© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ДИМИТЪР ИВАНОВ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 19418/07)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
14 февруари 2012 г.
Настоящото решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Димитър Иванов срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), в състав:
Пайви Хирвела, Председател,
Леди Бианку,
Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Араци, заместник-секретар на отделението,
след обсъждане на закрито заседание, проведено на 24 януари 2012 г.,
постановява следното решение, прието на посочената по-горе дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 19418/07) срещу Република България, подадена на 5 април 2007 г. в Съда, на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“), от българския гражданин г-н Димитър Василев Иванов.
2. Жалбоподателят е представляван от г-н В. Стоянов, адвокат, практикуващ в гр. Пазарджик. Българското правителство (наричано по-нататък „Правителството“) се представлява от своите агенти г-жа М. Димова и г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди, че наказателните обвинения срещу него не са били решени в разумен срок, че не е разполагал с ефективни правни средства за защита в това отношение, и че забраната да напуска България е незаконосъобразна и необоснована.
4. На 20 септември 2010 г. Правителството е уведомено за жалбата.
5. По-късно, след реорганизацията на отделенията на Съда на 1 февруари 2011 г., жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение на Съда.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
6. Жалбоподателят е роден през 1974 г. и живее в Динката.
A. Наказателното производство срещу жалбоподателя
7. На 6 октомври 1994 г. жалбоподателят признава пред полицията, че по-рано през същия ден е извършил кражба заедно с други две лица. Същият ден полицията конфискува откраднатите предмети.
8. На 4 октомври 1995 г. е образувано наказателно производство срещу жалбоподателя.
9. Изглежда, че след това делото е било в застой до 5 октомври 2004 г., когато са разпитани свидетели.
10. В периода между 2001 г. и 2004 г. жалбоподателят на няколко пъти напуска територията на страната, като всеки път се връща.
11. На 6 октомври 2004 г. на жалбоподателя, който по това време се намира в чужбина, е назначен служебен защитник и задочно са му повдигнати обвинения за извършване на кражба.
12. Първото заседание по делото е проведено на 14 януари 2005 г. в присъствието на жалбоподателя.
13. С решение от 12 април 2006 г. Пазарджишкият районен съд намира жалбоподателя за виновен и го осъжда на една година лишаване от свобода с отлагателен срок от три години.
14. След подадена жалба от другия защитник на жалбоподателя с решение от 12 октомври 2006 г. Пазарджишкият окръжен съд потвърждава решението на нисшестоящия съд, включително осъждането и присъдата на жалбоподателя.
Б. Забрана за напускане на страната
15. На 9 март 2007 г. Районна дирекция на полицията – Пазарджик издава заповед за налагане на забрана на жалбоподателя да напуска страната на основание осъждането му и ненастъпилата реабилитация, като се позовава на чл. 76, ал. 2 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г.
16. Жалбоподателят оспорва заповедта, мотивирайки се, че не е в състояние да издържа семейството си в България и че има възможност да работи в Сърбия.
17. На 25 май 2007 г., при опит да напусне България въпреки наложената му забрана, жалбоподателят не е допуснат от служител на гранична полиция да премине границата.
18. С окончателно решение от 10 октомври 2007 г. Върховният административен съд потвърждава забраната. Посоченият съд счита, че преценката за налагане на такава забрана принадлежи на административния орган и същата не подлежи на съдебен контрол. Същевременно съдът счита, че законът е бил спазен, че такова ограничение може да бъде налагано в случаи, при които има осъждане и преди реабилитацията на осъденото лице, и че други фактори, като например невъзможността да се намери работа в България, са неотносими.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
19. Приложимото вътрешно право и практика относно забраната за пътуване на осъдени лица преди реабилитацията им са посочени в делото Налбантски срещу България, № 30943/04, §§ 25-29, 10 февруари 2011 г.
20. Относимите законови разпоредби засягащи реабилитацията на лица, осъдени с отлагателна присъда, са обобщени в горепосоченото решение по делото Налбантски, § 30.
ЗАКОНЪТ
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 И ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
21. Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на наказателното производство срещу него противоречи на изискването за „разумен срок“, определено в член 6 § 1 от Конвенцията, и че не разполага с ефективни правни средства за защита в това отношение, както е предвидено в член 13.
Съответната част от член 6 § 1 гласи:
„Всяко лице, при решаването на ... каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок от ... съд ...“
Член 13 от Конвенцията предвижда:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.“
22. Правителството предостави на Съда да реши дали в конкретния случай е била налице нарушение на Конвенцията.
23. Периодът, който следва да се вземе предвид, започва да тече на 6 октомври 1994 г., когато в изявление пред полицията жалбоподателят признава, че е извършил престъплението (За повече позовавания вж. делото Димитров и Хамънов срещу България, №№ 48059/06 и 2708/09, § 74, 10 май 2011 г.), и приключва на 12 октомври 2006 г., датата на постановяване на окончателното решение на Окръжния съд. Така, производството продължава дванадесет години за предварително разследване и две степени на съдопроизводство.
A. Допустимост
24 Съдът констатира, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на член 35 §3, буква a) от Конвенцията и не са недопустими на каквото и да било друго основание. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.
Б. Основания
1. Твърдяно нарушение на член 6 § 1
25. Съдът отново изтъква, че разумността на продължителността на едно производство трябва да бъде преценявана с оглед на обстоятелствата по делото и съгласно следните критерии: сложността на случая, поведението на жалбоподателя и на съответните органи (вж., наред с много други източници, делото Pélissier and Sassi v. France [GC], № 25444/94, § 67, ECHR 1999-II).
26. Съдът многократно е откривал нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат въпроси, подобни на този в настоящото дело (вж., наред с много други източници, делото Димитров и Хамънов, цитирано по-горе; делото Македонски срещу България, № 36036/04, 20 януари 2011 г.).
27. След като разгледа всички предоставени му материали, Съдът счита, че Правителството не е представило какъвто и да било факт или аргумент, които да го убедят да стигне до друго заключение по настоящото дело. По-специално, делото не е било от особена сложност и органите са били отговорни за голяма част от закъснението в резултат на това, че са бездействали в продължение на девет години, когато делото е останало в пасивна фаза на досъдебния етап (вж. параграф 9 по-горе). Като има предвид практиката си по този въпрос, Съдът е на мнение, че в настоящия случай продължителността на производството е прекомерна и не изпълнява изискването за „разумен срок“.
28. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1.
2. Твърдяно нарушение на член 13
29. Съдът отново изтъква, че член 13 гарантира наличието на национално равнище на правни средства за защита за спазване на основните права и свободи по Конвенцията, независимо от формата, в която те са гарантирани във вътрешния правен ред (вж. делото Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, § 90).
30. Освен това Съдът отбелязва, че наскоро е приел „пилотно“ решение по делото Димитров и Хамънов, цитирано по-горе, в което е разгледал наличието на вътрешни правни средства за защита по отношение на продължителността на наказателните производства в България (пак там, §§ 86-99) и направи заключението, че член 13 е нарушен в това отношение. Съдът не намира причина да стигне до друго заключение по настоящото дело.
31. Следователно Съдът счита, че в настоящия случай е допуснато нарушение на член 13 от Конвенцията поради липса на вътрешни правни средства за защита по отношение на оплакването на жалбоподателя относно продължителността на наказателното производство срещу него.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
32. Жалбоподателят се оплаква от забраната за пътуване, наложена му преди да бъде реабилитиран. Той се позовава на член 2 от Протокол № 4, който, доколкото е относимо, гласи:
„... 2. Βсеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.
3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. ...“
A. Допустимост
33. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 §3, буква a) от Конвенцията. Също така отбелязва, че същото не е недопустимо на каквото и да било друго основание. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. Основания
1. Доводи на страните
34. Жалбоподателят твърди, че засягането на правото му съгласно тази разпоредба от Конвенцията е несъразмерно, тъй като вътрешните разпоредби не определят справедлив баланс между общия интерес и интереса на отделната личност. Освен това националните съдилища, въпреки че имат такова задължение, са изключили преценката на полицейския орган относно необходимостта от налагане на забрана за напускане на страната от обхвата на своя съдебен контрол.
35. Правителството изразява несъгласие. Според него забраната за пътуване е била законосъобразна и нейната продължителност не е била неограничена. Освен това жалбоподателят не е доказал твърденията си пред националните съдилища и е бил свободен да обжалва отново в случай на промяна на обстоятелствата.
2. Оценката на Съда
36. Първоначално Съдът отбелязва, че настоящото дело много наподобява горепосоченото дело Налбантски, по което Съдът установи нарушение на член 2 от Протокол № 4.
37. В конкретния случай, както по делото Налбантски, при вземането на решение да наложат забраната за пътуване властите са се позовали на осъждането на жалбоподателя и липсата на реабилитация, като не са взели предвид конкретното положение на жалбоподателя и не са преценили съразмерността на мярката (за повече позовавания вж. делото Налбантски, цитирано по-горе, § 66). Също както по делото Налбантски, това положение не е могло да бъде поправено в производството за съдебен контрол (пак там), след като Върховният административен съд упражнява единствено ограничен съдебен контрол върху формалната законосъобразност на забраната, считайки, че начинът, по който полицейските органи упражняват правомощието си да преценят необходимостта от налагане на ограничение, не е предмет на съдебен контрол (вж. параграф 18 по-горе). Този твърд и механичен подход не може да бъде съгласуван със задължението, наложено на българските власти от член 2 от Протокол № 4, да гарантират, че всяко засягане на правото на човек да напусне своята страна е от самото начало и през цялото време обосновано и съразмерно предвид обстоятелствата (вж. делото Гочев срещу България, № 34383/03, § 50, 26 ноември 2009 г.).
38. Следователно е налице нарушение на член 2 от Протокол № 4 от Конвенцията.
III. ДРУГИ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
39. Накрая, жалбоподателят се оплаква, че не е разполагал с каквито и да било правни средства за защита по отношение на оплакването си по член 2 от Протокол № 4 и че забраната да напуска страната засяга личния му живот. Той се позовава на членове 8 и 13 от Конвенцията.
40. Предвид гореизложените заключения по член 2 от Протокол № 4 Съдът намира, че посочените оплаквания не са явно необосновани по смисъла на член 35 § 3, буква a) от Конвенцията и не са недопустими на каквото и да било друго основание. Следователно трябва да бъдат обявени за допустими.
41. Въпреки това, предвид заключението си по член 2 от Протокол № 4 (вж. параграф 38 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да проучва дали фактите, разгледани по посочената разпоредба, водят също и до нарушение на членове 8 и 13 (вж., по отношение на член 8, делото Ринер срещу България, № 46343/99, § 134, 23 май 2006 г.).
IV. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
42. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
43. Жалбоподателят претендира 15 000 евро (EUR), представляващи обезщетение за неимуществени вреди.
44. Правителството твърди, че искането е прекомерно.
45. Съдът счита, че жалбоподателят трябва да е понесъл неимуществени вреди в резултат на установените по-горе нарушения. Като има предвид всички обстоятелства по делото и като решава по справедливост, съдът присъжда на жалбоподателя 3 600 евро за неимуществени вреди.
Б. Разноски
46. Жалбоподателят претендира възстановяване на 3 500 евро за направени разходи в производството пред Съда. В подкрепа на искането си е представил график и договор за правна помощ. Жалбоподателят иска присъдената сума по това перо да бъде преведена директно по банковата сметка на неговия адвокат.
47. Правителството оспорва тези искания като прекомерни.
48. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноските единствено доколкото е доказано, че те са необходими и действително извършени и са в разумен размер. В конкретния случай, като има предвид документите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 000 евро, покриваща разходите по всички пера. Сумата е платима директно на процесуалния представител на жалбоподателя.
В. Лихва за забава
49. Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена въз основа на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка, увеличена с три процентни пункта.
ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ МОТИВИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е допуснато нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на наказателното производство срещу жалбоподателя;
3. Приема, че е допуснато нарушение на член 13, във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията, поради липса на ефективно правно средство за защита срещу прекомерната продължителност на наказателното производство срещу жалбоподателя;
4. Приема, че е допуснато нарушение на член 2 от Протокол № 4 към Конвенцията;
5. Приема, че не е необходимо да разглежда оплакванията по член 8 и член 13 от Конвенцията във връзка с наложената на жалбоподателя забрана за пътуване;
6. Приема, че:
a) държавата ответник трябва да изплати на жалбоподателя в срок до три месеца следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на изплащането им:
(i) EUR 3 600 (три хиляди и шестстотин евро), заедно с данъците, с които би била обложена тази сума, за неимуществени вреди;
(ii) EUR 1 000 (хиляда евро), заедно с данъците, с които би била обложена тази сума за сметка на жалбоподателя, за разноски, платими по банковата сметка на процесуален представител на жалбоподателя;
(б) от изтичането на гореспоменатите три месеца до плащането се дължи проста лихва върху горните суми в размер на пределната лихва по заеми на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличена с три процентни пункта;
7. Отхвърля в останалата им част исканията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и съобщено в писмена форма на 14 февруари 2012 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош АрациПайви Хирвела Заместник-секретар Председател
Full & Egal Universal Law Academy