© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
АНТОАНЕТА ИВАНOВA СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 28899/04)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
24 февруари 2011 г.
Решението е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото Антоанета Иванoвa срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska), председател,
Карел Юнгвирт (Karel Jungwiert),
Джулия Лафранк (Julia Laffranque), съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на отделението,
след обсъждане в закрито заседание на 31 януари 2011 г.,
постанови следното решение, взето на посочената дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 28899/04) срещу Република България, подадена на 25 юни 2004 г. пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българската гражданка г-жа Антоанета Александрова Иванoвa („жалбоподателката“)
2. Жалбоподателката се представлява от г-жа С. Разбойникова, адвокат в София. Българското правителство („Правителството”) е представено от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. На 28 януари 2009 г. председателят на Пето отделение решава да съобщи оплакването, основано на продължителността на производството. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена на тричленен съдийски състав.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателката е родена през 1957 г. и живее във Враца.
5. На 30 юни 1998 г. заинтересованата, която работи като гимназиален учител, е уволнена заради тежко провинение. Обвинена е, че дава частни уроци срещу заплащане на ученици от училището – дейност, забранена от съответната нормативна уредба.
A. Производство за оспорване на уволнението
6. На 9 юли 1998 г. жалбоподателката поисква от районния съд да отмени заповедта за уволнение, да разпореди възстановяването й на работа и да й присъди обезщетение за неправомерното уволнение и неизползваната платена отпуска.
7. Четири съдебни заседания са проведени между 21 октомври 1998 г. и 2 юли 1999 г., по време на които са представени две експертизи, изслушани са свидетели и са събрани доказателства.
8. С решение от 24 август 1999 г. районният съд отхвърля исканията на жалбоподателката.
9. Заинтересованата обжалва пред окръжния съд.
10. Той провежда съдебно заседание на 18 януари 2000 г.
11. С решение от 4 февруари 2000 г. окръжният съд отхвърля въззивната жалба.
12. Жалбоподателката подава касационна жалба.
13. С решение от 1 март 2001 г. Върховният касационен съд отменя обжалваното съдебно решение и връща делото на окръжния съд.
14. Съдебното заседание е проведено на 7 ноември 2001 г.
15. С решение от 27 ноември 2001 г. окръжният съд отменя съдебното решение на районния съд и уважава исканията на жалбоподателката.
16. Работодателят подава касационна жалба.
17. На 20 февруари 2002 г. заинтересованото лице поисква от Върховния касационен съд да насрочи съдебното заседание за по-ранна дата с оглед характера на спора. На 25 юни 2003 г. Върховният касационен съд й съобщава, че поради голямата натовареност, по-специално в областта на трудовоправните спорове, не е възможно датата на съдебното заседание да бъде изместена напред.
18. Съдебното заседание се провежда на 25 юни 2003 г.
19. С решение от 29 декември 2003 г. Върховният касационен съд уважава касационната жалба и отменя частично обжалваното съдебно решение. Исканията на жалбоподателката за отмяна на уволнението и възстановяването й на работа са отхвърлени, както и исканията й за обезщетение. Върховното съдилище приема, че жалбоподателката е извършила нарушението, в което се обвинява, и че то е достатъчно тежко, за да оправдае уволнението. Съдът отбелязва, че поведението на жалбоподателката не отговаря на особено високите етични изисквания, съответстващи на професията учител.
Б. Други обстоятелства, отнасящи се към делото
20. Жалбоподателката посочва, че преди да бъде уволнена, се е подготвяла за изпит за повишаване на професионалната квалификация.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
A. Жалба по член 217a от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 1952 г.
21. Член 217a от ГПК от 1952 г., въведен с допълнение от 16 юли 1999 г., гласи, че страните по гражданско дело могат да предявят жалба срещу бавността на производството. Жалбата се подава директно пред горестоящия съд, като за нея не се уведомява насрещната страна. Председателят на горестоящия съд разглежда жалбата незабавно, без да призовава страните по спора. Указанията му за мерките, които сезираният с делото съд следва да предприеме, имат задължителен характер. При установено забавяне на производството председателят може да предложи на дисциплинарната колегия на Висшия съдебен съвет да наложи дисциплинарни наказания.
Б. Наредбата № 5 от 29 декември 1996 г. за условията за повишаване квалификацията на педагогическите кадри
22. Съгласно член 16, алинея 2 от въпросната наредба кандидатите да получат по-висока професионално-квалификационна степен не трябва да имат наложено дисциплинарно наказание или ако имат такова, то трябва да е заличено.
В. Заличаване на дисциплинарни наказания
23. Съгласно член 197, алинея 1 от Кодекса на труда дисциплинарните наказания се заличават след изтичане на една година от налагането им.
ПРАВОТО
I. ОТНОСНО ТВЪРДЯНОТО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
24. Жалбоподателката твърди, че продължителността на производството е в нарушение на принципа за „разумен срок“, съдържащ се в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:
„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (...), има право на (...) гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд (...).“
25. Правителството не приема тази теза. То повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като счита, че жалбоподателката не е използвала жалбата по член 217a от ГПК от 1952 г. Правителството смята, от друга страна, че продължителността на производството е обусловена от известна сложност на делото и връщането му от Върховния касационен съд. От друга страна, вътрешните съдилища са прилагали най-кратките срокове за насрочване на съдебните заседания и приемане на решенията.
26. Жалбоподателката счита от своя страна, чe жалбата по член 217a от ГПК от 1952 г. не е можело да бъде изчерпана, доколкото тя се подава пред горестоящ съд, а в нейния случай делото е забавено във фазата на разглеждането му от върховното съдилище. Тя уточнява, че продължителността на производството не е оправдана нито от сложността на делото, нито от собственото й поведение и че властите не са отчели степента на значимост на делото за нея, а именно бързо постигане на решение по молбата й за възстановяване на работа.
A. Допустимост
27. Съдът отбелязва веднага, че жалбата по член 217a от ГПК от 1952 г. е преценена като ефикасна на теория (Симизов срещу България, № 59523/00, § 56, 18 октомври 2007). Все пак е редно да се определи какво би било въздействието й върху общата продължителност на производството, като се имат предвид обстоятелствата по делото (Холзингер срещу Австрия (Holzinger c. Autriche) (№ 1), № 23459/94, § 22, ЕСПЧ 2001‑I, и Симизов, горецитирано, § 4). Съдът счита, че въпросът засяга някои аспекти, които са свързани по същество с оплакването, и решава да присъедини към разглеждането по същество предварителното възражение, повдигнато от Правителството.
28. Съдът констатира, от друга страна, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и не среща никакво друго основание за недопустимост.
Б. По същество
29. Периодът, който следва да бъде разгледан, започва на 9 юли 1998 г. и приключва на 29 декември 2003 г. Следователно е продължил пет години, пет месеца и двадесет дни. Делото е висящо на три инстанции и пет съдилища се произнасят по него.
30. Съдът припомня, че разумната продължителност на едно производство се преценява според обстоятелствата по делото и като се имат предвид възприетите в съдебната му практика критерии, а именно сложност на делото, поведение на жалбоподателката и на компетентните власти, както и правния интерес на заинтересованите лица (вж., наред с много други, Фридлендер срещу Франция (Frydlender c. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII). Съдът припомня, че по отношение на трудовите спорове се налага особено усърдие (Руотоло срещу Италия (Ruotolo c. Italie), решение от 27 февруари 1992, серия A № 230-D, с. 39, § 17). В смисъл, че когато работник или служител се счита за неправомерно отстранен или уволнен от своя работодател, той има значим личен интерес да постигне бързо съдебно решение за законосъобразността на мярката и трудовите спорове по своето естество налагат бързо решение, като се има предвид значимостта на спора за заинтересованото лице, което в резултат от уволнението си губи средствата си за издръжка (Обермайер срещу Австрия (Obermeier c. Autriche), 28 юни 1990, § 72, серия A № 179, и Калефи срещу Италия (Caleffi c. Italie), 24 май 1991, § 17, серия A № 206‑B).
31. Съдът многократно е разглеждал дела, повдигащи въпроси, сходни с този по настоящото дело, и е установявал нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията (вж. Фридлендер, горецитирано).
32. Съдът счита, че делото не е било от особена фактическа и юридическа сложност. Нещо повече, производството е имало особена значимост за жалбоподателката, доколкото се е отнасяло до искане за отмяна на заповед за уволнение и искане за обезщетение. Съдът не открива, от друга страна, никакъв елемент, позволяващ да се заключи, че жалбоподателката е допринесла за удължаването на производството.
33. Що се отнася до поведението на националните съдилища, Съдът констатира, че в конкретния случай основното забавяне на производството се е дължало на факта, че на Върховния касационен съд са му били необходими две години, за да се произнесе по касационната жалба на работодателя, въпреки искането на заинтересованото лице съдебното заседание да бъде насрочено за по-ранна дата и факта, че производството вече е продължавало три години и пет месеца (параграфи 16 – 19 по-горе).
34. Остава да се види в това отношение дали жалбоподателката е можела да предяви жалба по член 217a от ГПК от 1952 г. и дали упражняването на това средство за защита е можело да направи „разумна“ общата продължителност на производството. Но като се има предвид, че основното забавяне е предизвикано от Върховния касационен съд и че не съществува горестоящ съд, а въпросната жалба следва да се внесе пред председателя на горестоящия съд (параграф 21 по-горе), не е установено, че въпросното правно средство е било достъпно за жалбоподателката (Павлова срещу България, № 39855/03, § 31, 14 януари 2010, Мария Иванoвa срещу България, № 10905/04, § 35, 18 март 2010, и Кабакчиеви срещу България, № 8812/07, § 41, 6 май 2010). Правителството не представя примери от съдебната практика, позволяващи да се заключи, че внасянето на жалба по реда на член 217a при тези обстоятелства би довело до успех. Съдът заключава следователно, че въпросното правно средство за защита не би имало отражение върху общата „разумна“ продължителност на производството. Ето защо е редно да се отхвърли повдигнатото от Правителството предварително възражение.
35. В заключение, като има предвид съдебната си практика в тази област и значимостта на спора за жалбоподателката в частност, Съдът счита, че в конкретния случай продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок“.
36. Следователно налице е нарушение на член 6 § 1.
II. ОТНОСНО ДРУГИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ
37. От гледна точка на член 6 жалбоподателката се жалва и от липсата на безпристрастност на вътрешните съдилища. Тя счита по-специално, че Върховният касационен съд не е трябвало да разглежда касационната жалба на работодателя й, защото тя не е била подадена в предвидения от закона срок. Заинтересованото лице счита също така, че правото му на справедлив процес не е зачетено, доколкото информацията, че дава частни уроци срещу заплащане, е била клевета. Като изтъква по същество член 8, тя се жалва, че уволнението е накърнило доброто й име, още повече като се има предвид, че в мотивите към решението си Върховният касационен съд показва неуважение към моралните й качества. Като изтъква член 1 от Протокол № 1, жалбоподателката изразява съжаление за финансовите последици от загубата на работата си. И накрая, от гледна точка на член 2 от Протокол № 1 тя изтъква, че поради уволнението си не е успяла да се яви на изпит за повишаване на професионалната квалификация.
38. Що се отнася до тази част от жалбата, като има предвид всички материали, с които разполага, и доколкото е компетентен да се произнесе по изложените твърдения, Съдът не открива никакво видимо нарушение на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията и Протоколите към нея. От което следва, че оплакванията са явно необосновани и следва да бъдат отхвърлени в съответствие с член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
III ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
39. Съгласно член 41 от Конвенцията,
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
40. Жалбоподателката претендира за сумата от 3 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.
41. Правителството оспорва тези претенции.
42. Съдът счита, че жалбоподателката е понесла сигурна неимуществена вреда. Като се произнася по справедливост, той й присъжда 1 200 EUR на това основание.
Б. Разноски
43. Жалбоподателката претендира също така, като представя разходооправдателни документи, за 261 EUR за разходи и съдебни разноски, направени пред вътрешните съдилища, и за 1 067 EUR за разходи, свързани с производството пред Съда. Тя моли сумите, които й бъдат присъдени на това основание, да бъдат изплатени директно на адвокатката й.
44. Правителството оспорва тези претенции.
45. Като има предвид документите, с които разполага, и съдебната си практика, Съдът отхвърля претенцията за разходи и съдебни разноски за националното производство и счита за разумна сумата от 600 EUR за производството пред Съда, като я присъжда на жалбоподателката.
В. Лихва за забава
46. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата за допустима, що се отнася до оплакването, основано на прекомерния срок на производството, и за недопустима по отношение на останалото;
2. Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;
3. Постановява
a) ответната държава да заплати на жалбоподателката в рамките на три месеца следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:
i. 1 200 EUR (хиляда и двеста евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;
ii. 600 EUR (шестстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателката, за разноски , които да се преведат по посочената банкова сметка на адвокатката на жалбоподателката в България;
б) от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период, плюс три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и оповестено в писмен вид на 24 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсМиряна Лазарова Трайковска
Заместник-секретарПредседател
Full & Egal Universal Law Academy