пред окръжния съд в петнадесетдневен срок от постановяването му. Жалбоподателят не подава въззивна жалба и решението влиза в сила на 6 октомври 2011 г.
3. На 19 март 2012 г. жалбоподателят подава до Върховния касационен съд искане за възобновяване на делото по реда на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК - средство за защита, което съответства на касационна жалба за твърдени съществени нарушения на материалния или процесуалния закон или налагане на несправедливо наказание (относимата национална съдебна практика в това отношение е обобщена в Параскева Тодорова срещу България, № 37193/07, §§ 19-21, 25 март 2010 г.). По-специално той твърди, че от показанията на свидетелите не се установява, че той е създал порнографските снимки. Освен това поддържа, че районният съд не е взел предвид становището за неясноти в определението на „порнографски материали” в националното законодателство, съдържащо се в една от експертизите, представени по време на първоначалното разглеждане на делото му (вж. параграф 2 по-горе). Поради това жалбоподателят иска от съда да отмени решението на районния съд, да преразгледа делото и да го признае за невинен.
4. На 28 юни 2013 г. Върховният касационен съд отхвърля искането за възобновяване на жалбоподателя. По отношение на твърденията му относно фактическите констатации на районния съд и допускането и оценката на доказателствата, той се позовава на провеждането на съкратено съдебно следствие пред този съд и на съгласието на жалбоподателя да не се събират допълнителни доказателства. Поради това той посочва, че районният съд не може да се позовава на съдебна експертиза, която не е била присъединена към това производство. Върховният касационен съд не констатира нарушения на материалните или процесуалните правила като пороци, които биха могли да оправдаят повторното разглеждане на делото.
ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА
5. Правителството повдига няколко възражения относно допустимостта на жалбата, наред с другото, че жалбоподателят не е изчерпал наличното и ефективно вътрешноправно средство за защита, тъй като не е обжалвал решението на районния съд от 20 септември 2011 г. пред окръжния съд. В тази връзка Правителството предоставя на Съда примери от националната практика, при които въззивните съдилища са намирали подсъдимите за невиновни, въпреки че те са признали фактите в обвинителния акт пред първоинстанционните съдилища (вж. Присъда № 234 от 24.06.2010 на СГС по в.н.о.х.д. № 1459/2010 г.; Присъда № 29 от 24.01.2013 г. на СГС по в.н.о.х.д. № 80/2013 г.). Освен това Правителството твърди, че жалбоподателят не е повдигнал по същество оплакванията си по чл. 7, 8 и 10 пред националните съдилища.
6. Общите принципи на правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита са обобщени в делото Vučković and Others v. Serbia ((предварителни възражения) [ГК], № 17153/11 и 29 други, §§ 69-77, 25 март 2014 г.). Това правило задължава лицата, които искат да започнат дело срещу държавата пред международен съд, първо да използват средствата за правна защита, предвидени в националната правна система, като по този начин държавите се предпазват от възможността да отговарят за действията си пред международна институция преди да са имали възможност да поправят нередностите чрез собствените си съдебни системи. За да бъде ефективно, средството за защита трябва да е в състояние да се справи пряко с оспорваното положение и да предлага разумни изгледи за успех. Съмненията относно изгледите за успех на вътрешноправното средство за защита, което изглежда предлага разумна възможност за обезщетение, не са достатъчна причина за неговото неизчерпване.
7. Като начало Съдът отбелязва, че пред националния съд жалбоподателят се оплаква от неясното определение на „порнографски материал” в националното законодателство (вж. параграф 3 по-горе), като по този начин повдига по същество оплакването си по чл. 7 за липсата на яснота и предвидимост на приложимото национално право.
8. Той обаче отбелязва, че жалбоподателят, който е бил подпомаган от адвокат, сам е поискал провеждането на съкратено съдебно следствие пред първоинстанционния съд, като по този начин се е отказал от възможността да представи нови доказателства по отношение на някои фактически въпроси, и дори е признал вината си в последната си дума (вж. параграф 2 по-горе). Независимо от тези действия жалбоподателят е имал право да обжалва решението на районния съд пред окръжния съд, който е щял да преразгледа фактите и правото, независимо от основанията за обжалване. Той обаче не се е възползвал от това средство. Съдът отбелязва аргумента на жалбоподателя, че производството пред Окръжния съд би било неефективно. Въпреки това, като се има предвид установената практика на националните съдилища по този въпрос (вж. параграф 5 по-горе), той намира, че окръжният съд би бил компетентен да разгледа всички въпроси от фактическо естество, като например дали жалбоподателят действително е създал порнографски снимки, както и въпросите относно правната квалификация по националното законодателство, включително дали приложимата законова база е достатъчно точна и ясна. Поради това Съдът не вижда причина да се съмнява в ефективността на производството пред въззивния съд по отношение на оплакването за липса на яснота и предвидимост на законовата разпоредба, по която е осъден жалбоподателя, повдигнато по чл. 7.
9. Освен това Съдът отбелязва, че макар в искането си за възобновяване пред Върховния касационен съд жалбоподателят да оспорва факта, че порнографските снимки, за които е осъден, са създадени от него (вж. параграф 3 по-горе), този съд не е могъл да преразгледа фактите, тъй като е трета инстанция, на която е възложена компетентност само по касационните основания, предвидени в закона. Също така, не би могло да се очаква и че Върховният касационен съд ще разгледа абстрактно аргумента на жалбоподателя за липса на яснота и предвидимост на законовата разпоредба, без да може да преразгледа фактическите основания, въз основа на които жалбоподателят е признат за виновен. Съответно Съдът не може да приеме аргумента на жалбоподателя, че проверката на Върховния касационен съд по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК е идентична с проверката на въззивния съд.
10. Ето защо, макар че съгласно приложимото национално право е било възможно жалбоподателят да подаде искане за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК директно пред Върховния касационен съд, Съдът счита, че след като не е подал редовна въззивна жалба пред окръжния съд, жалбоподателят се е лишил от възможността оплакването му да бъде разгледано по същество от компетентен национален съд.
11. Съдът отново подчертава, че доколкото на национално ниво съществува средство за защита, позволяващо на националните съдилища да разгледат, поне по същество, оплакване за нарушение на дадено право по Конвенцията, това средство следва да бъде изчерпано (вж. Vučković and Others, цитирано по-горе, § 75). В светлината на този принцип всяка констатация, че жалбоподателят по настоящото дело може да бъде освободен от задължението да изчерпи средство за защита, което не е очевидно безполезно, какъвто е пълният съдебен контрол, извършван от въззивния наказателен съд, при липсата на особени обстоятелства, които го освобождават от това задължение, би накърнила принципа на субсидиарност, установен в практиката на Съда. Ако се приеме, че жалбоподателят не е трябвало да изчерпи въпросното средство за правна защита, това би означавало, че жалбоподателите могат системно да подават жалби в Съда, без първоначално да са дали възможност на компетентните национални съдилища да разгледат твърдените нарушения.
12. Накрая, по отношение на оплакванията по членове 8 и 10 от Конвенцията, Съдът намира, че жалбоподателят не е повдигнал нито изрично, нито по същество оплаквания за намеса в правата му на зачитане на личния живот и на свободата на изразяване на мнение на нито един етап пред националните съдилища.
13. Ето защо, като не е обжалвал решението на районния съд пред окръжния съд и не е повдигнал оплаквания по чл. 8 и 10 пред националните съдилища, изрично или по същество, жалбоподателят е лишил националните съдилища от възможността, която чл. 35 § 1 от Конвенцията им предоставя, да разгледат и по този начин да предотвратят или поправят твърдените нарушения.
14. При описаните по-горе обстоятелства Съдът заключава, че оплакванията по чл. 7, 8 и 10 трябва да бъдат отхвърлени поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията. Предвид тясната връзка между чл. 13 и чл. 35 § 1 от Конвенцията, Съдът също така заключава, че оплакванията на жалбоподателя, повдигнати по чл. 13, са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (вж. Sultan Öner and Others v. Turkey, № 73792/01, § 117, 17 октомври 2006 г.).
15. С оглед на тези заключения Съдът не намира за необходимо да разглежда останалите възражения на правителството относно допустимостта на предявената жалба.
По тези съображения Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима;
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 16 юни 2022 г.
Людмила Миланова (Ludmila Milanova) Тим Айке (Tim Eicke)
И.д. заместник-секретар Председател