© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ[1]
Жалба № 34534/08
Константин Бочев БОЧЕВ
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ на 12 юни 2018 г. като комитет, в състав:
Андре Потоцки (André Potocki), председател,
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Ладо Чантуриа (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Блашко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделение,
Като взе предвид посочената по-горе жалба, внесена на 2 юни 2008 г.,
Като взе предвид писменото становище на Правителството ответник и становището, представено в отговор от жалбоподателя,
След закрито заседание, постанови следното решение:
ФАКТИТЕ
1. Жалбоподателят, г-н Константин Бочев Бочев, е български гражданин, роден през 1964 г., който живее в София. Представляван е пред Съда от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати, практикуващи в Пловдив.
2. Българското правителство („Правителството“) се представлява от правителствения агент г-жа И. Недялкова от Министерството на правосъдието.
А. Обстоятелствата по делото
3. Фактите по случая, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
4. На 9 май 1998 г., около 5 ч., жалбоподателят и негов познат, Б.В., са изненадани от полицията докато се опитват да проникнат в магазин за компютърно оборудване през дупка в стената на мазето на съседна сграда. Следва интензивна престрелка между жалбоподателя и Б.В. и полицията. Убит е един полицай. Б.В. е тежко ранен и малко след това умира. По полицаите е хвърлена и ръчна граната, която експлодира, но не води до жертви.
5. Жалбоподателят се предава на силите на реда в същия ден, към 8.30 ч. Следователят му назначава служебен адвокат. В негово присъствие на жалбоподателя е наложена мярка за неотклонение задържане под стража и той е обвинен в грабеж, придружен с убийство. Задържан е в център за временно задържане в София, чиято сграда е в близост до тази на следствието.
6. На 13 май 1998 г. жалбоподателят наема двама адвокати, за да го подпомагат по време на досъдебното производство заедно с неговия служебен защитник. На 22 май 1998 г. жалбоподателят наема друг адвокат, г-н Н.П., който да го защитава по време на наказателното производство като негов единствен процесуален представител.
7. Жалбоподателят твърди, че по време на предварителното следствие не му е разрешено да провежда поверителни разговори с адвокатите си. По-конкретно всички срещи със защитниците му се провеждат в присъствието на следователя.
8. Във фазата на досъдебното производство, разследващите органи извършват редица следствени действия: оглед на място, претърсвания и изземвания от дома на жалбоподателя, аутопсия на тялото на жертвата, събиране на веществени доказателства, няколко експертизи, разпити на жалбоподателя и множество свидетели. Обвиненията срещу жалбоподателя са променени, като са включени обвинения в незаконно притежание на оръжие, боеприпаси и експлозиви, убийство на полицейски служител и опит за убийство на още шестима полицаи.
9. На 29 декември 1999 г. Софийска градска прокуратура изготвя обвинителния акт и изпраща делото на жалбоподателя в съда. В същия ден жалбоподателят е прехвърлен в Софийския затвор.
10. Процесът на жалбоподателя пред Софийски градски съд започва през юни 2000 г. Същият е защитаван последователно от петима адвокати, избрани от самия него, които оспорват доказателствата на обвинението, искат и осъществяват събирането на някои оневиняващи доказателства, и пледират в защита на клиента си.
11. На 4 юни 2001 г., по искане на жалбоподателя, отговорното длъжностно лице от следствения арест в София към Главна дирекция „Главно управление на местата за лишаване от свобода“ му издава удостоверение, което в относимата си към случая част, гласи:
„(...)За срещите с адвокат Н.П. – на кои дати, в колко часа и по кое време – нямаме информация, тъй като по това време не се е водила такава документация. Същите са се провеждали единствено със знанието, разрешението и в присъствието на водещия разследването, като това не е отразявано в нито един документ в следствения арест.“
12. На съдебното заседание на 6 юли 2001 г. жалбоподателят иска връщане на делото на фазата на досъдебното производство по две причини: твърдяна липса на известен брой протоколи за извършени следствени действия на стадия на разследването, и твърдяно нарушение на правото му да провежда поверителни разговори с адвоката си. В подкрепа на тези искания той представя удостоверението, издадено на 4 юни 2001 г., както и друго удостоверение от началника на Главна дирекция „Главно управление на местата за лишаване от свобода“, удостоверяващи, че е напускал килията си шестдесет и шест пъти по искане на следователя. В това удостоверение се споменава и че не е налице нито един документ, въз основа на който да се установи на кои дати е имал срещи с адвоката си, и че същите са провеждани със знанието на водещия разследването следовател. Адв. Н.П., който присъства на заседанието и взима думата след жалбоподателя, се ограничава до това да поиска от съда да уважи молбата на подзащитния му делото да бъде върнато на фазата на досъдебното производство. Адвокатът допълва, че най-вероятно съществуват доказателства, които не са представени по делото. Той обаче не уточнява дали е имал възможност да провежда разговори с клиента си насаме.
13. Съдът прекъсва съдебното заседание и се оттегля, за да разгледа молбата за връщане на делото на фазата на досъдебното производство. След проведено закрито заседание, той решава да отхвърли молбата на жалбоподателя. Той счита, че първата част от нея, а именно тази, свързана с твърдяната липса на протоколи за действие по разследването, е неоснователна, тъй като защитата и жалбоподателят са се запознали с всички доказателства по делото в края на разследването без да повдигнат възражения в това отношение. Съдът разглежда и отхвърля и втората част от молбата на жалбоподателя – относно твърдяната липса на поверителни разговори с адвоката му, като напълно необоснована. Съдът счита, че представените от жалбоподателя удостоверения по никакъв начин не потвърждават версията му за фактите. По-конкретно, от тях става видно, че не е воден никакъв регистър за срещите между жалбоподателя и адвоката му и че тези срещи са провеждани със знанието на следователя. Освен това съдът отбелязва, че жалбоподателят е имал възможността да провежда поверителни срещи с адвоката си по време на съдебния процес, свободно да обсъжда с него защитната си стратегия и възможността да представя оневиняващи доказателства.
14. На 6 февруари 2002 г. началникът на следствените арести в София към Главната дирекция „Главно управление на местата за лишаване от свобода“ издава на жалбоподателя удостоверение, което в относимата си към случая част гласи:
„(...) Областно звено „Следствени арести“ – София (...) удостоверява, че за срещите на същия с адвокат Н.П. – на кои дати , в колко часа и по кое време, нямаме информация, тъй като по това време не се е водила такава документация. [Тези срещи] са се провеждали единствено със знанието, разрешението и в присъствието на водещия разследването, като за това не е отразено в нито един документ в следствения арест.“
15. На съдебното заседание на 19 март 2002 г. жалбоподателят представя това удостоверение пред съда и иска делото да бъде върнато на етапа на досъдебното производство, тъй като е нарушено правото му да провежда поверителни разговори с адвоката си по време на разследването. Адв. Н.П., който присъства на заседанието, не заема позиция по това искане на клиента си.
16. Съдът разглежда молбата на жалбоподателя и я отхвърля. Той намира, че твърденията на същия не са доказани, и по-конкретно, че удостоверението от 6 февруари 2002 г. по никакъв начин не доказва, че срещите на жалбоподателя с адвоката му са провеждани в присъствието на следователя. Освен това, удостоверението е издадено от службата, отговаряща за местата за задържане, като единствената отговорност на нейните служители е да придружават задържания извън помещенията за задържане и до кабинета на следователя. Следователно те няма как да знаят по какъв начин са протичали срещите на жалбоподателя с неговия адвокат в кабинета на следователя. Представеното удостоверение следователно не може да удостоверява факти, с които началникът на следствения арест не е запознат. Съдът отбелязва още, че жалбоподателят е имал възможност да провежда разговори насаме с адвоката си по време на съдебния процес.
17. С решение от 14 октомври 2005 г. Софийският градски съд признава жалбоподателя за виновен в убийството на полицейски служител и в опит за убийство на втори полицейски служител, както и в незаконно притежание на оръжие, боеприпаси и експлозиви, и го осъжда на тридесет години лишаване от свобода. Съдът установява следните факти. Жалбоподателят и неговият съучастник решават да откраднат стоката на магазин за компютърно оборудване в София. Посещават многократно мазето на съседната сграда и успяват частично да разрушат стената, граничеща с магазина, за да проникнат в него. На 9 май 1998 г., рано сутринта, двамата мъже отново слизат в мазето на съседната сграда и разширяват направената дупка в стената. Въоръжени са. Обитателка на сградата се обажда на полицията и на място е изпратен полицейски екип. Полицаите достигат до мазето на сградата и на висок глас оповестяват присъствието си. Тогава жалбоподателят и съучастникът му се скриват в две различни мазета. Жалбоподателят открива огън, като стреля от упор по първия полицай, който се опитва да влезе в мазето, в което се крие. Последният е уцелен с два куршума в главата и умира на място. Жалбоподателят продължава да стреля по полицаите, които отвръщат на огъня, докато се оттеглят назад. Тогава жалбоподателят хвърля по тях ръчна граната, която причинява частична загуба на слуха на един от полицаите. След известно време полицейските служители получават подкрепление и започват преговори с жалбоподателя, който малко след това се предава в присъствието на прокурор. Полицейските служители задържат и съучастника му, който е тежко ранен и умира от раните си. По-късно същия ден, в жилището на жалбоподателя и в това на майка му, органите на реда откриват експлозиви, оръжия и боеприпаси, които се съхраняват без разрешително.
18. При установяването на фактите по делото, съдът се позовава на снетите от полицаите показания, които са подкрепени с веществени, медицински и научни доказателства, събрани по време на разследването. Съдът взема предвид и показанията на жалбоподателя, снети по време на разследването, с мотива, че те подкрепят останалите събрани доказателства и че са направени в присъствието на защитниците на заинтересованото лице, след като то е уведомено, че същите могат да бъдат използвани като доказателства по време на съдебния процес.
19. Жалбоподателят обжалва решението на съда. Той се оплаква от редица нарушения на процедурните правила, нарушения на процесуалните му права, и оспорва фактическите и правни изводи на съда. В частност той се жалва, че не е имал възможност да провежда разговори насаме със защитника си по време на досъдебното производство.
20. Софийският апелативен съд разглежда делото в периода от 11 юли до 8 декември 2006 г.
21. В решението си от 2 октомври 2007 г. Апелативният съд отхвърля жалбите на двете страни и потвърждава решението на първоинстанционния съд в неговата цялост, като възприема направените от него фактически и правни изводи. Апелативният съд отхвърля всички възражения на жалбоподателя относно неспазването на процесуалните правила. По-конкретно той намира, че отказът на Софийски градски съд да върне делото на етапа на досъдебното производство е основателен и от своя страна не представлява процесуално нарушение.
22. Жалбоподателят подава касационна жалба. Той се оплаква от редица нарушения на материалните и процесуалните правила, установени в националното законодателство, както и на правата му, като твърди наред с другото, че не е провеждал поверителни разговори с адвокатите си по време на досъдебното производство.
23. С решение от 5 март 2008 г. Върховният касационен съд разглежда основателността на жалбата на жалбоподателя и я отхвърля. Върховният съд намира, че фактите по делото са правилно установени, че съдилищата от по-долните инстанции правилно са приложили националното законодателство, което не е дискриминационно, че материалните и процесуалните правила на вътрешното право са спазени, и че правата на жалбоподателя не са нарушени.
Б. Приложимо вътрешно право и съдебна практика
24. В приложимата си по случая част, чл. 30, ал. 5 от Конституцията гласи:
„Всеки има право да се среща насаме с лицето, което го защитава. Тайната на техните съобщения е неприкосновена.“
25. Съгласно чл. 75, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., в сила към момента на събитията, защитникът има право да се среща насаме с клиента си, който е обект на разследване.
26. В приложимата си по случая част, чл. 19 от стария Закон за адвокатурата, отменен през 2004 г., гласи следното:
„Адвокатът има право на свиждане със задържани лица и затворници без присъствието на длъжностно лице от администрацията (...) и без подслушване под каквато и да е форма на разговорите.“
27. През релевантния период статутът на задържаните под стража лица се определя от две последователни наредби на министъра на правосъдието: Наредба № 12 от 1993 г. (Наредба № 12 от 15.04.1993 г. за положението на обвиняемите и подсъдимите в местата за лишаване от свобода) и Наредба № 2 от 1999 г. (Наредба № 2 от 19.04.1999 г. за положението на обвиняемите и подсъдимите с мярка за неотклонение задържане под стража).
28. Чл. 12 от Наредба № 12 от 1993 г. гласи:
„(1) Обвиняемите и подсъдимите имат право (...) да се срещат със своя защитник по всяко време през деня.
(2) По време на свижданията със защитника обвиняемите и подсъдимите могат да предават или получават писмени инструкции във връзка с делото, които не подлежат на проверка от страна на администрацията.
(3) Присъствието на служител от администрацията се допуска по време на свиждането само при изрично изявено желание от страна на защитника. Разговорите по време на свиждането не могат да бъдат контролирани или подслушвани.“
29. Наредба № 12 от 1993 г. е отменена и е заменена с Наредба № 2 от 1999 г. Чл. 20 от последната гласи:
„(1) Обвиняемите и подсъдимите имат право на среща със своя защитник незабавно след задържането им. (...)
(2) По време на срещите със защитника обвиняемите и подсъдимите могат да предават или получават писмени материали или инструкции във връзка с делото, съдържанието на които не подлежи на проверка.
(3) Разговорите със защитника не може да бъдат подслушвани или записвани. Присъствието на служител се допуска само по искане на защитника.“
ОПЛАКВАНЕ
30. Като се позовава на чл. 6, §§ 1 и 3 с) от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че е бил лишен от правото си на поверителни разговори с адвокатите си по време на наказателното разследване, проведено срещу него.
ПРАВОТО
31. Жалбоподателят твърди, че всички срещи с адвокатите му по време на разследването, проведено срещу него, са се осъществявали в присъствието на следователя. Той счита, че това обстоятелство представлява нарушение на правата му, гарантирани от чл. 6, §§ 1 и 3 с) от Конвенцията, приложимите към случая части от който, гласят:
“1. Βсяко лице, при решаването на правен спор относно (...) основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо (...) гледане на неговото дело (...) от (...) съд. (...)
3. Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права:
(...)
c) да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за заплащане на адвокат, да му бъде предоставена безплатно служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват (...).“
А. Аргументи на страните
1. Правителството
32. Правителството твърди, че правото на жалбоподателя да провежда поверителни разговори с адвокатите си никога не е било ограничавано. То, по-конкретно, оспорва тезата на жалбоподателя, че всички срещи със защитниците му по време на наказателното производство са се провеждали в присъствието на следователя.
33. Правителството посочва, че по време на досъдебното производство жалбоподателят е задържан в следствения арест в гр. София, който не разполага със специално помещение за срещи между задържаните и техните адвокати. По тази причина всички срещи на жалбоподателя с неговите защитници се провеждат в кабинета на следователя, разположен в сградата на Следствената служба, която е съседна на следствения арест. Правителството представя писмо от директора на Националната следствена служба от 12 май 2017 г., съгласно което, стаите за срещи с адвокатите в следствения арест в гр. София са направени през 2002 г. и 2003 г., и че преди тази дата срещите между задържаните и техните защитници се провеждат в кабинетите на следователите.
34. Противно на твърденията на жалбоподателя, Правителството твърди, че срещите на същия с неговите адвокати се провеждат насаме. По този повод то представя две декларации – едната, подписана от адвоката на жалбоподателя, адв. Н.П., а другата – от следователя, водещ разследването, съответно от 10 и 11 май 2017 г. Адв. Н.П. посочва, че всичките му срещи с жалбоподателя по време на следствието са проведени насаме, в кабинета на следователя, в отсъствието на последния или на друго лице. Следователят заявява, че всичките срещи на жалбоподателя с неговия адвокат по време на досъдебното производство са проведени в неговия кабинет поради липса на предназначено за целта помещение, винаги в негово отсъствие и съблюдавайки принципа на поверителност на контактите между адвоката и жалбоподателя.
35. Правителството заявява, че твърденията на жалбоподателя са разгледани и отхвърлени от националните съдилища като необосновани. То посочва по-конкретно, че съдът приема, че издадените на жалбоподателя удостоверения от началниците на местата за лишаване от свобода не доказват, че срещите с адвокатите му са проведени в присъствието на следователя.
2. Жалбоподателят
36. Жалбоподателят заявява, че твърдението му че срещите с адвокатите му са се провеждали в присъствието на следователя, е основателно, и че става въпрос за ситуация, която е несъвместима със зачитането на правото на защита, гарантирано от чл. 6, §§ 1 и 3 с) от Конвенцията.
37. Жалбоподателят се позовава на съдържанието на двете удостоверения, издадени на 4 юни 2001 г. и 6 февруари 2002 г. от администрацията на местата за лишаване от свобода (вж. параграфи 11 и 14 по-горе). Той счита, че двете удостоверения потвърждават недвусмислено, че следователят е присъствал на срещите с адвокатите му, провеждани в кабинета на същия. Освен това допълва, че Правителството не може да се възползва от липсата на регистри, чрез които да се установи колко често и по какъв график е разговарял с адвокатите си.
38. Жалбоподателят посочва, че е поискал от съда да върне делото на следователя, за да бъде преразгледано твърдяното нарушение на поверителността на разговорите с адвокатите му, но според него, съдът е отхвърлил накратко исканията му и не е обърнал сериозно внимание на съдържанието на въпросните две удостоверения. Жалбоподателят заявява, че след това поставя същия въпрос за разглеждане и пред Апелативния съд и пред Върховния касационен съд, но те не разглеждат проблема.
39. Жалбоподателят оспорва достоверността на двете декларации, представени от Правителството (вж. параграф 34 по-горе). Той счита, че в случая водещият разследването срещу него следовател не може да бъде смятан за безпристрастен и посочва, че адвокатът му, г-н Н.П., е поддържал възраженията пред съда относно липсата на поверителни срещи.
Б. Преценката на Съда
40. На първо място Съдът отбелязва, че жалбата на жалбоподателя по повод невъзможността за осъществяване на поверителни разговори с неговите адвокати се отнася единствено за периода от 9 май 1998 г. до 29 декември 1999 г., тоест по време на досъдебната фаза на наказателното производство срещу него (вж. параграфи 4-9 и 31 по-горе). Той отбелязва, че по време на съдебния процес жалбоподателят се ползва от услугите на няколко адвоката и има възможност да разговаря с тях насаме (вж. параграфи 10, 13 in fine и 16 in fine по-горе).
41. Съдът отбелязва, че правото на жалбоподателя да разговаря насаме с адвоката си е гарантирано от действащото национално законодателство към момента на събитията (вж. параграфи 24-29 по-горе). Ето защо, в случая не става въпрос за недостатък на националното законодателство, засягащ до ефективното прилагане на правото на защита в рамките на наказателно производство.
42. Съдът отбелязва още, че страните са единодушни относно факта, че срещите между жалбоподателя и неговите адвокати се провеждат в кабинета на следователя (вж. параграфи 33 и 37 по-горе). Той посочва, че това положение се дължи на липсата на специални помещения за провеждане на срещи между задържани лица и техните адвокати в следствения арест в гр. София, където е задържан жалбоподателят по време на досъдебното производство.
43. От друга страна, Съдът намира, че страните имат разногласия по въпроса дали следователят действително присъства на тези срещи. Жалбоподателят твърди, че всички срещи се провеждат пред следователя, а Правителството – че същият не е присъствал на тях (вж. параграфи 34 и 37 по-горе).
44. Съдът отбелязва, че в подкрепа на тезата си, жалбоподателят представя две удостоверения, издадени от администрацията на местата за лишаване от свобода (вж. параграфи 11, 14 и 37 по-горе). Трябва да се отбележи, че тези удостоверения вече са представяни пред националните съдилища, когато жалбоподателят повдига същото това оплакванe пред тях. Софийски градски съд разглежда доказателствената им сила по време на съдебните заседания от 6 юли 2001 г. и 19 март 2002 г. Като взима предвид съдържанието им и компетентността на службата, която ги е издала, първоинстанционният съд установява, че тези удостоверения по никакъв начин не подкрепят твърденията на жалбоподателя за нарушаване на тайната на срещите с неговия адвокат (вж. параграфи 13 и 16 по-горе). Ето защо съдът отхвърля възражението на жалбоподателя, основаващо се на твърдяно нарушение на процесуалните правила, и отказва да върне наказателното производство на досъдебната фаза (вж. пак там). По този въпрос, Съдът припомня, че националните съдилища са в по-добра позиция от него да разгледат относимостта на дадено доказателство, и че не е негова задача да заменя преценката за фактите на националните съдилища със своята. Съдът не вижда причина да достигне до заключение, различно от това на Софийски градски съд, относно доказателствената сила на въпросните две удостоверения.
45. Съдът отбелязва още, че въпросите, свързани със спазването на процесуалните правила и правата на жалбоподателя, които включват и отказа на първоинстанционния съд да върне делото на етапа на досъдебното производство, са засегнати в решенията на Апелативен съд - София и на Върховния касационен съд. Апелативният съд счита, че отказът на първоинстанционния съд да върне делото на етапа на досъдебното производство е основателен и не представлява процесуален пропуск, а Върховният касационен съд потвърждава това решение (вж. параграфи 21 и 23 по-горе). Така висшестоящите съдилища отговарят на аргумента на жалбоподателя, който твърди нарушение на правото му на защита.
46. Съдът отбелязва също, че Правителството представя две декларации в подкрепа на твърдението си, че тайната на разговорите между жалбоподателя и неговия адвокат не е нарушена – едната е от водещия разследването следовател, а другата – от адвоката, който представлява жалбоподателя през почти целия период на досъдебното производство (вж. параграф 34 по-горе). Жалбоподателят оспорва достоверността на тези декларации (вж. параграф 39 по-горе).
47. Съдът счита, че дори и да има основателно съмнение относно декларацията на следователя, особено защото поведението му пряко е поставено под въпрос от жалбоподателя, случаят с декларацията на адв. Н.П. не е такъв, тъй като той е ангажиран от самия жалбоподател да го представлява по време на досъдебното производство (вж. параграф 6 по-горе). Съдът отбелязва, че адв. Н.П. категорично заявява, че всичките му срещи с жалбоподателя са се състояли в кабинета на следователя, но в отсъствието на последния. В това отношение той отбелязва, че доводът, произтичащ от твърдяната липса на поверителни разговори между жалбоподателя и неговия защитник, е повдигнат от самия жалбоподател, а не от адв. Н.П., който е присъствал в тези случаи, но не потвърждава твърденията на клиента си (вж. параграфи 12 и 15 по-горе). Съдът следователно не открива противоречие между съдържанието на декларацията на адвоката и неговото процесуално поведение по време на наказателното производство, и не вижда причина да поставя под въпрос достоверността на тази декларация.
48. Предвид всички тези съображения, Съдът счита, че твърдението на жалбоподателя, че тайната на разговорите му с адвокатите му е нарушена, не е подкрепено с доказателства. От това следва, че жалбата му по чл. 6, §§ 1 и 3 с) е явно необоснована и следва да бъде отхвърлена съгласно чл. 35, §§ 3 а) и 4 от Конвенцията.
По тези съображения, Съдът единодушно,
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на френски език и оповестено писмено на 5 юли 2018 г.
Милан БлашкоАндре Потоцки
заместник-секретарпредседател
[1] Решението е по допустимост.
Full & Egal Universal Law Academy