© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.
© Conseil de I’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.
ГОЛЯМА КАМАРА
ДЕЛО DE SOUZA RIBEIRO СРЕЩУ ФРАНЦИЯ
(Жалба no. 22689/07)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
Настоящата версия е била променена на 18 декември 2012 г. в съответствие с правило 81 от Правилата на Съда
13 декември 2012 г.
Настоящето решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени
По делото Souza Ribeiro срещу Франция,
Европейският съд по правата на човека, заседаващ като голяма камара, в състав:
Николас Браца, председател,
Франсоаз Тюлкенс,
Нина Ваийч,
Лех Гарлицки,
Корнелиу Бирзан,
Бощчан М. Жупанчич,
Алвина Гюлумян,
Егберт Майер,
Давид Тор Бьоргвинсон,
Инета Зиймеле,
Паиви Хирвела,
Здравка Калайджиева,
Небоиша Вучинич,
Ангелика Нусбергер,
Пауло Пинто де Албукерк,
Ерик Мозе,
Андре Потоцки, съдии,
и Майкъл О’Бойл, заместник секретар,
След провеждане на закрити заседания на 21 март и 19 септември 2012 г.,
Постанови следното решение, прието на по-късната дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (no. 22689/07) срещу Република Франция , подадена до Съда в съответствие с член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от бразилски гражданин, г-н Луан де Суза Рибиеро („жалбоподателят”), на 22 май 2007 г.
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа Д. Монге Сарай, адвокат с практика в Кретей и във Френска Гвиана. Френското правителство („правителството”) е представлявано от своя служител, агента г-жа Е. Бейар, директор на юридически отдел в Министерство на външните работи.
3. Жалбоподателят твърди, че има нарушение на член 8 от Конвенцията, самостоятелно и във връзка с член 13, по-специално поради липсата на възможност да оспори законността на заповед за извеждане извън страната преди тя да бъде изпълнена.
4. Жалбата е била разпределена на пета секция на Съда (правило 52 § 1 от Правилата на Съда). На 9 февруари 2009 г. председателят на секцията е решил да уведоми правителството за жалбата. В съответствие с член 29 § 1 от Конвенцията и правило 54A, е било решено Съдът да се произнесе едновременно по съществото и по допустимостта на жалбата.
5. На 30 юни 2011 г. камара от пета секция, в състав: Дийн Шпилман, президент, Елизабет Фура, Жан-Пол Коста, Карл Юнгвирт, Марк Вилигер, Изабел Беро-Льофевр и Ан Пауър, съдии, и Клаудия Вестердик, секретар на секцията, е постановила решение, с което е обявила жалбата за частично допустима и е решила, с четири на три гласа, че няма нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 8. Към решението е добавено съвместно особено мнение на съдиите Шпилман, Беро-Льофевр и Пауър.
6. На 17 септември 2011 г. жалбоподателят е поискал делото да бъде отнесено до голямата камара (член 43 от Конвенцията). Състав на голямата камара е удовлетворил това искане на 28 ноември 2011.
7. Съставът на голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на член 26 §§ 4 и 5 от Конвенцията и правило 24.
8. Жалбоподателят и правителството са представили писмени становища пред голямата камара. Освен това е било представено и съвместно писмено становище от Groupe d’information et de soutien des immigrés (GISTI – Група за информиране и подкрепа на имигрантите), Ligue française des Droits de l’Homme (LDH – Лига за правата на човека) и Comité inter-mouvements auprès des évacués (Комитет за подпомагане на бежанците - CIMADE), на които председателят на Съда е разрешил да участват в производството (член 36 § 2 от Конвенцията и правило 44 § 3).
9. На 21 март 2012 г. е било проведено открито заседание в сградата на правата на човека, Страсбург (правило 59 § 3).
Пред Съда са се явили:
(a) за Правителството
г-жаA.-Ф. Тисие, Съ-агент на френското правителство, ,
Директор на звено „Права на човека“,
Правен отдел, Министерство на
външните и европейските работи, агент,
г-нБ. Жадо, юридически секретар, Правен отдел,
Министерство на външните и европейските работи,
г-нС. Хумбер, юрисконсулт на Генералния
секретар за имиграция и интеграция,
г-жаС. Cаломон, Заместник-директор на отдел, Правни и
институционални въпроси, Генерална
делегация за отвъдморските територии, съветници;
(b) за жалбоподателя
г-жаД. Монге Сарай, юрист с практика във
Френска Гвиана,защитник,
г-жаЛ. Навенек Норман, юрист с
практика в Вал де Марн, съветник.
Съдът е изслушал пледоариите на г-жа Монге Сарай и г-жа Тисие, както и отговорите им на въпроси, зададени от съдиите.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
10. Жалбоподателят е роден на 14 юни 1988 г. и живее в Ремир Минжоли във Френска Гвиана, френски отвъдморски „департамент и регион“ в Южна Америка.
11. През 1992 г., на четири-годишна възраст, той е пристигнал от Бразилия във Френска Гвиана и е ходил на училище там в продължение на една година преди да се завърне в Бразилия през 1994 г.
12. През 1995 г. с туристическа виза жалбоподателят се е завърнал в Кайен във Френска Гвиана, където се е присъединил към родителите си, които са притежавали разрешения за постоянно пребиваване, и към двете си сестри и двамата си братя, единият от които е бил френски гражданин, а останалите трима са имали право да получат френско гражданство, тъй като са били родени на френска територия Баба му и дядо му по майчина линия са останали в Бразилия.
13. От 1996 до 2004 г. жалбоподателят е ходил на училище във Френска Гвиана. Тъй като документите му за пребиваване не са били редовни и не е могъл да кандидатства за такива документи до навършването на пълнолетие (виж параграф 26 по-долу), той е трябвало да напусне училище на шестнадесет годишна възраст.
14. На 25 май 2005 г. жалбоподателят е бил арестуван по подозрение в извършването на престъпление, свързано с наркотици. Със заповед от 17 май 2006 г. Съдът за младежи в Кайен го е поставил под надзора на съда и му е забранил да напуска Френска Гвиана.
15. С решение от 25 октомври 2006 г. Съдът за младежи в Кайен го е осъдил за незаконно притежание на кокаин като непълнолетен на два месеца условно лишаване от свобода и две години пробация, със задължение за подписка и преминаване на обучение. В изпълнение на тази присъда жалбоподателят е започнал курс за професионално обучение, който е трябвало да продължи от 13 октомври 2006 г. до 30 март 2007 г., като част от програмата за социо-професионално напътствие и интеграция във Френска Гвиана.
16. На 25 януари 2007 г. жалбоподателят и майка му били спрени за пътна проверка. Тъй като жалбоподателят не е могъл да докаже, че пребивава законно на френска територия, той е бил арестуван.
17. Още същия ден, в 10 часа сутринта, срещу него са били издадени административна заповед за извеждане извън страната (arrêté préfectoral de reconduite à la frontière) и административна заповед за задържане под стража. В заповедта за задържане е било посочено:
“- Имайки предвид Европейската Конвенция за защита правата на човека и основните свободи от 4 ноември 1950 г. и, в частност, членове 3 и 8,
...
- Вземайки предвид, че съгласно доклад № 56 от 25/01/2007, изготвен от DDPAF [Отдел Гранична полиция] на Френска Гвиана, горе-споменатото лице:
- не може да докаже, че е влязло на френска територия законно;
- пребивава на френска територия законно;
- Вземайки предвид, че при обстоятелствата на настоящия случай трябва да бъде издадена административна заповед за извеждане извън територията на страната срещу въпросния чужденец,
- Вземайки предвид, че лицето е било уведомено за правото му да представи писмено становище,
- Вземайки предвид, че при обстоятелствата на настоящия случай не е налице непропорционална намеса в правото на семеен живот на лицето,
- Вземайки предвид, че чужденецът не твърди, че би бил подложен на наказание или отношение, противно на Европейската конвенция за правата на човека, в случай че бъде върнат в страната си по произход (или в страната на обичайното му пребиваване, в която има право да се завърне),
...
Заповядам [жалбоподателят] да бъде изведен от територията на страната.”
18. На 26 януари 2007 г., в 3 часа след обяд, жалбоподателят е изпратил два факса до Административния съд в Кайен.
Единият съдържал жалба до съда срещу заповедта за извеждане от страната с искане за нейната отмяна и за издаване на разрешение за пребиваване. В подкрепа на жалбата си жалбоподателят е твърдял по-специално, че заповедта е в нарушение на член L. 511-4 (2) от Кодекса, уреждащ влизането и пребиваването на чужденци и на лица, търсещи убежище (Code de l’entrée et du séjour des étrangers et demandeurs d’asile – “CESEDA”) (виж параграф 26 по-долу), и, позовавайки се на член 8 от Конвенцията, че властите явно не са преценили правилно последствията от извеждането му за личния и семейния му живот. Той обяснил, че е влязъл на френска територия преди да навърши тринадесет годишна възраст, и че е живял там оттогава, че и двамата му родители имат лични карти за постоянно пребиваване, и че един от братята му има френско гражданство, а другият му брат и сестрите му са родени на френска територия. Освен това, той е посочил, че по силата на наложената му пробация, е длъжен да пребивава [във Френска Гвиана] в продължение на две години, като в противен случай ще трябва да отиде в затвора и че в съответствие със заповедта за пробация вече е започнал курс по механика.
Другият факс съдържал спешно искане до съда за спиране на изпълнението на заповедта за извеждане поради сериозните съмнения относно нейната законност. В подкрепа на искането си жалбоподателят отново се е позовал на член 8 от Конвенцията и е повторил аргументите, споменати в жалбата до съда, които доказват, че той е прекарал по-голямата част от личния и семейния си живот във Френска Гвиана.
19. На 26 януари, в 4 часа след обяд, жалбоподателят е бил депортиран в Белем в Бразилия.
20. В същия ден съдията по спешните искания в Административния съд в Кайен е обявил спешното искане за спиране на изпълнението на заповедта за извеждане на жалбоподателя за лишено от предмет, тъй като той вече е бил депортиран.
Жалбоподателят незабавно е кандидатствал за правна помощ, за да обжалва това определение на съда пред Държавния съвет (Conseil d’Etat). С решение от 6 март 2007 г. председателят на Бюрото за правна помощ на Conseil d’Etat е отхвърлил искането му поради „липса на сериозни основания, които биха могли да убедят съда“.
21. На 6 февруари 2007 г. жалбоподателят е подал спешно искане за защита на основна свобода (requête en référé liberté) до Административния съд в Кайен. Позовавайки се на Конвенцията и на практиката на Съда, той се е оплакал от сериозна и несъмнено незаконна намеса от страна на властите в правото му да води нормален семеен живот и в правото му на ефективно вътрешноправно средство за защита. Той е поискал да бъде наредено на префекта на Френска Гвиана в срок от двадесет и четири часа от връчването на заповедта да организира завръщането му, за да може да се защитава ефективно по отношение на твърдените нарушения на Конвенцията и да бъде събран със семейството си докато префектурата разглежда правото му да остане във Френска Гвиана.
Със заповед от 7 февруари 2007 г. съдията по спешните искания в Административния съд в Кайен е отхвърлил искането, преценявайки, че по своята същност мярката, налагането на която жалбоподателят искал, по цел и смисъл съответства на постоянна мярка, а съдията по спешните искания има правомощия да налага само временни мерки.
22. През август 2007 г. жалбоподателят се е завърнал във Френска Гвиана незаконно.
23. На 4 октомври 2007 г. Административният съд в Кайен е провел заседание, по време на което е разгледал жалбата до съда срещу извеждането на жалбоподателя (виж параграф 18 по-горе). В решение, постановено на 18 октомври 2007 г., той е отменил заповедта за депортиране. По-специално, той е отбелязал, че жалбоподателят е твърдял, че се е завърнал във Франция през 1995 г., когато е бил на седем години и че оттогава обичайното му местопребиваване е било там и че в подкрепа на твърденията си той е представил удостоверения от училище, чиято истинност префектът не е оспорил. Той е намерил за доказано, че майката на жалбоподателя притежава лична карта за постоянно пребиваване и че баща му също живеел във Френска Гвиана. Съдът също така е отбелязал, че съгласно представената от жалбоподателя заповед за съдебен надзор, той е бил арестуван във Френска Гвиана през 2005 г. и му е било забранено да напуска територията на страната. Той е постановил, че жалбоподателят отговарял на условията на член L. 511-4 (2) на CESEDA, което означавало, че не е трябвало да бъде издавана заповед за извеждане от страната.
По отношение на искането на жалбоподателя да нареди на префекта на Френска Гвиана в срок от един месец от връчването на решението да му издаде разрешение за пребиваване, съдът е счел, че решението му не включва издаването на решение за временно пребиваване, тъй като то засяга само отмяната на заповедта за извеждане. Съдът обаче е определили срок от три месеца, в който префектът е трябвало да разреши въпроса с пребиваването на жалбоподателя.
24. На 16 юни 2009 г. префектурата на Френска Гвиана е издала на жалбоподателя разрешение за пребиваване „като турист“, което било валидно за една година, но не му давало право да работи. След проверка било установено, че властите са издали разрешението за пребиваване „като турист“ поради грешка. На 23 септември 2009 г. на жалбоподателя е било издадено ново разрешение за пребиваване по причини, засягащи „личния и семейния живот”. То е било антидатирано с дата юни 2009 г., било е валидно за срок от една година и му е давало право да работи.
Това разрешение за пребиваване не е било подновено след изтичането му на 15 юни 2010 г. поради проблем с документите, необходими за подновяването му. На 14 октомври 2010 г. на жалбоподателя е било издадено ново разрешение за пребиваване, валидно от 16 юни 2010 г. до 15 юни 2011 г., което в последствие е било подновено до 15 юни 2012 г. По настоящем той притежава подлежащо на подновяване разрешение за пребиваване по причини, засягащи „личния и семейния живот”.
II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО ПРАВО И ПРАКТИКА
25. Френска Гвиана е френски отвъдморски департамент и регион. Член 73 от Конституцията предвижда, че в отвъдморските департаменти и региони автоматично се прилагат френските закони и правила, макар да е възможно да бъдат направени известни изменения, за да бъдат взети предвид особеностите и трудностите в тези територии. Що се отнася до имиграционните закони, режимът, който се прилага в отвъдморските територии е този, предвиден в Кодекса, уреждащ влизането и пребиваването на чужденци и на лица, търсещи убежище (CESEDA), с някои различия.
A. Разпоредби, уреждащи пребиваването на чужденци
26. Относимите разпоредби на CESEDA, в сила в дадения период гласят:
Член L. 313-11
„Освен ако присъствието им в страната представлява заплаха за обществения ред, разрешение за пребиваване по причини, засягащи „личния и семейния живот”, се издава автоматично:
(1) на чужденец, в годината, следваща осемнадесетия му рожден ден, .когато поне един от родителите му има временно или постоянно разрешение за пребиваване...;
(2) на чужденец, в годината, следваща осемнадесетия му рожден ден, ... когато по какъвто и да е начин успее да докаже, че от тринадесет годишна възраст обичайното му местопребиваване е било във Франция, заедно с поне един от законните или биологичните му родители или осиновители; родството се доказва в съответствие с условията на член L. 314-11; не е необходимо условието в член L. 311-7 да бъде изпълнено; ...”
Член L. 511-4
„Следните лица не могат да бъдат задължени да напуснат френска територия или спрямо тях не може да бъда издадена заповед за извеждане от страната, при условията на тази глава:
(1) ...;
(2) Чужденци, които по какъвто и да е начин успеят да докажат, че обичайно са пребивавали във Франция поне от тринадесет годишна възраст;...“
27. Тези разпоредби са приложими в цялата френска територия, включително и в отвъдморските територии на Франция.
B. Мерки за експулсиране и обжалване пред административен съд
1. Общо приложимо право
28. В дадения период мерките за експулсиране са се уреждали от Книга V на CESEDA, приета със Закон № 2006-911 от 24 юли 2006 г. Те включват задължение за напускане на френската територия (член L. 511-1-I) и извеждане извън територията на страната по административен ред (член L. 511-1-II).
29. Чужденец, който не може да докаже, че е влязъл във Франция законно или който пребивава там незаконно и на когото не може да бъде разрешено пребиваване на друго основание, може да бъде задължен да напусне територията, в частност посредством административна заповед за извеждане извън страната (членове L. 511-1 до L. 511-3 от CESEDA).
30. Ако чужденецът е задържан под стража, той бива информиран за правата си и има право на правна помощ, предоставена от асоциация към центъра за задържане. Тези асоциации представляват юридически лица, които са сключили споразумения с министерството, отговарящо за убежището, и чиято цел е да информира засегнатите чужденци и да им съдейства при упражняването на правата им. През 2007 г., единствената асоциация към френските центрове за административно задържане е била CIMADE. От 2010 г. насетне четири други асоциации също са представени: Малтийският орден (the Ordre de Malte), Асоциацията социална служба за мигриращи семейства (the Association Service Social Familial Migrants (ASSFAM)), Франция – земя на убежище (France Terre d’Asile) и Форум на бежанците (Forum des Réfugiés).
31. Жалби срещу административни заповеди за извеждане от страната могат да бъдат подавани пред административния съд в срок от четиридесет и осем часа от връчването им (член L. 512-2 от CESEDA). Обжалването спира изпълнението на заповедта за извеждане, но не препятства задържането под стража на чужденеца Чужденецът не може да бъде депортиран преди изтичането на срока за обжалване или – ако въпросът е бил отнесен до съд – преди съдът да постанови решение (член L. 512-3 от CESEDA). Решението, определящо държавата, в която да бъде депортиран чужденецът, е отделно от самата заповед за извеждане. Ако това решение бива обжалвано заедно със заповедта за извеждане, обжалването също има суспензивен ефект (член L. 513-3 от CESEDA).
32. Обжалването е под формата на жалба до съд, който не разглежда въпроса за компенсацията. Поради това решението на административния съд се занимава само със законността на заповедта за извеждане. Съдът разглежда пропорционалността на причините от обществен интерес спрямо основната свобода или свободи, на които се позовава чужденецът. При разглеждането на жалба срещу решението, с което се определя държавата, в която чужденецът да бъде депортиран, съдът разглежда съответствието с член 3 от Конвенцията. Той също разглежда и пропорционалността на преследваните от извеждането цели спрямо намесата в личния и семейния живот на чужденеца, защитавани от член 8 от Конвенцията.
33. Административният съд трябва да се произнесе с решение до седемдесет и два часа.
34. Жалба срещу решението на административния съд може да бъде подадена до председателя на административно-апелативния съд, който притежава териториална компетентност или до оправомощено от него лице. Жалбата няма суспензивен ефект (член R. 776-19 от Кодекса за административните съдилища).
35. Последиците от отмяната на административна заповед за извеждане са уредени в член L. 512-4 от CESEDA. На първо място тя води до преустановяването на всякакво административно задържане под стража или на домашен арест. След това на чужденеца се издава временно разрешение за пребиваване докато административният орган преразгледа случая му. Накрая, съдията, който отговаря за въпросите по депортиране, не просто препраща чужденеца отново към административните власти; съгласно член L. 911-2 от Кодекса за административните съдилища, а също и нарежда на префекта да прецени дали лицето има право да получи разрешение за пребиваване, „независимо от това дали то е поискало издаването на такова разрешение”, и да определи срок, в който положението на засегнатия чужденец да бъде преразгледано (виж, например, Conseil d’Etat, 13 октомври 2006 г., жалба № 275262, M. Abid A.).
36. Решение на административния съд за отмяна на заповед за извеждане извън страната обаче не задължава префекта да издаде разрешение за пребиваване, тъй като то не засяга отмяна на отказ за издаване на разрешение за пребиваване (виж водещото решение на Conseil d’Etat от 22 февруари 2002 г., жалба № 224496, Dieng, последвано от други решения). Това е така дори и когато решението за отмяна на заповедта за извеждане е основано на материално-правни съображения като нарушение на член 8 от Конвенцията. Съгласно практиката, за изпълнението на решение за отмяна на заповед за извеждане поради нарушение на материалното право, е достатъчно да бъде преразгледано положението на лицето. Принципът за силата на пресъдено нещо обаче не позволява на административния орган да издаде нова заповед за извеждане на същите основания без да е налице промяна в обстоятелствата.
37. Тези разпоредби (виж параграфи 28 до 36 по-горе) са частично изменени от Закон № 2011-672 от 16 юни 2011 г. за имиграцията, интеграцията и гражданството, който хармонизира процедурата по депортиране на незаконни имигранти. Принципите, възприети от съдилищата до този момент по отношение на мерките за административно извеждане извън страната по принцип са приложими към настоящата ситуация.
2. Законодателство, приложимо във Френска Гвиана
38. Относимите разпоредби на CESEDA, в редакцията му в сила в дадения период, гласят:
Член L. 514-1
„За целите на настоящата глава следните разпоредби се прилагат във Френска Гвиана и Сейнт Мартин:
(1) Ако това бъде поискано от консулските власти, заповедта за извеждане извън страната не следва да бъде изпълнена до един цял ден след връчването й;
(2) Без това да се отразява на разпоредбите в предходния параграф, чужденец, на когото е било наредено да напусне територията на Франция, или срещу когото е била издадена административна заповед за извеждане, и който обжалва тези заповеди пред административния съд, може, едновременно с това, да поиска и спиране на изпълнението.
Следователно разпоредбите на членове L. 512-1 и L. 512-2 до L. 512-4 [съгласно които заповед за извеждане, издадена от префекта, може да бъде обжалвана пред административния съд в срок от 48 часа, което има суспензивен ефект върху изпълнението на заповедта за извеждане] не се прилагат във Френска Гвиана и Сейнт Мартин.
39. Така, за разлика от общото френско право (виж параграф 31 по-горе), жалба до административния съд не спира изпълнението на заповедта за извеждане. Това първоначално въведено за ограничен период от време изключение става окончателно във Френска Гвиана по силата на Закона за сигурността на отечеството (Закон № 2003‑239 от 18 март 2003 г.).
40. При прегледа на съобразността на тази мярка с Френската конституция, съгласно член 61 от Конституцията, Конституционният съд одобрява мярката. В решението си № 2003-467 от 13 март 2003 г., разглеждайки съобразността на тази мярка с член 73 от Конституцията, Конституционният съд отбелязва:
„Членове 141 и 142 [от Закона за сигурността на отечеството] превръщат специалните разпоредби...в постоянни във Френска Гвиана и в община Сейнт Мартин в Гваделупа; съгласно тези разпоредби отказът за издаване на разрешение за пребиваване на конкретни чужденци не се предоставя за мнение на Комитета за разрешения за пребиваване, предвиден в член 12 quater от заповедта от 2 ноември 1945 г., и обжалването на заповед за извеждане извън страната няма суспензивен ефект.
Народните представители, подали искането, твърдят, че превръщайки специалния режим в постоянен, членове 141 и 142 осъществяват намеса в „конституционно защитени права и гаранции като правата на защита“ и надхвърлят измененията на законодателството в отвъдморските департаменти, позволени от член 73 от Конституцията.
За да вземе предвид особеното положение и дългогодишните трудности по отношение на международното движение на хора в департамент Френска Гвиана и в община Сейнт Мартин в департамент Гваделупа, парламентът е запазил действието на специалния режим, въведен с членове 12 quater и 40 от заповедта от 2 ноември 1945 г., спомената по-горе, без да нарушава изисквания от Конституцията баланс между нуждите на обществената политика и тези на защитата на правата и свободите, гарантирани от Конституцията. Засегнатите лица запазват правото си на жалба срещу административните мерки и по-специално правото да подават спешни искания до административния съд. Предвид особените обстоятелства, които са пряко свързани с конкретната цел за укрепване на борбата срещу незаконната имиграция, законодателството не нарушава конституционния принцип на равенство. Оспорваните изменения в законодателството не противоречат на член 73 от Конституцията...“
41. По отношение на депортирането на чужденци френското законодателство предвижда подобни изключения в шест отвъдморски „департамента и региони“ и населени места (Гваделупа, Майот, Уолис и Футуна, Сейнт Вартоломей, Сейнт Мартин, Френска Полинезия) и Нова Каледония.
C. Спешни искания
42. Законодателните разпоредби, уреждащи спешните искания за спиране на изпълнението или за защита на основна свобода (référé suspension or référé liberté) са непосредствено приложими във Френска Гвиана, както и навсякъде другаде във Франция. Относимите разпоредби от Кодекса за административните съдилища гласят:
Член L. 521-1
„Когато е подадено искане за отмяна или изменение на административно решение, включително на отказ, съдията по спешните искания може да нареди спиране на изпълнението на решението или на определени негови части, когато спешният характер на въпроса изисква това, и когато бъдат наведени доводи, подкрепени от наличните доказателства, които повдигат сериозни съмнения относно законността на решението.
Когато е наредено спиране на изпълнението, възможно най-бързо трябва да бъде постановено решение по искането за отмяна или изменение на решението. Спирането на изпълнението се прекратява най-късно с постановяването на решение по искането за отмяна или изменение на административното решение.”
Член L. 521-2
„Когато до него бъде подадено искане със спешен характер, съдията по спешните искания може да нареди всякакви мерки, които счете за необходими за защита на основната свобода, която е била нарушена - сериозно и по явно незаконен начин - от орган на публичната власт или от частно-правна организация, която отговаря за предоставянето на обществена услуга, при упражняването на правомощията им. Съдията по спешните искания следва да се произнесе в срок от четиридесет и осем часа.“
43. При разглеждането на дело, засягащо Френска Гвиана, отнесено до него съгласно член L. 521-1 от Кодекса за административните съдилища, Conseil d’Etat посочва:
„Спешността на въпроса оправдава спирането на изпълнението на административната мярка, в случай че изпълнението й по достатъчно сериозен и непосредствен начин би навредило на обществен интерес, на положението на жалбоподателя или на интересите, които той се опитва да защити. Съдията по спешните искания, до когото е било подадено искането за спиране на изпълнението на отказ за издаване на разрешение за пребиваване, е компетентен да прецени спешността на случая, като се мотивира, вземайки предвид непосредственото влияние, което отказът за издаване на разрешение за пребиваване би оказал върху практическото положение на засегнатото лице. Тъй като член L. 514-1 от Кодекса, уреждащ влизането и пребиваването на чужденци и на лица, търсещи убежище, предвижда, че член L. 512-1 от същия Кодекс не се прилага във Френска Гвиана, обжалване от чужденец на отказ за издаване на разрешение за пребиваване и на задължение за напускане на френската територия и за експулсиране в определена приемаща държава не води до спиране на изпълнението на заповедта за напускане на френската територия.“
44. При това положение Conseil d’Etat също смята, че:
„възможността мярка за експулсиране да бъде изпълнена по всяко време...може да бъде счетена за спешна ситуация, предоставяща възможност на съдията по спешните искания да спре изпълнението на решението за отказ за издаване на разрешение за пребиваване, съпроводено със задължение за напускане на френската територия, съгласно разпоредбите на член L. 521-1 от Кодекса за административните съдилища.” (Conseil d’Etat, 9 ноември 2011 г., M. Takaram A., no. 346700, Lebon collection).“
D. Становище № 2008-9 на Националната комисия по етика на сигурността
45. В отговор на жалба, подадена на 23 януари 2008 г., Националната комисия по етика на сигурността (Commission nationale de déontologie de la sécurité) разглежда обстоятелствата, при които на 12 ноември 2007 г. г-н С.Д., бразилски гражданин, е бил спрян от мобилен разследващ отряд на Гранична полиция на департамента Френска Гвиана и е бил арестуван и задържан до експулсирането си, като впоследствие е починал шест дни след като е бил хоспитализиран в Кайен.
46. В мнението си от 1 декември 2008 г., Националната комисия по етика на сигурността отбелязва:
„съществуването в рамките на граничната полиция във Френска Гвиана, от 2006 до 30 януари 2008 г. – когато двата патрулни отдела за обществените магистрали към мобилния разследващ отряд са били разформировани – на методи на работа и практики за обработка на данни, които, прикривани от формално законни процедури, систематично са нарушавали всички принципи на наказателния процес и - по-специално - най-елементарните права на арестуваните лица,... чрез умишлено фалшифициране на часа, посочен в протоколите или чрез използване на предварително напечатани формуляри, в които задържаните лица са се отказвали от права преди да са имали възможност да изразят предпочитанията си по въпроса.
Поради систематичния и траен характер на тези нарушения на закона...Комисията настоятелно препоръчва...
да бъдат взети дисциплинарни мерки срещу лицата,...които са подбуждали към тях, са ги прилагали или са позволили те да продължат толкова дълго време...
В по-общ план Комисията настоява да бъде напомнено на всички лица, които служат в отвъдморските територии, че:
...
в борбата срещу незаконната имиграция броят на ефективно изведените от страната лица, който централните власти изискват да бъде достигнат, по никакъв начин не трябва да се отразява на качеството и законността на процедурите;
и каквито и законови стъпки да бъдат предприети след арестуването – задържане под стража, проверка на самоличността, административно задържане – засегнатите лица имат определени права, за които полицията е длъжна да ги информира на практика на език, който те разбират, за да могат те да упражнят правата си ефективно, а не само формално.”
III. ОТНОСИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ИНСТРУМЕНТИ И ПРАКТИКА
A. Инструменти на Съвета на Европа
1. Комитет на Министрите
47. На 4 май 2005 г. Комитетът на министрите приема „Двадесет насоки относно принудителното връщане“. Относимите насоки гласят следното:
„Насока 2. Издаване на заповед за извеждане извън сраната
Заповеди за извеждане извън страната се издават единствено с цел вземането на решение в съответствие със закона.
1. Заповед за извеждане извън страната се издава единствено след като властите на изпращащата държава са преценили цялата относима информация, с която разполагат и са се уверили, доколкото това може разумно да се очаква, че спазването или принудителното изпълнение на заповедта няма да изложи лицето, което предстои да бъде изведено от страната:
a. на реална опасност да бъде екзекутирано или да бъде подложено на изтезания или на нечовешко или унизително отношение или наказание;
б. на реална опасност да бъде убито или подложено на нечовешко или унизително отношение от не свързани с държавата лица или организации, в случай, че властите на приемащата държава, фракциите или организациите, които упражняват контрол в държавата или върху значителна част от територията й, включително международни организации, не са в състояние или не желаят да му предоставят подходяща и ефективна защита; или
в. в други ситуации, при които по международното право или в съответствие с националното законодателство е оправдано предоставянето на международна защита.
2. Заповедта за извеждане извън страната се издава единствено, след като властите на изпращащата държава, след преценка на цялата относима информация, с която разполагат, са се уверили, че възможната намеса в правото на зачитане на семейния и/или личния живот на лицето е по-специално пропорционална и преследва легитимна цел.
...
Насока 5. Вътрешноправно средство за защита срещу заповед за извеждане извън страната
1. В заповедта за извеждане или в процеса по издаването й на засегнатото от нея лице се предоставя ефективно вътрешноправно средство за защита пред компетентен орган, съставен от членове, които са безпристрастни и чиято независимост е гарантирана. Компетентният орган трябва да има правомощие да преразгледа заповедта за извеждане, включително и възможността за временно спиране на изпълнението й.
2. Средството трябва да предоставя следните процедурни гаранции и да има следните характеристики:
– срокът, в който може да бъде използвано средството, не трябва да е неразумно кратък;
– средството трябва да е достъпно, което означава по-специално, че когато лицето, срещу което е издадена заповедта не разполага с достатъчно финансови средства, за да заплати за необходимата му правна помощ, тя трябва да му бъде предоставена безплатно в съответствие с приложимите национални правила относно правната помощ;
– когато лицето твърди, че извеждането ще доведе до нарушение на човешките му права, посочени в насока 2.1, средството трябва да предоставя възможност за строг контрол на такова твърдение.
3. Използването на средството трябва да има суспензивен ефект, когато лицето е направило защитимо твърдение, че би могло да бъде подложено на отношение, противно на човешките му права, посочени в насока 2.1.“
2. Комисар за правата на човека
48. Комисарят за правата на човека е издал препоръка за правата на чужденците, желаещи да влязат на територията на държава-членка на Съвета на Европа и за принудителното изпълнение на заповеди за експулсиране (CommDH(2001)19). Тази препоръка от 19 септември 2001 г. съдържа следния параграф:
„11. Особено важно е правото на вътрешноправно средство за защита пред съд по смисъла на член 13 от ЕКЗПЧ не само да бъде гарантирано по закон, но да бъде гарантирано и на практика, когато едно лице твърди, че компетентните власти са нарушили или най-вероятно ще нарушат право, гарантирано от ЕКЗПЧ. Правото на ефективно вътрешноправно средство за защита трябва да бъде гарантирано на всяко лице, което иска да оспори връщане или заповед за експулсиране, най-малкото, когато се твърди нарушение на членове 2 и 3 от ЕКЗПЧ.“
B. Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни („Директива за връщане“)
49. Относимите части от членове 5, 12 и 13 от Директивата гласят следното:
Член 5
Принцип на „забрана за връщане“, висши интереси на детето, семеен живот и здравословно състояние
При прилагане на настоящата директива държавите-членки надлежно вземат предвид:
(a) висшите интереси на детето;
(б) семейния живот;
(в) здравословното състояние на засегнатия гражданин на трета страна,
и спазват принципа на „забрана за връщане.”
Глава III
ПРОЦЕДУРНИ ГАРАНЦИИ
Член 12
„Формуляр
1. Решенията за връщане и – в случай, че бъдат издадени – решенията за забрана за влизане и решенията за извеждане от страната се издават в писмена форма и посочват фактическите и правните основания, както и информация относно съществуващите средства за защита.
...“
Член 13
„Средства за защита
1. Засегнатият гражданин на трета страна има право на ефективни средства на защита, които му позволяват да обжалва или да иска преразглеждане на решенията, свързани с връщане, посочени в член 12(1),
пред компетентен съдебен или административен орган или пред компетентен орган, съставен от членове, които са безпристрастни и чиято независимост е гарантирана.
2. Посоченият в параграф 1 орган има правомощието да преразглежда решенията за връщане, посочени в член 12(1), включително възможността за временно спиране на принудителното им изпълнение, освен ако временното спиране не е вече приложимо съгласно националното законодателство...“
C. Заключително становище на Комитета по правата на човека на Обединените нации към четвъртия периодичен доклад за Франция
50. В съответствие с член 40 от Международния пакт за граждански и политически права, на 9 и 10 юли 2008 г. Комитетът по правата на човека разглежда четвъртия периодичен доклад за Франция (CCPR/C/FRA/4). На 22 юли 2008 г. той приема заключителното си становище по този доклад, което съдържа следното мнение:
„...не е предоставена възможност за обжалване пред съд на лицата, около 16 000 възрастни и 3 000 деца, депортирани от отвъдморската територия Майот както и на лица, депортирани от Френска Гвиана...
Страната-членка трябва да гарантира, че връщането на чужденци, включително на лица, търсещи убежище, бива преценявано в рамките на справедлив процес, който ефективно изключва реалната опасност дадено лице да бъде изправено пред сериозни нарушения на правата на човека при завръщането си.
Нерегистрирани чужденци и лица, търсещи убежище, трябва да бъдат добре информирани за правата си, включително правото да поискат убежище, като им се предостави достъп до безплатна правна помощ. Страната-членка трябва да гарантира, че всички лица, които са обект на заповед за депортиране, разполагат с достатъчно време, за да подготвят искането си за убежище, като им бъде осигурен достъп до преводачи и право на обжалване със суспензивен ефект.“ (в оригиналния текст последните два параграфа са с по-тъмен шрифт).
ПРАВНИ ИЗВОДИ
I. ОБХВАТ НА ДЕЛОТО ПРЕД ГОЛЯМАТА КАМАРА
51. В становището си до голямата камара правителството повдига предварително възражение относно оплакването по член 8 от Конвенцията. В решението си от 30 юни 2011 г. обаче камарата е обявила оплакването за липса на ефективно вътрешноправно средство (членове 13 и 8 от Конвенцията, взети заедно) за допустимо, а оплакването относно неоправданата намеса в правото на жалбоподателя на личен и семеен живот (член 8 от Конвенцията самостоятелно) за недопустимо. Камарата е отхвърлила последното оплакване като несъвместимо ratione personae с Конвенцията, тъй като жалбоподателят не може да бъде счетен за „жертва“ по смисъла на член 34. Поради това голямата камара ще разгледа само обявеното от камарата за допустимо оплакване, тъй като „делото“, отнесено до голямата камара, е обявената за допустима от камарата жалба (виж, наред с други решения, K. and T. срещу Финландия [ГК], no. 25702/94, §§ 140-141, ECHR 2001-VII, и Taxquet срешу Белгия [ГК], no. 926/05, § 61, ECHR 2010).
II. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
52. Жалбоподателят се оплаква, че не е имал на разположение ефективно вътрешноправно средство за защита по френското право по отношение на оплакването му за незаконна намеса в правото му на зачитане на личния и семейния живот в резултат на експулсирането му в Бразилия. Той се позовава на член 13 от Конвенцията във връзка с член 8, които предвиждат както следва:
Член 8
„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
Член 13
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени от тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
A. Решение на камарата
53. В решението си от 30 юни 2011 г. камарата е отбелязала, че на 18 октомври 2007 г., около девет месеца след завръщането на жалбоподателя в Бразилия, Административният съд в Кайен е отменил заповедта за извеждане извън страната като незаконна. Тя също отбелязва, че до 16 юни 2009 г. не му е било издадено разрешение за пребиваване, което да му позволи да живее законно във Френска Гвиана. Поради това, камарата е счела, че по време на депортирането на жалбоподателя в Бразилия е възникнал сериозен въпрос относно съвместимостта на това депортиране с член 8 от Конвенцията. Тя е счела, че жалбоподателят разполага със „защитимо“ оплакване за целите на член 13 от Конвенцията и по смисъла на практиката на Съда. Поради това тя е продължила с разглеждането на оплакването по същество и на ефективността на средството, с което жалбоподателят е разполагал във Френска Гвиана. Тя е решила, че средството, което жалбоподателят е използвал пред Административния съд в Кайен, е довело до обявяването на заповедта за незаконна и впоследствие до издаването на разрешение за пребиваване, въпреки че тъй като то не е имало суспензивен ефект, жалбоподателят е бил изведен извън страната преди Административният съд да се е произнесъл по делото му. Тя също така е отбелязала, че извеждането на жалбоподателя не е прекратило трайно семейните му връзки, тъй като той е успял да се завърне във Френска Гвиана известно време след като е бил депортиран – макар и отначало пребиваването му да е било незаконно – и му е било издадено разрешение за пребиваване. Вземайки предвид, inter alia, свободата на преценка, с която държавите разполагат по тези въпроси, камарата е решила, че няма нарушение на член 13 от Конвенцията във връзка с член 8.
B. Становища на страните пред голямата камара
1. Правителството
(a) Статус на жертва на жалбоподателя
54. Правителството посочва, че жалбоподателят вече не може да претендира, че е „жертва“ по смисъла на член 34 от Конвенцията и съгласно практиката на Съда.
То твърди, че националните власти са признали и поправили твърдяното нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията като са издали на жалбоподателя разрешение за пребиваване. Освен това, въпреки че заповедта за извеждане вече е била изпълнена, Административният съд е отменил заповедта, вместо просто да прекрати производството, което показва, че средството е ефективно.
55. По време на заседанието пред Съда правителството освен също посочва, че незаконното положение на жалбоподателя във Френска Гвиана по времето на арестуването му се дължи на неговата собствена небрежност, тъй като не е подал искане за уреждане на административния си статут, въпреки че е имал право автоматично да получи разрешение за пребиваване. Според правителството този факт ясно разграничава настоящето дело от делото Gebremedhin [Gaberamadhien] срещу Франция (no. 25389/05, ECHR 2007‑II), където жалбоподателят, гражданин на Еритрея, е поискал разрешение да влезе на Френска територия като лице, търсещо убежище. По това дело обаче, ако Съдът не е бил наредил привременна мярка, фактът, че обжалването на решението лицето да не бъде допуснато на територията на сраната не е имало суспензивен ефект, би довел до невъзможност националните власти да поправят твърдяното нарушение на член 3 от Конвенцията. Така жалбоподателят по това дело е разполагал със защитимо оплакване, за разлика от жалбоподателя по настоящето дело.
(b) Съответствие с член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията
56. Позовавайки се на практиката на Съда, правителството твърди, че ефективността на едно вътрешноправно средство за защита, по принцип, не зависи от неговия суспензивен ефект за целите на член 13, освен в случаи, при които е възможно да настъпят „потенциално необратими последствия“, противни на член 3 от Конвенцията и на член 4 от Протокол № 4. В настоящия случай решението жалбоподателят да бъде изведен извън страната е било обжалвано пред административен съд, който го е отменил, позволявайки по този начин на жалбоподателя да се завърне във Френска Гвиана. Следователно жалбоподателят е имал достъп до ефективно вътрешноправно средство. Правителството подчертава, че семейните връзки на жалбоподателя не са били прекратени за дълго време и че извеждането му не е имало необратими последствия. По времето на извеждането му жалбоподателят е бил на осемнадесет години, не е бил женен, не е имал деца и е бил в добро здравословно състояние. Той е бил изпратен в страната, където са живеели баба му и дядо му и няколко месеца по-късно е могъл да се завърне във Френска Гвиана и да продължи живота си там без проблем. Според правителството от това следва, че жалбоподателят е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита.
Правителството счита също така, че камарата е възприела a priori подход, съгласно който намесата от страна на властите в право по член 8, по принцип, не е необратима, освен ако засегнатото лице не стигне до трагичен край или не е особено уязвимо. Правителството обаче посочва, че такива специфични случаи биха попаднали в обхвата на член 3 и средството автоматично би имало суспензивен ефект. Случаят на жалбоподателя несъмнено попада в обхвата на член 8 и е показателен за принципа на липса на потенциално необратими последствия.
57. Според правителството жалбоподателят не е доказал, че намесата в правото му на зачитане на личния и семейния живот би могла да има необратими последствия. Макар да е възможно незаконното му завръщане във Френска Гвиана да е било рисковано, лично негова е отговорността за това, че е нарушил закона без да изчака решението на административния съд по неговата жалба. На последно място правителството изтъква, че след решението на националните съдилища на жалбоподателя е било издадено временно разрешение за пребиваване. Фактът, че властите не са били в състояние да издадат първото разрешение за пребиваване до 16 юни 2009 г. е по вина на жалбоподателя, който не е счел за нужно да представи необходимите документи и не се опитал да уреди положението си след като е бил подканен да направи това.
58. Правителството твърди, че изключението, което се прилага във Френска Гвиана, попада в свободата на преценка на държавите да изберат начина, по който да спазят задълженията си по член 13 от Конвенцията. Изключението от принципа за суспензивен ефект на средството е оправдано предвид особения наплив на незаконната имиграция във Френска Гвиана. Незаконната имиграция и криминалните мрежи, които я подпомагат, биват насърчавани от особената топография на страната, която прави преминаването на границите лесно, а ефективното им опазване – трудно. Освен това, предвид големия брой заповеди за извеждане извън страната, които префектът на Френска Гвиана издава, въвеждането на вътрешноправно средство с автоматичен суспензивен ефект би довело до претоварване на административните съдилища и би се отразило отрицателно на правораздаването. Изключението също е оправдано от нуждата да се запази определено равновесие във Френска Гвиана и от тесните двустранни връзки на Франция със съседните страни.
59. При всички случаи, въпреки, че средството няма автоматичен суспензивен ефект, спешните искания за спиране на изпълнението са широко използвани и самият жалбоподател също е подал такова искане. На заседанието пред Съда правителството посочва, че решението на Conseil d’Etat по въпроса е скорошно и предстои да бъде изяснен точният му обхват. Изглежда, че решението предоставя на съдията по спешните искания правомощието да спре изпълнението на заповедта за извеждане, когато съществува риск тя да бъде изпълнена по всяко време и са налице сериозни причини за съмнения относно законността й (виж параграф 43 и 44 по-горе).
60. Що се отнася до това дали практиката на Съда е постоянна, правителството твърди, че това е така. Не е необходимо средството да има суспензивен ефект, когато член 13 се разглежда във връзка с член 8 от Конвенцията При такива дела Съдът прави собствена преценка на пропорционалността на извеждането извън страната спрямо преследваната цел. При тази преценка той прилага критериите, изложени в практиката му (например, Boultif срещу Швейцария, no. 54273/00, ECHR 2001‑IX). Така че ефективността на вътрешноправното средство не зависи от това дали то има суспензивен ефект. По време на заседанието правителство добавя, че отклоняване от този принцип би подкопало постоянността и яснотата на практиката на Съда.
61. В заключение правителството подканва Съда да потвърди решението на камарата.
2. Жалбоподателя
(a) Статус на жертва
62. Жалбоподателят твърди, че както по делото Gebremedhin, цитирано по-горе, той все още може да претендира, че е жертва по смисъла на член 34 от Конвенцията. Според него твърдяното нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията вече е било извършено по времето, когато административният съд е постановил решението си. На заседанието пред Съда той обяснява, че по времето, когато е бил арестуван и изведен извън страната, той тъкмо е бил навършил осемнадесет години, в следствие на което съгласно френското право е имал срок до юни 2007 г. да уреди положението си (виж параграфи 26 и 27 по-горе). Въпреки това той е бил експулсиран и е бил принуден да плати на лице, занимаващо се с незаконен трафик, за да се завърне във Френска Гвиана незаконно.
Позовавайки се на заключението, прието от Камарата, жалбоподателят твърди, че оплакването му е било защитимо и е повдигало сериозен въпрос по времето, когато е бил изведен извън страната.
(b) Съответствие с член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията
63. Жалбоподателят критикува изключението от френското право, което го е лишило от ефективно вътрешноправно средство за защита на оплакването му по член 8 от Конвенцията.
64. Той заявява, че противно на изводите в решението на камарата, нарушение на правото на зачитане на личния и семейния живот би могло да има потенциално необратими последствия, когато чужденците са депортирани. В неговия случай последиците биха могли да бъдат необратими и всъщност са били такива, поне от психологическа гледна точка. Те не могат да бъдат преценявани ex post facto в светлина на факта, че е успял с късмет да се върне във Френска Гвиана след незаконното му експулсиране. Също така не е приемливо, че той е трябвало да плаща на трафикант, за да се завърне във Френска Гвиана, поемайки голям риск, докато на властите им е отнело две години да изпълнят решението на съда, което е трябвало да направят в три-месечен срок. Според жалбоподателя фактът, че две години са били необходими за издаването на разрешение за пребиваване се е дължал на „напрегнатите“ отношения с административните власти, които са изисквали предоставянето на многобройни документи, не всички от които са били необходими.
65. Жалбоподателят обръща внимание на реалната ситуация във Френска Гвиана, където всяка година десет хиляди от четиридесетте хиляди нелегални имигранти в страната биват изведени извън нейните предели. Според жалбоподателя при този брой на имигрантите е невъзможно преди експулсирането да бъде преценено индивидуалното положение на всеки имигрант. Повечето заповеди за извеждане се изпълняват в срок от двадесет и четири часа, само след повърхностна формална проверка, и като голям брой заповеди биват подписвани наведнъж, както показва разследването, проведено от Националната комисия по етика на сигурността (виж параграфи 45 и 46 по-горе). Тези заповеди засягат всякакви случаи, включително такива на родители, принудени да изоставят децата си, които след това са настанявани под грижите на държавата, като по този начин семейният им живот бива непоправимо засегнат. Възможността за настъпване на необратими последствия нараства предвид факта, че нито властите, нито съдилищата извършват предварителна проверка.
66. Жалбоподателят също така се позовава на практиката на Съда по отношение на международното отвличане на деца, съгласно която изминалото време може да доведе до непоправими последствия за отношенията между детето и родителя, с когото детето не живее. Според него същият подход може да бъде приложен и към случаи на експулсиране на чужденци.
67. Освен това, той твърди, че изискването когато касае оплакване по член 8 вътрешноправното средство за защита да има суспензивен ефект е в съзвучие с общата тенденция в практиката на Съда, поставена от решението по делото Čonka срещу Белгия (no. 51564/99, ECHR 2002‑I) и логично би подсилило субсидиарната роля на Съда.
68. Жалбоподателят също смята, че свободата на преценка, с която държавите разполагат по въпроса, не може да оправдае изключението по отношение на Френска Гвиана в светлината на ангажимента на Франция да защитава правата по Конвенцията.
69. В заключение, жалбоподателят твърди, че решението на камарата противоречи на изискванията на правото на Европейския съюз и по-точно, на Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
3. Група за информиране и подкрепа на имигрантите (Groupe d’information et de soutien des immigrés (GISTI)), Френска лига за правата на човека и гражданина (Ligue française des droits de l’homme et du citoyen (LDH)) и Комитет за подпомагане на бежанците (Comité inter‑mouvements auprès des évacués (CIMADE)), трети страни, встъпили в делото
70. В съвместно становище третите страни, встъпили в делото, обясняват, че отвъдморските територии на Франция се характеризират с изключения от правото, приложимо в самата Франция по отношение на правата на имигрантите. В тези територии всъщност биват изпитвани имиграционни политики и полицейски практики. Така например във Френска Гвиана, за разлика от самата Франция, полицията може да извършва проверки на самоличността без предварително разрешение от прокурор. Условията в центровете за задържане са незадоволителни и експулсиранията от Френска Гвиана се извършват бързо и в огромен мащаб. През 2010 г., например, 6 073 души са били задържани в административен център с капацитет за тридесет и осем човека, а 4 057 са били експулсирани след като са били задържани средно за около 1,4 дни. През същата година само 717 (11.8%) от задържаните 6 073 са били изправени пред съдията по задържанията и свободите. Според встъпилите в делото трети страни тези резултати се дължат изцяло на липсата на вътрешноправно средство със суспензивен ефект, в ущърб на основните права и свободи, защитени от Конвенцията. Тази липса на суспензивен ефект се прилага и към чужденци, които твърдят нарушения на членове 2 и 3 от Конвенцията и на член 4 от Протокол № 4 – противно на практиката на Съда.
71. Целта на изключението от суспензивния ефект на процедурата и на използваните полицейски методи е да бъде улеснено експулсирането на чужденци. Методите, използвани от полицията, са критикувани от Националната комисия по етика на сигурността, която през 2008 г. е разгледала няколко сериозни случая (в това число и смъртен случай на лице, което е било задържано в полицейски участък и в център за административно задържане). Процентът на експулсирани лица от центъра за задържане в Кайен е 80 (в сравнение с 20 до 30% в самата Франция). Често експулсирането се състои в прекарване на незаконните имигранти с ферибот от другата страна на реката, така че то не отнема много време (по-малко от четири часа). Бразилия е единствената държава, която има сключено споразумение с Франция за приемане на лица, експулсирани от Френска Гвиана, поради което експулсирането на бразилски граждани става без никакви формалности. Депортирания за Бразилия се организират всеки ден и засегнатите лица биват задържани за толкова кратко време, че за CIMADE е трудно да им съдейства със съответните юридически формалности.
72. На практика огромна част от експулсиранията се извършват без никакъв съдебен контрол и заповедите за извеждане извън страната се връчват на засегнатите лица и се изпълняват при липсата на каквито и да било реални гаранции за преглед на тяхната законност. CIMADE е забелязал, например, че след обжалване на заповедта за извеждане и подаване на спешно искане за спиране на изпълнението, някои лица са били изведени извън страната преди - а в някои случаи и след като -центърът за задържане е получил призовка за съдебно заседание. След извеждането на лицето от страната спешното искане за спиране на изпълнението бива лишено от предмет и съдът прекратява производството.
73. Засегнатите лица често отправят искане префектурата да преразгледа решението си. Макар префектурата да разполага с пълна дискреция по въпроса, това е един от основните начини на действие на CIMADE, който води до добри резултати, имайки предвид, че често положението на задържаните лица е сериозно.
74. В този контекст CIMADE е ставал свидетел на множество случаи на намеса в личния и семейния живот на задържаните лица: деца, отделени от родителите си и прибързано предоставяни на грижите на непознати, прекъсване на образованието, разделяне на семейства, родители, изтръгвани от децата им, майки, принуждавани да спрат да кърмят и т.н. Той също споменава и за хиляди деца, които биват настанявани в неподходящи центрове за задържане и депортирани, със или без родителите си.
75. В заключение според встъпилите в делото трети страни въвеждането на суспензивен ефект на обжалването на мерки за експулсиране е от спешна необходимост. Липсата на такова средство поставя засегнатите лица в опасност от сериозни, а понякога и необратими нарушения на основните им права и свободи и позволява изключение от законодателството в част от територията на Франция, която попада в юрисдикцията на Съда.
C. Преценката на Съда
1. Статус на жертва на жалбоподателя
76. Съдът смята, че предварителното възражение на правителството, че жалбоподателят вече не е жертва е тясно свързано със съществото на оплакването на жалбоподателя и трябва да бъде присъединено към въпросите по съществото на жалбата.
2. Съответствие с член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията
(a) Приложими общи принципи
77. В случаи, касаещи имиграционни закони Съдът непрекъснато подчертава, че като въпрос на добре установено международно право и предмет на задължение на страните съгласно международни договори, държавите имат право да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци. Конвенцията не гарантира правото на даден чужденец да влезе и да пребивава в определена държава и при преследването на задължението за поддържане на обществения ред, високодоговарящите държави могат да експулсират чужденец, осъден за извършването на престъпление. Техните решения в тази област обаче, доколкото биха могли да засегнат право, защитено от параграф 1 на член 8, трябва да бъдат в съответствие със закона, да преследват легитимна цел и да са необходими в едно демократично общество (виж Boultif, цитирано по-горе, § 46, и Üner срещу Нидерландия [ГК], no. 46410/99, § 54, ECHR 2006‑XII).
По силата на член 1 от Конвенцията националните власти носят главната отговорност за спазването и приложението на гарантираните права и свободи. Така механизмът на жалби до Съда е субсидиарен спрямо националните системи за защита на правата на човека. Този субсидиарен характер е посочен в членове 13 и 35 § 1 от Конвенцията (виж Kudła срещу Полша [ГК], no. 30210/96, § 152, ECHR 2000‑XI).
78. Съдът многократно е подчертавал, че член 13 от Конвенцията гарантира съществуването на национално ниво на вътрешноправно средство за изпълнение на правата и свободите по Конвенцията по същество във формата, в която те са гарантирани в националната правна система. Така следствие на този член е изискването за наличието на вътрешноправно средство, което да позволява на компетентния национален орган да разгледа едно „защитимо оплакване“ по Конвенцията и да предостави подходящо обезщетение. Обхватът на задълженията на високодоговарящите страни по член 13 е различен в зависимост от характера на оплакването на жалбоподателя. Държавите разполагат с определено право на преценка по отношение на начина на изпълнение на задълженията си по този член (виж Jabari срещу Турция, no. 40035/98, § 48, ECHR 2000‑VIII). Средството, изисквано от член 13 обаче трябва да бъде „ефективно“ както на практика, така и по закон (виж Kudła, цитирано по-горе, § 157).
79. Ефективността на средството по смисъла на член 13 не зависи от осигуряването на благоприятен изход за жалбоподателя. Също така не е задължително органът на „националните власти“, за който става дума в тази разпоредба, да е съдебен орган. Независимо от това правомощията му и процедурните гаранции, които предоставя, имат значение при преценката дали средството пред този орган е ефективно (виж Klass and Others срещу Германия, 6 септември 1978 г., § 67, Series A no. 28). Когато въпросният „орган“ не е съдебен, Съдът проверява неговата независимост (виж, например, Leander срещу Швеция, 26 март 1987 г., §§ 77 и 81-83, Series A no. 116, и Khan срещу Обединеното Кралство, no. 35394/97, §§ 44-47, ECHR 2000‑V) и процесуалните гаранции, които предоставя на засегнатите лица (виж, mutatis mutandis, Chahal срещу Обединеното Кралство, 15 ноември 1996 г., §§ 152-154, Reports of Judgments and Decisions 1996‑V). Също така, дори и едно вътрешноправно средство за защита, само по себе си, да не може да задоволи напълно всички изисквания на член 13, съвкупността от средства, предвидени в националното право, може да са в състояние да направят това (виж Rotaru срещу Румъния [ГК], no. 28341/95, § 69, ECHR 2000‑V).
80. За да бъде ефективно, средството по член 13 трябва да бъде достъпно както на практика, така и по закон - по-специално използването му не трябва да бъде възпрепятствано от действия или бездействия на властите на ответната държава (виж Çakıcı срещу Турция [ГК], no. 23657/94, § 112, ECHR 1999‑IV).
81. Освен това особено внимание трябва да се обърне на времетраенето на процедурата, следвана при използването на средството, тъй като е възможно адекватният характер на средството да бъде подкопан от неговата прекомерна продължителност (виж Doran срещу Ирландия, no. 50389/99, § 57, ECHR 2003‑X).
82. Когато оплакването съдържа твърдения, че експулсирането на лицето би могло да доведе до реална опасност то да бъде подложено на отношение, противно на член 3 от Конвенцията, предвид важността, която Съдът придава на тази разпоредба и необратимата вреда, която би могла да настъпи, ако опасността от твърдените изтезания или нечовешко отношение се реализира, ефективността на средството за целите на член 13 задължително изисква много внимателно разглеждане на оплакването от националните власти (виж Shamayev and Others срещу Грузия и Русия, no. 36378/02, § 448, ECHR 2005‑III), независимо и особено внимателно разглеждане на твърдението, че съществуват основания за страх от настъпване на реална опасност от отношение, противно на член 3 (виж Jabari, цитирано по-горе, § 50) и разумна продължителност на производството (виж Batı and Others срещу Турция, nos. 33097/96 и 57834/00, § 136, ECHR 2004‑IV). В такива случаи ефективността също изисква засегнатото лице да има достъп до вътрешноправно средство за защита с автоматичен суспензивен ефект (виж Gebremedhin [Gaberamadhien], цитирано по-горе, § 66, и Hirsi Jamaa and Others срещу Италия [ГК], no. 27765/09, § 200, 23 февруари 2012 г.). Същите принципи се прилагат и когато експулсирането излага жалбоподателя на реална опасност от нарушение на правото му на живот, защитено от член 2 от Конвенцията. На последно място, изискването вътрешноправното средство за защита да има суспензивен ефект съществува и по отношение на член 4 от Протокол № 4 (виж Čonka, цитирано по-горе, §§ 81-83, и Hirsi Jamaa and Others, цитирано по-горе, § 206).
83. От друга страна, когато експулсирането бива оспорвано на основание на твърдяна намеса в личния и семейния живот, не е задължително вътрешноправното средство да има суспензивен ефект, за да бъде ефективно. Независимо от това, при имиграционни дела, когато има защитимо твърдение, че експулсирането заплашва да доведе до намеса в правото на зачитане на личния и семейния живот на чужденеца, член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията изисква държавите да предоставят на засегнатите лица ефективна възможност за оспорване на заповедта за депортиране или на отказа за издаване на разрешение за пребиваване, както и за разглеждане на относимите въпроси с достатъчно процедурни гаранции и задълбоченост от компетентен национален орган, предоставящ адекватни гаранции за независимост и безпристрастност (виж М. и други (M. and Others) срещу България, no. 41416/08, §§ 122-132, 26 юли 2011 г., и, mutatis mutandis, Ал-Нашив (Al-Nashif) срещу България, no. 50963/99, § 133, 20 юни 2002 г.).
(b) Приложение на тези принципи в настоящия случай
84. Съдът отбелязва, че въпросът, повдигнат в настоящето дело, засяга ефективността на вътрешноправните средства за защита относно оплакването на жалбоподателя по член 8 от Конвенцията, които той е използвал във Френска Гвиана по времето, когато е бил изведен извън пределите на тази страна. В това отношение Съдът счита за необходимо да подчертае, че когато става въпрос за имиграционни дела, като това на жалбоподателя, единствената задача на Съда, в съответствие с принципа на субсидиарност, е да разгледа ефективността на националните процедури и да се увери, че те зачитат правата на човека (виж, mutatis mutandis, M.S.S. срещу Белгия и Гърция [ГК], no. 30696/09, §§ 286‑287, ECHR 2011, и I.M. срещу Франция, no. 9152/09, § 136, 2 февруари 2012 г.).
85. Освен това Съдът подчертава, че член 13 от Конвенцията не изисква въвеждането на някакво определено средство, като на високодоговарящите държави е предоставена свобода на преценка в това отношение (виж Vilvarajah and Others срещу Обединеното Кралство, 30 октомври 1991 г., § 122, Series A no. 215, и, наред с други източници, G.H.H. and Others срещу Турция, no. 43258/98, § 36, ECHR 2000‑VIII).
86. В настоящия случай жалбоподателят е използвал вътрешноправни средства за защита, които са били на негово разположение съгласно системата в сила във Френска Гвиана преди извеждането му извън територията на тази държава: той е подал жалба до административния съд с искане последният да упражни съдебен контрол върху заповедта за извеждане и е подал спешно искане за спиране на изпълнението; впоследствие той е подал до същия съд и спешно искане за защита на основна свобода.
87. Следователно Съдът трябва да определели дали жалбоподателят е могъл да се възползва от ефективни гаранции за защита срещу заповед за извеждане извън страната, за която се твърди, че нарушава член 8.
88. На първо място Съдът трябва да отбележи хронологията на настоящия случай: след като сутринта на 15 януари 2007 г. жалбоподателят е бил арестуван, срещу него е издадена заповед за извеждане и в 10 часа сутринта на същия ден той е бил поставен под административно задържане и е бил депортиран в 4 часа след обяд на същия ден. Така той е бил изведен извън територията на Френска Гвиана по-малко от тридесет и шест часа след арестуването му.
Съдът отбелязва, както това е направил и жалбоподателят, че мотивите на заповедта за извеждане, издадена от префекта на Френска Гвиана, са били сбити и стереотипни (виж параграф 17 по-горе). Съдът също така отбелязва, че съобщението за заповедта е било връчено на жалбоподателя незабавно след арестуването му. Тези елементи свидетелстват за повърхностния характер на разглеждането на положението на жалбоподателя от властите.
89. Съдът също така отбелязва, че страните спорят относно причината за издаването на заповед за извеждане извън страната срещу жалбоподателя. Според правителството незаконното положение на жалбоподателя във Френска Гвиана се дължи на собствената му небрежност, тъй като той не е предприел стъпки за уреждането на административния си статут. От друга страна жалбоподателят твърди, че той все още е имал право да иска уреждане на статута си тъй като не е била изминала една година след осемнадесетия му рожден ден, пък и при всички случаи, той е бил защитен от каквато и да било форма на извеждане извън територията на Франция.
90. Съдът отбелязва, че както е посочил жалбоподателят в първата си жалба до националните съдилища (виж параграф 18 по-горе), независимо от причините за незаконното му положение по време на ареста му, съгласно френското право той е бил защитен срещу всяка форма на експулсиране (виж член L. 511-4 от CESEDA). Това е било и заключението, достигнато от Административния съд в Кайен, който след като е разгледал първоначално представените от жалбоподателя доказателства, е обявил заповедта за извеждане за незаконна (виж параграф 23 по-горе).
91. При това положение, без съмнение, до 27 януари 2007 г. френските власти са притежавали доказателства, че извеждането на жалбоподателя не е в съответствие със закона и следователно би могло да представлява незаконна намеса в правата му по член 8 § 2 от Конвенцията (виж параграф 18 по-горе). Също както камарата, голямата камара смята, че по време на депортирането на жалбоподателя в Бразилия е бил възникнал сериозен въпрос относно съвместимостта на това депортиране с член 8 от Конвенцията и че той е притежавал „защитимо“ оплакване в това отношение за целите член 13 от Конвенцията (виж параграф 53 по-горе).
92. На следващо място, що се отнася до възможностите пред жалбоподателя да оспорва решението за извеждането му извън страната, Съдът отбелязва, че с помощта на CIMADE той е успял да обжалва заповедта пред Административния съд в Кайен. Според Съда съдът, пред когото е било обжалвано, отговаря на изискванията за независимост и безпристрастност и е бил компетентен да разгледа оплакванията по член 8.
93. Той подчертава обаче, че независимо от въпроса за суспензивния характер на вътрешноправното средство, за да бъде то ефективно и за да бъде избегнат рискът от произволно решение, трябва да е налице реална намеса от съд или от орган на „национална власт“.
94. В настоящия случай не може да се каже, че делото, представено пред компетентния орган на „национална власт“ е било особено сложно. Съдът изтъква, че жалбите на жалбоподателя са съдържали ясно изложени правни аргументи. В жалбата срещу заповедта за извеждане жалбоподателят е посочил, че тя противоречи на Конвенцията и е незаконна по френското право. Той се е позовал, inter alia, на член L. 511-4 от CESEDA и е представил подробни доказателства за това, че по-голямата част от личния и семейния му живот е била прекарана във Френска Гвиана (виж параграф 18 по-горе), показвайки по този начин, че делото му заслужава да бъде разгледано внимателно (виж, mutatis mutandis, I.M. срещу Франция, цитирано по-горе, § 155).
На следващо място и преди всичко, Съдът трябва да отбележи, че след като е обжалвал пред административния съд на 26 януари 2007 г.[1] в 3.11 часа след обяд, жалбоподателят в бил депортиран в Бразилия в 4 часа след обяд на същия ден. Според Съда този кратък срок изключва всякаква възможност за обстойно разглеждане на обстоятелствата и на правните аргументи „за“ или „против“ нарушение на член 8 от Конвенцията в случай, че заповедта за извеждане бъде изпълнена.
В резултат на това по времето на извеждането му извън страната жалбите на жалбоподателя и обстоятелствата относно неговия личен и семеен живот не са били ефективно разгледани от национален орган. По-специално, предвид хронологията на фактите по настоящето дело, Съдът не може да не отбележи, че не е имало съдебно разглеждане нито на твърденията на жалбоподателя по същество, нито на спешното му искане за привременни мерки.
95. Макар по принцип в незабавното производство административният съд да би могъл да разгледа аргументите на жалбоподателя и при необходимост да постанови спиране на изпълнението на заповедта за извеждането му извън страната, всякаква възможност за това е била осуетена поради прекалено краткия срок между искането му до съда и изпълнението на тази заповед. Всъщност, съдията, разглеждащ незабавните искания не е могъл да направи нищо друго, освен да обяви искането за лишено от предмет. Така жалбоподателят е бил депортиран единствено въз основа на решението на административния орган.
Следователно при обстоятелствата на настоящето дело бързината, с която е била изпълнена заповедта за депортиране, на практика е направила вътрешноправното средство неефективно и съответно недостъпно. Макар Съдът да оценява важността на бързия достъп до едно вътрешноправно средство за защита, бързината не трябва да се превръща в пречка или в неоправдано затруднение за ефективното използване на средството или да взема превес над практическата му ефективност.
96. В светлината на горе-изложеното Съдът счита, че заповедта за извеждане на жалбоподателя от страната е била изпълнена прекалено бързо и дори нехайно. При това положение жалбоподателят е бил лишен от възможността законността на заповедта за депортирането му да бъде разгледана достатъчно обстойно от национален орган, предоставящ необходимите процедурни гаранции (виж параграф 79 по-горе).
97. Що се отнася до географското положение на Френска Гвиана и силния наплив на имигранти там, правителството твърди, че тези фактори оправдават изключението от общо приложимото законодателство и начина на прилагането му в този департамент. Предвид обстоятелствата по настоящето дело, Съдът не може да се съгласи с този анализ. Той определено разбира необходимостта държавите да се борят срещу нелегалната имиграция и да разполагат с необходимите възможности за това, организирайки вътрешноправните средства за защита по начин, който да допуска дадени национални ограничения и положения.
Макар държавите да разполагат с определена свобода на преценка по отношение на начина, по който да спазят задълженията си по член 13 от Конвенцията, тази свобода на преценка не може да бъде упражнявана по начин, който на практика лишава жалбоподателите от минимални процесуални гаранции срещу произволно експулсиране, както това е станало в настоящия случай.
98. На последно място, по отношение на опасността от претоварване на съдилищата и увреждане на справедливото правораздаване във Френска Гвиана, Съдът подчертава, че също както член 6 от Конвенцията, член 13 налага на високодоговарящите държави задължение да организират съдебните си системи по такъв начин, че съдилищата им да изпълняват изискванията на този член. В тази връзка, трябва да бъде подчертана важността на член 13 за запазването на субсидиарния характер на системата на Конвенцията (виж, mutatis mutandis, Kudła, цитирано по-горе, § 152, и Čonka, цитирано по-горе, § 84).
99. В светлината на горните съображения Съдът намира, че непосредствено преди да бъде депортиран, жалбоподателят на практика не е имал достъп до ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на оплакването си по член 8 от Конвенцията. Последващото издаване на разрешение за пребиваване не променя този факт.
100. Следователно Съдът отхвърля предварителното възражение на правителството по отношение на загубата на статус на „жертва“ от жалбоподателя по смисъла на член 34 от Конвенцията и постановява, че има нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията.
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
101. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
102. Жалбоподателят претендира имуществени вреди в размер на 32 000 евро, пояснявайки, че тази сума покрива разходите му за живот в Бразилия за седем месеца и за незаконното му завръщане във Френска Гвиана. В тази сума той включва вреди за това, че не е бил в състояние да посещава курса по професионално обучение, който - по силата на присъдата срещу него - е трябвало да премине по времето, когато е бил изведен от страната, и от факта, че не е могъл да работи докато получи разрешение за пребиваване по причини, засягащи „личния и семейния живот”.
103. Жалбоподателят претендира неимуществени вреди в размер на 10,000 евро.
104. Правителството счита, че тези суми са явно прекомерни. По отношение на имуществените вреди то посочва, че твърдяното нарушение засяга извеждането на жалбоподателя в Бразилия, а не издаването на разрешение за пребиваване. Поради това то твърди, че няма връзка между факта, че жалбоподателят не е могъл да работи и твърдяното нарушение на Конвенцията. Правителството пояснява, че през въпросния период жалбоподателят е бил безработен и не е търсил работа.
105. По отношение на претендираните неимуществени вреди правителството посочва, че констатацията за нарушение представлява справедливо обезщетение.
106. Съдът не вижда причинно-следствена връзка между намереното нарушение и претендираните имуществени вреди и отхвърля претенцията за такива вреди.
107. Независимо от това Съдът смята, че при обстоятелствата на настоящия случай жалбоподателят трябва да е претърпял истинско притеснение и несигурност, които не могат да бъдат компенсирани само с намирането на нарушение. Следователно, преценявайки въпроса по справедливост, както се изисква от член 41, присъжда на жалбоподателя сумата от 3 000 евро за неимуществени вреди.
B. Разноски
108. Жалбоподателят претендира 2 500 евро за разноски пред националните съдилища. Той не представя документи в подкрепа на претенцията си. По отношение на производството пред Съда защитникът на жалбоподателя посочва, че клиентът му е бил без доходи и до 2009 г. е бил лишен от възможност да работи. Поради това защитникът му е авансирал сумите за хонорар и разноски и е изготвил съответните фактури – една за производството пред камарата и една за това пред голямата камара. Той е представил пред Съда и двете фактури, всяка от които съдържа подробно описание на разходите. Първата фактура е за сумата от 14 960 евро, а втората – за 7 120 евро, така общата сума е 22 080 евро. Жалбоподателят също така пояснява, че за производството пред Съда му е била предоставена правна помощ.
109. Правителството смята, че тези суми са несъразмерни. По отношение на производството пред националните съдилища, то твърди, че претендираните суми не отговарят на изискванията, установени в практиката на Съда. Що се отнася до разноските пред Съда правителството смята, че 3 000 евро е разумна сума, която може да покрие направените разноски; от нея следва да се извади вече получената сума за правна помощ.
110. Съгласно практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноските само доколкото тези разноски са действителни и необходими и са разумни по отношение на техния размер. По настоящето дело Съдът отхвърля претенцията за разноски, направени пред националните съдилища, поради не представянето на документи, удостоверяващи тези разноски.
111. На следващо място предвид положението на жалбоподателя, първо след депортирането му в Бразилия и след това поради липсата до 2009 г. на разрешение за пребиваване, което да му дава право да работи във Френска Гвиана, Съдът не се съмнява, че през този период жалбоподателят е бил без доходи. При това положение той смята, че на жалбоподателя следва да бъде присъдена сума за разноските, които защитникът му е направил за негова сметка. При присъждането на тази сума обаче, трябва да се има предвид, че Съдът намира нарушение на Конвенцията във връзка само с едно от оплакванията на жалбоподателя, а именно оплакването по член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията. Съгласно член 41 могат да бъдат възстановени само тези разноски, които са разумни по размер и които в действителност и по необходимост са били направени от жалбоподателя с цел да убеди Съда да намери нарушение на Конвенцията. Следователно Съдът отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателя за разноски (виж, mutatis mutandis, I.M. срещу Франция, цитирано по-горе, § 171).
112. Предвид горените съображения и с оглед на предоставените му документи, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателя сумата от 12 000 евро за разноски във връзка с производството пред него. По отношение на правната помощ Съдът отбелязва, че макар първоначално да е поискал правна помощ, жалбоподателят не е спазил необходимите формалности във връзка с това искане. Ето защо, тъй като не е била изплатена сума за правна помощ за производството пред настоящия Съд, не е необходимо да се прави приспадане от присъдената на жалбоподателя сума за разноски.
C. Лихва за забава
113. Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена въз основа на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Присъедини предварителното възражение на правителството по отношение на оплакването по член 13 от Конвенцията във връзка с член 8 към въпросите по съществото на жалбата и го отхвърли,
2. Реши, че има нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията;
3. Реши,
(a) че в три месечен срок ответната държава ще заплати на жалбоподателя следните суми:
(i) 3 000 ерво (три хиляди евро), плюс евентуалната сума за дължими данъци и такси, за неимуществени вреди;
(ii) 12 000 евро (дванадесет хиляди евро), плюс евентуалната сума за дължими данъци и такси, за разноски;
(b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта;
4. Отхвърли останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски и френски език и произнесено на публично заседание в сградата на правата на човека в Страсбург на 13 декември 2012 г.
Майкъл О’БойлНиколас Браца
Заместник-секретарПредседател
В съответствие с член 45 § 2 от Конвенцията и правило от 74 § 2 от Правилата на Съда, към решението са приложени следните особени мнения:
– допълващо особено мнение на съдия Калайджиева;
– допълващо особено мнение на съдия Албукерк, към което се е присъединил съдия Вучинич.
Особените мнения не са преведени на български език, но съществуват на английски и/или на френски в официалната версия/версии на решението, която може да бъде намерена в базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC.
© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.
Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013
The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.
©Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013
Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@
[1]. Променено на 18 декември 2012 г.: първоначалният текст е гласял: „26 януари 2011 г.”.
Full & Egal Universal Law Academy