ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ДИМИТРОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба №
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
10 февруари 2015 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
10/05/2015
Това решение е станало окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Димитрова срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:
Гуидо Раймонди (Guido Raimondi), председател,
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
Пол Махоуни (Paul Mahoney),
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
Павлина Панова (Pavlina Panova), ad hoc съдия,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 20 януари 2015 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№
2. Жалбоподателката е представлявана от г-н Р. Киска, адвокат, практикуващ във Виена. Българското правителство („
3. Жалбоподателката се оплаква по чл. 8, 9 и 11 от Конвенцията, че мерките, предприети срещу нея от страна на полицията, са нарушили правата ѝ на неприкосновеност на личния живот и свободата на религията и събранията; тя също се оплаква на основание чл. 13 от Конвенцията, че тя не е имала ефективни вътрешни правни средства за защита във връзка с оплакванията по-горе, и по чл. 6, § 1, че гражданското производство, по което тя е била страна, е било прекалено продължително.
4. На 6 май 2013 г. Правителството е уведомено за жалбата.
5. Г-жа Здравка Калайджиева, съдията, избран от името на България, се оттегли от Камарата (чл. 28). Правителството съответно назначи г-жа Павлина Панова да заседава като ad hoc съдия (чл. 26, § 4 от Конвенцията и правило 29).
ФАКТИТЕ
А. Обстоятелства по делото
1. Правният статут на "Слово на живот" в България през 1994/1995 г.
6. "Слово на живот" е международна религиозна организация, базирана в Упсала, Швеция. В началото на 1990 г. три организации с нестопанска цел, свързани със "Слово на живот" са регистрирани от Софийски градски съд по реда на Закона за лицата и семейството, и една от тези организации открива център за изучаване на Библията в София. Въпреки това, на 1 април 1994 г. Върховният съд отменя решението на Софийски градски съд за регистрация на трите организации на основание, че те не са подали необходимите заявления за подновяване на регистрацията им в рамките на тримесечния срок, който е бил въведен на 18 февруари 1994 г. след изменението на Закона за лицата и семейството. След решението на Върховния съд, трите организации, свързани със "Слово на живот", са заличени от регистъра на организациите с нестопанска цел. Освен това организациите не са били регистрирани по реда на Закона за вероизповеданията и центъра за изучаване на Библията не е бил регистриран към Министерството на образованието. Следователно "Слово на живот" не е имала правен статут в България към момента на въпросните събития.
7. На неизвестна дата през 1994 г. в канцеларията на Софийския градски прокурор е подадена жалба от Дирекцията по вероизповеданията към Министерски съвет, изразяваща опасения относно дейността на "Слово на живот" в България. На 13 май 1994 г., след като е извършила разследване, прокуратурата приема постановление, в което се посочва, че "сектата" има влияние върху нейните последователи, което увеличава риска от самоубийство и други психологически проблеми. Членството може да доведе до скъсването на семейни и социални връзки с по-широката общественост; на последователите е забранено гледане на телевизия или четене на литература, различна от Библията, подлагане на всякаква форма на хирургическа интервенция. В заключение, прокурорът решава да разпореди ограничение на правото на членовете на трите организации, свързани със "Слово на живот", на събрания за популяризиране на техните убеждения и продължаване на работата на центъра за изучаване на Библията. Позовавайки се на чл. 185 от Наказателно-процесуалния кодекс от 1974 г. ("НПК от 1974 г."), който позволява на прокурора да вземе всички необходими мерки за предотвратяване извършването на престъпление, когато има подозрения, че може да бъде извършено криминално деяние, прокурорът нарежда на полицията да вземе мерки, за да ограничи достъпа на организацията до места, където би могла да провежда срещи и да проповядва своите вярвания и убеждения. След обжалване от страна на членовете на общността, горното постановление е потвърдено от по-висшестоящ прокурор.
2. Действия, предприети от властите срещу жалбоподателката
8. През цялото относимо време жалбоподателката е член на "Слово на живот". След постановлението на прокурора от 13 май 1994 г., групи от членове на "Слово на живот" организират срещи в частни домове, включително и този на жалбоподателката. На 8 септември 1995 г. прокурор издава разрешение за претърсване на апартамента на жалбоподателката. На 27 септември 1995 г. жалбоподателката е призована и разпитана от полицията във връзка с религиозните ѝ убеждения и със срещите на членовете на "Слово на живот" в дома ѝ. След това полицаи придружават жалбоподателката до апартамента ѝ и го претърсват. Те изземат редица предмети, включително аудиокасети с религиозно съдържание, тетрадки с проповеди, брошури, книги, списания и видеокасети.
9. След претърсването полицията издава протокол за предупреждение по реда на Закона за народната просвета, даващ указания на жалбоподателката да не приема по-нататъшни срещи на членове на религиозната общност. Заповедта се позовава също на прокурорското постановление от 13 май 1994 г.
3. Гражданско производство
10. На 1 декември 1995 г. жалбоподателката подава жалба срещу софийската полиция, искаща връщане на нейните вещи и изплащане на обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. ("ЗОДОВ от 1988 г."), по отношение на посочените по-горе мерки, за които тя претендира, че са нарушили право ѝ на свобода на вероизповеданието и свободата на събранията.
11. С решение от 28 февруари 1998 г. Софийски районен съд частично допуска жалбата, като установява, че разпитът на жалбоподателката от страна на полицията и протокола за предупреждение са били законосъобразни, но че претърсването и изземването са били незаконосъобразни, тъй като те не са били предприети в рамките на каквото и да било наказателно разследване и тъй като иззетите вещи не са били предназначени да бъдат използвани в наказателно производство. Правейки оценка по-скоро в рамките на общото деликатно право, отколкото на ЗОДОВ от 1988 г., съдът присъжда на жалбоподателката 25,000 български лева (равностойни на около 13 евро по актуалните към момента валутни курсове) за обезщетение за вреди и нарежда предметите, иззети на 27 септември 1995 г., да бъдат върнати.
12. При обжалвания на страните, на 29 юли 2002 г. Софийски градски съд потвърждава решението на районния съд, доколкото то се отнася до нареждането към полицията да върне на жалбоподателката иззетите вещи. В останалата част той връща делото, относно отговорността за вреди, за ново разглеждане по реда на ЗОДОВ от 1988 г.
13. След ново разглеждане на делото, на 8 февруари 2005 г. Софийският районен съд отхвърля иска за обезщетение за вреди. Той установява, че оспорваните действия на полицията не може да бъдат квалифицирани като административни актове, тъй като полицията е действала в съответствие с разпорежданията на органите на прокуратурата. Що се отнася до самите органи на прокуратурата, те не могат да бъдат подведени под отговорност по реда на ЗОДОВ от 1988 г. за този вид постановления.
14. След обжалване от страна на жалбоподателката, с окончателно решение от 2 октомври 2006 г. Софийски градски съд потвърждава констатациите на районния съд по ЗОДОВ от 1988 г. Софийски градски съд отбелязва, че прокуратурата е наредила мерките и че полицейските служители, които са участвали, само са подпомогнали органите на прокуратурата, както са задължени да направят по силата на чл. 185 от НПК от 1974 г.
Б. Приложимо вътрешно право и практика
15. Приложимото вътрешно право относно свободата на вероизповедание, дейността на нерегистрирани религиозни организации, претърсванията и изземванията и правомощията на прокуратурата да разпорежда мерки за предотвратяване на престъпления е обобщено в решението на Съда по Бойчев и други срещу България (№ януари 2011 г.).
16. Приложимите разпоредби на ЗОДОВ от 1988 г. са изложени в Красимир Йорданов срещу България, № февруари 2007 г.
17. Приложимото вътрешно право по отношение на средства за неоснователно дълго гражданско производство е изложено в Балъкчиев и други срещу България (решение за допустимост), №65187/10, 18 юни 2013 г.
ЗАКОНЪТ
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
18. Жалбоподателката се оплаква, че гражданското производство, заведено от нея срещу СДВР, не е приключено в рамките на разумен период от време, както се изисква по чл. 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:
"Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на ... гледане... в разумен срок, от ... съд ..."
19. Правителството твърди, че оплакването по чл. 6 § 1 е недопустимо на основание неизчерпване на вътрешните правни средства за защита. Съдът в Балъкчиев и други срещу България (решение за допустимост), №
20. Жалбоподателката подчертава, че закъснение от дванадесет години в завършването на производството представлява грубо нарушение на правото на гледане на дело в разумен срок. Според нея измененията и допълненията на Закона за съдебната власт, обнародвани в ДВ, бр. 50 от 2012 г., не предоставят средства за защита, които трябва да бъдат изчерпани, в светлината на факта, че жалбата ѝ е подадена през 2007 г., пет пълни години преди обнародването на новите мерки. Да се отдели оплакването по чл. 6 § 1 от останалата част от жалбата, би било както съдебно неефективно, така и жестоко и необичайно, като се има предвид вече прекомерната продължителност на събитията от 1994 г.
21. Съдът припомня, че в Балъкчиев, цитирано по-горе, той приема, че средството за защита, създадено от чл. 60а и следващите от Закона за съдебната власт от 2007 г., може да се разглежда като ефективно вътрешно правно средство за защита по отношение на оплаквания за необоснована продължителност на производство пред гражданските и административните съдилища в България. По-конкретно Съдът постановява, че средството за защитата предвижда действие със задна дата, за да позволи на лицата, които вече са подали жалби пред Съда, да търсят обезщетение от национален орган, с шестмесечен срок, който тече от датата, когато жалбоподателят е уведомен, че неговата жалба до Съда на основание чл. 6 § 1 от Конвенцията е обявена за недопустима поради неизчерпване на вътрешните правни средства за защита. Освен това Съдът приема, че от жалбоподателите по Балъкчиев следва да се изисква да се възползват от новото вътрешно правно средство за защита, въпреки факта, че техните жалби са подадена до Съда преди създаването му (вижте Балъкчиев, цитирано по-горе, §§ 78-85).
22. Не са налице основания за предприемане на по-различен подход в конкретното дело. От това следва, че оплакването на жалбоподателката относно продължителността на производството трябва да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията като недопустимо поради неизчерпване на вътрешните правни средства за защита.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
23. Жалбоподателката се оплаква от нарушаване на правата ѝ по чл. 9 от Конвенцията, който гласи следното:
"1. Βсеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите."
24. Правителството твърди, че за разлика от фактите, установени в Бойчев и други, цитирано по-горе, няма доказателства по настоящото дело в подкрепа на становището, че полицейската акция на 27 септември 1995 г. прекъсва религиозна среща. Както може да се види от призовката, изискваща жалбоподателката да се яви в полицейското управление, тя е била информирана за претърсването по-рано. Призовката е издадена по реда на Закона за народната просвета и постановлението № В допълнение Правителството твърди, че законът в сила към момента на настъпване на фактите, позволяващ намеса в правата, предвидени в чл. 9, трябва да се оценява в контекста. В съответния момент са изтъкнати аргументи, които предполагат, че последователите на "Слово на живот", особено на непълнолетните, са изложени на риск от изолация и по-ниски стандарти за защита в медицински, образователен и граждански план. Прокурорските органи са част от съдебната, а не от изпълнителната власт, и полицията предприема действия, разрешени от прокуратурата. Действията на полицията са добре обосновани и напълно в съответствие с решението на Върховния съд от 1 април 1994 г., отказващ регистрация на трите организации, свързани със "Слово на живот" (вижте параграф 6 по-горе). Нещо повече, липсата на регистрация като вероизповедание никога не е била пречка за нейните последователи да изповядват своята религия или да практикуват дейността си.
25. Жалбоподателката се оплаква по чл. 9 от Конвенцията, че мерките, предприети срещу нея, а именно нейния разпит от полицията, претърсването и изземването и протокола за предупреждение, са накърнили правото ѝ да участва в богослужение колективно с единомислещи привърженици на Евангелската вяра в домашна среда. В допълнение, отказът на съдебна регистрация на нейната църква е направено в дух, на който липсва всякакво подобие на държавен неутралитет. На всички етапи, държавните органи са действали въз основа по-скоро на съдебни решения с дискриминационна стойност, отколкото на доказателства. Жалбоподателката счита, че мерките не са били предвидени от закона, тъй като те са били произволни и въз основа на правни разпоредби, които допускат неограничено право на преценка на изпълнителната власт. Накрая мерките не са необходими в едно демократично общество. Няма доказателства, че религиозните вярвания на членовете на църквата на жалбоподателката са отговорни за семейна раздяла, изолация и самоубийство. Действието на държавните органи не успява да зачете необходимостта от истински религиозен плурализъм, което е присъщо на понятието за демократично общество.
A. Допустимост
26. Съдът смята, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. Основателност
27. Общите принципи, отнасящи се до правото на изповядване на религия, защитено от чл. 9 от Конвенцията, наскоро са изложени в Eweida and Others v. the United Kingdom, № Leyla Şahin v. Turkey [GC], ‑XI.
28. Съдът трябва първо да определи дали фактите по настоящото дело разкриват намеса в правата на жалбоподателката по чл. 9. Той отбелязва, че жалбоподателката е била призована да се яви в полицейското управление и че претърсването на апартамента ѝ е било извършено, с изземване на редица лични вещи, поради единствената причина, че за нея е било известно, че е член на общността на "Слово на живота" и е организирала религиозни събрания в дома си. След претърсването, от полицията ѝ е издаден протокол за предупреждение да не бъде домакин на по-нататъшни събрания на "Слово на живот" (вижте параграфи 8-9 по-горе). При тези обстоятелства, тъй като действието на полицията е извършено в пряк отговор на проява на религиозните убеждения на жалбоподателката и е предназначено да я разубеди да практикува и спазва религията си оттам нататък съвместно с други лица, Съдът намира, че това съставлява ограничение на свободата ѝ да изповядва религия по смисъла на чл. 9, § 2.
29. Подобно ограничение трябва наред с другото да бъде "предвидено от закона", ако трябва да не нарушава правата, защитени от чл. 9 (вижте Leyla Şahin, цитирано по-горе, § 84). В тази връзка, Съдът припомня констатациите си в Бойчев и други, цитирано по-горе. Това дело се отнася до операция по претърсване и изземване, извършена от полицията по време на събрание на няколко членове на нерегистрирана религиозна общност в частен дом. Съдът установява, че полицейските мерки не са били "предвидени от закона", тъй като не са извършени в контекста на каквото и да било предварително съществуващо наказателно разследване и тъй като властта, дадена на прокурора съгласно чл. 185 от НПК от 1974 г. (вижте параграф 7 по-горе) е толкова голяма, че не се осигурява достатъчна защита срещу произвол (вижте Бойчев и други, цитирано по-горе, §§ 49-50). Накрая Съдът отбелязва, че правилата на вътрешното право, както се прилагат от съдилищата, не са достатъчно ясни по отношение на законността на дейността на нерегистрирани религиозни общности (вижте Бойчев и други, цитирано по-горе, § 51).
30. Съдът не счита, че конкретното дело може да бъде разграничено. Мерките за претърсване и изземване срещу жалбоподателката не са предприети в рамките на наказателно разследване и следователно са незаконни съгласно вътрешното право, както Софийски районен съд установява в своето решение от 28 февруари 1998 г. (вижте параграф 11 по-горе). Въпреки че след жалби и връщането на делото националните съдилища установяват, че жалбоподателката няма право на обезщетение по реда на ЗОДОВ от 1988 г., констатацията на районния съд, че претърсването на апартамента на жалбоподателката е незаконно, не е отменена (вижте параграфи 12-14 по-горе). В допълнение, доколкото прокурорът, давайки разрешение за претърсване на апартамента на жалбоподателката, действа в съответствие с чл. 185 от НПК от 1974 г., критиките на Съда по Бойчев и други за широчината на тази дискреционна власт се прилагат по същия начин и тук (и вижте също Zlínsat, spol. s r.o. срещу България, № Бойчев и други, по време, когато несигурността по вътрешното право по отношение на дейността на нерегистрираните религиозни групи е същата.
31. С оглед на гореизложените съображения, Съдът заключава, че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията.
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА, РАЗГЛЕЖДАН ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 9 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
32. Жалбоподателката също се оплаква по силата на чл. 13 от Конвенцията, че не е имала на разположение ефективни вътрешни правни средства за защита по отношение на оплакването си по чл. 9. Чл. 13 гласи:
"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."
33. Правителството е на мнение, че жалбоподателката е имала вътрешно правно средство за защита по реда на ЗОДОВ от 1988 г., от което тя се възползва.
34. Жалбоподателката твърди, че, както се вижда от присъдите на Софийски районен съд и Софийски градски съд съответно от 8 февруари 2005 г. и 2 октомври 2006 г., тъй като действията на прокуратурата по чл. 185 от НПК от 1974 г. не са предмет на присъждане на обезщетение за вреди, на разположение на жалбоподателката не е имало ефективно средство за защита.
A. Допустимост
35. Съдът смята, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията. Той отбелязва още, че то не е недопустимо на други основания. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. Основателност
36. Както Съдът е постановявал в много случаи, чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на средство за защита, което да привежда в действие същността на правата и свободите по Конвенцията, под каквато и да е форма, така че да бъдат гарантирани във вътрешния правен ред. Следователно, действието на чл. 13 е да изисква осигуряването на вътрешно правно средство за защита, което да се занимава със същността на "защитимо оплакване" по Конвенцията и да предоставя подходящо обезщетение (вижте Kudła v. Poland [GC], №
37. Жалбоподателката по настоящото дело предявява иск за обезщетение по отношение на действията на полицията, за която твърди, че е нарушила правото ѝ на свобода на религията и свободата на събранията. Най-накрая нейният иск е отхвърлен с мотива, че полицията е действала в изпълнение на разпорежданията на органите на прокуратурата, които от своя страна не могат да бъдат подведени под отговорност по вътрешното право за конкретните въпросни решения (вижте параграф 14 по-горе). Правителството не показва пред Съда, че жалбоподателката е имала на свое разположение друго средство за защита, което би ѝ предоставило ефективна помощ по отношение на оплакването ѝ по чл. 9 от Конвенцията (вижте Красимир Йорданов, цитирано по-горе, §§ 50-55; вижте също Бойчев и други, цитирано по-горе, § 56).
38. От това следва, че е налице нарушение на чл. 13 по настоящото дело поради липсата на средства за защита по вътрешното право за оплакването на жалбоподателката по чл. 9.
IV. ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
39. Жалбоподателката се оплаква също по чл. 8 и чл. 11 от Конвенцията за полицейските мерки, предприети срещу нея.
40. Съдът отбелязва, че тези оплаквания са сходни с разгледаното по-горе по чл. 9. Той установява, че те са допустими, но не е необходимо да ги разглежда отделно.
V. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
41. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
"Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."
А. Обезщетение за вреди
42. Жалбоподателката претендира за обезщетение за неимуществени вреди от 20 000 евро по отношение на психическо страдание, което тя е изпитала в резултат от разпита ѝ от страна на полицията за нейната дълбока вяра и последвалото претърсване на апартамента ѝ и изземване на притежанията ѝ. Тези мерки също така са я накарали да се съмнява дали е свободна да продължи да изповядва вярата си в собствения си дом с други членове на нейната църква.
43. Правителството твърди, че претенцията е нереалистична и необоснована. То изразява становището, че ако Съдът установи нарушение, тази констатация би представлявала достатъчно справедливо обезщетение.
44. Решавайки на справедлива основа, Съдът присъжда на жалбоподателката 2 000 евро по отношение на неимуществени вреди (вижте например Бойчев и други, цитирано по-горе, § 78).
Б. Разходи и разноски
45. Жалбоподателката претендира също за общо 5 070 евро за разходи и разноски, направени пред Съда.
46. Правителството твърди, че претенцията е прекомерна. То посочва, че в подкрепа на претенцията си жалбоподателката е предоставила само работен лист от адвоката, който първоначално я е представлявал. Той претендира за 31 часа работа по 100 евро на час. Претенцията на другите си представители за 1 950 евро не е подкрепена от каквато и да било справка за изработените часове.
47. Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. В настоящото дело, като се имат предвид наличните документи и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2000 евро.
В. Лихва за забава
48. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява оплакването относно продължителността на гражданското производство за недопустимо, а останалата част от жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 9 от Конвенцията;
3. Приема, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията, разглеждан заедно с чл. 9;
4. Приема, че не е необходимо да се разглеждат оплакванията по чл. 8 и чл. 11 от Конвенцията;
5. Приема
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с член 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български лева по курса към датата на плащането:
(i) 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(ii) 2 000 евро (две хиляди евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, на жалбоподателката по отношение на разходи и разноски;
(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 10 февруари 2015 г., в съответствие с Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Франсоаз Елен-ПасоГуидо Раймонди
Секретар на отделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy