CASE OF BORISLAV TONCHEV v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО БОРИСЛАВ ТОНЧЕВ с/у БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 40519/15)

РЕШЕНИЕ

Чл. 8 * Личен живот * Продължаващо запазване на данни за заместващото административно наказание на жалбоподателя (вид неосъдително решение по наказателно дело) * Съответните разпоредби са достатъчно неясни, за да предизвикат объркване сред националните органи, отговарящи за тяхното тълкуване и прилагане, и следователно не са достатъчно предвидими * Несъответствия, включващи прилагането на правото на ЕС в областта на защитата на данните (принцип на ограничение на съхранението) * Намеса, която не е „в съответствие със закона“

Изготвено от Регистратурата. Не обвързва Съда.

СТРАСБУРГ

16 април 2024 г.

ОКОНЧАТЕЛНО

16 юли 2024 г.

Това решение е окончателно по силата на член 44 § 2 от Конвенцията. То може да подлежи на редакционна преработка.

СЪДЪРЖАНИЕ

ВЪВЕДЕНИЕ

ФАКТИТЕ

I. НАЗНАЧАВАНЕТО НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ КАТО НАДЗИРАТЕЛ В ЗАТВОР

II. ЗАМЕСТВАЩОТО АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ

III. УВОЛНЕНИЕТО НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ И НЕГОВОТО ОБЖАЛВАНЕ

IV. ПРОИЗВОДСТВО, СВЪРЗАНО С ДАННИТЕ ЗА ЗАМЕСТВАЩОТО АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ

A. Искане за заличаване на бюлетина за наказанието

В. Жалба до Комисията за защита на личните данни

1. Производство пред Комисията

2. Производство за обжалване на решението на Комисията

V. ПОСЛЕДВАЩАТА ЗАЕТОСТ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ

I. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ С НАЛАГАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ

II. ЗАПАЗВАНЕ И РАЗКРИВАНЕ НА ДАННИ ЗА СЪДИМОСТ

A. Норми, уреждащи тези въпроси

B. Орган, натоварен със съхраняването и оповестяването на данни за съдимост

C. Периоди на съхранение на данни за съдимост

1. Бюлетини за съдимост

2. Бюлетини за заместващи административни наказания

3. Регистри на данни за съдебното минало на граждани на трети страни

D. Начин на разкриване на данни за съдимост

III. СЪОТВЕТНИТЕ РАЗПОРЕДБИ ЗА ЗАЩИТА НА ДАННИТЕ

A. Разпоредби в редакцията им от момента на присъединяването на България към ЕС (1 януари 2007 г.) до влизането в сила на Общия регламент за защитата на данните през май 2018 г. и транспонирането на Директива (ЕС) 2016/680 в българското законодателство през март 2019 г.

1. Обхват на приложение

2. Принципи, свързани с обработката на лични данни

3. Средства за правна защита във връзка с предполагаемо незаконосъобразно обработване на данни

B. Разпоредби в редакцията им след влизането в сила на Общия регламент за защита на данните през май 2018 г. и транспонирането на Директива (ЕС) 2016/680 в българското законодателство през март 2019 г.

1. Обхват на приложение

2. Принципи, свързани с обработката на лични данни

(a) Обработка, попадаща в обхвата на ОРЗД

(b) Обработване на данни за съдимост, попадащи в обхвата на ОРЗД

(c) Обработка, попадаща в обхвата на ДП

3. Средства за правна защита във връзка с предполагаемо незаконосъобразно обработване на данни

I. ПРЕДПОЛАГАЕМО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A. Обхват на жалбата

B. Допустимост

1. Изчерпване на вътрешноправните средства за защита и спазване на шестмесечния срок

(a) Становища на страните

(i) Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

(ii) Спазване на шестмесечния срок

(b) Преценката на Съда

(i) Действителното оповестяване

2. Предполагаема загуба на статут на жертва

(a) Становища на страните

(b) Преценката на Съда

3. Без значителна вреда

(a) Становища на страните

(b) Преценката на Съда

(i) „Значителна вреда“

(ii) „Зачитане на правата на човека“

4. Заключение относно допустимостта на жалбите

C. По същество

1. Наличие на намеса

2. Дали тази намеса е оправдана

(a) „В съответствие със закона“

(i) Становища на страните

(ii) Преценката на Съда

(α) Общи принципи

(β) Прилагане на тези принципи

(b) „Необходима в едно демократично общество“ за постигане на една или повече от целите по член 8, параграф 2 от Конвенцията

(i) Становища на страните

(ii) Преценката на Съда

(c) Заключение

II. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

A. Имуществени вреди

1. Искането на жалбоподателя и коментарите на правителството по него

2. Преценката на Съда

B. Неимуществени вреди

1. Искането на жалбоподателя и коментарите на правителството по него

2. Преценката на Съда

C. Разходи и разноски

1. Искането на жалбоподателя и коментарите на правителството по него

2. Преценката на Съда

(a) Адвокатски хонорари

(b) Разходи за превод

(c) Изплащане на присъдените разходи

Съвпадащо мнение на съдия Павли

По делото Борислав Тончев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (трето отделение) в състав, съставен от:

 Пере Пастор Виланова, председател,

 Жолиен Шукинг,

 Йонко Грозев,

 Дариан Павли,

  Питер Роосма,

 Йоанис Ктистакис,

 Одни Мьол Арнардотир, съдии,

и Милан Блашко, секретар на отделението,

 Като взе предвид:

 жалбата (№ 40519/15) срещу Република България, подадена в Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Борислав Кирилов Тончев („жалбоподателят“) на 10 август 2015 г;

 решението да се уведоми българското правителство („Правителството“) за оплакването по член 8 от Конвенцията относно запазването и действителното и потенциалното разкриване на данните за съдимост на жалбоподателя и да се обяви за недопустима останалата част от жалбата; и

 становищата на страните;

след като проведе закрито заседание на 19 март 2024 г,

Произнася следното решение, прието на същата дата:

1. Ключовият въпрос по това дело е дали твърдяното безсрочно запазване на данни за заместващо административно наказание (вид неосъдително решение по наказателно дело), наложено на жалбоподателя през 2004 г., е „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията, особено в светлината на различаващите се становища на различните национални органи относно това дали съответните национални разпоредби изискват такова безсрочно запазване и дали то е в съответствие със законодателството за защита на данните.

2. Жалбоподателят е роден през 1981 г. и живее в Ловеч. Той е представляван от г-н А. Кашъмов, адвокат, практикуващ в София.

3. Правителството беше представено от своя агент г-жа М. Илчева от Министерството на правосъдието.

4. През март 2004 г. жалбоподателят кандидатства за длъжността надзирател в затвора. В подкрепа на кандидатурата си той представя свидетелство за съдимост (вж. параграфи 46 (a) и 47 по-долу), издадено на 12 март 2004 г., и удостоверения, издадени отново през март 2004 г. от местната районна прокуратура и следствената служба, удостоверяващи, че той няма осъждания, присъди или заместващи ги административни наказания.

5. През юни 2004 г. жалбоподателят е назначен като надзирател в затвора, считано от 1 юли 2004 г.

6. Междувременно през май 2004 г. жалбоподателят е хванат да шофира автомобила си в нетрезво състояние. През септември 2004 г. Плевенският районен съд го признава за виновен в това, че е управлявал моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 1,2 промила в нарушение на чл. 343б § 1 от Наказателния кодекс (формално умишлено престъпление). Съдът го освобождава от наказателна отговорност с налагане на заместващо административно наказание - глоба в размер на 500 български лева (BGN) - в съответствие с член 78а от същия кодекс (вж. параграф 29 по-долу). Това съдебно решение става окончателно на 20 октомври 2004 г.

7. Съгласно изискванията на съответните разпоредби (вж. параграфи 33-35 по-долу), на 26 октомври 2004 г. за това наказание е съставен и съхранен в бюрото за съдимост на Троянския районен съд регистрационен картон (бюлетин).

8. На 11 януари 2005 г. жалбоподателят плаща наложената му глоба.

9. През юли 2012 г. Министерството на правосъдието обявява конкурс за длъжности в дирекцията, отговаряща за сигурността на съдебната система. През август 2012 г. жалбоподателят кандидатства за една от тези длъжности. Вследствие на това кандидатстване на 14 август 2012 г. дирекцията иска и получава от бюрото за съдимост на Ловешкия районен съд справка за съдимост (вж. параграфи 46 (b) и 48 по-долу), в които се споменава заместващото административно наказание на жалбоподателя (вж. параграф 6 по-горе). За да издаде справката, бюрото получава данни за това наказание по електронен път от бюрото за съдимост на Троянския районен съд, което съхранява бюлетина за наказанието (вж. параграф 7 по-горе). На 23 август 2012 г. дирекцията отново изисква и получава от бюрото в Ловеч справка за съдимост, в която също се споменава наказанието, но се добавя, че междувременно, на 20 август 2012 г., бюлетина за наказанието е бил унищожен (вж. параграфи 16-17 по-долу). Въз основа на данните за наложеното му наказание през октомври 2012 г. жалбоподателят не е допуснат до участие в конкурса за назначаване.

10. Справката за съдимост, издадена на 14 август 2012 г., е изпратена и на органа, където е назначен жалбоподателят, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. С оглед на данните за наказанието му през ноември 2012 г. Главната дирекция изисква от бюрото за съдимост на Троянския районен съд и справка за съдимост на жалбоподателя. В справката, която е получена на 28 ноември 2012 г., се посочва, че жалбоподателят не е осъждан, и не се споменава заместващото административно наказание. Главната дирекция приканва бюрото в Троян да обясни несъответствието между тази справка и предишната справка от бюрото в Ловеч (вж. параграф 9 по-горе). В писмо от 10 януари 2013 г. бюрото в Троян разяснява, че несъответствието се дължи на това, че бюлетинът за наказанието на жалбоподателя е бил унищожен на 19 ноември 2012 г. (вж. параграфи 16-17 по-долу).

11. През март 2013 г. Главната дирекция уволнява жалбоподателя от длъжността надзирател в затвора с мотива, че от справката за съдимост, издадена от бюрото за съдимост на Ловешкия районен съд, и от информацията от Троянския районен съд е видно, че той има заместващо административно наказание и че оставането му на тази длъжност е несъвместимо с такова наказание, в съответствие с действащото право (вж. параграф 30 in fine по-долу).

12. Жалбоподателят обжалва уволнението си. Той твърди, наред с другото, че Главната дирекция е получила данните за неговото наказание незаконосъобразно. Единственият начин, по който работодателят може да получи достъп до данните за съдимост, бил чрез свидетелство за съдимост; справките за съдимост се използват само за целите на правоприлагането.

13. През февруари 2014 г. Административен съд София-град отхвърля жалбата. Той приема, наред с другото, че фактът, че данните за наказанието на жалбоподателя са били получени чрез справка за съдимост, издадена от бюрото за съдимост на Ловешкия районен съд, не може да повлияе на законността на уволнението му (вж. реш. № 1053 от 24.02.2014 г. по адм. д. № 9360/2013 г., АдмС-София-град).

14. Жалбоподателят обжалва на правни основания. Той твърди, наред с другото, че единственият възможен начин да се установи съществуването на наказанието му е бил чрез данните, взети от бюлетина за наказанието, и че след законното унищожаване на този бюлетин поради изтичане на съответния срок (вж. параграфи 17 и 38 по-долу) е било недопустимо тези данни да бъдат получени по друг начин.

15. На 11 февруари 2015 г. Върховният административен съд потвърждава решението на долната инстанция. Той постановява, че по силата на закона служителите в затворите със заместващи административни наказания следва да бъдат уволнени (вж. параграф 30 in fine по-долу). По-нататък той посочва, че законът не изисква данните за тези наказания да бъдат получени от работодателя по някакъв конкретен начин. Поради това доводите на жалбоподателя в това отношение са ирелевантни. Достатъчно е, че съществува справка за съдимост, от която е видно, че му е наложено такова наказание (реш. № 1532 от 11.02.2015 г. по адм. д. № 5112/2014 г., ВАС, V о.).

16. Очевидно в отговор на справката за съдимост, издадена на 14 август 2012 г. от бюрото за съдимост на Ловешкия районен съд въз основа на данните, получени по електронен път от бюрото за съдимост на Троянския районен съд (вж. параграф 9 по-горе), на 16 август 2012 г. жалбоподателят изисква от последното да унищожи бюлетина за заместващото го административно наказание, като отбелязва, че са изминали повече от пет години от влизането в сила на съдебното решение за налагане на това наказание (вж. параграф 38 по-долу).

17. На следващия ден, 17 август 2012 г.,, председателят на Районния съд в Троян възлага на комисия, състояща се от съдия и трима съдебни служители, да унищожи всички бюлетини за заместващи административни наказания, наложени с влезли в сила съдебни решения преди повече от пет години. Като се основава, наред с другото, на наредбата, уреждаща срока за унищожаване на такива бюлетини (вж. параграф 38 по-долу), на 20 август 2012 г. тази комисия определя за унищожаване бюлетина за наказанието на жалбоподателя. Три месеца по-късно, на 19 ноември 2012 г., същата комисия определя за унищожаване всички такива бюлетини, чийто петгодишен срок на съхранение е изтекъл. На 5 декември 2012 г. Държавната агенция “Архиви“ одобрява унищожаването им и те очевидно са унищожени скоро след това.

18. Междувременно, през ноември 2012 г. жалбоподателят подава жалба до Комисията за защита на личните данни (вж. параграф 58 по-долу), че Министерството на правосъдието е обработило незаконно личните му данни, тъй като бюрото за съдимост на Троянския районен съд е съхранявало бюлетина за неговото наказание след октомври 2009 г., въпреки че е изтекъл петгодишният срок за съхранението му съгласно съответната наредба (вж. параграф 38 по-долу) и тези данни са били използвани, за да му се попречи да участва в конкурса, организиран от министерството (вж. точка 9 по-горе). Жалбоподателят настоява Комисията да даде указания за преустановяване на нарушението на съответните изисквания за защита на данните и да наложи санкции във връзка с него. По своя инициатива Комисията присъединява Районния съд в Троян към производството като втори ответник.

19. В писмените си становища в отговор на жалбата на жалбоподателя Министерството на правосъдието твърди, наред с другото, че в съответствие с правилното тълкуване на приложимите нормативни документи, срокът за съхранение в една от тези наредби (вж. параграф 38 по-долу) се отнася само до самите бюлетини, а не до данните, които се съдържат в тях.

20. Комисията провежда заседание по жалбата на 4 юни 2013 г. Жалбоподателят не се явява и не изпраща представител. Министерството на правосъдието се представлява от вътрешен юрисконсулт и един от служителите си, отговарящи за обработката на данни. В отговор на въпрос на Комисията как Министерството е успяло да установи, че на жалбоподателя е наложено заместващо административно наказание, след изтичането на петгодишния срок за съхраняване на бюлетина за това наказание, служителят на Министерството по обработката на данни отговаря, че данните всъщност все още съществуват, а юрисконсултът заявява, че срокът се отнася само за самите бюлетини, а не за данните в тях, които остават в съответната база данни и не подлежат на заличаване след пет години; те трябва да се съхраняват неограничено време.

21. През юни 2013 г. Комисията единодушно уважава жалбата на жалбоподателя. Тя установява, че запазването на данните за неговото наказание от бюрото за съдимост на Троянския районен съд след изтичането на петгодишния срок за съхраняване на бюлетина за това наказание през октомври 2009 г. (вж. параграф 38 по-долу) е било в нарушение на член 2, алинея 2, точка 2 от Закона за защита на личните данни от 2002 г. (вж. параграф 56 (b) по-долу), който изисква личните данни да се събират за конкретни, ясно определени и законни цели и да не се обработват допълнително по начин, несъвместим с тези цели. Съхраняването на въпросните данни след изтичането на съответния срок е било лишено от правно основание. Предоставянето на тези данни на бюрото за съдимост към Ловешкия районен съд през август 2012 г. (вж. точка 9 по-горе) е било също така незаконосъобразно. Комисията налага глоба на Троянския районен съд за тези две нарушения на Закона (вж. реш. № Ж-335/2012 от 26.06.2013 г., КЗЛД).

22. Районният съд в Троян обжалва решението на Комисията.

23. След подаването на жалбата през юли 2013 г. жалбоподателят заявява, че желае да оттегли жалбата си до Комисията. Той заявява, че не е съгласен с констатациите на Комисията срещу Районен съд Троян и не е насочил жалбата си срещу този съд. Жалбоподателят не се явява и не изпраща представител в съдебното заседание пред Административен съд София-град.

24. В писмените си становища в подкрепа на жалбата на Районния съд в Троян Министерството на правосъдието отново подчертава, че срокът за съхранение на бюлетините за заместващи административни наказания се отнася само до самите бюлетини, а не до данните в тях, които се съхраняват за неопределен период от време. Това е в съответствие със систематичния прочит на съответните разпоредби - по-специално тези, които уреждат азбучните указатели и електронните архиви, поддържани от компетентните бюра за съдимост - и с цялата логика на системата за съдимост, както е била създадена.

25. През ноември 2013 г. Административен съд София-град установява, че решението на Комисията е нищожно на основание, че компетентността й да се произнесе по жалбата на жалбоподателя е отпаднала с обратна сила, когато той е оттеглил жалбата си след постановяването на това решение (вж. реш. № 7373 от 26.11.2013 г. по адм. д. № 7597/2013 г., АдмС-София-град).

26. Комисията обжалва на правни основания. Жалбоподателят не участва и в производството по обжалване.

27. На 27 ноември 2014 г. Върховният административен съд потвърждава решението на долната инстанция. Той постановява, че Комисията е допуснала грешка, като е наложила глоба на Районния съд в Троян, тъй като жалбата на жалбоподателя е била насочена единствено срещу Министерството на правосъдието. Комисията също така погрешно е установила, че Районен съд Троян е обработвал данните на жалбоподателя незаконосъобразно. Този съд е извършвал обработката на данни за законосъобразни цели, в съответствие с приложимите разпоредби (вж. параграф 32 по-долу) и не е съхранявал данните в нарушение на съответния срок. Вярно е, че съгласно приложимата наредба бюлетинът за заместващо административно наказание е трябвало да бъде унищожен пет години след влизането в сила на съдебното решение за налагане на това наказание (вж. параграф 38 по-долу). Не е предвидено обаче данните от този бюлетин също да бъдат заличени; съгласно друга разпоредба (вж. параграф 39 по-долу), тези данни се запазват в азбучния указател и електронния архив, съхранявани от компетентното бюро за съдимост (вж. параграфи 35-36 по-долу). Това е в пълно съответствие с член 78а, ал. 1, буква б) от Наказателния кодекс, съгласно който никой не може да се възползва от освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание повече от веднъж (вж. параграф 29 по-долу). По този начин Районният съд в Троян не е действал в нарушение на член 2, алинея 2, точка 1 или алинея 2, точка 1 от Закона за защита на личните данни от 2002 г. (вж. параграф 56 (a) и (b) по-долу). Всички тези фактори представляват основание за отмяна на решението на Комисията, а не за обявяването му за нищожно, но тъй като последиците от тези два начина на решаване на делото са идентични, няма основание за намеса в решението на долната инстанция (вж. реш. № 14179 от 27.11.2014 г. по адм. д. № 2069/2014 г., ВАС, V о.).

28. През август 2015 г. жалбоподателят започва работа в Националната агенция за приходите. Той остава на работа там на различни длъжности до февруари 2023 г., когато постъпва на постоянна работа като съдебен помощник в Окръжен съд Ловеч, където очевидно работи и до днес.

ОТНОСИМА ПРАВНА РАМКА

29. При някои обстоятелства член 78а, ал. 1 и 4 от Наказателния кодекс изисква от съдилищата да освободят осъденото лице от наказателна отговорност и да я заменят с административна отговорност, и следователно с административно наказание (за подробности вж. Генов и Сърбинска с/у България, № 52358/15, § 41, 30 ноември 2021 г.). В съответствие с член 78а, ал. 1, буква б това може да се случи само веднъж, но бившият Върховен съд и Върховният касационен съд са постановили, че това може да се случи отново, ако е изминала повече от една година от изпълнението на предишното заместващо административно наказание или от изтичането на давностния срок за неговото изпълнение (вж. пост. № 7 от 04.11.1985 г. по н. д. № 4/1985 г., ВС, Пл., т. 4, и тълк. реш. № 2 от 28.02.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г., ВКС, ОСНК, т. 7 и т. 8). Бившият Върховен съд е разяснил, че лицата, на които е наложено такова заместващо административно наказание, не се считат за осъдени и че разпоредбите относно реабилитацията не се отнасят за тях (вж. пост. № 7 от 04.11.1985 г. по н. д. № 4/1985 г., ВС, Пл., т. 4).

30. До средата на 2014 г. хората, на които е наложено такова наказание, не могат да бъдат наемани на работа като държавни служители в Министерството на вътрешните работи (член 179, алинея 1, точка 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2006 г., отменен през 2014 г., и неговият предшественик, член 193, алинея 1, точка 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи от 1997 г.). Съответно установяването на наличието на такова наказание е основание за уволнение на държавен служител в това министерство (член 245, алинея 1, точка 7, буква д) от Закона от 2006 г.). Съгласно член 19, алинея 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г. служителите на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, които са пряко отговорни за изпълнението на задължения по правоприлагане - като например надзирателите в затворите - трябва, освен ако в закона не е предвидено друго, да отговарят на изискванията за назначаване, предвидени в Закона за Министерството на вътрешните работи. Следователно до средата на 2014 г. лицата, получили такова наказание, не могат да заемат и такива длъжности.

31. Лицата, на които е наложено такова наказание за умишлено престъпление, не могат да бъдат

(a) служители в Държавна агенция „Национална сигурност“ (член 53, алинея 1, точка 4 от Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ от 2007 г.);

(b) служители в Националната служба за охрана (член 39(3)(1) от Закона за Националната служба за охрана от 2015 г.);

(c) горски стражари (член 198, алинея 2, точка 2 от Закона за горите от 2011 г.), ски патрули (член 25, алинея 2, точка 2 от Наредбата от 2015 г. за обезопасяването и информационната обезпеченост на ски пистите);

(d) председател или заместник-председател на Държавна агенция „Разузнаване“ (член 15, алинея 1, точка 4 от Закона за Държавна агенция „Разузнаване“ от 2015 г.);

(e) директор или заместник-директор на Служба „Военно разузнаване“ (член 26, алинея 1, точка 4 от Закона за военното разузнаване от 2015 г.);

(f) председател или заместник-председател на Държавната агенция „Технически операции“ към Министерския съвет (чл. 19в, ал. 4, т. 4 от Закона за специалните разузнавателни средства от 1997 г.);

(g) ръководител на Националната служба за охрана (член 8, алинея 2, точка 4 от Закона за Националната служба за охрана от 2015 г.);

(h) членове на Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество член 10(1)(1) от Закона за отнемане на незаконно придобитото имущество от 2018 г.);

(i) членовете на Комисията за противодействие на корупцията (член 10, алинея 1, точка 1 от Закона за противодействие на корупцията от 2023 г.);

(j) членове на Централната избирателна комисия или на областна или общинска избирателна комисия (член 50, ал.3 3 (1), член 65, ал. 3 и член 80, ал. 3 от Изборния кодекс от 2014 г.); или

(k) избрани членове на Висшия съдебен съвет (член 18, алинея 1, точка 8 от Закона за съдебната власт от 2007 г.).

32. От март 2008 г. запазването и оповестяването на данни за присъди и заместващи ги административни наказания (вж. параграф 29 по-горе) се уреждат от Наредба № 8 от 2008 г. на министъра на правосъдието (Наредба № 8 от 26.02.2008 г. за функциите и организацията на дейността на бюрата за съдимост). Тази наредба е изменена в различни аспекти през февруари 2013 г., юли 2014 г., октомври 2015 г., февруари 2018 г., юли и декември 2020 г., декември 2021 г. и август 2022 г. Преди март 2008 г. тези въпроси се уреждат от Наредба № 1 от 2000 г. на министъра на правосъдието (а преди това - от Наредба № 466 от 1975 г., а след това - с Наредба № 1 от 1986 г. на министъра на правосъдието).

33. Съгласно Наредба № 8 от 2008 г. към всеки районен съд има бюро за съдимост, както и Централно бюро за съдимост към Министерството на правосъдието (наредби 1-3; вж. също член 77, алинеи 3 и 4 от Закона за съдебната власт от 2007 г.). Всяко районно бюро съхранява и предоставя достъп до данните за съдимост, включително до данните за лицата, родени в съответния съдебен район, които са били осъдени или са получили заместващо административно наказание от българските съдилища (Наредба № 8, чл. 2, ал. 1 и 2, изменени през декември 2021 г. и станали чл. 2, ал. 1, точки 1 и 2).

34. Обменът на информация с чуждестранни органи за съдимост се извършва от централното бюро за съдимост и се урежда от специални правила, по-специално по отношение на обмена на информация с други държави - членки на Европейския съюз (вж. бележка под линия 6 по-долу). Освен в контекста на този вид обмен, бюрата за съдимост могат да разкриват данни за съдимост само по един от двата начина: (a) чрез издаване на свидетелство за съдимост по искане на засегнатото лице или на негов роднина (от септември 2022 г. за някои органи е възможно да получават такива свидетелства и директно, в електронен вид); или (b) чрез издаване на справка за съдимост по искане на орган, който има право да получи такава (вж. параграф 46 (a) и (b) по-долу).

35. Данните за съдимост се съхраняват под формата на (a) бюлетини за съдимост (чл. 6-25) и (b) бюлетини за заместващи административни наказания (чл. 26-32). До края на 2021 г. тези бюлетини за съдимост съществуват само на хартиен носител, като оригиналът на хартиения носител се архивира в електронен вид (чл. 5, ал. 1, чл. 8, ал. 2, чл. 13, ал. 1 и чл. 27, ал. 1-3, в редакцията им до края на 2021 г.). От началото на 2022 г. е необходимо бюлетините да се съхраняват както на електронен, така и на хартиен носител, като хартиеният носител се състои от разпечатка на електронния запис (чл. 5, ал. 1, чл. 8, ал. 2 и 3, чл. 13, ал. 1 и чл. 27, ал. 1-3, в редакцията от началото на 2022 г.).

36. Всяко бюро за съдимост трябва също така да води азбучен указател и входящ регистър на всички получени бюлетини; указателят има както хартиен, така и електронен вариант (чл. 5, ал. 2, чл. 13, ал. 1, чл. 28, ал. 1). Чл. 28, ал. 1, точка 2, в първоначалната си редакция през 2008 г. (и до края на 2020 г.), уточнява, че азбучният указател относно бюлетините за заместващи административни наказания трябва да съдържа (a) датата и номера на съответното съдебно решение, (b) датата, на която то е станало окончателно, и (c) наименованието на съда, който го е постановил.

37. Бюлетините за съдимост следва да бъдат унищожени сто години след раждането на лицето, за което се отнасят (чл. 24, ал. 1).[1] Отбелязването на бюлетина за унищожаване трябва да бъде записано в азбучния указател (вж. параграф 36 по-горе), без да се заличават имената на съответните лица и свързаните с тях данни от самия индекс (чл. 24, ал. 2). Съгласно чл. 24, ал. 1 in fine, в редакцията му до края на 2021 г., бюлетините следва да бъдат микрофилмирани преди тяхното унищожаване. В изменителните разпоредби, издадени през юли 2020 г., не се казва какво трябва да стане със съществуващите микрофилми. В поредица от решения, постановени през 2015-19 г. по дела, свързани с полицейската регистрация, Върховният административен съд заявява obiter, че унищожаването на бюлетините за съдимост в съответствие с член 24, ал. 1 не води до заличаване на съдържащите се в тях данни (вж. реш. № 7769 от 26.06.2015 г. по адм. д. № 13082/2014 г., ВАС, V о.; реш. № 12582 от 24.11.2015 г. по адм. д. № 4683/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 12775 от 27.11.2015 г. по адм. д. № 15330/2014 г., ВАС, В о.; реш. № 5563 от 11.05.2016 г. по адм. д. № 4687/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 7180 от 15.06.2016 г. по адм. д. № 7040/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 10799 от 17.10.2016 г. по адм. д. № 7455/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 13136 от 05.12.2016 г. по адм. д. № 10757/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 13606 от 13.12.2016 г. по адм. д. № 10389/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 1562 от 07.02.2017 г. по адм. д. № 12908/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 15101 от 08.12.2017 г. по адм. д. № 6663/2016 г., ВАС, В о.; реш. № 15447 от 15.12.2017 г. по адм. д. № 4813/2017 г., ВАС, В о.; реш. № 4156 от 30.03.2018 г. по адм. д. № 4191/2016 г., ВАС, В о.; и опр. № 7233 от 15.05.2019 г. по адм. д. № 4329/2019 г., ВАС, V о.). В пет от тези решения, постановени през 2016-18 г. (реш. № 7180 от 15.06.2016 г. по адм. д. № 7040/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 1562 от 07.02.2017 г. по адм. д. № 12908/2015 г., ВАС, В о.; реш. № 15101 от 08.12.2017 г. по адм. д. № 6663/2016 г., ВАС, В о.; реш. № 15447 от 15.12.2017 г. по адм. д. № 4813/2017 г., ВАС, В о.; и реш. № 4156 от 30.03.2018 г. по адм. д. № 4191/2016 г., ВАС, V о.), съдът по-нататък отбелязва, че не може да прецени дали българското право е в съответствие с изискванията на Директива (ЕС) 2016/680 (вж. параграфи 61 и 73-74 по-долу), тъй като тази директива все още не е транспонирана и срокът за нейното транспониране не е изтекъл (вж. параграф 62 по-долу).

38. Съгласно чл. 31, ал. 1, в първоначалната му редакция от 2008 г., бюлетинът за заместващо административно наказание трябва да бъде унищожен пет години след като решението за налагане на наказанието е станало окончателно.[2] С изменение, влязло в сила през февруари 2013 г., този петгодишен срок е удължен на петнадесет години. За разлика от положението по отношение на бюлетините за съдимост (вж. параграф 37 по-горе), регламентите не предвиждат картотеките за заместващи административни наказания да бъдат микрофилмирани преди унищожаването им.[3]

39. Както и при унищожаването на бюлетините за съдимост, отбелязването на даден бюлетин за унищожаване се записва в азбучния указател (вж. параграф 36 по-горе), без да се изтриват имената на съответните лица и свързаните с тях данни от самия индекс (чл. 28, ал. 3, в сила от февруари 2013 г.).

40. Удължаването на срока за съхранение на бюлетините за заместващите административни наказания от пет на петнадесет години постави въпроса какво ще стане с бюлетините, които е трябвало да бъдат унищожени поради изтичането на петгодишния срок преди влизането в сила на изменението, с което той се удължава на петнадесет години.

41. През февруари 2014 г. Комисията по правни въпроси на Висшия съдебен съвет решава, че картите, чийто петгодишен срок за съхранение вече е изтекъл към момента на влизане в сила на изменението през февруари 2013 г., трябва да бъдат унищожени, а тези, чийто петгодишен срок за съхранение не е изтекъл към този момент, трябва да се съхраняват петнадесет години след създаването им.

42. Тогава възниква въпросът какво ще стане с (a) електронните архиви на бюлетините, които трябва да бъдат унищожени, и (b) данните, взети от тези бюлетини и въведени в азбучните указатели и входящите регистри, водени от бюрата за съдимост (вж. параграфи 35-36 по-горе). Комисията по правни въпроси на Висшия съдебен съвет иска становище по този въпрос от Комисията за защита на личните данни. В това становище (Становище № П-2737 от 28.07.2014 г.), дадено през юли 2014 г., Комисията отбелязва, че позицията на Министерството на правосъдието е, че правилното тълкуване на чл. 28, ал. 3 (вж. параграф 39 по-горе) е, че той изисква данните, взети от бюлетините, да се съхраняват за неопределен период от време (за разлика от самите бюлетини), освен другото, с цел да се провери дали съответните лица трябва да бъдат лишени от правото да заемат определени длъжности в публичния сектор. По мнение на Комисията такова безсрочно запазване противоречи на основните принципи за защита на данните, посочени в член 2, алинея 2 от Закона за защита на личните данни от 2002 г. (вж. параграф 56 по-долу), необходимата защита на личния живот на засегнатите лица и съответните международни стандарти за защита на данните. Според Комисията, правилното тълкуване на чл. 31, ал. 1 (вж. параграф 38 по-горе) е, че той изисква данните, взети от бюлетините, да бъдат заличени заедно със самите бюлетини; това е константната позиция на Комисията по този въпрос.

43. От своя страна, в четири почти еднакво мотивирани решения, постановени през 2014-2016 г. (първото от които е това, постановено по делото на жалбоподателя - вж. параграф 27 по-горе), Върховният административен съд е постановил, че дори когато петгодишният срок за съхранение на бюлетините за заместващи административни наказания е изтекъл, електронните данни от тях не подлежат на заличаване, тъй като те трябва да се съхраняват в азбучните указатели и електронните архиви на бюрата за съдимост (вж. параграфи 35-36 по-горе). По мнение на съда това е в пълно съответствие с член 78а, ал. 1, буква б) от Наказателния кодекс (вж. параграф 29 по-горе), в съответствие с който никой не може да се възползва от освобождаване от наказателна отговорност повече от веднъж (вж. реш. № 14179 от 27.11.2014 г. по адм. Д. № 2069/2014 г., ВАС, V о.; реш. № 4204 от 16.04.2015 г. по адм. Д. № 9350/2014 г., ВАС, В о.; реш. № 4355 от 13.04.2016 г. по адм. Д. № 3879/2015 г., ВАС, В о.; и реш. № 6695 от 06.06.2016 г. по адм. Д. № 5685/2015 г., ВАС, В о.).

44. Нов чл. 50д, който е добавен през декември 2021 г. и влиза в сила през септември 2022 г., предвижда създаването на запис на данни в Европейската информационна система за съдимост за граждани на трети държави (ECRIS-TCN)[4] по отношение на всяко лице, което е било осъдено или му е наложено заместващо административно наказание в България и е (a) гражданин на държава, която не е членка на Европейския съюз (ЕС), (b) гражданин едновременно на държава - членка на ЕС, и на държава, която не е членка на ЕС, или (c) лице без гражданство или лице, чието гражданство е неизвестно. Такива записи на данни трябва да бъдат създадени дори за присъди, постановени преди началото на въвеждането на данни в ECRIS-TCN (чл. 50д, ал. 4).

45. В съответствие с чл. 50е, ал. 1 и 2, също добавени през декември 2021 г. и в сила от септември 2022 г., във връзка с чл. 24, ал. 1 и чл. 31, ал. 1, такъв запис на данни следва да бъде заличен, когато изтече срокът за унищожаване на съответния бюлетин за съдимост (сто години след раждането на съответните лица - вж. параграф 37 по-горе), или когато срокът за унищожаване на съответния бюлетин за заместващо административно наказание изтече (петнадесет години след влизане в сила на съдебното решение за налагане на наказанието - вж. параграф 38 по-горе).[5]

46. Съгласно чл. 4(1) и 33 бюрото за съдимост към районния съд може да разкрие данните за съдимост на лицето по един от два начина.[6]

(a) Чрез издаване на свидетелство за съдимост по искане на лицето, за което се отнася, или на определени роднини на това лице (чл. 33, ал. 2-4). От септември 2022 г. е възможно също така някои органи да получават такива свидетелства директно, в електронна форма (електронно свидетелство за съдимост), когато по закон трябва да проверят данните за съдимост на някое лице (нов чл. 35б, в сила от септември 2022 г.).

(b) Чрез издаване на справка за съдимост. Такава справка може да бъде поискана за официални цели само от оправомощените за това органи (чл. 33, ал. 5). Тези органи са

(i) наказателните съдилища, прокуратури и разследващи органи (чл. 33, ал. 5, т. 1);

(ii) различните служби за сигурност, на които е възложено да проверяват лица с цел издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация (чл. 33, ал. 5, т. 2);

(iii) други държавни органи или институции, оправомощени по закон да получават такива данни (член 33, ал. 5, точка 3);

(iv) чуждестранни съдебни органи, ако това е предвидено в договор или в правото на ЕС (чл. 33, ал. 5, т. 4);

(v) централните органи за съдимост на други държави - членки на ЕС (член 33, ал. 5, точка 5);

(vi) чуждестранни дипломатически или консулски представителства по отношение на граждани на собствените им държави (чл. 33, ал. 5, точка 6);

(vii) (след изменение от октомври 2015 г.) Централната избирателна комисия по отношение на кандидатите за народни представители в българския парламент и в Европейския парламент, както и на кандидатите за президент и вицепрезидент на републиката, общински съветници и кметове (член 33, ал. 5, точка 7); и

(viii) чуждестранни дипломатически или консулски представителства по отношение на български граждани, когато това е необходимо за официални цели (чл. 46, ал. 2).

47. Свидетелството за съдимост съдържа само данни за присъди (член 39, ал. 1). Освен това в него не трябва да се посочват присъди за престъпления, по отношение на които съответното лице е реабилитирано (вече не се счита за осъдено) (член 39, ал. 2, точка 2), освен ако законът изрично предвижда, че реабилитацията не заличава всички последици от присъдата, но в този случай в свидетелството трябва изрично да се посочи, че съответното лице е реабилитирано, и да се посочи датата, от която то се счита за реабилитирано (чл. 39, ал. 3).

48. Справката за съдимост съдържа данни както за присъдите, така и за заместващите ги административни наказания (член 40, ал. 1). В него трябва да се посочват всички присъди, независимо от реабилитацията (чл. 36, ал. 2).

49. Както е отбелязано в мотивите към правителствения законопроект, довел до приемането му (№ 102-01-7), Законът за защита на личните данни от 2002 г. („Законът от 2002 г.“) е приет в очакване на ратифицирането от България на Конвенцията на Съвета на Европа от 1981 г. за защита на лицата при автоматизирана обработка на лични данни (вж. параграф 77 по-долу).

50. България подписва тази конвенция през 1998 г., ратифицира я през 2002 г. и тя влиза в сила за България на 1 януари 2003 г. Преводът на Конвенцията на български език е публикуван в българския Държавен вестник на 21 март 2003 г. (ДВ, бр. 26 от 21.03.2003 г., стр. 58-63). Съответно той е част от българското вътрешно право и има примат спрямо всички противоречащи му разпоредби на вътрешното законодателство (чл. 5, ал. 4 от Конституцията от 1991 г.).

51. През ноември 2006 г. чл. 1, ал. 3 от Закона от 2002 г. е изменен, като според новата редакция законът се прилага за всяка обработка на лични данни с автоматични средства, както и за всяка обработка на лични данни, която не е автоматична и която е част от система за архивиране или е предназначена да бъде част от такава система.

52. В мотивите към правителствения законопроект (№ 602-01-83), довел до това изменение, се посочва, че всички предложени изменения са необходими, за да се приведе Законът от 2002 г. в пълно съответствие[7] с правото на ЕС в областта на защитата на данните, особено по отношение на приложното поле на Закона, с оглед на предстоящото присъединяване на България към ЕС (което става на 1 януари 2007 г.). Текстът на чл. 1, ал. 3 от Закона, изменен по това време, отразява почти дословно текста на чл. 3 § 1 от Директива 95/46/ЕО за защита на физическите лица при обработването на лични данни и за свободното движение на тези данни, която все още е в сила по това време.

53. Член 8 § 5 от Директива 95/46/ЕО урежда конкретно обработката на данни, свързани, освен другото, с „престъпления“ и „осъждания“.

54. Със същото изменение от 2006 г. член 1, ал. 5 от Закона от 2002 г. е изменен, за да се предвиди, че освен ако не е предвидено друго в специално законодателство, Законът ще се прилага и за обработката на лични данни за целите, освен другото, на наказателни производства. Чл. 1, ал. 4 от Закона от 2002 г. във вида, в който е формулиран преди изменението, изключва обработката на лични данни за целите на наказателното производство от приложното поле на Закона.

55. През октомври 2011 г. член 1, алинея 5 от Закона от 2002 г. е допълнително изменен (заедно с редица други разпоредби на Закона), в смисъл, че освен ако не е предвидено друго в специално законодателство, Законът се прилага за обработката на лични данни за целите, освен другото, на (a) опазване на обществения ред и борба с престъпността, (b) наказателни производства, и (c) изпълнението на наказателни санкции. В параграф 15 от Закона за изменение и допълнение се уточнява, че с измененията се транспонира Рамково решение 2008/977/ПВР относно защитата на личните данни, обработвани в рамките на полицейското и съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, което към онзи момент все още е в сила.

56. Съгласно член 2, ал. 2 от Закона от 2002 г., във вида, в който е формулиран след изменение от декември 2005 г., личните данни трябва да бъдат, освен другото,

(a) обработвани законосъобразно и справедливо (чл. 2, ал. 2, точка 1);

(b) събрани за конкретни, ясно определени и законосъобразни цели и да не се обработват допълнително по начин, несъвместим с тези цели (чл. 2, ал. 2, точка 2); и

(c) съхранявани във форма, която позволява идентифицирането на съответните физически лица за период, не по-дълъг от необходимото за целите, за които тези данни са били обработвани (чл. 2, ал. 2, точка 6).

57. В мотивите към правителствения законопроект (№ 502-01-28), довел до измененията от декември 2005 г., се посочва, че те са необходими, за да се приведе Законът от 2002 г. в пълно съответствие с правото на ЕС в областта на защитата на данните с оглед на предстоящото присъединяване на България към ЕС. Формулировката на чл. 2, ал. 2 от Закона отразява почти дословно формулировката на чл. 6, § 1 от Директива 95/46/ЕО (вж. параграф 49 по-горе).[8]

58. Докато производствата, свързани с данните за наказанието на жалбоподателя, се водят пред Комисията за защита на личните данни, а след това пред административните съдилища (вж. параграфи 18-27 по-горе) и до март 2019 г. член 38, ал. 1 от Закона от 2002 г. предвижда, че всеки може да подаде жалба до тази комисия за нарушаване на правата му по този закон. Правомощията на Комисията в такива производства са (a) да даде указания на администратора на данни, (b) да определи срок за отстраняване на нарушението и (c) да наложи административно наказание (член 38, ал. 2, в редакцията му до март 2019 г.). В случаи, свързани с обработването на лични данни за целите на националната отбрана, националната сигурност, обществения ред или наказателното производство, правомощията на Комисията са ограничени до това да обяви дали обработването е законосъобразно (чл. 38, ал. 5, понастоящем чл. 38, ал. 6). Върховният административен съд постановява, че в такива случаи Комисията не може да предписва никакви коригиращи мерки, а случаят трябва да бъде върнат на съответния орган, за да реши как да процедира въз основа на констатациите на Комисията (вж. реш. № 13202 от 03.12.2008 г. по адм. д. № 10153/2008 г., ВАС, петчл. с-в). По време на разглеждането на делото член 38 от Закона от 2002 г. също предвиждаше, че решението на Комисията подлежи на съдебен контрол (член 38, ал. 6, понастоящем член 38, ал. 7).

59. Алтернативно, потърпевшите лица могат да поискат съдебен контрол върху решенията или действията на администратора на данни, както и обезщетение за вреди (член 39, ал. 1 и 2, в редакцията до март 2019 г.). Ако засегнатото лице се е обърнало към Комисията за защита на личните данни, този път за правна защита не може да бъде използван, докато не приключи производството пред Комисията (и всяко производство за съдебен контрол на нейното решение) (чл. 39, ал. 4, в редакцията до март 2019 г.).

60. В съответствие с член 99, § 2 от Регламент (ЕС) 2016/679 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни (Общ регламент за защита на данните - „ОРЗД“), който е пряко приложим във всички държави - членки на ЕС, ОРЗД се прилага от 25 май 2018 г. С него се отменя Директива 95/46/ЕО (вж. параграф 52 in fine по-горе), в сила от същата дата (член 94, параграф 1 от ОРЗД).

61. ОРЗД е приет успоредно с по-специфичен правен инструмент на ЕС, който урежда обработването на лични данни от органите за целите на правоприлагането - Директива (ЕС) 2016/680 относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказателни санкции и относно свободното движение на такива данни („Директивата за правоприлагането“ - „ДП“). В съответствие с член 63, § 1 от ДП директивата трябва да бъде транспонирана до 6 май 2018 г., а в съответствие с член 59, § 1 тя отменя Рамково решение 2008/977/ПВР, считано от същата дата (вж. параграф 55 in fine по-горе).

62. България транспонира ДП главно чрез изменения на Закона от 2002 г., които влизат в сила през март 2019 г. С тези изменения Законът от 2002 г. също е приведен в съответствие с ОРЗД.

63. В съответствие с член 2, параграф 2, буква г) от ОРЗД регламентът не се прилага за обработването на лични данни „от компетентните органи за целите на предотвратяването, разследването, разкриването или наказателното преследване на престъпления или изпълнението на наказателни санкции, включително предпазването от и предотвратяването на заплахи за обществената сигурност“. Както е обяснено в съображение 19 от ОРЗД, този вид обработване вместо това се урежда от ДП (вж. решение на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 22 юни 2021 г. по дело Saeima на Република Латвия (наказателни точки), C-439/19, EU:C:2021:504, т. 69). Съгласно член 2, § 1 във връзка с член 1, § 1 от ДП обработването на лични данни от компетентните органи за всички тези цели съответно попада в приложното поле на ДП. „Компетентен орган“ е дефиниран в член 3 § 7 от ДП, като същата дефиниция се прилага и към член 2 § 2, буква г) от ОРЗД (ibid.).

64. Член 1, § 1 и член 2, § 1 от ДП са транспонирани с член 1, ал. 2 от Закона от 2002 г., с изменения в сила от март 2019 г.

65. Съображение 19 in fine от ОРЗД и съображение 11 от ДП уточняват, че ако правоприлагащ орган или съд обработва лични данни за цели, различни от целите на правоприлагането, обхванати от ДП, този вид обработване се урежда от ОРЗД.

66. Например, както става ясно от член 10 от ОРЗД (който заменя член 8, параграф 5 от Директива 95/46/ЕО - вж. параграф 53 по-горе и параграф 70 по-долу; вж. също Решение на СЕС от 24 септември 2019 г. по дело ГК и др. (Дерефериране на чувствителни данни), C-136/17, EU:C:2019:773, т. 41), регламентът се прилага за обработването на лични данни, свързани с присъди и нарушения.

67. Измененията на Закона от 2002 г., с които се транспонира ДП и се привежда българското законодателство в съответствие с ОРЗД (вж. параграф 62 по-горе) отменят член 2, ал. 2 от Закона (вж. параграф 56 по-горе), тъй като по отношение на обработването на лични данни, попадащи в обхвата на ОРЗД, Законът вече урежда само въпроси, които не са уредени в самия ОРЗД (чл. 1, ал. 1 от Закона, в редакцията след измененията в началото на 2019 г.).

68. Така принципите, свързани с обработването на лични данни в България, попадащи в обхвата на ОРЗД, сега са тези, посочени в член 5, §§ 1 и 2 от самия ОРЗД. В съответствие с тази разпоредба, те включват изискванията личните данни да бъдат:

(a), обработвани законосъобразно, добросъвестно и по прозрачен начин по отношение на субекта на данните („законосъобразност, добросъвестност и прозрачност“ - член 5, параграф 1, буква а));

(b) събрани за конкретни, изрично посочени и законни цели и да не се обработват по-нататък по начин, който е несъвместим с тези цели („ограничаване на целите“ - член 5 § 1 (б)); и

(c) съхранявани във форма, която позволява идентифицирането на субектите на данни, за период не по-дълъг от необходимия за целите, за които се обработват личните данни („ограничение на съхранението“ - член 5, параграф 1, буква д)).

69. Съдът на ЕС е пояснил, че принципите, изложени в този член, се прилагат и за обработването на лични данни, свързани с присъди и нарушения (вж. решението Saeima на Република Латвия (наказателни точки), цитирано в параграф 63 по-горе, параграфи 96 и 104 in fine). Съдът е отбелязал също така, че тези принципи се прилагат кумулативно и че следователно всяко такова обработване трябва да е съобразено с всички тях (вж. решение на СЕС от 20 октомври 2022 г., Digi, C-77/21, EU:C:2022:805, т. 47).

70. В член 10 от ОРЗД се изисква, освен другото, „обработването на лични данни, свързани с присъди и престъпления ... да се извършва само под контрола на официален орган или когато обработването е разрешено от правото на ЕС или на държава членка, предвиждащо подходящи гаранции за правата и свободите на субектите на данни“.

71. Съдът на ЕС е отбелязал, че тази разпоредба има за цел да осигури засилена защита по отношение на обработването, което поради особената чувствителност на въпросните данни, която може да доведе до обществено неодобрение и заклеймяване на субекта на данните, може да представлява особено сериозна намеса в правото на зачитане на личния живот (вж. решението Saeima на Република Латвия (наказателни точки), цитирано в параграф 63 по-горе, параграфи 74-75).

72. СЕС също така пояснява, че макар тази разпоредба да се прилага само за данни, свързани с „наказания за престъпления“, а не с административни санкции, автономното значение на този термин обхваща и пътнотранспортните нарушения, дори когато те са класифицирани като административни в националното право на съответната държава (пак там, точки 77-93).

73. Обработването на лични данни за цели, попадащи в обхвата на ДП, се урежда от член 45, ал. 1 от Закона от 2002 г., изменен в началото на 2019 г., с който се транспонира член 4, параграф 1 от ДП. Тази разпоредба изисква личните данни да бъдат, освен другото,

(a), обработени законосъобразно и справедливо (член 45, ал. 1, точка 1 - вж. също по този въпрос член 4, параграф 1, буква а) от ДП и съображение 26 от нея);

(b) събрани за конкретни, изрично посочени и законни цели и да не са обработвани по начин, който е несъвместим с тези цели (член 45, ал. 1, точка 2 - вж. също по този въпрос член 4, параграф 1, буква б) от ДП и съображение 29 от нея); и

(c) да се съхраняват във форма, която позволява идентифицирането на субекта на данните за период, не по-дълъг от необходимия за целите, за които се обработват (член 45, ал. 1, точка 5 - вж. също по този въпрос член 4, параграф 1, буква д) от ДП и съображение 26 in fine от нея, както и решение на СЕС от 30 януари 2024 г. по дело Директор на Главна дирекция „Национална полиция“ при МВР-София, C-118/22, EU:C:2024:97, точки 43, 45 и 60 in fine).

74. Член 46, ал. 1 от Закона от 2002 г., изменен в началото на 2019 г., с който се транспонира член 5 от ДП (вж. също съображение 26 in fine от ДП и Директор на Главна дирекция „Национална полиция“ при МВР-София, цитирано в параграф 73 (c) по-горе, параграфи 44, 68 и 70), предвижда, че когато сроковете за заличаване на лични данни или за периодичен преглед на необходимостта от тяхното съхранение не са определени със закон или подзаконов акт, те трябва да бъдат определени от администратора на данни. В член 46, ал. 2 се уточнява, че всеки такъв периодичен преглед трябва да бъде документиран и че трябва да се посочат причините за всяко решение за продължаване на съхранението на данните.

75. През март 2019 г., когато Законът от 2002 г. е приведен в съответствие с ОРЗД и ДП, по-ранната система от средства за правна защита (вж. параграфи 58-59 по-горе) е запазена, освен по отношение на обработката на данни от съдилищата и органите на прокуратурата и следствието за целите на правоприлагането. Единствената промяна е, че правомощията на Комисията за защита на личните данни бяха хармонизирани с член 58, параграф 2, букви а)-з) и й) от ОРЗД (член 38, алинея 3 и член 82, алинея 1 от закона, в редакцията от март 2019 г.).

76. От март 2019 г. административното средство за защита по отношение на обработването на данни от органите за целите на правоприлагането е жалба до Инспектората към Висшия съдебен съвет (член 38б, ал. 1 и член 82, ал. 1, в редакцията от март 2019 г.). Съдебното средство за защита продължава да бъде жалба срещу решенията или действията на администратора или обработващия лични данни, евентуално съчетана с иск за обезщетение за вреди (чл. 39, ал. 1 и 2 и чл. 82, ал. 1, в редакцията от март 2019 г.). Запазва се забраната за паралелно производство пред Комисията за защита на личните данни или Инспектората (и евентуално производство за съдебен контрол на техните решения) и производство за съдебен контрол срещу администратора на данни (раздел 39, ал. 4 и 5, в редакцията от март 2019 г.).

МАТЕРИАЛИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА

77. В съответствие с член 5, буква д) от Конвенцията на Съвета на Европа от 1981 г. за защита на лицата при автоматизирана обработка на лични данни (ETS № 108; 1496 UNTS 65) личните данни, които се обработват автоматично, трябва да бъдат „съхранявани във форма, която позволява идентифицирането на субектите на данни за период не по-дълъг от този, който е необходим за целта, за която се съхраняват тези данни“.

СТАТИСТИЧЕСКИ ДАННИ

78. Според данни, публикувани от Националния статистически институт,[9] през 2022 г. заместващи административни наказания по член 78а от Наказателния кодекс са наложени на 3273 души (вж. параграф 29 по-горе)

79. Според данни, публикувани от Министерството на вътрешните работи през януари 2015 г.,[10] през декември 2014 г. длъжности на държавни служители в това министерство са заемали около 41 000 души

ПРАВОТО

80. Жалбоподателят се оплаква по член 8 от Конвенцията от съхраняването на данни, свързани с заместващото му административно наказание, и от действителното и потенциалното разкриване на тези данни. Тази разпоредба гласи, доколкото е приложима:

„1. Всеки има право на неприкосновеност на личния си живот...

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

81. Жалбоподателят се обръща към Съда през август 2015 г., след като данните за заместващото го административно наказание действително са разкрити. Внимателният прочит на жалбата му и на становището му, подадени през юни 2023 г., обаче показва, че макар и да е бил основно засегнат от действителното разкриване на тези данни през 2012-2013 г. (което е довело до уволнението му), той е бил засегнат и от (предполагаемото) продължаващо запазване на тези данни и че оплакването му по член 8 от Конвенцията е свързано и с двете оплаквания. Следователно това (твърдяно) продължаващо запазване е в обхвата на делото, което той е отнесъл до Съда при упражняване на правото си на индивидуална жалба (сравни, mutatis mutandis, С.M. с/у Хърватия [ГК], № 60561/14, § 225, 25 юни 2020 г., и Юксел Ялчинкая с/у Турция [ГК], № 15669/20, §§ 279-80, 26 септември 2023 г., обратно, mutatis mutandis, Радомиля и други с/у Хърватия [ГК], № 37685/10 и 22768/12, §§ 128-30, 20 март 2018 г., и NIT S.R.L. с/у Република Молдова [ГК], № 28470/12, §§ 144-45, 5 април 2022 г.).

(i) Изчерпване на вътрешноправните средства за защита

82. Правителството твърди, че производството за обжалване на уволнението на жалбоподателя се е отнасяло до неговата заетост и не е било средство за защита по отношение на запазването на данни за неговото наказание. Съдилищата, разглеждащи това дело, са направили ясно разграничение между законността на уволнението и всички въпроси, свързани с данните за съдимост на жалбоподателя. Средството за защита по отношение на запазването на въпросните данни е било производството пред Комисията за защита на личните данни. Въпреки че това дело е стигнало до Върховния административен съд, жалбоподателят по неясни причини е оттеглил жалбата си до Комисията, като по този начин е обезсилил с обратна сила нейното решение, и впоследствие не е участвал в производството за съдебен контрол на това решение. По този начин той не е успял да защити жалбата си докрай по съответните национални правни канали и следователно да изчерпи вътрешноправните средства за защита.

83. Жалбоподателят посочва, че макар да е оттеглил жалбата си до Комисията за защита на личните данни, Върховният административен съд е разгледал делото по същество и е анализирал аргументите, които той е изложил пред Комисията. Следователно оттеглянето на жалбата му не може да се разглежда като неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Всичко това във всеки случай е било без значение, тъй като това производство не е било средство за защита по отношение на жалбата му по член 8 от Конвенцията; истинското средство за защита по отношение на тази жалба е било производството за съдебен контрол на уволнението му.

(ii) Спазване на шестмесечния срок

84. Правителството твърди, че решението, с което Върховният административен съд е потвърдил окончателно уволнението на жалбоподателя, не е било „окончателното решение“ по отношение на жалбата, която той е подал пред Съда. Това производство се е отнасяло до трудовото правоотношение на жалбоподателя, а не до запазването на данните за неговото наказание. Средството за правна защита във връзка с това запазване е било производството пред Комисията за защита на личните данни, което е приключило повече от шест месеца преди жалбоподателят да се обърне към Съда.

85. Жалбоподателят твърди, че предметът на производството, в което е оспорил уволнението си, е неразривно свързан с жалбата, която впоследствие е подал пред Съда. Това уволнение е било резултат единствено от необоснованото запазване и оповестяване на данните за неговото наказание. Следователно изходът от това производство е бил важен по отношение на размера на вредата, произтичаща от твърдяното нарушение на член 8 от Конвенцията, и е било необходимо да се изчака този изход, за да се установи мащабът на нарушението, преди да се обърне към Съда. Освен това, когато се е произнесъл по уволнението му, Върховният административен съд е анализирал самостоятелно законосъобразността на запазването на данните за наказанието, без да се позовава на по-ранните си заключения по делото относно самото запазване. От това следва, че единственото производство, което е могло да защити ефективно правата на жалбоподателя по член 8, е било това, в което той е оспорил уволнението си, и че „окончателното решение“ е било това, постановено от Върховния административен съд по това дело.

86. По отношение на фактите по настоящото дело въпросите дали са изчерпани вътрешноправните средства за защита и дали е спазен шестмесечният срок (приложим преди влизането в сила на Протокол № 15 към Конвенцията на 1 август 2021 г., който го намалява на четири месеца) са неразривно свързани и трябва да бъдат разгледани заедно.

87. Всъщност тези две изисквания по принцип са тясно преплетени (вж. наред с други, Джеронович с/у Латвия [ГК], № 44898/10, § 75, 5 юли 2016 г.). Те не само фигурират в една и съща разпоредба, но и са изложени в едно изречение, чиято граматическа конструкция предполага такава взаимовръзка (вж. наред с други Лопес де Суза Фернандес с/у Португалия [ГК], № 56080/13, § 130, 19 декември 2017 г.; Савицки и други с/у Латвия [ГК], № 49270/11, § 131, 9 юни 2022 г.; и Украйна и Нидерландия с/у Русия (реш.) [ГК], № 8019/16 и 2 други, § 776, 30 ноември 2022 г.). Съответно, срокът по член 35 § 1 обикновено започва да тече от „окончателното решение“, което е резултат от изчерпването на средствата за защита, способни да разрешат адекватно и ефективно въпроса, предмет на оплакването (вж. наред с други органи, Николова и Величкова с/у България (реш.), № 7888/03, 13 март 2007 г.; Джабаров и други с/у България, № 6095/11 и 2 други, § 57, 31 март 2016 г.; Д.Х. и други с/у Северна Македония, №. 44033/17, § 28, 18 юли 2023 г.; и Драган Петрович с/у Сърбия, № 75229/10, § 50, 14 април 2020 г.).

88. В настоящия случай спазването на тези два критерия за допустимост трябва да бъде оценено поотделно по отношение на (a) действителното разкриване през 2012-2013 г. на данните за наказанието на жалбоподателя пред органа, който го е наел на работа (вж. параграфи 9-11 по-горе), и (b) (предполагаемото) продължаващо запазване на тези данни и произтичащия от това риск данните да бъдат разкрити (вж. Д.С. срещу Обединеното кралство, № 70988/12, §§ 22-23, 30 март 2021 г., и M.C. срещу Обединеното кралство, №. 51220/13, § 36-38, 30 март 2021 г., и, mutatis mutandis, Л.Б. с/у Унгария [ГК], № 36345/16, § 58, 9 март 2023 г.). Първото се е състояло от еднократни действия, докато второто се равнява на продължаваща ситуация (виж Хилтън с/у Обединеното кралство, № 12015/86, решение на Комисията от 6 юли 1988 г., Решения и Доклади (РД) 57, стр. 108, на стр. 114, и M.M. с/у Обединеното кралство, № 24029/07, §§ 160 и 172, 13 ноември 2012 г.). Прегледът на жалбата показва, че жалбоподателят се оплаква не само от фактическото разкриване, но и от продължаващото запазване на тези данни (вж. параграф 81 по-горе и за сравнение Арамов с/у България (ре;.), № 28649/03, 12 юни 2012 г.).

(i) Действителното оповестяване

89. Производството, в което жалбоподателят оспорва уволнението си (вж. параграфи 12-15 по-горе) не е било средство за защита по отношение на запазването и разкриването на данни, довели до това уволнение, и не може да бъде взето предвид при оценката на изчерпването на средствата или спазването на шестмесечния срок по отношение на оплакването на жалбоподателя относно това запазване и разкриване на данни (вж. mutatis mutandis M.К. с/у Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 37). Вярно е, че в това производство той е изтъкнал аргументи относно законосъобразността на запазването на данните и че съдилищата са се занимали с тези аргументи. Независимо от това остава фактът, че производството не е оспорвало запазването или разкриването на данните като такива и не е могло да доведе до никакво обезщетение, свързано със самите данни; целта на производството е била единствено да се защити работата на жалбоподателя. Следователно то не е било средство за защита по отношение на оплакването по член 8 от Конвенцията, което жалбоподателят впоследствие е повдигнал пред Съда (вж. решението на Комисията от 10 октомври 1983 г. по делото Леандер с/у Швеция, № 9248/81, DR 34, стр. 78, на стр. 85 in fine, и цитираното по-горе дело M.M. с/у Обединеното кралство, § 161). Средството за правна защита, свързано със запазени данни, обикновено е ефективно само ако може да доведе до тяхното заличаване или коригиране (вж. делото Камбуров с/у България (реш.), № 14336/05, § 56, 6 юни 2006 г.) или поне, при някои обстоятелства, до ситуация, при която такива данни не могат да бъдат разкрити (вж. делото М.М. с/у Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 159, и делото А.С. с/у Обединеното кралство (реш.), № 22189/10, 11 март 2014 г.).

90. За разлика от горното, производството в резултат на жалбата на жалбоподателя до Комисията за защита на личните данни (вж. параграфи 18-27 по-горе) може да се разглежда като средство за защита, което може да разреши оплакването му във връзка с разкриването на данните. В това производство Комисията може да даде указания на администратора на данни, да определи срок за отстраняване на нарушението и да наложи административно наказание (вж. параграф 58 по-горе). В производството, заведено от жалбоподателя, Комисията установява, че съхраняването на данните след октомври 2009 г. и последващото им разкриване са били незаконосъобразни, и налага глоба на Районния съд в Троян за тези две нарушения на съответните изисквания за защита на данните (вж. параграф 21 по-горе).

91. Въпросът е дали жалбоподателят е изчерпал надлежно това средство за защита. Не може да се пренебрегне фактът, че след като Комисията се е произнесла по неговата жалба и ответният орган (Троянският районен съд) е поискал съдебен контрол върху това решение, жалбоподателят - който е бил страна в това производство по съдебен контрол (вж. точка 23 по-горе) - е оттеглил жалбата си до Комисията, в резултат на което Административен съд София-град е обявил решението на Комисията за нищожно на основание, че оттеглянето на жалбата е лишило Комисията с обратна сила от компетентността ѝ да се произнесе в това отношение (вж. параграфи 22-25 по-горе). Въпреки това, когато след това делото е отнесено до Върховния административен съд след обжалване от страна на самата Комисия (жалбоподателят е избрал да не участва в това производство), този съд анализира делото по същество и постановява, че въпросните данни не са били обработени незаконосъобразно, тъй като електронната версия на данните е трябвало да се съхранява за неопределено време (вж. параграфи 26-27 по-горе). Всъщност този съд запазва тази позиция във всички свои последващи решения, посветени на въпроса (вж. точка 43 по-горе). Нищо не навежда на мисълта, че Върховният административен съд би постановил друго решение, ако жалбоподателят беше взел участие в производството пред него.

92. При тези обстоятелства жалбата не може да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Неизчерпването на вътрешноправните средства за защита не може да бъде вменено на жалбоподателя, ако въпреки че не е успял да сезира компетентния национален съд в съответствие със съответните процесуални изисквания, този съд е разгледал по същество жалбата му (вж. наред с други органи Йозттюрк с/у Турция [ГК], № 22479/93, §§ 45-46, ECHR 1999-VI; Гефген с/у Германия [ГК], № 22978/05, § 143, ECHR 2010; и Савицки и други, цитирано по-горе, §§ 140 и 152).

93. Другата последица от горния анализ обаче е, че „окончателното решение“ по отношение на жалбата на жалбоподателя относно действителното разкриване на данните за неговото наказание е решението, постановено от Върховния административен съд на 27 ноември 2014 г. Тъй като жалбоподателят е подал жалбата си до Съда на 10 август 2015 г., т.е. повече от осем месеца след това решение, тази жалба трябва да бъде отхвърлена поради неспазване на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията.

(ii) Предполагаемо текущо задържане и произтичащ от това риск от разкриване

94. Въпреки че жалбоподателят не е насочил жалбата си, подадена до Комисията за защита на личните данни, срещу Районния съд в Троян, където се е съхранявал бюлетинът за заместващото го административно наказание, може да се приеме, че тази жалба се отнася и до текущото съхраняване на данните за това наказание (вж. параграф 18 по-горе). Вярно е също така, че след това той е оттеглил тази жалба със задна дата и не е взел участие в производството по съдебен контрол, в което решението на Комисията е било оспорено от Районния съд в Троян (вж. параграфи 22-27 по-горе). Той не се е възползвал и от алтернативното средство за защита - да поиска съдебен контрол върху действията на администратора на данни и евентуално обезщетение за вреди (вж. параграф 59 по-горе). Въпреки това, в светлината на решението на Върховния административен съд, постановено в производството срещу решението на Комисията, че обработката на данни за наказанието на жалбоподателя е била законосъобразна - позиция, която този съд изцяло поддържа във всичките си последващи решения по този въпрос (вж. параграфи 27 и 43 по-горе) - за жалбоподателя би било безсмислено да използва първото от тези средства за защита докрай или да се опитва да използва второто. От това следва, че доколкото жалбата му се отнася до твърдяното продължаващо запазване на данните за неговото наказание, тя не може да бъде отхвърлена поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Жалбоподателите не са длъжни да използват средства за защита, които не предлагат разумна перспектива за успех (вж. като скорошно решение Женевска общност за синдикални действия (CGAS) срещу Швейцария [ГК], № 21881/20, §§ 139 и 141, 27 ноември 2023 г.). Последователна поредица от неблагоприятни решения на върховната съдебна инстанция по даден правен въпрос обикновено е доказателство за липсата на такава перспектива (вж. Посевини с/у България, № 63638/14, § 54 in fine, 19 януари 2017 г., с допълнителни препратки, и за сравнение, mutatis mutandis, Димчо Димов с/у България (№ 2) , № 77248/12, § 75, 29 юни 2017 г.).

95. Що се отнася до спазването на шестмесечния срок, продължаващото запазване на данните за наказанието на жалбоподателя представлява продължаваща ситуация, както е отбелязано в параграф 88 по-горе. Същото важи и за последващия риск тези данни да бъдат разкрити. Това положение, за което се твърди, че е съществувало и към момента на подаване на молбата на жалбоподателя до Съда на 10 август 2015 г., продължава да съществува и до днес. Следователно тази част от жалбата не може да бъде отхвърлена поради неспазване на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията (вж. цитираното по-горе решение по делото Хилтън, стр. 114).

96. Правителството твърди, че жалбоподателят вече няма статут на жертва по две причини. Първо, справката за съдимост за него, издадена от Троянския районен съд през ноември 2022 г. по искане на Правителството, не е съдържала никакви вписвания. Второ, той е успял да получи работа в публичния сектор почти веднага след като уволнението му от длъжността надзирател в затвора е било окончателно потвърдено (вж. параграф 28 по-горе). Следователно това уволнение не е навредило на кариерата му.

97. По отношение на първия довод на Правителството жалбоподателят задава въпроса дали данните за неговото наказание наистина са били напълно заличени, като се има предвид твърдението на Правителството в други части на неговото становище, че тези данни трябва да се съхраняват за неопределено време - позиция, която намира известна подкрепа във вътрешното законодателство по този въпрос. Премахването на данните от едно място не означава, че те са напълно заличени. Що се отнася до втория довод на Правителството, жалбоподателят отбелязва, че след уволнението си е получавал обезщетение за безработица, по-ниско от заплатата му, в продължение на девет месеца, а след това е останал безработен и без доходи в продължение на още четиринадесет месеца. Заплатата за работата, която е започнал през август 2015 г. (вж. параграф 28 по-горе) е била по-ниска от тази, която е щял да получава като надзирател в затвор. Освен това, ако не е бил уволнен от тази длъжност поради несъвместимост, а по други причини, той е щял да получи и обезщетение при напускане.

98. Съдът не се интересува дали жалбоподателят все още може да твърди, че е жертва на нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на уволнението си от работа: той не се е оплакал пред него от това уволнение като такова. Обхватът на делото, отнесено до Съда при упражняване на правото на индивидуална жалба, се определя от жалбата на жалбоподателя (вж. цитираното по-горе Радомилия и други, § 126). От това следва, че Съдът не е компетентен да се занимава с уволнението на жалбоподателя и съответно да разгледа дали той все още може да претендира, че е жертва по отношение на това (вж. mutatis mutandis, Ханджийски с/у България, № 10783/14, § 31 in fine, 6 април 2021 г., и Пакетова и други с/у България, № 17808/19 и 36972/19, § 125 in fine, 4 октомври 2022 г.).

99. Съдът не се интересува и от това дали жалбоподателят все още може да претендира, че е жертва на нарушение на член 8 от Конвенцията във връзка с действителното разкриване през 2012-2013 г. на данните за неговото наказание пред органа, който го е наел на работа. Вече е установено, че оплакването му във връзка с това действително разкриване е недопустимо, тъй като е повдигнато след изтичането на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 93 по-горе и сравни, mutatis mutandis, Бенедик с/у Словения, № 62357/14, § 77, 24 април 2018 г.).

100. От това следва, че единственият въпрос, във връзка с който трябва да се провери дали жалбоподателят все още може да твърди, че е жертва на нарушение на член 8 от Конвенцията, е продължаващото запазване и евентуалното разкриване на данните за заместващото му административно наказание.

101. Нито едно от двете обстоятелства, на които се позовава Правителството, не може да лиши жалбоподателя от статута му на жертва по отношение на този въпрос.

102. Въпреки че бюлетинът за наказанието на жалбоподателя е бил унищожен през 2012 г. (вж. параграф 17 по-горе), може да се постави под въпрос дали, както твърди жалбоподателят, електронната версия на данните от тази карта все още се съхранява. Въпреки че е представило копие от справка за съдимост, издадена през ноември 2022 г., в която не са отразени тези данни (вж. параграф 96 по-горе), Правителството не е потвърдило изрично, че самите данни са били заличени (сравни, mutatis mutandis, обстоятелствата по делото Учкан с/у Турция [Комисия], № 67657/17, § 19, 18 април 2023 г.). Нещо повече, твърдението на жалбоподателя се потвърждава от настояването на Правителството на друго място в неговите наблюдения, че според правилното тълкуване на съответните разпоредби тези данни не подлежат на заличаване (вж. параграф 128 по-долу). Тази позиция напълно съвпада с позицията, последователно изразявана на национално равнище от Министерството на правосъдието, което е изготвило тези разпоредби, и от Върховния административен съд - че електронните данни за заместващите административни наказания трябва да се съхраняват за неопределен период от време (вж. параграфи 19, 27 и 42-43 по-горе). Всъщност в устните си изложения пред Комисията за защита на личните данни през юни 2013 г., след унищожаването на бюлетина, това министерство потвърждава, че данните все още съществуват (вж. параграф 20 по-горе). Следователно може да се приеме, че тези данни все още се съхраняват под някаква форма в българската система за съдимост. От това следва, че жалбоподателят може да твърди, че е жертва на нарушение на член 8 от Конвенцията поради това продължаващо запазване (вж. mutatis mutandis, Кат с/у Обединеното кралство, № 43514/15, § 76, 24 януари 2019 г.). Докато тези данни се съхраняват и продължават да могат да бъдат разкривани, той остава жертва на всяко потенциално нарушение на този член, произтичащо от това (вж. решението M.M. с/у Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 159).

103. В това отношение ефектът, който разкриването на тези данни може да има върху перспективите за заетост на жалбоподателя, е без значение. Установено е, че самото съхраняване от страна на публичен орган на данни, свързани с личния живот на някого, представлява намеса по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията, независимо от това дали или как тези данни се използват след това (виж Аман с/у Швейцария [ГК], № 27798/95, § 69, ECHR 2000-II; С. и Марпер с/у Обединеното кралство [ГК], № 30562/04 и 30566/04, §§ 67 и 121, ECHR 2008; Гардел с/у Франция, № 16428/05, § 58, ECHR 2009; Кхелили, цитирано по-горе, § 55; Айкагуер с/у Франция, № 8806/12, § 33, 22 юни 2017 г.; и Трайковски и Чиповски с/у Северна Македония, № 53205/13 и 63320/13, § 51, 13 февруари 2020 г.).

104. В по-общ план, наличието или липсата на вреда няма отношение към въпроса дали някой може да претендира, че е жертва по смисъла на член 34 (предишен член 25) от Конвенцията; то е от значение само в контекста на член 41 (предишен член 50) от Конвенцията (вж. наред с други, Маркс с/у Белгия, 13 юни 1979 г., § 27 in fine, Серия A № 31; Люди с/у Швейцария, 15 юни 1992 г., § 34, Серия A № 238; и Пеев с/у България, № 64209/01, § 55, 26 юли 2007 г. ), а от юни 2010 г. също и при преценката дали жалбоподателят е претърпял значителна вреда по смисъла на член 35 § 3 (b) от Конвенцията, който е въведен с член 12 от Протокол № 14.

105. От това следва, че жалбоподателят все още може да претендира, че е жертва на нарушение на член 8 от Конвенцията, и че възражението на правителството в това отношение трябва да бъде отхвърлено.

106. Правителството твърди, че въпреки субективното си възприятие за това как твърдяното нарушение го е засегнало, жалбоподателят не е претърпял значителна вреда. То отново изтъква, че по-късно той е успял да си намери работа в публичния сектор, и подчертават липсата на интерес от негова страна към производството, свързано със запазването на данните за неговото наказание.

107. Жалбоподателят се позовава на твърденията си във връзка със статута си на жертва (вж. параграф 97 по-горе).

108. Критерият за липса на значителна вреда се основава на идеята, че нарушението на право по Конвенцията, колкото и да е реално от чисто правна гледна точка, трябва да достигне минимално ниво на тежест, за да оправдае разглеждането му от Съда. Оценката на този минимум е относителна и зависи от всички обстоятелства по делото, а тежестта на нарушението следва да се преценява, като се вземат предвид както субективните възприятия на жалбоподателя, така и това, което обективно е било застрашено. Въпреки това, дори и да се установи, че жалбоподателят не е претърпял значителна вреда в резултат на въпроса, от който се оплаква, жалбата все пак не може да бъде обявена за недопустима на това основание, ако зачитането на правата на човека, както са определени в Конвенцията и протоколите към нея, изисква разглеждане по същество (вж. като скорошно решение X и други с/у Ирландия, № 23851/20 и № 24360/20, § 63, 22 юни 2023 г.).

(i) „Значителна вреда“

109. Съдът не се интересува дали жалбоподателят е претърпял значителна вреда поради действителното разкриване през 2012-2013 г. на данните за наказанието му пред органа, който го е наел, което действие е довело до неговото уволнение. Той вече констатира, че оплакването му във връзка с това фактическо разкриване е недопустимо, тъй като е повдигнато след изтичането на шестмесечния срок по член 35 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 93 по-горе).

110. От това следва, че единствените въпроси, по отношение на които Съдът трябва да провери дали жалбоподателят е претърпял значителна вреда, са (a) твърдяното продължаващо запазване на данни за неговото наказание и (b) потенциалното разкриване на тези данни.

111. Няма доказателства, че продължаващото запазване на тези данни само по себе си е причинило или причинява на жалбоподателя реална вреда. В този вид дела оплакването от запазването в действителност произтича не от самото запазване, а от факта, че ако данните се запазят, може да последва разкриването на тези данни (вж. делото М.М. с/у Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 159).

112. Що се отнася до потенциалното разкриване на тези данни, от прегледа на съответните национални разпоредби става ясно, че единственият законен начин, по който тези данни могат да бъдат разкрити, е чрез справка за съдимост (вж. параграф 48 по-горе). Такива справки могат да бъдат получени само от ограничен брой органи, главно във връзка с наказателни производства, процедури за проверка с цел издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация, международно сътрудничество по наказателноправни въпроси или за изборни цели (вж. параграф 46 (b) по-горе).

113. Жалбоподателят не е изразил опасения, че данните, свързани с неговото наказание, ще бъдат използвани в наказателно производство срещу него. В тази връзка следва да се отбележи също така, че съгласно българското законодателство лицата, на които са наложени заместващи административни наказания, не се считат за осъдени за престъпление (вж. параграф 29 in fine по-горе). Нещо повече, те могат да се възползват от такова освобождаване от наказателна отговорност отново, ако е изминала повече от една година от изпълнението на всяко предишно заместващо административно наказание (вж. параграф 29 по-горе), какъвто е случаят с жалбоподателя от януари 2006 г., една година след като е платил глобата си (вж. параграф 8 по-горе). Жалбоподателят също така не е изразил загриженост относно възможното използване на тези данни за целите на проверката по сигурността или за изборни цели.

114. Вместо това опасенията на жалбоподателя във връзка с данните за наказанието му са свързани с последиците, които разкриването им може да има върху перспективите му за заетост. Ясно е обаче, че по силата на съответните разпоредби тези данни не могат да бъдат получени от частен работодател, нито пък от повечето работодатели от публичния сектор. Освен за посочените по-горе цели, те могат да бъдат получени само от „държавни органи или органи, оправомощени по закон да получават такива данни“ (вж. параграф 46 (b) по-горе). Очевидно, и това също е илюстрирано от делото на жалбоподателя, на практика тази категория се състои от държавни органи или институции, които се нуждаят от такива данни, за да оценят (a) дали могат да назначат лице на длъжност, която по закон не може да бъде заета от лице, на което е наложено заместващо административно наказание; или (b) дали трябва да уволнят лице, което вече заема такава длъжност (защото е било назначено поради пропуск, защото наказанието му по някаква причина не е било доведено до знанието на органа, който го е наел, или защото му е било наложено такова наказание по време на работата му).

115. До средата на 2014 г. в България има много видове длъжности в публичния сектор, които не могат да бъдат заемани от лица, получили заместващи административни наказания - хилядите длъжности в Министерството на вътрешните работи и много от длъжностите в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (вж. параграфи 30 и 79 по-горе). Това обаче вече не е така, след като в средата на 2014 г. влиза в сила Законът за Министерството на вътрешните работи от 2014 г. - за разлика от своите предшественици, този закон забранява само на лицата, на които е наложена присъда, да работят в това министерство (и следователно в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“) (вж. параграф 30 по-горе). От средата на 2014 г. заместващото административно наказание за умишлено престъпление - както в случая на жалбоподателя - забранява на хората да работят само на ограничен брой чувствителни или високопоставени длъжности (вж. параграф 31 по-горе). Няма данни жалбоподателят реално да е предвиждал да кандидатства за някоя от тези длъжности.

116. Следователно не може да се каже, че жалбоподателят е бил осезаемо засегнат от потенциалното разкриване на данните за неговото наказание, когато е подал жалбата си в Съда през август 2015 г., и че оттогава е бил засегнат по същия начин. Всъщност фактът, че той е оттеглил със задна дата жалбата си до Комисията за защита на личните данни и не е взел участие в производството за съдебен контрол на решението на тази комисия (вж. параграфи 22 и 26 по-горе) също предполага, че продължаващото запазване на тези данни не е предизвикало у него особена загриженост само по себе си.

117. От това следва, че твърдяното запазване на данните за наказанието на жалбоподателя и потенциалното разкриване на тези данни не са му причинили значителна вреда по смисъла на член 35 § 3 (b) от Конвенцията.

(ii) „Зачитане на правата на човека“

118. Въпреки това зачитането на правата на човека изисква разглеждане на жалбата по същество, ако тя повдига въпроси от общ характер, засягащи спазването на Конвенцията, например когато е необходимо да се изяснят задълженията на дадена държава или да се накара тя да отстрани структурен недостатък (вж. като скорошен пример делото X и други срещу Ирландия, цитирано по-горе, § 65).

119. Разглежданата жалба повдига по-широки въпроси по отношение на съвместимостта на съхраняването на данни за заместващите административни наказания в България с член 8 от Конвенцията (сравни, mutatis mutandis, E.Б. и други с/у Австрия , № 31913/07 и 4 други, §§ 61 in fine и 63, 7 ноември 2013 г.). Показателно е, че тези въпроси, които несъмнено засягат хиляди хора в България, на които всяка година се налагат такива наказания (вж. параграф 78 по-горе), са предизвикали дългогодишен спор между Комисията за защита на личните данни и Министерството на правосъдието (вж. параграфи 19-21, 24 и 42 по-горе). Това подсказва, че те имат структурен характер.

120. Освен това прилагането на съответните правила за защита на данните в България по отношение на данните от регистрите за съдимост изглежда поставя нови въпроси, с които българските органи все още не са се справили напълно, особено след цялостното преразглеждане на този клон на българското право след влизането в сила на ОРЗД и транспонирането на ДП (вж. mutatis mutandis, Екимджиев и други с/у България, № 70078/12, § 275, 11 януари 2022 г.). Следователно въпросите по същество, повдигнати в жалбата, заслужават разглеждане от Съда (вж. mutatis mutandis, M.Н. и други с/у Сан Марино, № 28005/12, § 39, 7 юли 2015 г.; Маргари vс/у Гърция, № 36705/16, § 23, 20 юни 2023 г.; и X и други с/у Ирландия, цитирано по-горе, § 65).

121. От това следва, че зачитането на правата на човека, както са определени в Конвенцията и протоколите към нея, изисква тази жалба да бъде разгледана по същество. Следователно искането на Правителството тя да бъде обявена за недопустима с позоваване на член 35 § 3 (b) от Конвенцията трябва да бъде отхвърлено.

122. Както е отбелязано в параграф 93 по-горе, доколкото жалбоподателят се оплаква от действителното оповестяване през 2012-2013 г. на данните, свързани със заместващото го административно наказание, жалбата му е просрочена и трябва да бъде отхвърлена съгласно член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

123. Обратно, доколкото жалбоподателят се оплаква от продължаващото запазване и потенциалното разкриване на тези данни, както е установено в параграфи 95, 105 и 121 по-горе, жалбата му не е недопустима на нито едно от основанията, посочени от Правителството. Тази част от жалбата не е и явно необоснована или недопустима на други основания. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.

124. Установено е, че (a) обработката на данни за присъди и свързаните с тях мерки засяга личния живот на лицата, за които се отнасят тези данни, и следователно се ползва от защитата на член 8 от Конвенцията, и (b) обработването на такива данни от властите представлява намеса в правото на субектите на данни на зачитане на техния личен живот (вж. като скорошен пример Н.Ф. и други с/у Русия, № 3537/15 и 8 други, §§ 34 и 38, 12 септември 2023 г.). Всъщност данните за съдимост, макар и често да се основават на съдебно решение, постановено публично, са чувствителни и могат да засегнат лицето, и следователно са свързани с неговия личен живот (вж. цитираното по-горе дело E.Б. и други с/у Австрия, § 75 in fine; вж. също, mutatis mutandis, Бианкарди с/у Италия, № 77419/16, § 67, 25 ноември 2021 г., и Хурбайн с/у Белгия [ГК], № 57292/16, § 215 in fine, 4 юли 2023 г.).

125. Страните са единодушни, че съхраняването на данни за заместващото административно наказание на жалбоподателя представлява намеса в правото му на зачитане на личния му живот по член 8 от Конвенцията, и вече е установено в параграф 102 по-горе, че въпреки унищожаването на бюлетина за това наказание през 2012 г., данните, свързани с него, очевидно все още се съхраняват в някаква електронна форма. Както е отбелязано в параграф 103 по-горе, съгласно практиката на Съда самото съхраняване на такива данни от страна на държавен орган представлява намеса в правото на лицето на зачитане на личния му живот по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията, независимо дали и как тези данни се използват по-късно.

126. За да бъде оправдана съгласно член 8 § 2 от Конвенцията, такава намеса трябва (a) да бъде „в съответствие със закона“; (b) да преследва една или повече от легитимните цели, посочени в тази разпоредба; и (c) да е „необходима в едно демократично общество“ за постигането на тази цел или тези цели.

(i) Становища на страните

127. Жалбоподателят твърди, че Наредба № 8 от 2008 г. съдържа много неясни разпоредби. Така например, макар че в член 31, ал. 1 от Наредбата се определя срок за съхраняване на бюлетините за заместващите административни наказания, в него не се казва нищо за съхраняването на азбучния указател и входящия регистър на тези бюлетини; този въпрос не е разгледан и в един друг нормативен документ. Освен това наредбата не уточнява какви данни влизат в този указател и регистър - данни, които според тълкуването на тази наредба от Върховния административен съд трябва да се съхраняват и след унищожаването на бюлетините. Ако индексът и регистърът се разглеждат като вторични, след унищожаването на самите бюлетини е безсмислено да се съхраняват данните в тях. В противен случай унищожаването на бюлетините е безсмислено от гледна точка на защитата на данните и представлява просто дематериализация на записите. Този въпрос не може да бъде изяснен и от законите, които забраняват на лица със заместващи административни наказания да заемат някои длъжности в публичния сектор. Те не могат да се тълкуват като налагащи доживотна забрана за такава работа и следователно като изискващи безсрочно съхраняване на данните за такива наказания. Жалбоподателят заявява, че неяснотите в Наредбата са илюстрирани от непоследователния начин, по който са приложени от Районния съд в Троян по неговото дело (вж. параграфи 9-10 и 17 по-горе). Позицията на Правителството по отношение на електронните данни за наказанието му също е противоречива: то твърди, че тези данни са били унищожени, но също така, че ще бъдат съхранявани за неопределено време.

128. Според Правителството Наредба № 8 от 2008 г. е достатъчно ясна. Съмнението относно това дали бюлетините за заместващи административни наказания, чийто петгодишен срок за съхранение вече е изтекъл към момента на решението от февруари 2013 г. за удължаването му на петнадесет години, е бързо разрешено от Комисията по правни въпроси на Висшия съдебен съвет. Що се отнася до съхраняването на електронните данни, взети от такива бюлетини, Върховният административен съд правилно е посочил, че тези данни трябва да се съхраняват за неопределен срок; позицията на Комисията за защита на личните данни по този въпрос не може да бъде приета без уговорки. Основното основание за запазване на тези данни за неопределен период от време е да се даде възможност за проверка на лицата, наети или търсещи работа на определени длъжности в публичния сектор. Поради това Наредбата трябва да се тълкува заедно и в светлината на законовите разпоредби, предвиждащи тази забрана, която е абсолютна.

(ii) Преценката на Съда

(α) Общи принципи

129. За да бъде „в съответствие със закона“, намесата трябва не само да има основание във вътрешното законодателство; освен това, това законодателство трябва да бъде достъпно и достатъчно предвидимо (вж., наред с много други, Н.Ф. и други с/у Русия, цитирано по-горе, § 39). Специално по отношение на обработката на данни от регистрите за съдимост е от съществено значение да има ясни и подробни правила, уреждащи обхвата и прилагането на такива мерки, както и минимални гаранции относно, наред с другото, продължителността, съхранението, използването, достъпа на трети лица, както и процедурите за запазване на целостта и поверителността на данните и тяхното унищожаване (виж M.M. с/у обединеното кралство, § 195, и Н.Ф. и други с/у Русия, § 40, и двете цитирани по-горе). На всеки етап от обработката на такива данни трябва да бъдат въведени подходящи гаранции, които отразяват принципите, изложени в приложимите инструменти за защита на данните (вж. делото M.M. срещу Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 195 in fine).

(β) Прилагане на тези принципи

130. Основният въпрос в този случай е дали разпоредбите, уреждащи продължаващото съхраняване на данните за заместващото административно наказание на жалбоподателя, са достатъчно предвидими.

131. Тези разпоредби определят ясен срок (пет години до февруари 2013 г. и петнадесет години след това) за съхраняване на бюлетините за наложени административни наказания (вж. параграф 38 по-горе). За разлика от това Наредбата изглежда съдържа неяснота по въпроса дали електронните данни, получени от тези бюлетини, трябва да бъдат заличени заедно със самите бюлетини, или трябва да бъдат съхранявани за по-дълъг период или дори за неопределено време (вж. параграфи 38-39 по-горе). С цифровизацията на съответните записи (вж. параграф 35 по-горе), този въпрос придобива значително значение.

132. Българското Министерство на правосъдието, което е изготвило тези разпоредби (вж. параграф 32 по-горе), счита, че правилното тълкуване на Наредбата е, че тя изисква безсрочно запазване на тези електронни данни (вж. параграфи 19, 20, 24 и 42 по-горе). За разлика от това българският орган за защита на данните, Комисията за защита на личните данни, е категорично на противоположното мнение - че разпоредбите, тълкувани правилно, изискват електронните данни, получени от бюлетините, да бъдат заличени заедно със самите бюлетини и че всяко безсрочно запазване на лични данни е несъвместимо със строгите изисквания на българското законодателство за защита на данните (вж. параграфи 21 и 42 по-горе). Тъй като тази Комисия е орган със специална компетентност и експертиза в тази област, нейните становища по въпроса не могат да бъдат пренебрегвани с лека ръка (вж. също, mutatis mutandis, Иван Тодоров с/у България, № 71545/11, § 38, 19 януари 2017 г.).

133. Разпоредби, които са толкова неясни, че да предизвикат объркване дори сред националните органи, отговарящи за тяхното тълкуване и прилагане, едва ли могат да се разглеждат като достатъчно предвидими (вж. mutatis mutandis, Ячиус с/у Литва, № 34578/97, § 59, ECHR 2000-IX; Насрулоев с/у Русия, № 656/06, §§ 76-77, 11 октомври 2007 г.; и Светослав Димитров с/у България, № 55861/00, §§ 58-60, 7 февруари 2008 г.).

134. От известно значение е и фактът, че съществува очевидно противоречие между позицията, изразена по този въпрос от Министерството на правосъдието, и начина, по който през 2021 г. то формулира новите разпоредби, уреждащи заличаването на данни, свързани със заместващи административни наказания, наложени на граждани на трети държави, в базата данни на ЕС за съдимост ECRIS-TCN (вж. точки 44-45 по-горе). В съответствие с тези разпоредби всички електронни данни за такива наказания трябва да бъдат заличени след изтичане на срока за съхранение на бюлетина за съответното заместващо административно наказание. Не може да се изключи, че тази разлика в подхода по отношение на срока за съхранение на данните е обоснована от различните цели, за които се използва информацията във вътрешната система за съдимост (вж. параграфи 46-48 по-горе) и се оповестява информацията в ECRIS-TCN. Това обаче не е видно от съответните разпоредби и не изглежда тази разлика да е била обяснена.

135. Вярно е, че българският Върховен административен съд, който е осъществява съдебен контрол върху решенията на Комисията за защита на личните данни, подкрепя тълкуването на Министерството на правосъдието - че според правилното тълкуване на съответните разпоредби електронната версия на данните за заместващите административни наказания трябва да се съхранява за неопределено време (вж. параграфи 27 и 43 по-горе). Въпреки това, когато прави това, този съд не се опитва да обясни как такова безсрочно запазване може да отговаря, по-специално, на принципа на ограничение на съхранението в правото за защита на данните. Съдът се ограничава до позоваване на чл. 2, ал. 2, точка 1 и точка 2 от Закона от 2002 г., в които са установени принципите за защита на данните за законосъобразно и добросъвестно обработване и ограничаване на целта (вж. параграф 56 (a) и (b) по-горе), но не казва нищо за чл. 2, ал. 2, точка 6 от същия закон, който по това време определя принципа на ограничаване на съхранението (вж. параграф 56 (c) по-горе). Всъщност този принцип е неразделна част от вътрешното право на България в областта на защитата на данните още преди изменението на чл. 2, ал. 2 от Закона от 2002 г. през 2005 г., когато той е приведен в съответствие с Директива 95/46/ЕО (вж. параграф 57 по-горе). Принципът фигурира още в член 5, буква д) от Конвенцията за защита на лицата при автоматизирана обработка на лични данни (вж. параграф 77 по-горе), която е част от българското вътрешно право от 2003 г. и има предимство пред всички противоречащи й разпоредби на вътрешното законодателство (вж. параграф 50 по-горе). След това принципът е изцяло потвърден в член 5, § 1, буква д) от ОРЗД, който е пряко приложим в България от май 2018 г. (вж. параграфи 60 и 68 (c) по-горе, и , mutatis mutandis, Спасов с/у Румъния, № 27122/14, §§ 92-93, 6 декември 2022 г.), както и в измененията от 2019 г. на Закона от 2002 г., с които се транспонира ДП (вж. параграфи 56 (c), 57, 73 (c) и 74 по-горе). Няма съмнение, че този принцип се прилага към съхранението на данни, което е предмет на настоящото дело. Съдът на ЕС наскоро потвърди, че (a) всички принципи за защита на данните се прилагат към обработката на лични данни, свързани с присъди и престъпления, включително пътнотранспортни нарушения (вж. параграфи 69 и 72 по-горе), и (b) тези принципи се прилагат кумулативно, което означава, че всяко обработване на лични данни трябва да отговаря на всички, а не само на някои от тях (вж. параграф 69 по-горе).

136. Друга очевидна несъгласуваност произтича от забележката на Върховния административен съд, че безсрочното съхраняване на данни за заместващите административни наказания е необходимо за основна цел на правоприлагането: да се гарантира ефективното прилагане на законовата забрана нарушителят да може да се възползва от такова освобождаване от наказателна отговорност повече от веднъж (вж. параграфи 27 и 43 in fine по-горе). Дори и да е вярно, подобна цел не изглежда да оправдава безсрочното запазване на данни. Освен това тази забележка е трудно съвместима с категоричната позиция на бившия Върховен съд на България и на Върховния касационен съд, че според правилното тълкуване на съответните разпоредби на българския Наказателен кодекс е възможно лицето да се ползва отново от освобождаване от наказателна отговорност, ако е изминала повече от една година от изпълнението на всяко предишно заместващо административно наказание или от изтичането на давностния срок за неговото изпълнение (вж. параграф 29 по-горе).

137. В светлината на тези несъответствия, които Съдът не е длъжен да разрешава, включително по отношение на прилагането на правото на ЕС (вж. mutatis mutandis Баска националистическа партия - регионална организация Iparralde срещу Франция, № 71251/01, § 48, ЕСПЧ 2007-II; Авотинш срещу Латвия [ГК], № 17502/07, § 100, 23 май 2016 г.; Кромбах срещу Франция (реш.), №. 67521/14, § 39, 20 февруари 2018 г.; Стоян Николов с/у България, № 68504/11, § 58, 20 юли 2021 г.; и Морару с/у Румъния, № 64480/19, § 54, 8 ноември 2022 г.), не може да се приеме, че продължаващото запазване на данните за заместващото административно наказание на жалбоподателя е „в съответствие със закона“ по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията.

(i) Становища на страните

138. Жалбоподателят твърди, че начинът, по който са формулирани съответните вътрешни разпоредби, не позволява да се разбере каква легитимна цел се преследва с безсрочното запазване на данни за заместващите административни наказания. Целта, посочена от Върховния административен съд - да се гарантира, че никой не може да се възползва от такова освобождаване от наказателна отговорност повече от веднъж - очевидно не съществува, тъй като Върховният касационен съд отдавна е изяснил, че това е възможно. Във всеки случай подобно безсрочно съхранение е непропорционално, още повече че то засяга не само лицата, които искат да кандидатстват за определени длъжности в публичния сектор, но и всички, които са получили такова наказание.

139. Правителството твърди, че безсрочното запазване на данни за заместващите административни наказания е „необходимо в едно демократично общество“ с тясната цел да се гарантира, че само хора с напълно чисто съдебно минало могат да бъдат наемани на работа в някои служби за сигурност и правоприлагане. Това съответства на няколко от легитимните цели, посочени в член 8 § 2 от Конвенцията. То е и от голямо значение, тъй като хората, наети в тези служби, трябва да отговарят на високи морални и професионални стандарти. Няма средства, включващи по-малка намеса, за осигуряване на това, а произтичащата намеса е доста ограничена и засяга само хората, желаещи да упражняват такава професия.

(ii) Преценката на Съда

140. Констатацията в параграф 137 по-горе, че намесата не е била „в съответствие със закона“, отменя необходимостта да се определи дали тя е била „необходима в едно демократично общество“ за постигането на една или повече от целите, посочени в член 8 § 2 от Конвенцията (виж Аман, § 81; M.M. с/у Обединеното кралство, § 207 in fine; и Драган Петрович, § 84, всички цитирани по-горе).

141. Следователно е налице нарушение на член 8 от Конвенцията.

142. Член 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи, че е налице нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна позволява само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

143. Жалбоподателят претендира 15 000 български лева (BGN) за пропуснати ползи в резултат на уволнението му от длъжността надзирател в затвор.

144. Правителството твърди, че макар жалбоподателят да е бил лишен от правото да заема тази длъжност, той е останал на нея в продължение на почти десет години, тъй като е пропуснал да уведоми органа, който го е наел, за своето наказание. Той не може да търси обезщетение за вреди, произтичащи от загубата на работа, която не е имал право да запази. Освен това загубата на тази работа не е пряка последица от запазването и разкриването на данните за неговото наказание, а произтича пряко от самото наказание. При условията на евентуалност правителството оспорва размера на иска.

145. Съдът може да предостави справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията само ако установи, че е налице нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея, и също така установи, че вредите, за които се твърди, че са претърпени, произтичат от това конкретно нарушение (виж Апостолови срещу България, № 32644/09, § 116, 7 ноември 2019 г.; Генов и Сърбинска с/у България, № 52358/15, § 96, 30 ноември 2021 г.; и наскоро Макате с/у Литва [ГК], № 61435/19, § 225, 23 януари 2023 г.). В настоящия случай жалбоподателят е бил уволнен, тъй като органът, който го е наел, е узнал за неговото наказание (вж. параграфи 10-11 по-горе). Въпреки това жалбата относно това фактическо оповестяване на данните за наказанието е обявена за недопустима (вж. параграфи 93 и 122 по-горе). От това следва, че претенцията му по отношение на загубата на доходи в резултат на уволнението му също трябва да бъде отхвърлена (вж. mutatis mutandis, Международна банка за търговия и развитие АД и други срещу България, № 7031/05, §§ 162 и 165, 2 юни 2016 г.).

146. Жалбоподателят претендира и за обезщетение за неимуществени вреди в размер, определен от Съда.

147. Правителството твърди, че действията на властите, представляващи нарушение на член 8 от Конвенцията, не са причинили на жалбоподателя неимуществени вреди, и приканва Съда да отхвърли иска. При условията на евентуалност то твърди, че той изисква минимално присъждане.

148. Както е отбелязано в параграф 145 по-горе, каквото и да е присъждане в този случай не може да се основава на вреди, претърпени в резултат на действителното разкриване на данните за наказанието на жалбоподателя пред органа, който го е наел на работа.

149. Що се отнася до продължаващото запазване на тези данни и произтичащия от това риск от тяхното разкриване, вече беше установено в параграфи 111-115 по-горе, че няма доказателства, че тези въпроси са причинили реална вреда на жалбоподателя. Всъщност той дори не е посочил естеството на неимуществените вреди, които се твърди, че е претърпял (вж. параграф 146 по-горе). Дори и да се приеме, че той е претърпял неимуществени вреди поради неотстранените несъответствия в правния режим, уреждащ съхраняването на данни за заместващите административни наказания, установяването на нарушение на член 8 от Конвенцията му предоставя достатъчно справедливо удовлетворение в това отношение (вж. mutatis mutandis, Аман, § 94, и Д.С. с/у Обединеното кралство, § 35, и двете цитирани по-горе). Следователно не е необходимо да му се присъжда парично обезщетение във връзка с това. Както свидетелстват прилагателното „справедлив“ и фразата „ако е необходимо“ в член 41 от Конвенцията, Съдът се ползва с известна свобода на преценка при упражняване на правомощието да предостави на увредената страна такова обезщетение, каквото му се струва подходящо (вж. като скорошен пример Мола Сали с/у Гърция (справедливо обезщетение) [ГК], № 20452/14, § 32, 18 юни 2020 г.). В някои случаи публичното обявяване на претърпяната от жалбоподателя несправедливост в решение, което е задължително за Високодоговарящата държава, може да бъде подходяща форма на обезщетение само по себе си (пак там, § 33, с позоваване на Варнара и други с/у Турция [ГК], № 16064/90 и 8 други, § 224, ЕСПЧ 2009 г.), особено когато е установено, че даден закон, процедура или практика не отговарят на стандартите на Конвенцията. В настоящия случай обаче няма индикации, че това е имало осезаемо въздействие върху жалбоподателя.

150. От това следва, че искът на жалбоподателя за обезщетение за неимуществени вреди трябва да бъде отхвърлен.

151. Жалбоподателят иска да му бъдат възстановени 3 240 евро (EUR), платени за тридесет и шест часа работа на адвоката му по производството пред Съда, при ставка от 90 евро на час, плюс 900 евро, платени за превода на английски език на становището му и искането за справедливо обезщетение. Той моли евентуалното присъждане на тази сума да бъде изплатено директно на неговия адвокат.

152. В подкрепа на това твърдение жалбоподателят представя

(a) договор за хонорар, сключен през април 2019 г., съгласно чиито условия адвокатът на жалбоподателя се е съгласил да отложи плащането на възнаграждението си до приключване на производството пред Съда;

(b) график, в който е отразена работата на адвоката му по делото през април и май 2015 г. и през януари, май и юни 2023 г., както и разходите за превод, направени от адвоката; и

(c) договор за преводачески услуги между адвоката на жалбоподателя и преводач, който изглежда е син на адвоката.

153. Правителството посочва, че договорът за хонорар между жалбоподателя и неговия адвокат отчасти се отнася до правни услуги, предоставени преди сключването на този договор. По тяхно мнение присъденото обезщетение по това перо трябва да бъде по-ниско от претенцията. Те отбелязват също така, че преводът на английски език на становищата на жалбоподателя и искането за справедливо обезщетение е извършен от лице, което е в близки отношения с адвоката на жалбоподателя, и че, както е видно от професионалния му опит, адвокатът на жалбоподателя е бил напълно способен сам да изготви тези становища на английски език.

154. Установено е, че разходите и разноските могат да бъдат присъдени съгласно член 41 от Конвенцията, ако е установено, че те са били действително и необходимо направени и са разумни по отношение на размера.

155. В този случай представените от жалбоподателя договор за хонорар и график са достатъчни, за да докажат, че той действително е направил разходите за адвокатски хонорар, чието възстановяване иска. Самото обстоятелство, че адвокатът му се е съгласил да отложи плащането на тези хонорари до края на производството пред Съда, е без значение в това отношение. Адвокатските хонорари са действително дължими, ако адвокатът е отложил плащането на тези хонорари, без да освободи жалбоподателя от задължението да ги плати (вж. Мерабишвили с/у Грузия [ГК], № 72508/13, § 371, 28 ноември 2017 г., и Мукхин с/у Русия, № 3642/10, § 194, 14 декември 2021 г.). Фактът, че договорът за хонорар е сключен едва през 2019 г., а не когато адвокатът за първи път е започнал работа по делото на жалбоподателя през 2015 г., сам по себе си не предполага, че той не обхваща и тази по-ранна работа.

156. Що се отнася до необходимостта от разноските, не може да се пренебрегне фактът, че някои от тях се отнасят до (a) жалби, обявени за недопустими от председателя на отделение IV в изпълнение на правомощията му по правило 54 § 3 от Правилника на Съда, когато правителството е било уведомено за част от жалбата, и (b) жалбата относно действителното оповестяване на данните за наказанието на жалбоподателя, която също е обявена за недопустима (вж. параграфи 93 и 122 по-горе). Това налага известно намаляване на присъденото обезщетение (вж. решението по делото Международна банка за търговия и развитие АД и други, цитирано по-горе, § 169, с допълнителни препратки). Не възниква никакво съмнение относно необходимостта от останалата част от таксите.

157. Може също така да се приеме, че останалите разноски са разумни по отношение на количеството. Почасовата ставка, начислена от адвоката на жалбоподателя (90 EUR), е малко по-ниска от тази, начислена и приета за разумна по скорошни дела срещу България със сходна сложност (виж Будинова и Чапразов с/у България, № 12567/13, §§ 104 и 108, 16 февруари 2021 г.; Бехар и Гутман с/у България, № 29335/13, §§ 115 и 120, 16 февруари 2021 г.; и Й. и други с/у България, № 9077/18, § 144, 22 март 2022 г.). С оглед на степента на трудност на въпросите, повдигнати по настоящото дело, и съдържанието на становищата, направени от името на жалбоподателя, броят на заявените часове (тридесет и шест) също е разумен.

158. С оглед на тези съображения на жалбоподателя следва да се присъдят 2 000 евро, плюс всички данъци, които могат да му бъдат начислени, за адвокатски хонорари.

159. Що се отнася до разходите за превод в размер на 900 евро, чието възстановяване също е поискано от жалбоподателя, те също по принцип подлежат на възстановяване съгласно член 41 от Конвенцията (вж. делата Ханджийски, § 75, и Генов и Сърбинска, § 107, и двете цитирани по-горе).

160. Първият въпрос, който трябва да се реши във връзка с тези разходи, е дали адвокатът на жалбоподателя действително ги е направил. Фактът, че той очевидно е ангажирал сина си да извърши превода, сам по себе си не означава, че той действително не е направил разходи за него; Правителството не твърди, че договорът за преводачески услуги между двамата (вж. параграф 152 (c) по-горе) не е отразявал действителното положение.

161. Може също така да се приеме, че разходите на свой ред са били действително направени от жалбоподателя. Вярно е, че договорът за хонорар между него и адвоката му не е предвиждал, че жалбоподателят трябва да покрие разходите за превод или други разходи, направени от адвоката във връзка с производството пред Съда (вж. например Генов и Сърбинска, цитирано по-горе, § 107). По силата на това споразумение обаче жалбоподателят се е задължил по-общо да заплаща на адвоката си възнаграждение, чийто окончателен размер е трябвало да бъде определен в представен от адвоката график. В този график, който жалбоподателят е приел без възражения, адвокатът е посочил не само своите възнаграждения, но и тези за превод. Следователно може да се приеме, че жалбоподателят е правно задължен да възстанови тези разходи на своя адвокат.

162. Тези разходи също могат да бъдат приети като необходими. Дори и адвокатът на жалбоподателя да е бил в състояние да изготви становищата на английски език от името на жалбоподателя, от това не следва непременно, че в случая е било неразумно той да ги изготви на български език и след това да ги преведе на английски език. Във връзка с това следва да се отбележи, че в съответствие с обичайната практика на Съда заместник-председателят на III отделение е дал разрешение на жалбоподателя съгласно правило 34 § 3 (а) от Правилника на Съда да подаде първоначално становищата си на български език.

163. Накрая, не е направено възражение относно основателността на тези разходи за превод. Следователно те трябва да бъдат присъдени в пълен размер (900 евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя.

164. Съгласно искането на жалбоподателя, сумите, посочени в параграфи 158 и 163, следва да бъдат изплатени директно по банковата сметка на неговия адвокат.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1. Обявява жалбата относно продължаващото съхраняване и евентуалното разкриване на данните за заместващото административно наказание на жалбоподателя за допустима, а останалата част от жалбата за недопустима;

2. Отсъжда, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията;

3. Отсъжда, че установяването на нарушение на член 8 от Конвенцията само по себе си представлява достатъчно справедливо обезщетение за всички неимуществени вреди, претърпени от жалбоподателя;

4. Отсъжда

(a) държавата-ответник да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца от датата, на която настоящото решение стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, 2 900 евро (две хиляди и деветстотин евро), плюс всеки данък, който може да бъде начислен на жалбоподателя, за разходи и разноски, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата-ответник по курса, приложим към датата на споразумението, и да бъдат платени директно по банковата сметка на адвоката на жалбоподателя, г-н А. Кашьмов;

(b) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

5. Отхвърля искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение в останалата му част.

 Изготвено на английски език и съобщено в писмен вид на 16 април 2024 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

  Милан Блашко        Пере Пастор Виланова

 Секретар         Председател

 В съответствие с член 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение е приложено съвпадащото мнение на Съдия Павли.

П.П.В.

М.Б.

СЪВПАДАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ ПАВЛИ

1. Гласувах в подкрепа на единодушното заключение, че в настоящия случай е налице нарушение на член 8 от Конвенцията, но на основания, различни от тези, посочени в решението. За разлика от мнозинството, аз не съм убеден, че проблемът е свързан с липсата на предвидимост на вътрешните разпоредби.

2. В тази връзка според мен не е решаващо, че тълкуването на съответните разпоредби от административен орган, макар и експертно, е в противоречие с тълкуването на същите разпоредби от националните съдилища (вж. параграфи 132-134 от решението). Не е въпрос на предвидимост и фактът, че националните съдилища „не са се опитали да обяснят как такова неограничено запазване [на чувствителни лични данни] може да се съгласува с ... принципа за ограничаване на съхранението в правото за защита на данните“ (вж. параграф 135 от решението) – имайки предвид последният принцип като основно съображение за пропорционалност в областта на обработката на лични данни. Мнозинството е избегнало извършването на същински анализ на необходимостта в този случай, като е включило съкратен вариант на такъв анализ под етикета „предвидимост“.

3. Безсрочното запазване и продължаващото обработване на изключително чувствителни лични данни, свързани в този случай с чистото съдебно минало на жалбоподателя, изискват убедителна обосновка в едно демократично общество (вж. параграф 124 и цитираните в него дела). Такава обосновка липсва в мотивите на националните съдилища. Основната обосновка, изтъкната от Върховния административен съд, е свързана с предполагаемата необходимост да се гарантира спазването на някои разпоредби на наказателното право относно освобождаването от наказателна отговорност. Поради причините, изложени в параграф 136 от решението, отново под етикета „предвидимост“, тази предполагаема обосновка далеч не е убедителна.

4. Обратно, в производството в Страсбург правителството-ответник изтъква различна линия на обосноваване, а именно, че безсрочното запазване на съответните данни е необходимо, за да се гарантира, че само лица с „напълно чисто съдебно минало“ могат да кандидатстват за малък брой чувствителни позиции в публичния сектор (вж. параграф 139 от решението). Но каквото и да е значението на този аргумент, той изглежда не е изиграл никаква роля в мотивите на Върховния административен съд.

5. В заключение, основният въпрос, който може да се открие в настоящото дело и в други, решени наскоро от Съда (вж. например Н.Ф. и други с/у Русия, № 3537/15 и 8 други, 12 септември 2023 г.) е следният: включва ли член 8 от Конвенцията правото на реабилитация за извършителите на престъпления, които са изплатили дълга си към обществото, във връзка с основни аспекти на личния им живот, като например заетост и други фактори за социална реинтеграция? И ако е така, какви са очертанията на това право? Макар че практиката на Съда в сегашния си вид дава някои частични отговори в това отношение, тя все още не е разгледала този важен кръг от въпроси.

[1] Периодът на съхранение съгласно предишната наредба – чл. 21 (1) от Наредба № 1 от 2000 г. (вижте параграф 32 in fine по-горе) – също е сто години.

[2] Съгласно предишната наредба – чл. 45, ал. 1 от Наредба № 1 от 2000 г. (вж. параграф 32 in fine по-горе), както е първоначално формулиран – бюлетините за заместващи административни наказания трябва да се съхраняват две години след налагането на наказанието (същият срок беше предвиден в по-ранния чл. 45(1) от Наредба № 1 от 1986 г. – виж параграф 32 in fine по-горе). През август 2005 г. чл. 45(1) от Наредбата от 2000 г. бе изменен, в сила от началото на 2006 г., в смисъл, че такива бюлетини трябва да се съхраняват – като бюлетините за съдимост – в продължение на сто години след раждането на хората, за които се отнасят .

[3] Съгласно предишната наредба – чл. 45 (1) във връзка с чл. 21 от Наредба № 1 от 2000 г. (вж. параграф 32 in fine по-горе) – бюлетините за наложени административни наказания могат да бъдат микрофилмирани преди унищожаването им, ако специална експертна комисия прецени това за необходимо.

[4] Създадена с Регламент (ЕС) 2019/816 за създаване на централизирана система за идентифициране на държави членки, притежаващи информация за присъди на граждани на трети държави и лица без гражданство (ECRIS-TCN), за да допълни Европейската информационна система за съдимост (ECRIS).

[5] Изглежда, че този регламент е предназначен да въведе в действие член 8 (Период на съхранение на данни) от Регламент (ЕС) 2019/816, съгласно който „всеки запис на данни се съхранява в централната система толкова дълго, колкото данните, свързани с осъжданията на съответното лице, се съхраняват в регистрите за съдимост“.

[6] Обменът на информация между централното бюро за съдимост и чуждестранните органи за съдимост се урежда от специални правила, по-специално по отношение на обмена на информация с други държави-членки на ЕС. Тези правила са изложени в чл. 47-50ж. Повечето от тези разпоредби са добавени през февруари 2013 г. с цел транспониране на Рамково решение 2009/315/ПВР относно организацията и съдържанието на обмена на информация, извлечена от данните за съдимост между държавите-членки, и Решение 2009/316/ПВР относно създаването на Европейска информационна система за съдимост (ECRIS) в приложение на член 11 от Рамково решение 2009/315/ПВР, а след това през декември 2021 г. за транспониране на Директива (ЕС) 2019/884 за изменение на Рамково решение 2009/315/ПВР по отношение на обмена на информация относно граждани на трети държави и по отношение на Европейската информационна система за съдимост (ECRIS) и за замяна на Решение 2009/316/ПВР.

[7] Законът от 2002 г. вече е бил изменян веднъж в края на 2005 г., за да се постигне хармонизация със законодателството на ЕС (вж. параграф 57 по-долу)

[8] А формулировката на член 6, § 1 от Директива 95/46/ЕО на свой ред съвпада до голяма степен с тази на член 5 от Конвенцията от 1981 г. за защита на лицата по отношение на автоматизираната обработка на лични данни (виж параграф 50 по-горе).

[9] https://www.nsi.bg/en/content/3747/crimes-chapters-penal-code-and-some-kind-crimes-and-according-results-proceedings (последен достъп на 19 март 2024 г.)

[10] https://www.mvr.bg/docs/librariesprovider5/newsdocs/мвр-2015г---пътна-карта-на-реформите.ppt?sfvrsn=4dbf6f0c_0 (последен достъп на 19 март 2024 г.)