© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ЧАКАЛОВА-ИЛИЕВА срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 53071/08)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
6 октомври 2016 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Чакалова-Илиева срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
Ериз Мьозе (Erik Møse),
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 30 август 2016 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 53071/08) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от българска гражданка, г-жа Веселина Иванова Чакалова-Илиева (”жалбоподателката”), на 14 октомври 2008 г.
2. Жалбоподателката се представлява от г-н М. Екимджиев, адвокат, практикуващ в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателката твърди, че с постановяването на две противоречиви решения относно правилния ответник по иск, който тя е предявява срещу властите, съдилищата са я възпрепятствали да получи произнасяне по същество на нейния случай и по този начин са ѝ попречили ефективно да отстоява исковете си.
4. На 29 юни 2015 г. Правителството е уведомено за жалбата.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ДЕЛОТО
5. Жалбоподателката е родена през 1951 г. и живее в Стара Загора.
А. Първо уволнение на жалбоподателката
6. Жалбоподателката работи като директор на средно училище в Стара Загора.
7. На 19 юли 2002 г. началникът на Регионалния инспекторат по образование (“РИО”) към Министерство на образованието уволнява дисциплинарно жалбоподателката.
8. Жалбоподателката предявява иск срещу РИО, като оспорва заповедта за своето уволнение и иска възстановяването си на длъжност и обезщетение за пропуснати ползи.
9. С решение от 2 април 2003 г. Районен съд - Стара Загора уважава иска на жалбоподателката. Това решение е потвърдено от Окръжен съд - Стара Загора и от Върховния касационен съд съответно на 18 юли 2003 г. и 24 ноември 2005 г. В хода на производството нито ответната страна, нито някое от съдилищата повдига съмнения относно дали РИО е правилния ответник по делото.
Б. Второ уволнение на жалбоподателката
10. След влизането в сила на съдебното решение от 24 ноември 2005 г., жалбоподателката отправя искане да бъде възстановена на работа на 6 декември 2005 г. На същата дата директорът на РИО издава нова заповед за нейното уволнение.
11. На неуточнена дата, най-късно през януари 2006 г., жалбоподателката подава жалба срещу заповедта за уволнение в Окръжен съд - Стара Загора, като оспорва нейната законосъобразност и иска да бъде възстановена на предишната си длъжност и обезщетение за загуба на доход. От преписката по делото изглежда, че при първото съдебно заседание, датата на което не е уточнена, РИО твърди, че не е правилният ответник по делото и че исковете трябва да бъдат отправени към средното училище, в което жалбоподателката работи преди уволнението си. РИО твърди, че чл. 61 § 2 от Кодекса на труда и чл. 37(4) от Закона за народната просвета предвиждат, че работодателят на жалбоподателката е училището.
12. По време на съдебно заседание на 12 април 2006 г. Районният съд отсъжда в полза на възражението и, обосновавайки се, че правилният ответник по делото е училището, прекратява производството.
13. Жалбоподателката обжалва това решение пред Окръжен съд - Стара Загора.
14. На 26 май 2006 г. Окръжният съд отменя решението на предходната инстанция като изрично посочва, че правилният ответник по делото на жалбоподателката е РИО. Той връща делото на първоинстанционния съд за разглеждане по същество.
15. С решение от 8 декември 2006 г. Районният съд уважава иска на жалбоподателката.
16. След жалба, подадена от РИО, на 27 април 2007 г. Окръжният съд потвърждава решението.
17. РИО обжалва на правно основание. На 16 април 2008 г. Апелативен съд - Пловдив, заседаващ като касационен съд съгласно законодателно изменение, влязло в сила през юли 2007 г., отменя решението на долната инстанция и отхвърля иска на жалбоподателката. Той констатира, че РИО не е работодател на жалбоподателката съгласно закона и следователно не е правилният ответник по делото. Следователно предявени срещу него исковете са неоснователни. Съдът постановява, че искът на жалбоподателката трябва да бъде предявен срещу училището, в което тя работи преди уволнението си, тъй като училището е нейният работодател.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
А. Трудови договори с директори
18. Трудовите договори с директори се регламентират от Кодекса на труда от 1986 г. и Закона за народната просвета от 1991 г.
19. Параграф 1 от Допълнителните разпоредби към Кодекса на труда определя работодател като всяко физическо лице, юридическо лице или негово поделение, както и всяко друго организационно и икономически обособено образувание, което наема работници или служители.
20. По силата на чл. 61 § 2 от Кодекса на труда и чл. 37(4) от Закона за образованието, трудовите договори на директори на общински училища се сключват от началника на РИО като органа, по-висш от работодателя.
21. Съгласно чл. 344 и 358 § 1(2) от ТК когато служител смята, че е несправедливо уволнен, той може да предяви иск, оспорвайки законността на уволнението пред гражданските съдилища в срок от два месеца. Тази разпоредба е приложима и за прекратяване на трудовите договори на държавни служители.
Г. Тълкувателни решения на Върховния касационен съд
22. С решение от 2 юни 2010 г. Върховният касационен съд констатира, че редица национални съдилища са тълкували непоследователно определени разпоредби от Кодекса на труда, а именно тези по отношение на правилния ответник в трудови спорове. Върховният касационен съд се позовава на съдебни решения, постановени между юли 2007 г. и датата на делото, което разглежда към момента. С оглед на тази констатация, съдът спира въпросното производство и предлага да бъде постановено тълкувателно решение (опред. № 269 от 2.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 187/2010 г., IV г. о., ГК). Впоследствие, в тълкувателно решение № 1 от 30 март 2012 г., Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд (тълк. реш. № 1 от 30 март 2012 г. на ВКС по тълк.д. №1/ 2010 г., ОСГК) решава този спорен въпрос. По-конкретно то отбеляза, че съгласно чл. 344 § 1 от Кодекса на труда предявен от служител иск, който оспорва незаконосъобразно уволнение и търси възстановяване на длъжност и обезщетение, трябва да бъде насочен срещу работодателя, а именно физическото или юридическото лице, което е наело служителя. В случая на директор това е училището. То приема, че същият подход се прилага за ситуации, в които трудовият договор е сключен от институцията, по-висша от работодателя.
23. Тълкувателно решение № 1 от 9 декември 2014 г. на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд (тълк. реш. № 1 от 9 декември 2013 г. на ВКС по тълк.д. №1/ 2013 г., ОСГТК) се отнася за противоречия в исковите молби. Общото събрание уточнява, че когато съд, който заседава като касационна инстанция, констатира несъответствия в исковата молба в резултат на противоречие между фактите и твърденията, показващи, че е налице правен интерес от търсене на защита срещу конкретно лице, от една страна и искът, предявен срещу друго лице от друга страна, решението на второинстанционния съд следва да бъде обявено за недопустимо и да бъде отменено. Делото трябва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд и да се призове правилния ответник.
24. Чл. 86(2) от Закона за съдебната власт от 1994 г. предвижда, че тълкувателните решения са задължителни за съдебната и изпълнителната власт.
В. Възражения, повдигнати от ответник в гражданско съдебно производство
25. Съгласно чл. 109 и чл. 110 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., приложим към тогавашния момент, ответникът е задължен да повдигне възражения, свързани с исковете, най-късно при първото съдебно заседание. Ищецът има възможност да представи нови доказателства по отношение на тези възражения в срок, определен от съда.
Г. Изменение на ответника в хода на гражданско производство
26. По чл. 117, §§ 4 и 5 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., ищецът може да посочи друг ответник, заедно с първия, на всеки етап от производството на първа инстанция и без съгласието на ответниците. В този случай обаче ищецът не би могъл да се ползва с датата, на която първоначалният иск е предявен срещу първия ответник. Датата, на която молбата да се присъедини новият ответник е подадена, ще се счита за датата, на която искът е подаден по отношение на този ответник.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
27. Жалбоподателката се оплаква, че ѝ е отказан ефективен достъп до съд за разглеждане на второто ѝ уволнение. Тя се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимите си части гласи:
“Всяко лице, при решаването на правен спор относно
неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”
28. Правителството оспорва аргумента.
A. Допустимост
29. Съдът отбелязва, че тази жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на други основания. Следователно тя е допустима.
Б. По същество
1. Становища на страните
30. Жалбоподателката твърди, че в рамките на кратък период от време и въз основа на една и съща правна рамка, която тя счита за неясна, националните съдилища възприемат напълно противоположни позиции по въпроса за правилния ответник - РИО или училището - в нейните дела, които засягат подобни въпроси и едни и същи страни. Тя твърди, че не е получила указания от националните съдилища, позволяващи ѝ да промени ответника навреме. Противоречивите решения на съдилищата я поставят в ситуация, в която не може да заведе последващ иск срещу училището, както е посочено в решението на Апелативен съд - Пловдив от 16 април 2008 г., тъй като законоустановеният двумесечен срок за завеждане на делото е изтекъл. Като се позовава на решението на Съда по случая Костадин Михайлов срещу България, жалбоподателката счита, че тя е била лишена от правото си на разглеждане на основателността на нейните искове във връзка със законността на уволнението ѝ, възстановяването й на предишната ѝ длъжност и обезщетението за загуба на доход (Костадин Михайлов срещу България, № 17868/07, 27 март 2008 г.).
31. Правителството твърди, че исковете на жалбоподателката срещу РИО във второто производство за уволнение са разгледани по същество и отхвърлени от Апелативен съд - Пловдив в решението му от 16 април 2008 г. Въпросът относно ответника е част от разглеждането по същество на исковете, а не въпрос на допустимост. По-конкретно апелативният съд посочва, че по закон РИО не може да се счита за работодател на жалбоподателката. След това той приема по съществото на делото решение, че исковете са неоснователни. Следователно жалбоподателката не може да твърди, че по нейните искове срещу РИО няма произнасяне. Фактът, че не са разгледани искове срещу училището, се дължи изцяло на неуспеха на жалбоподателката да го посочи като ответник в производството или заедно с РИО, или чрез заместване на последния с училището.
2. Преценката на Съда
32. Съдът отбелязва, че е налице спор за право, признато съгласно българското законодателство - правото на лице да не бъде несправедливо уволнено. Той отбелязва още, че спорът е истински и сериозен и че изходът от производството пред националните съдилища е пряко решаващ за засегнатото право (вж. Фазлийски срещу България, № 40908/05, § 52, 16 април 2013 г.). Съгласно вътрешното право, спорове относно уволнението на държавните служители, като жалбоподателката, подлежат на обикновен съдебен контрол. Приложимата процедура е същата, както всяка друга съдебна процедура (вж. параграф 21 по-горе). От това следва, че чл. 6 § 1 е приложим в настоящия случай (вж. Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC], № 63235/00, § 62-63, ЕСПЧ 2007‑II).
33. Съдът също припомня, че чл. 6 § 1 гарантира на всеки правото всички негови искове, относно неговите граждански права и задължения, да бъдат разгледани от съд или трибунал; по този начин той е олицетворява “правото на съд”, от което правото на достъп представлява един аспект (вж. Golder v. the United Kingdom, 21 февруари 1975 г., §§ 28‑36, Серия A № 18, и Osman v. the United Kingdom, 28 октомври 1998 г., §§ 136 и 147, Доклади за решения и определения 1998-VIII). Това право не е абсолютно, а може да бъде предмет на ограничения; те са разрешени по подразбиране, тъй като правото на достъп “по своята същност призовава за регулиране от страна на държавата – регулиране, което може да се различава по време и място, в зависимост от нуждите и ресурсите на общността и на лицата”. Прилаганите ограничения не трябва да ограничават или намаляват достъпа, оставен на лицето, по такъв начин или до такава степен, че самата същност на правото да е нарушена. Освен това, ограничението няма да бъде съвместимо с чл. 6 § 1, ако не преследва легитимна цел или ако няма разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (вж. наред с други решения Станев срещу България [GC], № 36760/06, § 230, ЕСПЧ 2012 г.).
34. В настоящия случай Съдът отбелязва, че жалбоподателката по същество твърди, че съдилищата не са се произнесли по спора ѝ, защото в производството по второто уволнение те обявяват делото за недопустимо, след като установяват, че РИО не е правилният ответник. Според нея това решение противоречи на констатациите в производство за първото уволнение по такъв начин, че тя се оказва в ситуация, в която е лишена от ефективен достъп до съд, за да оспори второто уволнение (вж. параграфи 27 и 30 по-горе).
35. Не е задача на Съда да реши кой орган е правилният ответник по дела, заведени по Кодекса на труда. Това е въпрос на българското законодателство, който попада в изключителната компетентност на българските съдилища (вж., mutatis mutandis, Костадин Михайлов, цитирано по-горе, § 41). Във всеки случай основният въпрос в настоящия случай не е дали националните съдилища са допуснали грешка при прилагане на националното законодателство, а дали решенията и определенията, постановени от националните съдилища във връзка с двата иска, предявени от жалбоподателката, са били намеса в правото ѝ по чл. 6 § 1 да получи съдебно разглеждане на иска си по отношение на второто уволнение.
36. Жалбоподателката счита, че настоящият случай е идентичен с този в Костадин Михайлов, цитирано по-горе. Съдът отбелязва, че в последния случай, оплакването на жалбоподателя се отнася до две различни производства по отношение на идентични фактически обстоятелства и на един и същ граждански деликтен иск. По-важното е, че и в двете производства въпросът за правилния ответник е изрично повдигнат от ответниците и разгледан от националните съдилища, които заемат две диаметрално противоположни позиции по последния въпрос, така че исковете на жалбоподателя не се разглеждат по същество (вж. Костадин Михайлов, цитирано по-горе, §§ 14-22). В светлината на тези обстоятелства за Съда изглежда, че настоящият случай е различен от този в Костадин Михайлов, цитирано по-горе, поради поне две причини. Първо, производството за уволнението в случая на настоящата жалбоподателка се отнася до различни въпроси: първото производство се отнася само до заповедта за уволнение от 19 юли 2002 г., докато второто производство се отнася до уволнението от 6 декември 2005 г. (вж. параграфи 7-9 и 11-17-горе). Второ, въпросът за правилния ответник не е разгледан от съдилищата в производството за първото уволнение, тъй като РИО не повдига възражение в този смисъл (вж. параграфи 7-9 по-горе). Не е задача за този Съд да се произнесе по въпроса дали националните съдилища са длъжни да разгледат ex officio този въпрос в първото производство. Във всеки случай, те разглеждат граждански спор, както е описан от жалбоподателката по отношение на обстоятелствата на първото уволнение, и при липса на възражение от страна на РИО, че той не е правилният ответник, те се произнасят по съществото на делото. Според Съда, РИО не е възпрепятстван да повдигне възражение, че не е правилният ответник в последващи производства срещу същата жалбоподателка, а съдилищата не грешат като смятат, че не са обвързани от факта, че РИО е действал като ответна страна в предишното производство, повдигнато от жалбоподателката.
37. Предвид горепосоченото Съдът счита, че настоящия случай повдига други проблеми, свързани с въпроса дали жалбоподателката е имала ефективен достъп до съд.
38. За Съда е важно, че заповедта за уволнение на жалбоподателката от 6 декември 2005 г. е издадена от началника на РИО (вж. параграф 10 по-горе). Това юридическо лице е същото, който преди това е действало като ответник в производството за първото уволнение, когато жалбоподателката постига успешни резултати в окончателно решение на съда, постановено само две седмици преди да бъде уволнена отново (вж. параграфи 7-9 по-горе). Също така изглежда, че в по това време е обичайна практика за националните съдилища да се произнасят по искове за несправедливо уволнение срещу РИО като ответник (вж. параграф 22 по-горе). Поради това Съдът приема, че жалбоподателката не може да бъде упреквана, че е предвидила, че РИО отново ще бъде страната, която трябва да отговори на нейните искове, свързани с новото ѝ уволнение. Съдът отбелязва, че законоустановеният двумесечен срок за оплакване от уволнението на жалбоподателката изтича на 6 февруари 2006 г. Това също е последният срок за предявяване на иск срещу училището или в отделно производство, или в хода на производството, вече образувано срещу РИО. Това се посочва в приложимото законодателство, което предвижда, че само датата на гражданския иск срещу училището е обвързваща за последното, а не датата на началото на производството за уволнение (вж. параграфи 21 и 26 по-горе). Вярно е, че жалбоподателката не обяснява защо не посочва училището като ответна страна в това производство или заедно с РИО, или замествайки последния с училището, както е предложено от Правителството (вж. параграф 31 по-горе). Изглежда обаче, че първото заседание, в което РИО повдигна възражението си по въпроса за ответника, се състои след 6 февруари 2006 г., когато дело срещу училището вече е с изтекла давност. Въпреки че това остава неясно от преписката по делото, Съдът отбелязва, че във всеки случай първото решение на съда, в което се посочва, че жалбоподателката трябва да предяви исковете си срещу училището, е взето на 12 април 2006 г. (вж. параграф 12 по-горе), много след двумесечното законово ограничение, в рамките на което жалбоподателката е можела да присъедини училището като ответник в съответствие с националното законодателство.
39. Съдът още отбелязва, че съдебната практика на националните съдилища е противоречива по въпроса за правилния ответник в трудови дела от този тип, най-малко в периода от юли 2007 г. до юни 2010 г. (вж. параграф 22 по-горе). Въпреки че тази непоследователност и някои от приложимите процедури по-късно са уредени от две задължителни тълкувателни решения, постановени от Върховния касационен съд, и потвърждаващи, че училищата са правилните ответници в дела за уволнение на директори, тези решения са задължителни само за последващи съдебни решения и нe засягат ситуацията на жалбоподателката (вж. параграфи 22 и 23 по-горе). Освен това Правителството не представя копия на приложими вътрешни съдебни решения, постановени преди началото на 2006 г. От информацията, с която Съдът разполага, изглежда, че тази различаваща се практика на националните съдилища започва след като жалбоподателката предявява своя иск в началото на 2006 г. Въпросната различаваща се практика е решена от Върховния касационен съд в началото на 2012 г., тоест повече от шест години след второто уволнение на жалбоподателката. Следователно информацията, доведена до знанието на Съда, не е достатъчна, за да се установи, че тази непоследователност в съдебната практика вече е съществувала по времето на жалбата на жалбоподателката срещу второто ѝ уволнение до такава степен, че разумно да очаква, че тя ще отправи исковете си и срещу училището, и срещу РИО от самото начало на производството, за да бъде сигурна в получаването на съдебно разглеждане по същество.
40. По този начин при конкретните обстоятелства жалбоподателката е поставена в ситуация на невъзможност да получи съдебно разглеждане на второто си уволнение не по нейна вина. Съдът не е убеден, че тя може да бъде държана отговорна за тази ситуация поради факта, че тя не посочила училището в производството за обжалване на уволнението. Това е по-скоро резултат от комбинация от фактори като различаващата се практика на националните съдилища, която започва да се развива в съответното време и изтичането на законово установените срокове за започване на делото срещу училището, преди последното да бъде официално определено като правилният ответник от първото съдебно решение по възражението на РИО от 12 април 2006 г.
41. Не е предоставена обосновка за тази ситуация. По-конкретно нито националните съдилища, нито Правителството са се опитали да твърдят, че този отказ на достъп до съд преследва легитимна цел и е пропорционален по отношение на използваните средства и целта, която трябва да бъде постигната (вж., mutatis mutandis, Kristiansen and Tyvik As v. Norway, № 25498/08, § 57, 2 май 2013 г.).
42. Следователно е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
43. Жалбоподателката се оплаква, че е загубила сумата, която би получила като обезщетение, ако нейният иск е бил разгледан по същество. Тя се позовава на чл. 1 от Протокол № 1, който гласи:
"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."
44. Жалбоподателката твърди, че искът ѝ за незаконосъобразно уволнение представлява “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, доколкото тя е легитимно е очаквала, че ще получи присъждане на обезщетение. Тя се позовава по-конкретно на факта, че съдилищата на първа и втора инстанция, които са били компетентни да събират доказателства и да установят фактите, са взели решение в нейна полза.
45. Правителството не изразява мнение по въпроса.
46. Съдът счита, че това оплакване е тясно свързано с разгледаното по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.
47. Въпреки това, като взема предвид заключенията си по чл. 6 § 1 от Конвенцията и констатацията си, че жалбоподателката е неправомерно възпрепятствана да получи съдебно решаване на твърдяното от нея право на обезщетение, Съдът смята, че не може да спекулира каква би била ситуацията, ако жалбоподателката е имала ефективен достъп до съд. Следователно той не смята за необходимо да се произнесе по въпроса дали жалбоподателката има "притежание" по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1 и съответно по оплакването въз основа на тази разпоредба (вж. Glod v. Romania, № 41134/98, § 46, 16 септември 2003 г.; Albina v. Romania, № 57808/00, § 43, 28 април 2005 г.; Lungoci v. Romania, № 62710/00, § 48, 26 януари 2006 г.; Янакиев срещу България, № 40476/98, § 82, 10 август 2006 г.; и Костадин Михайлов, § 49, цитирано по-горе).
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
48. Жалбоподателката твърди, че не е разполагала с ефективни средства на защита по отношение на оплакванията си по чл. 6 и чл. 1 от Протокол № 1. Тя се позовава на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:
"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."
49. Според жалбоподателката тя е използвала всички налични средства, за да защити правото си на обезщетение за твърдяното незаконно уволнение.
50. Правителството не изразява мнение по въпроса.
51. Съдът смята, че това оплакване е тясно свързано с разгледаните по-горе и също трябва да бъде обявено за допустимо.
52. Въпреки това Съдът счита, че не е необходимо да определи дали е налице нарушение на чл. 13, защото, когато – както в настоящия случай - твърдяното право е от граждански характер, изискванията на тази разпоредба не са толкова строги и се поемат от тези на чл. 6 § 1 (вж. Związek Nauczycielstwa Polskiego v. Poland, № 42049/98, § 43, ЕСПЧ 2004‑IX; Янакиев, § 76; и Костадин Михайлов, § 54, и двете цитирани по-горе).
IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
53. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
А. Обезщетение за вреди
54. Жалбоподателката претендира 8 000 евро по отношение на неимуществени вреди, претърпени в резултат на факта, че не е могла да получи решение на своите искове от съд.
Тя още претендира 1596 български лева (лв.) (приблизително 790 евро) по отношение на имуществени вреди, претърпени в резултат на незаконосъобразното уволнение, и разходи във връзка с вътрешното производство в това отношение. По-конкретно тя е платила 700 лева (около 350 евро) за съдебни разходи и разноски в производството за второто уволнение и е претърпяла загуба от около 896 лева (около 466 евро), в резултат на твърдяното незаконосъобразно уволнение.
55. Правителството оспорва претенцията на жалбоподателката.
56. Съдът отбелязва, че в настоящия случай присъждане на справедливо обезщетение може да се основава само на факта, че жалбоподателката не се е възползвала от гаранциите на чл. 6 § 1 от Конвенцията. Отсъждайки по справедливост, както се изисква от чл. 41 от Конвенцията, Съдът ѝ присъжда 4000 евро, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени.
Б. Разходи и разноски
57. Жалбоподателката иска възстановяване на 2 400 евро, платени за адвокатски хонорари за производството пред Съда (двадесет и четири часа работа по 100 евро на час), както и 125 евро за пощенски и технически разходи. Тя моли всяка сума, присъдена от Съда по тази позиция, да бъде заплатена по банковата сметка на нейния представител г-н М. Екимджиев, с изключение на сумата от 511 евро, която тя му е платила авансово.
58. Правителството оспорва горната претенция.
59. Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските си, само доколкото се установи, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взема предвид информацията, с която разполага, и горните критерии, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 2 000 евро, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателката, покриващи разходи по всички позиции. 511 евро от тази сума е платима на жалбоподателката, а оставащите 1 489 евро са платими по банковата сметка на представителя на жалбоподателката, г-н М. Екимджиев.
В. Лихва за забава
60. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;
3. Приема, че не е необходимо да разглежда жалбата по чл. 1 от Протокол № 1;
4. Приема, че не е необходимо да разглежда жалбата по чл. 13 от Конвенцията;
5. Приема,
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
(i) 4 000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на неимуществени вреди;
(ii) 2000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателката, по отношение на разходи и разноски, като 511 евро (петстотин и единадесет евро) от посочената сума да бъдат платени на жалбоподателката и 1 489 евро (хиляда четиристотин осемдесет и девет евро) да бъдат платени по банковата сметка на представителя на жалбоподателката, г-н М. Екимджиев;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 октомври 2016 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан БласкоАнгелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy