© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ДИМИТЪР ШОПОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 17253/07)
СТРАСБУРГ
16 април 2013 г.
Решението става окончателно при наличие на обстоятелствата, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Същото може да е предмет на редакционен преглед.
По делото на Димитър Шопов срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:
Инета Зимеле (Ineta Ziemele), председател,
Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева,
Винсент А. де Гаетано [Vincent A. De Gaetano],
Пол Махони (Paul Mahoney), съдии,
и Лорънс Ърли (Lawrence Early), секретар на отделението,
След тайно съвещание, проведено на 26 март 2013 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПО ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 17253/07) срещу Република България, подадена в Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) на 20 март 2007 г. от български гражданин, г-н Димитър Динков Шопов („жалбоподателят“).
2. Жалбоподателят се представлява отначало от г-н Е. Ганчев, а после от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев – адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент, г-жа Р. Николова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди по-специално, че властите не са разследвали ефикасно нападение срещу него от страна на частни лица.
4. На 16 май 2011 г. жалбата е съобщена на Правителството. Решено е също така Съдът да се произнесе по въпроса за допустимостта и по съществото на жалбата едновременно (член 29 § 1 от Конвенцията).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е роден през 1959 г. и живее в Овчеполци.
A. Инцидентът на 1 май 1991 г.
6. Вечерта на 1 май 1991 г. жалбоподателят участва в бой между няколко човека в село Овчеполци. По време на боя той е наръган с нож в областта на стомаха. Няколко човека от наблюдаващите му оказват помощ и го отвеждат в болница.
7. Същият ден жалбоподателят е приет в болницата и претърпява спешна операция. Изписан е на 13 май 1991 г. и му е издаден болничен за тридесет дни.
B. Разследване на събитията
8. На 1 май 1991 г. разследващите органи правят оглед на мястото, където е осъществен боят. Те правят снимки и изземват дървен прът, по който има петна от кръв.
9. На 1 и 2 май 1991 г. са разпитани няколко свидетели.
10. На 2 май 1991 г. е образувано наказателно производство срещу двама от участниците в боя – Т.С. и П.С. Срещу тях е повдигнато обвинение за опит за убийство и са разпитани.
11. На 12 май 1992 г. следователят по делото възлага медицинска екпретиза, която да установи степента на уврежданията на пострадалия. Заключението се основава на медицинската документация от престоя на жалбоподателя в болницата и установява, че той е получил рана от нож с размери 3 см в коремната област, която е довела до увреждане на големия оментум и на дебелото черво. Жалбоподателят е получил също и редица други увреждания – големи натъртвания по лицето и по десния крак, както и счупено ребро.
12. Между 18 май и 8 юни 1992 г. са разпитани няколко свидетели.
13. Както изглежда, между 1991 г. и 1994 г. майката на жалбоподателя пише няколко пъти до прокуратурата, като се оплаква от бездействие от страна на следователя, на когото е възложено делото. В отговор наблюдаващият прокурор пише няколко пъти до следователя, като иска разследването да бъде приключено; например, в писмо от 19 август 1994 г. прокурорът иска разследването да бъде приключено „без забавяне“.
14. На 17 юни 1996 г. обвинението срещу Т.С. за опит за убийство е изменено в обвинение за причиняване на средна телесна повреда и той е разпитан в тази връзка.
15. На 11 септември 1996 г. обвинението срещу П.С. също е изменено от опит за убийство в причиняване на средна телесна повреда и той също е разпитан.
16. Между 25 август 2000 г. и 1 юли 2002 г. някои от свидетелите са призовани за допълнителен разпит.
17. На 18 юли 2003 г., след подаване на оплакване от страна на адвоката на жалбоподателя във връзка с продължителността на разследването и бездействието от страна на следователя, на когото е възложено делото, наблюдаващият прокурор отстранява следователя и дава указания на разследващите органи да възложат нова медицинска експертиза и да приключат разследването в срок от тридесет дни. Никоя от страните по делото не е уведомила Съда за съществени процесуално-следствени действия, ако изобщо е имало такива, извършени след тази дата.
18. На 5 юни 2006 г. прокурорът прекратява производството на основание, че наказателната отговорност е погасена поради изтичане на предвидената в закона давност.
19. На 13 юли 2006 г. жалбоподателят обжалва постановлението за прекратяване на производството. В решение от 17 юли 2006 г. Окръжен съд, Пазарджик („Окръжният съд“) постановява, че е било налице обвинението в опит за убийство срещу нападателите, поради което не е изтекла давността за търсене на наказателна отговорност. Съдът връща делото на прокуратурата, като дава указания да се продължи разследването.
20. Т.С. и П.С. обжалват решението на окръжния съд. В окончателно решение от 27 септември 2006 г. Пловдивският апелативен съд постановява, че е останало само обвинението срещу нападателите за причиняване на средна телесна повреда. Съдът отменя решението на окръжния съд и потвърждава постановлението на прокурора за прекратяване на производството.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Средна телесна повреда
21. Наказателният кодекс от 1968 г. дефинира понятието средна телесна повреда като наранявания, които проникват в черепната, гръдната и коремната кухина и др. (чл. 129, ал. 2). Към онзи момент умишленото причиняване на средна телесна повреда е престъпление, наказуемо с лишаване от свобода за срок до пет години (чл. 129, ал. 1). Наказателното преследване е от общ характер (чл. 161).
22. Чл. 93, т. 7 предвижда, че за целите на НК престъпленията, за които е предвидено наказание лишаване от свобода повече от пет години, се считат за „тежки“ престъпления.
23. Погасителната давност за наказателно преследване на престъпленията по чл. 129 от Наказателно-процесуалния кодекс е десет години (чл. 80, ал. 1, т. 3 от НПК). Давността се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето за преследване спрямо твърдяния извършител и започва да тече нова давност (чл. 81, ал. 2). Независимо от спирането или прекъсването на давността, наказателното преследване се изключва, ако е изтекъл срок, който надвишава с една втора предвидения срок на погасителната давност (чл. 81, ал. 3), което означава, че не може да се осъществи наказателно преследване за престъпление по чл. 129 от НК, ако са изтекли повече от петнадесет години от датата на извършването му.
B. Отговорността на държавата за вреди
24. Съгласно чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (ЗОДОВ) държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на нейни органи и длъжностни лица, при или по повод на изпълнение на административна дейност. Практиката на Върховния касационен съд предвижда, че функциите на разследващите органи и прокуратурата при разследване в наказателно производство не представляват административна дейност, така че тези органи не са отговорни по чл. 1 от ЗОДОВ (тълк. реш. № 3 от 22 април 2005 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2004 г., ОСГК).
C. Граждански искове за непозволено увреждане в отделно гражданско производство и в наказателното производство
25. Лицата, които са пострадали от престъпление от общ характер, имат избор дали да заведат дело срещу твърдяния извършител в гражданските съдилища, като производството ще бъде спряно в очакване на изхода от наказателното производство срещу него (чл. 182, ал. 1, б. “д“ от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., заменен от чл. 229, ал.1, т. 5 от Гражданския процесуален кодекс от 2007 г.), или да заведат граждански иск в рамките на образуваното от прокуратурата наказателно производство. (чл. 60, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г., заменен от чл. 84, ал. 1 от НПК от 2005 г.). До юни 2003 г. граждански иск е можел да бъде заведен при разследването в предварителното производство, преди делото да отиде в съда (чл. 60, ал. 1 от НПК от 1974 г., в сила до юни 2003 г.).
26. Общата погасителна давност за завеждане на иск за непозволено увреждане е пет години (чл. 110 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г.). Според чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД, давност не тече „докато трае съдебният процес относно вземането“ [за деликт]. Според тълкувателно решение от 5 април 2006 г., прието от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на ВКС, давността спира да тече по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ от ЗЗД само когато пострадалият заведе дело срещу дееца, независимо дали в рамките на наказателното производство, или в отделно гражданско производство (тълк. реш. № 5 от 5 април 2006 г. по тълк. д. № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК на ВКС).
27. Преглед на друго относимо законодателство и практика, приложими към съответния момент може да бъде намерен в решението на Съда по делото Георгиев срещу България (№34137/03, 11 януари 2011 г.).
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
28. Жалбоподателят се оплаква, че разследването в рамките на наказателното производство, свързано с нападението срещу него, е неефикасно. Той се позовава на членове 2, 3 и 13 от Конвенцията.
29. Установената практика на Съда предвижда, че при изключителни обстоятелства, зависещи от условия като степента и вида на приложената сила и характера на уврежданията, упражненото от трети лица физическо насилие, което не завършва със смърт, може да бъде разгледано по член 2 от Конвенцията. Съдът е приел, че член 2 е приложим, когато съответното лице е пострадало от поведението на държавни служители, което само по себе си е подложило на голям риск живота му, макар че в случая то е оцеляло (вж. Макарацис срещу Гърция (Makaratzis v. Greece) [ГК], № 50385/99, пар. 55, ЕСПЧ 2004‑XI и Соаре и други срещу Румъния (Soare and Others v. Romania), № 24329/02, пар. 108 и 109, 22 февруари 2011 г.). Съдът има подобен подход по дела, при които извършителите не са държавни служители (вж. Игор Шевченко срещу Украйна (Igor Shevchenko v. Ukraine), № 22737/04, пар. 43, 12 януари 2012 г. и Йотова срещу България, № 43606/04, пар. 69, 23 октомври 2012 г.).
30. Обаче, като се имат пред вид всички обстоятелства по делото, особено причинените увреждания (вж. параграф 11 по-горе), а също и практиката по подобни дела, Съдът счита, че оплакването на жалбоподателя може да бъде разгледано само по член 3 от Конвенцията, който гласи както следва:
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“
A. Допустимост
1. Предварителното възражение на Правителството за неприложимост на клаузите на Конвенцията към съответния момент
31. Правителството заявява, че оплакванията на жалбоподателя относно неефикасността на разследването на посегателството върху него не попадат в обсега на приложимостта на клаузите на Конвенцията във времето, тъй като нападението е извършено преди Конвенцията да влезе в сила за България, а процесуалното задължение за разследване не може да бъде разглеждано отделно от този акт. Правителството подчертава конкретно, че в случаи като този на жалбоподателя, при които не е настъпила смърт, Съдът няма времева компетентност да разгледа това дело.
32. Жалбоподателят оспорва твърдението на Правителството, като навежда доводи, че Съдът има времева компетентност да разгледа това дело, тъй като въпросът относно бездействието на властите е повдигнат след като Конвенцията е влязла в сила по отношение на България.
33. Съдът е заявил, че процесуалното задължение да се проведе ефикасно и бързо разследване по член 2, се е развило в отделно и самостоятелно задължение, което може да обвърже държавата, дори и когато материалният акт е осъществен преди критичната дата (вж. Шилих срещу Словения (Šilih v. Slovenia) [ГК] № 71463/01, пар. 159, 9 април 2009 г.). За да може едно такова процесуално задължение да влезе в сила, значителна част от изискуемите по този текст процесуално-следствени действия трябва да са извършени или е трябвало да бъдат извършени след критичната дата (пак там, пар. 163). Впоследствие Съдът прилага този принцип по отношение на дела, касаещи причинени от частни лица смъртни случаи (вж. Любов Ефименко срещу Украйна (Lyubov Efimenko v. Ukraine), № 75726/01, пар. 63, 25 ноември 2010 г. и Франдеш срещу Румъния (Frandeş v. Romania) (реш.), № 35802/05, 17 май 2011 г.). Нещо повече, по делото Туна срещу Турция (Tuna v. Turkey) (№22339/03, пар. 58, 19 януари 2010 г.), по Станимирович срещу Сърбия (Stanimirović v. Serbia) (№26088/06, пар. 28, 18 октомври 2011 г.) и неотдавна по делото П.М. срещу България (№49669/07, пар. 56, 24 януари 2012 г.), Съдът приема, че установените по делото Шилих принципи са приложими също и по отношение на процесуалното задължение за разследване по член 3 на актове на посегателство, извършени както от държавата, така и от лица, които не са държавни служители.
34. По настоящото дело, макар че нападението срещу жалбоподателя е извършено през 1991 г., преди влизането в сила на Конвенцията по отношение на България на 7 септември 1992 г., по-голямата част от процесуално-следствените действия са били извършени или е трябвало да бъдат извършени след тази дата (вж. параграфи 13 – 20 по-горе).
35. Предвид на горното Съдът намира, че твърдяното неспазване на процесуалните задължения по член 3 от Конвенцията влиза във времевата компетентност на Съда. Ето защо той отхвърля възражението на Правителството.
2. Предварителното възражение на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита
36. Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита, тъй като нито е завел дело по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди срещу разследващите органи, нито е завел граждански иск срещу твърдяните извършители.
37. Жалбоподателят заявява, че ЗОДОВ не е приложим в неговия случай и освен това Правителството не е представило никаква вътрешна съдебна практика, касаеща подобни дела. Що се отнася до възможността да заведе граждански иск, жалбоподателят заявява, че съгласно практиката на Съда, това не е изискване за оплаквания по член 2 или 3 и във всеки случай встъпването му в наказателното производство като граждански ищец е щяло да бъде загуба на време, тъй като делото изобщо не е достигнало до съдебната фаза.
38. Съдът установява, че искът срещу разследващите органи не попада в обхвата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Съгласно вътрешната съдебна практика, разследващите органи и прокуратурата не носят отговорност по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 23 по-горе), а Правителството не е обосновало твърдението си, че ЗОДОВ е приложим към настоящия случай.
39. По отношение на възможен иск от страна на жалбоподателя срещу твърдяните извършители на деянието за обезщетение на претърпените вреди, Съдът счита, че този вид гражданскоправно средство за защита не може да бъде прието за достатъчно, така че да бъде изпълнено задължението на държавата по член 3 в случаи като настоящия, тъй като този иск е насочен към получаването на обезщетение, а не към установяване на самоличността и наказването на виновните лица (вж. Беганович срещу Хърватия (Beganović v. Croatia), № 46423/06, пар. 56, 25 юни 2009 г. и Бисер Костов, № 32662/06, пар. 72, 10 януари 2012 г.).
40. Следователно възраженията на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита също трябва да бъдат отхвърлени.
3. Заключение
41. Съдът отбелязва, че оплакването на жалбоподателя не е явно необосновано по смисъла на член 35, ал. 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва също, че то не е недопустимо на други основания. Ето защо тя трябва да бъде обявено за допустимо.
B. По същество
1. Твърденията на страните
42. Правителството отбелязва, че разследването е всеобхватно и в съответствие с процесуалното задължение по член 3 на Конвенцията. Органите са извършили всички възможни процесуално-следствени действия, установили са фактите и са извършили подробна медицинска експертиза, която установява степента и естеството на нанесените на жалбоподателя увреждания.
43. Жалбоподателят изтъква доводи, че разследването не може да бъде прието за ефикасно, тъй като не е довело до установяване на самоличността на извършителите и до тяхното наказване. Въпреки че е вярно, че органите са извършили някои основни процесуално-следствени действия, тези действия са извършени в течение на повече от една година. Макар че извършителите са били известни на органите от началото, последните не са предприели необходимите мерки да осигурят завършване на разследването и наказателно преследване на извършителите. Между периодите 1992 – 1996 г. и 1996 – 2000 г. не са извършвани процесуално-следствени действия и това в крайна сметка е довело до изтичане на законовата погасителна давност за търсене на наказателна отговорност.
2. Преценката на Съда
(a) Общи принципи
44. Съдът повтаря, че в член 3 е заложена една от най-основните ценности на демократичното общество. Той абсолютно забранява изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание.
45. Посегателството трябва да притежава минимална степен на жестокост, за да попадне в обхвата на член 3 на Конвенцията. Преценката на този минимум е относителна – тя зависи от всички обстоятелства по делото, като естеството и контекста на отношението, продължителността му, последиците от него във физически и психически план, а в някои случаи и от пола, възрастта и здравословното състояние на пострадалия (вж. А. срещу Обединеното кралство, 23 септември 1998 г., пар. 20, Сборник от присъди и решения 1998‑VI).
46. Задължението на Високодоговарящите страни по член 1 от Конвенцията да осигурят за всички намиращи се под тяхната юрисдикция лица дефинираните в Конвенцията права и свободи във връзка с член 3, изисква от държавите да предприемат мерки, насочени към гарантиране, че намиращите се под тяхната лица юрисдикция няма да бъдат подлагани на посегателства, включително и посегателства от страна на частни лица (вж. измежду други източници Шечич срещу Хърватия, № 40116/02, пар. 52, 31 май 2007 г.).
47. Когато едно физическо лице заведе основателен иск за посегателство, включително такова от страна на частни лица, член 3 от Конвенцията поражда процесуалното задължение да бъде проведено независимо официално разследване. Разследването трябва да е в състояние да доведе до установяване на самоличността на виновните лица с цел те да бъдат наказани (вж. Бисер Костов, цитирано по-горе, пар. 78 и други позовавания).
48. Обхватът на това задължение на държавата покрива средствата, а не резултатите; властите трябва да предприемат всички разумни мерки, с които разполагат, за да осигурят доказателства относно инцидента (вж. Николай Димитров срещу България, № 72663/01, пар. 69, 27 септември 2007 г. и съответно Менсън и други срещу Обединеното кралство (Menson and Others v. the United Kingdom) (реш.), № 47916/99, 6 май 2003 г.). В този контекст изискването за бързина и разумна експедитивност се подразбира. Толерирането от страна на властите на такива деяния неизбежно подрива доверието на обществото в принципа на законността и на правовата държава (вж. например Членове на вероизповеданието Свидетели на Йехова в Гладани и други срещу Грузия (Members of the Gldani Congregation of Jehovah’s Witnesses and Others v. Georgia,), № 71156/01, пар. 97, 3 май 2007 г. и Миланович (Milanović), № 44614/07, пар. 86, 14 декември 2010 г.).
(b) Приложение на тези принципи към настоящото дело
49. Предвид представената медицинска експертиза, която изглежда достоверна и пълна и която установява, че жалбоподателят е получил рана от нож в коремната кухина, големи натъртвания по лицето и десния крак, както и счупено ребро, Съдът приема, че отношението, срещу което е подадено оплакването, е достатъчно тежко, така че да попадне в обхвата на член 3 от Конвенцията.
50. Ето защо властите са имали процесуалното задължение да проведат ефикасно разследване. Съдът отбелязва, че властите са предприели редица процесуално-следствени действия скоро след инцидента: разпитали са свидетели, направили са оглед на местопроизшествието и са образували наказателно производство за опит за убийство срещу две от участвалите в боя лица. Следователно в началните етапи на разследването органите са положили разумни усилия да съберат доказателства и да установят фактите.
51. При все това Съдът установява, че единственото, което властите са извършили, е било да възложат медицинска експертиза около една година след инцидента и че тази твърде закъсняла стъпка е последвана от дълги периоди на бездействие – от 8 юни 1992 г. до 17 юни 1996 г.; от 11 септември 1996 г. до 25 август 2000 г. и от 18 юли 2003 г. до 5 юни 2006 г. Съдът е поразен от факта, че многократните искания на прокурора до следователя да приключи с разследването са останали без последствие (вж. параграфи 13 и 17 по-горе). Правителството не е дало обяснение на това. Не може да се каже, че през тези периоди на бездействие разследването е било до такава степен замразено, че жалбоподателят е трябвало да осъзнае, че то е щяло да бъде неефикасно – напротив, указанията на наблюдаващия прокурор от 18 юли 2003 г. (вж. параграф 17 по-горе) предполагат, че най-после е можело да се очаква резултат от разследването. Нещо повече, не е било налице формално средство, чрез което да се ускори разследването доколкото то е било в ръцете на властите. Съдът отбелязва също така, че когато прокурорът официално прекратява производството на основание изтекла погасителна давност за предприемане на наказателно преследване, жалбоподателят незабавно обжалва постановлението (и отначало е имал успех – вж. параграф 19 по-горе). По този начин, провеждането на разследването като цяло от страна на властите дава възможност да изтече погасителната давност.
52. Съдът отново повтаря, че целта на ефикасната закрила срещу актове на посегателство не може да бъде постигната, когато наказателното производство е прекратено поради факта, че наказателното преследване е възпрепятствано заради изтичането на погасителна давност, също и когато това се случи, както е показано по-горе, в резултат на лошо водене на делото от съответните държавни органи (вж. на няколко места в Беганович, цитирано по-горе и по-конкретно пар. 85 – 87).
53. В контекста на горното Съдът прави извода, че по настоящото дело властите не са провели ефикасно разследване на нараняването на жалбоподателя. Следователно е налице нарушение на процесуалното изискване по член 3 от Конвенцията.
II. ОПЛАКВАНИЯТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ
54. Жалбоподателят се оплаква също така, като се позовава на член 6 и член 13, че поради прекомерната продължителност на разследването в наказателното производство, той е бил лишен от достъп до съд, така че да търси обезщетение от своите нападатели.
55. Съдът счита, че това оплакване следва да бъде разгледано по член 6, алинея 1 от Конвенцията, който в относимата му част гласи:
„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на ... съд, създаден в съответствие със закона ...“
56. Правителството твърди, че общата продължителност на разследването е разумна, че жалбоподателят не се е възползвал от правото си да стане граждански ищец в производството на етапа на разследването и че също така е имал възможност да заведе иск за вреди пред гражданските съдилища.
57. Жалбоподателят поддържа становището си, че разследването е продължило неразумно дълго. Освен това той оспорва твърдението на Правителството, че е могъл да заведе граждански иск. Според него за него би било неефективно да встъпи в наказателното производство като граждански ищец, тъй като производството така и не е достигнало до своята съдебна фаза. Хипотетично той би могъл да заведе отделен иск срещу нападателите си пред гражданските съдилища, но тази възможност има своите недостатъци: например, щяло е да се наложи да плати държавна такса от 4% и е щяло да се наложи да представи доказателства срещу извършителите. Най-вероятно гражданското производство е щяло да бъде спряно в очакване на изхода от наказателното такова.
58. Съдът установява, че съгласно приложимото към съответния момент вътрешно право (вж. параграфи 25 и 26 по-горе), жалбоподателят е имал правото да встъпи в наказателното производство като граждански ищец на етапа на разследването или да заведе отделен граждански иск за вреди. Той не се е възползвал от нито една от тези възможности и е допуснал да изтече погасителната давност за иска за непозволено увреждане. Вярно е, че ако беше предпочел да предяви граждански иск в наказателното производство на етапа на разследването, този иск е нямало да бъде разгледан, тъй като в крайна сметка производството е прекратено поради изтичането на давността. Обаче към онзи момент жалбоподателят не би могъл да знае, че изходът от делото би бил такъв. Във всеки случай чрез предявяването на граждански иск в наказателното производство или на отделен граждански иск той би могъл да спре течението на давността за завеждането на иск за непозволено увреждане. Нищо не сочи, че такъв иск е щял непременно да завърши неуспешно (вж. съответно Георгиев (реш.), цитирано по-горе и други позовавания).
59. Следователно това оплакване е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35, алинея 3 (а) и 4 от Конвенцията.
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
60. Член 41 от Конвенцията гласи:
„Ако съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна“
A. Вреди
61. Жалбоподателят иска сумата от 50 000 евро за неимуществени вреди.
62. Правителството твърди, че претенцията е прекомерна. То заявява също така, че в случай, че Съдът приеме, че е налице нарушение, произнасянето в тази насока е достатъчно като справедливо удовлетворение.
63. Съдът намира, че жалбоподателят трябва да е преживял страдание и фрустрация в резултат на установеното нарушение и че това увреждане не може да бъде поправено само чрез установяване на нарушението. Като се произнася в името на справедливостта и доброто, както изисква член 41 от Конвенцията, Съдът присъжда в полза на жалбоподателя сумата от 3 000 евро за неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена.
B. Разходи и разноски
64. Жалбоподателят иска да му бъде възстановена сумата от 5 440 евро за шестдесет и осем часа работа на неговите процесуални представители в производството пред Съда при ставка от 80 евро на час. Той представя договор за хонорарите и иска сумата, която бъде присъдена от Съда по тази точка, да бъде преведена направо на процесуалните му представители. Жалбоподателят иска също така да му бъде възстановена сумата от 70 евро за пощенски и канцеларски разходи. Той не представя квитанции.
65. Правителството твърди, че претенцията на жалбоподателя за разходи по производството е преувеличена. То заявява, че няма документи, които да доказват, че жалбоподателят действително е заплатил такива хонорари и предлага при оценяването на размера на сумата, която да бъде присъдена, Съдът да има предвид своята установена практика и реалното икономическо положение в България. Правителството заявява също така, че претенцията за възстановяване на пощенските и канцеларските разходи би могла да бъде уважена след представяне на съответни доказателства.
66. Съгласно практиката на Съда, разходите и разноските, искани по член 41 от Конвенцията, трябва да са понесени действително и да са разумни по своя размер.
67. Като има предвид материалите, с които разполага, горните съображения, липсата на сложност на делото и факта, че адвокатите на жалбоподателя не са го представлявали в началния етап на производството, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 2 000 евро за разноски по производството по всички пунктове, плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена. Сумата следва да бъде заплатена направо на процесуалните представители на жалбоподателя.
C. Лихва за забава
68. Съдът намира, че е правилно лихвата за забава да се основава на пределната ставка за заеми на Европейската централна банка, като към нея се добавят три процента.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ
1. Обявява с мнозинство оплакването относно твърдяната неефективност на разследването в наказателното производство на посегателството срещу жалбоподателя за допустимо, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Приема с шест на един гласа, че е налице нарушение на процесуалното изискване по член 3 от Конвенцията;
3. Приема с шест на един гласа
(a) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя, в срок от три месеца от датата на влизането на решението в сила съгласно член 44, алинея 2 от Конвенцията, следните суми, които следва да бъдат превърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането:
(i) EUR 3 000 (три хиляди евро) за неимуществени вреди, плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена;
(ii) EUR 2 000 (две хиляди евро) за разходи и разноски, плюс всякакви данъци, с които тази сума би могла да бъде обложена, като тя следва да бъде заплатена направо на процесуалните представители на жалбоподателя;
(b) че след изтичането на горепосочените три месеца до изплащането на определените суми, върху тях се начислява проста лихва, равна на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на неизпълнение, увеличена с три процента;
4. Отхвърля искането на жалбоподателя за справедливо удовлетворение в останалата му част.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 16 април 2013 г., съгласно правило 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Лорънс ЪрлиИнета Зимеле
СекретарПредседател
Съгласно член 45, ал. 2 от Конвенцията и Правило 74, ал. 2 от Правилника на Съда, към настоящото решение е приложено отделно мнение на съдия Калайджиева.
И.З. (I.Z.)
Т. ЛЕ. (T.LE.)
ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ КАЛАЙДЖИЕВА
През 1991 г., когато жалбоподателят (към този момент на възраст 32 години) участва в бой с частни лица и е тежко ранен, България не е страна по Конвенцията, което към онзи момент не води до никакво „отделно и автономно задължение“ за „ефикасно и бързо разследване“ по член 2 или 3. Въпреки това, още на следващия ден националните власти образуват наказателно производство и повдигат обвинение срещу заподозрените лица за опит за убийство.
До 1996 г. жалбоподателят пропуска възможността да встъпи в наказателното производство като граждански ищец или да заведе отделен граждански иск за вреди за тежките увреждания, които е претърпял, тъй като общият давностен срок за такива искове е изтекъл. Напълно съм съгласна с мнозинството при отхвърлянето на оплакванията на г-н Шопов по член 6, основаващи се на твърдяно нарушение на правото му да получи обезщетение за посегателството срещу него.
Може би е уместно да отбележа, че към този момент практиката на Съда по член 3 от Конвенцията все още не изисква държавите страни по нея да провеждат ефикасно разследване по отношение на всякакви актове на насилие, независимо дали те са извършени от държавни служители, или от частни лица, докато становището, че член 6 от Конвенцията не гарантира никакви индивидуални права на пострадалите за наказателното производство, вече е напълно в сила, и това е така и до ден днешен. Ако жалбоподателят беше подал жалба до Съда по онова време, би било разумно да се очаква, че жалбата му щеше да бъде обявена за недопустима както поради факта, че събитията са се осъществили преди ратифицирането на Конвенцията, така и поради становището на Съда, че Конвенцията не гарантира никакви права за наказателно производство срещу трети лица.
Бездействието на жалбоподателя продължава до 2003 г. Дотогава вече становището на Съда относно задължението на държавата да разследва започва да бъде развивано в практиката му от края на 90-те години. Обаче жалбоподателят не е встъпил в наказателното производство нито като граждански ищец, нито като частен обвинител, нито е направил искане да бъдат взети мерки за своевременното и правилно провеждане на производството, като се изключат жалбите на майка му през периода 1991-1994 г. (които довеждат до това прокурорът да разпореди то да бъде завършено „без забавяне“) и искането на адвоката му през 2003 г. (в резултат на което е издадено разпореждане то да бъде завършено в срок от тридесет дни). Междувременно, през 1996 г. първоначалното обвинение в опит за убийство е изменено в „причиняване на средна телесна повреда“.
Нищо не сочи, че г-н Шопов е предприел някакви други сериозни опити да защити интереса си при провеждането на това производство през периода от почти девет години, изтекли между последното искане от страна на майка му през 1994 г. (вж. параграф 13 от решението) и единственото искане, направено от адвоката му на 18 юли 2003 г., за предприемане на действия по замразеното от дълго време производство (вж. параграф 17). Към този момент жалбоподателят е бил напълно наясно, че разследването в наказателното производство е неефикасно и следва да е разбрал за предявяването на по-лекото обвинение срещу извършителите от 1996 г., което води до опасността от по-кратка погасителна давност за тяхното наказателно преследване. Обаче той не е оспорил преквалифицирането на обвинението към този момент, което е могъл да стори, а е демонстрирал липса на интерес към производството през следващите три години. При тези обстоятелства не съм склонна да вярвам, че прекратяването на производството поради изтичане на погасителната давност е изненадало жалбоподателя, и не мога да се съглася със становището на мнозинството, че жалбата му срещу прекратяването на производството от 2006 г. може да се приеме като „незабавна“ реакция (вж. параграф 51). Г-н Шопов не се оплаква, че не е имал достъп до други възможности за предприемане на друго действие, както мнозинството изглежда предполага (вж. параграф 51 в края) предвид на липсата на формални средства за защита на негово разположение. Макар че са предприемани след дълги периоди на пълно бездействие, неговите опити, докато производството все още е в ход, са произвели реакция, обаче последният ход е бил предприет, когато вече е станало твърде късно. Така че, междувременно, нито жалбоподателят, нито разследващите органи са предприели разумни действия за правилното водене и приключване на разследването.
Макар че аз съм също така „поразен[а] от факта, че многократните искания на прокурора до следователя да приключи с разследването са останали без последствие“ и съм съгласна, че „провеждането на разследването като цяло от страна на властите дава възможност да изтече погасителната давност“ (вж. параграф 51), не съм убедена, че поведението на самия жалбоподател не е допринесло за това положение. За разлика от г-н Шопов, всички жалбоподатели по делата, посочени като източници по настоящото дело, са подали оплакванията си пред този Съд само след като са направили „всичко, което би могло да бъде разумно очаквано“, за да защитят правата си на национално ниво.
За разлика от тях, г-н Шопов бездейства през два забележително дълги периода от девет и от три години, при положение, че напълно съзнава, че разследването не се движи и че е налице опасността – поне за значителна част от тези периоди, производството да бъде прекратено поради изтичане на давността. Жалбоподателят не дава обяснение защо не е подал оплакванията си по Конвенцията през периода преди 2003 г., след като е разбрал, че разследването е неефикасно, или след изтичането на тридесетдневния срок за приключването му (вж. параграф 17), а вместо това е чакал още три години преди да подаде жалбата си пред Съда през 2007 г.
Към този момент Съдът е отхвърлил многобройни подобни оплаквания като недопустими съгласно приложимите тогава критерии: фактът, че събитията, във връзка с които се прави оплакването, са се случили преди ратифицирането на Конвенцията; фактът, че Конвенцията не гарантира никакви индивидуални права за наказателно производство срещу частни лица; също така очевидният пропуск на жалбоподателя разумно да защитава правата си пред националните власти, преди да се обърне към Съда или да заведе жалбата си в разумен срок, след като е осъзнал, че наличните вътрешноправни средства за защита са неефикасни. Не съм убедена, че ако тази жалба беше разгледана към момента на подаването й, нямаше да има различна съдба.
Обаче към 2013 г., когато е разгледана настоящата жалба, живият инструмент на Конвенцията не само е разработил доктрината за позитивните задължения за разследване, но също така е и разширил обхвата си до сега вече самостоятелния „процесуален аспект“ за закрила на индивидуалните права по член 3 и го прилага с обратна сила дори към събития, които са се случили още преди ратифицирането на Конвенцията. Като се прави строго позоваване на всички нови норми, произлезли от това последващо развитие, изводите на мнозинството по съществото на оплакванията изглежда придават голямо значение на служебния характер на позитивното задължение за разследване на посегателствата от страна на трети лица, но пропускат да подложат на разумен контрол собственото поведение на жалбоподателя, при определянето на тяхната допустимост. В това отношение на мен ми е трудно да се съглася, че подобно наблягане на това задължение може смислено да служи на целите, за които първоначално е разработено задължението за разследване, което следва да бъде изпълнявано ex officio, а именно – да наложи задължение да бъдат установени и разкрити обстоятелствата при съзнателно посегателство от страна на служители на държавата, така че да бъдат защитени интересите на обществото, като от тях се търси отговорност.
Този подход при разглеждането на „незабавните“ реакции на жалбоподателя през 2013 г. изглежда фаворизира лица, които са останали „мъдро“ бездейни толкова дълго, колкото е необходимо Съдът да развие доктрината си така, че да извлекат облага от собственото си бездействие. Никак не съм убедена, че практиката на Съда може да бъде тълкувана като средство някои лица да се възползват от пропуснати възможности.
Summum jus, summa injuria?
Full & Egal Universal Law Academy