© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 65187/10 г.
Антон Антонов БАЛАКЧИЕВ и други
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ на 18 юни 2013 година като Отделение, състоящо се от:
Инета Цимеле (Ineta Ziemele), Председател,
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева,
Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek),
Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо, Секретар на Отделението,
Като взе предвид горната жалба, подадена на 20 октомври 2010 година,
Като взе предвид пилотните решения на Съда по делата Фингър срещу България (№ 37346/2005 г., 10 май 2011 г.) и Димитров и Хамънов срещу България (№ 48059/2006 г. и 2708/2009 г., 10 май 2011 г.),
Като взе предвид становищата, представени от държавата-ответник и тези, представени в отговор от жалбоподателите,
Заседавайки, се произнесе със следното съдебно решение:
ПО ФАКТИТЕ
1. Първият жалбоподател, г-н Антон Антонов Балакчиев, е роден през 1978 г. Вторият жалбоподател, г-н Божидар Антонов Балакчиев, е роден през 1945 г. Третият жалбоподател, г-н Стефан Дончев Дончев, е роден през 1925 г. Четвъртият жалбоподател, г-н Любомир Димитров Балакчиев, е роден през 1947 г. Петият жалбоподател, г-жа Недка Божкова Балакчиева, е родена през 1951 г. Шестият жалбоподател, г-н Борислав Антонов Балакчиев, е роден през 1972 г. Всички жалбоподатели са български граждани и живеят в град София.
2. Жалбоподателите са представлявани пред Съда от г-н Й. Йорданов, адвокат, практикуващ в град Велико Търново.
3. Ответното правителство („Правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа K. Радкова от Министерство на правосъдието.
A. Обстоятелства по делото
4. Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
5. Всички жалбоподатели са наследници на акционери в дружество, което е било собственик на фабрика за шоколадови бонбони в град София. През 1950 г. фабриката е била национализирана по силата на указ от 1947 г., предвиждащ национализация на частните предприятия. След това собствеността е била ползвана от държавно предприятие, което през 1991 г. е преобразувано в дружество с ограничена отговорност, изцяло собственост на държавата.
6. През месец февруари 1992 г. е влязъл в сила указ, предвиждащ възстановяването по силата на закона на някои одържавени недвижими имоти. Установявайки, че имотът попада в приложното поле на този указ, на 3 август 1993 г. кметът на град София решил да го заличи от регистъра на държавните имоти и да предаде владението му на жалбоподателите, с изключение на три етажа, добавени след национализацията в една от съществуващите преди това сгради, и три други сгради, които също са били построени след национализацията.
7. През 1993 г. жалбоподателите подали иск срещу държавата по отношение на тези сгради. Той е отхвърлен от Софийски градски съд през 1994 г.
8. На 2 септември 1993 г. дружеството предало на жалбоподателите владението на имота, с изключение на трите допълнителни етажа и трите сгради.
9. На 22 април 1994 г. жалбоподателите сключили споразумение с дружеството. Дружеството се съгласило да им прехвърли владението на трите допълнителни етажа и трите сгради, в замяна на което жалбоподателите да не претендират обезщетение за това, че дружеството е продължило да ползва останалата част от имота в периода, през който той вече е бил реституиран на жалбоподателите по силата на закона. Споразумението също така предвижда, че от датата на предаване на владението на жалбоподателите, те трябва да се считат за собственици на имота. Страните се споразумяли, че размерът на обезщетението, с което те се съгласяват, че възлиза на тринадесет и половина милиона стари български лева, е равно на стойността на трите допълнителни етажа и трите сгради. Накрая, страните се договорили да се откажат от всякакви претенции, които биха могли да имат една срещу друга във връзка с тези въпроси. Споразумението е трябвало да влезе в сила след одобряването му от министъра на промишлеността.
10. През месец юни 1994 г. държавата продала седемдесет процента от акциите си в дружеството на чуждестранен инвеститор. На 21 октомври 1994 г. дружеството провело общо събрание. Събранието решило да одобри споразумението от месец април 1994 г. и дало указания на директора на дружеството да прехвърли владението на трите допълнителни етажа и трите сгради на жалбоподателите, както и да изпълни необходимите постъпки за съставяне на нотариален акт за прехвърляне собствеността на недвижимите имоти.
11. Въпреки това, прехвърлянето не е извършено в продължение на няколко години и през месец юни 1998 г. жалбоподателите подали иск срещу дружеството, Министерство на промишлеността и Столична община. Считайки, че споразумението от месец април 1994 г., одобрено на 21 октомври 1994 г., има силата на предварителен договор за прехвърляне на собственост, те поискали от съда той със свое решение да обяви договора за окончателен. Дружеството и Общината не се явили в съда, а Министерството твърдяло, че няма качеството на пасивно легитимирана страна ответник, защото само притежава дялове в дружеството.
12. Между 1999 и 2006 г. производството по делото било спирано няколко пъти по различни причини.
13. С решение от 2 юни 2007 г. съдът отхвърлил иска на жалбоподателите. Съдът се произнесъл в самото начало, че само дружеството и Министерството са легитимирани да бъдат ответници по иска, а доколкото искът е насочен срещу Общината, то той е недопустим. Съдът постановил, че споразумението от месец април 1994 г. не представлява предварителен договор за прехвърляне на собственост, тъй като страните по него са използвали думата „владение” и не са се договорили за прехвърляне на собствеността в съответната форма. Нещо повече, в споразумението липсват два основни елемента на такъв предварителен договор – точно описание на недвижимия имот и конкретна цена. То не посочва имота или цената по достатъчно ясен начин. Нито пък жалбоподателите са представили доказателства, че посочения продавач – дружеството – наистина е бил собственик на въпросния имот.
14. На 17 юли 2007 г. шестият жалбоподател е обжалвал, твърдейки, че констатациите на Софийския градски съд във връзка с условията на споразумението от месец април 1994 г. са погрешни.
15. На 19 юни 2009 г. Софийският апелативен съд потвърдил решението на по-долната инстанция. Той постановил, че споразумението от месец април 1994 г., разгледано по същество, представлява предварителен договор и посочва имота и цената по достатъчно ясен начин. Въпреки това обаче той намерил, че жалбоподателите не са представили достатъчно доказателства, че дружеството наистина е било собственик на имота. Поради това искът им правилно е бил отхвърлен по отношение на дружеството. Що се отнася до Министерството, то само е притежавало дялове в дружеството, и като такова не може да носи отговорност за споразумения, по които страна е дружеството. Искът срещу него също е необоснован.
16. На 30 септември 2009 г. шестият жалбоподател обжалвал решението за законосъобразност, твърдейки, че е ясно, че дружеството, което е получило право на собственост върху трите допълнителни етажа и трите сгради от държавата, е техен собственик.
17. С окончателно решение от 11 май 2010 г. Върховният касационен съд е отказал да приеме жалбата за разглеждане, като е постановил, че повдигнатия в нея въпрос не е от решаващо значение за постановяването на решение по иска на жалбоподателите.
Б. Приложимо национално законодателство
1. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет
18. Изменение от 2007 г. на Конституцията от 1991 г. добавя нов Член 132а, който предвижда създаването на Инспекторат към Висшия съдебен съвет. Инспекторатът, който се състои от главен инспектор и десет инспектори, е натоварен с проверка на дейността на органите на съдебната власт, без да засяга независимостта на съдиите, прокурорите и следователите (Член 132а, алинея 6). Той може да действа служебно или по инициатива на граждани, юридически лица или държавни органи (Член 132а, алинея 7). Той разполага с правомощия да сезира компетентните органи или да отправя предложения или доклади до тях (Член 132а, алинея 9). Както главният инспектор, така и инспекторите се избират от парламента с мнозинство от две трети от народните представители, като мандатът на главния инспектор е пет години, а на инспекторите – четири години (Член 132а, алинеи 2 и 3).
19. Начинът на избор и освобождаване на инспекторите е уреден в членове 42 – 53 от Закона за съдебната власт от 2007 г. („Закона от 2007 г.”). Инспекторите трябва да са юристи с високи професионални и нравствени качества (Член 42, алинея 1). Главният инспектор трябва да има най-малко петнадесет години юридически стаж, а инспекторите – най-малко дванадесет години юридически стаж (Член 42, алинеи 2 и 3). Те не могат да участват в редица дейности, като например търговска дейност, или да членуват в политически партии, които могат да повлияят на тяхната независимост (Член 43 във връзка с Член 18, алинея 1). Те могат да бъдат предсрочно освободени от длъжност, преди изтичането на мандата им, само ако подадат оставка, при влязъл в сила съдебен акт за извършено престъпление, при трайна фактическа невъзможност да изпълняват задълженията си за повече от една година, при лишаване от право да упражняват юридическа професия или дейност, при тежко нарушение или системно неизпълнение на служебните си задължения или при извършване на действия, които накърняват престижа на съдебната власт, или при непреустановяване на дейности, несъвместими с длъжността им (Член 48, алинея 1). Предложение за освобождаване могат да правят най-малко една пета от народните представители (Член 48, алинея 2). Възнаграждението на главния инспектор е равно на това на председател на отделение във Върховния касационен съд, а възнаграждението на инспекторите е равно на това на съдия в този съд (Член 51).
2. Измененията на Закона от 2007 година
20. На 6 април 2012 г. правителството внася в парламента Законопроект за изменение и допълнение на Закона от 2007 г. Мотивите към законопроекта гласят следното:
“Бавното съдопроизводство е причина за огромен брой осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека срещу България. В решенията си във връзка с правото на справедлив процес в разумен срок Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) акцентира върху необходимостта от въвеждане на ефективно вътрешноправно средство за защита срещу това нарушение. С оглед осигуряването на ефективно упражняване правото на справедлив процес в разумен срок, в практиката си ЕСПЧ сочи необходимост от въвеждане на правно средство за обезщетяване на вредите, настъпили в резултат на забавянето на производството (компенсаторно средство).
Констатираният от ЕСПЧ системен проблем във връзка с прекомерната продължителност на наказателни и граждански дела в Република България налага спешното предприемане на законодателни мерки за въвеждане на посочените от Европейския съд правни средства.
С оглед ефективно използване на наличните ресурси е целесъобразно правомощията за установяване на нарушение и за определяне на обезщетение да бъдат предоставени на съществуващ държавен орган със сходни компетенции. Предвид конституционното правомощие на Инспектората към ВСС да проверява дейността на органите на съдебната власт (Член 132а, алинея 6 от Конституцията) и съответното му конкретизиране в Член 54, алинея 1, точка 2 от Закона за съдебната власт от 2007 година, Инспекторатът да проверява организацията по образуването и движението на съдебните, прокурорските и следствените дела, както и приключването на делата в установените срокове, със законопроекта се предвижда изграждането на специализирано звено към Инспектората. Специализираното звено ще осъществява процедурата по разглеждане и решаване на жалбите срещу нарушения, свързани със забавяне над разумния срок на приключени граждански, административни и наказателни производства, както и на прекратени досъдебни производства. Важна предпоставка за уреждане на процедурата по този начин е и конституционното задължение на Инспектората да извършва проверки по сигнали на граждани и на юридически лица (Член 132а, алинея 7 от Конституцията).
Право на жалба е установено за всички лица, които могат да претърпят вреди в резултат на забавяне на производството – както страните в съдебните производства (граждански, административни и наказателни), така и субектите в досъдебната фаза на наказателния процес (обвиняеми, пострадали и ощетени юридически лица).
Предвидената процедура представлява облекчен (опростен) ред за обезвреда. Не се ангажира активност на жалбоподателя във връзка със събиране на доказателства, те се събират служебно от проверяващия състав; не се дължи държавна такса; процедурата приключва в шестмесечен срок със спогодителен протокол, въз основа на който се гарантира бързо плащане на обезщетението.
Предвид обстоятелството, че предложената процедура предвижда облекчен и бърз ред за обезвреда, е предвиден максимален размер на обезщетението, който е съобразен с практиката на ЕСПЧ по отношение на присъдените по приключени дела обезщетения.
В Преходните и заключителните разпоредби се урежда възможността за прилагане на реда и по отношение на вече подадени през ЕСПЧ жалби.
Компенсаторното средство трябва да бъде уредено с обратна сила, за да бъде достъпно и за лицата, които преди влизането в сила на закона са увредени от прекомерна продължителност на производството, включително подалите жалби пред ЕСПЧ, ако съдът все още не се е произнесъл по допустимостта на жалбите им.
Създаването на ефективно национално средство за защита ще гарантира драстично намаляване броя на жалбите пред ЕСПЧ и съответно ще доведе и до намаляване броя на осъдителните решения по Член 6, алинея 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.”
21. Законопроектът е разгледан на първо четене на 10 май 2012 г. и на второ четене - на 7 юни 2012 г., когато е приет. Законът е обнародван в Държавен вестник на 3 юли 2012 г. Той добавя нова глава 3 а в Закона от 2007 г. Главата е озаглавена „Разглеждане на жалби срещу нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок” и се състои от дванадесет члена. Нововъведените разпоредби, по-голямата част от които са влезли в сила на 1 октомври 2012 г., гласят следното:
Раздел I – Общи положения
Член 60а. (1) По реда на тази глава се разглеждат заявления на граждани и юридически лица срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
(2) Заявленията по алинея 1 се подават от граждани и юридически лица, които са:
1. страни по приключени граждански, административни и наказателни производства;
2. обвиняеми, пострадали или ощетени юридически лица по прекратени досъдебни производства.
(3) По реда на тази глава се определя и изплаща обезщетение в съответствие с практиката на Европейския съд по правата на човека в размер не повече от 10 000 лева.
(4) Заявленията по алинея 1 се подават в 6-месечен срок от приключване на съответното производство с окончателен акт чрез Инспектората към Висшия съдебен съвет до министъра на правосъдието.
(5) За заявленията се създава отделен регистър, който се публикува на интернет страницата на Инспектората към Висшия съдебен съвет.
(6) Не се дължи такса за разглеждане на заявления по реда на тази глава.
Раздел II – Съдържание и проверка на заявлението
Член 60б. (1) Заявлението трябва да е написано на български език и да съдържа:
1. имената по документ за самоличност, единен граждански номер и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за българските граждани;
2. имената по документ за самоличност, личен номер на чужденец и адрес, телефон, факс и електронен адрес, ако има такъв – за чужденците;
3. фирмата на търговеца или наименованието на юридическото лице, изписани и на български език, седалището и последния посочен в съответния регистър адрес на управление и електронния му адрес;
4. посочване на акта, действието или бездействието, с което е извършено нарушението от съответния орган;
5. органа, до който се подава заявлението;
6. в какво се състои искането;
7. подпис на заявителя.
(2) Заявителят прилага декларация, че не е правил искане за обезщетение за същото нарушение и обезщетение не му е изплатено по друг ред.
Раздел III – Ред за разглеждане на заявленията
Член 60в. (1) Проверката на заявленията по Член 60а, алинея 1 се извършва от Инспектората към Висшия съдебен съвет, към който се създава специализирано звено.
(2) За експерти в специализираното звено се назначават юристи, които имат най-малко 5 години юридически стаж. Възнаграждението на експертите е равно на възнаграждението на съдия в районен съд.
(3) Главният инспектор разпределя постъпилите заявления на състав от инспектор и двама експерти на принципа на случайния подбор, като единият от експертите определя за докладчик.
(4) Ако заявлението не отговаря на изискванията на Член 60б, алинея 1 и 2, на заявителя се изпраща съобщение за отстраняване на допуснатите нередовности в седемдневен срок от получаване на съобщението.
(5) Ако заявителят не отстрани нередовностите, заявлението заедно с приложенията се връща.
Член 60г. (1) За резултатите от проверката се съставя констативен протокол.
(2) Протоколът се подписва от членовете на проверяващия състав и съдържа данни за:
1. времето и мястото на съставянето му;
2. заявителя;
3. проверяващия състав;
4. делото, по което се съставя;
5. общия период на производството; за периода на забавяне, за което отговорност носи компетентният орган; за периода на забавяне, което се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител.
(3) В констативния протокол се отразява и становището на проверяващия състав по въпроса спазен ли е срокът по Член 60а, алинея 4.
Член 60д. Констативният протокол по Член 60г се изготвя в 4-месечен срок от постъпване на заявлението, съответно от отстраняване на нередовностите по него. Протоколът заедно със заявлението и всички постъпили към него документи се изпраща незабавно на министъра на правосъдието.
Член 60е. (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него лице въз основа на установените от проверяващия състав факти и обстоятелства отхвърля заявлението като неоснователно, когато:
1. продължителността на производството не надхвърля разумния срок;
2. забавянето се дължи на действия или бездействия на заявителя или на негов законен или процесуален представител.
(2) Когато правото на заявителя на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е нарушено, министърът на правосъдието или оправомощено от него лице определя размер на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя.
Член 60ж. Проверката на обстоятелствата и произнасянето по заявлението се извършват в 6-месечен срок от постъпването му.
Раздел IV – Изплащане на обезщетенията
Член 60з. Обезщетенията се изплащат въз основа на сключеното споразумение.
Член 60и. Средствата, необходими за изплащане на сумите по сключените споразумения, се осигуряват от държавния бюджет.
Член 60к. (1) Дължимите обезщетения по тази глава се изплащат от бюджета на Министерството на правосъдието.
(2) Министърът на финансите предоставя всяко тримесечие средства по бюджета на Министерството на правосъдието до размера на фактически изплатените обезщетения по алинея 1 за съответното тримесечие чрез промяна в бюджетните му взаимоотношения с централния бюджет.
Член 60л. Лицата, получили обезщетение по реда на тази глава, не могат да търсят обезщетение на същото основание по съдебен ред.
Раздел V – Мерки за отстраняване на причините за нарушенията
Член 60м. (1) Главният инспектор всяко тримесечие изпраща на Висшия съдебен съвет данни за установените нарушения, а министърът на правосъдието – за изплатените обезщетения.
(2) Висшият съдебен съвет всяко шестмесечие анализира причините за нарушенията и приема мерки за тяхното отстраняване.
(3) Висшият съдебен съвет публикува на интернет страницата си информацията по алинея 1 и 2.
22. Параграфи 34 и 35 от преходните и заключителни разпоредби към закона за изменение гласят, както следва:
§ 34. (1) В шестмесечен срок от влизането в сила на глава трета „а” или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, подали в Европейския съд по правата на човека жалби срещу нарушаване правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, могат да подадат заявление по реда на глава трета „а”, освен в случаите, когато съдът вече се е произнесъл с решение по основателността на жалбата или е оставил жалбата без разглеждане като недопустима.
(2) Заявленията по алинея 1 се разглеждат в срок до осемнадесет месеца от постъпването им.
§ 35. За прилагането на глава трета „а” през 2012 година Министерският съвет осигурява допълнителни бюджетни кредити по бюджетите на съдебната власт и на Министерството на правосъдието.
23. С постановление от 11 септември 2012 г., влязло в сила на 18 септември 2012 г. (Постановление № 209 от 11 септември 2012 г. за одобряване на допълнителни бюджетни кредити по бюджета на съдебната власт и по бюджета на Министерството на правосъдието за 2012 г.), Министерският съвет е увеличил бюджета на съдебната власт с 300 000 лева, предназначени за създаване в Инспектората към Висшия съдебен съвет на специално звено, което да разглежда заявленията по глава трета „а” от Закона от 2007 г. (Член 1, алинея 1 от постановлението).
24. През месец септември 2012 г. Инспекторатът назначава определен брой служители и ги обособява в специално звено за работа със заявленията по глава трета „а” от Закона от 2007 г. На 1 октомври 2012 г. Инспекторатът публикува на интернет страницата си образец на заявление и образец на декларация по Член 60б, алинея 2 от Закона от 2007 г. (виж параграф 21 по-горе). По-късно на уебсайта е поставен софтуер, който дава възможност на заявителите да подават заявления по електронен път и да следят онлайн напредъка по тях.
3. Измененията на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 година
25. На 23 юли 2012 г. правителството внася в парламента Законопроект за изменение и допълнение на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.”). Мотивите към законопроекта гласят следното:
„Анализът на постановените от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъдителни решения по дела срещу България показва, че са налице повтарящи се нарушения поради липса на ефикасно вътрешноправно средство за защита на засегнатите лица. По-конкретно става въпрос за създаване на национално средство, което да позволи на засегнатите лица да получат обезщетение за вредите, причинени им от нарушение на право по Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС), извършено от държавата или от нейни органи и длъжностни лица. Констатираната от съда липса на такова средство в действащото в Република България право налага неговото регламентиране чрез разширяване приложното поле на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). По този начин се преодолява предишният подход на отговорност само при изчерпателно посочени основания, довел до множество осъдителни решения на ЕСПЧ срещу България
С тази цел се предлагат изменения и допълнения в закона в следните насоки:
...
2. С предложението за създаване на Член 2б се цели разширяване на приложното поле на закона, така че той да обхване и случаите на „забавено правосъдие”. Съгласно пилотните решения на ЕСПЧ по делата Фингър [цитирано по-горе] (групирано по гражданскоправна материя) и обединените Димитров и Хамънов [цитирано по-горе] (групирани по наказателноправна материя), които констатират нарушения на Член 6, алинея 1 от Конвенцията, българските национални власти в срок от 12 месеца (до 10 август 2012 г.) следва да изработят и приложат необходимите механизми за разрешаване на системния проблем, свързан с „разумния срок” на производствата. С предлаганата промяна се създава механизъм за обезщетение и компенсация на вреди.
Гражданите и юридическите лица, чието право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по приключени производства е нарушено, могат да предявяват иска по Член 2б само когато са изчерпали административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а” от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение.
Същевременно в случаите на отделни нарушения в рамките на съответното производство предявяването на иск за отделно нарушение не преклудира правото да се търси обезщетение за нарушаване правото на съдебен процес в разумен срок в случаите, когато е забавено производството в цялост.
3. ... Относно исковете за обезщетения за нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок е предвидена подсъдност по настоящия адрес или седалището на увредения с оглед характера и предмета на тези искове.
4. Предлагат се преходни разпоредби, съгласно които в срок шест месеца от влизането в сила на закона или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека искове за обезщетение по Член 2б да могат да подават и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени, поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са все още висящи пред националните инстанции.
По отношение на приключилите пред националните инстанции производства в срок шест месеца от влизането в сила на закона или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека, лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита, могат да подадат заявления за обезщетение по реда на глава трета „а” от Закона за съдебната власт от 2007 г.
Право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а” от Закона за съдебната власт от 2007 г. в шестмесечен срок от влизането в сила на закона имат и лицата, чиито национални досъдебни или съдебни производства са приключили към момента на влизане в сила на закона и не са изтекли повече от шест месеца от постановяването на окончателния акт.
В законопроекта са отразени предложенията на неправителствени организации, съдебната практика на Европейския съд по правата на човека и препоръките на Комитета на министрите към Съвета на Европа, с което Република България ще изпълни задълженията си като държава – страна по Конвенцията.
26. Законопроектът е разгледан на първо четене на 26 септември 2012 г. и на второ четене – на 28 ноември 2012 г., когато е приет. Законът е обнародван в Държавен вестник на 11 декември 2012 г. и е влязъл в сила на 15 декември 2012 г. Той изменя редица разпоредби на Закона от 1988 г. По-специално, той добавя нов Член 2б, който е озаглавен „Отговорност за дейност на органите на съдебната власт за нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок”, и гласи, както следва:
„Член 2б. (1) Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно Член 6, алинея 1 от Конвенцията.
(2) Исковете по алинея 1 се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс, като съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
(3) Предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск и след приключване на производството.”
27. Новият Член 7, алинея 2 предвижда, че исковете за обезщетение по Член 2б се предявяват пред съда по настоящия адрес или седалището на увредения.
28. Новият Член 8, алинея 2 предвижда, че гражданите или юридическите лица могат да предявяват искове по Член 2б, алинея 1 по приключени производства, само когато е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета „а” от Закона от 2007 г. (виж параграф 21 по-горе ), по която няма постигнато споразумение.
29. Параграфи 8 и 9 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение гласят, както следва:
„§ 8. (1) В шестмесечен срок от влизането в сила на този закон или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека искове за обезщетение по Член 2б могат да подават и лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са все още висящи пред националните инстанции.
(2) В шестмесечен срок от влизането в сила на този закон или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са приключили пред националните инстанции, могат да подадат заявления за обезщетение по реда на глава трета „а” от Закона за съдебната власт.
§ 9. Право да подадат заявление за обезщетение по реда на глава трета „а” от Закона за съдебната власт в шестмесечен срок от влизането в сила на този закон имат и лицата, чиито национални досъдебни или съдебни производства са приключили към датата на влизане в сила на този закон и не са изтекли повече от шест месеца от постановяването на окончателния акт.”
4. Други относими разпоредби от Закона от 1988 година
30. Член 4 от Закона от 1988 г. предвижда, че държавата отговаря за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от оспорения акт, действие или бездействие. Въпреки това, Върховният касационен съд и Върховният административен съд са се произнасяли, че юридически лица, като например търговски дружества, не могат да претърпят неимуществени вреди и нямат право на обезщетение за такива вреди (виж определение № 271 от 19 март 2010 г. по гр. д. № 8/2010 г., ВКС, III г. о., и решение № 7861 от 6 юни 2011 г. по адм. д. № 3689/2011 г., ВАС, III о.).
31. Член 9а, алинея 1 от закона, допълнен през месец април 2008 г. и влязъл в сила през месец май 2008 г., предвижда, че дължимата такса по отношение на делата по този закон е проста и следва да се определи с тарифа, приета от Министерски съвет. Съгласно Тарифата за таксите, събирани от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, която е в сила в момента, таксата е 10 лева за производството пред първата инстанция, 5 лева за въззивното производство и 5 лева за касационното производство. Таксата се плаща предварително (виж определение № 12420 от 4 октомври 2011 г. по адм. д. № 12302/2011 г., ВАС, III о.).
32. Член 10, алинея 2 от Закона, в редакцията му след месец май 2008 г., предвижда, че ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати съдебните разноски. Ищецът трябва да заплати тези разноски и при отказ от иска изцяло.
33. Член 10, алинея 3 от закона, който също е допълнен през месец април 2008 г. и е влязъл в сила през месец май 2008 г., предвижда, че ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати съдебните разноски по производството и да възстанови на ищеца внесената държавна такса. Ответникът трябва да заплати на ищеца и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
34. В своята съдебна практика по Член 10, алинеи 2 и 3 Върховният касационен съд и Върховният административен съд са се произнасяли, че това е специален закон по отношение на общите правила за разноските в Гражданския процесуален кодекс, както и че в случай на частично отхвърляне на иска, ответникът няма право на разноски (виж определение № 12023 от 18 октомври 2010 г. по адм. д. № 11620/2010 г., ВАС, I о.; решение № 785 от 2 март 2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. ВКС, III г. о.; и определение № 525 от 13 октомври 2011 г. по ч. гр. д. № 531/2011 г., ВКС, III г. о.).
5. Относими разпоредби от Гражданския процесуален кодекс
35. Член 172, алинея 2 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., заменен на 1 март 2008 г. от Член 216, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., формулиран по идентичен начин, гласи, че когато поради естеството на спорното правоотношение решението на съда трябва да бъде еднакво по отношение на всички другари, те се разглеждат като задължителни съищци или съответници (необходими другари) и процедурните стъпки, предприети от един от тях произвеждат ефект по отношение на всички.
36. Член 519 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г. гласи, както следва:
„Чл. 519. (1) Не се допуска изпълнение на парични вземания срещу държавни учреждения и общини.
(2) Паричните вземания срещу държавни учреждения и общини се изплащат от предвидения за това кредит по бюджета им. За тази цел изпълнителният лист се предявява на финансовия орган на съответното учреждение. Ако няма кредит, висшестоящото учреждение предприема необходимите мерки, за да се предвиди такъв най-късно в следващия бюджет.”
37. През месец март 2010 г. Омбудсманът на Република България оспорва тази разпоредба пред Конституционния съд. Той твърди, наред с другото, че тя противоречи на няколко разпоредби от Конституцията от 1991 г., на Член 6, алинея 1 от Конвенцията и на Член 1 от Протокол № 1. На 22 април 2010 г. Конституционният съд, като отбелязва, че съгласно Член 150, алинея 3 от Конституцията от 1991 г. омбудсманът няма право да иска от Конституционния съд произнасяне, че актовете са в противоречие с международни договори, по които България е страна, обявява жалбата за допустима, що се отнася до твърденията за противоконституционност и за недопустима по отношение на твърденията за липса на съответствие с Конвенцията и Протокола. С решение от 21 декември 2010 г. (решение № 15 от 21 декември 2010 г. по к. д. № 9/2010 г., обн. ДВ, брой 5/2011 г.), Конституционният съд отказва да обяви Член 519 за противоконституционен в частта, която се отнася за държавни органи, но го обявява за противоконституционен в частта, която се отнася до общините.
В. Относими документи на Съвета на Европа
38. На своето 1150-то заседание, проведено на 24 – 26 септември 2012 г., Комитетът на министрите разглежда измененията от 2007 г. на Закона от 1988 г. Въз основа на информационен документ, изготвен от Отдела за изпълнение на решенията на Европейския съд по правата на човека (CM/Inf/DH(2012)27), Комитетът приема следното решение:
„Членовете
1. се запознават с интерес с преработения доклад за предприетите действия, представен от властите на 30 юли 2012 г., представящ въвеждането на административна компенсаторна мярка в областта на прекомерната продължителност на съдебните производства, както и законопроекта за въвеждане на съдебно компенсаторно средство за защита в тази област;
2. одобряват оценката на административното правно средство за защита и на законопроекта за съдебно правно средство за защита, съдържаща се в информационния документ CM/Inf/DH(2012)27 и приканват българските власти да представят разяснения що се отнася до нерешените въпроси, посочени в този информационен документ;
3. приканват българските власти да приемат бързо предложеното съдебно средство за правна защита и да изменят разпоредбата, уреждаща обратно действие на административното правно средство за защита, за да се вземат предвид изискванията на Съда в това отношение;
4. решават да се разсекрети информационния документ CM/Inf/DH(2012)27;
5. решават отново да разгледат тези дела, включително по въпроса за мерките, насочени към намаляване на продължителността на съдебните производства, по време на едно от следващите си заседания по правата на човека и приканват властите да представят допълнителна информация и по този въпрос.”
39. Комитетът на министрите разглежда отново измененията на 1157-то си заседание, проведено на 4 – 6 декември 2012 г. Въз основа на информационен документ, изготвен от Отдела за изпълнение на решенията на Европейския съд по правата на човека (CM/Inf/DH(2012)36), Комитетът приема следното решение:
„Членовете
Що се отнася до ефикасните правни средства за защита, изискуеми в тази област:
1. припомнят свое решение, прието на 1150-тото им заседание (DH) (септември 2012 г.), съгласно което административната компенсаторна мярка, приета наскоро от властите и съдебната компенсаторна мярка, предложена в областта на продължителността на съдебното производство, взети заедно, изглежда че са в състояние да отговорят на основните изисквания на съдебната практика на Съда;
2. отбелязват със задоволство приемането от българския парламент на 28 ноември 2012 г. на законодателни промени, насочени към въвеждането на посочената по-горе съдебна защита; отбелязват в тази връзка, че съгласно представената информация, приетите разпоредби са идентични с тези, които вече са били оценени от Комитета, с изключение на тези, свързани с компетентните съдилища; приканват властите да информират Комитета относно влизането в сила на приетите разпоредби и да му предоставят техен превод;
3. се запознават с интерес с обясненията, предоставени от българските власти по отношение на някои нерешени въпроси, посочени в информационния документ CM/Inf/DH(2012)27, по-специално с намерението им да променят разпоредбата, уреждаща обратно действие на административната мярка, за да се гарантира, нейното съответствие с изискванията на Съда в това отношение; поканват ги да отговорят на другите нерешени въпроси, съдържащи се в информационния документ CM/Inf/DH(2012)36, а именно що се отнася до функционирането на административната компенсаторна мярка;
...
7. приканват властите да отговорят на другите нерешени въпроси, посочени в информационния документ CM/Inf/DH(2012)36 и решават да го разсекретят.”
40. Информационният документ, представляващ основата на това решение (CM/Inf/DH(2012)36), е съставен на 27 ноември 2012 г. и гласи, както следва:
“...
I. Компенсаторни средства за защита, разработени в отговор на пилотните решения
A. Представяне на приетото административно компенсаторно средство за защита
1. Положителни аспекти на административното компенсаторно средство за защита
1. Законът от 2007 г. предвижда, че заявленията за обезщетение поради прекомерната продължителност на съдебните производства следва да бъдат адресирани до министъра на правосъдието чрез Инспектората на Висшия съдебен съвет. При разглеждането на тези искания министърът (или упълномощено от него или нея лице) се подпомага от състав, включващ инспектор и двама експерти, работещи в специализирано звено на Инспектората. Срокът за разглеждане на заявленията е шест месеца. Процедурата е безплатна за заявителите.
2. Заявленията следва да бъдат подадени „срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт”, с които се нарушава правото всяко дело да бъде разгледано и решено в рамките на разумен срок. Властите са посочили, че тази формулировка няма да попречи на разглеждането на заявления относно забавяния, които не се дължат на пропуски от страна на отделни съдии или съдебни служители, а например на претоварването на съдебната система като цяло.
3. Критериите, които трябва да бъдат взети под внимание при разглеждането на заявленията, са общата продължителност на производството, забавянията, настъпили по вина на властите, както и забавяния, за които отговарят заявителя и неговия представител (Член 60г, алинея 2, точка 5). Основателността на жалбата и размера на обезщетението следва да бъдат определени с оглед на практиката на Съда.
4. Обезщетението следва да бъде изплатено от бюджета на Министерството на правосъдието. На всяко тримесечие Министерството на финансите възстановява на бюджета на Министерството на правосъдието средствата, платени като обезщетение.
Оценка:
5. Законът, предвиждащ административното средство за защита, задължава органа, който е компетентен да разглежда заявленията за обезщетение, да вземе предвид общата продължителност на производството и поведението на страните и на компетентните органи, в съответствие с практиката на Съда. Правната или фактическа сложност на делото и характерът на правния интерес по делото не се споменават изрично, но общото позоваване на практиката на Съда е достатъчно, за да бъдат взети те под внимание. Освен това новите разпоредби, изглежда, са взели предвид практиката на Съда по отношение, наред с другото, на бързината на разглеждане, липсата на такси за подаване на исканията и наличието на специфични бюджетни разпоредби. В заключение, това административно средство за защита отчита в много голяма степен критериите, използвани от Съда за оценка на прекомерната продължителност на съдебните производства.
2. Въпроси, които поставя административното компенсаторно средство за защита
6. Въведеното административно средство за защита повдига редица въпроси, свързани с: а) факта, че не се прилага за производства, които са висящи, б) формулировката на разпоредбата, която урежда обратното действие на средството за защита, в) способността на средството за защита да отговори на институционалните изисквания на Член 13 от Конвенцията, г) максималния размер на обезщетението и д) изплащането на обезщетението. В това отношение следва да припомним, че Съдът постоянно посочва в своята практика, че дори ако даден вид вътрешноправно средство не отговаря напълно на изискванията на Член 13, съвкупността от средства за защита, предвидени от вътрешното право, би могла да отговори на тези изисквания. Следователно въпросите, които повдига това средство за защита, и неговите слабости, могат да бъдат разгледани в светлината на съдебното компенсаторно средство, прието на първо четене от българския парламент (за подробно представяне на съдебното средство за защита, виж параграфи 22-37 по-долу).
(a) Неприложимост на административното средство за защита по отношение на висящи производства
7. Административното средство за защита предвижда, че само страните по приключени съдебни и досъдебни производства имат право да подадат заявления за обезщетение в рамките на шест месеца от края на въпросното производство. Ако производството все още е висящо, страните трябва да изчакат то да приключи, за да подадат заявление до министъра на правосъдието, независимо от забавянията, които вече са натрупани. От друга страна, от информацията, представена от страна на българските власти, става ясно, че предложеното съдебно средство за правна защита срещу продължителността на производството ще бъде приложимо също и към производства, които са все още висящи.
Оценка:
8. Следва да се припомни, че Съдът вече е постановил, че невъзможността да се използва дадено средство за защита при прекомерна продължителност на производства, които са все още висящи, може да направи това средство за защита неефективно. Следва също така да се припомни, че пилотните решения изискват въвеждането в рамките на срока, определен в диспозитива на решенията, на правно средство за защита, което е изцяло в съответствие с практиката на Съда. От това следва, че въвеждането само на административно средство с ограничено приложно поле не е достатъчно, за да се осигури пълното изпълнение на пилотните решения. Тази празнота обаче може да бъде преодоляна чрез незабавното въвеждане на съдебно средство за защита, което да е в пълно съответствие с изискванията на практиката на Съда, така както българските власти изглежда вече са предвидили.
(б) Формулировка на разпоредбата, която урежда обратното действие на средството за защита
9. Параграф 34, алинея 1 от преходните и заключителни разпоредби на Закона от 2007 г., който касае обратното действие на новото правно средство за защита, гласи следното (подчертаването добавено):
„В 6-месечен срок от влизането в сила на глава трета „а” или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека лицата, подали в Европейския съд по правата на човека жалби срещу нарушаване правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, могат да подадат заявление по реда на глава трета „а”, освен в случаите, когато съдът вече се е произнесъл с решение по основателността на жалбата или е оставил жалбата без разглеждане като недопустима.”
Оценка:
10. Съгласно настоящата формулировка на параграф 34 новото средство няма да може да бъде използвано от жалбоподателите, чиито жалби са обявени за недопустими от Съда, без да се прави разграничение между различните основания за недопустимост. Тази разпоредба следва да бъде изменена, за да се посочи ясно, че това средство за защита ще бъде достъпно за лицата, чиито жалби, подадени преди неговото въвеждане, са обявени за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Така че ако Съдът потвърди ефективността на новото средство за защита или на съвкупността от нови средства за защита, той ще бъде в състояние да обяви за недопустими жалбите, висящи пред него поради неизчерпване на това / тези средство/а за защита и съответните жалбоподатели ще могат да подадат заявления за обезщетение на национално равнище. Властите са посочили, че тази разпоредба ще бъде изменена в близко бъдеще, за да се гарантира, че жалбоподателите, чиито жалби са били обявени за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, ще бъдат в състояние да използват ефективно това ново средство за защита на национално равнище. Очаква се получаването на информация относно срока за приемане на това изменение.
(в) Съответствие на средството за защита с институционалните изисквания на Член 13 от Конвенцията
11. Новите разпоредби на Закона от 2007 г. описват в значителни подробности процедурата за разглеждане на заявленията за обезщетение поради прекомерна продължителност на съдебните производства. При разглеждане на жалба относно прекомерна продължителност на съдебно производство относимите факти трябва да бъдат установени от състав, състоящ се от един инспектор от Инспектората към Висшия съдебен съвет и двама експерти, работещи в специализирано звено на Инспектората. Този състав съобщава своите заключения на министъра или на лицето, което той е оправомощил да действа от негово име.
12. Ако министърът на правосъдието или определеното от него лице установи, че изискването за разумен срок не е било нарушено, той трябва да отхвърли заявлението. Ако министърът или определеното от него лице установи, че изискването за разумен срок е било нарушено, той определя размера на обезщетението съобразно практиката на Европейския съд по правата на човека и предлага сключване на споразумение със заявителя. Заявители, които са подписали споразумение и са получили обезщетение съгласно тази процедура, не могат да предявяват иск за обезщетение в съдебно производство.
13. Законът за съдебната власт не съдържа специфични разпоредби относно евентуален съдебен контрол на решенията за отхвърляне на заявленията или за предлагане на споразумение.
Оценка:
14. Следва да се припомни, че органът, упоменат в Член 13, не е необходимо да бъде съдебен, за да се счита правното средство за защита за ефективно съгласно съдебната практика на Съда. Ефективността на средството за защита пред този орган се оценява в зависимост от гаранциите, които предоставя (виж, наред с други, Леандер срещу Швеция (Leander [v.] Sweden), 26 март 1987 г., параграф 77, серия А, № 116). По-специално органът, който взема решението, трябва да има "достатъчно независима гледна точка" (виж, наред с други, Силвър и други срещу Обединеното кралство (Silver and [O]thers [v.] the United Kingdom), 25 март 1983 г., параграф 116, серия А, № 61). Трябва също да се отбележи, че Съдът изисква по принцип органът, който отговаря за прилагането на вътрешноправното средство за защита, да бъде в състояние да се произнесе с „правно обвързващо решение” и като цяло се изисква някакъв елемент на изпълняемост (виж, наред с други, Леандър, цитирано по-горе, параграф 82). Както бе споменато по-горе, практика на Съда показва, че дори и ако едно средство за защита не отговаря напълно на изискванията на Член 13, съвкупността от средства за защита съгласно вътрешното право би могла да отговори на тези изисквания (виж, наред с други, Леандър, цитирано по-горе, параграф 77 ).
15. С оглед на наличната към момента информация не е ясно установено дали новата административна процедура по Закона от 2007 г. може да се счита, че сама по себе си притежава необходимия „елемент на изпълняемост” и достатъчна „независимост”. Въпреки това, поради причините, изложени по-долу, ако незабавно се въведе ефективно съдебно средство за защита, съвкупността от средства за защита по принцип би могла да отговори на институционалните изисквания на Член 13.
16. Според властите споразуменията, предлагани от министъра на правосъдието, следва да се разглеждат като правно обвързващи решения, тъй като съгласно Закона от 2007 г., след измененията, министърът на финансите трябва да гарантира на Министерството на правосъдието предоставянето на финансиране до сумите, изплатени като обезщетение на заявителите. Въпреки това остава въпросът, дали решенията на министъра на правосъдието, взети по отношение на заявления за обезщетение, независимо дали са положителни или отрицателни, могат да бъдат считани като притежаващи правно обвързваща сила в случаите, в които няма сключено споразумение. Във всеки случай, според законопроекта за изменение на Закона от 1988 г. (предвиждащ въвеждането на съдебно средство за защита), заявителите, които не са успели в процедурата пред министъра на правосъдието, и заявителите, които са отказали да сключат споразумение, ще имат право да поискат обезщетение в рамките на съдебно производство (виж параграфи 29 и 30 по-долу). Предвид това, изглежда че – ако предвиденото съдебно средство за защита бъде прието – при липса на споразумение искът може да бъде решен с окончателно и правно обвързващо решение в рамките на съдебно производство.
17. Що се отнася до въпроса за независимостта на органа, който взема решението, трябва да се припомни, че в едно дело срещу Република Чехия Съдът е приел, че административното средство за защита е ефективно, тъй като лицата, които не са доволни от решението на Министерството на правосъдието относно заявленията им за обезщетение, могат да търсят компенсация в рамките на съдебно производство (виж Вокурка срещу Република Чехия (Vokurka [v.] the Czech Republic) (решение), № 40552/2002 г., параграф 60, 16 октомври 2007 г.). Така че ако бъде въведено само административно средство, наличието на съдебен контрол на решенията на министъра на правосъдието може да се окаже от решаващо значение, за да се счете, че средството за защита отговаря на институционалните изисквания на практиката на Съда. От друга страна, ако се въведе ефективно съдебно средство за защита, без забавяне, както е предвидено от българските власти, съвкупността от тези два способа по принцип би могла да отговори на институционалните изисквания на Член 13, дори и при липсата на съдебен контрол на решенията на министъра.
(г) Максимален размер на обезщетението
18. Съгласно Закона от 2007 г. обезщетението не може да надхвърля сумата от 10 000 лева (BGN) (5 112,92 евро (EUR)).
Оценка:
19. Що се отнася до цитирания по-горе максимален размер на обезщетението, може да има ситуации, в които тази сума ще е по-ниска от сумите, присъждани като обезщетение от Съда. Посочената сума в размер до 5 112,92 евро изглежда достатъчна в светлината на решенията на Съда срещу България, касаещи продължителността на съдебното производство, за да компенсира адекватно неимуществените вреди, възникнали в по-голямата част от делата, свързани с прекомерна продължителност на производството в България. Освен това, ако се въведе ефективно съдебно средство за защита, без забавяне, както е предвидено от българските власти, съвкупността от нововъведените средства по принцип би била достатъчна, за да се осигури адекватно равнище на обезщетение във всички ситуации, тъй като законопроектът относно въвеждането на съдебно средство за защита не предвижда максимален размер на обезщетението.
(д) Срок и процедура за изплащане на обезщетението
20. Законът от 2007 г. предвижда специален механизъм за финансиране по отношение на изплащането на обезщетения за прекомерна продължителност на производството (виж параграф 4 по-горе). Не се съдържат специални разпоредби относно процедурата за изплащане на обезщетенията. В отговора си на въпросите, посочени в меморандум CM/Inf/DH(2012)27 (виж DH-DD(2012)977), властите са посочили, че са предвидени бюджетни средства и други мерки, за да се избегне забавяне в изплащането на обезщетенията.
Оценка:
21. Практиката на Съда изисква изплащането да се извършва не по-късно от шест месеца след като съдебното или друго решение в тази връзка е станало изпълняемо. Като се има предвид значението, което Съдът придава на това изискване, би било полезно на Комитета да се предостави подробна информация за процедурата по изплащането и за сроковете, в които плащанията се извършват на практика.
Б. Представяне на предложеното компенсаторно съдебно средство за защита
22. Настоящото представяне се основава на превод на законопроекта за изменение на Закона от 1988 г., представен от българските власти на 30.07.2012 г. (виж DH-DD(2012)732). Съдебното средство за защита, прието на първо четене от българския парламент, изглежда отговаря по принцип на основните изисквания на съдебната практика на Съда в областта на компенсаторните средства за защита при прекомерна продължителност на производството. Въпреки това изглежда, че са необходими някои пояснения.
(a) Приложно поле на правното средство за защита
23. Член 2б на законопроекта за изменение на Закона от 1988 г. предвижда, че държавата носи отговорност за вреди, причинени на физически и юридически лица от нарушения, извършени от органите на съдебната власт, на правото, предвидено в Член 6, алинея 1 от Конвенцията делата да бъдат разглеждани и решавани в разумен срок. Исковете се разглеждат по реда на Гражданския процесуален кодекс. Съдът следва да вземе предвид правната и фактическа сложност на делото, поведението на ищеца, поведението на другите страни и участници в производството и поведението на компетентните органи, характера на правния интерес по делото, както и общата продължителност на производството. Предявяването на иск за обезщетение за вреди по висящо производство не е пречка за предявяване на иск за обезщетение за вреди и след приключване на производството. Властите потвърдиха, че обхватът на съдебното средство за защита включва действията на прокурорите и следователите, както и на разследващите полицаи (които са споменати в параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на законопроекта за изменение на Закона от 1988 г.).
24. Що се отнася до въпроса за приложимостта на съдебното средство за защита по отношение на процедури, свързани с изпълнението на съдебните решения, трябва да се отбележи, че по-голямата част от изпълнителните производства в България се провеждат от частни съдебни изпълнители, чиято гражданска отговорност може да бъде ангажирана в случай на вреди, причинена от дейността им. Що се отнася до държавните съдебни изпълнители, въпреки че техния статут е уреден от Закона от 2007 г., те не са магистрати. Поради това не е ясно дали действията им са включени, или не, в приложното поле на предложеното съдебно средство за защита.
Оценка:
25. Изглежда, че обхватът на предложеното съдебно средство за защита отговаря на относимите изисквания на практиката на Съда. Проектът на Член 2б се отнася до нарушение на изискването за разумен срок по вина на органите на съдебната власт. Въпреки че тази разпоредба не споменава изрично забавянията, причинени от разследващи полицаи, българските власти са посочили, че забавянията, които са настъпили в етапа на досъдебното производство и за които отговарят разследващи полицаи, ще попаднат в обхвата на съдебното средство за защита. Би било полезно да се изясни дали това е така и по отношение на действията на държавните съдебни изпълнители, отговорни за изпълнението на съдебните решения.
(б) Процедура по разглеждане на иска: продължителност и приложими съдебни такси
26. Законопроектът за изменение на Закона от 1988 г. предвижда, че исковете ще бъдат разглеждани по реда на Гражданския процесуален кодекс. Съгласно българското законодателство граждански спор може да бъде разгледан от три съдебни инстанции.
27. Съгласно разпоредбата на Член 10 от Закона от 1988 г. за предявяване на иск по реда на Закона се дължи проста съдебна такса, която е 10 лева за физически лица и 25 лева за юридически лица (5,12 евро и 12,82 евро). Ищецът трябва да заплати всички съдебни разноски, направени в производството, само ако искът му е изцяло отхвърлен или ако извърши оттегляне или отказ от целия иск. Ако съдът уважи иска, изцяло или частично, ответникът следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски, свързани с производството, включително и внесената от ищеца държавна такса. Ако искът е уважен частично, ищецът получава само частично възстановяване на платените адвокатски разноски, съразмерно с уважената част от иска. Властите са уточнили, че в съответствие с вътрешната съдебна практика, ако искът е частично отхвърлен, ищецът не следва да плати частта от адвокатските разноски, направени от ответника.
Оценка:
28. Един от принципите, посочени в пилотните решения, е че искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в рамките на разумен срок. Съдът е посочил в тази връзка, че „следва да се обмисли възможността разглеждането на тези искове да бъде извършвано по специални правила, които се различават от тези, които уреждат обикновените искове за обезщетения за вреди, за да се избегне риска, в случай че се разглеждат съгласно общите правила на Гражданския процесуален кодекс, средството за защита да се окаже недостатъчно бързо”. Въпреки това въвеждането на такива специални правила не е посочено като изискване за ефективността на бъдещото средство или съвкупност от средства за защита. Следователно липсата на такива специални правила сама по себе си не поставя под въпрос ефективността на предложеното съдебно средство за защита. Освен това приетото административно средство за защита, ако се прилага правилно, може да осигури бърза защита на много потенциални заявители.
29. Що се отнася до изискването, посочено в пилотните решения, че правилата, уреждащи разноските, не трябва да налагат прекомерна тежест за страните, когато искът им е уважен, изглежда, че дори ако искът е частично отхвърлен, ищците по уважената част не следва да бъдат задължени да заплащат разноските, свързани с производство и частта от адвокатските разноски, направени от ответника, и че техните държавни такси следва да бъдат възстановени.
(в) Необходимост от изчерпване на административното средство за защита в определени случаи
30. Страните по приключили съдебни производства ще трябва да изчерпят административното средство за защита преди подаването на съдебен иск. Съгласно параграф 8, алинея 2 от законопроекта за изменение на Закона от 1988 г., съдебното средство за защита не е на разположение на заявителите, които са сключили споразумение в административната процедура.
Оценка:
31. Както бе споменато по-горе, един от принципите, посочени в пилотните решения, е че искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в рамките на разумен срок. Изглежда, че изискването определена категория заявители да изчерпят административното средство за защита преди да се възползват от съдебното средство за защита, няма да има значително влияние върху бързината на процеса по присъждане на обезщетение като цяло, защото изглежда, че административната фаза може да бъде много кратка (виж шестмесечния срок за разглеждане на заявленията, параграф 1 по-горе).
(г) Обратно действие
32. Параграф 8, алинея 2 от преходните и заключителните разпоредби на проектозакона за изменение на Закона от 1988 г. предвижда, че лицата, чиито жалби пред Европейския съд по правата на човека са отхвърлени поради неизчерпване на новосъздадените вътрешноправни средства за защита и производствата по тях са приключили пред националните инстанции, ще бъдат в състояние да подадат административно заявление за обезщетение в срок от шест месеца от влизането в сила на измененията в закона или от уведомяването им от регистратурата на Европейския съд по правата на човека. При същите условия жалбоподателите пред Съда, чиито жалби са били отхвърлени поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, и които са страни по висящи производства на национално ниво, ще бъдат в състояние да подадат съдебни искове за обезщетение.
33. Съгласно параграф 9 от преходните и заключителни разпоредби на проектозакона за изменение на Закона от 1988 г., страните в производства, които са приключили по-малко от шест месеца преди влизането в сила на законопроекта, също ще имат достъп до съдебното средство за защита.
Оценка:
34. Разпоредбите относно обхвата на обратната сила на предложеното съдебно средство за защита изглежда отговарят на препоръките, дадени от Съда съгласно Член 46 в пилотните решения.
(д) Срок и процедура за плащане на обезщетение
35. За разлика от Закона от 2007 г., законопроектът за изменение на Закона от 1988 г. не предвижда специфични бюджетни разпоредби относно изплащането на обезщетения поради прекомерна продължителност на производството. В отговора си на въпросите, посочени в меморандум CM/Inf /DH(2012)27 (виж DH-DD(2012)977), властите са посочили, че се предвижда измененията на Закона от 1988 г. да бъдат придружени с предоставянето на бюджетни средства на съответните институции.
36. Изглежда, че съгласно съответните бюджетни правила, плащането на обезщетения, присъдени в случай на уважен иск срещу съда / прокуратурата, трябва да бъде направено от бюджета на съответния съд / прокуратура. По същия начин Член 250 от Гражданския процесуален кодекс предвижда, че лицата, които имат финансови претенции срещу държавни органи, трябва да представят изпълнителния лист във финансовия отдел на съответната институция, за да получат плащане. Плащанията се извършват от средствата, предвидени за тази цел в бюджета на институцията. Ако няма налични средства, през следващата година трябва да се предоставят бюджетни средства за тази цел.
Оценка:
37. Както бе споменато по-горе в параграф 21, практиката на Съда изисква плащането да се извърши не по-късно от шест месеца от момента, в който съдебното решение е станало изпълняемо. Като се има предвид значението, придавано от Съда на това изискване, би било полезно на Комитета да бъде своевременно предоставена информация за точното съдържание на бюджетните разпоредби, приети от властите, за да се гарантира финансирането на обезщетения поради прекомерна продължителност на производството и за всяка друга мярка, насочена към избягване на закъсняло плащане на обезщетение.
...
Заключение
65. В светлината на наличната информация, изглежда, че административно средство за защита, влязло в сила на 1 октомври 2012 г., представлява много положителна стъпка напред в посока към изпълнение на пилотните решения на Съда. Това средство само по себе си не отговаря на всички изисквания на Конвенцията, но по-голямата част от нерешените въпроси могат да бъдат решени от предложеното съдебно средство за защита в областта на прекомерната продължителност на производството, ако последното бъде прието без забавяне. Така съвкупността от тези два способа по принцип съответства на основните изисквания на практиката на Съда. Поради това би било полезно българските власти да бъдат поканени да приемат незабавно съдебното средство за защита и да бъдат насърчени да предприемат необходимите мерки, за да се осигури прилагането на новите средства в съответствие със съдебната практика на Съда. Също така би било полезно да се насърчат властите да продължат своята работа по въвеждането на средство за защита, което позволява да се иска ускоряване на наказателното производство. ...”
ОПЛАКВАНИЯ
41. Жалбоподателите се оплакват на основание Член 6, алинея 1 от Конвенцията, че производството срещу дружеството, Министерството на икономиката и Столична община е било прекомерно продължително.
42. Жалбоподателите се оплакват, позовавайки се на същата разпоредба, че съдилищата, разгледали тяхното дело, неправилно са установили фактите, не са ги уведомили какви доказателства е необходимо да представят, за да докажат твърденията си, не са събрали такива доказателства, и са решили делото погрешно, а следователно и несправедливо.
43. На последно място, жалбоподателите се оплакват на основание на Член 1 от Протокол № 1, че въпреки че дружеството се е съгласило да им прехвърли правото на собственост върху трите допълнителни етажа и трите сгради, в резултат на отхвърлянето на техния иск за обявяване на предварителния договор за окончателен, те не са били в състояние да се ползват от тази собственост. Освен това, придържайки се към ангажимента си да не търсят обезщетение за ползване на имота за периода 1992 – 1993 г., те са допуснали да изтече приложимия давностен срок.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
A. Продължителността на производството
44. По отношение на оплакването си, касаещо продължителността на производството, жалбоподателите се позовават на Член 6, алинея 1 от Конвенцията, който гласи, доколкото е относимо:
“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ..., има право на справедливо ... гледане на неговото дело в разумен срок ...”
1. Становищата на страните
(a) Предварителното становище на правителството
45. Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита. То посочва, че след постановяване на пилотните решения на Съда по делата Фингър (цитирано по-горе) и Димитров и Хамънов (цитирано по-горе) е влязло в сила ново законодателство, което предвижда две правни средства за защита по отношение на прекомерната продължителност на съдебните производства. Първото правно средство за защита, уредено с новоприетите разпоредби на Закона от 2007 г. има обратно действие, така че лицата, които вече са подали жалби пред Съда, но все още не са получили решение по допустимостта на жалбите си, да могат се възползват от него. Второто правно средство за защита, уредено с новия Член 2б от Закона от 1988 г. също има обратно действие. И двете правни средства за защита са изцяло в съответствие с пилотните решения на Съда и с препоръките на Комитета на министрите. Първото от тях се използва активно – петдесет и две заявления за обезщетение вече са подадени и са в процес на разглеждане. Жалбоподателите по настоящото дело могат също да се възползват от тази възможност и да получат адекватно обезщетение за твърдяната прекомерна продължителност на производството в техния случай.
(б) Становището на жалбоподателите
46. Жалбоподателите твърдят, че горепосочените мерки са били въведени около две години след като са подали своята жалба, докато съгласно преобладаващата съдебна практика на Съда наличието на ефикасни вътрешноправни средства за защита следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Параграф 34 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона от 2007 г. позволява, но не изисква от лицата, които вече са подали жалба пред Съда, да подадат документи за обезщетение пред Инспектората на Висшия съдебен съвет. Жалбоподателите предпочитат тяхната жалба по отношение на продължителността на производството да бъде разгледана от Съда, най-вече защото в жалбата им са посочени две други оплаквания, които не могат да бъдат решени в рамките на производство по Член 60 и следващите от Закона от 2007 г. Тъй като те не са били длъжни да подадат заявление за обезщетение по тези разпоредби, те не биха могли да прибягнат до искане за обезщетение по Член 2б от Закона от 1988 г.
47. Дори ако Съдът приеме, че новите правни средства за защита трябва да се считат за относими, то те не са достатъчно ефикасни. Те не могат да се използват за ускоряване на производството, нито могат бързо да предоставят обезщетение на лицата, които са станали жертва на прекомерно продължително производство. Процедурата, предвидена в Член 60 и следващите от Закона от 2007 г., не е съдебна, в противоречие с изискването на Член 6, алинея 1 от Конвенцията за състезателно производство по дела, свързани с граждански права. Не е предвидена никаква санкция в случай на неспазване на срока за разглеждане на заявленията за обезщетение. Процедурата не е ясно определена. Например, от заявителите се изисква да посочат решението, действието или бездействието, което твърдят, че представлява нарушение на правото им делото им да бъде гледано в разумен срок, а в повечето случаи нарушението произтича от множество такива решения, действия или бездействия. Не е ясно какви вреди могат да бъдат обезщетени и в зависимост от какви критерии. Размерът на обезщетението е ограничен до 10 000 лева, която сума по някои дела, като например по тяхното, е твърде ниска, особено ако тази сума е предназначена да компенсира всички имуществени и неимуществени вреди. Тъй като обезщетението следва да бъде изплатено от бюджета на Министерство на правосъдието, не може да се разчита, че министърът ще определи размера му безпристрастно. Не е възможно принудително изпълнение по отношение на обезщетението срещу Министерството, ако то не го заплати доброволно. Не е възможно също и да се оспори решението на министъра, и ако страните не сключат споразумение, единствената възможност на съответното лице е да предяви иск за обезщетение за вреди по Член 2б от Закона от 1988 г., което би означавало започване на цялата процедура отначало. Изискването да се изчерпи административната процедура по реда на Закона от 2007 г. преди да се предяви иск по Член 2б от Закона от 1988 г. би било несправедливо протакане на производство, чиято единствена цел е да се осигури обезщетение за забавяне на други производства. Не е предвиден срок за разглеждане на искове по Член 2б от Закона от 1988 г. Тези искове се разглеждат в рамките на нормално триинстанционно производство, което в повечето случаи е прекалено бавно. Това може да доведе до ситуация, в която производството по изплащане на обезщетение ще бъде по-продължително, отколкото производството, по отношение на чиято продължителност се претендира обезщетение. Въпросът за забавянето е илюстриран от факта, че от петдесет и две заявления за обезщетение, на които се позовава правителството, нито едно още не е окончателно решено. Не е ясно също така как да се процедира, когато забавянето се дължи на поведението на няколко съдебни или други органи, всеки от които има самостоятелна правосубектност.
(в) Допълнителното становище на правителството
48. Правителството също така заявява, че двете нови правни средства за защита вече са били счетени за ефикасни от Комитета на министрите. Горната граница на обезщетението, уредена с вътрешните правила на органа, който отговаря за администриране на правното средство за защита по реда на Закона от 2007 г., е предвидено да бъде в пълно съответствие със съдебната практика на Съда. До 14 май 2013 г. са били подадени сто двадесет и едно заявления за обезщетение, като двадесет и пет споразумения са вече сключени или са в процес на сключване.
2. Преценката на Съда
(a) Общи съображения
49. По силата на Член 1 от Конвенцията, който гласи: „Високодоговарящите страни осигуряват на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в част I на тази Конвенция”, основната отговорност за спазване и осигуряване прилагането на гарантираните права и свободи е на националните власти. Способът на жалби до Съда е субсидиарен на националните системи за опазване на правата на човека. Този субсидиарен характер е отразен в Член 13 и Член 35, алинея 1 от Конвенцията (виж, наред с други, Гржинчич срещу Словения (Grzinčič v. Slovenia), № 26867/2002 г., параграф 82, ЕСПЧ 2007-V (извадки), и наскоро, Узун срещу Турция (Uzun v. Turkey) (решение), № 10755/2013 г., параграф 37, 30 април 2013 г.).
50. Член 35, алинея 1 (предишен Член 26) от Конвенцията гласи, доколкото е относимо:
“Съдът може да бъде сезиран само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита, в съответствие с общопризнатите норми на международното право ...”
51. Правилото, съдържащо се в тази разпоредба, обикновено наричано правило за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, е добре установено в международното право и е, както е отбелязано по-горе, неизменна част от функционирането на системата за защита, установена по силата на Конвенцията. Съгласно това правило, държавите са освободени от това да отговарят пред международен орган за своите действия или бездействия, преди да са имали възможност да уредят проблемите чрез собствената си правна система. Тези, които желаят да се позоват на надзорната компетентност на Съда по отношение на жалбите срещу високодоговарящите страни по Конвенцията, са задължени първо да използват правните средства за защита, предвидени в националната правна система. В тази връзка Съдът би искал да подчертае, че не е в състояние, нито е целесъобразно, предвид функциите му на международен съд, да се произнася по голям брой дела, които изискват установяването на основни факти и изчисляването на парични обезщетения – и двете от които следва принципно, а и с оглед на практическа ефективност, да бъдат в рамките на националната юрисдикция (виж Демопулос и други срещу Турция (Demopoulos and Others v. Turkey) (решение) [ГО], № 46113/1999 г., № 3843/2002 г., № 13751/2002 г., № 13466 /2003 г., № 10200/2004 г., № 14163/2004 г., № 19993/2004 г. и № 21819/2004 г., параграф 69, ЕСПЧ 2010 г.).
52. Съгласно правилото за изчерпване на вътрешноправните средства за защита, жалбоподателите нормално би следвало да прибягват до средства за защита, които са налични и достатъчни, за да позволят компенсация по отношение на твърдяните нарушения. Наличието на тези правни средства за защита трябва да е достатъчно сигурно, не само на теория, но и на практика, в противен случай те няма да притежават изискуемата достъпност и ефикасност (пак там, параграф 70, с допълнителни препратки). Въпреки това наличието само на съмнения относно възможностите за успех на съответното правно средство за защита, което не е очевидно ненадеждно, не е основателна причина за неизпълнение на задължението да се изчерпят вътрешноправните средства за защита (виж скорошното решение по делото Узун, цитирано по-горе, края на параграф 38).
(б) Достъпност и ефикасност на новите правни средства за защита
53. Първото обстоятелство, което следва да се установи, е дали двете нови правни средства за защита, самостоятелно или взети заедно, са достъпни и ефикасни за целите на Член 35, алинея 1 от Конвенцията.
54. В двете пилотни решения (Фингър, параграф 130, и Димитров и Хамънов, параграф 125, и двете цитирани по-горе) Съдът уточнява, че правното средство или правните средства за защита по отношение на продължителността на производствата, които следва да бъдат въведени в България, трябва да имат следните характеристики:
(а) процесуалните правила за разглеждане на искове относно продължителността на производството трябва да съответстват на принципа на справедливостта, залегнал в Член 6 от Конвенцията;
(б) правилата за таксите не трябва да представляват прекомерно затруднение за страните, когато искът им бъде уважен;
(в) искът за обезщетение трябва да бъде разгледан в разумен срок. В тази връзка, може да се помисли разглеждането на тези искове да се подложи на специални правила, които се различават от тези, които уреждат обикновените искове за обезщетение, за да се избегне рискът, в случай, че се разглежда в съответствие с общите правила на гражданското производство, правното средство за защита да се окаже недостатъчно бързо;
(г) размерът на обезщетението не трябва да бъде неразумен в сравнение с този, присъждан от Съда по подобни дела. Във връзка с този критерий трябва да се отбележи, че националните власти или съдилища са очевидно в по-добра позиция от Съда да установят наличието и размера на имуществените вреди. Във връзка с неимуществените вреди съществува силна, но оборима презумпция, че прекомерната продължителност на производството води до такива вреди. Въпреки че в някои случаи продължителността на производството може да доведе до минимални неимуществени вреди или до никакви неимуществени вреди, националният орган или съд, разглеждащ въпроса, ще трябва да обоснове своето решение да присъди по-ниско или никакво обезщетение, като представи достатъчни основания, в съответствие с критериите, установени в съдебната практиката на Съда. В този контекст следва допълнително да се отбележи, че презумпцията, че прекомерната продължителност на производството води до неимуществени вреди, се отнася както за физически лица, така и за юридически лица;
(д) обезщетението трябва да се изплати своевременно и обикновено не по-късно от шест месеца от датата, на която е влязло в сила решението, с което то е присъдено.
55. Съдът продължава, като посочва, че за да бъде наистина ефективна и съвместима с принципа на субсидиарност, компенсаторната мярка трябва да има обратно действие и да осигури правна защита по отношение на закъснения, които предхождат въвеждането му, както по висящи производства, така и по дела, които са приключили, но по които лицата, обвинени в извършване на престъпление, са подали жалба пред съда или са в състояние да направят това (виж Фингър, параграф 131, и Димитров и Хамънов, параграф 126, и двете цитирани по-горе).
56. В отговор, България е въвела две правни средства за защита: административно, уредено в новия Член 60а и следващите от Закона от 2007 г., и съдебно, уредено в новия Член 2б от Закона от 1988 г.
57. Съдът отбелязва в самото начало, че държавите могат да изберат да се въведе едно-единствено правно средство за защита по отношение на прекомерната продължителност на производствата, без това средство за защита да се счита автоматично за неефикасно (виж Мифсуд срещу Франция (Mifsud v. France) (решение) [ГК], № 57220/2000 г., параграф 17, ЕСПЧ 2002-VIII; Жунич срещу Словения (Žunič v. Slovenia) (решение), № 24342/2004 г., 18 октомври 2007 г.; и Факретдинов и други срещу Русия (Fakhretdinov and Others v. Russia) (решение), № 26716/2009 г., № 67576/2009 г. и № 7698/2010 г., параграф 28, 23 септември 2010 г.).
58. Съдът сега ще разгледа достъпността и ефикасността на двете правни средства за защита и тяхната съвместимост с всяко едно от изискванията, посочени в пилотните решения.
(i) Процесуални гаранции
59. Административното правно средство за защита съгласно Закона от 2007 г. не следва състезателна процедура, и следователно не може да се очаква, че заявленията за обезщетение, подавани до Инспектората към Висшия съдебен съвет ще бъдат разглеждани в пълно съответствие с изискванията на Член 6, алинея 1 от Конвенцията. Въпреки това, тъй като правомощията и процесуалните гаранции, които притежава съответният орган, са от значение при определяне на това дали правното средство за защита е ефикасно (виж Клас и други срещу Германия (Klass and Others v. Germany), 6 септември 1978 г., параграф 67, серия А, № 28; Силвър и други срещу Обединеното кралство (Silver and Others v. the United Kingdom), 25 март 1983 г., параграф 113 (б), серия А, № 61; Леандър срещу Швеция (Leander v. Sweden), 26 март 1987 г., параграф 77 (б), серия А, № 116; а наскоро, Хирси Джамаа и други срещу Италия (Hirsi Jamaa and Others v. Italy) [ГК], № 27765/2009 г., параграф 197, ЕСПЧ 2012 г.), следва да се отбележи, че Инспекторатът се ползва със значителна независимост (виж параграфи 18 и 19 по-горе). Въпреки това, е съмнително дали същото може да се каже за органа, участващ във втория етап от процедурата – министъра на правосъдието или упълномощено от него лице. Под въпрос е също така дали решението на министъра да предостави обезщетение подлежи на принудително изпълнение. Не може обаче да се пренебрегне фактът, че административното правно средство за защита е само първата част от системата на коригиращи мерки, въведена от българските власти, и че има и втора, изцяло съдебна процедура, която може да доведе до правно обвързващо решение на съда. Следователно ситуацията е много подобна на тази, съществуваща по делото Вокурка срещу Чешката република ((решение), № 40552/2002 година, параграф 60, 16 октомври 2007 г.), при която Съдът се е убедил, че системата от правни средства за защита, създадени съгласно чешкото законодателство, е ефикасна. В действителност, това е отбелязано от Отдела за изпълнение на съдебните решения в параграфи 16 и 17 от неговия меморандум, цитиран в параграф 40 по-горе.
60. Що се отнася до исковете по Член 2б от Закона от 1988 г., те ще се възползват от пълния арсенал процедурни правила на нормалната съдебна процедура, приложима за разглеждане на граждански дела (виж, съответно, Де Соуза Рибейро срещу Франция (De Souza Ribeiro v. France), № 22689/2007 г., параграф 92, ЕСПЧ 2012 г.).
61. Вярно е, че може да възникне проблем по отношение на безпристрастността на съдилищата, разглеждащи такива искове в – по дефиниция рядката – ситуация, в която искът е насочен срещу съда, който го разглежда. Всъщност, в едно от пилотните решения Съдът е отбелязал, чрез позоваване на свое по-ранно решение по делото Михалков срещу България (№ 67719/2001 г., параграфи 45 – 51, 10 април 2008 г.), че иск по Закона от 1988 г. може да се случи да бъде разглеждан от съда, срещу които той е насочен, както и че всички обезщетения, които съдилищата присъждат по тези искове трябва да бъдат заплатени от техния бюджет. Въз основа на това, Съдът е изразил опасения относно обективната безпристрастност на съдилищата, разглеждащи такива искове (виж Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, параграф 97). Въпреки това, както е обяснено от правителството в писменото им становище по делото Вълчева и Абрашев срещу България (№ 6194/2011 г. и № 34887/2011 г.), сумите, които ще бъдат изплатени като обезщетения по Член 2б от Закона от 1988 г. ще дойдат от отделно перо от бюджета на всеки съд. При тези обстоятелства Съдът е убеден, че този фактор няма да постави под въпрос безпристрастността на съдилищата, разглеждащи тези искове, или ефикасността на това правно средство за защита.
(ii) Разходи
62. Тук не възниква въпрос, свързан с разходите и разноските.
63. Не се дължи такса за административното производство по Закона от 2007 г. (виж Член 60а, алинея 6 от този закон, цитиран в параграф 21 по-горе). Държавната такса за съдебното производство по Закона от 1988 г. е фиксирана сума: 10 лева (5,11 евро), за производството пред първа инстанция, 5 лева (2,56 евро) за въззивното производство и 5 лева (2,56 евро) за касационното производство (виж параграф 31 по-горе). Тези суми едва ли може да се считат за прекомерни (виж, съответно, Карзински срещу Полша (Charzyński v. Poland) (решение), № 15212/2003 г., параграф 38, ЕСПЧ 2005 - V, и Узун, цитирано по-горе, параграф 58).
64. Изглежда, че няма никакви разноски по административното производство по Закона от 2007 г., а ищците по Закона от 1988 г. трябва да заплатят разноските, направени от ответника, само ако техния иск е отхвърлен изцяло (виж параграфи 32 – 34 по-горе). От друга страна, ищците по Закона от 1988 г., чиито искове са уважени, са в състояние да възстановят своите собствени съдебни разноски (виж параграф 33 по-горе).
(iii) Бързина
65. Бързината на правното средство за защита по Закона от 2007 г. не предизвиква повод за някаква загриженост. Законът предвижда два едновременно течащи срока: а) органът, разглеждащ заявленията трябва да изготви протокол с констатациите си не по-късно от четири месеца от постъпване на заявлението, съответно от отстраняване на нередовностите по него, в зависимост от случая (виж Член 60д, цитиран в параграф 21 по-горе), и б) произнасянето по заявлението трябва да бъде извършено от министъра на правосъдието в шестмесечен срок от постъпването му (виж Член 60ж, също цитиран в параграф 21 по-горе). Удължен срок от осемнадесет месеца е предвиден за разглеждане на заявленията за обезщетение на лица, които вече са подали жалба за това пред Съда (виж параграф 34, алинея 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона от 2007 г., цитиран в параграф 21 по-горе). Въпреки това не може да се предполага, че органите, разглеждащи заявленията, ще чакат до края на този срок и няма да бъдат в състояние бързо да се произнасят по тях.
66. Вярно е, че заявления за обезщетение по Закона от 2007 г. не могат да бъдат подавани, докато свързаните с тях производства са все още висящи (виж Член 60а, алинея 2, цитирана в точка 21 по-горе). Както беше отбелязано от Отдела за изпълнение на съдебните решения (виж параграф 8 от неговия меморандум, цитиран в параграф 40 по-горе), това ограничение може в някои случаи да намали ефикасността на правното средство за защита (виж също Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, параграф 97, позовавайки се на Роберт Лесяк срещу Словения (Robert Lesjak v. Slovenia), № 33946/2003 г., параграфи 52 и 53, 21 юли 2009 г.). Въпреки това, както е отбелязано и от Отдела, това ограничение ще се компенсира в голяма степен от възможността да се предяви иск по Член 2б от Закона от 1988 г., докато свързаните с това производства са все още висящи.
67. Съдът допълнително се увери, че не възникват въпроси по отношение на бързината на съдебното правно средство за защита по Закона от 1988 г. Вярно е, че когато свързаните с тях производства са приключили, тези искове могат да бъдат предявени само след изчерпване на административното правно средство за защита по Закона от 2007 г. (виж параграф 28 по-горе). Вярно е също така, че тези искове ще бъдат разгледани в нормално триинстанционно съдебно производство, съгласно общите правила на гражданския процес. Поради това в едно от пилотните решения Съдът е изразил някои опасения относно това правно средство за защита (виж Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, параграф 97). Въпреки това, то не може да бъде изключено веднага като неотговарящо на изискванията на Член 35, алинея 1 от Конвенцията. Съдът многократно е постановявал, че договарящите държави имат известна свобода на преценка за начина, по който да съблюдават задълженията си по Член 13 от Конвенцията – който е тясно свързан с Член 35, алинея 1 – да въведат ефикасни вътрешноправни средства за защита (виж, наред с други, Кудла, цитирано по-горе, параграф 154; Скордино срещу Италия (Scordino v. Italy) (№ 1) [ГК], № 36813/1997 г., параграф 188, ЕСПЧ 2006 - V; Жунич, цитирано по-горе, и Тарон срещу Германия (Taron v. Germany) (решение), № 53126/2007 г., параграф 41, 29 май 2012 г.). В допълнение е разумно да се очаква, че на практика по-голямата част от оплакванията ще бъдат решавани чрез административната процедура по Закона от 2007 г., която, освен в случаите, когато производствата са все още висящи, трябва да бъде изчерпана преди да може да се прибегне до иск за обезщетение по Член 2б от Закона от 1988 г. Тази процедура изглежда е достатъчно бърза, както е отбелязано по-горе. Затова само лицата, които не са могли да получат адекватно обезщетение при тази процедура, е вероятно да прибягнат до иск по Член 2б от Закона от 1988 г. На последно място, би било спекулативно да се каже, че съдилищата, които разглеждат подобни искове няма да действат с дължимата грижа – това е въпрос на съдебната администрация и управление на делата (виж, съответно, Демопулос и други, цитирано по-горе, параграф 125). Вярно е, че ефективността на правното средство за защита ще зависи от способността на тези съдилища да разглеждат тези дела с особено усърдие по отношение на продължителността на времето, необходимо за тяхното решаване. Въпреки това наличието само на съмнения за ефективното функциониране на новосъздаденото правно средство не освобождава жалбоподателите от задължението им да го използват (виж Красуски срещу Полша (Krasuski v. Poland), № 61444/2000 г., параграф 71, ЕСПЧ 2005 - V (извадки)).
68. Българските власти и съдилища обаче трябва да вземат подходящи мерки, за да се избегне обременяването на този способ (виж Гржинчич, цитирано по-горе, параграф 109), тъй като ефективността на вътрешноправното средство за защита може да бъде застрашена от неговата прекомерна продължителност (виж Гола срещу Република Чехия (Golha v. the Czech Republic), № 7051/2006 г., параграф 49, 26 май 2011 г., с допълнителни препратки). В този контекст следва да се отбележи, че няколко държави са избрали да ограничат компенсаторното производство до една или две съдебни инстанции (пак там, с допълнителни препратки, както и Тарон, цитирано по-горе, параграфи 26 и 43 в края). Закъсненията при изплащане на обезщетението може да бъдат компенсирани чрез увеличаване на размера на обезщетението (виж Сартори срещу Франция (Sartory v. France), № 40589/2007 г., параграф 26, 24 септември 2009 г.).
(iv) Размер на обезщетението
69. Изглежда, че не възникват въпроси във връзка с размера на обезщетението.
70. Критериите за разглеждането на заявленията по Член 60а и следващите от Закона от 2007 г., посочени в Член 60г (1)(5), са аналогични на тези, установени в съдебната практика на Съда по Член 6, алинея 1 от Конвенцията (виж, съответно, Гржинчич, параграф 97, и Вокурка, параграф 63, и двете цитирани по-горе). Както беше отбелязано от Отдела за изпълнение на съдебните решения (виж параграф 5 от неговия меморандум, цитиран в параграф 40 по-горе), Законът от 2007 г. не посочва конкретно фактическата или правна сложност на делото и естеството на спорните въпроси, но в Член 60а, алинея 3 и в Член 60е, алинея 2 се съдържа общо позоваване на съдебната практика на Съда, което трябва да бъде достатъчно тези фактори да бъдат взети под внимание от Инспектората и министъра, както при определяне на основателността на заявлението, така и при определяне на размера на обезщетението. Това ще бъде въпрос на тълкуване и практика. Вярно е, че размерът на присъденото обезщетение на национално равнище може да представлява важен елемент за оценка на адекватността на правното средство за защита. Въпреки това, както вече беше отбелязано, наличието само на съмнения за ефективното функциониране на новосъздаденото правно средство за защита не освобождава жалбоподателите от задължението им да го използват (виж също Тарон, цитирано по-горе, параграф 40). Не може да се предположи, че българските власти и съдилища няма да прилагат правилно новите разпоредби (виж Красуски, цитирано по-горе, параграф 71).
71. Горната граница на обезщетението, предвидена в Член 60а, алинея 3 от Закона от 2007 г. не представлява проблем. Горната граница от 10 000 лева (5 112,92 евро) ще позволи достатъчна възможност за спазване на критериите на Съда по отношение на обезщетението (виж, съответно, Гржинчич, цитирано по-горе, параграф 90). Освен това заинтересованите лица ще могат да търсят по-висока компенсация под формата на иск за обезщетение за вреди на основание Член 2б от Закона от 1988 г., който не предвижда горна граница на сумата, която може да бъде присъдена (виж, съответно Карзински, цитирано по-горе, параграф 38).
72. Критериите за разглеждане на иска за обезщетение за вреди по Член 2б от Закона от 1988 г., посочени в Член 2 (виж параграф 26 по-горе), изглежда са в пълно съответствие с тези, установени в съдебната практика на Съда по Член 6, алинея 1 от Конвенцията (виж, съответно, Тарон, параграф 39, и Факретдинов и други, параграф 26, и двете цитирани по-горе).
73. Вярно е, че по делата по Закона от 1988 г. българските съдилища са приели, че юридическите лица нямат право на обезщетение за неимуществени вреди (виж параграф 30 по-горе). Все пак това не означава, че автоматично се поставя под въпрос компенсаторната ефикасност на исковете по новия Член 2б от този закон. Първо, твърдяната невъзможност за юридически лица за получаване на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от прекомерната продължителност на производството, не засяга физическите лица, каквито са жалбоподателите по настоящото дело. Освен това, далеч не е сигурно, че това ограничение ще се прилага по делата по Член 2б. Не може да бъде пренебрегван в тази връзка и фактът, че в мотивите към законопроекта за изменение на Закона от 1988 г. правителството конкретно е посочило, че намерението е както физически лица, така и юридически лица да могат да завеждат искове по Член 2б, с оглед избягване на необходимостта те да прибягват към Европейския съд по правата на човека (виж параграф 25 по-горе). Нещо повече, текстът на самия член се отнася за „вреди, причинени на граждани и на юридически лица”, без да се прави разлика между имуществени и неимуществени вреди. Както вече беше отбелязано, не може да се предположи, че българските съдилища няма да прилагат правилно тази разпоредба.
74. В тази връзка трябва да се обърне внимание на факта, че Член 2б е приет вследствие на пилотна процедура, целяща да даде възможност на българските власти и съдилища да се справят на национално ниво, и в съответствие с критериите, произтичащи от съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, с оплаквания, свързани с прекомерна продължителност на съдебните производства. Следователно българските власти и съдилища следва да обърнат специално внимание и да гарантират, че горепосочените разпоредби се прилагат в съответствие с Конвенцията и съдебната практика на Съда (виж Гржинчич, цитирано по-горе, параграф 109). Съгласно тази съдебна практика, юридически лица, в това число търговски дружества, по принцип имат право на обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от прекомерна продължителност на съдебните производства (виж Комингерсол С.А. срещу Португалия (Comingersoll S.A. v. Portugal) [ГК], № 35382/1997 г., параграфи 31 – 37, ЕСПЧ 2000 - IV; Римскокатоличка Фарност Обристви срещу Чешката република (Římskokatolická Farnost Obříství v. the Czech Republic), № 65196/2001 г., параграф 38, 24 май 2005 г.; и Провайд ООД срещу Италия (Provide S.r.l. v. Italy), № 62155/2000 г., параграфи 10, 24 и 46, 5 юли 2007 г.).
(v) Своевременно изплащане на обезщетението
75. Както беше отбелязано от Отдела за изпълнение на съдебните решения (виж параграф 21 от неговия меморандум, цитиран в параграф 40 по-горе), Законът от 2007 г. не определя срок за изплащане на обезщетението. Въпреки това Законът в Член 60к, алинея 1 и 2 съдържа специфични бюджетни разпоредби, които трябва да помогнат на властите да изплатят обезщетението навреме (виж, съответно, Демопулос и други, параграф 125, и Гржинчич, края на параграф 90, и двете цитирани по-горе). Законът от 1988 г. също не предвижда срок, но не съдържа и бюджетни разпоредби. Въпреки че производството по този закон води до окончателни и задължителни съдебни решения, българското законодателство не позволява принудително изпълнение на присъдените от съда парични искове срещу държавни органи (виж параграфи 36 и 37 по-горе). Този проблем обаче не е задължително да е систематичен и би било спекулативно на този етап да се каже, че обезщетенията, предоставяни по административната процедура по Член 60а и следващите от Закона от 2007 г. или присъдените обезщетения за вреди по Член 2б от Закона от 1988 г. няма да се изплащат своевременно.
(vi) Приложно поле
76. Административното правно средство за защита по Закона от 2007 г. обхваща граждански, административни и наказателни производства, включително досъдебни производства (виж Член 60а, алинея 2, цитиран в параграф 21 по-горе). То е на разположение на лица, които са пострадали от продължителността на производства, които са приключени (пак там).
77. Съдебното правно средство за защита по Закона от 1988 г. изглежда, че се прилага по отношение на всички видове съдебни производства (виж Член 2б, цитиран в параграф 26 по-горе). То е на разположение на лица, които са пострадали от продължителността на производства, които са още висящи (виж Член 2б, алинея 3, цитиран в параграф 26 по-горе), както и на лица, които са пострадали от продължителността на производства, които са приключени, но не са получили адекватна защита чрез административната процедура по Закона от 2007 г. (виж Член 8, алинея 2, цитиран в параграф 28 по-горе). Отделът за изпълнение на съдебните решения е изразил опасения за това дали това правно средство за защита обхваща забавяния, дължащи се на разследващите полицаи, които в България не се разглеждат като „съдебни органи” (виж параграф 25 от неговия меморандум, цитиран в параграф 40 по-горе). Тези опасения се основават само на заглавието на Член 2б от Закона от 1988 г., което включва „отговорност на органите на съдебната власт”. Въпреки това, текстът на самия член се отнася за „компетентните органи” (виж параграф 26 по-горе), което може да се тълкува като обхващащо всички органи, съдебни или други, чието поведение може да доведе до забавяне. Отново, това ще бъде въпрос на тълкуване и практика; не може да се предположи, че българските съдилища няма да прилагат правилно новите разпоредби (виж Красуски, цитирано по-горе, параграф 71).
(vii) Обратно действие
78. По отношение на обратното действие следва да се отбележи, че както административното правно средство за защита по Закона от 2007 г., така и съдебното правно средство за защита по Закона от 1988 г. са приети с преходни разпоредби, които позволяват на националните органи и съдилища да разглеждат жалби – като настоящата, – които са висящи пред Европейския съд по правата на човека, а дори и оплаквания относно прекомерно продължително производство, които могат да бъдат подадени пред Съда (виж параграфи 22 и 29 по-горе, както и, съответно, Вокурка, параграф 62, и Тарон, параграф 43, и двете цитирани по-горе). Текстът на параграф 34, алинея 1 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение на Закона от 2007 г., както е отбелязано от Отдела за изпълнение на съдебните решения в параграф 10 от неговия меморандум (виж параграф 40 по-горе), е малко неудачен, но този проблем може да се счита за решен с последващото влизане в сила на параграф 8, алинея 2 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за изменение на Закона от 1988 г. Не възникват въпроси във връзка със срока (обратното, съответно, Ратайчик срещу Полша (Ratajczyk v. Poland) (решение), № 11215/2002 г., ЕСПЧ 2005 - VIII, и Гржинчич, цитирано по-горе, параграфи 65 и 66), защото той е алтернативен: шестмесечният срок по двете нови правни средства за защита започва да тече от момента, в който законовите изменения влизат в сила – съответно 1 октомври 2012 г. и 15 декември 2012 г. – или от момента, в който жалбоподателите са уведомени, че техните жалби до Съда са обявени за недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Съгласно параграф 34, алинея 2 от преходните и заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона от 2007 г. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет и министъра на правосъдието ще трябва да разглеждат заявленията за обезщетение в срок от осемнадесет месеца от постъпването им (виж параграф 22 по-горе). Ако тази процедура не предостави адекватна компенсация, заинтересованите лица ще могат да прибягват до съдебното правно средство за защита по реда на Закона от 1988 г.
(viii) Заключение по отношение на ефикасността на новите правни средства за защита
79. Като взе предвид изложеното по-горе, и основавайки заключението си относно оценката на съществуващите законови разпоредби, Съдът намира, че взети заедно, заявлението за обезщетение по Член 60а и следващите от Закона от 2007 г. и искът за обезщетение за вреди по Член 2б от Закона от 1988 г. могат да се разглеждат като ефикасни вътрешноправни средства за защита по отношение на твърдяната прекомерна продължителност на производствата пред гражданските, наказателни и административни съдилища в България.
80. Вярно е, че към момента не е установена продължителна практика на националните органи и съдилища, които прилагат тези разпоредби. Въпреки това е ясно, че тези разпоредби са специално предназначени да предоставят обезщетение за прекомерна продължителност на съдебните производства (виж Гржинчич, параграф 108, и Факретдинов и други, параграф 27, и двете цитирани по-горе). Също така следва да се отбележи в тази връзка, че преди административното правно средство за защита по Закона от 2007 г. да започне да функционира, Министерският съвет е въвел специални бюджетни мерки, за да даде възможност на Инспектората към Висшия съдебен съвет да създаде специално звено, което да прилага това средство за защита. След това Инспекторатът е назначил определен брой длъжностни лица и ги е зачислил към това звено, а по-късно е взел практически мерки, позволяващи на заинтересованите лица да подават и следят развитието по техните заявления за обезщетение с лекота (виж параграфи 23 и 24 по-горе, и, съответно, Узун, цитирано по-горе, параграфи 24 и 65).
81. Разглежданите правни средства за защита изглежда са на разположение не само на лица, които са били страна по производства, които са приключени, след като тези средства са влезли в сила – съответно на 1 октомври и 15 декември 2012 г., но също така и на лица, които са били страна по производства, които са приключили по-малко от шест месеца преди 15 декември 2012 г., и на лица, като жалбоподателите по настоящото дело, които са подали жалба пред Европейския съд по правата на човека преди тези дати.
(в) Налице ли е изискване жалбоподателите да прибягват до нововъведените правни средства за защита?
82. Остава да се установи дали от жалбоподателите се изисква да прибягват към новите правни средства за защита.
83. Вярно е, че съгласно съдебната практика на Съда наличието на ефективни вътрешноправни средства за защита обикновено се преценява към датата на подаване на жалбата. От това правило обаче има изключения, ако това е оправдано с оглед на обстоятелствата по делото (виж Демопулос и други, цитирано по-горе, параграф 87, с допълнителни препратки). По-специално Съдът вече е допуснал изключения от това правило по дела срещу Италия, Хърватия, Словакия, Полша, Словения, Чешката република, Германия, Русия и Турция относно нововъведени правни средства за защита по отношение на прекомерната продължителност на производствата (виж Бруско срещу Италия (Brusco v. Italy) (реш.), № 69789/2001 г., ЕСПЧ 2001 - IX; Джакомети и други срещу Италия (Giacometti and Others v. Italy) (реш.), № 34939/1997 г., ЕСПЧ 2001 - XII;. Ноголика срещу Хърватия (Nogolica v. Croatia) (реш.), № 77784/2001 г., ЕСПЧ 2002 - VIII; Андрашик и други срещу Словакия (Andrášik and Others v. Slovakia) (реш.), № 57984/2000 г., № 60237/2000 г., № 60242/2000 г., № 60679/2000 г., № 60680/2000 г., 68563/2001 г. и № 60226/2000 г., ЕСПЧ 2002 - IX; Карзински, цитирано по-горе, параграфи 35 и 40; Гржинчич, цитирано по-горе, параграфи 99 – 106; Вокурка, цитирано по-горе, параграф 49; Факретдинов и други, цитирано по-горе, параграфи 30 – 31; Тарон, цитирано по-горе, параграфи 36 и 42 – 44;. и Тургут и други срещу Турция (Turgut and Others v. Turkey) (реш.), № 4860/2009 г., параграфи 49 – 56, 26 март 2013 г.). Съдът не вижда причина да има по-различен подход по настоящото дело.
(г) Заключение по отношение на допустимостта на оплакването
84. Няма данни, че жалбоподателите са подали заявление по Член 60а и следващите от Закона от 2007 г. или иск по Член 2б от Закона от 1988 г., които разпоредби имат обратно действие, нито че съществуват особени обстоятелства, които ги освобождават от това задължение.
85. От това следва, че техните оплаквания, свързани с продължителността на производството, трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с Член 35, алинеи 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Б. Твърдяната несправедливост на производството
86. По отношение на оплакването си, че производството не е било справедливо, жалбоподателите отново се позовават на Член 6, алинея 1 от Конвенцията, чийто текст, доколкото е относимо, е посочен в параграф 44 по-горе.
87. Съдът намира, че жалбоподателите по същество оспорват констатациите на националните съдилища по отношение на фактите и подхода им към вида на доказателствата, необходими с цел обявяване на предварителния договор за прехвърляне на собственост за окончателен. Съдът обаче подчертава, че той няма качеството на апелативен съд по отношение на националните съдилища (виж като скорошен пример, Йорданова и Тошев срещу България, № 5126/2005 г., параграф 65, 2 октомври 2012 г.) и не е негова функция да се произнася по фактически или правни грешки, извършени от тези съдилища, освен ако и доколкото те може да са нарушили правата и свободите, защитени от Конвенцията (виж, наред с много други, Кзьоз срещу Унгария (Csősz v. Hungary), № 34418/2004 г., параграф 33, 29 януари 2008 г. и Стоянова-Цакова срещу България, № 17967/2003 г., параграф 26, 25 юни 2009 г.).
88. От това следва, че това оплакване е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено в съответствие с Член 35, алинея 3, буква „а” и алинея 4 от Конвенцията.
В. Твърдяната намеса в правото на жалбоподателите мирно да се ползват от своята собственост
89. По отношение на оплакването им, че в резултат на отхвърляне на искането им жалбоподателите не са могли мирно да се ползват от своята собственост, жалбоподателите се позовават на Член 1 от Протокол № 1, който гласи следното:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от собствеността си освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
90. Съдът счита, че това оплакване е повторение на оплакването относно твърдяната несправедливост на производството. Въпреки това, тъй като Член 1 от Протокол № 1 като правило не се отнася до регулирането на гражданските права между страните по частното право, и тъй като самата функция на съдилищата е да решават такива спорове между частни лица, решенията на съдилищата срещу жалбоподателите не може да се разглеждат като неоснователна намеса в тяхната собственост (виж Трела срещу Полша (Trela v. Poland) (реш.), № 28853/2002 г., 6 февруари 2007 г.; Гаржишич срещу Черна гора (Garzičić v. Montenegro), № 17931/2007 г., параграф 37, 21 септември 2010 г.; Тозичка срещу Полша (Toziczka v. Poland), № 29995/2008 г., параграф 51, 24 юли 2012 г.; Йованович срещу Сърбия (Jovanović v. Serbia), № 32299/2008 г., параграф 55, 2 октомври 2012 г.; Тунару срещу Румъния (Tunaru v. Romania) (реш.), № 66381/2009 г., параграф 21, 13 ноември 2012 г.). Фактът, че тридесет процента от дяловете на дружеството, срещу което е подаден искът на жалбоподателите, са били собственост на държавата не променя този извод (виж Х. срещу Обединеното кралство (H. v. the United Kingdom), № 10000/1982 г., Решение на Комисията от 4 юли 1983 г., Решения и доклади 33, стр. 247, стр. 258.).
91. От това следва, че това оплакване е явно необосновано и следва да бъде отхвърлено в съответствие с Член 35, алинея 3, буква „а” и алинея 4 от Конвенцията.
По тези причини Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Франсоаз Елен-Пасо Инета Цимеле
Секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy