© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ЧОРБОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба №
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
25 януари 2018 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
25/04/2018 г.
Това решение е станало окончателно при условията на чл. 44, § 2 от Конвенцията. То може да бъде предмет на редакционни промени.По делото Чорбов срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нюсбергер (Angelika Nußberger), председател,
Ерик Мьозе (Erik Møse),
Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Шифра О’
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Клаудия Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 19 декември 2017 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа С. Маргаритова-Вучкова, юрист, практикуващ в София. Българското правителство („
3. Жалбоподателят твърди, че правото му мирно да се ползва от притежанията си е нарушено в резултат на това, че властите не са платили втората половина от дължимия му адвокатски хонорар въз основа на договор, който той е сключил с тях. Той също така твърди, че не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита в това отношение.
4. На 15 декември 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е роден през 1950 г. и живее в София. Той е адвокат, практикуващ в София.
А. Предистория
6. На 15 юли 2004 г. жалбоподателят подписва договор с тогавашното българско Министерство на земеделието и горите (наричано по-нататък “
7. Министерството плаща на жалбоподателя половината от дължимата сума в деня на подписването на договора. Договорът предвижда, че втората половина ще му бъде изплатенa в края на производството.
Б. Опит на жалбоподателя да получи плащане на втората половина от своя договорен хонорар
8. Производството пред Международния арбитражен съд в Париж приключва на 28 ноември 2005 г. На 19 декември 2005 г. жалбоподателят иска от Министерството да му плати дължимия остатък, но Министерството не отговаря. След това жалбоподателят иска от Софийски районен съд да му издаде изпълнителен лист срещу Министерството. На 23 февруари 2006 г. съдът издава изпълнителен лист въз основа на договора от 15 юли 2004 г. за сумата от 29 631 лева, включваща 29 050 лева, дължими въз основа на договора, и 581 лева за разноските, свързани с изпълнителното производство, плюс законна лихва за периода от 1 февруари 2006 г. до пълното изплащане.
9. На 24 февруари 2006 г., в съответствие с чл. 399 от Кодекса от 1952 г., нотариус, действащ от името на жалбоподателя, връчва оригиналния изпълнителен лист на Министерството и иска институцията да плати. Тъй като Министерството отново не отговаря, жалбоподателят търси помощта на омбудсмана. Впоследствие Министерството потвърждава пред омбудсмана в писмо от 27 март 2006 г., че е получило нотариална покана за плащане и изпълнителния лист по делото на жалбоподателя. То също така заявява, че ако парите за погасяване на дълговете на Министерството не са включени в бюджета за текущата година, това ще бъде направено в бюджета за следващата година.
10. През м. юли 2006 г. Министерството иска Софийската адвокатска колегия да открие дисциплинарно производство срещу жалбоподателя за действия срещу интересите на клиента му - Министерството. Софийската адвокатска колегия прекратява това производство същата година след като установява, че жалбоподателят не е действал в противоречие с интересите на Министерството.
В. Производство, заведено от Министерството срещу жалбоподателя
11. Министерството не плаща остатъка, дължим на жалбоподателя. Вместо това на 26 юли 2006 г. Министерството предявява граждански иск срещу него в съда, искайки обезщетение за неизпълнение на задълженията му, произтичащи от договора от 15 юли 2004 г. Сумите претендирани като обезщетение за вреди са 568 897.90 щатски долара и 29 500 лв. (приблизително 15 000 евро), като за последната изрично се посочва, че съответстват на първата половина от хонорара, дължим на жалбоподателя, която му е платена от Министерството при подписване на договора. Освен това, Министерството иска 4 648 лв. (oколо 2300 евро) като неустойка, представляваща 8% от общата сума от 58 100 лв. (oколо 29 600 евро), дължими на жалбоподателя като хонорар; тази неустойка e предвидена в договора в случай, че жалбоподателят не изпълнява договорните си задължения. В иска си пред съда Министерството не споменава остатъка от хонорара, дължим на жалбоподателя при приключването на договора от 2004 г. –
12. С решение от 3 август 2009 г. Софийски градски съд, в качеството си на първоинстанционен съд, отхвърля иска на Министерството по отношение на всички суми. Съдът констатира, че макар Министерството в действителност да е претърпяло загуби в размер на 568 897,90 щатски долара в контекста на арбитражното производство в Париж, тези загуби не са резултат от поведението на жалбоподателя. Освен това съдът констатира, че тъй като жалбоподателят е изпълнил своите договорни задължения, плащането, което е получил, съответстващо на първата половина от договорения хонорар, е дължимо и надлежно му е платено от Министерството. Също така, като се има предвид, че жалбоподателят е изпълнил договорните си задължения, не е обосновано налагането на неустойката, която е договорена в споразумението в случай на неизпълнение.
13. След обжалване от Министерството, с решение от 30 април 2010 г. Апелативен съд –
14. В окончателно решение от 28 юни 2011 г. Върховният касационен съд (ВКС) не допуска касационно обжалване като установява, че законовите условия за това не са изпълнени. Така решението на Апелативен съд –
Г. Последващо развитие
15. На 12 юли 2011 г. жалбоподателят отново иска от Министерството, с надлежно връчена нотариална покана, да му плати сумата от 57 964,81 лв., която представлява 29 050 лв. (основната сума, съответстваща на остатъка от дължимия му хонорар), 12,874.58 (неустойка, договорена в договора в случай на неизпълнение на договорните задължения от страна на Министерството), 20,143.23 лева (законова лихва) и 581 лева (разходи и разноски) минус осемте процента неустойка в размер на 4,648 лева, която Апелативен съд –
16. На 15 юли 2011 г. Министерството отговаря, че задълженията му трябва да се изплащат от неговия годишен бюджет, а в случай на липса на средства, средствата за неизплатени дългове следва да бъдат включени най-късно в бюджета за следващата година. Министерството също така иска от жалбоподателя да представи оригиналния изпълнителен лист. Жалбоподателят отговаря писмено на Министерството на 28 юли 2011 г. като заявява, че вече им го е връчил и уточнява датата и номера на нотариалния документ, с който това е направено (вж. параграфи 8-9 по-горе).
17. На 2 август 2013 г. жалбоподателят отново писмено иска от Министерството да му плати дължимата сума. От Министерството отговарят писмено в същия месец, като заявяват, че са получили оригиналния изпълнителен лист на 24 февруари 2006 г., но не могат да проследят какво се е случило с него след това.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
А. Изпълнителни основания, изпълнителни листове и искове за установяване на право
18. До 2008 г. чл. 237 от Гражданскопроцесуалния кодекс от 1952 г. (”
19. Според чл. 242 § 1 от Кодекса от 1952 г., изпълнителните листове се издават въз основа на писмени искания от страна на лице, притежаващо изпълнително основание. Такова искане трябва да бъде подадено в първоинстанционен съд, който следва да се произнесе по него в рамките на седемдневен срок (чл. 242 §§ 2 и 4).
20. Първоинстанционният съд проверява дали документът подлежи на изпълнение спрямо лицето, срещу което е поискан изпълнителният лист. В случаи, в които изискуемостта на вземането е в зависимост от изпълнението на насрещно задължение или от настъпването на друг факт, изпълнението на задължението или настъпването на факта трябва да бъдат установени или с официален, или с подписан от длъжника документ (чл. 243, § 1 от Кодекса от 1952 г.).
21. Определението на съда за приемане или отхвърляне на молбата за издаване на изпълнителен лист подлежи на обжалване в седемдневен срок, който за кредитора се брои от деня, в който му е връчено определението на съда, а за длъжника - от деня, в който му е връчена поканата за доброволно изпълнение (чл. 244 от Кодекса от 1952 г.).
22. Съдът издава изпълнителен лист в един екземпляр, подписан от съдия от съответния съд (чл. 246 от Кодекса от 1952 г.).
23. Чл. 97 § 1 от Кодекса от 1952 г. постановява, че всеки има право да предявява иск в съда в случай, че иска да възстанови своите права или да установи съществуването или несъществуването на право, когато той или тя има правен интерес от това.
Б. Изпълнение на парични вземания срещу държавни институции
24. По Кодекса от 1952 г. производство по принудително изпълнение не е възможно, когато държавата дължи парична сума. Това продължава да бъде така съгласно Гражданскопроцесуалния кодекс от 2007 г. (”
25. Съгласно ал. 2 на чл. 399 от Кодекса от 1952 г. в сила до месец март 2008 г., лице, което има подлежащо на принудително изпълнение парично вземане срещу държавно учреждение, получава плащане от средствата, предназначени за тази цел в бюджета на учреждението. Изпълнителният лист, който доказва вземането, трябва да бъде представен пред финансовия орган на съответното учреждение. Ако в бюджета на учреждението няма налични финансови средства, по-висшестоящото учреждение трябва да направи потребното средствата да бъдат налични в бюджета за следващата година.
26. Чл. 519 от Кодекса от 2007 г. предвижда, че не се допускат изпълнителни производства срещу държавно учреждение за събиране на паричен дълг. Изпълнителен лист, доказващ вземането, трябва да бъде получен от съда и след това представен на финансовия орган на съответното учреждение. Ако в бюджета на държавното учреждение няма налични средства, властите трябва да гарантират наличието на средства в бюджета за следващата година (вж. чл. 519 § 2 от Кодекса от 2007 г.).
27. Националните съдилища последователно потвърждават, че не са възможни преки изпълнителни производства срещу държавни институции, които имат дългове, както и че конкретната процедура, която трябва да се следва е тази, предвидена в чл. 519 от Кодекса от 2007 г.(реш. № съд Хасково, г. о. по ч. гр. д. съд София по ч. гр. д.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ №
28. Жалбоподателят се оплаква, че като не му плащат остатъка от дължимия въз основа на договора между него и Министерството хонорар, властите са нарушили правото му мирно да се ползва от притежанията си, в нарушение на чл. 1 от Протокол №
"Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."
A. Допустимост
29. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на друго основание. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. Основателност
1. Становища на страните
30. Правителството не оспорва неизпълнението на плащането на дължимия на жалбоподателя остатък от хонорара, нито факта, че властите му дължат тази втора половина от хонорара. То обаче поддържа, че плащането не е било дължимо до 28 юни 2011 г., което е датата на окончателното съдебно определение в производството, образувано от Министерството (вж. параграфи 13-14 по-горе).
31. По-конкретно то твърди, че изпълнителният лист от 23 февруари 2006 г. е издаден единствено въз основа на договора между страните, а не в следствие на съдебно производство, приключило с решение относно защитима претенция с ефект res judicata. То твърди, че в производството, образувано от Министерството, последното оспорва иска на жалбоподателя за останалата част от хонорара, дължим му за осъщественото от него процесуално представителство. Този спор е уреден едва в края на това съдебно производство, когато съдилищата признават с окончателно решение иска на жалбоподателя за изплащане на дължимата му се по договора сума.
32. Правителството също така твърди, че не оспорва, че това плащане е дължимо на жалбоподателя, но че Министерството е загубило оригиналния изпълнителен лист, изискващ плащане, който му е представен през 2006 г. Това обстоятелство представлява пречка за плащането от страна на властите на дължимата сума.
33. В отговора си на становището на Правителството жалбоподателят оспорва началната дата за изчисляване на изискуемостта на вземането. Той твърди, че Министерството не се е противопоставило на изпълнителния лист, издаден на 23 февруари 2006 г., макар че е можело да го направи съгласно чл. 244 и чл. 97, ал. 1 от Кодекса от 1952 г., който е бил в сила по времето на издаване на изпълнителния лист (вж. раздела за вътрешното право, параграфи 21 и 23 по-горе). Освен това гражданското производство, образувано от Министерството, не се отнася до дълга, съответстващ на остатъка от неговия хонорар, а е образувано на други правни основания (вж. параграфи 11-13 по-горе). Жалбоподателят твърди, че неговият иск подлежи на събиране от края на производството в Париж в края на 2005 г., както и че Министерството не го е уведомило, че е изгубило изпълнителния лист.
2. Преценката на Съда
(а) Общи принципи
34. Съдът припомня, че автономното значение на концепцията за “Depalle v. France [ГК], 34044/02, § 62, ЕСПЧ 2010 г.; Fabris v. France [ГК], 16574/08, § 49, ЕСПЧ 2013 г. (откъси); и Parrillo v. Italy [ГК], 46470/11, § 211, ЕСПЧ 2015 г.).
35. Когато имущественият интерес приема формата на иск, Съдът застъпва становището, че той може да се счита за “Kopecký v. Slovakia [ГК], 44912/98, §§ 49 и 52, ЕСПЧ 2004-IX; Maurice v. France [ГК], 11810/03, § 66, ЕСПЧ 2005-IX; Vilho Eskelinen and Others v. Finland [ГК], 63235/00, § 94, ЕСПЧ 2007-II; и Parrillo, цитирани по-горе, § 213), или когато жалбоподателите имат Gratzinger and Gratzingerova v. the Czech Republic (решение за допустимост), 39794/98, § 74, ЕСПЧ 2002-VII), или когато засегнатите лица имат право да се позоват на факта, че конкретен правен акт няма да бъде анулиран с обратна сила в техен ущърб (вж. Kopecký, цитирано по-горе, § 47, и Noreikienė and Noreika v. Lithuania, 17285/08, § 36, 24 ноември 2015 г.) и когато такива правни актове биха могли да представляват договор, например (вж. Stretch v. the United Kingdom, юни 2003 г.).
(б) Приложение на тези принципи към настоящото дело
36. Съдът отбелязва на първо място, че не е предмет на спор между страните, че липсата на плащане на жалбоподателя на остатъка от хонорара, дължим съгласно договора от 2004 г., представлява намеса в притежанията му. По-конкретно, страните са съгласяват, че жалбоподателят е имал легитимното очакване да получи въпросното плащане. Това легитимно очакване приема формата на иск, който е достатъчно изпълняем съгласно националното законодателство и следователно представлява актив, защитен съгласно чл. 1 от Протокол №
37. Правителството твърди, че за жалбоподателя не е възникнало легитимно очакване до 28 юни 2011 г., което е датата на окончателното съдебно решение в производството, образувано от Министерството. Жалбоподателят твърди, че легитимното му очакване възниква в момента, в който е изпълнено съответното условие, предвидено в договора, а именно в края на производството в Париж.
38. Съдът отбелязва, че през месец февруари 2006 г. жалбоподателят придобива изпълнителен лист въз основа на договора, който е сключил с Министерството през 2004 г. (вж. параграф 8 по-горе). Договорът представлява извънсъдебно изпълнително основание, което му дава правото съгласно националното законодателство да иска изплащане на сумата, посочена вътре, след изпълнение на договорните условия (вж. параграфи 18-19 по-горе). Съгласно съответната процедура, жалбоподателят подава изпълнителния лист в Министерството и иска да получи плащането (вж. параграф 9 по-горе). Показателно е, че Министерството не оспорва изпълнителния лист, въпреки че е можело да го направи съгласно чл. 244 от Кодекса от 1952 г., ако е смятало, че плащането на остатъка не е било дължимо към онзи момент (вж. параграф 21 по-горе). Освен това, Министерството не е предявило иск по чл. 97, ал 1 от същия Кодекс, въпреки че е разполагало с тази възможност, ако е считало, че не дължи парите, претендирани от жалбоподателя (вж. параграф 23 по-горе).
39. В съдебното производство, което Министерството инициира впоследствие срещу жалбоподателя, то иска прилагането на клауза за неустойка, предвидена в договора, както и обезщетение, което включва връщането от негова страна на първата половина от хонорара, която вече му е платена от Министерството. Както е видно от фактите, в това производство Министерството не оспорва валидността на договора като цяло, нито на някоя от неговите разпоредби, нито оспорва остатъка от хонорара, който жалбоподателят вече е заявил, че му се дължи, и който е предмет на настоящото дело (вж. параграф 11 по-горе). Националните съдилища също не се занимават с остатъка от хонорара в тези производства (вж. параграфи 12-13 по-горе).
40. Съдът отбелязва, че макар да е вярно, че в производството пред Софийски градски съд Министерството твърди, че жалбоподателят не е изпълнил задълженията си по договора, този съд е отсъдил в полза на Министерството само по една конкретна точка, по отношение на която неустойката, договорена в договора, е станала дължима от жалбоподателя. Софийски градски съд установява, че жалбоподателят е изпълнил своите договорни задължения във всички останали отношения, отказва възстановяване на Министерството първата половина от хонорара му, и не споменава остатъка. За да получи плащането на този остатък, жалбоподателят е трябвало да получи изпълнителен лист и да го представи на Министерството; направил е и двете неща. Тъй като изпълнителният лист не е анулиран и жалбоподателят е спазил приложимата национална процедура за искане на дължимото плащане (вж. параграф 9 по-горе), Съдът няма друг избор освен да установи, че плащането е станало дължимо на 24 февруари 2006 г., когато изпълнителният лист е подаден в Министерството. От документите в преписката е видно, че на жалбоподателя така и не му е платен остатъкът от полагащия му се хонорар.
41. Освен това, както става ясно от представените от ответното Правителство становища пред Съда, то по същество не оспорва необходимостта от плащане на остатъка от хонорара, но изпълнителният лист от 2006 г. е изгубен, което създава пречка за плащането (вж. параграф 32 по-горе и параграф 52 по-долу).
42. Гореизложените съображения са достатъчни, за да дадат основание на Съда да заключи, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол №
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
43. Жалбоподателят се оплаква, че не е имал ефективно правно средство за защита във връзка със своето оплакване в противоречие с чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол №
"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."
44. Жалбоподателят заявява, че липсата на ефективно правно средство за защита във връзка с неговата жалба е доказана от неговите многобройни неуспешни опити да получи плащане от Министерството, които включват и обръщането му към омбудсмана.
45. Правителството подчертава, че това е еднократна, изолирана ситуация, която по никакъв начин не е представителна за обща или структурна липса на средства за защита в случай на неплащане от страна на държавните институции на неизплатените им задължения.
46. Съдът на първо място отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и също следва да се обяви за допустимо.
47. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е направил всичко, което е трябвало да направи по закон и на практика, за да получи плащане на дължимия остатък (вж. параграфи 9 и 38 по-горе). Той отбелязва освен това, че процедурата за общо изпълнение на окончателните съдебни решения не е приложима по отношение на искове срещу държавата и че няма специална процедура, която да ускори или отстрани отрицателните последици от забавеното изпълнение в такива случаи (вж. параграфи 24-27 по-горе). Съдът многократно е заявявал, че макар държавите-членки да разполагат с широка свобода на преценка при предоставянето на такова средство за защита в съответствие със собствената си правна система и традиции, все пак трябва да съществува средство за защита на забавеното изпълнение на искове срещу държавата (вж. Scordino v. Italy (№ 186187, ЕСПЧ 2006-V и Burdov v. Russia ( 96-100, ЕСПЧ 2009). Правителството не е посочило наличието на ефективно вътрешноправно средство за защита в такива ситуации.
48. Съответно Съдът констатира, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 1 от Протокол №
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
49. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“
А. Обезщетение за вреди
50. Жалбоподателят претендира около 33 500 евро имуществени вреди, съответстващи на приблизително 22 000 евро като основна сума, покриваща остатъка от хонорара, който му се дължи, разходите, свързани с иска за плащане на тази сума, и неустойката, произтичаща от неуспеха на Министерството да спази договорното си задължение да заплати този остатък, заедно с натрупаната лихва до 30 април 2010 г. (датата на определението на апелативния съд), плюс 11 500 евро лихва върху горепосочените суми след 30 април 2010 г.
51. В допълнение, жалбоподателят претендира 9 000 евро като обезщетение по отношение на неимуществени вреди. Тази сума включва 2000 евро произтичащи от чувството на неудовлетвореност и безпокойство, причинени му във връзка с дисциплинарното производство, инициирано пред Софийската адвокатска колегия от Министерството срещу жалбоподателя (вж. параграф 10 по-горе); 5000 евро произтичащи от чувството на неудовлетвореност и безпокойство, причинени му за период от шест години от заведеното от Министерството съдебно производство за вреди срещу него (вж. параграфи 11-14 по-горе); и 2000 евро във връзка с чувството му за неудовлетвореност, произтичащо от отказа на Министерството да му плати дължимата сума в продължение на повече от десет години.
52. Правителството оспорва иска за обезщетение за имуществени вреди и подчертава, че Министерството не е платило, защото е загубило първоначалния изпълнителен лист, a жалбоподателят не е поискал да му бъде издаден дубликат. То също така потвърждава, че претендираната сума, както е установено в представения от жалбоподателя експертен доклад, не съответства на фактите по делото.
53. Що се отнася до иска за обезщетение за неимуществени вреди, то счита исканата сума за прекомерно висока и твърди, че ако Съдът установи нарушение на Конвенцията по отношение на жалбоподателя, тази констатация би представлявала достатъчно справедливо обезщетение.
54. Съдът напомня, че за да бъдат присъдени имуществени вреди, жалбоподателят трябва да докаже, че е налице причинно-следствена връзка между нарушението и всяка твърдяна финансова загуба (вж. например Družstevní záložna Pria and Others v. the Czech Republic (справедливо обезщетение), №
55. Освен това Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя пред него касае неплащането от страна на Министерството на остатъка от установения в договор хонорар и Съдът е констатирал нарушение на Конвенцията в резултат на отказа на властите да го платят. Жалбоподателят не демонстрира, че се е опитал да предяви иск за свързаното плащане на неустойка от Министерството като представи изпълнителен лист по отношение на тази сума, който не е включен в първоначалния такъв представен от него, и жалбата му пред Съда също не се занимава с плащането на такава неустойка. Съответно Съдът не вижда връзка между търсеното обезщетение във връзка с неустойката и констатираното нарушение.
56. Въз основа на материалите, с които разполага, Съдът присъжда на жалбоподателя 15 000 евро за имуществени вреди, плюс законната лихва за забава в България за периода от 1 февруари 2006 г. (както е предвидено в изпълнителния лист от 23 февруари 2006 г., вж. параграф 8 по-горе) до датата на пълното плащане.
57. Що се отнася до искането на жалбоподателя за обезщетение за неимуществени вреди, Съдът констатира, че отказът на властите да заплатят остатъка от дължимата му договорна такса и продължителността и естеството на последвалото дисциплинарно производство несъмнено са причинили на жалбоподателя емоционално страдание. Следователно, по отношение на неимуществените вреди той присъжда на жалбоподателя сумата, искана от него в тази връзка, а именно 2000 евро.
Б. Разходи и разноски
58. Жалбоподателят претендира също приблизително 1260 евро за разходите и разноските, направени пред Съда, които да се изплатят директно на процесуалния му представител. Тази сума представлява 1000 евро за хонорар, 200 евро за разходи за превод и 60 евро за експертен доклад, в който се изчисляват сумите, дължими на жалбоподателя.
59. Правителството не коментира иска за разходи и разноски.
60. Съгласно съдебната практика на Съда, жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взима предвид документите, с които разполага и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 260 евро, покриващи разходите за производството пред Съда, които да бъдат изплатени директно на процесуалния представител на жалбоподателя.
В. Лихва за забава
61. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол №
3. Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол №
4. Приема,
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно, в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
(i) 15 000 евро (петнадесет хиляди евро) плюс законната лихва за забава в България за периода от 1 февруари 2006 г. до пълното изплащане, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди;
(i) 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(iii) 1260 евро (хиляда двеста и шестдесет евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски, които да бъдат изплатени директно на процесуалния представител на жалбоподателя;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 25 януари 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Клаудия ВестердикАнгелика Нюсбергер
секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy