ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
РЕШЕНИЕ
Жалба № 23843/17
Abdullah BÜYÜK
срещу България
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение) на 5 юли 2022 г. в комисия в състав:
Юлия Антоанела Моток (Iulia Antoanella Motoc), председател,
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
Жалба № 23843/17 срещу Република България, с която турски гражданин, г-н Abdullah Büyük („жалбоподателят“), който е роден през 1973 г. и е задържан в Турция съгласно последните документи по делото, представени от него, представляван от г-жа М. Кодж, адвокат в Истанбул, на 8 март 2017 г. е сезирал Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията),
решението да информира българското правителство („правителството“), представлявано от своя агент г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието, за оплакванията на основание чл. 3 и 13 от Конвенцията относно лошите условия на задържане в България, както и за тези, свързани с рисковете от лошо отношение, което твърди, че е претърпял в Турция след завръщането си, както и оплакванията относно отвеждането му до границата с Турция, основаващи се на същите разпоредби и да обяви жалбата за недопустима в останалата част,
становищата на страните,
След съвещание произнася следното решение:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Жалбоподателят, турски бизнесмен, пристига на българска земя на 1 февруари 2016 г. На 17 февруари 2016 г. е задържан за 40 дни с постановление на прокурор, потвърдено с решение на Софийски градски съд от 19 февруари 2016 г. На 29 февруари 2016 г. същият съд постановява удължаване на мярката за задържане до произнасяне по искането за екстрадиция от страна на Главна прокуратура - Истанбул от 15 февруари 2016 г. до българските власти. На 28 март 2016 г. жалбоподателят е освободен.
2. По-конкретно по отношение на жалбоподателя е издадено искане за екстрадиция в рамките на наказателно производство срещу него в Турция за престъпления, свързани с терористични дейности във връзка с движението на Гюлен. С окончателно решение от 28 март 2016 г. Апелативен съд - София потвърждава решението на Софийски градски съд, с което искането за екстрадиция е отхвърлено. Този съд счита, че от някои материали по преписката произтича, че жалбоподателят споделя политическите възгледи на Фетуллах Гюлен и че последният е известен като твърд противник на управляващата партия в Турция. Фактите, документите по преписката, както и твърденията на турските власти налагат извода, че е много вероятно искането за екстрадиция да се основава на политическите убеждения на жалбоподателя, което съставлява основание за отказ на екстрадиция. Въпреки това Апелативният съд отбелязва, че Турция е страна по Конвенцията, която е предоставила уверения, че правото на жалбоподателя на справедлив процес ще бъде гарантирано там. Апелативният съд добавя, че в настоящия случай няма информация, която да поражда съмнение, че правата на жалбоподателя по чл. 6 § 3 от Конвенцията не са били спазени в рамките на наказателното производство, образувано срещу него в Турция. И накрая, жалбоподателят не се ползва от статут на бежанец и от убежище в България.
3. Освен това на 24 февруари 2016 г. и 8 март 2016 г. жалбоподателят подава молба за предоставяне убежище и съответно за международна закрила до компетентните български органи, а именно Президента на Републиката и Държавна агенция за бежанците. В тези молби жалбоподателят се позовава на страховете си, че в Турция ще бъде подложен на лошо отношение поради преследване по политически причини. С писмо от 29 юли 2016 г., връчено на жалбоподателя на 2 август 2016 г., администрацията на президента го уведомява за решението на вицепрезидента да отхвърли молбата му за убежище. Според документите, предоставени от правителството по настоящото дело, жалбоподателят е оттеглил молбата си за международна закрила по време на събеседване, проведено на неуточнена дата в края на април 2016 г., с представител на Държавната агенция за бежанците в присъствието на неговия адвокат.
4. На 10 август 2016 г. жалбоподателят е задържан от полицията, която установява, че той не притежава валидни документи за самоличност и разрешение за пребиваване в България. Предаден е на органите на Служба „Миграция“ към Министерство на вътрешните работи. Откаран е на граничния пункт с Турция в Капитан Андреево и на същата дата е предаден на турските власти.
5. След завръщането му в Турция на жалбоподателя е наложена мярка „временно задържане“ във връзка с воденото срещу него наказателно производство за ръководене на терористична организация и за пропаганда в полза на въоръжена терористична организация. В обвинителния акт, изготвен от прокуратурата на 27 септември 2017 г., се посочва, че това задържане е продължило от 10 август 2016 г. до 8 септември 2016 г. Съгласно същия акт обвиняеми по същото производство са още над двадесет лица. Жалбоподателят твърди, че в обвинителния акт са посочени членове на неговото семейство, адвоката му и колеги. След тази дата е задържан в затвора Силиври, в близост до Истанбул.
6. Решение на съда в Истанбул от 5 октомври 2018 г. свидетелства, че към този момент жалбоподателят все още е задържан.
7. Той заявява, че по време на престоя си в затвора е претърпял множество ограничения на свободите си, включително достъп до адвокат, както и че е бил ангажиран с организирането на защитата си по наказателното дело в Турция. Представя жалбата си пред Съда благодарение на помощта на адвокат, който е успял да събере съответната информация при посещенията в затвора, състояли се на неуточнени дати.
ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА
8. На основание чл. 3 и 13 жалбоподателят се оплаква от една страна от лошите условия на задържане в България, а от друга страна от решенията на българските власти да го отведат до границата с държавата му по произход, като се имат предвид по-специално страховете му, че в Турция ще бъде жертва на лошо отношение и политическо преследване.
9. Съдът подчертава, че правилата, посочени в чл. 35 § 1 относно изчерпването на вътрешноправните средства за защита и шестмесечния срок са тясно свързани (Jeronovičs срещу Латвия [Голяма Камара], № 44898/10, § 75, ЕСПЧ 2016 г.). Когато изначално е ясно, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно средство за защита, шестмесечният срок започва да тече от датата на действията или мерките, от които се оплаква, или от датата, на която засегнатото лице е узнало за тях или за него са произтекли последиците или вредите от тях (Dennis и други срещу Обединеното кралство (решение), № 76573/01, 2 юли 2002 г.)
10. Приложимите общи принципи относно шестмесечния срок за подаване на жалба, посочен в чл. 35 § 1, са посочени например в следните решения: Sabri Güneş срещу Турция [Голяма Камара] (№ 27396/06, § 44, 29 юни 2012 г.); и Ilias et Ahmed срещу Унгария [Голяма Камара] (№ 47287/15, § 81, 21 ноември 2019 г.).
11. В конкретния случай Съдът отбелязва, че между страните не се спори, че жалбоподателят не е използвал вътрешноправни средства за защита пред българските власти.
12. Съдът посочва, че правителството повдига възражение за недопустимост на оплакванията, считайки същите за подадени извън срок. Що се отнася на първо място до твърденията на жалбоподателя във връзка с условията на задържането му, правителството сочи, че доколкото същият не се е възползвал от възможността да търси присъждането на обезщетение от административните съдилища, какъвто иск българското законодателство предвижда, то шестмесечният срок следва да се изчислява от датата на неговото освобождаване. По отношение на оплакванията, свързани с извеждането му до границата с Турция, правителството счита, че шестмесечният срок започва да тече от датата на предаването на жалбоподателя на турските власти.
13. На следващо място Съдът отбелязва, че жалбоподателят обосновава просроченото подаване на жалбата си с ограниченията, наложени му в затвора, както и с факта, че е бил ангажиран основно със защитата си в Турция, че членове на неговото семейство, а също така и близките му приятели са били задържани и че е имал трудности да се срещне с адвокат, за да подготви настоящата жалба (вж. параграф 5 по-горе). Той също така упреква българските власти, че са го предали на турските власти внезапно и бързо, като са го лишили от възможността да оспори заповедта за извеждане от страната.
14. Според Съда възниква въпросът дали жалбоподателят е имал достъп до вътрешноправни средства за защита, за да оспори както условията на задържането си в България, така и извеждането си. Въпреки това не е необходимо този въпрос да бъде разглеждан. Всъщност, дори да се приеме, че жалбоподателят не е разполагал с ефективни и достъпни средства за защита, за да изложи оплакванията си пред българските власти, той е трябвало да подаде жалбата си в рамките на шест месеца след края на процесните събития. Поради това Съдът счита, че по отношение на оплакванията на жалбоподателя по чл. 3 и чл. 13 във връзка с условията на задържане, шестмесечният срок по член 35 § 1 от Конвенцията е започнал да тече на 29 март 2016 г., ден след освобождаването му (вж. параграф 1 по-горе), и е изтекъл на 28 септември 2016 г. Жалбоподателят подава жалба в Съда на 8 март 2017 г., пет месеца и осем дни след тази дата. Що се отнася до оплакванията за връщането му в Турция, този период започва да тече на 11 август 2016 г., или в деня след прехвърлянето му (вж. параграф 4 по-горе), и изтича на 10 февруари 2017 г. Жалбоподателят подава жалбата си 26 дни след тази дата, или на 8 март 2017 г.
15. Следователно той е представил всичките си оплаквания пред Съда извън шестмесечния срок. За да оправдае това забавяне, жалбоподателят обяснява преди всичко, че е бил постоянно задържан в Турция, че не е могъл да се свърже с роднините си, които също са били в затвора, че е бил зает предимно със защитата на правата си в Турция, както и че достъпът му до адвокат е бил ограничен. Според жалбоподателя на 8 март 2017 г. все още е бил задържан, но въпреки това е успял да се обърне към Съда чрез адвокат. По-специално той заявява, че се е срещнал с адвокат, който е подал жалбата възможно най-бързо. Жалбоподателят обаче не уточнява дали турските власти са му наложили пълна забрана да се среща с адвокат след завръщането си в Турция и, ако това е така, от коя дата вече му е било разрешено да поддържа контакт с адвокат. Освен това той не посочва датите на тези посещения (вж. параграф 7 по-горе). Следователно жалбоподателят не твърди, че достъпът до адвокат му е бил напълно отказан по време на шестмесечния срок за подаване на жалба. Освен това той не е представил никакви конкретни доказателства за това как ситуацията в Турция към разглеждания момент е оказала конкретно въздействие върху личното му положение и по този начин му е попречила да се обърне към Съда.
16. Предвид тези съображения за Съда е невъзможно да установи, че жалбоподателят е бил лишен от всякакви връзки с външния свят през шестмесечния период, с който разполага, за да подаде жалбата си, дори ако през този период е бил в затвора. Съдът не открива никакви други данни по делото, който да обосноват дерогация от задължителното правило за шестте месеца, и поради това счита, че жалбата е подадена извън срок.
17. Следователно същата трябва да бъде отхвърлена на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
С тези съображения Съдът единодушно
Обявява жалбата за недопустима.
Изготвено на френски език и оповестено писмено на 1 септември 2022 г.
Илзе Фрайвирт Юлия Антоанела Моток
Заместник-секретар Председател