© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДИНУЧИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 11486/04)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
24 февруари 2011 г.
Решението е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Динучи срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska), председател,
Марк Вилигeр (Mark Villiger),
Здравка Калайджиева, съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 31 януари 2011 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 11486/04) от 22 март 2004 г. срещу Република България, подадена пред Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”) от италианския гражданин г-н Паоло Динучи (наричан по-нататък “жалбоподател”).
2. Жалбоподателят се представлява от г-н К. Дефилипи (C. Defilippi) – адвокат, практикуващ в град Милано. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. На 12 февруари 2008 г. Съдът обявява жалбата за частично недопустима и решава да доведе до знанието на правителството оплакването относно продължителността на наказателното производство. Жалбата е разпределена на комитет от трима съдии в съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията.
ФАКТИТЕ
ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателят е роден през 1957 г. и живее в София.
5. През 1992 г. жалбоподателят заедно с още трима души сключват договор с дружество за производство на тютюневи изделия.
6. На 6 юли 1993 г. жалбоподателят е задържан под стража. Скоро след това срещу него и другите три лица са повдигнати обвинения за документна измама и документна измама в особено големи размери, представляваща особено тежък случай, по отношение на тютюневото дружество, както и за подаване на декларации с невярно съдържание. Обвинени са по-конкретно в организиране на фиктивен износ на цигари с цел да се избегне плащането на акциз.
7. На 26 юли 1993 г. жалбоподателят е освободен под гаранция.
8. На 5 декември 1994 г. прокурорът прекратява производството по някои от обвиненията. На 4 април 1995 г. прокуратурата внася в Пловдивския окръжен съд обвинителен акт срещу жалбоподателя за документна измама в особено големи размери.
9. С присъда от 16 ноември 1998 г. Пловдивският окръжен съд признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на седем години лишаване от свобода.
10. На неуточнена дата, очевидно след обжалване на присъдата от жалбоподателя, Пловдивският апелативен съд отменя решението на окръжния съд и връща делото на прокуратурата за допълнително разследване.
11. На 27 октомври 1999 г. прокуратурата внася в Пловдивския окръжен съд нов обвинителен акт за документна измама в особено големи размери. Жалбоподателят и предполагаемите му съучастници са обвинени по-специално в причиняване на дружеството на имотна вреда в големи размери, тъй като посоченият износ на цигари не е бил осъществен, а дружеството е трябвало да изплати дължимия акциз в държавния бюджет.
12. На неуточнена дата дружеството завежда граждански иск срещу жалбоподателя, който съдът приема за разглеждане. Съдът провежда заседания на 16 декември 1999 и 26 януари 2000 г., които са отложени поради неявяване на жалбоподателя.
13. На 3 март 2000 г. на жалбоподателя е наложена мярка за неотклонение задържане под стража.
14. На 30 юни 2000 г. окръжният съд оправдава жалбоподателя и предполагаемите му съучастници и отхвърля гражданския иск срещу тях. Съдът намира, че не съществува причинно-следствена връзка между поведението на обвиняемите и претърпяната от дружеството вреда, тъй като то във всеки случай е било задължено по закон да изплати дължимия акциз.
15. След внесения от прокурора протест срещу оправдателната присъда Пловдивският окръжен съд потвърждава решението на 20 февруари 2001 г.
16. След нов прокурорски протест Върховният касационен съд отменя на 12 февруари 2002 г. оправдателната присъда и връща делото на окръжния съд за ново разглеждане от друг състав на съда.
17. С присъда от 20 май 2004 г. Пловдивският окръжен съд признава жалбоподателя за виновен и го осъжда на три години лишаване от свобода.
18. След като жалбоподателят обжалва присъдата, с решение от 4 април 2005 г. Върховният касационен съд отменя присъдата заради допуснати процесуални нарушения и връща делото на окръжния съд за ново разглеждане.
19. С решение от 1 март 2006 г. Пловдивският окръжен съд потвърждава решението от 30 юни 2000 г. (вж. параграф 14 по-горе).
20. След внесения от прокурора протест Върховният касационен съд отменя на 17 април 2007 г. решението на Пловдивския окръжен съд, като посочва, inter alia, че нисшестоящият съд не е разгледал делото задълбочено и го връща на окръжния съд за ново разглеждане.
21. С решение от 12 февруари 2008 г. съдът прекратява производството в наказателната му част поради изтекла давност. Решението става окончателно и влиза в сила на неуточнена дата, не по-късно от май 2008 г.
22. След решението за погасяване на наказателното преследване от 12 февруари 2008 г. производството продължава само по съществото на гражданския иск срещу жалбоподателя и предполагаемите му съучастници.
23. С решение от 17 март 2008 г. Пловдивският окръжен съд потвърждава решението от 30 юни 2000 г. в гражданската му част.
24. С решение от 5 юни 2008 г. Върховният касационен съд прекратява разглеждането на касационното обжалване от гражданския ищец, като посочва, че решението от 17 март 2008 г. не подлежи на касационно обжалване.
ПРАВОТО
I. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
25. Жалбоподателят се оплаква, че продължителността на наказателното производство срещу него е била несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:
„Βсяко лице, при решаването на ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“
26. Правителството не е изразило становище.
27. Подлежащият на разглеждане период е започнал на 6 юли 1993 г., когато жалбоподателят е задържан под стража, и приключва на неустановена дата между февруари и май 2008 г., когато влиза в сила окончателното решение на националния съд да погаси наказателното производство срещу жалбоподателя и така окончателно да реши основателността на наказателното обвинение срещу него. Следователно наказателното производство е продължило повече от четиринадесет години и седем месеца за досъдебното производство и трите съдебни инстанции.
А. Допустимост
28. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията и отбелязва също, че не е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.
Б. По същество
29. Съдът припомня, че оценката дали продължителността на производството е разумна трябва да се прави в светлината на обстоятелствата по делото и във връзка със следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателя и съответните държавни органи (вж., наред с други източници, решението по делото Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕКПЧ 1999-II).
30. Съдът често установява нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с тези в настоящото дело (вж., наред с други източници, решенията по делата Янков и Манчев срещу България (Yankov and Manchev v. Bulgaria), №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 17 – 26, 22 октомври 2009 г. и Стефанов и Юруков срещу България (Stefanov and Yurukov v. Bulgaria), № 25382/04, § 17, 1 април 2010 г.). Настоящото дело е било относително сложно, тъй като е включвало обвинения срещу няколко души и разглеждане на обемист доказателствен материал. С изключение на няколко месеца в края на 1999 и началото на 2000 г. (вж. параграф 12), изглежда, че няма значителни забавяния, дължащи се на жалбоподателя. Главната причина основателността на наказателните обвинения срещу него да не бъде решена толкова дълго е обстоятелството, че делото е връщано три пъти от Върховния касационен съд на нисшестоящия съд за ново разглеждане (вж. параграфи 16, 18 и 20).
31. Като взе предвид практиката си по въпроса, Съдът счита, че в настоящия случай продължителността на производството е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.
Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
II. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
32. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
А. Вреди
33. Жалбоподателят претендира имуществени и неимуществени вреди, като изтъква, че неразумната продължителност на наказателното производство срещу него е довела до неблагоприятни последици за професионалната му кариера и за личния му и семеен живот. Не уточнява сума за исковата си претенция.
34. Правителството оставя въпроса на преценката на Съда.
35. Съдът счита, че жалбоподателят несъмнено е претърпял неимуществени вреди. Решавайки по справедливост, Съдът присъжда 6 800 евро по това искане.
Б. Разноски
36. Жалбоподателят претендира възстановяване на процесуалните разходи и разноски, направени за производствата пред националните съдилища и по представянето му пред Съда, които да се определят в съответствие с практиката на Съда в тази връзка. Не са представени доказателствени документи.
37. Правителството оспорва исковите претенеции като недоказани.
38. Съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски единствено доколкото е установено, че са действително извършени, необходими и в разумен размер. Съдът отбелязва, че в настоящия случай исковата претенция на жалбоподателя не е подкрепена с разходооправдателни документи като споразумение за адвокатски хонорар, отчет за отработеното време или разписки. Затова следва да бъде отхвърлена като недоказана.
В. Лихва за забава
39. Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.
ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява останалата част от жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на наказателното производство срещу жалбоподателя;
3. Постановява:
(a) ответната държава да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок EUR 6 800 (шест хиляди и осемстотин евро) за неимуществени вреди в левова равностойност по курса към датата на изплащането, плюс евентуално платимите налози;
(b) след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 24 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсМиряна Лазарова Трайковска
Заместник-секретар на отделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy