ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО „БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА СТАРОСТИЛНА ЦЪРКВА И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“
(Жалба № 56751/13)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
20 април 2021 г.
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени
По делото „Българска православна старостилна църква и други срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комисия в състав:
Тим Ейке [Tim Eicke], председател,
Фарис Вехабович [Faris Vehabović],
Пере Пастор Виланова [Pere Pastor Vilanova], съдии,
и Илзе Фрайвирт [Ilse Freiwirth], заместник-секретар на отделението,
като взе предвид:
жалбата (№ 56751/13) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от Българската православна старостилна църква („църква жалбоподател“) и петима български граждани, чиито данни са дадени в приложената таблица, на 28 август 2013 г.
решението за уведомяване на Българското правителство („Правителството“) за оплакванията относно (a) твърдяното ограничаване на правото на жалбоподателите свободно да изповядват своята религия; (б) твърдяната дискриминация срещу жалбоподателите при упражняване на това право; и (в) твърдяната липса на ефективно вътрешноправно средство за защита в тази връзка
становищата на страните;
решението делото да се разгледа едновременно с делото Независима православна църква и Захариев срещу България (№ 76620/14);
като отбелязва:
оттеглянето от делото на г-н Йонко Грозев, избрания от България съдия;
възражението на Правителството, че жалбата не следва да се разглежда от комисия, което Съдът отхвърля,
след закрито заседание, проведено на 23 март 2021 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Делото основно засяга оплакване, което следва да се разглежда по чл. 9 във връзка с чл. 11 от Конвенцията, че отказът на българските съдилища да регистрират църква, придържаща се към старостилния вариант на Източното православие, поради сходството на нейното име с това на Българската православна църква, която е призната съгласно закона, представлява незаконосъобразно и неоснователно ограничаване на правото на тази църква и нейните последователи да изповядват религията си. Делото засяга още въпроса съгласно чл. 13 от Конвенцията дали църквата и нейните последователи имат на разположение ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с отказа за регистриране на църквата.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателите се представляват от г-жа Н. Добрева, адвокат, практикуващ в София.
3. Правителството се представлява от агента г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.
ИСТОРИЯ НА ЦЪРКВАТА-ЖАЛБОПОДАТЕЛ4. През 1968 г. по времето на комунистическия режим в България, Българската православна църква решава да премине от юлианския календар към новоюлианския календар. Както и в другите държави, в които тази промяна е направена по-рано (Гърция и Румъния през 20-те години на ХХ век), някои свещеници и последователи на Българската православна църква не са съгласни с изоставянето на юлианския календар. Съществуват различия и по други доктринни и канонични въпроси, както и във връзка със степента на автономност на църквата спрямо комунистическия режим. В резултат на това, общността на „старостилците“, съсредоточена основно в манастир в Княжево, се отделя от Българската православна църква, която от своя страна я отрича.
5. В средата на 80-те години на ХХ век българските старостилци установяват връзки с Гръцката старостилна църква и през 1988 г. вторият жалбоподател, който по-късно става глава на църквата жалбоподател (вж. параграф 8 по-долу), е ръкоположен в свещенически сан в старостилен манастир в Гърция. През 1993 г. вторият жалбоподател е ръкоположен за митрополит от митрополити на Гръцката старостилна църква и на Румънската старостилна църква, които също така признават църквата жалбоподател за автокефална.
6. През същата година – 1993 г., църквата жалбоподател подава документи за регистрация до Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет, която към онзи момент е органът, отговарящ за регистрирането на религиозните вероизповедания в България. Молбата остава без официален отговор.
7. В годините след 1993 г. църквата жалбоподател се разраства в активна религиозна общност; до 2013 г. има двадесет и четири свещеници и около две хиляди последователи. Въпреки че поради липсата на юридическа правосубектност не може да изгражда или притежава места за богослужение, през този период тя успява да построи една катедрала, петнадесет църкви и четири параклиса, както и един манастир, като всички те са регистрирани на имената на отделни свещеници и вярващи. В случай че собствениците на една църква и един параклис напуснат църквата-жалбоподател, същата, губи правото да използва сградите. Друго последствие от факта, че местата за богослужение не принадлежат на църквата жалбоподател по право е, че тя не може да ползва данъчни облекчения за тях (вж. параграф 28 по-долу). Църквата също така не може да получава дарения, официално да назначава духовниците или да осъществява търговски дейности, свързани с религиозните й дела като например продажба на ритуални предмети и религиозни книги.
ПОЗИЦИИ НА ДРУГИТЕ ПЕТИМА ЖАЛБОПОДАТЕЛИ В ЦЪРКВАТА ЖАЛБОПОДАТЕЛ8. Вторият жалбоподател е глава на църквата жалбоподател („Предстоятел“). Третият жалбоподател е секретар на църковния съвет. Четвъртият жалбоподател е дякон в църквата. Петият жалбоподател е монахиня в манастира на църквата. Шестият жалбоподател е член на църковния съвет.
ОПИТ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ НА ЦЪРКВАТА ЖАЛБОПОДАТЕЛ ПРЕЗ 2011-13 Г.9. През ноември 2011 г. църквата жалбоподател подава документи за регистрация пред Софийски градски съд. Към молбата си прилага удостоверение, издадено през юни 2011 г. от държавно дружество, което води база данни на всички дружества и организации с нестопанска цел, че името й не съвпада с името на друго подобно дружество.
10. Съгласно процесуалните правила Софийски градски съд кани Дирекция „Вероизповедания“ (вж. параграф 6 по-горе) да направи бележки по молбата за регистрация. Дирекцията уведомява съда, че тъй като чл. 13, ал. 3 от Конституцията и чл. 10 от Закона за вероизповеданията от 2002 г. („Закон от 2002 г.“) провъзгласяват източното православие за традиционното вероизповедание на българския народ и предвиждат, че негов представител е Българската православна църква (вж. параграфи 20 и 34 по-долу), тя ще представи бележките си, след като получи становището на Светия синод за тази църква.
11. Вторият жалбоподател възразява, като заявява, че допускането на становища по молбата за регистрация на Българската православна църква е в нарушение на процесуалните правила. Той моли съда да укаже на Дирекцията да представи свое становище.
12. Дирекцията представя бележките си през февруари 2012 г. Тя накратко посочва, че по нейно мнение наименованието на църквата жалбоподател противоречи на чл. 13, ал. 3 от Конституцията и чл. 10 от Закона от 2002 г. (вж. параграфи 20 и 34 по-долу). Дирекцията посочва още, че предвид значимостта на Българската православна църква в българското общество, тСветият синод е помолен да даде становище по молбата за регистрация и прилага писменото становище на Синода с коментарите си.
13. В становището си Светият синод на Българската православна църква посочва, inter alia, че църквата жалбоподател е идентична с тази църква; че случаят засяга въпрос от национално значение; че единствено Българската православна църква може да използва думата „православна“ в наименованието си; и че единствено Българската православна църква, а не самопровъзгласили се православни общности могат да представляват източното православие в България. Следователно църквата жалбоподател не може да претендира да бъде православна, но не би имало пречка за регистрацията й като „Българска старостилна църква“ без думата „православна“.
14. На 27 февруари 2012 г. Софийски градски съд отказва да регистрира църквата жалбоподател (вж. реш. от 27.02.2012 г. по ф. д. № 665/2012 г., СГС). Той започва, като отбелязва, че становището на Светия синод на Българската православна църква, приложено към коментарите на Дирекцията, е неприложимо и не следва да се взема предвид. Съдът казва още, че макар по принцип всяка религиозна общност да има право на регистрация, регистрацията е предмет на условия. Съгласно § 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона от 2002 г. (вж. параграф 31 по-долу), лицата, които към влизането в сила на закона са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на нейния устав, не могат да използват наименованието на тази институция или нейното имущество. Предвид сходната забрана за идентичност на наименованията съгласно чл. 15, ал. 2 от Закона от 2002 г. (вж. параграф 30 по-долу), това следва да се тълкува като приложимо за наименование, което наподобява наименованието на оригиналната институция. От протокола на учредителното събрание на църквата жалбоподател се вижда, че тя се е отделила от Българската православна църква през 1993 г. поради различия в доктрината. Уставът на Българската православна църква не само забранява подобно отделяне, но дори го обявява за църковно провинение. Оттук следва, че църквата-жалбоподател не може да има наименование, което е идентично с наименованието на Българската православна църква и да ползва нейното имущество, като без съмнение наименованието е идентично. Следователно молбата за регистрация се отхвърля.
15. Църквата-жалбоподател обжалва, изтъквайки, че нейното наименование – Българска православна старостилна църква – не е еднакво с това на Българската православна църква и че според правилното тълкуване на чл. 15, ал. 2 от Закона от 2002 г и § 3 от неговите Преходни и заключителни разпоредби (вж. Параграфи 30 и 31 по-долу) са забранени само изцяло идентични наименования с цел да се избегне объркване. Думата „старостилна“ е достатъчна в тази връзка и изключва всяко объркване между двете църкви. Разширителното тълкуване на тези разпоредби от страна на Софийски градски съд означава, че никоя източноправославна църква освен Българската православна църква не би могла да бъде регистрирана. Това противоречи на целите на Закона и е несъвместимо с чл. 9 от Конвенцията. Целта на чл. 15, ал. 2 от Закона е да предотврати едновременната регистрация на религиозни изповедания с напълно идентични наименования, което пречи те да бъдат различавани, а не да спре регистрирането на повече от една религиозна общност от едно и също изповедание. Така например вече са регистрирани множество евангелски, баптистки и други църкви от едно вероизповедание. Що се отнася до § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона, неговата цел е просто да разреши спорове относно имуществото на Българската православна църква, като църквата жалбоподател няма никакви претенции към това имущество. Широкото тълкуване на разпоредбите и решението, че последователите на църквата- жалбоподател не могат да се отделят от Българската православна църква, противоречат още на тълкуването на Съда на чл. 9 от Конвенцията, изразено в Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България ((същество), № 412/03 и № 35677/04, 22 януари 2009 г.).
16. На 23 април 2012 г. Софийски апелативен съд потвърждава отказа за регистриране на църквата жалбоподател (вж. реш. № 633 от 23.04.2012 г. по ф. д. № 1143/2012 г., САС). Той приема аргументите на долустоящия съд. По делото е изяснено, че основателите на църквата-жалбоподател се отделят от Българската православна църква през 1993 г. и искат да бъдат регистрирани като отделно вероизповедание, което се забранява по силата на § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона от 2002 г. Основателите на църквата жалбоподател са използвали същото име, като просто са добавили думата „старостилна“. Съгласно чл. 10, ал. 1 от Закона (вж. параграф 34 по-долу), източното православие е традиционната религия в България и Българската православна църква е неин изразител и представител, като съгласно условията на чл. 15, ал. 2 от Закона (вж. параграф 30 по-долу) не може да съществува повече от едно вероизповедание с едно и също наименование и седалище. Молбата за регистрация на църквата жалбоподател се отклонява от тези изисквания.
17. Църквата жалбоподател обжалва, повтаряйки аргументите представени в производството на по-долната инстанция (вж. параграф 15 по-горе), като добавя, че чл. 10, ал. 1 от Закона от 2002 г. не може да бъде основание за отказ да бъде регистрирано вероизповедание. Тя твърди още, че констатацията, че е била част от Българската православна църква е неоснователна; следователно § 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона е неприложим за нея. Решението на Софийски апелативен съд противоречи още на принципа на религиозен плурализъм.
18. Съгласно процесуалните правила, църквата- жалбоподател представя съображения в подкрепа на тезата, че жалбата следва да бъде допусната за разглеждане. Църквата твърди, че въпросът дали тълкуването на чл. 15, ал. 2 от Закона от 2002 г. и § 3 от неговите Преходни и заключителни разпоредби, възприето от Софийски апелативен съд, е правилно – по-конкретно в съответствие с целите на тези разпоредби и с чл. 37 от Конституцията (вж. параграф 20 по-долу), както и с чл. 9 от Конвенцията – има правно значение. Тя твърди още, че въпросът дали наименования, съдържащи различни думи, са идентични е също важен правен въпрос, по който Върховния касационен съд няма съдебна практика, нито във връзка с вероизповедания, нито във връзка с други юридически лица като политически партии, сдружения и търговски дружества.
19. С окончателно решение от 29 март 2013 г. (опр. № 263 от 20.03.2013 г. по т. д. № 443/2012 г., ВКС, I т. о.) Върховният касационен съд отказва да допусне жалбата за разглеждане, приемайки, че поставените от църквата-жалбоподател въпроси не налагат това. По-конкретно въпросът дали Апелативният съд е тълкувал правилно Закона от 2002 г. се отнася до съществото на жалбата, а не до допустимостта й. Що се отнася до другия въпрос, поставен от църквата жалбоподател, той засяга фактите, а не правото.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА
БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВОA. Конституцията20. В съответните разпоредби на Конституцията от 1991 г. е предвидено:
Член 13
„1. Вероизповеданията са свободни.
2. Религиозните институции са отделени от държавата.
3. Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
4. Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.“
Член 37
„1. Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
2. Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“
21. През юни 1992 г. Конституционният съд приема, inter alia, че държавата може да се намесва във вътрешната организация на религиозни общности и институции само в случаите, предвидени в чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията (вж. реш. № 5 от 11.06.1992 г. по к. д. № 11/1992 г., КС, обн. ДВ, бр. 49/1992 г.).
Закон за вероизповеданията от 2002 г.Обща информация за приемането на Закона22. До края на 2002 г. организационната структура, функционирането на вероизповеданията и тяхното официално регистриране се уреждат в Закона за вероизповеданията от 1949 г. Съгласно обичайната практика на властите, Законът изисква всяко вероизповедание да има едно ръководство и забранява паралелни организации на едно и също вероизповедание (вж. Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България, № 39023/97, § 57, 16 декември 2004 г., и Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (по същество), цитирано по-горе, § 68).
23. След разпадането на комунистическия режим и последвалата вътрешна борба в Българската православна църква, при която се стига до две противоборстващи ръководства, Парламентът приема Закона за вероизповеданията от 2002 г. с цел да сложи край на разделението (за подробности вж. Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (по същество), цитирано по-горе, §§ 9-48). Законът влиза в сила на 1 януари 2003 г.
24. Протоколите от парламентарните дебати, преди приемането на Закона, разкриват почти единодушно мнение, че единството на Българската православна църква има изключително национално значение поради нейната роля в оформянето и запазването на българската национална идентичност през вековете (пак там, § 45).
Съдържание на правото на религия съгласно Закона25. Чл. 5, ал. 1 предвижда, че правото на религия може да се упражнява, между другото , чрез създаване и участие в религиозна общност и организиране на институциите на тази общност. Разпоредбата на Чл. 6, ал. 1, т. 1 уточнява, че това право обхваща правото да се създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и начин на представителство, които са подходящи според свободното убеждение на членовете им. Съгласно легалната дефиниция в § 1, ал. 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона, „религиозна общност“ е доброволно обединение на физически лица за изповядване на дадена религия, извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии, а „религиозна институция“ е „религиозна общност“, която е била регистрирана съгласно Закона и има качеството на юридическо лице.
Разпоредби относно регистрирането на религиозни общности(a) Ефекти от регистрацията
26. В чл. 14 е предвидено, че религиозните общности могат да придобиват статут на юридическо лице при условията и по реда на Закона. Това включва официална регистрация от Софийски градски съд (чл. 15, ал. 1).
27. Когато вероизповедание има статут на юридическо лице, то може да притежава имущество и да се разпорежда с него (чл. 21, ал. 1), както и да получава държавни субсидии (чл. 21, ал. 3 и чл. 28, ал. 1).
28. Съгласно чл. 24, ал. 1, т. 9 и чл. 71a, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси от 1997 г., храмовете – собственост на законно регистрирани вероизповедания, и поземлените имоти, върху които са построени, са освободени от местни данъци и такса за битови отпадъци. В чл. 24, ал. 2 и чл. 71a, ал. 2 са предвидени условията за освобождаване, а именно имотите и сградите да не се ползват със стопанска цел, несвързана с пряката им богослужебна дейност. Чл. 71a влиза в сила на 1 януари 2014 г.
(b) Изисквания за регистрация
29. Публичният регистър, който води Софийски градски съд, следва да съдържа информация, inter alia, за наименованието на всяко регистрирано вероизповедание (чл. 18, ал. 2 от Закона от 2002 г.).
30. Чл. 9 предвижда, че всяко вероизповедание се характеризира с наименованието си и верските убеждения на физическите лица, съставляващи религиозната му общност. Чл. 15, ал. 2 предвижда, че не може да има повече от едно вероизповедание с едно и също наименование.
31. Параграф 3 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона предвижда, че лицата, които към влизането в сила на Закона, са се отделили от регистрирана религиозна институция в нарушение на нейния устав, не могат да използват нейното наименование и имущество.
32. Софийски градски съд и Софийски апелативен съд се позовават на тези разпоредби, за да приемат, че вероизповедание може да бъде регистрирано само, ако неговото наименование и религиозна доктрина се различават от тези на вече регистрирано вероизповедание (вж. реш. № 1519 от 17.08.2012 г. по ф. д. № 1017/2012 г., САС; реш. № 1145 от 06.06.2014 г. по в. гр. д. № 2076/2014 г., САС; и реш. № 341 от 06.02.2020 г. по в. г. д. № 3781/2019 г., САС) или на Българската православна църква (вж. реш. № 677 от 29.04.2011 г. по ф. д. № 542/2011 г., САС; реш. № 1114 от 04.07.2011 г. по ф. д. № 513/2011 г., САС; реш. № 1447 от 08.07.2013 г. по ф. д. № 183/2013 г., САС; реш. № 2512 от 12.17.2015 г. по ф. д. № 3876/2015 г., САС; и реш. № 2307 от 06.12.2016 г. по ф. д. № 5164/2016 г., САС). Специално по отношение на идентичността на наименованието, в тези решения съдилищата последователно приемат, че малките разлики в думите, съставящи наименованието, или в тяхната подредба са недостатъчни да се приеме, че наименованието на вероизповеданието е различно. Така те приемат, че наименованията „Православна църква в България“, „Българска източноправославна църква“, „Независима православна църква“, „Православна църква“ и „Православна християнска църква“ са „едни и същи“ с наименованието на Българската православна църква.[1]
33. От друга страна, въпреки тази съдебна практика, до 2008 г. в регистъра, поддържан от Софийски градски съд, има три презвитериански, единадесет баптистки и три лутерански църкви, като някои от тях са с много сходни наименования (вж. Генов срещу България, № 40524/08, § 19 в края, 23 март 2017 г.).
Ex lege статут на юридическо лице на Българската православна църква34. За разлика от всички останали религиозни общности, съгласно чл. 10, ал. 2 от Закона от 2002 г. Българската православна църква притежава статут на юридическо лице по силата на закона (ex lege). Чл. 10, ал. 1, който въпроизвежда чл. 13, ал. 3 от Конституцията (вж. параграф 20 по-горе), предвижда, че източното православие e „традиционно вероизповедание в Република България“, че „то има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот“ и че негов „изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“.
Юридически лица с нестопанска цел за подпомагане и популяризиране на вероизповедание35. Чл. 27, ал. 1 от Закона от 2002 г. предвижда, че след предварително съгласие на съответната религиозна институция могат да се създават юридически лица с нестопанска цел за подпомагане и популяризиране на определено вероизповедание, което е със статут на юридическо лице. Чл. 27, ал. 2 пояснява, че такива юридически лица с нестопанска цел нямат право да осъществяват дейност, която представлява публично практикуване на вероизповедание.
36. През 2017 г. Софийски апелативен съд потвърждава отказ за регистрация на сдружение, което популяризира източното православие, при липса на доказателства за предварително съгласие на Българската православна църква (вж. реш. № 1184 от 25.05.2017 г. по ф. д. № 2316/2017 г., САС).
37. През 2010 г. Софийски апелативен съд се позовава, inter alia, на чл. 27, ал. 2, за да потвърди принудителното разформироване на сдружение на ахмадийски мюсюлмани, което извършва религиозни служби и церемонии, въпреки че преди това му е отказана регистрация като вероизповедание (вж. реш. № 106 от 19.02.2010 г. по гр. д. № 1407/2008 г., САС; касационно обжалване не е допуснато: вж. опр. № 789 от 16.12.2010 г. по т. д. № 534/2010 г., ВКС, II т. о.).
38. През 2012 г. Oкръжен съд Сливен, също така се позовава, inter alia, на чл. 27, ал. 2, за да разпореди разпускането на мюсюлманско сдружение, което организира публични религиозни беседи и проповеди и публично прожектиране на биографични филми за религиозен водач (вж. реш. № 98 от 09.11.2012 г. по гр. д. № 391/2012 г., ОС-Сливен).
39. През 2013 г. Окръжен съд Шумен процедира по сходен начин и разпорежда разпускането на сдружение, което проповядва ислям на малолетни лица, които приютява в хостел, поддържан от него (вж. реш. № 92 от 09.04.2013 г. по гр. д. № 623/2012 г., ОС-Шумен; потвърдено при обжалване: вж. реш. № 142 от 03.10.2013 г. по гр. д. № 287/2013 г. АС-Варна, и опр. № 628 от 10.11.2014 г. по т. д. № 325/2014 г., ВКС, II т. о.).
Правно оспорване на Закона от 2002 г.40. През февруари 2003 г. петдесет народни представители сезират Конституционния съд с искане да обяви за противоконституционни конкретни разпоредби на Закона от 2002 г., включително § 3 от неговите Преходни и заключителни разпоредби, но не и чл. 15, ал. 2 (вж. параграфи 30 и 31 по-горе). Съдът постановява решение през юли 2003 г. (вж. реш. № 12 от 15.07.2003 г. по к. д. № 3/2003 г., КС, обн. ДВ, бр. 66/2003 г.), като мнозинство не е постигнато, тъй като равен брой съдии гласуват за и против това § 3 да бъде обявен за противоконституционен. Съгласно обичайната практика на Конституционния съд, при такива обстоятелства искането за обявяване на законова разпоредба за противоконституционна се отхвърля по подразбиране.
41. Съдиите, гласували против искането, смятат, inter alia, че принципът на правната сигурност изисква лицата, които са се отделили от вероизповедание, да не могат да използват наименованието му. В допълнение е видно, че те не може да имат претенции върху част от имуществото му, тъй като то принадлежи на вероизповеданието като юридическо лице. Според съдиите на мнение, че § 3 е противоконституционен, разпоредбата има за цел да регулира вътрешната организация на религиозни общности и така нарушава тяхната автономност.
ПРИЛОЖИМИ ДОКУМЕНТИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА42. В своята Резолюция 1390 (2004), Парламентарната асамблея на Съвета на Европа отбелязва, освен друго, че признаването ex lege на Българската православна църква (вж. параграф 34 по-горе) като цяло се приема, че има за цел да уреди спора между двата противоборстващи синода в полза на един от тях и един от тези синоди на практика е бил възпрепятстван да се регистрира като нова религиозна институция поради забраната за регистрация на друга институция със същото наименование (т. 7). Асамблеята препоръчва на българските власти „или да изтрият [чл. 15, ал. 2 от Закона от 2002 г. – вж. параграф 30 по-горе], или да осигурят тълкуването му по начин, по който единствено строгата и буквална идентичност на наименованията и седалищата препятства регистрацията на отделила се група“ (т. 9.2).
ПРАВОТО
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 9 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА43. Жалбоподателите твърдят, че отказът църквата жалбоподател да бъде регистрирана представлява неоснователна намеса в правото им на свобода на религията. Те се позовават на чл. 9 от Конвенцията. От своя страна, Съдът счита, че разглеждането на оплакването попада в обхвата на чл. 9 във връзка с чл. 11 от Конвенцията (вж. Методиев и други срещу България, № 58088/08, § 26, 15 юни 2017 г.). , Тези разпоредби гласят следното:
Член 9 (Свобода на мисълта, съвестта и религията)
„1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“
Член 11 (Свобода на събранията и сдружаването)
„1. Всеки има право на свобода ... и на свободно сдружаване ...
2. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. ...“
Допустимост44. Правителството твърди, че оплакването представлява злоупотреба, тъй като църквата жалбоподател не е изпълнила критериите за регистрация.
45. Жалбоподателите не коментират този аргумент.
46. Съгласно практиката на Съда, понятието „злоупотреба“ по смисъла на чл. 35, ал. 3, т. (a) от Конвенцията следва да се разбира като поведение на жалбоподателя, което е явно противоречи на правото на индивидуална жалба, съдържащо се в Конвенцията, и което възпрепятства правилното функциониране на Съда или правилното провеждане на производството пред него (вж. освен други Miroļubovs and Others v. Latvia, № 798/05, §§ 62 и 65, 15 септември 2009 г.; Харакчиев и Толумов срещу България, № 15018/11 и № 61199/12, § 184, ECHR 2014 (извадки); и Dimović v. Serbia, № 24463/11, § 21, 28 юни 2016 г.).
47. Няма данни за такова поведение на жалбоподателите в настоящия случай. Въпросът дали молбата за регистрация на църквата- жалбоподател отговаря на всички законови критерии съгласно българското законодателство е част от по-широкия въпрос дали отказът тази църква да бъде регистрирана представлява „ограничение“ на правото на жалбоподателите да изповядват религията си, което е „предвидено от закона“ и е „необходимо в едно демократично общество“. Въпреки че правителството оспорва всеки аргумент, нищо не предполага, че обуславящите ги факти са по някакъв начин отделени от реалността или може да се приемат като опит за заблуда на Съда (вж. наред с други, Харакчиев и Толумов, § 185, и Dimović, § 23, и двете цитирани по-горе). Дори и църквата-жалбоподател да не е изпълнила законовите критерии съгласно българското законодателство, това не означава, че жалбата й пред Съда е злоупотреба. Поради това възражението на правителството следва да бъде отхвърлено.
48. В допълнение, жалбата не е явно необоснована или недопустима на други основания. Следователно същата трябва да бъде обявена за допустима.
По съществоСтановищата на страните(a) Жалбоподателите
49. Жалбоподателите твърдят, че без статут на юридическо лице църквата-жалбоподател не може самостоятелно да придобива и притежава имущество или да има банкови сметки. Това води до затруднения при поддръжка на местата си за богослужение, които по закон са притежание на отделни членове на църквата, което създава несигурност и различни правни усложнения като проблеми с прехвърлянето на правото на собственост, когато индивидуален собственик на място за богослужение напусне религиозната общност или почине. Така отказът за регистрация на църквата представлява намеса в правата им съгласно чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията.
50. Жалбоподателите твърдят още, че намесата не е „предвидена от закона“, тъй като формулировката на разпоредбите на Закона от 2002 г. относно регистрацията на вероизповедания води до произволни решения на съдилищата. Така, формулировката на чл. 15, ал. 2 позволява на съдилищата да приемат, че наименования, които не са напълно идентични, а само си приличат, са „едни и същи“. От друга страна, чл. 10, ал. 1 съдържа формулировки, които не са подходящи за законова разпоредба и не съответстват на задължението на държавата да запази неутралност по религиозни въпроси. По настоящия въпрос жалбоподателите критикуват още факта, че Софийски градски съд може да поиска експертно становище от Дирекция „Вероизповедания“ в производството по регистрация. Те изтъкват, че подобни становища често представляват нещо повече от придружителни писма към становища на Българската православна църква и така недопустимо й се дава възможност да заеме позиция в производството по регистрацията на други източноправославни религиозни общности.
51. На последно място, жалбоподателите твърдят, че намесата е неоснователна, тъй като не съответства на никаква наложителна социална потребност. Според тях, аргументите на българските съдилища да откажат регистрация на църквата-жалбоподател – предвид това че наименованието й е „едно и също“ с това на Българската православна църква и че основателите й преди това са се отделили от нея – не са нищо повече от прикриване на желанието да се попречи на друга източноправославна религиозна общност, освен Българската православна църква, да получи регистрация. Няма риск църквата-жалбоподател да бъде объркана с горепосочената църква. Наименованието й е уникално, за което свидетелства удостоверението, представено в производството по регистрацията, като нейният водач не носи титлата „патриарх“. Регистрацията й по никакъв начин не би застрашила правата на другите източноправославно вярващи или историческата роля и обществената репутация на Българската православна църква. Единствената цел на отказа за регистрация на църквата-жалбоподател е да се осигури монополът на Българската православна църква, в нарушение на задължението на държавата за неутралност по религиозни въпроси.
(b) Правителството
52. Правителството счита, че не е налице намеса в автономното функциониране на църквата-жалбоподател. Властите не са се намесвали в религиозните й дейности, като тя ги провежда без пречки, въпреки че няма статут на юридическо лице. В България, за разлика от някои други държави, на нерегистрираните религиозни общности не се забранява да създават места за богослужение, да провеждат публични религиозни служби, да създават и разпространяват религиозна литература и да осъществяват други дейности от този род. Не е ясно какви трудности изпитва църквата жалбоподател при управлението на местата й за богослужение; доколкото всички частноправни спорове във връзка с тях може да бъдат решени по общия исков ред. Твърденията на църквата, че не може да продава предмети, свързани с религиозните й дейности и да създава образователни и социални услуги са абстрактни, като няма данни дали тя действително разполага с възможността да се ангажира с такива дейности. На практика църквата е свободна да прави всичко, отнасящо се до колективния аспект на свободата на религия.
53. Правителството също така изтъква, че случаят засяга религиозна общност, която изповядва същата вяра като традиционната религия в България – източното православие. Както отбелязват националните съдилища, последователите на църквата-жалбоподател са се отделили от Българската православна църква през 1993 г. Наименованието на църквата-жалбоподател не се различава достатъчно от наименованието на тази църква, което би могло да доведе до объркване и по закон възпрепятства регистрацията й. Всъщност това е група, отделила се от Българската православна църква, което по закон представлява допълнително основание да се откаже регистрация. В тази връзка правителството отбелязва, че когато става въпрос за религиозни общности, техните наименования и вярвания често са тясно свързани. Правителството посочва, че няма пречка за регистрацията на източноправославни религиозни общности, ако те са достатъчно различни от Българската православна църква и не се състоят от отделили се от нея лица. Следователно отказът за регистриране на църквата жалбоподател е „предвиден от закона“.
54. Според правителството изискването религиозните общности, които искат да бъдат регистрирани, да имат достатъчно различни наименования, които ги отличават, има за цел да предотврати объркване и да гарантира правна сигурност – и така защита на обществения ред и правата и свободите на другите, което е напълно обосновано. Църквата-жалбоподател не доказва, че има характеристики, които действително я отличават от Българската православна църква. Чл. 9 от Конвенцията във връзка с чл. 11 не може да се тълкува като изискване за регистрация на идентични лица в рамките на едно вероизповедание, чиито наименования не са явно различни. Следователно отказът за регистрация на църквата жалбоподател не представлява непропорционална намеса в правата на жалбоподателите да изповядват религията си и да се сдружават свободно.
Преценката на Съда(a) Наличие на „ограничение“ на правото на жалбоподателите да изповядват религията си
55. Вярно е, че липсата на официална регистрация и статут на юридическо лице не възпрепятства свещениците на църквата жалбоподател да провеждат религиозни служби и на последователите да практикуват (вж. Генов срещу България, № 40524/08, § 37, 23 март 2017 г., и Методиев и други, цитирано по-горе, § 36, за разлика от Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, № 45701/99, § 105, ECHR 2001-XII). Но фактът, че властите не се месят активно в дейностите на църквата не е решаващ (вж. Religionsgemeinschaft der Zeugen Jehovas and Others v. Austria, № 40825/98, § 67, 31 юли 2008 г.). Без официална регистрация църквата не може да получи статут на юридическо лице и така да упражнява от свое име свързаните с това права като правото да притежава или наема имущество, да има банкови сметки, да назначава свещеници и други служители, както и да осигури съдебна защита на религиозната общност и нейните членове и имущество, като всички те са основни за упражняване на правото да изповядваш религията си (вж. Kimlya and Others v. Russia, № 76836/01 и № 32782/03, § 85, ECHR 2009; Генов, цитирано по-горе, § 37; и Методиев и други, цитирано по-горе, § 36).
56. В противовес на това, което сочи правителството (вж. параграф 70 по-долу), църквата-жалбоподател не би могла да разреши ситуацията, като се регистрира като сдружение съгласно чл. 27, ал. 1 от Закона от 2002 г. (вж. параграф 35 по-горе). Дори и да е възможно, това не би позволило на нея и на нейните последователи да изповядват свободно религията си. Съгласно чл. 27, ал. 2, подобни сдружения нямат право да извършват дейности, които представляват публично практикуване на вероизповедание, като провеждане на религиозни служби и церемонии, организиране на публични религиозни беседи и проповеди и преподаване на вероучение (пак там, вж. също §§ 37 до 39 по-горе). В допълнение, Съдът приема, че принуждаването на дадена организация да приеме правно-организационна форма, каквато не търси, може само по себе си да ограничи неправомерно свободата на сдружаване (вж. наред с други, Жечев срещу България, № 57045/00, § 56, 21 юни 2007 г., и Republican Party of Russia v. Russia, № 12976/07, § 105, 12 април 2011 г.). Същото важи за свободата на изповядване на религия.
57. Следователно отказът за регистрация на църквата-жалбоподател като вероизповедание представлява „ограничение“ на нейното право и правото на другите жалбоподатели да изповядват религията си (вж. Методиев и други, цитирано по-горе, § 24).
(b) Обоснованост на „ограничението“
58. Съвместимостта с чл. 9 от Конвенцията на подобно „ограничение“ се определя от това дали същото е „предвидено от закона“, дали преследва една или повече от легитимните цели, предвидени в § 2 на посочения член, и дали е „необходимо в едно демократично общество“, за постигането на тези цели.
59. Българските съдилища обосновават отказа за регистрация на църквата-жалбоподател основно с единното тълкуване на чл. 15, ал. 2 от Закона от 2002 г. (вж. параграфи 14, 16, 30 и 32 по-горе). Така може да се приеме, че „ограничението“ е „предвидено от закона“ (вж. Генов, § 40, и Методиев и други, § 39, и двете цитирани по-горе).
60. С оглед на основанията, на които българските съдилища отказват да регистрират църквата-жалбоподател – поради това че наименованието й според тях е на практика същото като това на Българската православна църква – може също така да се приеме, че „ограничението“ има за цел да предотврати объркване и да гарантира правната сигурност и така да защити обществения ред и правата на другите (вж. Генов, § 41, и Методиев и други, § 40, и двете цитирани по-горе).
61. Основният въпрос е дали „ограничението“ е „необходимо в едно демократично общество“.
62. Изискването религиозна организация, която иска да бъде регистрирана, да приеме наименование, което няма да заблуди вярващите и широката общественост, и което ще й даде възможност да се отличава от вече съществуващите организации, може по принцип да се приеме за оправдано ограничение на правото й свободно да избере наименованието си (вж. Генов, цитирано по-горе, § 43; “Orthodox Ohrid Archdiocese (Greek-Orthodox Ohrid Archdiocese of the Peć Patriarchy)” v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, № 3532/07, § 111, 16 ноември 2017 г.; и Bektashi Community and Others v. the former Yugoslav Republic of Macedonia, № 48044/10 и 2 други, § 71, 12 април 2018 г.). Наименованията на църквата-жалбоподател и на Българската православна църква обаче, не са идентични, като това на църквата- жалбоподател се различава достатъчно чрез думата „старостилна“. Добре известно е, че старостилните църкви се появяват за първи път през 20-те години на ХХ век, когато някои източноправославни църкви преминават от юлианския календар към новоюлиански календар и се различават от онези източноправославни църкви – като Българската православна църква, – които са приели новоюлиански календар (вж. параграф 4 по-горе). В допълнение, нищо не показва, че църквата-жалбоподател желае да се идентифицира с Българската православна църква (вж. наред с други, “Orthodox Ohrid Archdiocese (Greek-Orthodox Ohrid Archdiocese of the Peć Patriarchy)”, цитирано по-горе, § 111). Напротив, тя се е отделила от тази църква поради доктринални различия.
63. Доколкото правителството счита, че припокриването между вярванията и практиките на църквата-жалбоподател и на Българската православна църква също представлява пречка за регистрацията й – аргумент, който не се среща в решенията на българските съдилища, – трябва да се отбележи, че преценката дали религиозните вярвания са идентични не е въпрос, който следва да бъде решен от държавните органи, а от самите религиозни общности. В допълнение, такъв подход води до това, че позволява съществуването на една институция за всяко вероизповедание и принуждава вярващите да се обърнат към тази институция, което трудно се съчетава с ефективното упражняване на правата, гарантирани от чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията (вж. Генов, цитирано по-горе, §§ 44-45, и Методиев и други, §§ 45-46, и двете цитирани по-горе). Съгласно постоянната практика на Съда по тези разпоредби, в демократичните общества не е необходимо държавата да гарантира, че религиозните общности остават с единно ръководство (вж. освен други Хасан и Чауш срещу България [ГК], № 30985/96, § 78, ECHR 2000-XI; Metropolitan Church of Bessarabia and Others, цитирано по-горе, § 117; Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България, № 39023/97, § 96, 16 декември 2004 г.; Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (основания), № 412/03 и № 35677/04, §§ 120 и 147, 22 януари 2009; Генов, цитирано по-горе, § 45; и Методиев и други, цитирано по-горе, § 46). Фактът, че църквата-жалбоподател е създадена от лица, които са се отделили от Българската православна църква (вж. параграф 4 по-горе), не променя това (вж. наред с други Генов, цитирано по-горе, § 46). Това не прави и фактът, че се приема, че единството на Българската православна църква е от първостепенно значение за нейните последователи и за българското общество като цяло (вж. параграфи 13 и 24 по-горе). Плурализмът, който е в основата на демокрацията, е несъвместим с действия на държавата, които принуждават религиозна общност да се обедини под единно ръководство (вж. наред с други Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (основания), цитирано по-горе, §§ 143-49, и “Orthodox Ohrid Archdiocese (Greek‑Orthodox Ohrid Archdiocese of the Peć Patriarchy)”, цитирано по-горе, §§ 115-20).
64. Следователно отказът за регистрация на църквата- жалбоподател не е „необходим в едно демократично общество“. Следователно е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията във връзка с чл. 11.
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА65. Жалбоподателите се оплакват, че отказът за регистрация на църквата жалбоподател е дискриминационен, тъй като българските съдилища отказват регистрация единствено на религиозни общности, които имат сходства с Българската православна църква, докато в същото време регистрират без пречки общности на други вероизповедания. Жалбоподателите се позовават на чл. 14 от Конвенцията, който гласи следното:
„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“
Становища на страните66. Жалбоподателите твърдят, че възможността Българската православна църква да представи становище в производството по регистрация на други източноправославни общности е дискриминационно и разкрива специалното отношение на властите към тази църква. Те също така изтъкват, че официална регистрация е направена на множество римокатолически, протестантски, мюсюлмански и еврейски религиозни общности, както и такива на Свидетели на Йехова и Харе Кришна, но източноправославна религиозна общност никога не е била признавана по такъв начин. Следователно отношението към жалбоподателите е различно въз основа на религията им. Няма подходяща обосновка за подобна разлика в отношението. Историческата роля на Българската православна църква не представлява такава обосновка.
67. Правителството посочва, че са налице разумни основания да се даде специално правно положение на Българската православна църква. Да се отбележи източното православие като преобладаващата религия в България отговаря на европейската демократична конституционна традиция. Националните съдилища не приемат, че може да бъде регистрирана само една източноправославна църква. Твърдението на жалбоподателите, че отношението към тях е различно от това към евангелските или католическите религиозни общности, които са били регистрирани, е неподкрепено с конкретни даннии е твърде абстрактно. Регистрацията съгласно Закона от 2002 г. зависи от съблюдаването на строги законови условия, които се прилагат за всички, а отказът за регистрация на църквата- жалбоподател няма нищо общо с признаването на общности, принадлежащи към други вероизповедания. Последният се основава на индивидуалните й характеристики и сходството й с Българската православна църква и не може да се сравнява с регистрацията на евангелски и католически религиозни общности. Също така църквата- жалбоподател не може да бъде сравнявана с Българската православна църква, която има специална историческа роля и изразява традиционната религия на страната.
Преценката на Съда68. Отказът за регистрация на църквата-жалбоподател вече бе разгледан по чл. 9 и чл. 11 от Конвенцията. Не необходимо допълнително разглеждане по чл. 14 от Конвенцията (вж. Metropolitan Church of Bessarabia and Others, цитирано по-горе, § 134; Church of Scientology Moscow v. Russia, № 18147/02, § 101, 5 април 2007 г.; и Методиев и други, цитирано по-горе, § 51). Следователно Съдът не трябва да се произнася по допустимостта или съществото на оплакването по тази разпоредба.
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА69. Жалбоподателите се оплакват, че при разглеждането на жалбите срещу отказа на Софийски градски съд за регистрация на църквата-жалбоподател Софийски апелативен съд и Върховният касационен съд не разглеждат адекватно оплакването по чл. 9 от Конвенцията. Жалбоподателите се позовават на чл. 13 от Конвенцията, който гласи следното:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
Становищата на страните70. Правителството посочва, че съгласно чл. 27, ал. 1 от Закона от 2002 г. е възможно да се създаде сдружение, което е част от религиозна общност. Жалбоподателите са могли да прибегнат до тази възможност, която в техния случай представлява ефективно средство за защита. Като алтернативен вариант, жалбоподателите могат да преименуват църквата жалбоподател така, че да избегнат объркване с Българската православна църква и след това отново да подадат документи за регистрация. Тъй като съгласно българското законодателство съдебните решения в производства за регистрация нямат силата на res judicata, жалбоподателите са могли свободно да сезират съда с искане за регистрация на църквата- жалбоподател отново, но този път в съответствие със законовите изисквания. Следователно възобновяването на производството по регистрация не е единствената възможност за получаване на компенсация.
71. Жалбоподателите отбелязват, че не са имали възможност да оспорят съответните разпоредби на Закона от 2002 г. пред Конституционния съд, който така или иначе вече се е произнесъл по този въпрос. Не са могли и да заведат искове срещу съдилищата, които отказват да регистрират църквата-жалбоподател, съгласно законодателството за отговорността на държавата или нормативната уредба на дискриминацията. Единственият начин да получат компенсация, във връзка с отказа за регистрация на църквата, е да поискат възобновяване на производството по регистрация, след като настоящият Съд установи нарушение на Конвенцията, но тази възможност не е била на тяхно разположение при подаването на жалбата.
Преценката на СъдаДопустимост72. С оглед на установеното от Съда по чл. 9 от Конвенцията във връзка с чл. 11, оплакването по чл. 13 от Конвенцията може да се поддържа и следователно този член е приложим. В допълнение, оплакването не е явно необосновано или недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.
По същество73. Член 13 от Конвенцията не гарантира право въпросът да бъде отнесен на по-горна съдебна инстанция (вж. Dorado Baúlde v. Spain (dec.), № 23486/12, § 18, 1 септември 2015 г., и Маринова и други срещу България, № 33502/07 и 3 други, § 109, 12 юли 2016 г.). Също така разпоредбата не изисква наличието на последващо средство за защита във връзка с решение на най-висша съдебна инстанция по дадено дело (вж. Times Newspapers Ltd and Neil v. the United Kingdom, № 13166/87, Доклад на Комисията от 12 юли 1990 г., непубликувано, § 80). По сходен начин чл. 13 не може да се тълкува, че налага наличието на възможност да се претендират вреди или друга компенсация от съд по отношение на решение, взето от него. Оттук следва, че невъзможността на жалбоподателите да заведат искове срещу съда, който отказва да регистрира църквата-жалбоподател, или съдилищата, които потвърждават решението на този съд, не противоречи на чл. 13.
74. Също така чл. 13 не изисква средство за защита, което позволява законите на договаряща държава да бъдат оспорвани като такива пред национален орган с аргумента, че противоречат на Конвенцията (вж. James and Others v. the United Kingdom, 21 февруари 1986 г., § 85, Серия A № 98; Roche v. the United Kingdom [ГК], № 32555/96, § 137, ECHR 2005-X; и Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (основания), цитирано по-горе, § 177). Оттук следва, че невъзможността на жалбоподателите да оспорят Закона от 2002 г. пред Конституционния съд не предполага нарушение на чл. 13.
75. Възможността жалбоподателите да подадат отново документи за регистрация на църквата-жалбоподател не може да се разглежда като ефективно средство за защита за целите на чл. 13. Ако се приеме противното, би могло да се създаде постоянна пречка за поставянето на подобни въпроси пред Съда, защото, както изтъква правителството, в България отказът за регистрация на вероизповедание не изключва възможността да се поиска регистрация неопределен брой пъти (вж. наред с други, Обединена македонска организация „Илинден – ПИРИН“ и други срещу България (№ 2), № 41561/07 и № 20972/08, § 70, 18 октомври 2011 г.). В допълнение, искането орган да преразгледа взето от него решение не представлява по правило ефективно средство за защита (пак там, с допълнителни препратки).
76. По същия начин, възможността църквата-жалбоподател да бъде регистрирана като сдружение по чл. 27, ал. 1 от Закона от 2002 г. (вж. параграф 35 по-горе) не може да се приеме за средство за защита срещу отказа да бъде регистрирана като вероизповедание При всички положения вече беше установено, че това би бил подходящ заместител за регистрацията като вероизповедание – вж. параграф 56 по-горе).
77. Жалбоподателите са разполагали с вътрешноправно средство за защита срещу отказа на Софийски градски съд да регистрира църквата-жалбоподател под формата на въззивна жалба пред Софийски апелативен съд и впоследствие чрез касационно обжалване пред Върховния касационен съд. В тези жалби църквата-жалбоподател представя аргументи защо според нея отказът е в нарушение на чл. 9 от Конвенцията (вж. параграфи 15, 17 и 18 по-горе). От друга страна, нито Софийски апелативен съд, нито Върховният касационен съд споменават за тези аргументи, още по-малко пристъпват към разглеждането им по същество (вж. параграфи 16 и 19 по-горе), докато ефективното средство, както се изисква от чл. 13, е такова, при което националният орган или съд, който разглежда случая, се произнася по съществото на оплакването по Конвенцията (вж. „Глас Надежда“ ЕООД и Еленков срещу България, № 14134/02, § 69, 11 октомври 2007 г., и Бойчев и други срещу България, № 77185/01, § 56, 27 януари 2011 г.). В настоящия случай това означава разглеждане по-конкретно на въпроса дали ограничението на правата на жалбоподателите да изповядват религията си – отказът за регистрация на църквата-жалбоподател – преследва една или повече легитимните цели, залегнали в чл. 9 § 2 от Конвенцията и е „необходим в едно демократично общество“ за постигането на тези цели. Софийски апелативен съд и Върховния касационен съд не са се произнесли в подобен смисъл.. Оттук следва, че при тези обстоятелства жалбите пред тези съдилища не представляват ефективно средство за защита във връзка с оплакването на жалбоподателите по чл. 9 от Конвенцията във връзка с чл. 11.
78. Следователно е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА79. В своето становище в отговор на това на правителството жалбоподателите твърдят, че с отказа си да регистрират църквата-жалбоподател, въпреки решението на Съда по делото Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други ((същество), цитирано по-горе), българските власти не са спазили чл. 46 от Конвенцията.
80. Правителството посочва, че това оплакване не е повдигнато в първоначалната жалба и следователно не трябва да се разглежда.
81. Съдът намира за ирелевантно на какъв етап от производството е повдигнато оплакването за първи път. Настоящото производство е по чл. 34 от Конвенцията, докато съгласно установената практика, Съдът може само да разгледа дали Високодоговоряща страна е спазила задължението си по чл. 46, ал. 1 от Конвенцията да се съобрази с окончателното решение по дело, по което е страна, в „производство за установяване на нарушение“ по чл. 46, ал. 4 и 5, заведено от Комитета на министрите (вж. Bochan v. Ukraine (№ 2) [ГК], № 22251/08, § 33, ECHR 2015; Moreira Ferreira v. Portugal (№ 2) [ГК], № 19867/12, § 102, 11 юли 2017 г.; и Ilgar Mammadov v. Azerbaijan (производство за нарушение) [ГК], № 15172/13, § 167, 29 май 2019 г.).
82. Следователно Съдът няма правомощия да разгледа този въпрос по настоящото дело.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА83. В съответните части на чл. 46 от Конвенцията гласи следното:
„1. Βисокодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.
2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение. ...“
Становищата на страните84. Жалбоподателите изтъкват, че въпреки решението на Съда в Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други ((същество), цитирано по-горе), Софийски градски съд и Софийски апелативен съд последователно отказват да регистрират източноправославни религиозни общности поради начина, по който тълкуват Закона от 2002 г. Според жалбоподателите това налага да бъдат указани общи мерки по чл. 46 от Конвенцията, както и посочване по същия член, че възобновяването на производството по регистрация в техния случай и преразглеждане на молбата за регистрация на църквата-жалбоподател в контекста на принципите, установени от Съда, би бил най-подходящият начин за преодоляване последиците от нарушението на правата им.
85. Правителството счита, че е недопустимо жалбоподателите да искат защита на правата на други религиозни общности чрез искането за общи мерки. В тази връзка правителството отбелязва, че Конвенцията не предвижда actio popularis. Също така посочва, че тъй като съгласно българското законодателство съдебните решения в производства за регистрация нямат силата на res judicata, то църквата-жалбоподател може отново да поиска регистрация. Така възобновяването на производството по регистрацията не е единственият начин за преодоляване на нарушението на правата на жалбоподателите.
Преценката на Съда86. По силата на чл. 46 § 1 от Конвенцията договарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения на Съда по всяко дело, по което те са страна, като изпълнението се следи от Комитета на министрите. Оттук следва, inter alia, че решение, с което Съдът установява нарушение на Конвенцията или нейните протоколи, налага на ответната държава законовото задължение не само да заплати на засегнатите лица сумите, присъдени по чл. 41 от Конвенцията като справедливо обезщетение, но и да избере, под надзора на Комитета на министрите, общите и/или, ако е подходящо, индивидуални мерки, които ще приеме в своя национален правен ред, за да преустанови установеното от Съда нарушение и да премахне, доколкото е възможно, неговите последици. Засегнатата държава има основната отговорност да избере, под надзора на Комитета на министрите, средствата, които ще бъдат използвани в националния правен ред, за да бъде изпълнено това задължение. От друга страна, за да помогне на ответната държава да го изпълни, Съдът може да посочи вида индивидуални и/или общи мерки, които може да бъдат предприети, за да се преустанови установеното положение (вж. като скорошен източник Симеонови срещу България [ГК], № 21980/04, § 149, 12 май 2017 г.).
87. Нарушението на чл. 9 във връзка с чл. 11 от Конвенцията, установено в настоящия случай, във връзка с отказа за регистрация на църквата-жалбоподател, произтича основно от начина, по който българските съдилища последователно тълкуват чл. 9 и чл. 15, ал. 2 от Закона от 2002 г. и § 3 от неговите Преходни и заключителни разпоредби (вж. параграфи 14, 16, 30, 32 и 59 по-горе). То разкрива системен проблем, който вече е давал основания за сходни жалби (вж. Генов, цитирано по-горе; Методиев и други, цитирано по-горе; Независима православна църква и Захариев срещу България, № 76620/14, 20 април 2021 г.; и Православна християнска църква и други срещу България, № 31387/17, висящо,[2] и който може да доведе до по-нататъшни сходни жалби. Проблемът е откроен и от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа още през 2004 г. (вж. параграф 42 по-горе). Естеството на нарушението показва, че общите мерки, необходими за изпълнение на настоящото решение, следва да включват или изменение на тези законови разпоредби, или такова тълкуване на тези разпоредби, което не изключва регистрацията на вероизповедание въз основа на това, че има (a) същите вярвания или практики като вече съществуващо вероизповедание или (b) същото наименование като вече съществуващо вероизповедание, освен ако двете наименования не са буквално идентични или толкова сходни във всички свои елементи – а не само една дума като „българска“ или „православна“, – че последователите на съществуващото вероизповедание и широката общественост действително биха объркали двете вероизповедания.
88. Що се отнася до индивидуалните мерки, необходими във връзка с църквата жалбоподател, те може да включват или одобряване на нова молба за нейната регистрация като вероизповедание, или възобновяване на производството по регистрация от 2011-13 г. Независимо от това кой вариант ще бъде избран обаче, предприетите от властите мерки следва да са съвместими с констатациите в настоящото решение (вж. mutatis mutandis Church of Scientology Moscow v. Russia, № 18147/02, § 106, 5 април 2007 г.).
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА89. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
Имуществени вреди90. Жалбоподателите съвместно претендират 15 000 евро имуществени вреди. Те твърдят, че това е сумата, която са платили като местни данъци и такси във връзка с катедралния храм на църквата- жалбоподател в София за периода 2012-18 г. Според тях, ако църквата жалбоподател е била регистрирана през 2012 г., тя е щяла да се възползва от освобождаването от местни данъци такси, което се предоставя на храмове, собственост на регистрирани вероизповедания, съгласно чл. 24, ал. 1, т. 9 и чл. 71a от Закона за местните данъци и такси от 1997 г. (вж. параграф 28 по-горе). В подкрепа на твърдението си, жалбоподателите представят данъчни документи, които показват, че вторият жалбоподател и други последователи на църквата жалбоподател са платили общо 30 579,49 български лева за местни данъци и такси за битови отпадъци във връзка с катедралния храм на църквата-жалбоподател в София. Сумата, платена за такси за битови отпадъци за 2012 г. и 2013 г., е 4 604,54 лева.
91. Правителството изтъква, че съгласно чл. 24, ал. 2 от Закона от 1997 г. (вж. параграф 28 в края по-горе), данъчното облекчение по чл. 24, ал. 1, т. 9 зависи от това дали въпросните помещения се използват за търговски цели. Жалбоподателите не представят никакви доказателства, че са изпълнили това условие. В допълнение, облекчението засяга само данъците за имота, а не и таксите за битови отпадъци.
92. Съгласно практиката на Съда, трябва да е налице ясна причинно-следствена връзка между установеното от Съда нарушение и твърдените от жалбоподателите вреди (вж. освен други Barberà, Messegué and Jabardo v. Spain (чл. 50), 13 юни 1994 г., § 16, Серия A № 285-C; Z and Others v. the United Kingdom [GC], № 29392/95, § 119, ECHR 2001-V; и Kurić and Others v. Slovenia (справедливо обезщетение) [ГК], № 26828/06, § 81, ECHR 2014). В този случай, такава връзка би съществувала единствено ако не е налице нарушение на чл. 9 във връзка с чл. 11 от Конвенцията, църквата-жалбоподател би имала право да се ползва от данъчното облекчение, на чиято липса жалбоподателите основават претенцията си (вж. Religionsgemeinschaft der Zeugen Jehovas and Others, цитирано по-горе, § 130). Когато отказват да регистрират църквата-жалбоподател, Софийски градски съд и Софийски апелативен съд не се позовават на основания за решението си, различни установените в нарушение на чл. 9: сходството на наименованието на църквата жалбоподател с това на Българската православна църква (вж. параграфи 14, 16, 62 и 63 по-горе). Така може основателно да се приеме, че ако не беше установеното от Съда нарушение, църквата- жалбоподател би била регистрирана като вероизповедание в началото на 2012 г. и следователно от тогава нататък би се ползвала от данъчното облекчение съгласно чл. 24, ал. 1, т. 9 от Закона от 1997 г., както и от облекчението за таксата за битови отпадъци, въведено с чл. 71a, ал. 1 от същия Закон в сила от 1 януари 2014 г. (вж. параграф 28 по-горе). Нищо не показва, че катедралата на църквата-жалбоподател е била ползвана когато и да било с търговски цели, които не са свързани с религиозната й функция, както намеква правителството, и че така тези облекчения от данъци и такси не са приложими за нея. Материалите, представени от жалбоподателите, показват, че през 2012-18 г. вторият жалбоподател и други последователи на църквата-жалбоподател са заплатили общо BGN 30 579,49 за местни данъци и данъци във връзка с катедралата. Тъй като храмовете получават облекчението от таксите за битови отпадъци от 1 януари 2014 г. (вж. параграф 28 в края по-горе), сумите, заплатени за такива такси за 2012 г. и 2013 г. (4 604,54 лева) следва да се извадят от тази сума. Така се стига до нетната сума от 25 974,95 лева.
93. Следователно на жалбоподателите следва да се присъдят заедно 13 280,78 евро (равностойността на 25 974,95 лева) във връзка с имуществени вреди.
94. Сумата следва да бъде заплатена на втория жалбоподател, ръководителя на църквата-жалбоподател, в полза на цялата религиозна общност (вж. Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България (справедливо обезщетение), № 412/03 и № 35677/04, § 39, 16 септември 2010 г.).
Неимуществени вреди95. Жалбоподателите заедно претендират 15 000 във връзка със стреса и чуството за несправедливост, които изживяват поради отказа за регистрация на църквата- жалбоподател. Те цитират обезщетения, присъждани от Съда в редица подобни случаи и сочат различни практически проблеми, които липсата на регистрация причинява на църквата и нейните последователи, като например невъзможността църквата да получава преки дарения, които биха били освободени от данъци за дарителите, и да предлага подходящи трудови договори и социални осигуровки на своите свещеници и други служители.
96. Правителството твърди, че отказите за регистрация на религиозни организации в цитираните от жалбоподателите случаи се базират на основания, които не могат да бъдат сравнявани с основанията за отказ на регистрация на църквата-жалбоподател. Според правителството, констатирането на нарушение би било достатъчно справедливо обезщетение за неимуществените вреди, понесени от жалбоподателите. Ако Съдът направи различна преценка, подходящо обезщетение в настоящия случай би следвало да е много по-малко от присъденото в посочените случаи. В тази връзка правителството изтъква, че не е имало активна намеса в религиозния живот на последователите на църквата-жалбоподател и възможността свободно да провеждат богослужения. Църквата-жалбоподател е направила един опит за регистрация през 2011 г. и не е полагала по-нататъшни усилия за получаване на статут на юридическо лице.
97. Съдът намира, че отказът за регистрация на църквата- жалбоподател й е причинил неимуществени вреди и е предизвикал чувства на стрес, безпокойство и несправедливост у индивидуалните жалбоподатели, всички от които са или членове на ръководните органи на църквата, или нейни свещеници (вж. параграф 8 по-горе). Като преценява въпроса по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателите заедно 4 500 евро плюс дължими данъци.
98. Сумата следва да бъде заплатена на втория жалбоподател, ръководителя на църквата жалбоподател, в полза на цялата религиозна общност (вж. Свети синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други срещу България (справедливо обезщетение), цитирано по-горе, § 39).
Разходи и разноски99. Жалбоподателите претендират 6 720 евро, за които се твърди, че са направени за хонорари за осемдесет и четири часа работа на техните адвокати по производството пред Съда. Те искат сумите, присъдени по този параграф, да бъдат платени директно на адвоката им. В подкрепа на иска си жалбоподателите представят споразумение за условно възнаграждение, подписано от втория жалбоподател и адвоката през януари 2018 г., съгласно което адвокатът ще иска хонорар от жалбоподателите по ставката 80 евро на час единствено, ако Съдът установи нарушение и единствено до сумата на присъденото във връзка с разходите и разноските, направени пред Съда. Жалбоподателите представят още отчет за времето, в който подробно е показана работата по делото им през юни, юли и август 2013 г. и януари и февруари 2018 г.
100. Правителството счита, че претенцията надхвърля индикативните адвокатски възнаграждения в България и не съответства на ниския стандарт на живот в страната. Правителството отбелязва още, че няма доказателства настоящият адвокат на жалбоподателите да е бил ангажиран с работа по делото преди януари 2018 г., когато е подписано споразумението за възнаграждение между нея и втория жалбоподател.
101. Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподателите имат право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер (вж. наред с много други източници, Merabishvili v. Georgia [GC], № 72508/13, § 370, 28 ноември 2017 г.). Съдът не е обвързан от национални ставки или стандарти в своята преценка (вж. освен други Иванова и Черкезов срещу България, № 46577/15, § 90, 21 април 2016 г.).
102. В настоящия случай, споразумението за условно възнаграждение между жалбоподателите и техния адвокат по принцип представлява доказателство, че хонорарите, за които се отнася искът, са действително направени от жалбоподателите (вж. Merabishvili, цитирано по-горе, § 371, и Иванова и Черкезов, цитирано по-горе, § 89). В настоящите обстоятелства обаче, това е така само за хонорарите, относими към действително извършената работа от адвоката по делото. Материалите по делото показват, че тя се включва по делото през март 2015 г. (вж. Кирова и други срещу България, № 31836/04, § 54, 2 юли 2009 г.). От своя страна отчетът за отработеното време, представен от жалбоподателите, показва, че адвокатът е отделил тридесет часа и половина за работа по делото след това време, в началото на 2018 г. С оглед на степента на сложност на въпросите по делото и дължината и съдържанието на становищата от името от жалбоподателите, този брой часове е разумен. Часовата ставка на адвоката (80 евро) е същата като приетите за разумни в скорошни дела срещу България със сходна сложност (вж. Караахмед срещу България, № 30587/13, §§ 117 и 119, 24 февруари 2015 г., и Иванова и Черкезов, цитирано по-горе, §§ 86 и 90). Следователно на жалбоподателите се присъждат 2 440 евро плюс всякакви дължими данъци, които могат да бъдат начислени. Съгласно искането им, сумата следва да се заплати директно по банковата сметка на техния адвокат.
Лихва за забава103. Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява оплакванията по чл. 9 във връзка с чл. 11 от Конвенцията и чл. 13 от Конвенцията за допустими, а оплакването по чл. 46 от Конвенцията за недопустимо;Приема, че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията във връзка с чл. 11 от Конвенцията;Приема, че не е необходимо да се разглежда допустимостта или съществото на оплакването по чл. 14 от Конвенцията;Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;Приема,(a) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателите в срок до три месеца следните суми, които да бъдат обменени във валутата на държавата-ответник по курса, приложим на деня на плащане
(i) 13 280,78 евро (тринадесет хиляди двеста и осемдесет евро и седемдесет и осем цента) имуществени вреди, които да бъдат заплатени по банковата сметка на втория жалбоподател;
(ii) 4 500 евро (четири хиляди и петстотин евро) плюс всички дължими данъци по отношение на неимуществени вреди, които да бъдат заплатени по банковата сметка на втория жалбоподател;
(iii) 2 440 евро (две хиляди четиристотин и четиридесет евро) плюс всякакви дължими данъци, които могат да се начислят на жалбоподателите като разходи и разноски, които да бъдат заплатени по банковата сметка на представителя на жалбоподателите, г-жа Н. Добрева;
(b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.Изготвено на английски език и оповестено писмено на 20 април 2021 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илзе Фрайвирт Тим Айке Заместник-секретар Председател
Приложение
Списък на жалбоподателите:
№
Име на жалбоподателя
Година на раждане
Националност
1.
Българска православна старостилна църква
Не е приложимо
Българско
2.
Фотий Димитров Сиромахов
1956
Българско
3.
Константин Ванков Тодоров
1961
Българско
4.
Бранимир Чавдаров Орманов
1977
Българско
5.
Ефросиния Цветанова Кацарова
1934
Българско
6.
Стефан Трифонов Трифонов
1953
Българско
[1] Пред Съда е подадена жалба относно отказа за регистрация на „Православна християнска църква“ (Православна християнска църква и други срещу България, № 31387/17).
[2] Вж. бележка под линия 1 по-горе.