© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.
© Conseil de I’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.
ГОЛЯМА КАМАРА
ДЕЛО EL-MASRI СРЕЩУ БИВША ЮГОСЛАВСКА РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЯ
(жалба № 39630/09)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
13 декември 2012 г.
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакторски промени.
СЪДЪРЖАНИЕ
ПРОЦЕДУРА...................................................1
ФАКТИТЕ......................................................3
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО СЛУЧАЯ...............3
A. Версията на жалбоподателя за събитията.....3
1. Пътуване до Бивша югославска република Македония 3
2. Задържане incommunicado (в изолация) в хотела 4
3. Отвеждане до летище Скопие...............4
4. Предаване на екип за „предаване” на ЦРУ на летище Скопие 4
5. Полет от Скопие до Афганистан.............5
6. Задържане и разпит в Афганистан...........5
7. „Обратно предаване” под прикритие в Албания 6
8. Пристигане в Германия.....................7
B. Становището на правителството на Бивша югославска република Македония по отношение на твърденията на жалбоподателя 8
1. Становището на ответното правителство, отбелязано в докладите, приети въз основа на някои международни проверки 8
(a) Твърдения за тайни арести и незаконни междудържавни предавания на задържани лица с участието на държави-членки на Съвета на Европа, Doc. 10957, 12 юни 2006 г. („докладът Марти от 2006 г.”) 8
(b) Съвет на Европа, доклад на Генералния секретар по чл. 52 от Конвенцията относно тайното задържане и транспортиране на лишени от свобода лица, заподозрени в терористични актове (SG/Inf (2006) 5, 28 февруари 2006 г.) 10
2. Версия за събитията, изложена от ответното правителство в производството пред Съда 11
C. Международни проверки във връзка със случая на жалбоподателя 12
1. Парламентарна асамблея на Съвета на Европа – „проверката Марти” 12
(a) Докладът Марти от 2006 г...............12
(b) Тайни задържания и незаконно транспортиране на задържани с участието на държави членки на Съвета на Европа: втори доклад, Doc. 11302 rev., 11 юни 2007 г. („докладът Марти от 2007 г.”) 14
2. Европейският парламент: проверката Фава.15
3. Комитет на ООН по правата на човека, заключително становище относно Бивша югославска република Македония, 3 април 2008 г., UN Doc. ССРR/С/МKD/СO/2 16
4. Петицията на жалбоподателя срещу САЩ до Междуамериканската комисия по правата на човека 17
D. Относими процедури пред национални власти, различни от тези на държавата-ответник 17
1. Германия.................................17
(a) Разследване от германската прокуратура17
(b) Парламентарна анкета в Германия......17
2. Иск в САЩ................................18
E. Производство в Бивша югославска република Македония във връзка с твърденията за арест, лишаване от свобода и малтретиране на жалбоподателя 19
1. Производство пред Отдела за контрол и професионални стандарти към МВР („ОКПС”) 19
2. Наказателно производство срещу неизвестни длъжностни лица 19
3. Гражданско производство за вреди.........21
F. Други доказателства, представени пред Съда.21
1. Писмена декларация от 4 март 2010 г.......21
2. Експертен доклад по делото на жалбоподателя, представен от г-н Дж.Г.С. 23
3. Декларации на Европейския център за конституционни и човешки права (ECCHR) 24
4. Телеграми на УикиЛийкс...................24
II. ОТНОСИМО НАЦИОНАЛНО ПРАВО..................24
А. Конституцията от 1991 г. (Устав).........................24
B. Наказателен кодекс (Кривичен законик).......24
1. Давност за наказателно преследване.......24
2. Течение и спиране на давността............24
3. Незаконно лишаване от свобода...........25
4. Изтезания................................25
5. Малтретиране при изпълнение на служебни задължения 25
C. Закон за наказателното производство от 1997 г. (Закон за кривичната постапка) в редакцията му към разглеждание период 25
D. Закон за задълженията (Закон за облигационите односи) 27
III. ОТНОСИМО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И ДРУГИ ПУБЛИЧНИ МАТЕРИАЛИ 27
A. Международни правни документи............27
1. Виенска конвенция за консулските отношения, подписана във Виена на 24 април 1963 г. и влязла в сила на 19 март 1967 г. 27
Член 36...............................................27
Връзка с гражданите на изпращащата държава..........27
2. Международен пакт за граждански и политически права (МПГПП) 27
Член 4................................................28
Член 7................................................28
Член 9................................................28
3. Международна конвенция за защитата на всички лица срещу насилствено изчезване (“КНИ”) 28
Член 1..........................................28
Член 2..........................................29
Член 3..........................................29
Член 4..........................................29
4. Върховен комисар на ООН за правата на човека, Наръчник за ефективно разследване и документиране на изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, 2001 г. 29
5. Комисия по международно право, Проектоконвенция за отговорността на държавите за международни правонарушения от 2001 г. 29
Член 7................................................29
Надхвърляне на правомощия или неизпълнение на инструкции 29
Член 14...............................................30
Продължаване във времето на нарушение на международно задължение 30
Член 15...............................................30
Нарушение, включващо съставно поведение............30
Член 16...............................................30
Помощ или съдействие при извършването на международно правонарушение 30
6. Общо събрание на ООН, Доклад на специалния докладчик на Комисията по правата на човека по въпроса за изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, 2 юли 2002 г. (A/57/173) 30
7. Парламентарна асамблея на Съвета на Европа, резолюция № 1433 относно законността на задържането от САЩ на лица в залива Гуантанамо, приета на 26 април 2005 г. 31
8. Парламентарна асамблея на Съвета на Европа, резолюция № 1463 за насилствените изчезвания, приета на 3 октомври 2005 г. 31
9. Резолюция № 60/148 на Общото събрание на ООН относно изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, приета на 21 февруари 2006 г. 31
10. Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия), Становище относно международноправните задължения на държавите - членки на Съвета на Европа във връзка с тайните затвори и международното предаване на затворници (№ 363/2005, 17 март 2006 г.) 32
11. Доклад на специалния докладчик на ООН за поощряване и защита на правата на човека и основните свободи по време на борбата срещу тероризма, A/HRC/10/3, 4 февруари 2009 г. 32
12. Съвет на ООН по правата на човека, резолюции 9/11 и 12/12: Право на истината, 24 септември 2008 и 12 октомври 2009 г. 33
13. Съвет на Европа, насоки на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно изкореняването на безнаказаността за сериозни нарушения на правата на човека, 30 март 2011 г . 33
B. Относима практика на чуждестранни юрисдикции и международни органи 34
1. Апелативен съд на Англия и Уелс (Гражданско отделение), Abbasi and Another срещу Държавния секретар на външните работи и въпросите на Общността и Държавния секретар на вътрешните работи, дело № C/2002/0617A; 0617B, 6 ноември 2002 г. 34
2. Апелативен съд на САЩ за девети район, Falen Gherebi срещу Джордж Уокър Буш; Доналд Х. Ръмсфелд, D.C. No. CV-03-01267-AHM, 18 декември 2003 г. 34
3. Комитет на ООН против изтезанията, Agiza срещу Швеция, Communication No. 233/2003, UN Doc. CAT/C/34/D/233/2003 (2005), и Комитет на ООН по правата на човека, Alzery срещу Швеция, UN Doc. CCPR/C/88/D/1416/2005 (2006) 35
C. Публични източници, изразяващи тревога във връзка с твърденията за нарушения на правата на човека, извършвани в контролирани от САЩ места за лишаване от свобода след 11 септември 2001 г. 36
1. Относими материали на международни правозащитни организации 36
(a) Изявление на Върховния комисар на ООН по правата на човека относно задържането на талибани и членове на Ал-Кайда в базата на САЩ в залива Гуантанамо, Куба, 16 януари 2002 г. 36
(b) Amnesty International, меморандум до правителството на САЩ относно правата на лицата, задържани от САЩ в Афганистан и залива Гуантанамо, април 2002 г. 36
(c) Human Rights Watch, „САЩ, презумпция за виновност: злоупотреби с правата на човека спрямо задържани след 11 септември”, Vol. 14, No. 4 (G), август 2002 г. 36
(d) Human Rights Watch, „Съединените щати: Доклади за изтезания на заподозрени във връзки с Ал-Кайда”, 26 декември 2002 г. 37
(e) Международна хелзинкска федерация за правата на човека, „Мерки срещу тероризма, сигурност и права на човека: развития в Европа, Централна Азия и Северна Америка след 11 септември”, доклад, април 2003 г. 37
(f) Доклад на Amnesty International, 2003 г. – САЩ, 28 май 2003 г. 37
(g) Amnesty International, „Незаконно задържане на шестима мъже от Босна и Херцеговина в залива Гуантанамо”, 29 май 2003 г 37
(h) Amnesty International, „Съединени американски щати, заплахата на лошия пример: подценяване на международните стандарти, докато продължават задържанията във „войната срещу тероризма””, 18 август 2003 г 38
(i) Amnesty International, „Задържане в изолация/страх от малтретиране”, 20 август 2003 г 38
(j) Международен комитет на червения кръст („МКЧК”), САЩ: председателят на МКЧК настоява за напредък по въпросите на задържанията, бюлетин 04/03, 16 януари 2004 г. 38
(k) Работна група на ООН във връзка с произволните задържания, становище № 29/2006, г-н Ибн ал-Шайх ал-Либи и 25 други срещу Съединените американски щати, UN Doc. A/HRC/4/40/Add.1 at 103 (2006) 38
2. Други публични документи.................39
Централно разузнавателно управление, „Меморандум до Командния център на Министерството на правосъдието – историческа справка за комбинираното използване от ЦРУ на техники за разпит”, 30 декември 2004 г. 39
3. Медийни репортажи.......................39
ОТНОСНО ПРАВОТО..........................................41
I. ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗА НЕСПАЗВАНЕ НА ШЕСТМЕСЕЧНИЯ СРОК 41
A. Становища на страните.....................41
1. Ответното правителство...................41
2. Жалбоподателят..........................42
B. Преценката на Съда........................43
1. Общи принципи, установени в практиката на Съда 43
2. Приложение на тези принципи в настоящия случай 43
(a) Дали наказателната жалба е средство за защита, което жалбоподателят е трябвало да използва 44
(b) Началото на шестмесечния срок.........45
(c) Заключение............................46
II. ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА ОТНОСНО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА И УСТАНОВЯВАНЕТО НА ФАКТИТЕ 46
A. Становища на страните.....................46
B. Оценката на фактите от Съда................47
1. Общи принципи...........................47
2. Установяване на фактите по настоящото дело 48
III. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 52
A. Становищата на страните...................52
1. Жалбоподателят..........................52
2. Ответното правителство...................53
B. Трети участващи в производството страни....53
1. Върховният комисар на ООН по правата на човека 53
2. Interights..................................54
3. Redress...................................54
4. Общо становище на Amnesty International (AI) и на Международната комисия на юристите 55
C. Преценката на Съда........................56
1. Допустимост..............................56
2. По същество..............................56
(a) Процесуалният аспект на чл. 3: липса на ефективно разследване 56
(i) Общи принципи.......................56
(ii) Приложение на тези принципи в настоящия случай 57
(b) Материалноправни аспекти на чл. 3 от Конвенцията 60
(i) Малтретиране в хотела и на летище Скопие 60
(α) Общи принципи......................60
(β) Приложение на тези принципи в настоящия случай.61
Третиране в хотела..................................61
Третиране на летище Скопие.........................62
(ii) Извеждане на жалбоподателя от страната 64
(α) Общи принципи......................64
(β) Приложение на тези принципи в настоящия случай 65
iii) Заключение......................................66
IV. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 66
A. Становищата на страните...................67
B. Трети участващи в производството страни....68
C. Преценката на Съда........................69
1. Допустимост..............................69
2. По същество..............................69
(a) Общи принципи, установени в практиката на Съда 69
(b) Приложение на тези принципи в настоящия случай 70
(i) Задържането на жалбоподателя в Скопие 70
(ii) Последващото задържане на жалбоподателя 71
(iii) Заключение..........................72
(iv) Процесуален аспект на чл. 5: липса на ефективно разследване 72
V. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 73
A. Становищата на страните...................73
B. Преценката на Съда........................73
1. Допустимост..............................73
2. По същество..............................73
VI. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА 74
A. Становищата на страните...................74
B. Преценката на Съда........................75
1. Допустимост..............................75
2. По същество..............................75
(a) Общи принципи, установени в практиката на Съда 75
(b) Приложение на тези принципи в настоящия случай 76
VII. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА ДРУГИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА 77
VIII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА.....78
A. Вреди......................................78
B. Разноски...................................79
C. Лихва за забава............................79
ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО 79
ОБЩО ДОПЪЛВАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ ТЮЛКЕНС, ШПИЛМАН, СИЦИЛИАНОС И КЕЛЕР 82
(превод)......................................................82
ОБЩО ДОПЪЛВАЩО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ КАСАДЕВАЛ И ЛОПЕЗ ГУЕРА 85
По делото El-Masri срещу Бивша югославска република Македония,
Европейският съд по правата на човека, заседаващ като голяма камара, състояща се от:
Николас Браца – председател,
Франсоаз Тюлкенс,
Йозеп Касадевал,
Дийн Шпилман,
Нина Вайич,
Пийр Лоренцен,
Карел Юнгвирт,
Изабел Беро-Льофевр,
Ханлар Хаджиев,
Луис Лопез Гуера,
Леди Бианку,
Ишъл Каракаш,
Винсент А. де Гаетано
Джулия Лафранк,
Линос-Александър Сицилианос,
Ерик Мозе,
Хелен Келер, съдии,
и Майкъл О’Бойл, заместник-секретар,
след като разгледа делото в закрити заседания, проведени на 16 май и 24 октомври 2012 г., постановява следното решение, прието на по-късната дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 39630/09) срещу Бивша югославска република Македония, подадена до Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от германски гражданин, г-н Халед Ел-Масри („жалбоподателят”), на 20 юли 2009 г.
2. Жалбоподателят е бил представляван от г-н Дж. A. Голдстън, г-н Д. Павли и г-н Р. Скилбек, от Open Society Justice Initiative („OSJI”), офис Ню Йорк, и г-н Ф. Медарски, македонски адвокат. Македонското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент,
г-н K. Богданов.
3. Жалбоподателят по-конкретно твърди, че е бил подложен на операция за тайно предаване, а именно – че служители на ответната държава са го арестували, държали в изолация, разпитвали и малтретирали, след което са го предали на агенти на ЦРУ на летище Скопие, които са го транспортирали на борда на специален самолет на ЦРУ до таен затвор на ЦРУ в Афганистан, където е бил малтретиран в продължение на повече от четири месеца. Твърдяното изпитание е продължило от 31 декември 2003 до 29 май 2004 г., когато жалбоподателят е бил върнат в Германия.
4. Жалбата първоначално е била разпределена на пето отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилника на Съда). На 1 февруари 2011 г. Съдът е променил съставите на своите отделения (правило 25 § 1) и делото е било разпределено на новосформираното първо отделение (правило 52 § 1).
5. На 28 септември 2010 г. правителството е било уведомено за оплакванията на жалбоподателя по членове 3, 5, 8 и 13 от Конвенцията.
6. Германското правителство, което е било уведомено за правото си да встъпи в производството съгласно чл. 36 § 1 от Конвенцията, не е изразило намерение да стори това.
7. Миряна Лазарова Трайковска, съдията, избран по отношение на Бивша югославска република Македония, е направила отвод (правило 28). Ответното правителство съответно е определило Пийр Лоренцен, съдията, избран по отношение на Дания, да заседава на нейно място (чл. 26 § 4 от Конвенцията и правило 29 § 1).
8. На 24 януари 2011 г. камара на първо отделение в състав: Нина Вайич, Пийр Лоренцен, Елизабет Щайнер, Ханлар Хаджиев, Джулия Лафранк, Линос-Александър Сицилианос и Ерик Мозе, подпомагана от Сьорен Нилсен, секретар на отделението, е предоставила разглеждането на делото на голямата камара, като нито една от страните не е възразила (чл. 30 от Конвенцията и правило 72).
9. Съставът на голямата камара беше определен съгласно разпоредбите на чл. 26 §§ 4 и 5 от Конвенцията и правило 24.
10. Жалбоподателят и ответното правителство са представили писмени становища. Становища са постъпили и от третите участващи в производството страни - Върховният комисар на ООН по правата на човека, Interights, Redress, Международната комисия на юристите и Amnesty International, които са получили разрешение от председателя да представят писмени становища (чл. 36 § 2 от Конвенцията и правило 44 § 2).
11. Съдът реши да не изслушва г-н Х.K., свидетел, предложен от жалбоподателя.
12. Открито заседание се проведе в сградата на правата на човека в Страсбург на 16 май 2012 г. (правило 59 § 3).
13. Пред Съда се явиха:
(a) за правителството
г-нK. Богданов,агент,
г-жаД. Джонова, Министерство на правосъдието,
г-жаВ. Станоевска, Министерство на правосъдието,
г-жаН. Йосифова, Министерство на вътрешните работи, съветници;
(b) за жалбоподателя
г-нДж.A. Голдстън, изпълнителен директор,
Open Society Justice Initiative,
г-нД. Павли,адвокат,
г-нР. Скилбек,
г-нФ. Медарски, съветници.
14. Съдът изслуша пледоариите на г-н Богданов, г-н Голдстън и г-н Павли и отговорите им на въпросите, поставени от членове на Съда.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО
15. Жалбоподателят е роден през 1963 г. и живее в Сенден, Германия.
A. Версията на жалбоподателя за събитията
16. В жалбата си жалбоподателят препраща към декларацията си от 6 април 2006 г., представена за целите на производството пред Районния съд за Източния район на щата Вирджиния, САЩ (виж параграфи 62 и 63 по-долу).
1. Пътуване до Бивша югославска република Македония
17. На 31 декември 2003 г. жалбоподателят се качил на автобус в Улм, Германия, за да посети Скопие с цел, както заявява, „да направи кратка ваканция и да си почине известно време от изпълнената със стрес домашна обстановка”. Към 15 ч. той пристигнал на сръбско-македонския граничен контролно-пропускателен пункт Табановце. Възникнало подозрение относно валидността на неотдавна издадения му германски паспорт. Граничен служител проверил паспорта му и го разпитал за целта и продължителността на пътуването му и за мястото, където възнамерява да отседне. На паспорта му бил поставен македонски входен печат с дата 31 декември 2003 г. По този повод личните му вещи били претърсени и жалбоподателят бил разпитан за възможни връзки с няколко ислямистки организации и групи. Разпитът приключил в 22 ч. Жалбоподателят, придружен от въоръжени мъже в цивилни дрехи, бил отведен в хотел. От последващо проучване се установило, че това било хотел „Скопски мерак” в Скопие („хотелът”). След завръщането си в Германия, жалбоподателят разпознал, с помощта на снимки от уебсайта на хотела, сградата и стаята, в която според твърденията бил държан, както и един от сервитьорите, които му носели храна по време на задържането му в хотела.
2. Задържане incommunicado (в изолация) в хотела
18. Жалбоподателят е бил отведен в стая на най-горния етаж на хотела. По време на задържането му в хотела е бил наблюдаван от екип от деветима мъже, които се сменяли на всеки шест часа. Трима от тях били с него през цялото време, дори когато спял. Той бил разпитван многократно по време на лишаването му от свобода. Бил разпитван на английски, въпреки че не владеел добре този език. Отказано му било да се свърже с Германското посолство. При един от случаите, когато жалбоподателят заявил намерение да си тръгне, срещу главата му било насочено огнестрелно оръжие и бил заплашен с разстрел. След седем дни лишаване от свобода пристигнал друг служител и му предложил сделка, а именно - да го изпратят обратно в Германия срещу признанието, че членува в Ал-Кайда.
19. На тринадесетия ден от задържането си жалбоподателят започнал гладна стачка, за да протестира срещу продължаващото му незаконно лишаване от свобода. През останалите десет дни от задържането си в Бивша югославска република Македония той не приемал храна. Една седмица след началото на гладната стачка му казали, че скоро ще бъде транспортиран със самолет до Германия.
3. Отвеждане до летище Скопие
20. На 23 януари 2004 г. около 20 ч. жалбоподателят бил филмиран с видеокамера и инструктиран да съобщи, че с него са се отнасяли добре, че не е бил нараняван по никакъв начин и че скоро ще бъде транспортиран със самолет до Германия. С белезници и превръзка на очите е бил вкаран в кола и отведен до летище Скопие.
4. Предаване на екип за „предаване” на ЦРУ на летище Скопие
21. При пристигането си, жалбоподателят - все още с белезници и с превръзка на очите - първоначално е бил сложен да седне на стол, където останал в продължение на час и половина. Казали му, че ще бъде отведен в стая за медицински преглед, преди да замине за Германия. След това две лица насилствено извили назад ръцете му. След това бил жестоко бит от всички страни. Дрехите му били разрязани с ножица или нож. Бельото му било насилствено свалено. Бил хвърлен на пода, ръцете му били извити назад и някой натиснал гърба му с ботуша си. Тогава усетил вкарването на твърд предмет в ануса си. Както са заявили адвокатите на жалбоподателя на публичното заседание на 16 май 2012 г., от всички действия, извършени срещу жалбоподателя, този бил най-унизителният и срамен акт. Според жалбоподателя, една супозитория била насилствено вкарана в ануса му. След това бил издърпан и влачен до ъгъла на стаята, където краката му били вързани заедно. Превръзката била махната от очите му. Светкавица временно го заслепила. Когато възстановил зрението си, видял седем или осем мъже, облечени в черно и с черни ски маски. Един от тях му сложил пелена, след това му облекли тъмносиня спортна дреха с къс ръкав. На главата му била нахлузена торба и му бил сложен колан със синджири, прикрепени към китките и глезените му. Мъжете му сложили антифони, превързали очите му и му сложили качулка. Накарали го да се приведе, като натиснали надолу главата му и бързо го отвели до един самолет, докато веригите прерязвали глезените му. Самолетът бил заобиколен от въоръжени македонски охранители. Той трудно дишал поради торбата, която покривала главата му. След като влязъл в самолета, бил хвърлен на пода с лице надолу, а ръцете и краката му били раздалечени и привързани към двете страни на самолета. По време на полета получил две инжекции. Дали му да вдишва и упойващо вещество. През по-голямата част от полета бил в безсъзнание. На паспорта му бил поставен македонски изходен печат с дата 23 януари 2004 г.
22. Според жалбоподателя, третирането му на летище Скопие преди полета, “най-вероятно в ръцете на специалния екип за предаване на ЦРУ [Централно разузнавателно управление на САЩ]”, е било забележително съответстващо на третирането, описано в неотдавна разкрит документ на ЦРУ, посочващ протокола за така наречения „шок на пленената жертва” („capture shock”) (виж параграф 124 по-долу).
5. Полет от Скопие до Афганистан
23. След кацането, жалбоподателят бил свален от самолета. Навън било по-топло, отколкото в Бивша югославска република Македония, което подсказало на жалбоподателя, че не е бил върнат в Германия. По-късно той достигнал до заключението, че се намира в Афганистан и че е летял дотам през Багдад.
6. Задържане и разпит в Афганистан
24. След като пристигнал в Афганистан, жалбоподателят пътувал с кола в продължение на около десет минути, след което бил измъкнат от колата, блъскан в стените на помещение, хвърлян на пода, ритан и бит. Нападателите нарочно се прицелвали в главата и врата му и стъпвали върху тях. Бил оставен в малка, мръсна, тъмна бетонна килия. Когато очите му привикнали към светлината, видял, че стените били покрити с ръкописи на арабски, урду и персийски. В килията нямало легло. Въпреки че било студено, той получил само едно мръсно войнишко одеяло и стари разкъсани дрехи, напъхани в тънка възглавница. През прозорец в горната част на килията видял червения залез. По-късно разбрал, че е бил настанен в място, контролирано от ЦРУ, което в медийни репортажи било посочвано като „Salt Pit”, тухлена фабрика на север от промишлената зона на Кабул, което било използвано от ЦРУ за задържане и разпит на заподозрени високопоставени терористи.
25. По време на задържането си той е бил разпитван три или четири пъти, всеки път от един и същи мъж, който говорел арабски с южноливански акцент, и винаги през нощта. Разпитите му били придружавани от заплахи, обиди, блъскане и крясъци. Непрестанните молби на жалбоподателя да се срещне с представител на германското правителство били игнорирани.
26. През март 2004 г. жалбоподателят, заедно с неколцина други задържани, с които общувал през стените на килиите, започнал гладна стачка, за да протестира срещу продължаващото си задържане без обвинения. Вследствие на условията, при които бил задържан, и на гладната стачка, здравословното му състояние се влошавало ежедневно. Той не получавал лечение през това време, въпреки че неколкократно бил поискал такова.
27. На 10 април 2004 г., тридесет и седмия ден от гладната стачка, мъже с качулки влезли в килията на жалбоподателя, издърпали го от леглото и вързали ръцете и краката му. Те го влачили до стаята за разпит, сложили го да седне на стол и го завързали. След това вкарали тръба през носа му до стомаха и излели течност през нея. След тази процедура жалбоподателят получил консервирана храна и книги за четене.
28. След принудителното хранене жалбоподателят се почувствал изключително зле и изпитвал много силни болки. През нощта лекар посетил килията му и му предписал лекарства, но жалбоподателят останал на легло в продължение на няколко дни. През това време жалбоподателят усетил слабо земетресение. В тази връзка той представя „списък със значимите земетресения в света през 2004 г.”, издадено от Геологически проучвания на САЩ („USGS”) на 6 октомври 2005 г. Според този документ, на 5 април 2004 г. в района Хиндукуш в Афганистан е имало еднократно земетресение.
29. На 16 май 2004 г. жалбоподателят е бил посетен от мъж, който говорел немски и се представил просто като „Сам”. Той посетил жалбоподателя още три пъти преди освобождаването му.
30. На 21 май 2004 г. жалбоподателят започнал втора гладна стачка.
7. „Обратно предаване” под прикритие в Албания
31. На 28 май 2004 г. жалбоподателят, със завързани очи и белезници, е бил изведен от килията и заключен в помещение, което приличало на товарен контейнер, докато чул звук на приближаващ самолет. Бил му върнат куфара, който му бил отнет в Скопие. Казали му да си облече отново дрехите, които е носил при пристигането си в Бивша югославска република Македония, и получил две нови фланелки, една от които облякъл. След това бил отведен в очакващия го самолет, със завързани очи и антифони, и бил завързан за седалката. “Сам” го придружавал на самолета. Казал, че самолетът ще кацне в друга европейска държава, но че жалбоподателят ще може да продължи за Германия.
32. Когато самолетът кацнал, жалбоподателят, който все още бил с превързани очи, бил сложен да седне на задната седалка на автомобил. Не му казали къде е. Движели се по планински маршрут, по павирани и непавирани пътища. Жалбоподателят усещал, че мъже се качват и слизат от колата. Всички мъже имали славянски акцент, но говорели много малко. Най-накрая колата спряла. Жалбоподателят е бил изведен от колата и превръзката била махната от очите му. Похитителите му върнали личните принадлежности и паспорта, махнали белезниците му и го упътили да върви надолу по пътя, без да се обръща. Било тъмно и пътят бил пуст. Жалбоподателят мислел, че ще бъде застрелян в гърба и оставен да умре. Той завил покрай един ъгъл и попаднал на трима въоръжени мъже. Те веднага поискали паспорта му. Видели, че германският му паспорт е без виза, и го попитали защо е в Албания без разрешение. Той отговорил, че няма представа къде се намира. Казали му, че е близо до албанската граница с Бивша югославска република Македония и Сърбия. Мъжете го отвели до малка сграда с албанското знаме и го представили на висшестоящо длъжностно лице. Длъжностното лице забелязало дългата коса и брада на жалбоподателя и му казало, че прилича на терорист. След това жалбоподателят бил отведен до летище Майка Тереза в Тирана. Бил преведен през митнически и имиграционен контрол без проверка и качен на самолет за Франкфурт, Германия. На паспорта му бил поставен албански изходен печат.
8. Пристигане в Германия
33. На 29 май 2004 г. в 8.40 часа жалбоподателят пристигнал на Международно летище Франкфурт. Тежал около осемнадесет килограма по-малко, отколкото при отпътуването си от Германия, косата му била дълга и неподдържана и не се бил бръснал, откакто бил пристигнал в Бивша югославска република Македония. Веднага след пристигането си в Германия жалбоподателят се свързал с г-н M. Гнийдич, адвокат, практикуващ в Улм.
34. В писменото си становище жалбоподателят е заявил, че не е бил подложен на медицински преглед, с изключение на изотопния анализ на космените му фоликули (виж параграфи 56 и 57 по-долу). По време на публичното заседание, адвокатите на жалбоподателя уточниха, че резултатите от някои медицински прегледи, извършени при завръщането му в Германия, са били представени от германската прокуратура за целите на проверката Фава на Европейския парламент (виж параграфи 47-51 по-долу). Тези резултати обаче не са били представени на Съда, тъй като не били решаващи за наличието на физическа травма, като се има предвид продължителният период от време след инцидента на летище Скопие. Освен това, жалбоподателят заявил, че е бил подложен на ловки техники и методи за разпит, които специално били разработени така, че да не оставят следи от малтретиране.
35. В доклада Марти от 2007 г. (виж параграф 46 по-долу) било отбелязано, че жалбоподателят е потърсил лечение в центъра за лечение на жертви на изтезания в Ной-Улм скоро след завръщането си в Германия през 2004 г. Едва през 2006 г. обаче г-н Гнийдич успял да получи исканото споразумение за финансиране от здравната застраховка, за да може жалбоподателят да започне ограничен курс на лечение (седемдесет часа) в центъра, който според г-н Гнийдич и терапевта бил недостатъчен (виж параграф 296 от доклада Марти от 2007 г.).
36. Жалбоподателят също така представил писмено становище от 5 януари 2009 г. от д-р Катрин Портърфийлд, старши психолог в програмата за оцелели след изтезания на Белвю и Университета Ню Йорк, в което тя е потвърдила, че жалбоподателят страдал от посттравматичен стрес и депресия, „най-вероятно причинени от опита му в плен и продължителното малтретиране и злоупотреба”. Мнението на д-р Портърфийлд се основавало на няколко телефонни разговора и две последващи дискусии с жалбоподателя. Тя също така го посъветвала да посети специалист, практикуващ в близост до местоживеенето му, който да притежава нужния клиничен опит, за да му помогне. Жалбоподателят не изпълнил указанията.
B. Становището на правителството на Бивша югославска република Македония по отношение на твърденията на жалбоподателя
1. Становището на ответното правителство, отбелязано в докладите, приети въз основа на някои международни проверки
(a) Твърдения за тайни арести и незаконни междудържавни предавания на задържани лица с участието на държави-членки на Съвета на Европа, Doc. 10957, 12 юни 2006 г. („докладът Марти от 2006 г.”)
37. На 13 декември 2005 г. председателят на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа поискал от Комитета по правните въпроси и правата на човека на Асамблеята да разследва твърденията за “извънредни предавания” на лица в Европа. Сенатор Дик Марти от Швейцария бил назначен за специален докладчик. На 12 юни 2006 г. Асамблеята публикувала доклада Марти от 2006 г. В него е изложена позицията на македонските власти относно случая на жалбоподателя, изразена по време на срещи, проведени между 27 и 29 април 2006 г. Посочено е, inter alia:
„3.1.3.1. Становището на властите
106. „Официалната линия” на македонското правителство най-напред е изложена в писмо на министъра на вътрешните работи [име] до посланика на Европейската комисия [име] от 27 декември 2005 г. Накратко казано, тя по същество съдържа четири точки, „съгласно полицейските доклади”: първо, г-н Ел-Масри е пристигнал с автобус на македонския граничен контролно-пропускателен пункт Табановце в 16 часа на 31 декември 2003 г.; второ, той е бил разпитан от „упълномощени полицейски служители”, които го подозирали в „притежание на фалшив документ за самоличност”; трето, около пет часа по-късно на г-н Ел-Масри „е било позволено да влезе” в Македония, очевидно свободно; и четвърто, на 23 януари 2004 г. той е напуснал Македония през граничния контролно-пропускателен пункт Блаце и е отишъл в Косово ...
108. Президентът на Републиката [име] изложи твърдата си позиция още на първата среща с делегацията на Европейския парламент, обезкуражавайки всяко длъжностно лице, което би пожелало да наруши единството чрез изразяване на независима гледна точка: „Искам да Ви уверя, че до този момент не съм попаднал на причина, поради която да се усъмня в официалната позиция на нашето Министерство на вътрешните работи. Не съм получил допълнителни коментари или факти от нито една страна, които да ме убедят, че изразеното в официалния доклад на Министерството не е вярно.”
109. В петък, 28 април, официалното становище беше представено с много повече подробности по време на среща с [име], ръководител на УБК - главната разузнавателна служба на Македония - по времето на Ел-Масри. [Той] заяви, че Отделът за контрол и професионални стандарти на УБК е започнал разследване по случая и е проследил официалните доклади за всички контакти на г-н Ел-Масри с македонските власти. Допълнителните подробности, изложени от [ръководителя на УБК] са обобщени както следва:
Г-н Ел-Масри е пристигнал на македонската граница на 31 декември 2003 г., в навечерието на Нова Година. Министерството на вътрешните работи (МВР) е осигурявало засилена охрана през празничния период и е работело при по-висока степен на тревога поради вероятността за престъпна дейност. Поради тази засилена активност пътниците в автобуса са били подложени на внимателна проверка за сигурност, включително и на проверка на документите им за самоличност.
При проверката на паспорта на г-н Ел-Масри у македонските гранични полицаи се зародили известни съмнения, затова било взето решение да „го задържат”. За да не се налага другите пътници да чакат на границата, автобусът получил разрешение да продължи по маршрута си.
Целта на задържането на г-н Ел-Масри е била той да бъде разпитан, което (според [ръководителя на УБК]) е било извършено в съответствие с всички приложими европейски стандарти. Служители на УБК, службата за сигурност и контраразузнаване, присъствали на всички гранични пунктове в Македония като част от това, което описват като ‘интегрирано управление и сигурност по границите’. Длъжностни лица от УБК са присъствали по време на разпита на г-н Ел-Масри. Длъжностните лица са разпитали г-н Ел-Масри за причините за пътуването му в страната, къде възнамерява да отседне и дали носи достатъчно пари. [Ръководителят на УБК] обясни: „Считам, че това са все стандартни въпроси, които се задават в контекста на такава рутинна процедура – не мисля, че ще трябва да навлизам в допълнителни подробности”.
По същото време македонски длъжностни лица са извършили предварителна визуална проверка на документите за самоличност на г-н Ел-Масри. Те подозирали, че паспортът му може да е фалшив или подправен – като забелязали по-конкретно, че г-н Ел-Масри е роден в Кувейт, а твърди, че е германски гражданин.
Допълнителна паспортна проверка е била извършена в базата данни на Интерпол. Граничният пункт в Табановце не е свързан с мрежата на Интерпол, така че информацията е трябвало да бъде прехвърлена в Скопие, откъдето е било направено искане по електронен път до централната база данни на Интерпол в Лион. Длъжностно лице от Отдела за анализи на УБК изглежда е направило искането с помощта на електронен код, така че македонските власти не могат да представят протокол от него. Г-н Ел-Масри е трябвало да изчака на граничния пункт, докато се провеждала проверката в Интерпол.
Когато е било установено, че няма издадена заповед на Интерпол по отношение на г-н Ел-Масри и няма други основания за задържането му, той е бил освободен. Тогава той е напуснал граничния контролно-пропускателен пункт в Табановце, въпреки че македонските длъжностни лица не могат да посочат точно как е сторил това. Попитан директно за това по време на допълнителна среща, министърът на вътрешните работи [име] заявил: „не сме в състояние да Ви кажем точно какво се е случило с него, след като е бил освободен, защото това не ни интересува; след като дадено лице напусне граничния пункт, не сме в състояние да знаем как е продължило пътуването си”.
МВР впоследствие е установило ... че г-н Ел-Масри е отседнал в хотел в Скопие с име „Скопски мерак”. Твърди се, че г-н Ел-Масри е пристигнал вечерта на 31 декември 2003 г. и се е регистрирал в книгата на гостите. Останал е в продължение на двадесет и три нощи, които включвали закуска, и е напуснал хотела на 23 януари 2004 г.
Тогава Министърът е извършил допълнителна проверка на всички гранични контролно-пропускателни пунктове и е установил, че вечерта на същия ден, 23 януари 2004 г., г-н Ел-Масри е напуснал територията на Македония през граничен контролно-пропускателен пункт Блаце и е отишъл в Косово. Когато бил попитан, дали в паспорта на г-н Ел-Масри е бил поставен печат, удостоверяващ напускането му на страната по този начин, [ръководителят на УБК] отговорил: „Нормално трябва да има печат на паспорта при излизане от границите на Македония, но не мога да бъда сигурен. UNMIK [Административната мисия на ООН в Косово] също присъства на косовската граница и отговаря за протокола от другата страна ... Мой колега от УБК току-що ме информира, че неотдавна е преминал на два пъти границата при Блаце и нито веднъж не му е бил поставен печат.”
...
116. Това, което не е обявено в официалната версия, е фактът, че македонският УБК рутинно се консултира с ЦРУ по такива въпроси (което до известна степен е напълно разбираемо и логично). Според получена от нас поверителна информация (чийто източник ни е известен), пълно описание на г-н Ел-Масри е било предадено на ЦРУ чрез ръководителя на бюрото му в Скопие за проверка ... дали въпросното лице е в контакт с терористични движения и по-специално с Ал-Кайда? Въз основа на разузнавателната информация за Халед Ел-Масри, с която разполагало – чието съдържание не ни е известно – ЦРУ е отговорило положително. УБК, като местна партньорска организация, е поискало да присъства по време на обезвреждането и задържането на г-н Ел-Масри, докато стане възможно предаването му на ЦРУ.”
(b) Съвет на Европа, доклад на Генералния секретар по чл. 52 от Конвенцията относно тайното задържане и транспортиране на лишени от свобода лица, заподозрени в терористични актове (SG/Inf (2006) 5, 28 февруари 2006 г.)
38. На 21 ноември 2005 г. Генералният секретар на Съвета на Европа се е позовал на процедурата по чл. 52 от Конвенцията във връзка с доклади за европейско тайно споразумение за секретни полети за предаване на лица. Държавите членки били приканени да представят доклади относно контрола, предвиден във вътрешното им законодателство по отношение на действия на чуждестранни агенти в тяхната юрисдикция, относно правните гаранции за недопускане на неофициално лишаване от свобода, за правните и следствените действия в отговор на твърдения за нарушения на права по Конвенцията и относно това, дали длъжностните лица, които според твърденията са участвали в действия или бездействия, довели до такова лишаване от свобода на задържани, са били или са обект на разследване.
39. На 17 февруари и 3 април 2006 г. правителството ответник е отговорило на това искане. В по-късното си становище правителството е заявило позицията си относно случая на жалбоподателя. То е заявило, inter alia:
„... Що се отнася до случая на г-н Халед Ел-Масри, бихме желали да Ви информираме, че случаят е разгледан от Министерството на вътрешните работи и информацията за него е изпратена на представители на Европейската комисия в Република Македония, на директора за Западни Балкани в ГД [Генерална дирекция] разширяване на Европейската комисия в Брюксел и на членове на Европейския парламент още през юни 2005 г. ... [М]инистерството на вътрешните работи на Република Македония информира, че на базата на полицейски доклади за влизанията и излизанията през държавната граница на Република Македония, г-н Халед Ел-Масри е пристигнал с автобус на граничния контролно-пропускателен пункт Табановце от Държавен съюз Сърбия и Черна Гора на 31 декември 2003 г. в 16 ч., като е представил германски паспорт. След като го заподозрели в притежание на подправен документ за самоличност, компетентните полицейски служители проверили документа и разпитали г-н Халед Ел-Масри на граничния контролно-пропускателен пункт. Била извършена и проверка в базата данни на Интерпол, от която се установило, че срещу г-н Ел-Масри няма издадена заповед за международен арест. Г-н Халед Ел-Масри е получил разрешение да влезе в Република Македония на 31 декември 2003 г. в 20.57 ч. Според полицейските архиви, г-н Халед Ел-Масри е напуснал Република Македония на 23 януари 2004 г. през граничния контролно-пропускателен пункт Блаце и е отишъл в Държавен съюз Сърбия и Черна Гора (в участъка на Косово).”
2. Версия за събитията, изложена от ответното правителство в производството пред Съда
40. Правителството потвърждава изложената по-горе версия за събитията (виж параграфи 37 и 39 по-горе). Отрича жалбоподателят да е бил задържан и малтретиран от държавни агенти в хотела, да е бил предаван на агенти на ЦРУ и същите да са го малтретирали на летище Скопие и прехвърлили в контролиран от ЦРУ затвор в Афганистан. Според неговите твърдения, жалбоподателят свободно е влязъл, пребивавал и напуснал територията на ответната държава. Единственият контакт с държавни агенти е бил осъществен на 31 декември 2003 г. по повод влизането му в ответната държава, когато са били направени проверки във връзка с валидността на паспорта му. Не е имало друг контакт с държавни агенти през целия му престой в ответната държава. Проверките на МВР показвали, че жалбоподателят е пребивавал в ответната държава по свой избор и свободна воля в периода между 31 декември 2003 и 23 януари 2004 г., когато свободно е напуснал страната през граничния контролно-пропускателен пункт Блаце.
41. В подкрепа на своите аргументи, правителството е представило копие от следните документи: извлечения от официалните справки за преминаванията на границата през гранични пунктове Табановце и Блаце; извлечение от хотелската книга на гостите, в която жалбоподателят е бил регистриран като гост, обитаващ стая 11 в периода между 31 декември 2003 и 22 януари 2004 г., както и две писма от февруари 2006 г., в които управителят на хотела първо е съобщил на МВР имената на шест лица, които са били дежурни в хотела през съответния период, и второ е отрекъл някой да е пребивавал в хотела против волята си. Било удостоверено също така, че лицето, чиято снимка била поставена на уебсайта на хотела (виж параграф 17 по-горе), е бил г-н З.Г., който можел да бъде намерен в хотела. Правителството представило също и писмо от 3 февруари 2006 г., в което македонският министър на транспорта и гражданската авиация бил информирал МВР, че на 23 януари 2004 г. самолет Боинг 737, изпълняващ полет от Палма, регистриран под № N313P, е получил разрешение за кацане на летище Скопие, че същият самолет бил получил разрешение (в 22.30 ч.) да излети за Кабул, а в 2.25 ч. на 24 януари 2004 г. бил получил разрешение да лети за Багдад. Освен това, правителството е представило копие от хотелските сметки на жалбоподателя, които според него той заплатил в брой. Най-накрая, то е представило копие от полицейски доклад за задържането на жалбоподателя на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце на 31 декември 2003 г. Както е посочено в доклада, жалбоподателят е бил задържан в периода от 16.30 до 21.30 ч. В доклада не се посочват причините за задържането, но е отбелязано на ръка, че жалбоподателят е задържан въз основа на „тел. № 9106 от 8 декември 2003 г.”.
C. Международни проверки във връзка със случая на жалбоподателя
42. Извършени са редица международни проверки във връзка с твърдения за “извънредни предавания” на лица в Европа и участието на европейски правителства. В докладите се посочва случаят на жалбоподателя.
1. Парламентарна асамблея на Съвета на Европа – „проверката Марти”
(a) Докладът Марти от 2006 г.
43. В доклада Марти от 2006 г. (виж параграф 37 по-горе) се посочва, inter alia:
„A. Проекторешение
...
7. Събраните до момента факти и информация, както и нови фактически модели, които понастоящем се разследват, показват, че основните елементи на тази „паяжина” включват по-специално: световна мрежа от тайни задържания в „черни обекти” на ЦРУ и във военни или военноморски бази; програма на ЦРУ за „предавания”, посредством която заподозрени в тероризъм лица са превозвани с цивилни самолети между различни държави извън обхвата на всякаква юридическа защита, често за да бъдат предадени на държави, които обичайно прибягват до унизително третиране и изтезания; и използване на военновъздушни бази и самолети за превозване на задържани като човешки товар в залива Гуантанамо в Куба или до други центрове за задържане ...
11. Опитите за установяване на действителният характер и мащаб на тези незаконни операции неизменно срещат съпротива или отказ както от страна на САЩ, така и на техните европейски партньори. Властите на повечето държави-членки на Съвета на Европа отричат да участват в подобни операции, в много случаи без да са извършили каквито и да било проверки или сериозно разследване ...
C. Обяснителен меморандум
...
2.7.1. Методология на ЦРУ – третиране на задържания по време на предаване
... Съвкупността от случаи, посочени в доклада, свидетелстват за съществуването на установен modus operandi на предаванията, изпълняван от елитна, добре обучена и високодисциплинирана група от агенти на ЦРУ ...
11. Заключение
287. Макар и сериозни доказателства – поне в тесния смисъл на думата – засега да не се очакват, редица последователни и сходни елементи показват, че тайни места за задържане действително са съществували и незаконни междудържавни предавания на лица действително са били извършвани в Европа. ...”
44. Летище Скопие е категоризирано в доклада Марти от 2006 г. като „пункт за еднократни предавания”, т.е. място, от което даден задържан или група задържани биват предавани или транспортирани незаконно, но без това да се случва системно.
45. Относно случая на жалбоподателя, в доклада Марти от 2006 г. се посочва, inter alia:
„3. Конкретни примери за документирани предавания
3.1. Халед Ел-Масри
92. Разговаряхме с Халед Ел-Масри в продължение на много часове, той свидетелства публично и пред Временната комисия на Европейския парламент, и намираме за достоверна версията му, че е бил задържан в Македония и Афганистан в продължение на почти пет месеца.
...
3.1.2. Елементи, подкрепящи разказа на г-н Ел-Масри
102. Версията на г-н Ел-Масри е подкрепена от редица доказателства, някои от които засега не могат да бъдат публично оповестени, защото са обявени за конфиденциални или защото по отношение на тях важи изискването за поверитеност на висящото разследване в мюнхенската прокуратура във връзка с оплакването на г-н Ел-Масри, че е бил отвлечен.
103. Доказателствата, които вече са станали обществено достояние, са цитирани в горепосочения меморандум, представен на съда във Вирджиния, в който г-н Ел-Масри е изложил оплакването си:
• Паспортни печати, потвърждаващи влизането на г-н Ел-Масри в Македония и излизането му от тази държава, както и излизането му от Албания на въпросните дати;
• Научно изследване на космените фоликули на г-н Ел-Масри, извършено в рамките на германското разследване, резултатите от което подкрепят твърдението на г-н Ел-Масри, че е прекарал известно време в южноазиатска страна и че не е приемал храна в течение на продължителен период от време;
• Други веществени доказателства, включително паспорта на г-н Ел-Масри, двете фланелки, които е получил от американските си похитители при отпътуването си от Афганистан, бордната карта от Тирана за Франкфурт и няколко ключа, които г-н Ел-Масри е държал по време на своето изпитание, всички предадени на германските обвинители;
• Авиационни дневници, потвърждаващи, че бизнес самолет Боинг, притежаван и управляван от ответниците по това дело [корпорация със седалище в САЩ, Premier Executive Transportation Services, Inc., и управлявана от друга корпорация със седалище в САЩ, Aero Contractors Limited], регистриран във FAA [Федерална авиационна администрация на САЩ] под N313P, е излетял от Палма, Майорка, Испания, на 23 януари 2004 г.; кацнал е на летище Скопие в 20:51 ч. същата вечер; и е напуснал Скопие повече от три часа по-късно, като е летял за Багдад и след това за Кабул, столицата на Афганистан [база данни на движението на самолетите, компилирана с помощта на информация от различни източници, е била приложена към доклада Марти от 2006 г.];
• Свидетелски показания от други пътници, пътували в автобуса от Германия за Македония, които потвърждават твърденията на г-н Ел-Масри за задържането му на границата;
• Снимки на хотела в Скопие, където г-н Ел-Масри е бил задържан в продължение на двадесет и три дни, с помощта на които г-н Ел-Масри е разпознал както стаята си, така и служител, който му е сервирал храна;
• Геологическа справка, потвърждаваща спомена на г-н Ел-Масри за слаби земетресения по време на задържането му в Афганистан;
• Свидетелство за самоличността на „Сам”, когото г-н Ел-Масри е разпознал от снимки и полицейско разпознаване и когото медийни репортажи описват като германски разузнавател, имащ връзки с чуждестранни разузнавателни служби;
• Скици на разположението на афганистанския затвор, нарисувани от г-н Ел-Масри, които веднага били разпознати от друга жертва на извънредно предаване, задържана от САЩ в Афганистан;
• Снимки, направени веднага след завръщането на г-н Ел-Масри в Германия, които потвърждават твърденията му за загуба на тегло и неподдържан външен вид.
...
113. Съществуват достатъчно данни, от които може да се направи извод за наличие на противоречия в официалната позиция. Например Министерството на вътрешните работи заявява, че „собственикът на хотела трябва да разполага с документацията за сметката на г-н Ел-Масри”, докато собственикът на хотела отговаря на няколко запитвания, както телефонни, така и лични, че документацията е предадена на МВР.
...
125. Всички тези фактически елементи показват, че ЦРУ е извършило „предаване” на Халед Ел-Масри. Въпросният самолет бил приключил с трансфера на друг задържан едва два дни по-рано и самолетът все още бил в същия „маршрут на предаване”. Самолетът и неговия екипаж прекарали междинния период в Палма де Майорка, популярна спирка на ЦРУ. Физическото и морално унижение, на което е бил подложен г-н Ел-Масри, преди да бъде качен на самолета в Македония, съответства на системната „методология за предаване” на задържани на ЦРУ, описана по-горе в настоящия доклад. Дестинацията на полета, превозващ г-н Ел-Масри – Кабул – формира център на тайните лишавания от свобода на ЦРУ в графичното ни представяне на ‘паяжината’.
...
127. Струва си да се повтори, че анализът на всички факти по случая показва, че твърденията на Ел-Масри са достоверни. Всичко показва, че той е бил жертва на отвличане и малтретиране, достигащо до изтезание по смисъла на термина, установен в практиката на Комитета на ООН против изтезанията ...”
(b) Тайни задържания и незаконно транспортиране на задържани с участието на държави членки на Съвета на Европа: втори доклад, Doc. 11302 rev., 11 юни 2007 г. („докладът Марти от 2007 г.”)
46. В доклада си от 11 юни 2007 г. сенатор Марти е заявил, inter alia:
„5. Някои европейски правителства са попречили на търсенето на истината и продължават да го правят, като се позовават на понятието „държавни тайни”. Конфиденциалността се използва, за да не се дават обяснения на парламентарни органи или за да се попречи на съдебната власт да установи фактите и да преследва виновните за престъпления ... Същият подход накара властите на „Бивша югославска република Македония” да скрият истината и да дават очевидно лъжливи обяснения за действията на собствените си национални служби и на ЦРУ при осъществяването на тайното задържане и предаване на Халед Ел-Масри.
...
273. Вярваме, че вече успяхме да проследим в подробности одисеята на г-н Ел-Масри и да хвърлим светлина върху завръщането му в Европа: ако ние, които не разполагаме нито с власт, нито с ресурси, успяхме да направим това, защо компетентните власти не успяха да се справят? Има само едно възможно обяснение: те нямат интерес от разкриването на истината.
...
275. ... Успяхме да докажем участието на ЦРУ в прехвърлянето на г-н Ел-Масри в Афганистан, като свързахме полета, който го е превозил дотам – самолет N313P, изпълняващ полет от Скопие (‘Бивша югославска република Македония’) за Багдад (Ирак) и Кабул (Афганистан) на 24 януари 2004 г. – с друг известен трансфер на лице, задържано от ЦРУ, със същия полет два дни по-рано, като така установихме първия „маршрут на предаване”. ...
276. При пристигането на г-н Ел-Масри в Афганистан той е бил настанен в таен център за задържане на ЦРУ близо до Кабул и е държан в „малка, мръсна бетонна килия” в продължение на повече от четири месеца. През този период ЦРУ е установило, че срещу него не може да бъде повдигнато обвинение и че паспортът му е истински, но по необясними причини са продължили да го държат в неговата мизерна изолация още няколко седмици след това.
...
279. Днес считам, че съм в състояние да възстановя обстоятелствата около завръщането на г-н Ел-Масри от Афганистан: той е бил превозен от Кабул на 28 май 2004 г. на борда на самолет Гълфстрийм на ЦРУ с регистрационен номер N982RK до военновъздушна база в Албания, наречена летище [Bezat-Kuçova].
...
314. „Официалната версия” за принудителния престой на г-н Ел-Масри в „Бивша югославска република Македония” окончателно загуби каквато и да било достоверност ...”
2. Европейският парламент: разследването Фава
47. На 18 януари 2006 г. Европейският парламент е създал Временна комисия за извънредните предавания на задържани и е определил за докладчик г-н Клаудио Фава. Задачата на комисията е била да разследва твърденията за наличие на затвори на ЦРУ в Европа. Комисията Фава е провела 130 срещи и е изпратила делегации в Бивша югославска република Македония, САЩ, Германия, Обединеното кралство, Румъния, Полша и Португалия.
48. Тя е установила поне 1 245 полета, изпълнявани от ЦРУ в европейското въздушно пространство в периода между края на 2001 и 2005 г. По време на посещението в Бивша югославска република Македония комисията се е срещнала с високопоставени длъжностни лица.
49. На 6 юли 2006 г. Европейският парламент е приел резолюция относно предполагаемото използване на европейски държави от ЦРУ с цел транспортиране и незаконно задържане на затворници (2006/2027(INI)), P6_TA (2006)0316), в която е заявено, inter alia:
„19. [Европейският парламент] осъжда отвличането от ЦРУ на германския гражданин Халед Ел-Масри, държан в Афганистан от януари до май 2004 г. и подложен на унизително и нечовешко отношение; отбелязва по-нататък подозрението – неотслабено до момента – че Халед ел Масри е бил държан незаконно и преди тази дата, от 31 декември 2003 до 23 януари 2004 г., в Бивша югославска република Македония и че е бил транспортиран оттам в Афганистан на 23-24 януари 2004 г.; намира за недостатъчни мерките, които Бивша югославска република Македония твърди, че е взела за разследване на случая ...
42. Осъжда факта, че германският гражданин Халед Ел-Масри е бил държан незаконно в Афганистан в продължение на повече от четири месеца през 2004 г.; изразява съжаление за нежеланието на властите на Бивша югославска република Македония да потвърдят, че Ел-Масри е бил в Скопие и вероятно е бил държан там преди транспортирането му в Афганистан от агенти на ЦРУ ...”
50. На 30 януари 2007 г. е публикуван окончателният доклад относно предполагаемото използване на европейски държави от ЦРУ с цел транспортиране и незаконно задържане на затворници (2006/2200 (INI)), doc. A6-0020/2007). Като се отбелязва липсата на задълбочено разследване от държавата ответник, в доклада се посочва, inter alia:
„136. [Европейският парламент] осъжда извънредното предаване на германския гражданин Халед Ел-Масри, отвлечен на граничния пропускателен пункт Табановце в Бивша югославска република Македония на 31 декември 2003 г., незаконно държан в Скопие от 31 декември 2003 г. до 23 януари 2004 г. и след това транспортиран в Афганистан на 23-24 януари 2004 г., където е бил държан до май 2004 г. и подложен на унизително и нечовешко отношение;
...
138. Изцяло подкрепя предварителните заключения на мюнхенския държавен прокурор Мартин Хофман за отсъствието на доказателства, въз основа на които да се отхвърли версията на Халед Ел-Масри за събитията;”
51. В доклада също така се подчертава, че „понятието „тайни затвори” включва в себе си не само затворите, но и всички места, където индивиди са държани incommunicado, като например частни домове, полицейски участъци или хотелски стаи, какъвто е бил случаят с Халед Ел-Масри в Скопие”.
3. Комитет на ООН по правата на човека, заключително становище относно Бивша югославска република Македония, 3 април 2008 г., UN Doc. ССРR/С/МKD/СO/2
52. В рамките на периодичния преглед на спазването от държавата ответник на Международния пакт за гражданските и политическите права, извършен от Комитета на ООН по правата на човека по време на сесията му от март и април 2008 г., Комитетът „отбелязва разследването, извършено от държавата-членка, и отричането от нея на всякакво участие в предаването на [жалбоподателя], независимо от подробните твърдения и тревогите [изразени в проверките Марти и Фава]”. Комитетът на ООН по правата на човека е направил следните препоръки:
“14. ... Държавата членка трябва да обмисли провеждането на ново и задълбочено разследване на твърденията на г-н Халед Ел-Масри. Разследването трябва да вземе под внимание всички налични доказателства и да потърси сътрудничеството на самия г-н Ел-Масри ...”
53. Тази препоръка е била подкрепена от Комисаря по правата на човека към Съвета на Европа в доклада му, публикуван на 11 септември 2008 г. (Комисар по правата на човека към Съвета на Европа, Томас Хамарберг, „Доклад за посещение в Бивша югославска република Македония, 25-29 февруари 2008 г.”).
4. Петицията на жалбоподателя срещу САЩ до Междуамериканската комисия по правата на човека
54. На 9 април 2008 г. жалбоподателят е подал петиция до Междуамериканската комисия по правата на човека. На 23 август 2009 г. Комисията е изпратила петицията до правителството на САЩ за становище. Не е предоставена допълнителна информация за това производство.
D. Относими процедури пред национални власти, различни от тези на държавата-ответник
1. Германия
(a) Разследване от германската прокуратура
55. На неуточнена дата през 2004 г. мюнхенската прокуратура е започнала разследване на твърденията на жалбоподателя, че е бил незаконно отвлечен, задържан, физически и психически малтретиран и разпитван в Бивша югославска република Македония и Афганистан. Според жалбоподателя, предприети са били редица следствени действия, включително разпит на очевидци, които потвърдили, че жалбоподателят е пътувал за Бивша югославска република Македония с автобус в края на 2003 г. и че е бил задържан скоро след влизането му в тази държава.
56. Освен това, извършен е бил изотопен анализ на косата на жалбоподателя. В експертиза от 17 януари 2005 г. се посочва, inter alia:
„... много е вероятно наблюдаваните промени в приложените изотопни отпечатъци [на косата на жалбоподателя] действително да отговарят на твърденията на [жалбоподателя] ...”
57. Според първата анкетна комисия на германския Бундестаг (виж по-долу), радиоизотопният анализ също потвърждавал, че жалбоподателят е преминал през две гладни стачки.
58. На 31 януари 2007 г. мюнхенският прокурор е издал заповед за арест на тринадесет агенти на ЦРУ поради участието им в твърдяното задържане на жалбоподателя. Имената на търсените лица не са оповестени публично. Твърди се, че самоличността на агентите на ЦРУ е разкрита пред германската прокуратура от испанските власти, които са я установили по време на проведеното от тях разследване на използването на испански летища от ЦРУ.
(b) Парламентарна анкета в Германия
59. На 7 април 2006 г. германският Бундестаг (федерален парламент) е сформирал първа анкетна комисия на шестнадесетия законодателен период („анкетната комисия”), за да контролира дейността на тайните служби. В рамките на тригодишен период на разследване анкетната комисия е провела общо 124 сесии, обхванала е седем области на разследване и е изслушала общо 141 свидетели, включително жалбоподателя. Констатациите на анкетната комисия са оповестени публично на 18 юни 2009 г.
60. Докладът на анкетната комисия, който съдържа 1,430 страници, посочва, inter alia:
„... Версията на Халед Ел-Масри за задържането му в Македония и Афганистан е правдоподобна, що се отнася до основните факти на задържането му в Македония и транспортирането му в Афганистан, както и до лишаването му от свобода там от сили на САЩ. Остават съмнения обаче относно някои конкретни аспекти на твърденията му.
Полицейското разследване, извършено от швабски правоохранителни органи и подпомагано от BKA [Bundeskriminalamt – германска федерална криминална полиция], потвърждават твърденията на г-н Ел-Масри. Пътуването му до Македония на 31 декември 2003 г. е било потвърдено от свидетели. Твърденията на Ел-Масри за транспортирането му от Македония до Афганистан от сили на САЩ съответстват на последващи твърдения на други жертви на ексцесии на „войната срещу тероризма” от правителството на САЩ по онова време. Регистрираното движение на американски Боинг 737 на предполагаемите авиолинии на ЦРУ Aero-Contractors, изпълнил полет от Майорка до Скопие на 23 януари 2004 г. и продължил за Кабул, потвърждава темпоралните данни на г-н Ел-Масри за продължителността на задържането му в македонски хотел ...
Всичко това потвърждава сериозните съмнения на комисията относно официалната македонска версия за събитията ... Македонското правителство продължава да отрича задържането му в хотел и транспортирането му в Афганистан, като нарича това клеветническа медийна кампания. Тази официална македонска версия на събитията е явно неточна. По-скоро се налага заключението, че съществуват убедителни доказателства за твърденията на Ел-Масри за ареста и транспортирането му извън страната...” (стр. 353).
61. Според доклада, остават съмнения за действителната цел на пътуването на жалбоподателя до Скопие. Установени са и съществени противоречия в твърденията му за разпита му в Бивша югославска република Македония и в Афганистан, и по-конкретно подозрението му относно германския произход на „Сам”.
2. Иск в САЩ
62. На 6 декември 2005 г. Американският съюз за граждански свободи („ACLU”) е предявил иск от името на жалбоподателя в Районния съд на източния район на щата Вирджиния в САЩ срещу редица ответници, включително бившия директор на ЦРУ Джордж Тенет и някои неустановени агенти на ЦРУ. В исковата молба се излагало, че жалбоподателят е бил лишен от свобода без съдебна заповед. Предявен е бил и иск по Закона за непозволено увреждане на чужденци за нарушение на международни правни норми, забраняващи продължителното произволно задържане и жестокото, нечовешко или унизително отнасяне.
63. През май 2006 г. Районният съд отхвърлил иска на жалбоподателя, като намерил, че правителството на САЩ е установило наличието на имунитет, основан на държавна тайна. Районният съд е приел, че интересът на държавата от запазване на държавната тайна има превес над индивидуалния интерес на жалбоподателя от правосъдие. След обжалване, решението е било потвърдено от Апелативния съд на Четвърти район на САЩ. През октомври 2007 г. Върховният съд отказал да разгледа случая.
E. Производство в Бивша югославска република Македония във връзка с твърденията за арест, лишаване от свобода и малтретиране на жалбоподателя
1. Производство пред Отдела за контрол и професионални стандарти към МВР („ОКПС”)
64. През 2005 г. ОКПС е извършил вътрешна проверка по твърденията на жалбоподателя в рамките на МВР. Жалбоподателят не е бил поканен да представи доказателства пред ОКПС, нито е бил информиран за изхода от разследването. Резултатите от тази проверка не са му били съобщени, но са били изпратени на представители на Европейския съюз в държавата ответник (виж параграф 39 по-горе).
65. След като е било уведомено за настоящото дело, правителството е представило копие от два доклада, издадени от ОКПС на 20 март 2006 и 10 април 2008 г. И двата доклада са изготвени по искане на Отдела за борба с организираната престъпност и корупцията към прокуратурата, който работел по две самостоятелни искания за правна помощ, отправени съответно на 9 май 2005 и 13 ноември 2007 г. от мюнхенската прокуратура, разследваща оплакванията на жалбоподателя в Германия. В тези доклади се повтаря изложената по-горе версия на правителството. Посочва се, че след като е пристигнал на граничния контролно-пропускателен пункт Табановце на 31 декември 2003 г., жалбоподателят е бил задържан от 16.30 до 21.30 ч. в официалните помещения на граничните власти и е бил разпитан от македонската полиция във връзка с подозренията за притежание на фалшив паспорт. След като е бил освободен, той е отседнал в хотел, където е бил настанен в стая № 11. Той е платил хотелската сметка и е напуснал държавата ответник на 23 януари 2004 г. в 18.20 ч. през граничен контролно-пропускателен пункт Блаце, движейки се пеш. Уточнено е било, че ръководителят на УБК, която била част от МВР, не е бил награждаван от нито една чуждестранна агенция, включително ЦРУ. В заключение се посочвало, че никой, включително жалбоподателят, не е бил държан в хотел и разпитван от служители на МВР.
66. В течение на тези проверки МВР е представило на македонската прокуратура посочените по-горе документи (виж параграф 41 по-горе).
2. Наказателно производство срещу неизвестни длъжностни лица
67. На 6 октомври 2008 г. жалбоподателят, чрез своя адвокат г-н Ф. Медарски, е подал до прокуратурата в Скопие жалба за незаконно задържане и отвличане от неизвестни длъжностни лица, престъпления, наказуеми по силата на чл. 140 от Наказателния кодекс. Било направено и оплакване за изтезания и други форми на нечовешко или унизително отнасяне или наказание, наказуеми по силата на членове 142 и 143 от Наказателния кодекс. В подкрепа на твърденията си, жалбоподателят е представил копие от клетвената си декларация, изготвена за нуждите на производството в САЩ, и е представил следните доказателства: копие от своя паспорт; относими извадки от докладите Марти от 2006 и 2007 г. и от проверката Фава; копие от авиационните дневници; писмо от ръководството на летище Скопие от 18 юни 2008 г. (в отговор на искане за информация от жалбоподателя), удостоверяващо, че на 23 януари 2004 г. самолет Боинг 737, регистриран от Федерална авиационна администрация на САЩ под № N313P, е кацнал на летище Скопие без пътници на борда и е излетял на 24 януари 2004 г. с един пътник; преведена версия на експертизата на косата на жалбоподателя; и скици на хотелската стая, където се твърди, че е бил задържан жалбоподателят. Снимката на сервитьора, който според твърденията е носел храна на жалбоподателя, не е била приложена към жалбата до прокуратурата, защото „жалбоподателят не е успял да съхрани копие към съответния момент, а снимката вече е свалена от сайта на хотела”. Жалбоподателят също така се е оплакал, че докато е бил задържан на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце и в хотел Скопски мерак, той е бил лишен от правото да се свърже със семейството си, с адвокат по свой избор или с представител на германското посолство.
68. На 13 октомври 2008 г. прокуратурата е поискала от МВР да провери твърденията на жалбоподателя и по-специално да предостави конкретна информация за събитията на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце, в хотела и на летище Скопие, с оглед разкриване на истината.
69. На 7 ноември 2008 г. ОКПС е потвърдил предишните си констатации и е повторил, че всички документи вече са били представени на прокуратурата (виж параграфи 41 и 65 по-горе).
70. На 18 декември 2008 г. прокуратурата е отхвърлила жалбата на жалбоподателя като неоснователна. Като се е позовала на информацията, представена от ОКПС, прокуратурата е приела за недоказано, че неизвестни длъжностни лица са извършили твърдените престъпления. Според жалбоподателя, той е бил уведомен за решението на 22 ноември 2010 г.
71. Правителството е потвърдило, че по време на разследването прокуратурата не е разпитала жалбоподателя или служителите, работили в хотела през съответния период. Не са били предприети стъпки и за установяване на целта на кацането на самолета, споменат в писмото на ръководството на летище Скопие от 18 юни 2008 г. и приложено към жалбата на жалбоподателя (виж параграф 67 по-горе). Според правителството, причината за това била, че проверките на МВР били опровергали недостоверните твърдения на жалбоподателя. Освен това, по време на проверките през 2006 г. Министерството вече е било разпитало лицата, работили в хотела през съответния период (виж параграфи 41 и 65 по-горе). Те са дали последователни показания. Тези разпити обаче не са били документирани.
3. Гражданско производство за вреди
72. На 24 януари 2009 г. г-н Ф. Медарски завел от името на жалбоподателя граждански иск за вреди срещу държавата и МВР във връзка с твърденията за незаконно отвличане и малтретиране. Искът се е основавал на членове 141 и 157 от Закона за задържанията (виж параграфи 91 и 92 по-долу). Жалбоподателят е претендирал обезщетение от три милиона македонски денара (приблизително равни на 49,000 евро) във връзка с неимуществените вреди, произтичащи от понесените от него физически и психически страдания и от страха, че ще бъде убит по време на задържането си. Повторил е оплакването си, че е бил лишен от правото си да се свърже с външния свят. Фактът, че семейството му не е имало информация за съдбата и местонахождението му, допълнително е засилило психическите му страдания. Това представлявало самостоятелно нарушение на правото му на семеен живот по чл. 8 от Конвенцията. Жалбоподателят посочвал също, че подобни действия на държавни служители представлявали и нарушение на членове 3, 5 и 8 от Конвенцията. Освен доказателствата, посочени в наказателната му жалба (виж параграф 67 по-горе), жалбоподателят е поискал гражданските съдилища да го изслушат и да му назначат психологическа експертиза.
73. Правителството е информирало Съда, че до момента първоинстанционният съд в Скопие е провел или насрочил шестнадесет заседания. Много от заседанията са били отложени поради отсъствието на жалбоподателя, който е лишен от свобода в Германия във връзка с друго престъпление. Делото все още е висящо пред първоинстанционния съд.
F. Други доказателства, представени пред Съда
1. Писмена декларация от 4 март 2010 г.
74. Г-н Х.K., който е бил министър на вътрешните работи на Македония в периода от ноември 2002 до май 2004 г. и министър-председател от юни до ноември 2004 г., е направил писмена декларация, заверена от нотариус на 4 март 2010 г., в която е заявил, inter alia:
„ ...
5. Мога да потвърдя, че през декември 2003 и януари 2004 г. - по време на моя мандат като министър на вътрешните работи - македонски агенти от УБК, действащи под мое ръководство като министър и под прякото ръководство на тогавашния директор на УБК, са задържали мъж, пътуващ с германски паспорт под името Халед Ел-Масри.
6. Г-н Ел-Масри се е опитал да влезе в Македония с автобус от Германия на 31 декември 2003 г. Македонски полицейски служители са го спрели на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце между Македония и Сърбия. Той е бил свален от автобуса и задържан в граничния пункт, тъй като полицейските служители са подозирали, че самоличността му може да е фалшива.
7. Нашите кореспонденти от УБК са съобщили на партньорите ни от разузнавателните служби на САЩ за пристигането на г-н Ел-Масри и са научили от тях, че този мъж е заподозрян в участие в ислямистки тероризъм. Македония е получила валидна международна заповед от САЩ с името на г-н Ел-Масри и официално искане за задържането му.
8. В изпълнение на искането на САЩ, македонското правителство се съгласи да задържи г-н Ел-Масри, докато бъде предаден на властите на САЩ за допълнителен разпит. Като министър на вътрешните работи бях информиран за действията на УБК и дадох разрешението си от самото начало, въпреки че не участвах на оперативно ниво. Аз бях във връзка с нашите партньори от САЩ от името на македонското правителство.
9. Г-н Ел-Масри беше държан известно време в място в Скопие, тайно и без инциденти, под постоянното наблюдение на агенти на УБК.
10. Г-н Ел-Масри не беше считан за заплаха срещу Македония и нямаше разузнавателна стойност за нуждите на Македония. Ако ние сами трябваше да вземем решение, щяхме да го освободим. Ние обаче действахме добросъвестно в изпълнение на заповедта на партньорите ни от САЩ, които посочиха, че ще изпратят в Македония самолет и екип от агенти на ЦРУ, които да задържат г-н Ел-Масри и да го изведат от страната. След известно време съобщих на партньорите ни от САЩ, че Македония ще трябва да освободи г-н Ел-Масри, ако предаването му не може да се извърши бързо.
11. Най-накрая, по някое време на 23 януари 2004 г. г-н Ел-Масри беше предаден на „екип за предаване” на ЦРУ на летище Скопие и беше изведен от Македония със самолет, управляван от ЦРУ.
12. Цялата операция беше подробно документирана от македонска страна от служители на УБК към МВР. Тази документация беше съхранявана при условия на конфиденциалност и трябва да е на разположение в архивите на Министерството. Не мога да посоча какво точно съдържат файловете, но зная, че съответните материали не са били унищожени, докато аз бях министър на вътрешните работи.
13. Няколко дни след извеждането на г-н Ел-Масри от страната получих окончателен доклад за операцията в съответствие със съответната процедура за отчитане в МВР. По мои спомени в окончателния доклад се посочваше, че Македония се е придържала стриктно към условията на легитимна международна заповед за арест, издадена срещу г-н Ел-Масри. Македония е спазила националните си закони и процедури, уреждащи дейността на МВР.
14. Позицията на Македония като надежден партньор в световната борба с тероризма беше утвърдена чрез начина, по който проведохме операцията. Нашите партньори от САЩ оцениха високо действията на Македония по този случай.
15. Известно ми е, че властите в САЩ са освободили г-н Ел-Масри, без да му повдигнат обвинение, след още няколко месеца лишаване от свобода. Разбирам, че ситуацията на г-н Ел-Масри е резултат на грешка. Поддържам, че ако е била допусната грешка в случая на г-н Ел-Масри, то тя не е на Македония, и не вярвам, че македонските власти са извършили умишлено правонарушение.
16. Известно ми е, че г-н Ел-Масри е подал жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Изявлението ми е единствено и само за целите на съвещанието на Съда по случая на г-н Ел-Масри и не може да бъде използвано за каквото и да било разследване срещу лица.
...
18. Тържествено и съзнателно декларирам и давам честната си дума, че изявленията, направени в тази декларация, отразяват истината, цялата истина и нищо друго, освен истината. ”
2. Експертен доклад по делото на жалбоподателя, представен от г-н Дж.Г.С.
75. Г-н Дж.Г.С. е гражданин на Обединеното кралство. Работи като юрист и следовател. В качеството си на съветник на сенатор Дик Марти в рамките на проверката Марти, и като член на комисията по проверката Фава, той е взел участие в мисиите за установяване на фактите в държавата-ответник, присъствал е на събрания с длъжностни лица на най-високо ниво и е контактувал с източници, близки до правителството и разузнавателните служби. Обсъждал е случая на жалбоподателя и с други национални и чуждестранни правителствени служители, както и с представители на неправителствени организации. Разговарял е с жалбоподателя неколкократно през 2006 г., а също и с други свидетели. По искане на Инициативата за правосъдие на Отворено общество, на 28 март 2011 г. е представил експертен доклад от шестдесет и две страници, в който подробно е описал фактическите констатации, направени по време на разследването му на случая на жалбоподателя. Докладът се е основавал на “значително количество оригинални устни, писмени и веществени доказателства, свързани със случая на жалбоподателя”, повечето от които са били получени от хора, пожелали анонимност с оглед на конфиденциалния и чувствителен характер на случая. Според експерта, „правителството е класифицирало като „строго секретна” цялата документация, която би могла да хвърли светлина върху случая” (виж параграф 21 от доклада). Направил е няколко посещения на граничния контролно-пропускателен пункт Табановце, хотела и летище Скопие и е разговарял със „свидетели и други източници на информация, участвали в или лично преживели събитията”. В доклада експертът е дал подробна информация за: пристигането на жалбоподателя в държавата-ответник, хронологията на събитията на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце и действията на македонските гранични власти по отношение на жалбоподателя, акцията на УБК в Табановце и разпита на жалбоподателя на място, връзките на УБК с ЦРУ и кацането, маршрута и времето на полета, ръководен от ЦРУ, с който жалбоподателят е бил транспортиран от летище Скопие. Както се посочва в доклада, след пристигането на агенти на УБК на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце, „македонските власти са взели педантични и всеобхватни мерки ... за да скрият от евентуален контрол всичко, което е извън обичайното – включително отклонения от македонското законодателство и процедура – което може да се случи на г-н Ел-Масри, докато се намира под контрола на македонските власти. Бях поразен от вниманието към детайлите, което македонските власти са проявили, докато са се опитвали да прикрият или да се намесят в почти всяка процедура за независимо разследване на случилото се” (виж параграф 141 от доклада).
3. Декларации на Европейския център за конституционни и човешки права (ECCHR)
76. Жалбоподателят представя два доклада, съдържащи становищата на ECCHR по доклада на първата анкетна комисия на Германския Бундестаг (виж параграфи 59-61 по-горе), телеграми от посолството на САЩ (виж параграф 77 по-долу) и заповедите за арест, издадени от прокуратурата в Мюнхен (виж параграф 58 по-горе).
4. Телеграми на УикиЛийкс
77. Жалбоподателят е представил няколко дипломатически телеграми, в които дипломатическите мисии на САЩ в държавата-ответник, Германия и Испания са докладвали на Държавния секретар на САЩ за случая на жалбоподателя и/или твърденията за полети на ЦРУ и разследванията в Германия и Испания (телеграма 06SKOPJE105, издадена на 2 февруари 2006 г.; телеграма 06SKOPJE118, издадена на 6 февруари 2006 г.; телеграма 07BERLIN242, издадена на 6 февруари 2006 г.; телеграма 06MADRID1490, издадена на 9 юни 2006 г.; и телеграма 06MADRID3104, издадена на 28 декември 2006 г.). Тези телеграми са оповестени от УикиЛийкс (описан от BBC на 7 декември 2010 г. като “сайт, съобщаващ за злоупотреби (whistle-blowing website)”) през 2010 г.
II. ОТНОСИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
A. Конституцията от 1991 г. (Устав)
78. Съгласно чл. 12 §§ 1, 2 и 4 от Конституцията, правото на свобода е неотменимо. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен със съдебно решение в случаите и съгласно процедурата, установена със закон. Всеки задържан трябва да бъде изправен незабавно, във всеки случай не по-късно от двадесет и четири часа след задържането, пред съд, който трябва бързо да се произнесе по законността на задържането.
B. Наказателен кодекс (Кривичен законик)
1. Давност за наказателно преследване
79. Съгласно чл. 107 § 1 (4) от Наказателния кодекс, преследването на престъпления, наказуеми с лишаване от свобода над три години, се погасява след изтичането на пет години от извършването на престъплението.
2. Течение и спиране на давността
80. Съгласно чл. 108 § 3, всяко процесуално действие, предприето с оглед наказателното преследване на извършителя, прекъсва давността.
3. Незаконно лишаване от свобода
81. Чл. 140 от Наказателния кодекс предвижда, че всеки, което незаконно задържи, държи в плен или по друг начин ограничи свободата на придвижване на друго лице, се наказва с глоба или лишаване от свобода от една година. Длъжностно лице, което незаконно лиши от свобода другиго, се наказва с лишаване от свобода от шест месеца до пет години.
4. Изтезания
82. Чл. 142 от Наказателния кодекс наказва изтезанията с лишаване от свобода от три месеца до пет години.
5. Малтретиране при изпълнение на служебни задължения
83. Чл. 143 от Наказателния кодекс предвижда, че всяко лице, което при изпълнение на служебните си задължения малтретира, заплашва, обижда или най-общо застрашава другиго по начин, който унижава човешкото му достойнство, се наказва с лишаване от свобода от шест месеца до пет години.
C. Закон за наказателното производство от 1997 г. (Закон за кривичната постапка), в редакцията му през разглеждания период
84. Чл. 3 от Закона предвижда, че всеки, който е призован, арестуван или задържан, има право да бъде информиран бързо, на език, който разбира, за причините за призоваването, арестуването или задържането му и за законните му права. Той не трябва да бъде принуждаван да дава показания. Заподозрян, тоест лице, обвинено в престъпление, трябва да бъде ясно информиран от самото начало за правото му да запази мълчание, да се консултира с адвокат, да избере адвокат, който да присъства на разпита, и да информира трети лица за задържането си. Задържаният трябва да бъде изправен бързо, или най-късно до двадесет и четири часа след задържането, пред съдия, който да се произнесе по законността на задържането.
85. Чл. 16 от Закона предвижда, че наказателно производство се образува по искане на компетентния прокурор. В случаите на престъпления от общ характер, преследвани от държавата proprio motu или въз основа на жалба от пострадалия, наказателното производство започва по искане на прокурора, докато в случай на престъпления от частен характер, наказателното производство започва по инициатива на частен тъжител. Ако прокурорът не намери основания за започване или продължаване на наказателно производство, ролята му може да бъде поета от жертвата, която действа като допълнителен обвинител при условията на Закона.
86. Чл. 56(1), (2) и (4) предвижда, inter alia, че в случай че прокурорът намери, че няма основания за преследване на деяние по реда на държавното обвинение, той трябва да уведоми жертвата за решението си в срок до осем дни. Прокурорът трябва да уведоми жертвата и за това, че тя има право да продължи да поддържа обвинението. Жертвата може да продължи да поддържа обвинението в срок до осем дни от получаването на уведомлението на прокурора. Жертва, която не е била уведомена за решението на прокурора, може да направи писмено заявление до компетентния съд, за да продължи да поддържа обвинението, в срок до три месеца, след като прокурорът е отхвърлил обвинението.
87. Съгласно чл. 144, прокурорът трябва да отхвърли обвинението, ако, inter alia, няма основания да приеме, че е било извършено престъпление. Прокурорът трябва да уведоми жертвата за отказа и за мотивите за него в срок до осем дни (чл. 56). В изменение на тази разпоредба от октомври 2004 г. се посочва, че прокурорът трябва да представи копие от решението за отхвърляне на жалбата, в което жертвата да бъде уведомена, че има право да поиска да продължи да поддържа обвинението в срок до осем дни. В случай на недостатъчно доказателства или когато обвинението е повдигнато срещу неизвестен извършител, прокурорът може да поиска информация от МВР. Прокурорът може да поиска информация и от жертвата или от всяко друго лице, което би могло да допринесе за установяването на фактите.
88. Чл. 184 урежда основанията за задържане под стража.
89. Съгласно чл. 185, задържането под стража става по разпореждане на разследващия съдия. Задържаният може да обжалва тази заповед в срок до двадесет и четири часа пред състав от трима съдии, който трябва да се произнесе по жалбата до четиридесет и осем часа.
90. Чл. 188(2) предвижда, че длъжностни лица от състава на МВР могат да арестуват без съдебна заповед всяко лице, заподозряно в извършването на престъпление от общ характер. Арестуваният трябва бързо да бъде изправен пред разследващия съдия. Съгласно чл. 188(3) и като изключение от общото правило, длъжностни лица от МВР могат да задържат дадено лице, ако това е необходимо за установяване на неговата самоличност, за проверка на неговото алиби или поради други причини, изискващи събирането на информация за образуване на производство срещу трети лица. Алинея (4) изисква на арестувания да бъде дадена информацията по чл. 3 от Закона. Чл. 188(6) предвижда, че задържането по чл. 188(3) не може да надхвърля двадесет и четири часа. Служителят на Министерството трябва или да освободи арестувания, или да изпълни процедурата по чл. 188(2).
D. Закон за задълженията (Закон за облигационите односи)
91. Чл. 141 от Закона за задълженията предвижда различни основания за търсене на гражданско обезщетение.
92. Съгласно чл. 157, работодателят дължи обезщетение за вредите, причинени от служителя при или по повод изпълнението на задълженията му. Жертвата може да търси обезщетение пряко от служителя, ако вредите са причинени умишлено. Работодателят може да иска от служителя да възстанови обезщетението, платено на жертвата, в случай че служителят е причинил вредата умишлено или по непредпазливост.
III. ОТНОСИМО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И ДРУГИ ПУБЛИЧНИ МАТЕРИАЛИ
A. Международни правни документи
1. Виенска конвенция за консулските отношения, подписана във Виена на 24 април 1963 г. и влязла в сила на 19 март 1967 г.
93. Относимата част на чл. 36 от Виенската конвенция за консулските отношения гласи:
Член 36
Връзка с гражданите на изпращащата държава
“1. За улеснение изпълнението на консулските функции по отношение на гражданите на изпращащата държава:
...
(b) компетентните органи на приемащата държава са длъжни, ако заинтересуваното лице поиска това незабавно да уведомяват консулството на изпращащата държава, че в границите на неговия консулски окръг гражданин на тази държава е арестуван, намира се в затвор или му е определена мярка за неотклонение задържане под стража, или е задържан под друга форма. Всяко съобщение, отправено до консулството от арестувано, намиращо се в затвор или задържано под стража като мярка за неотклонение, или задържано под друга форма лице, трябва да бъде незабавно предадено от посочените органи. Тези органи трябва незабавно да уведомяват заинтересуваното лице за правата, които то има по тази буква ...”
2. Международен пакт за граждански и политически права (МПГПП)
94. Относимите разпоредби на МПГПП, приет на 16 декември 1966 г. и влязъл в сила на 23 март 1976 г., гласят:
Член 4
“...
2. Тази разпоредба не допуска никакво нарушение на членове 6, 7, 8 (точки 1 и 2), 11, 15, 16 и 18.
...”
Член 7
“Никой не може да бъде подлаган на изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително третиране или наказание. По-специално никой не може да бъде подлаган на медицински или научни опити без неговото доброволно съгласие.”
Член 9
“1. Всяко лице има право на лична свобода и сигурност. Никой не може да бъде обект на произволен арест или задържане. Никой не може да бъде лишаван от свобода, освен на основания и съгласно правила, установени от закона.
2. Всяко задържано лице трябва да бъде уведомено в момента на арестуването му за причините на ареста и да му бъдат съобщени в най-кратък срок всички предявени срещу него обвинения.
3. Всяко лице, арестувано или задържано по обвинение в престъпление, ще бъде в най-кратък срок изправяно пред съдия или друго длъжностно лице, упълномощено от закона да упражнява съдебна власт, и трябва да бъде съдено в разумен срок от време или да бъде освободено. Задържането на лицата, очакващи да бъдат съдени, не трябва да бъде правило, но освобождаването им може да става срещу представянето на гаранции, осигуряващи явяването им в съда, явяването им на всеки друг етап от съдебния процес, а в случай на нужда и за изпълнение на присъдата.
4. Всяко лице, лишено от свобода чрез арест или задържане, има право на жалба пред съд, който да се произнесе незабавно върху законността на задържането му и да разпореди освобождаването му, ако задържането е незаконно.
5. Всяко лице, жертва на незаконен арест или задържане, има право на обезщетение.”
3. Международна конвенция за защитата на всички лица срещу насилствено изчезване (“КНИ”)
95. Относимите разпоредби на КНИ, приета на 20 декември 2006 г. и влязла в сила на 23 декември 2010 г., която държавата-ответник е подписала, но не е ратифицирала, гласят:
Член 1
“1. Никой няма да бъде подлаган на насилствено изчезване.
2. Никакви изключителни обстоятелства, включително състояние на война или заплаха от война, вътрешнополитическа нестабилност или друго извънредно положение, не могат да бъдат посочвани като оправдание за насилствено изчезване.”
Член 2
“За целите на тази Конвенция, „насилствено изчезване” представлява всеки арест, задържане, отвличане или друга форма на лишаване от свобода от страна на държавни служители, лица или групи от лица, действащи с позволението, подкрепата или мълчаливото съгласие на държавата, последвани от отказ да се признае лишаването от свобода или от укриване на съдбата или местонахождението на изчезналото лице, с което такова лице се поставя извън защитата на закона.”
Член 3
“Всяка държава - страна по Конвенцията, се задължава да вземе подходящи мерки за разследване на действия, посочени в чл. 2, извършени от лица или групи от лица, действащи без позволението, подкрепата или мълчаливото съгласие на държавата, и да изправи виновните пред правосъдието.”
Член 4
“Всяка държава – страна по Конвенцията, се задължава да вземе необходимите мерки, за да гарантира, че насилственото изчезване се третира като престъпление по националното й наказателно законодателство.”
4. Върховен комисар на ООН за правата на човека, Наръчник за ефективно разследване и документиране на изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, 2001 г.
96. Относимата част от този наръчник гласи:
“80. Лицата, за които се твърди, че са жертви на изтезания или малтретиране, и техните процесуални представители трябва да бъдат информирани за и да имат достъп до всички заседания и до цялата относима информация във връзка с разследването и трябва да имат право да представят други доказателства.”
5. Комисия по международно право, Проектоконвенция за отговорността на държавите за международни правонарушения от 2001 г.
97. Относимите части на проектоконвенцията, приета на 3 август 2001 г. (Yearbook of the International Law Commission, 2001, vol. II), гласят:
Член 7
Надхвърляне на правомощия или неизпълнение на инструкции
“Поведението на държавен орган, лице или организация, упълномощени да осъществят прерогативи на държавна власт, ще се счита за държавен акт по международното право, дори и същите да са надвишили правомощията си или да са нарушили дадените им инструкции.
...”
Член 14
Продължаване във времето на нарушение на международно задължение
“1. Нарушението на международно задължение от поведение на държавата, което не е продължаващо, настъпва в момента, в който поведението е осъществено, дори и последиците от него да продължават да съществуват.
2. Нарушението на международно задължение от поведение на държавата, което е продължаващо, се простира върху целия период, през който поведението продължава и остава в несъответствие с международното задължение.
3. Нарушението на международно задължение, изискващо от държавата да предотврати дадено събитие, настъпва тогава, когато настъпи събитието, и се разпростира върху целия период, през който събитието продължава и остава в несъответствие с това задължение.”
Член 15
Нарушение, включващо съставно поведение
“1. Нарушението на международно задължение от държавата чрез поредица от действия или бездействия, които се определят, в своята съвкупност, като правонарушение, е налице тогава, когато настъпва такова действие или бездействие, което, в съвкупност с останалите действия или бездействия, е достатъчно, за да съставлява правонарушение.
2. В такъв случай нарушението се разпростира върху целия период, който започва с първото действие или бездействие от поредицата, и продължава, докато тези действия, или бездействия, се повтарят и остават в несъответствие с международното задължение.”
Член 16
Помощ или съдействие при извършването на международно правонарушение
“Държава, която помага или съдейства на друга държава за извършването на международно правонарушение от последната, носи международна отговорност за стореното, ако:
(a) тази държава стори това, съзнавайки обстоятелствата на международното правонарушение; и
(b) действието би съставлявало международно правонарушение, ако бъде извършено от тази държава.”
6. Общо събрание на ООН, Доклад на специалния докладчик на Комисията по правата на човека по въпроса за изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, 2 юли 2002 г. (A/57/173)
98. Относимите части от този доклад гласят:
“35. Най-накрая, специалният докладчик би желал да призове всички държави да гарантират, че при всички обстоятелства лицата, които те възнамеряват да екстрадират по обвинения в тероризъм или в други престъпления, няма да бъдат предадени, освен ако правителството на приемащата държава не предостави недвусмислени гаранции пред екстрадиращите власти, че въпросните лица няма да бъдат подлагани на изтезания или на други форми на малтретиране след връщането им, и че е установена система за контрол на отношението към въпросните лица, за да се гарантира, че те ще бъдат третирани при пълно зачитане на човешкото им достойнство ...”
7. Парламентарна асамблея на Съвета на Европа, резолюция № 1433 относно законността на задържането от САЩ на лица в залива Гуантанамо, приета на 26 април 2005 г.
99. Относимите части на резолюцията гласят:
“7. Въз основа на задълбочен анализ на правните и фактически материали от тези и други надеждни източници, Асамблеята заключава, че обстоятелствата около задържането на лица от САЩ в залива Гуантанамо показват незаконност и несъответствие с върховенството на закона, поради следните причини:
...
vii. практикувайки „предаване” (отвеждане на лица в други държави без съдебен надзор с цел разпит или задържане), Съединените щати са позволили задържаните да бъдат подлагани на изтезания или на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне, в нарушение на забраната non-refoulement.”
8. Парламентарна асамблея на Съвета на Европа, резолюция № 1463 за насилствените изчезвания, приета на 3 октомври 2005 г.
100. Относимите части от резолюцията гласят:
“1. Понятието „насилствени изчезвания” включва лишаване от свобода, отказ да се признае лишаването от свобода или укриването на информация относно съдбата и местонахождението на изчезналото лице и поставянето на лицето извън защитата на закона.
2. Парламентарната асамблея недвусмислено осъжда насилственото изчезване като много сериозно нарушение на правата на човека, сравнимо с изтезанията и убийството, и е загрижена, че този хуманитарен бич все още не е изкоренен, дори в Европа ...”
9. Резолюция № 60/148 на Общото събрание на ООН относно изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, приета на 21 февруари 2006 г.
101. Резолюция № 60/148 на Общото събрание на ООН в относимата си част гласи:
“Общото събрание
...
11. Напомня на всички държави, че продължителното задържане в изолация или задържането на тайни места може да улесни извършването на изтезания или на други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание и може само по себе си да съставлява форма на такова отнасяне, и настоява всички държави да зачитат гаранциите за свободата, сигурността и достойнството на индивидите.”
10. Европейската комисия за демокрация чрез право (Венецианската комисия), Становище относно международноправните задължения на държавите членки на Съвета на Европа във връзка с тайните затвори и международното предаване на затворници (№ 363/2005, 17 март 2006 г.)
102. Относимите части от становището на Венецианската комисия гласят:
“30. Що се отнася до използваната терминология, когато говорим за необичайно транспортиране и задържане на затворници, Венецианската комисия отбелязва, че публичният дебат често използва терминът „предаване” („rendition”). Това понятие не се използва в международното право. Понятието включва установяването на контрол над лице, заподозряно в участие в тежко престъпление (напр. тероризъм), от една държава на територията на друга държава и/или транспортирането на такова лице с оглед задържането му на територията на първата държава, или на място под нейна юрисдикция, или в трета страна. Поради това, „предаване” е общ термин, който се отнася повече до резултата – установяване на контрол над заподозрян - отколкото до средствата. Дали конкретно „предаване” ще бъде законно, зависи от законите на съответните държави и от приложимите правила на международното право, и по-конкретно на правата на човека. Така, дори ако дадено „предаване” съответства на националното законодателство на една от съответните замесени държави (което може да не забранява или дори може да урежда извънтериториалната дейност на държавните органи), то все пак може да бъде незаконно по националното право на другата държава или държави. Нещо повече, „предаването” може да противоречи на обичайното международно право или на поетите от замесените държави договорни или обичайни задължения по международното хуманитарно право и/или правата на човека.
31. Терминът „извънредно предаване” изглежда е използван, когато не съществува никакво или почти никакво съмнение, че поемането на контрол над дадено лице не е в съответствие със съществуващите юридически процедури, прилагани в държавата, където то се е намирало в съответния момент.
...
159. Относно международното предаване на затворници
...
f) Държавите-членки на Съвета на Европа разполагат само с четири законни начина, чрез които да предадат затворник на чужди власти: депортиране, екстрадиране, транзит и предаване на осъдени лица за целите на изтърпяване на наказанието в друга страна. Процедурите за екстрадиране и депортиране трябва да бъдат регламентирани от приложимото законодателство, а затворниците да получат подходящи юридически гаранции и достъп до компетентните власти. Забраната за екстрадиране или депортиране в държава, в която съществува опасност от изтезания или малтретиране, трябва да се спазва.”
11. Доклад на специалния докладчик на ООН за утвърждаване и защита на правата на човека и основните свободи по време на борбата срещу тероризма, A/HRC/10/3, 4 февруари 2009 г.
103. В доклада си специалният докладчик отбелязва следното:
“38. ... специалният докладчик е разтревожен от ситуации, при които лица биват задържани за продължителни периоди от време с единствената цел да бъде събрана разузнавателна информация или от общи съображения за превенция. Тези ситуации представляват произволно лишаване от свобода. Съществуването на основания за продължаващо задържане трябва да бъде установено от независим и безпристрастен съд. Продължаващото задържане на такова лице поражда задължение за властите незабавно да установят, дали подозренията за извършено престъпление могат да бъдат потвърдени, и ако случаят е такъв, да повдигнат обвинение срещу заподозрения и да го предадат на съд ...
51. Специалният докладчик остава дълбоко разтревожен, че Съединените щати са създали всеобхватна система за извънредни предавания, продължително и тайно лишаване от свобода и практики, които нарушават забраната срещу изтезания и други форми на малтретиране. Тази система е изисквала международна мрежа за обмен на информация и е довела до натрупването на количества опорочена информация, която системно е била споделяна с партньори във войната с тероризма чрез разузнавателно сътрудничество, като по този начин е била опорочена институционалната култура на правните и институционални системи на получаващите държави.
...
60. Задълженията на държавите в областта на правата на човека и по-специално задължението да осигурят ефективно средство за защита изискват такива правни разпоредби да не водят до предварително отхвърляне на разследвания или осуетяване на разкриването на нарушението, особено когато са налице доклади за международни престъпления или сериозни нарушения на човешките права. Бланкетното позоваване на държавната тайна по отношение на цели политики, като програмата на САЩ за тайни задържания, разпити и предавания или разузнаване на трети страни (под политиката за „контрол на източника”), пречи на ефективното разследване и прави илюзорно правото на средство за защита. Това е несъвместимо с чл. 2 от Международния пакт за граждански и политически права. То може също така да съставлява нарушение на задължението на държавите да предоставят съдебна помощ при разследвания, които се занимават със сериозни нарушения на правата на човека и на международното хуманитарно право.”
12. Съвет на ООН по правата на човека, резолюции 9/11 и 12/12: Право на истината, 24 септември 2008 и 12 октомври 2009 г.
104. Относимите части от посочените резолюции гласят:
“... призна правото на жертвите на тежки нарушения на правата на човека и на техните роднини да научат истината за събитията, които са настъпили, включително и за самоличността на авторите на деяния, довели до такива нарушения ...”
13. Съвет на Европа, насоки на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно изкореняването на безнаказаността за сериозни нарушения на правата на човека, 30 март 2011 г.
105. Насоките засягат проблема с безнаказаността за действия или бездействия, съставляващи сериозни нарушения на правата на човека. Те се отнасят до задълженията на държавите по Конвенцията да предприемат позитивни действия не само по отношение на своите служители, но също и по отношение на извършители, несвързани с държавата. Съгласно насоките, „безнаказаността се причинява или улеснява най-вече от липсата на добросъвестна реакция на институциите или държавните служители към сериозни нарушения на правата на човека. Държавите трябва да се борят с безнаказаността в името на осигуряването на правосъдие за жертвите, като възпиращ фактор за бъдещи нарушения на правата на човека и за утвърждаване на върховенството на закона и общественото доверие в системата на правосъдието”. Те установяват, inter alia, общите мерки, които държавите трябва да предприемат, за да предотвратят безнаказаността, задължението за разследване, както и достатъчните гаранции за лицата, лишени от свобода.
B. Относима практика на чуждестранни юрисдикции и международни органи
1. Апелативен съд на Англия и Уелс (Гражданско отделение), Abbasi and Another срещу Държавния секретар на външните работи и въпросите на Общността и Държавния секретар на вътрешните работи, дело № C/2002/0617A; 0617B, 6 ноември 2002 г.
106. Това дело се отнася до г-н Фероз Али Абаси, британски гражданин, заловен от силите на САЩ в Афганистан и транспортиран през януари 2002 г. в залива Гуантанамо в Куба. Той е бил държан в плен без достъп до съд или друг трибунал или до адвокат. Той се е оплакал от нарушение на правото му да не бъде задържан произволно. Съдът е намерил, че задържането на г-н Абаси в Гуантанамо, което е нарекъл “юридическа черна дупка”, е било произволно и “в очевидно нарушение на основните принципи, признати както от [английската и американската] юрисдикции, така и от международното право”.
2. Апелативен съд на САЩ за девети район, Falen Gherebi срещу Джордж Уокър Буш; Доналд Х. Ръмсфелд, D.C. No. CV-03-01267-AHM, 18 декември 2003 г.
107. На 18 декември 2003 г., по дело, отнасящо се до либиец (г-н Гереби), държан като „вражески боец” (“enemy combatant”) в Гунтанамо, Апелативният съд на САЩ е описал позицията на правителството на САЩ:
„според правителството, то е свободно да задържа Гереби за неограничен период от време, заедно със стотици други граждани на чужди страни, сред които и приятелски нации, и да прави каквото пожелае с Гереби и с другите задържани по всяко време, без да му позволява да се свърже с адвокат и без да признава компетентността на какъвто и да било съд да разгледа жалби срещу действията на правителството. Действително, по време на устните прения правителството ни уведоми, че позицията му би била същата, дори ако се твърди, че е извършвало изтезания или екзекуции по бързата процедура. Доколкото ни е известно, преди настоящото задържане на затворници в Гуантанамо, правителството на САЩ никога не е правило такова сериозно и стряскащо твърдение. Поради това, ние разглеждаме Гуантанамо като уникален случай, не само защото териториалната връзка между САЩ и базата е без прецедент към днешния ден, но и защото за първи път правителството обявява толкова необичаен набор от принципи – позиция, която е тъй екстремна, че повдига най-сериозни притеснения както по американското, така и по международното право.”
3. Комитет на ООН против изтезанията, Agiza срещу Швеция, Communication No. 233/2003, UN Doc. CAT/C/34/D/233/2003 (2005), и Комитет на ООН по правата на човека, Alzery срещу Швеция, UN Doc. CCPR/C/88/D/1416/2005 (2006)
108. И двете посочени дела са обсъдени в доклада Марти от 2006 г. (виж параграфи 150-161 от доклада), като най-относимите части гласят:
“153. Накратко казано, събитията са се развили по следния начин: на 18 декември 2001 г. по отношение на г-н Агиза и г-н Алзери, египетски граждани, търсещи убежище в Швеция, е било издадено решение, с което им е отказано убежище и е разпоредено да бъдат депортирани по съображения за сигурност, в рамките на специална процедура на министерско равнище. За да гарантират, че решението ще бъде изпълнено на същия ден, шведските власти са приели предложението на САЩ да им бъде осигурен самолет със специално позволение за изпълнение на полети. След арестуването им от шведската полиция, двамата мъже са отведени до летище Брома, където са подложени – с позволението на Швеция – на „проверка за сигурност” от агенти на САЩ с качулки.
154. Разказът за тази „проверка” е особено интересен, защото съответства в подробности на показанията, дадени по независим начин от други жертви на „предаване”, включително от г-н Ел-Масри. Процедурата, възприета от американския екип, описана в случая от шведски полицаи, които присъствали на сцената, е очевидно добре отработена: агентите общували помежду си с жестове вместо с думи. Като действали с голяма бързина, те разрязали дрехите на Агиза и Алзери с помощта на ножици, облекли ги в спортни дрехи, щателно огледали всеки телесен отвор и косата на задържаните, поставили им белезници на ръцете и краката и ги отвели боси до самолета.
...
157. Преди депортирането на двамата мъже в Египет, Швеция поискала и получила дипломатически гаранции, че те няма да бъдат подлагани на отношение, противно на Конвенцията против изтезанията, че ще имат справедлив процес и няма да бъдат подложени на смъртно наказание. „Гаранциите” дори били подкрепени от мониторингов механизъм, редовни посещения на шведския посланик и участие на шведски наблюдатели по време на процеса.”
109. Съответните комитети на ООН са приели, че Швеция е отговорна по чл. 7 от МПГПП, тъй като действията, извършени по отношение на г-н Алзери на летище Брома, можели да бъдат вменени на държавата членка и съставлявали нарушение на чл. 7 от Пакта; че Швеция е нарушила задълженията си да извърши бързо, независимо и безпристрастно разследване на събитията на летище Брома; и че забраната за refoulement, изложена в този член, била нарушена по отношение на г-н Агиза и г-н Алзери.
110. Според USA Today, шведското правителство е платило 450,000 щ.д. на г-н Алзери като обезщетение за депортирането му. Същата сума е била договорена като обезщетение на г-н Агиза (“Швеция обезщетява египтянин - бивш заподозрян в тероризъм”, USA Today, 19 септември 2008 г.).
C. Публични източници, изразяващи тревога във връзка с твърденията за нарушения на правата на човека, извършвани в контролирани от САЩ места за лишаване от свобода след 11 септември 2001 г.
111. Жалбоподателят и третите лица, встъпили в производството, представят редица статии, доклади и становища на международни, чуждестранни и национални органи, неправителствени организации и медии, в които се изразява тревога във връзка с твърдения за незаконни тайни задържания и малтретиране в контролирани от САЩ центрове за задържане в залива Гаунтанамо и Афганистан. Обобщение на най-относимите източници е изложено по-долу.
1. Относими материали на международни правозащитни организации
(a) Изявление на Върховния комисар на ООН по правата на човека относно задържането на талибани и членове на Ал-Кайда в базата на САЩ в залива Гуантанамо, Куба, 16 януари 2002 г.
112. Върховният комисар на ООН по правата на човека заявява следното:
“Всички лица, задържани в този контекст, имат право на защита по международното правозащитно и хуманитарно право, и по-специално от съответните разпоредби на Международния пакт за граждански и политически права (МПГПП) и Женевските конвенции от 1949 г. Правното положение на задържаните и правото им на статус на военнопленници, ако бъдат оспорени, трябва да бъдат установени от компетентен съд съгласно разпоредбите на чл. 5 от Третата Женевска конвенция. Всички задържани трябва да бъдат третирани хуманно и в съответствие с разпоредбите на МПГПП и на Третата Женевска конвенция.”
(b) Amnesti International, меморандум до правителството на САЩ относно правата на лицата, задържани от САЩ в Афганистан и залива Гуантанамо, април 2002 г.
113. В този меморандум, Amnesti International изразява загриженост, че правителството на САЩ е транспортирало и задържало лица при условия, които могат да съставляват жестоко, нечовешко или унизително отнасяне и които нарушават други минимални стандарти на лишаване от свобода, и че отказват да предоставят на задържаните достъп до адвокат и до съд, за да оспорят законността на задържането си.
(c) Human Rights Watch, „САЩ, презумпция за виновност: злоупотреби с правата на човека спрямо задържани след 11 септември”, Vol. 14, No. 4 (G), август 2002 г.
114. Този доклад съдържа следния пасаж:
“... борбата срещу тероризма, започната от САЩ след 11 септември, не включваше убедително придържане към тези свободи. Вместо това страната стана свидетел на упорито, умишлено и неоправдано подронване на основни права ... Повечето от пряко засегнатите не бяха американски граждани ... Министерството на правосъдието ги подложи на произволно задържане, наруши процедурата по време на производствата срещу тях и грубо погази презумпцията за невинност.”
(d) Human Rights Watch, „Съединените щати: доклади за изтезания на заподозрени във връзки с Ал-Кайда”, 26 декември 2002 г.
115. Този доклад се отнася до статията във Washington Post: „САЩ осъждат злоупотребите, но защитават разпитите”, в която се описва “как лицата, задържани в центъра за разпити на ЦРУ във въздушния център Баграм в Афганистан са подлагани на техники за „стрес и принуда”, включително „стоене или коленичене в продължение на часове” и „държане в неудобни, болезнени пози”.
116. По-нататък се посочва:
“Конвенцията против изтезанията, която САЩ са ратифицирали, изрично забранява изтезанията и малтретирането, както и изпращането на задържани в страни, където такива практики е вероятно да съществуват.”
(e) Международна хелзинкска федерация за правата на човека, „Мерки срещу тероризма, сигурност и права на човека: развития в Европа, Централна Азия и Северна Америка след 11 септември”, доклад, април 2003 г.
117. Относимият пасаж от този доклад гласи:
“Много задържани, представляващи „специален интерес”, са държани в изолация или настанени заедно с осъдени затворници, при ограничения в общуването със семейство, приятели и адвокати, и при ограничен достъп до съоръжения за физически упражнения или места за богослужение, включително и до места, в които се спазват диетични изисквания. Някои са споделили с правозащитни групи, че им е било отказано лечение и че са били бити от надзиратели и от други задържани.”
(f) Доклад на Amnesty International, 2003 г. – САЩ, 28 май 2003 г.
118. В този доклад се обсъжда транспортирането на задържани в Гуантанамо, Куба, през 2002 г., условията на транспортирането им (“затворниците са били с белезници на ръцете и краката, принуждавани да носят ръкавици, хирургически маски и антифони, и не са виждали поради поставените им ски маски, облепени с лента”) и условията на задържането им (“били са задържани без обвинение или процес и без достъп до съд, адвокати и роднини”). По-нататък се посочва:
“Редица заподозрени в членство в Ал-Кайда, за които има информация, че са били задържани от САЩ, продължават да бъдат държани на неизвестни места. Правителството на САЩ не е изяснило къде се намират и какъв е правният статус на тези задържани и не им е осигурило правата, които имат по международното право, включително правото да информират семействата си за мястото, където са задържани, и за правото на достъп до външни представители. Неизвестен брой лица, които първоначално са били задържани от САЩ, според твърденията са били транспортирани в трети страни, ситуация, която буди опасението, че заподозрените е възможно да бъдат подложени на изтезания по време на разпита.”
(g) Amnesty International, „Незаконно задържане на шестима мъже от Босна и Херцеговина в залива Гуантанамо”, 29 май 2003 г.
119. Amnesty International съобщава за транспортирането от босненската полиция на шестима алжирци от затвора в Сараево до лагера „Екс-Рей” в залива Гуантанамо, Куба. Изразява тревога, че мъжете са били задържани произволно и в нарушение на правата им по Международния пакт за граждански и политически права. Позовава се на решение на Камарата по правата на човека в Босна и Херцеговина, в което е установено, че транспортирането е било в нарушение на чл. 5 от Конвенцията, чл. 1 от Протокол № 7 и чл. 1 от Протокол № 6.
(h) Amnesty International, „Съединени американски щати, заплахата на лошия пример: подценяване на международните стандарти, докато продължават задържанията във „войната срещу тероризма””, 18 август 2003 г.
120. Относимият пасаж от този доклад гласи:
„Задържаните са държани в изолация в бази на САЩ в Афганистан. Появиха се твърдения за малтретиране. Други са държани в изолация под контрола на САЩ на неизвестни места в други части на света, а САЩ също са инициирали или участвали в „извънредни предавания”, американски израз за неформално транспортиране на задържани между САЩ и други страни чрез заобикаляне на процедурите за екстрадиция или другите средства за защита на правата на човека.”
(i) Amnesty International, „Задържане в изолация/страх от малтретиране”, 20 август 2003 г.
121. Относимият пасаж от този доклад гласи:
„Amnesty International е обезпокоен, че задържането на заподозрени на неизвестни места без достъп до юридическо представителство или до контакти с членове на семейството и „предаването” на заподозрени между отделни държави, без каквито и да било формални процедури за защита на правата на човека, е в нарушение на правото на справедлив процес, поставя ги в опасност от малтретиране и подронва върховенството на закона.”
(j) Международен комитет на червения кръст („МКЧК”), САЩ: председателят на МКЧК настоява за напредък по въпросите на задържанията, бюлетин 04/03, 16 януари 2004 г.
122. МКЧК изразява следната позиция:
“Освен случая с Гуантанамо, МКЧК е все по-загрижен и за съдбата на неизвестен брой лица, задържани на неизвестни места като част от така наречената световна борба срещу тероризма. Г-н Келенбергер повтаря предишни официални искания от МКЧК за информация относно тези задържани и за евентуален достъп до тях, като важен хуманитарен приоритет и като логично продължение на сегашната работа на организацията в местата за лишаване от свобода в Гуантанамо и Афганистан.”
(k) Работна група на ООН във връзка с произволните задържания, становище № 29/2006, г-н Ибн ал-Шайх ал-Либи и 25 други срещу Съединените американски щати, UN Doc. A/HRC/4/40/Add.1 at 103 (2006)
123. Работната група на ООН установи, че задържането на въпросните лица, държани в места под контрола на тайните служби на САЩ или транспортирани, често с тайни полети, в центрове за задържане в държави, с които американските власти си сътрудничат в борбата срещу международния тероризъм, попада извън всякакви национални и международни правни процедури, предоставящи гаранции срещу произволно задържане. В допълнение, тя установи, че секретността, обкръжаваща задържането и международното транспортиране на заподозрени в тероризъм, може да изложи засегнатите лица на опасност от изтезания, насилствено изчезване и извънсъдебни екзекуции.
2. Други публични документи
Централно разузнавателно управление, “Меморандум до Командния център на Министерството на правосъдието – историческа справка за комбинираното използване от ЦРУ на техники за разпит”, 30 декември 2004 г.
124. Жалбоподателят е представил пред Съда горепосочения меморандум на ЦРУ, части от който вече не представляват класифицирана информация. Документът „се фокусира върху темата за комбинираното използване на техники за разпит, [чиято цел] е убеждаване на ценни затворници да предоставят под заплаха своевременна информация и терористични разузнавателни данни ... Ефективният разпит се основава на понятието за едновременно използване на физически и психологически натиск по всеобхватен, системен и кумулативен начин, за да се въздейства върху поведението на ценните затворници и да се преодолее съпротивата им. Целта на разпита е да се предизвика състояние на заучена безпомощност и зависимост ... Процесът на разпит може да бъде разделен на три отделни фази: първоначални условия, преход към разпит и разпит”. Както е описано в меморандума, фазата на „първоначалните условия” е включвала „шок на пленената жертва”, „предаване” и „приемане в черния обект”. Посочва се, inter alia:
“Пленяването ... допринася за физическото и психологическото състояние на ценния задържан преди началото на разпита ...
1) Предаване
... Преди полета се извършва медицински преглед. По време на полета задържаният е с белезници и е лишен от възможност да вижда и чува посредством употребата на превръзки на очите, антифони и качулки ...”
125. Фазата на „разпита” включва описание на „условията на задържане”, „техники за привеждане в готовност” и „корективни техники”.
3. Медийни репортажи
126. Жалбоподателят по-нататък представя копия от множество статии, публикувани в македонски вестници. Най-относимите са цитирани по-долу:
(1) „Гладна стачка на талибана в Гуантанамо”, 4 март 2002 г.; „Тайно споразумение със сериозни недостатъци”, 5 юни 2003 г.; „Изтезават четирима французи в Гуантанамо”, 16 октомври 2003 г.; „В Гуантанамо провеждат изтезания”, 27 ноември 2003 г.; и „Затворници без обвинения или права”, 12 януари 2004 г. (всички публикувани в Утрински весник); и
(2) „ЦРУ изтезава заловени ислямисти в Афганистан”, 27 декември 2002 г.; „САЩ забравя за правата на човека по време на антитерористичната кампания”, 16 януари 2003 г.; “Забвение за 140 затворници в Гуантанамо”, 2 декември 2003 г. (всички публикувани във вестник Дневник).
127. Жалбоподателят представя и копия от статии, публикувани в американски вестници, в които се описват техниките за „стрес и принуда”, използвани от САЩ при разпита на задържани в американската въздушна база в Баграм, Афганистан („Армията разследва смъртта на 2 афганистански затворници”, Washington Post, 5 март 2003 г. и „Разпит на заподозрени в терор в тъмен и нереален свят”, New York Times, 9 март 2003 г.). Други статии в американски и британски вестници съобщават за предаване на САЩ на лица, заподозрени в терористична дейност преди януари 2004 г. („Екип, подкрепян от ЦРУ, използва брутални методи, за да пречупи терористично ядро”, Wall Street Journal, 20 ноември 2001 г.; „САЩ стоят зад таен трансфер на заподозрени в тероризъм”, Washington Post, 11 март 2002 г.; „Кретиен оспорва депортиране на канадец: министър-председателят нарича третирането от САЩ на заподозрян в тероризъм „абсолютно неприемливо””, Washington Post, 6 ноември 2003 г.; „Невидимите”, The Independent, 26 юни 2003 г.; и „Изчезнали с предполагаема вина: къде държат заподозрените в тероризъм”, The Independent, 26 юни 2003 г.
128. Жалбоподателят представя статии, в които журналисти съобщават, че посланикът на САЩ в Германия през разглеждания период е информирал германските власти през май 2004 г., че ЦРУ неправилно е лишило от свобода жалбоподателя. Те съобщават също, че германският канцлер Ангела Меркел била заявила, че Държавният секретар на САЩ Кондолиза Райс е признала пред нея в частен разговор, че САЩ погрешка са отвлекли и лишили от свобода жалбоподателя. Според тези статии, представители на САЩ са отказали да обсъждат случая с репортери („Погрешно лишаване от свобода: анатомия на една грешка на ЦРУ”, The Washington Post, 4 декември 2005 г.; „Германец съди ЦРУ за изтезания, Ел-Масри иска обезщетение след случай на „предаване” поради объркана самоличност, NBC News, 6 декември 2005 г.; „Правителството на Меркел потвърждава, че Масри е жертва на грешка”, Washington Post, 7 декември 2005 г.; и „Германия проверява дали има участие в американски арест”, The New York Times, 21 февруари 2006 г.). В последната статия се цитира интервю с г-н Х.K., в което той заявява:
“Министерството не е направило нищо незаконно. Мъжът е жив и е отново у дома при семейството си. Някой е направил грешка. Този някой не е Македония.”
129. Най-накрая, през 2007 г. Канадската радиотелевизионна корпорация (CBC) е съобщила, че канадският министър-председател се готвел да обяви споразумение за 10,000,000 щ.д. и да отправи официално извинение към г-н Арар, канадски гражданин, роден в Сирия, който през 2002 г. е бил арестуван от американските власти на летище „Джон Ф. Кенеди” в Ню Йорк и депортиран в Сирия. Министър-председателят вече бил признал, че г-н Арар е понесъл „огромна несправедливост” (CBC, „Отава сключва споразумение за 10 милиона с Арар”, 25 януари 2007 г.). През 2010 г. вестник The Guardian е публикувал статия за предполагаемата роля на Обединеното кралство при предаването на заподозрени, в която е съобщил, че е възможно лица, които са били задържани от Обединеното кралство в залива Гуантанамо, да получат много големи суми от правителството на Обединеното кралство, в някои случаи поне един милион британски лири (The Guardian, „Изтезания и тероризъм: плащане на висока цена”, 17 ноември 2010 г.).
ОТНОСНО ПРАВОТО
I. ПРЕДВАРИТЕЛНО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО ЗА НЕСПАЗВАНЕ НА ШЕСТМЕСЕЧНИЯ СРОК
A. Твърдения на страните
1. Ответното правителство
130. Правителството възразява, че жалбоподателят не е спазил шестмесечния срок. Твърди, че е подал жалба до прокуратурата повече от четири и половина години след събитията (правителството цитира Bayram and Yıldırım срещу Турция (реш. по допустимост), № 38587/97, ECHR 2002‑III; Artyomov срещу Русия, № 14146/02, §§ 113‑118, 27 май 2010 г.; и Nasirkhayeva срещу Русия (реш. по допустимост), № 1721/07, 31 май 2011 г). В периода от май 2004 до октомври 2008 г. жалбоподателят е останал напълно безучастен и не е проявил никаква инициатива да информира македонските правоохрантелни власти за твърдените събития. Вместо това е търсил средства за защита пред други юрисдикции. Освен това, той е трябвало да знае много преди октомври 2008 г., че всяко наказателно разследване в държавата-ответник би било неефективно. В тази връзка се позовава на отсъствието на какъвто и да било контакт между жалбоподателя и правоохранителните власти на държавата-ответник, както и на липсата на държавно обвинение proprio motu, независимо от факта, че прокуратурата вече е била предупредена за случая от германските й колеги. Последните проверки на международно и национално ниво, които приключили през януари 2007 г., дълго преди жалбоподателят да предяви наказателната си жалба през октомври 2008 г., не са довели до никакви фактически констатации, които да имат връзка с това оплакване. Наказателната му жалба не съдържа нови доказателства, годни да съживят задължението на държавата да разследва твърденията му.
131. Най-накрая правителството твърди, че жалбоподателят не е проявил старание при изчерпването на вътрешноправните средства за защита. Липсата на старание е очевидна, тъй като той не е проявил инициатива да се информира за напредъка на разследването (правителството цитира Bulut and Yavuz срещу Турция (реш. по допустимост), № 73065/01, 28 май 2002 г.). Нещо повече, той не е съобщил на националните власти за показанията на г-н Х.K. и не поискал от прокуратурата да образува наказателно производство. Ако жалбоподателят беше поискал образуване на наказателно производство срещу известен извършител, той щеше да има право да участва в производството като заместващ обвинител, в случай че прокурорът отхвърли жалбата му. В настоящия случай той не е имал такава възможност, тъй като наказателната жалба от октомври 2008 г. е била подадена срещу неизвестен извършител. Освен това, жалбоподателят не е можел да обжалва решението за отхвърляне на жалбата му.
2. Жалбоподателят
132. Жалбоподателят в отговор твърди, че ответната държава има позитивно задължение по Конвенцията да извърши разследване по своя инициатива. Вътрешната проверка, извършена от МВР (виж параграфи 64-66 по-горе) не може да се счита за ефективно и независимо разследване по смисъла на членове 3 и 13 от Конвенцията. Освен това, той не е имал възможност да научи за тази проверка, тъй като властите не са се свързали с него и не са направили проверката публично достояние. От момента, в който той се е завърнал в Германия в края на май 2004 г., той активно се е опитвал да събере достатъчно доказателства, за да представи защитими оплаквания на националните разследващи власти. Периодът от четири и половина години, изминал от освобождаването му до подаването на наказателната жалба през октомври 2008 г., не е бил прекомерен. Напротив, този период е бил напълно разумен, като се има предвид, че става дума за сложен случай на изчезване при сътрудничество между международни разузнавателни служби, при което правителствата на САЩ и на Македония са се споразумели да прикрият съществуването на тайно, многонационално криминално начинание. Следователно, той е действал старателно и в съответствие с практиката на Съда. Той се е опитал своевременно да предизвика разследване, но властите не са реагирали навреме, а вместо това тайно са отхвърлили оплакванията му. Освен това, той напразно се е опитал да получи информация от прокурора за напредъка на разследването. Прокурорът го е уведомил за решението си, отхвърлящо жалбата му, едва на 22 ноември 2010 г., четиринадесет месеца след подаването на жалбата му до Съда. Тъй като наказателната жалба е била подадена срещу неизвестен извършител, той не е могъл да предяви частно обвинение.
133. В заключение, жалбоподателят твърди, че е спазил шестмесечния срок, който е започнал да тече на 23 януари 2009 г., датата, на която според него преследването на твърдените престъпления се е погасило по давност.
B. Преценката на Съда
1. Общи принципи, установени в практиката на Съда
134. Съдът припомня, че Конвенцията е инструмент за защита на правата на човека и че е изключително важно тя да бъде тълкувана и прилагана по начин, който прави тези права практични и ефективни, а не теоретични и илюзорни. Това се отнася не само до тълкуването на материалноправните разпоредби на Конвенцията, но и на процесуалните разпоредби; това има отражение върху задълженията на ответните държави, но и върху положението на жалбоподателите. Където времето е от значение за решаването на въпросите по делото, в тежест на жалбоподателя е да гарантира, че претенциите му са предявени пред Съда с необходимата бързина, за да се осигури, че могат да бъдат решени правилно и справедливо (виж Varnava and Others срещу Турция [ГК], №№ 16064/90, 16065/90, 16066/90, 16068/90, 16069/90, 16070/90, 16071/90, 16072/90 и 16073/90, § 160, ECHR 2009...).
135. Целта на шестмесечния срок по чл. 35 § 1 е да утвърди правната сигурност, като гарантира, че делата, по които се повдигат въпроси по Конвенцията, се решават в разумен срок и че решения, взети в миналото, не са постоянно изложени на риск от оспорване. Той очертава темпоралните граници на надзора, упражняван от органите по Конвенцията, и указва както на индивидите, така и на държавните власти периода, отвъд който такъв надзор е невъзможен (виж Sabri Güneş срещу Турция [ГК], № 27396/06, §§ 39 и 40, 29 юни 2012 г., и Walker срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), № 34979/97, ECHR 2000-I).
136. Като правило, шестмесечният срок започва да тече от датата на окончателното решение в процеса на изчерпване на вътрешноправните средства за защита. В случаите обаче, когато от самото начало е ясно, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно средство за защита, срокът започва да тече от датата на действията или мерките, от които той се оплаква, или от датата на узнаване за такива действия или за техните последици или за нанесения ущърб на жалбоподателя (виж Dennis and Others срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), № 76573/01, 2 юли 2002 г.). В случай че жалбоподателят се е възползвал от очевидно съществуващо средство и единствено впоследствие е узнал за обстоятелства, които са го направили неефективно, за целите на чл. 35 § 1 може да бъде подходящо да се приеме, че шестмесечният срок започва да тече от датата, на която жалбоподателят за първи път е узнал или е трябвало да узнае за наличието на такива обстоятелства (виж Paul and Audrey Edwards срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), № 46477/99, 4 юни 2001 г.).
2. Приложение на изложените принципи към настоящия случай
137. Съдът отбелязва, че възражението на правителството, че жалбата е просрочена, съдържа два елемента: първо, че наказателната жалба на жалбоподателя е подадена до националните власти твърде късно, и второ, че тя не е била ефективно средство за защита. В тази връзка правителството счита, че шестмесечният е започнал да тече, когато жалбоподателят за първи път е узнал или е трябвало да узнае за обстоятелствата, направили неефективни съществуващите вътрешноправни средства за защита.
138. За да отговори на възражението за недопустимост на правителството, Съдът трябва да прецени дали, при конкретните обстоятелства на настоящия случай, наказателната жалба е била ефективно средство, което жалбоподателят е трябвало да използва, за да потърси обезвреда във връзка с оплакванията си по Конвенцията. Отговорът на този въпрос ще бъде решаващ за изчислението на шестмесечния срок.
(a) Дали наказателната жалба е средство за защита, което жалбоподателят е трябвало да използва
139. Съдът припомня, че решаването на въпроса, дали жалбоподателят по конкретно дело е изпълнил критериите за допустимост, ще зависи от обстоятелствата по случая и от други фактори, като старанието и интереса, демонстрирани от него, както и адекватността на националното разследване (виж Abuyeva and Others срещу Русия, № 27065/05, § 174, 2 декември 2010 г.).
140. Съдът отбелязва, че вече е намирал по дела срещу ответната държава, че наказателната жалба представлява ефективно средство, което трябва да се използва, по принцип, в случаи на твърдени нарушения на чл. 3 от Конвенцията (виж Jasar срещу Бивша югославска република Македония, № 69908/01, 15 февруари 2007 г.; Trajkoski срещу Бивша югославска република Македония, № 13191/02, 7 февруари 2008 г.; Dzeladinov and Others срещу Бивша югославска република Македония, № 13252/02, 10 април 2008 г.; и Sulejmanov срещу Бивша югославска република Македония, № 69875/01, 24 април 2008 г.). Съдът не вижда причина да се отклони от този принцип, особено при обстоятелствата на настоящия случай, където се предполага, че твърденията за нечовешко отнасяне и незаконно лишаване от свобода са свързани с тайна операция, проведена без правно основание. Ако действията на замесените държавни агенти са били незаконни и произволни, задача на прокуратурата на ответната държава е да разкрие и накаже извършителите. Информирането на прокуратурата за тези действия трябва да се разглежда като напълно логична стъпка от страна на жертвата.
141. Съдът счита, че към момента на подаването на жалбата през октомври 2008 г. не е имало основания разумно да се предполага, че една наказателна жалба е очевидно неефективно средство за защита. Съществували са единствено известни съмнения относно нейната ефективност и в съответствие с изискванията на чл. 35 § 1 от Конвенцията жалбоподателят е трябвало да подаде такава жалба, преди да направи оплакване до Съда. Би било неразумно да се очаква, че жалбоподателят ще подаде жалба до Съда, преди случаят да бъде окончателно решен на национално ниво в съответствие с принципа за субсидиарност, съгласно който е най-добре фактите по делото да се разследват, а възникналите въпроси да се решават - доколкото това е възможно - на национално ниво. В интерес на жалбоподателя и на ефективността на системата по Конвенцията е именно националните власти – които са в най-добра позиция да сторят това – да поправят всички твърдени нарушения на Конвенцията (виж цитираното Varnava and Others, § 164).
142. Вярно е, че е изминало доста време между 29 май 2004 г., когато жалбоподателят се е върнал в Германия, и завеждането на неговата наказателна жалба на 6 октомври 2008 г. Жалбоподателят не е предприел никакво друго правно действие в ответната държава преди последната дата. Жалбоподателят е дал обяснение за това забавяне, което само по себе си не може да се счита за неразумно. Случаят му се отнася до твърдения за „извънредно предаване”, което е включвало твърдения за отвличане, задържане в изолация и малтретиране. Според доклада Марти от 2006 г., властите на повечето държави членки на Съвета на Европа са отрекли участие в операции по предаване (виж параграф 43 по-горе). Тази политика на липса на сътрудничество е потвърдена и в доклада Марти от 2007 г. (виж параграф 46 по-горе). Като се има предвид чувствителността на въпроса и укриването на информация, описано по-горе, разумно е било жалбоподателят да изчака развития, които биха дали отговор на ключови фактически и правни въпроси. Действително, проверките, извършени в годините преди октомври 2008 г., са разкрили относими елементи, които са хвърлили допълнителна светлина върху твърденията на жалбоподателя и са представлявали по-солидна основа за наказателната му жалба. Като се има предвид сложността на случая и естеството на твърдените нарушения на правата на човека, разбираемо е, че жалбоподателят е решил да използва вътрешноправните средства за защита, едва когато е разполагал с материали, подкрепящи тезата му.
143. Във всеки случай, наказателната жалба е предявена преди изтичането на давността за преследване на твърдените престъпления (виж параграф 79 по-горе). Тя е отхвърлена поради липса на доказателства, а не поради неизпълнение на изискванията за допустимост. Следователно, няма данни забавянето на жалбата да я е направило недопустима, неефективна или по друг начин негодна да поправи твърдените нарушения. Напротив, като е подал жалба след събирането на известни доказателствени материали на международно ниво, жалбоподателят е предоставил на македонските съдебни власти по-сериозни причини да разследват твърденията му.
144. От изложеното следва, че наказателната жалба е била средство, което жалбоподателят е трябвало да използва при конкретните обстоятелства.
(b) Началото на шестмесечния срок
145. Остава да се установи, кога окончателното решение по наказателната жалба е станало известно на жалбоподателя. Тази дата би определила началния момент на шестмесечния срок.
146. Съдът отбелязва, че между подаването на наказателната жалба и решението за отхвърлянето й са изминали малко повече от два месеца. Според Съда, при обстоятелствата на конкретния случай този период не може да се счита за достатъчно продължителен, за да се изисква от жалбоподателя да е потърсил информация за предприетите от властите следствени действия през това време. Както посочва жалбоподателят, последващите му молби за информация относно напредъка на разследването са останали без отговор (виж параграф 132 по-горе).
147. Прокурорът е отхвърлил наказателната жалба на жалбоподателя на 18 декември 2008 г. Според жалбоподателя, това решение му е било съобщено едва на 22 ноември 2010 г., независимо от факта, че приложимото процесуално законодателство е задължавало прокуратурата да уведомява жертвата за решението, с което се отхвърля жалбата й, в осемдневен срок (виж параграфи 86 и 87 по-горе). Правителството не твърди, че това изискване е било изпълнено. Следователно, за начален момент на шестмесечния срок следва да се счита не 18 декември 2008 г., когато прокурорът е взел решението си, а датата, на която жалбоподателят е научил за него. При конкретните обстоятелства не е необходимо да се установява достоверността на твърдението на жалбоподателя за датата на връчване на това решение, тъй като правителството не е доказало, че жалбоподателят е получил официално уведомление за решението или че е научил за него по друг начин преди 20 януари 2009 г., т.е. шест месеца преди подаването на жалбата му до Съда.
(c) Заключение
148. В светлината на гореизложеното, Съдът приема, че жалбоподателят е спазил шестмесечния срок съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията, и намира, че възражението на правителството, че жалбата е просрочена, трябва да бъде отхвърлено.
II. ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА ОТНОСНО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА И УСТАНОВЯВАНЕТО НА ФАКТИТЕ
A. Становища на страните
149. Жалбоподателят поддържа, че е бил подложен на извънредно предаване от агенти на ЦРУ, подпомагани до голяма степен от агенти на държавата-ответник. Международните проверки, чуждестранните разследвания и по-нататъшните усилия на жалбоподателя да изясни случая са осигурили множество убедителни доказателства, подкрепящи твърденията му и отхвърлящи обясненията на правителството като напълно недостоверни. От друга страна, не е имало и “следа от надеждни доказателства, които да подкрепят версията на правителството”.
150. Правителството отхвърля твърденията на жалбоподателя като неоснователни, като представя множество материали в подкрепа на този аргумент (виж параграфи 41 и 65 по-горе). То отрича съществуването на каквато и да било документация, посочена от г-н Х.K. (виж параграф 74 по-горе и параграф 12 от декларацията).
B. Оценката на фактите от Съда
1. Общи принципи
151. В случай на противоречиви твърдения относно настъпилите събития, при установяването на фактите Съдът неизбежно се сблъсква със същите трудности, каквито има един първоинстанционен съд. Той припомня, че при оценката на доказателствата е възприел стандарт на доказване „извън всякакво разумно съмнение”. Той обаче никога не е имал за цел да заимства подхода на националните правни системи, които използват този стандарт. Ролята му не е да се произнесе по наказателната вина или гражданската отговорност, а по отговорността на държавите - страни по Конвенцията. Специфичният характер на задачата му по чл. 19 от Конвенцията – да гарантира спазването от държавите на задължението им да осигурят основните права, прогласени от Конвенцията – обуславя и подхода му към въпросите за доказването и доказателствата. В производството пред Съда няма процедурни пречки пред допустимостта на доказателствата или предварително установени формули за оценката им. Той възприема заключенията, които по негова преценка са подкрепени от свободната преценка на всички доказателства, включително и изводите, които се налагат от фактите и твърденията на страните. Съгласно установената му практика, доказването може да следва от едновременното съществуване на достатъчно силни, ясни и непротиворечиви изводи или на подобни необорени фактически презумпции. Освен това, нивото на убедителност, необходимо за достигане до конкретно заключение, и в тази връзка разпределянето на тежестта на доказване, са неразривно свързани с конкретните факти, с естеството на твърдението и с правото по Конвенцията, за което става въпрос. Съдът също така е наясно със сериозността на едно заключение, че държава-членка е нарушила основни права (виж Creangă срещу Румъния [ГК], № 29226/03, § 88, 23 февруари 2012 г., както и цитираните в него дела).
152. Съдът по-нататък припомня, че процедурата по Конвенцията не позволява във всички случаи стриктно прилагане на принципа affirmanti incumbit probatio. Той препраща към практиката си по членове 2 и 3 от Конвенцията, според която в случаите, когато разглежданите събития са изключително достояние на властите, както е в случаите на лица, задържани под техен контрол, възникват силни фактически презумпции по отношение на наранявания и смърт, настъпили по време на такова задържане. В такъв случай може да се счита, че властите носят тежестта да предоставят задоволително и убедително обяснение (виж Çakıcı срещу Турция [ГК], № 23657/94, § 85, ECHR 1999-IV; Salman срещу Турция [ГК], № 21986/93, § 100, ECHR 2000-VII; и Rupa срещу Румъния (№ 1), № 58478/00, § 97, 16 декември 2008 г.). При липса на такова обяснение, Съдът може да направи неблагоприятни за ответното правителство заключения (виж Orhan срещу Турция, № 25656/94, § 274, 18 юни 2002 г.).
153. Съдът вече е приемал, че тези съображения се прилагат и по отношение на изчезвания, разглеждани по чл. 5 от Конвенцията, където, макар и да не е доказано, че дадено лице е било задържано от властите, е възможно да се установи, че то е било официално призовано от властите, влязло е в място, намиращо се под техен контрол, и не е било виждано оттогава. При такива обстоятелства тежестта на доказване е върху правителството, което трябва да предостави достоверно и задоволително обяснение относно случилото се в помещенията и да докаже, че въпросното лице не е било задържано от властите, а е напуснало мястото, без впоследствие да бъде лишено от свобода (виж Tanış and Others срещу Турция, № 65899/01, § 160, ECHR 2005–VIII; Yusupova and Zaurbekov срещу Русия, № 22057/02, § 52, 9 октомври 2008 г., и Matayeva and Dadayeva срещу Русия, № 49076/06, § 85, 19 април 2011 г.). Съдът също така припомня, че отново в контекста на оплакване по чл. 5 § 1 от Конвенцията е изисквал доказване под формата на непротиворечиви изводи, преди тежестта на доказване да се премести върху ответното правителство (виж Öcalan срещу Турция [ГК], № 46221/99, § 90, ECHR 2005‑IV, и цитираното Creangă, § 89).
2. Установяване на фактите по настоящото дело
154. Съдът отбелязва, че твърденията на жалбоподателя се оспорват изцяло от правителството. Като има предвид противоречивите доказателства, представени от страните, твърдото отричане от страна на ответното правителство на всяко участие на държавни агенти в разглежданите събития и отхвърлянето на наказателната жалба на жалбоподателя, Съдът намира, че в настоящия случай възниква въпрос за тежестта на доказване, и по-конкретно, дали тя трябва да премине от жалбоподателя върху ответното правителство.
155. В тази връзка Съдът подчертава, че е чувствителен към субсидиарния характер на ролята си и отчита, че е необходимо да внимава да не възприеме позицията на първоинстанционен трибунал по фактите, ако това не е неизбежно поради обстоятелствата на конкретния случай (виж McKerr срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), № 28883/95, 4 април 2000 г.). Въпреки това, когато има твърдения по чл. 3 от Конвенцията, Съдът трябва да направи „особено подробно изследване” (виж, mutatis mutandis, Ribitsch срещу Австрия, 4 декември 1995 г., § 32, Series A no. 336, и Georgiy Bykov срещу Русия, № 24271/03, § 51, 14 октомври 2010 г.), дори и ако вече са проведени определени национални процедури и разследвания (виж Cobzaru срещу Румъния, № 48254/99, § 65, 26 юли 2007 г.). С други думи, в такъв контекст Съдът е готов да бъде по-критичен към заключенията на националните власти. При разглеждането им Съдът може да вземе под внимание качеството на националното производство и всякакви възможни недостатъци на процедурата по взимане на решение (виж Denisenko and Bogdanchikov срещу Русия, № 3811/02, § 83, 12 февруари 2009 г.).
156. Съдът най-напред отбелязва, че описанието, което жалбоподателят е дал на обстоятелствата около твърдяното му изпитание е било много подробно, конкретно и последователно през целия период след завръщането му в Германия. Разказът му е останал последователен по време на международните и други чуждестранни проверки и по време на националното производство и е съдържал непротиворечива информация за мястото, времето и продължителността на твърдяното му задържане в Бивша югославска република Македония и в центъра за задържане на ЦРУ, както и за третирането, на което според него е бил подложен в хотела, по време на предаването му под контрола на агенти на ЦРУ на летище Скопие и в „Salt Pit” в Афганистан. В допълнение към това, има и други аспекти на случая, които засилват достоверността на показанията му.
157. Съдът на първо място отбелязва, че разказът на жалбоподателя се потвърждава от голямо количество косвени доказателства, събрани по време на международните проверки и разследването от германските власти. В тази връзка Съдът отбелязва следните доказателства:
(a) авиационни дневници, потвърждаващи, че бизнес самолет Боинг (по онова време регистриран от Федералната авиационна администрация на САЩ) е излетял от Палма де Майорка (Испания) на 23 януари 2004 г., кацнал е на летище Скопие в 20.51 ч. на същата вечер и е напуснал Скопие повече от три часа по-късно, изпълнявайки полет за Багдад и след това за Кабул;
(b) бордни дневници, потвърждаващи, че самолет Гълфстрийм с номер N982RK, регистриран от ЦРУ, е излетял от Кабул на 28 май 2004 г. и е кацнал във военновъздушната база Bezat-Kuçova Aerodrome в Албания;
(c) научно изследване на космените фоликули на жалбоподателя, извършено по време на германското разследване, потвърждаващо, че той е прекарал известно време в южноазиатска страна и е бил лишен от храна за продължителен период от време;
(d) геологични дневници, потвърждаващи твърденията на жалбоподателя за слаби земетресения по време на твърдяното му задържане в Афганистан;
(e) скици с изложението на афганистанския затвор, нарисувани от жалбоподателя, които друга жертва на предаване, задържана от агенти на САЩ в Афганистан, е разпознала веднага.
158. Въз основа на тези доказателства, при проверката Марти е бил направен изводът, че случаят на жалбоподателя бил „случай на документирано предаване” (виж параграф 45 по-горе) и че версията на правителството била „напълно недостоверна” (виж параграф 46 по-горе). В окончателния доклад от проверката Фава се „осъжда извънредното предаване на германския гражданин Халед Ел-Масри” (виж параграф 49 по-горе). Също така, германският Бундестаг е отбелязал, че версията на жалбоподателя е „правдоподобна, що се отнася до основните факти на задържането му в Македония и транспортирането му в Афгнистан, както и до лишаването му от свобода там от сили на САЩ” (виж параграф 60 по-горе).
159. Второ, извършените от жалбоподателя проверки в ответната държава са разкрили и други относими елементи, потвърждаващи версията му. В този контекст Съдът обръща специално внимание на писмото от ръководството на летище Скопие от 18 юни 2008 г. (виж параграф 67 по-горе), в което се потвърждават констатациите от доклада Марти относно маршрута на самолет Боинг 737 с регистрационен номер N313P. В този документ се удостоверява за първи път, че самолетът е кацнал на летище Скопие без пътници и е излетял само с един пътник на борда. Друго убедително доказателство в подкрепа на жалбоподателя е експертният доклад, изготвен от г-н Дж.Г.С., следовател, участвал в проверките Марти и Фава, в които са направени подробни фактически констатации във връзка със събитията в периода между влизането на жалбоподателя в Бивша югославска република Македония и предаването му на агентите на ЦРУ.
160. Трето, Съдът придава особено голяма важност на относимите материали (виж параграфи 98, 103, 106-127 по-горе), които вече са публично достояние, издадени от различни съдилища и разкриващи относима информация относно „програмата за предаване”, изпълнявана от американските власти по онова време. Въпреки че тези материали не се отнасят пряко до случая на жалбоподателя, те хвърлят светлина върху методите, използвани при подобни случаи на „предаване”.
161. Най-накрая, Съдът препраща към писмената декларация на г-н Х.K., който през разглеждания период е бил министър на вътрешните работи на ответната държава и скоро след това е станал министър-председател. В декларацията, която е единственото пряко доказателство за събитията, предмет на настоящата жалба пред Съда, свидетелят потвърждава, че македонските правоохранителни власти, действащи в изпълнение на валидна заповед за международен арест от властите на САЩ, са задържали жалбоподателя и са го държали в изолация и под постоянния надзор на агенти на УБК (държавната разузнавателна служба) на място в Скопие. По-късно жалбоподателят е бил предаден на „екип за предавания” на ЦРУ на летище Скопие и е бил изведен от ответната държава на борда на самолет, управляван от ЦРУ. Декларацията му е потвърждение на фактите, установени в хода на другите проверки и описани от жалбоподателя по последователен и непротиворечив начин.
162. Вярно е, че националните власти не са имали възможност да оспорят показанията на г-н Х.K. Съдът също не е имал възможност да провери в детайли изявленията му в течение на производството. Това обаче не намалява непременно доказателствената стойност на декларацията. Обстоятелството, че декларацията е била представена, след като прокуратурата е отхвърлила наказателната жалба на жалбоподателя, не пречи на Съда да я вземе под внимание (виж, mutatis mutandis, Saadi срещу Италия [ГК], № 37201/06, § 133, ECHR 2008).
163. По принцип Съдът ще се отнася предпазливо към изявления на министри или други високопоставени длъжностни лица на правителството, тъй като те имат склонност да защитават правителството, което представляват или са представлявали. Той обаче счита, че показанията на високопоставени длъжностни лица, били те и бивши министри и служители, които са играли централна роля във въпросния спор, са с особено голяма доказателствена стойност, когато признават факти или поведение, които представят властите в неблагоприятна светлина. Те могат да се тълкуват като форма на признание (виж в този контекст, mutatis mutandis, Военни и паравоенни дейности в и срещу Никарагуа (Nicaragua срещу Съединени американски щати) решение по същество, ICJ Reports 1986, стр.14, § 64).
164. Съдът поради това намира, че показанията на този свидетел могат да бъдат взети под внимание. В тази връзка той отбелязва, че правителството не е представило пред Съда никакви аргументи, които могат да хвърлят съмнение върху тяхната правдоподобност.
165. С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че е налице prima facie доказателство в полза на версията на жалбоподателя и че тежестта на доказване трябва да премине върху ответното правителство.
166. Правителството обаче не е демонстрирало по убедителен начин защо въпросната декларация не може да подкрепи твърденията на жалбоподателя. Те не са представили задоволителни и убедителни обяснения относно това, как са се развили въпросните събития. Не са представили и правдоподобно обяснение за това, което се е случило с жалбоподателя, след като властите са го задържали на граничен контролно-пропускателен пункт Табановце на 31 декември 2003 г. Правителството не е дало достоверно и обосновано обяснение, което да опровергае презумпцията, че властите са отговорни да дадат обяснение за съдбата на жалбоподателя след задържането му на 31 декември 2003 г. Представените от правителството доказателства (виж параграф 41 и 65 по-горе) не са достатъчни в това отношение. Необходимо е да се отбележи в тази връзка, че правителството не е обяснило защо доказателствата не са били представени по-рано (виж параграф 45 по-горе и параграф 113 от доклада Марти от 2006 г.). Също така, правителството нито е коментирало, нито е възразило срещу експертния доклад на г-н Дж.Г.С. То не е предоставило документите, които се пазят от МВР във връзка със случая на жалбоподателя според изявленията на г-н Х.K. (виж параграф 74 по-горе). Пред Съда не са представени никакви писмени материали в тази връзка. Най-накрая, разследването, приключило с отхвърляне на жалбата на жалбоподателя, е неубедително и Съдът не е в състояние да се възползва от резултатите от него.
167. При тези обстоятелства Съдът намира, че може да направи изводи от наличните материали и от поведението на властите (виж Kadirova and Others срещу Русия, № 5432/07, §§ 87 и 88, 27 март 2012 г.) и намира твърденията на жалбоподателя за достатъчно убедителни и доказани извън всякакво разумно съмнение.
III. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
168. Жалбоподателят се оплаква, че ответната държава е отговорна за малтретирането, на което е бил подложен, докато е бил задържан в хотела, и за пропуска на властите да го предпазят от третирането, познато като „шок на пленената жертва”, при предаването му на екипа за предавания на ЦРУ на летище Скопие. Той се оплаква също така, че ответната държава е отговорна за малтретирането му по време на задържането му в „Salt Pit” в Афганистан, тъй като съзнателно го е предала на агенти на САЩ, въпреки че е имала сериозни основания да вярва, че е налице реална опасност от такова малтретиране. В тази връзка той се оплаква, че условията на задържане, физическото насилие, лошата храна и вода, лишаването от сън, насилственото хранене и липсата на каквато и да било медицинска помощ по време на задържането му в „Salt Pit” съставлява отнасяне, противно на чл. 3 от Конвенцията. Най-накрая жалбоподателят се оплаква, че разследването от страна на македонските власти не е било ефективно по смисъла на тази разпоредба.
Чл. 3 от Конвенцията гласи:
“Никой няма да бъде подлаган на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание.”
A. Становища на страните
1. Жалбоподателят
169. Жалбоподателят твърди, че незаконното му лишаване от свобода в изолация и разпитът му в продължение на двадесет и три дни в хотела, заедно с постоянните заплахи и продължителната несигурност, която е изпитвал за съдбата си, са нарушили правата му по чл. 3 от Конвенцията. Дори и без пряко физическо насилие, кумулативните и остри психологически последици от тревогата и стреса са били използвани умишлено с ясната цел да се сломи психологическата му устойчивост за целите на разпита, и са били достатъчни, за да го принудят да протестира чрез гладна стачка в продължение на десет дни.
170. Той твърди също така, че ответната държава е отговорна за отнасянето, на което е станал жертва при предаването му под контрола на ЦРУ на летище Скопие, тъй като нейните служители активно са улеснили и не са попречили на тази операция. Той е бил подложен на брутално и ужасяващо третиране, което умишлено е било насочено към предизвикване на “шок на пленената жертва” и сломяване на волята му с оглед на бъдещи разпити. Използваното насилие за отвеждането му в самолета на ЦРУ е било напълно непропорционално спрямо всяка заплаха, която той може да е представлявал, и е било използвано, за да бъде унижен и за да бъде сломена волята му. Третирането му в хотела и на летище Скопие е съставлявало изтезание.
171. Освен това, жалбоподателят твърди, че македонските власти са били длъжни при предаването му на ЦРУ да оценят риска от малтретиране в Афганистан и да получат подходящи дипломатически гаранции. Те обаче не са сторили това, въпреки факта, че за такова малтретиране е имало значително количество публично достъпни доказателства. Съответно, ответната държава е била отговорна по чл. 3 от Конвенцията.
172. Най-накрая жалбоподателят твърди, че националните власти са извършили повърхностно и явно неадекватно разследване на защитимите му твърдения. Въпреки призивите на редица международни органи и неговите оплаквания, ответната държава не е извършила бързо, независимо и ефективно разследване, както се изисква от тази разпоредба.
2. Ответното правителство
173. Правителството повтаря становището си на пълно отричане на твърденията на жалбоподателя, че е бил малтретиран. То оспорва достоверността на експертния доклад от 5 януари 2009 г., който според него не е убедителен относно здравословното състояние на жалбоподателя (виж параграф 36 по-горе). Поради тези причини, правителството приканва Съда да го разглежда с „най-големи резерви”.
174. Правителството признава, че разследването, извършено от прократурата, не е било ефективно, но твърди, че това се дължи на късното представяне на жалбата на жалбоподателя и на факта, че тя е била подадена срещу неизвестен извършител.
B. Трети участващи в производството страни
1. Върховният комисар на ООН по правата на човека
175. Върховният комисар на ООН по правата на човека твърди, че правото на истината е самостоятелно право, което се поражда от тежки нарушения, какъвто е случаят с насилствените изчезвания. Това право също е въплътено в чл. 13 и преплетено в членове 2, 3 и 5 от Конвенцията. В случаи на насилствени изчезвания, правото на истината е особено задължаваща норма, с оглед на мистерията, която обгражда съдбата и местонахождението на жертвата, независимо от евентуалното й последващо завръщане. Узнаването на истината за тежки нарушения на правата на човека и на хуманитарното право предоставя на жертвите и на техните близки и роднини известно удовлетворение. Правото на истината е в полза на преките жертви на нарушението, както и на техните близки и на обществото като цяло. Субектите на права имат право да търсят и получат информация по различни въпроси, като самоличността на извършителите, напредъка и резултатите от разследването и обстоятелствата и причините за извършването на нарушенията. От друга страна, правото на истината вменява широки задължения на държавите, включително задължението (1) за извършване на ефективно разследване; (2) за предоставяне на жертвите и на техните близки на ефективен достъп до процеса на разследване; (3) за разкриване на всяка относима информация пред жертвите и обществото; и (4) за защита на жертвите и свидетелите срещу репресии и заплахи. Най-накрая, Върховният комисар на ООН по правата на човека твърди, че правото на истината е признато в международното право (Конвенция за защитата на всички лица срещу насилствено изчезване) и юриспруденцията на Междуамериканския съд и Африканската комисия по правата на човека и народите.
2. Interights
176. Interights твърди, че настоящото дело предоставя на Съда възможност да осъди като недопустима системата от нарушения, придобила известност като „извънредни предавания” и да определи отговорността на държавата по Конвенцията. Третирането на предаваните лица по време на подготовката и на самия процес на предаване (включително така нареченото третиране „шок на пленената жертва”) и използването на насилствени методи за разпит може да съставлява изтезание и/или малтретиране. Практиките по извънредно предаване неизменно включват извеждането на дадено лице от една страна и транспортирането му в друга, където съществува реален риск от изтезания или нечовешко или унизително отнасяне. Такова извеждане било забранено от принципа за non-refoulement, който бил признат в практиката на Съда (Interights се позовава на Soering срещу Обединеното кралство, 7 юли 1989 г., Series A no. 161, и цитираното Saadi срещу Италия). Съгласно принципа за non-refoulement, възниква отговорност за съучастие, участие или други форми на сътрудничество при „извънредни предавания”, когато националните власти са знаели или е трябвало да знаят, че се извършват нарушения, свързани с предаванията. Паралелно на „отговорността на съучастника”, съгласно международното наказателно право дадена държава може да носи отговорност, когато е предоставила помощ или съдействие на друга държава за извършването на международно правонарушение (“акцесорна отговорност”). Пропускът да се предотврати такива нарушения е най-флагрантен, когато държавата е дала съгласие за действията на чуждестранните агенти, нарушаващи въпросните права. В допълнение, мълчаливото съгласие или одобрение на действията на чуждестранните агенти могат да ангажират отговорността на държавата. След като е било извършено предаването, държавата е имала задължението да извърши бързо и ефективно разследване на твърденията за тайно задържане и транспортиране и да предостави обезвреда, включително обезщетение за неимуществените вреди, произтичащи от нарушението.
3. Redress
177. Redress твърди, че разследването в контекста на твърдения за извънредно предаване трябва да бъде бързо, независимо, задълбочено и годно да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните лица; трябва да осигурява възможност за обществен контрол и участие на жертвите; и трябва да осигурява на жертвите достъп до информация, за да се гарантира правото им на истината. Задължението за разследване се съдържа както в чл. 3, така и в чл. 5 от Конвенцията. Съображенията за националната сигурност не могат да имат за последица лишаване на жертвата от достъп до такава информация. Ако загрижеността за националната сигурност получи превес над правото на жертвата на достъп до информация, неотменимият и абсолютен характер на чл. 3 и забраната за неофициални задържания биха били подронени. В тази връзка организацията се позовава на насоките на Съвета на Европа от 30 март 2011 г. относно изкореняването на безнаказаността за сериозни нарушения на правата на човека (виж параграф 105 по-горе), съгласно които „безнаказаността на отговорните за действия, представляващи тежки нарушения на правата на човека, причинява допълнително страдание на жертвите”. Адекватното средство за защита и обезвреда трябва да включва признание и зачитане на жертвите на твърдените нарушения на членове 3 и 5 от Конвенцията, така че те, техните семейства и обществото като цяло да знаят истината относно причинените нарушения. Освен обезщетение, необходимо е да бъдат предоставени и други важни елементи, насочени към дългосрочна обезвреда, като удовлетворение (признаване на нарушението, изразяване на съжаление или на формално извинение), гаранции за неповтаряне и рехабилитация. Във връзка с последното Redress предоставя експертен доклад от 28 март 2011 г., в който д-р M. Робъртсън, регистриран клиничен психолог, обяснява психологическите ползи за жертвата от публичното разкриване на истината. Според нея, публичното разкриване на истината и подходящото признаване на нарушението под формата на обезщетение могат да играят ключова роля за възстановяването на оцелелия. И обратното, ако истината остане неразкрита и извършителите останат ненаказани, това може да утежни усещането за безпомощност на оцелелия и да засили затруднението му да намери смисъл и да обърне страницата.
4. Съвместно становище на Amnesty International (AI) и на Международната комисия на юристите (ICJ)
178. AI и ICJ заявяват, че настоящият случай се отнася до “система за тайни задържания и предавания, ръководена от САЩ, една широкомащабна, организирана трансгранична система, която действа в нарушение на националните закони и на международните правни ангажименти, без съдебна или административна процедура, и която зависи от сътрудничеството, както активно, така и пасивно, на много държави”. Тази система се характеризира с насилствено изчезване на индивиди, което представлява нарушение на правото на свобода от изтезания и нечовешко или унизително отнасяне или наказание. Чл. 3 от Конвенцията включва задължения за non-refoulement, забраняващи на държавите членки да действат – и/или бездействат – по начин, който би довел до извеждането на което и да било лице от юрисдикцията им, ако държавите членки са знаели или е трябвало да знаят, че такова извеждане би изложило засегнатите лица на реална опасност от малтретиране.
179. Най-накрая, те поддържат, че правото на ефективно разследване, гарантирано, inter alia, от членове 3 и 5, разглеждани във връзка с чл. 13, включва право на истината относно нарушенията на правата по Конвенцията, извършени в контекста на “система за тайни задържания и предавания”. Това е така не само поради мащаба и тежестта на въпросните нарушения на човешките права, но също и в светлината на широкоразпространения имунитет по отношение на тези практики и укриването на информация за тях, съществуващи в редица национални юрисдикции.
C. Преценката на Съда
1. Допустимост
180. В светлината на наличните материали Съдът намира, че оплакванията на жалбоподателя по тази разпоредба повдигат сериозни фактически и правни въпроси по Конвенцията, решаването на които изисква разглеждане по същество. Следователно, Съдът заключава, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (a) от Конвенцията. Не са установени и други основания за обявяването им за недопустими. От това следва, че те трябва да бъдат обявени за допустими.
2. По същество
181. Съдът най-напред ще разгледа оплакването на жалбоподателя, че не е било извъшено ефективно разследване на твърденията му за малтретиране.
(a) Процесуален аспект на чл. 3: липса на ефективно разследване
(i) Общи принципи
182. Съдът припомня, че когато дадено лице отправи защитимо твърдение, че е пострадало от третиране в нарушение на чл. 3 в ръцете на полицията или на други подобни държавни служители, тази разпоредба, разглеждана във връзка с общото задължение на държавите по чл. 1 от Конвенцията да „осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в ... Конвенцията”, по подразбиране изисква провеждането на ефективно официално разследване. Такова разследване трябва да бъде годно да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните лица. В противен случай, независимо от фундаменталното си значение, общата правна забрана на изтезанията и нечовешкото и унизително отнасяне и наказание би била неефективна на практика и в някои случаи би станало възможно практически безнаказано нарушаване от страна на представители на държавата на правата на лица под техен контрол (виж Асенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 102, Reports of Judgments and Decisions 1998‑VIII; Corsacov срещу Молдова, № 18944/02, § 68, 4 април 2006 г.; и цитираното по-горе Georgiy Bykov, § 60).
183. Разследването на сериозни твърдения за малтретиране трябва да бъде както бързо, така и подробно. Това означава, че властите трябва винаги да направят сериозен опит да установят какво се е случило и не трябва да разчитат на прибързани или необосновани заключения, за да прекратят разследването или за да обосноват решенията си (виж цитираното по-горе Асенов и други, § 103, и Batı and Others срещу Турция, №№ 33097/96 и 57834/00, § 136, ECHR 2004‑IV (откъси)). Те трябва да вземат всички разумни мерки, които са във възможностите им, за да запазят доказателствата във връзка с инцидента, включително, inter alia, показания на очевидци и съдебни експертизи (виж Tanrıkulu срещу Турция [ГК], № 23763/94, § 104, ECHR 1999‑IV, и Gül срещу Турция, № 22676/93, § 89, 14 декември 2000 г.). Всеки пропуск в разследването, който подронва годността му да установи причината за нараняванията и самоличността на отговорните лица, рискува да наруши този стандарт (виж Boicenco срещу Молдова, № 41088/05, § 123, 11 юли 2006 г.).
184. Освен това, разследването трябва да бъде независимо от изпълнителната власт (виж Oğur срещу Турция [ГК], № 21594/93, §§ 91-92, ECHR 1999-III, и Mehmet Emin Yüksel срещу Турция, № 40154/98, § 37, 20 юли 2004 г.). Независимостта на разследването предполага не само липсата на йерархична или институционална връзка, но и практическа независимост (виж Ergi срещу Турция, 28 юли 1998 г., §§ 83-84, Reports 1998-IV).
185. Най-накрая, жертвата трябва да има възможност да участва ефективно в разследването под една или друга форма (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Oğur, § 92; Огнянова и Чобан срещу България, № 46317/99, § 107, 23 февруари 2006 г.; Khadzhialiyev and Others срещу Русия, № 3013/04, § 106, 6 ноември 2008 г.; Denis Vasilyev срещу Турция, № 32704/04, § 157, 17 декември 2009 г.; и Dedovskiy and Others срещу Русия, № 7178/03, § 92, ECHR 2008).
(ii) Приложение на тези принципи към настоящия случай
186. Съдът отбелязва, че жалбоподателят, като е подал наказателната жалба през октомври 2008 г., е довел до вниманието на прокурора твърденията си за малтретиране от страна на държавни служители и тяхното активно участие в последващото му предаване на агенти на ЦРУ. Оплакванията му са били подкрепени с доказателства, които са събрани по време на международни и други чуждестранни разследвания. Според Съда, описанието на събитията от жалбоподателя и наличните материали са били достатъчни, за да породят поне разумно подозрение, че посочените оплаквания по Конвенцията трябва да бъдат вменени на националните власти, както е посочил жалбоподателят. По този начин той е поставил основите на prima facie случай на неправомерно поведение от страна на силите за сигурност на ответната държава, което е изисквало разследване от страна на властите в съответствие с изискванията на чл. 3 от Конвенцията. Във всеки случай, фактът, че жалбоподателят е подал формална наказателна жалба, не е от решаващо значение, тъй като информацията за сериозни нарушения на чл. 3 през разглеждания период, доведена до знанието на властите, е породила ipso facto задължение по тази разпоредба за провеждане на ефективно разследване (виж, mutatis mutandis, Gorgiev срещу Бивша югославска република Македония, № 26984/05, § 64, 19 април 2012 г.).
187. Въз основа на оплакването на жалбоподателя прокурорът се е свързал с МВР, за да получи информация за случая. В отговор министерството е представило доклад, в който е обобщило становището, заявено в предишните му доклади по исканията за правна помощ от мюнхенската прокуратура. През декември 2008 г., близо два месеца и половина по-късно, прокурорът в Скопие е отхвърлил оплакването поради липса на доказателства. С изключение на искането на информация от МВР, прокурорът не е предприел никакви други следствени действия, за да разгледа твърденията на жалбоподателя. Правителството потвърждава, че прокурорът не е разпитал жалбоподателя или персонала, работил в хотела към съответния момент.
188. Най-накрая, не се спори, че не са били предприети никакви действия за установяването на целта на кацането на самолет N313P, който според твърденията е бил използван за транспортирането на жалбоподателя от ответната държава в Афганистан. Според проверката Марти, този самолет е бил използван в случая на жалбоподателя и е пътувал по „маршрут на предаване”, включващ и други задържани, транспортирани при подобни обстоятелства (виж параграф 45 по-горе). Освен това, жалбоподателят е представил в подкрепа на твърденията си официално писмо, в което ръководството на летище Скопие е потвърдило, че самолетът е кацнал на летище Скопие на 23 януари 2004 г. без пътници и е излетял на следващата сутрин с един пътник на борда (виж параграф 67 по-горе). Твърденията на жалбоподателя относно транспортирането му в Афганистан, както по отношение на времето, така и на начина, забележително съответстват на действителното движение на този самолет. Разследващите власти обаче са останали пасивни и са решили да не проверят тази информация. Изненадващо е, че са пренебрегнали тези данни и са отказали да проверят самоличността на пътника, който се е качил на борда на самолета през онази нощ. Разследването на обстоятелствата във връзка със самолета и пътника биха разкрили относима информация, която би могла да опровергае или потвърди основателността на твърденията на жалбоподателя.
189. Прокурорът е взел решението си единствено въз основа на документите, представени от МВР. Не е сметнал за необходимо да провери твърденията на министерството. При отхвърлянето на жалбата е разчитал единствено на информацията и обясненията, дадени от министерството, чиито служители най-общо казано са били заподозрени в участие в третирането на жалбоподателя. Според правителството, прокурорът е приел, че при липса на доказателства, опровергаващи заключенията на министерството, не са били необходими други следствени действия (виж параграф 71 по-горе). С оглед на значителните, най-малко косвени, доказателства, които са съществували при подаването на жалбата на жалбоподателя, такова заключение не съответства на очакванията към една независима институция. Сложността на делото, тежестта на твърдените нарушения и наличните материали са изисквали независими и адекватни отговори от страна на прокуратурата.
190. Правителството е признало също, че разследването от прокуратурата не е било ефективно (виж параграф 174 по-горе).
191. Като се имат предвид становищата на страните и по-специално тези на третите встъпили в производството лица, Съдът също така би желал да разгледа и друг аспект на неадекватния характер на разследването в настоящия случай, а именно - въздействието му върху правото на истината относно относимите към случая обстоятелства. В тази връзка той подчертава особената важност на настоящия случай не само за жалбоподателя и семейството му, но и за други жертви на подобни престъпления и за обществото като цяло, които имат право да знаят какво се е случило. Въпросът за “извънредните предавания” е привлякъл световното внимание и е предизвикал разследвания от много международни и междуправителствени организации, включително органи по правата на човека на ООН, Съвета на Европа и Европейския парламент. Те са установили, че някои от засегнатите държави нямат интерес от разкриване на истината. Понятието „държавни тайни” често е било използвано, за да се попречи на разкриването на истината (виж параграфи 46 и 103 по-горе). Държавната тайна е била използвана и от правителството на САЩ по делото на жалбоподателя пред американските съдилища (виж параграф 63 по-горе). Проверката Марти е установила също така, че „същият подход е довел до укриване на истината от властите на „Бивша югославска република Македония”” (виж параграф 46 по-горе).
192. Съдът намира, че прокуратурата на ответната държава, след като е била уведомена за твърденията на жалбоподателя, е трябвало да положи усилия, за да проведе адекватно разследване и по този начин да изключи всякакво съмнение за безнаказаност във връзка с определени действия. Съдът не подценява безспорната сложност на обстоятелствата около настоящия случай. Все пак, макар и в определени ситуации да е възможно да са налице пречки или трудности, които да попречат на напредъка на разследването, адекватният отговор от властите при разследването на твърдения за сериозни нарушения на правата на човека, каквито има в настоящия случай, може най-общо да се разглежда като ключов за поддържането на общественото доверие в спазването на върховенството на закона и за изключването на всякакво съмнение за тайно споразумение или толериране на незаконни действия. Поради същите причини е необходимо да се осигури достатъчен елемент на публичен контрол върху разследването или върху резултатите от него, за да се гарантира отчетност както на практика, така и на теория (виж Ангелова срещу България, № 38361/97, § 140, ECHR 2002‑IV; Al-Skeini and Others срещу Обединеното кралство [ГК], № 55721/07, § 167, ECHR 2011; и Association 21 December 1989 and Others срещу Румъния, №№ 33810/07 и 18817/08, § 135, 24 май 2011 г.). Както е посочил Съветът на Европа в насоките си от 30 март 2011 г. относно изкореняването на безнаказаността за сериозни нарушения на правата на човека (виж параграф 105 по-горе), „безнаказаността трябва да се елиминира в името на осигуряването на правосъдие за жертвите, като възпиращ фактор за бъдещи нарушения и за утвърждаване на върховенството на закона и на общественото доверие в системата на правосъдието”. Неадекватното разследване в настоящия случай е лишило жалбоподателя от възможност да узнае какво се е случило, включително да получи точна информация за страданията, които според твърденията е понесъл, и за ролята на лицата, отговорни за твърдените изпитания.
193. С оглед на изложените по-горе обстоятелства, Съдът заключава, че краткото разследване, което е било проведено в случая, не може да се разглежда като ефективно и годно да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните за събитията лица и за установяване на истината.
194. При тези обстоятелства, Съдът намира, че е имало нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуалния му аспект.
(b) Материалноправни аспекти на чл. 3 от Конвенцията
(i) Малтретиране в хотела и на летище Скопие
(α) Общи принципи
195. Съдът припомня, че чл. 3 от Конвенцията въплъщава една от най-фундаменталните ценности на демократичните общества. За разлика от повечето материалноправни разпоредби на Конвенцията, чл. 3 не предвижда изключения и липсва възможност за дерогирането му съгласно чл. 15 § 2, дори в случай на извънредно положение, застрашаващо съществуването на нацията (виж Selmouni срещу Франция [ГК], № 25803/94, § 95, ECHR 1999‑V, и Labita срещу Италия [ГК], № 26772/95, § 119, ECHR 2000‑IV). Съдът е потвърдил, че дори и при най-трудни обстоятелства, като например борбата срещу тероризма и организираната престъпност, Конвенцията забранява по абсолютен начин изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание, независимо от поведението на засегнатото лице (виж Chahal срещу Обединеното кралство, 15 ноември 1996 г., § 79, Reports 1996-V, и цитираното по-горе Labita, § 119).
196. За да може малтретирането да попадне в обхвата на чл. 3, то трябва да достигне минимално ниво на суровост. Оценката на този минимум зависи от всички обстоятелства на конкретния случай, като продължителността на отнасянето, физическите и психическите последици от него, а в някои случаи и пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата (виж Ирландия срещу Обединеното кралство, 18 януари 1978 г., § 162, Series A no. 25, и Jalloh срещу Германия [ГК], № 54810/00, § 67, ECHR 2006‑IX). Други фактори са целта, която се преследва с отнасянето, и намерението или мотивацията, които стоят зад него (сравни, inter alia, Aksoy срещу Турция, 18 декември 1996 г., § 64, Reports 1996-VI; Egmez срещу Кипър, № 30873/96, § 78, ECHR 2000-XII; и Кръстанов срещу България, № 50222/99, § 53, 30 септември 2004 г.).
197. За да се прецени, дали дадена конкретна форма на малтретиране трябва да се квалифицира като изтезание, Съдът трябва да вземе под внимание разграничението, което е направено в чл. 3 между това понятие и нечовешкото или унизителното отнасяне. Изглежда, че това разграничение е направено в Конвенцията, за да се позволи особената стигма на „изтезанието” да се насочи единствено срещу умишленото нечовешко третиране, причиняващо много сериозно и жестоко страдание (виж цитираното по-горе Aksoy, § 62). В допълнение към жестокостта на отнасянето, съществува и елементът цел, както е признато в Конвенцията на ООН срещу изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание, влязла в сила на 26 юни 1987 г., която дефинира изтезанията като умишлено причиняване на силна болка или страдание с цел, inter alia, получаване на информация, налагане на наказание или заплашване (чл. 1 от Конвенцията на ООН) (виж İlhan срещу Турция [ГК], № 22277/93, § 85, ECHR 2000‑VII).
198. Задължението на високодоговарящите държави по чл. 1 от Конвенцията да осигурят на всяко лице под тяхна юрисдикция правата и свободите, определени в Конвенцията, разглеждано във връзка с чл. 3, изисква държавите да предприемат мерки, за да гарантират, че лицата под тяхна юрисдикция няма да бъдат подложени на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне, включително малтретиране от страна на частни лица (виж Z and Others срещу Обединеното кралство [ГК], № 29392/95, § 73, ECHR 2001‑V). Следователно, отговорността на държавата може да бъде ангажирана, когато властите не предприемат разумни мерки, за да избегнат риска от малтретиране, за което са знаели или е трябвало да знаят (виж Mahmut Kaya срещу Турция, № 22535/93, § 115, ECHR 2000‑III).
(β) Приложение на тези принципи в настоящия случай
199. Съдът вече е установил във връзка със заключението си относно преместването на тежестта на доказване върху правителството (виж параграфи 165 и 167 по-горе), че версията на жалбоподателя е достатъчно убедителна и че твърденията му по този член са установени „извън всякакво разумно съмнение”. Остава да се установи, дали отнасянето към жалбоподателя попада в обхвата на тази разпоредба и дали може да се вмени на ответната страна.
Третиране в хотела
200. Във връзка с третирането на жалбоподателя в хотела Съдът отбелязва, че той е бил охраняван постоянно от служители на македонските сили за сигурност, разпитван е бил на чужд език, който владеел слабо, заплашван е бил с оръжие и постоянно му е бил отказван достъп до когото и да било, освен до лицата, които го разпитвали. Това отношение е принудило жалбоподателя да протестира чрез гладна стачка в продължение на десет дни.
201. Ответното правителство не е представило никакво оправдание за такова отнасяне.
202. Вярно е, че докато е бил в хотела, срещу него не е било упражнявано физическо насилие. Съдът обаче припомня, че чл. 3 не се отнася единствено до причиняването на физическа болка, но и до психическо страдание, причинено чрез насаждането на чувство на тревога и стрес със средства, различни от физическата сила (виж Iljina and Sarulienė срещу Литва, № 32293/05, § 47, 15 март 2011 г.). Няма съмнение, че лишаването от свобода в изолация на жалбоподателя в хотела го е изпълнило със страх относно предстоящите събития и му е причинило емоционален и психологически стрес. Продължителното лишаване от свобода на жалбоподателя в хотела го е направило напълно уязвим. Той несъмнено е живял в постоянен страх поради несигурността за съдбата си по време на разпитите, на които е бил подложен. Съдът отбелязва, че отнасянето към жалбоподателя е било умишлено и е целяло изтръгване на самопризнания или информация относно предполагаемите му връзки с терористични организации (виж Dikme срещу Турция, № 20869/92, §§ 82 и 95, ECHR 2000‑VIII). Освен това, заплахата, че ще бъде застрелян, ако напусне хотелската стая, е била достатъчно истинска и непосредствена, което само по себе си може да бъде в нарушение на чл. 3 от Конвенцията (виж, mutatis mutandis, Campbell and Cosans срещу Обединеното кралство, 25 февруари 1982 г., § 26, Series A no. 48, и Gäfgen срещу Германия [ГК], № 22978/05, § 91, ECHR 2010).
203. Най-накрая, страданието на жалбоподателя е било допълнително засилено от тайния характер на операцията и от факта, че е бил държан в изолация в продължение на двадесет и три дни в хотел, необичайно място за задържане извън всякакъв съдебен контрол (виж също параграф 101 по-горе и параграф 236 по-долу).
204. С оглед на гореизложеното, Съдът счита, че третирането, на което е бил подложен жалбоподателят, докато е бил в хотела, може да бъде квалифицирано като различни форми на нечовешко и унизително отнасяне в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Третиране на летище Скопие
205. Съдът отбелязва, че на 23 януари 2004 г. жалбоподателят, с белезници и превръзка на очите, е бил изведен от хотела и откаран до летище Скопие. Бил е настанен в стая и бит жестоко от неколцина маскирани мъже, облечени в черно. Бил е съблечен и сексуално насилен с предмет. Била му е поставена пелена и е бил облечен в тъмносиня спортна дреха с къс ръкав. С белезници и качулка, при пълна сетивна изолация, жалбоподателят е бил отведен принудително до самолет на ЦРУ (Боинг 737 с регистрационен номер N313P), обграден от македонски служители по сигурността, които направили кордон около самолета. След като е бил качен на борда, той е бил повален на пода, привързан и насилствено упоен с транквиланти. В тази поза жалбоподателят е бил транспортиран до Кабул (Афганистан) през Багдад. Същият модел на поведение, прилаган при подобни обстоятелства, вече е бил квалифициран като противен на чл. 7 от Международния пакт за граждански и политически права (виж параграфи 108 и 109 по-горе).
206. Съдът трябва да прецени, дали третирането на жалбоподателя на летище Скопие в ръцете на специалния екип за предавания на ЦРУ може да бъде вменено на ответната държава. В тази връзка той подчертава, че действията, от които се оплаква жалбоподателят, са били извършени в присъствието на длъжностни лица на ответната държава и под нейна юрисдикция. Следователно, ответната държава трябва да бъде считана за отговорна по Конвенцията за действия, извършени от чуждестранни длъжностни лица на нейна територия и с мълчаливото съгласие или одобрение на нейните власти (виж Ilaşcu and Others срещу Молдова и Русия [ГК], № 48787/99, § 318, ECHR 2004‑VII).
207. Що се отнася до индивидуалните мерки, предприети по отношение на жалбоподателя, Съдът припомня, че всяко прибягване до физическа сила, което не е строго необходимо поради собственото поведение на жалбоподателя, унизява човешкото достойнство и по принцип е в нарушение на правото, гарантирано от чл. 3 от Конвенцията (виж цитираното Ribitsch, § 38). В настоящия случай, Съдът отбелязва, че цялата операция по предаване на жалбоподателя под контрола на ЦРУ е била внимателно подготвена и че жалбоподателят не е представлявал никаква заплаха за лицата, които са го задържали, чийто брой явно го е превъзхождал. Ответното правителство не е представило никакви аргументи, които да предоставят някакво обяснение или оправдание за степента на сила, използвана на летище Скопие. Следователно, физическата сила, използвана срещу жалбоподателя на летището, е била прекомерна и неоправдана при конкретните обстоятелства.
208. Освен това, Съдът отбелязва, че вече е приемал, че процедурата по насилствено разсъбличане от страна на полицията може да представлява агресивна и потенциално унизителна мярка, която не трябва да се използва без сериозна причина (виж Wieser срещу Австрия, № 2293/03, § 40, 22 февруари 2007 г.). Не е бил наведен аргумент, който да демонстрира, че мярката срещу жалбоподателя, който вече е бил в твърде безпомощно състояние, е била необходима.
209. Не е било дадено и обяснение, което да оправдае използването на физически ограничения спрямо жалбоподателя. Същото се отнася до използването на качулка, за което вече е било прието, че причинява – ако не действителна телесна повреда – то поне силно физическо и психическо страдание на засегнатите лица (виж цитираното Ирландия срещу Обединеното кралство, §§ 96 и 167).
210. Принудителното използване на супозитория, докато жалбоподателят е лежал на пода и без всякакво обяснение, не се е основавало на никакви медицински съображения. Освен това, начинът, по който жалбоподателят е бил подложен на такава процедура, му е причинил сериозни физически болки и страдания (виж Zontul срещу Гърция, № 12294/07, § 89, 17 януари 2012 г., и цитираното Jalloh, §§ 69 и 72).
211. Съдът отбелязва, че горепосочените мерки са били използвани кумулативно и предумишлено, като целта е била да се причини сериозна болка или страдание на жалбоподателя, за да се изтръгне от него информация, да се накаже или да се сплаши (виж параграф 124 по-горе). Според Съда, такова третиране представлява изтезание в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Ответната държава трябва да бъде считана за пряко отговорна за нарушението на правата на жалбоподателя по този аспект на разпоредбата, тъй като нейните служители активно са улеснили третирането и след това не са взели никакви мерки, които може да са били необходими при обстоятелствата на случая, за да го предотвратят (виж цитираното Z and Others срещу Обединеното кралство; M.Ч. срещу България, № 39272/98, § 149, ECHR 2003-XII; и Members (97) of the Gldani Congregation of Jehovah’s Witnesses срещу Грузия, № 71156/01, §§ 124 и 125, 3 май 2007 г.).
(ii) Извеждане на жалбоподателя от страната
(α) Общи принципи
212. Установена практика на Съда е, че решението на държава членка да изведе от територията си бежанец – и, a fortiori, самото извеждане – може да породи въпрос по чл. 3, и оттам да ангажира отговорността на тази държава по Конвенцията, когато са били установени сериозни основания, за да се вярва, че въпросното лице, ако бъде екстрадирано, ще бъде изложено на реална опасност от третиране в нарушение на чл. 3 в приемащата държава. Установяването на такава отговорност неизбежно включва преценка на условията в замолващата държава в светлината на стандартите на чл. 3 от Конвенцията. Все пак, не стои въпросът за осъждане или за установяване на отговорността на приемащата държава, нито по общото международно право, нито по Конвенцията или по друг начин. Доколкото отговорността по Конвенцията може да бъде ангажирана, това е отговорност на изпращащата държава членка поради извършването от нея на действия, които като пряка последица водят до излагане на лицето на опасност от забранено малтретиране (виж цитираното Soering, § 91; цитираното Saadi срещу Италия, §§ 125 и 126; Cruz Varas and Others срещу Швеция, 20 март 1991 г., §§ 69-70, Series A no. 201; и Mamatkulov and Askarov срещу Турция [ГК], №№ 46827/99 и 46951/99, § 67, ECHR 2005-I).
213. За да определи, дали са установени съществени основания, за да се вярва, че е съществувала реална опасност от отнасяне, противно на чл. 3, Съдът ще разгледа въпроса в светлината на всички предоставени му материали, а при необходимост, и на материали, които е получил proprio motu (виж Hilal срещу Обединеното кралство, № 45276/99, § 60, ECHR 2001-II, и цитираното Saadi срещу Италия, § 128). Той трябва да разгледа предвидимите последици от изпращането на жалбоподателя в приемащата държава, като има предвид общата ситуация там и неговото лично положение (виж Vilvarajah and Others срещу Обединеното кралство, 30 октомври 1991 г., § 108, Series A № 215).
214. Съществуването на риск трябва да се прецени предимно в светлината на онези факти, които са били известни или е трябвало да бъдат известни на държавите членки по времето на депортирането; Съдът обаче може да вземе предвид и информацията, станала известна след депортирането. Това може да има значение за потвърждаването или опровергаването на преценката, направена от държавата-членка, или за основателността или неоснователността на страховете на жалбоподателя (виж цитираното Cruz Varas and Others, § 76, и цитираното Vilvarajah and Others, § 107).
(β) Приложение на тези принципи в настоящия случай
215. Въз основа на фактите, вече установени с изисквания стандарт на доказване, Съдът трябва да разгледа въпроса, дали на ответната държава може да бъде вменена отговорност за предаването на жалбоподателя под контрола на властите на САЩ.
216. Съдът на първо място отбелязва, че няма доказателства предаването на жалбоподателя под контрола на агенти на ЦРУ да е станало по силата на законно искане за екстрадиция или чрез каквато и да било друга законна процедура, призната от международното право за предаване на затворник на чуждестранни власти (виж параграф 102 по-горе). Освен това, не е доказано да е била издадена заповед за арест по онова време, позволяваща предаването на жалбоподателя в ръцете на властите на САЩ (за разлика от Öcalan срещу Турция [ГК], № 46221/99, § 92, ECHR 2005‑IV).
217. Второ, доказателствата сочат, че македонските власти са знаели накъде ще бъде транспортиран жалбоподателят от летище Скопие. Документите, издадени от Гражданската авиационна администрация (виж параграф 41 по-горе) потвърждават, че самолет N313P е получил разрешение за кацане на летище Скопие на 23 януари 2004 г. В 22.30 ч. на 23 януари 2004 г. самолетът е получил разрешение за излитане за Кабул. В 2.25 ч. на 24 януари 2004 г. властите са разрешили излитане за Багдад.
218. На трето място, Съдът придава особена важност на посочените по-горе доклади и на относимата международна и чуждестранна юриспруденция, а с оглед на конкретните обстоятелства на настоящия случай – и на медийни репортажи (виж параграфи 99, 106-122, 126 и 127 по-горе), които представляват надеждни източници на информация за практики, които са използвани или толерирани от властите на САЩ и които са явно противни на принципите на Конвенцията. Съдът вече е приел, че някои от тези доклади „будят тревога”, и е изразил своето сериозно притеснение от методите на разпит, използвани от властите на САЩ спрямо лица, заподозрени в участие в международен тероризъм и задържани във военноморската база в залива Гуантанамо и в Баграм (Афганистан) (виж Al-Moayad срещу Германия (реш. по допустимост), № 35865/03, § 66, 20 януари 2007 г.). Тези материали са били обществено достояние преди фактическото предаване на жалбоподателя под контрола на властите на САЩ. Може да се установи, че са съществували сериозни причини, за да се вярва, че ако жалбоподателят бъде предаден на САЩ чрез програмата за „предаване”, той ще бъде изложен на реален риск от третиране, противно на чл. 3. Следователно, трябва да се заключи, че македонските власти са знаели или е трябвало да знаят към съответния момент, че е налице реална опасност жалбоподателят да бъде подложен на третиране, противно на чл. 3 от Конвенцията. Ответното правителство не успя да разсее съмненията в тази насока (виж цитираното Saadi, § 129). Материалите, станали обществено достояние след предаването на жалбоподателя, потвърждават този риск (виж параграфи 103, 108-110, 123, 124, 128 и 129 по-горе).
219. Четвърто, ответната държава не е потърсила никакви гаранции от властите на САЩ, за да предотврати риска от малтретиране на жалбоподателя (виж пример за обратното в цитираното Mamatkulov and Askarov, §§ 71-78; цитираното Al-Moayad; и Babar Ahmad and Others срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост), №№ 24027/07, 11949/08 и 36742/08, § 113, 6 юли 2010 г.).
220. При тези обстоятелства, Съдът намира, че като са предали жалбоподателя на САЩ, македонските власти съзнателно са го изложили на реална опасност от малтретиране и на условия на задържане, противни на чл. 3 от Конвенцията.
221. С оглед на начина, по който жалбоподателят е бил предаден на властите на САЩ, Съдът намира, че той е бил подложен на „извънредно предаване”, т.е. на „извънсъдебно предаване на лица от една юрисдикция или държава на друга, с цел задържане и разпит извън обсега на нормалната правна система, като е съществувал реален риск от изтезание или жестоко, нечовешко или унизително отнасяне” (виж цитираното Babar Ahmad and Others, § 113).
222. От това следва, че ответната държава е нарушила чл. 3 от Конвенцията в това отношение.
iii) Заключение
223. В светлината на изложеното по-горе, Съдът заключава, че ответната държава трябва да бъде държана отговорна за нечовешкото и унизително отнасяне, на което жалбоподателят е бил подложен, докато е бил в хотела, за изтезанията му на летище Скопие и за предаването му на властите на САЩ, като по този начин го е изложила на опасност от по-нататъшно третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
IV. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 5 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
224. Жалбоподателят се оплаква по чл. 5 от Конвенцията, че е бил задържан незаконно и държан в изолация без издадена заповед за арест и че не е бил изправен пред съдия. Той твърди, че ответната държава носи пряка отговорност за целия период на лишаването му от свобода от 31 декември 2003 г. до връщането му в Албания на 28 май 2004 г. Най-накрая, той се оплаква, че липсата на бързо и ефективно разследване от страна на македонските власти на правдоподобните му твърдения е в нарушение на правата му по чл. 5. Чл. 5 от Конвенцията гласи:
“1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:
(a) законосъобразно лишаване от свобода по силата на постановена от компетентен съд присъда;
(b) законосъобразен арест или лишаване от свобода за неизпълнение на законосъобразно съдебно решение или с цел осигуряване на изпълнението на задължение, предписано от закона;
(c) законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление;
(d) лишаване от свобода на непълнолетно лице въз основа на законосъобразно решение, за да се осигури надзор с възпитателна цел или законосъобразно лишаване от свобода на такова лице, с цел да се осигури неговото явяване пред предвидената в закона институция;
(e) законосъобразно лишаване от свобода, с цел да се предотврати разпространението на инфекциозни болести, както и на душевноболни лица, алкохолици, наркомани или скитници;
(f) законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.
2. На всеки арестуван трябва незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му и всички обвинения, които му се предявяват.
3. Βсеки арестуван или лишен от свобода в съответствие с разпоредбите на параграф 1 c) на този член трябва своевременно да бъде изправен пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда.
4. Βсеки арестуван или лишен от свобода има право да обжалва законосъобразността на своето задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице.
5. Βсяко лице, арестувано или лишено от свобода в нарушение на изискванията на този член, има право на обезщетение.”
A. Твърдения на страните
225. Жалбоподателят твърди, че ответната държава е отговорна за нарушението на правата му по този член чрез нейните собствени служители и/или чрез чуждестранните агенти, действащи на нейна територия и под нейна юрисдикция. Задържането му в Бивша югославска република Македония без обвинение или съдебен контрол е нарушило правата му по чл. 5. Продължителното му изчезване по време на последващото му лишаване от свобода в Афганистан е представлявало нарушение на чл. 5, за което е отговаряло македонското правителство. В допълнение, ответното правителство е нарушило чл. 5 от Конвенцията, като не е извършило ефективно разследване на защитимите му твърдения, че е бил изчезнал за продължителен период от време в резултат на съвместна операция на македонски и американски агенти.
226. Правителството оспорва аргументите на жалбоподателя.
B. Трети участващи в производството страни
227. Interights твърди, че тайното отвличане, предаване и задържане на лице, без да бъде уведомено семейството му, съставлява насилствено изчезване. Такива действия представляват форми на тайно задържане, при които на лицето не се разрешава никакъв контакт с външния свят („задържане incommunicado”) и властите не разкриват мястото на задържане или информация за съдбата на задържания („непризнато задържане”). Задължението за non-refoulement се прилага по отношение на ситуации, пораждащи сериозен риск от тежки нарушения на най-основните права на човека, включително произволно задържане и флагрантно лишаване от справедлив процес.
228. AI и ICJ твърдят, че по своя характер и суровост лишаванията от свобода, извършени в контекста на „система за тайни задържания и предавания”, представляват флагрантно нарушение на чл. 5 от Конвенцията. При тези обстоятелства държавите са длъжни, по силата на принципа за non-refoulement, въплътен в чл. 5 от Конвенцията, да не депортират лица от своята юрисдикция, ако им е известно или трябва да им е известно, че депортирането би ги изложило на реална опасност от флагрантни нарушения на правото им на лична свобода и сигурност. Те заявяват също така, че към януари 2004 г. в публичното пространство е имало значителна и достоверна информация, че САЩ участват в произволни и тайни задържания с изолиране, както и в транспортиране на тайни затворници, на лица, които властите подозират в участие в или притежаване на информация за международния тероризъм. По силата на принципа за non-refoulement, държавите не са освободени от отговорност „за всички предвидими последици” за дадено лице след депортирането му от тяхна територия. AI и ICJ твърдят, че в случаите, когато действие или бездействие на договаряща държава, настъпило в рамките на нейната юрисдикция, има пряка причинна връзка с предаване, включващо продължаващо нарушение на права по Конвенцията, извършено отчасти на нейна територия и отчасти на друго място, се ангажират както негативните, така и позитивните задължения на държавата по Конвенцията. В такива случаи държавата носи отговорност да се въздържа от каквито и да било действия, които биха улеснили операцията по предаването, и да вземе такива превантивни, следствени и компенсаторни мерки, каквито са на нейно разположение в рамките на нейната юрисдикция, за да предотврати, поправи или разследва продължаващото нарушение на правата по Конвенцията.
C. Преценката на Съда
1. Допустимост
229. Съдът отбелязва, че оплакванията по тази разпоредба не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията и не са недопустими на друго основание. Следователно, те трябва да бъдат обявени за допустими.
2. По същество
(a) Общи принципи, установени в практиката на Съда
230. Съдът най-напред отбелязва фундаменталната важност на гаранциите, съдържащи се в чл. 5, за гарантирането на правото на индивидите в една демокрация да бъдат свободни от произволно задържане в ръцете на властите. Поради тази причина Съдът многократно е подчертавал в практиката си, че всяко лишаване от свобода трябва не само да бъде в съответствие с материалноправните и процесуалните правила на националното право, но трябва да съответства и на самата цел на чл. 5 – да се защитят индивидите от произвол (виж цитираното Chahal, § 118). Това настояване да се защитят лицата от всяка злоупотреба с власт е илюстрирано от факта, че чл. 5 § 1 ясно очертава обстоятелствата, при които индивидите могат законно да бъдат лишени от свобода, като следва да се подчертае, че тези обстоятелства трябва да бъдат тълкувани стеснително, отчитайки факта, че те представляват изключения от най-фундаменталната гаранция за личната свобода (виж Quinn срещу Франция, 22 март 1995 г., § 42, Series A no. 311).
231. Необходимо е също така да се отбележи, че авторите на Конвенцията са засилили защитата на индивидите срещу произволно лишаване от свобода, като са гарантирали редица материални права, имащи за цел да намалят до минимум риска от произвол, и предвиждайки независим съдебен контрол върху актове на лишаване от свобода и гарантирайки отчетност на властите за подобни актове. В този контекст, изискванията на чл. 5 §§ 3 и 4 за бързина и съдебен контрол придобиват особена важност. Бързата съдебна намеса може да доведе до идентифициране и предотвратяване на животозастрашаващи действия или сериозно малтретиране, нарушаващи фундаменталните гаранции на членове 2 и 3 от Конвенцията (виж цитираното Aksoy, § 76). Залогът в случая е както физическата свобода на гражданите, така и тяхната лична сигурност в контекст, който при липса на гаранции би довел до подронване на върховенството на закона и би поставил задържаните извън обхвата на най-фундаменталните форми на правна защита.
232. Макар и разследването на терористични престъпления несъмнено да изправя властите пред по-специални проблеми, това не означава, че чл. 5 им позволява да арестуват заподозрени и да ги задържат под контрола на полицията без ефективен контрол от националните съдилища и в крайна сметка от надзорните институции по Конвенцията, единствено защото властите са преценили, че е налице престъпление, свързано с тероризъм (виж цитираното Dikme, § 64).
233. Съдът подчертава в тази връзка, че тайното задържане на дадено лице представлява пълно отричане на тези гаранции и е много тежко нарушение на чл. 5. След като са установили контрол върху дадено лице, властите имат задължение да дадат сметка за местонахождението му. Поради тази причина трябва да се счита, че чл. 5 изисква от властите да вземат ефективни мерки за защита срещу всеки риск от изчезване и да извършат бързо и ефективно разследване на всяко защитимо твърдение, че дадено лице е било задържано и оттогава не е било виждано (виж цитираното Kurt, §§ 123-124).
(b) Приложение на тези принципи в настоящия случай
234. Не се спори между страните, че на 31 декември 2003 г. жалбоподателят е бил свален от автобус при влизането му в ответната държава и е бил разпитан от македонски полицейски служители. Впоследствие той е изчезнал и повече не е бил виждан, докато не се е завърнал в Германия на 29 май 2004 г. Съдът вече е установил с необходимия стандарт на доказване, че жалбоподателят е бил държан в хотел под постоянния контрол на македонските сили за сигурност в периода от 31 декември 2003 до 23 януари 2004 г., когато е бил предаден на властите на САЩ на летище Скопие. На последната дата той е отлетял за Кабул (Афганистан) на борда на самолет на ЦРУ и е бил задържан в тази държава до завръщането си в Германия.
235. Съдът трябва да разгледа въпроса, дали задържането на жалбоподателя в Бивша югославска република Македония е било в съответствие с изискванията на чл. 5 от Конвенцията и дали последващото му задържане в Кабул може да бъде вменено на ответната държава. След това той ще се произнесе, дали е имало ефективно разследване на твърденията на жалбоподателя за незаконно и произволно задържане.
(i) Задържането на жалбоподателя в Скопие
236. Съдът отбелязва на първо място, че не е имало съдебна заповед за задържането на жалбоподателя, както се изисква от националното право (виж параграф 89 по-горе). Задържането му в хотела не е било одобрено от съд. Освен това, задържането на жалбоподателя в ответната държава не е било отразено в никакви регистри на арестите, или поне такива не са представени на Съда. Съдът вече е приемал, че липсата на документация за обстоятелства като дата, час и място на задържането, име на задържания и основание на задържането и име на лицето, осъществило задържането, трябва да се разглежда като несъвместимо със самата цел на чл. 5 от Конвенцията (виж цитираното Kurt, § 125). По време на задържането му в ответната държава жалбоподателят не е имал достъп до адвокат и не му е било позволено да се свърже със семейството си или с представител на германското посолство в ответната държава, както се изисква от чл. 36 § 1 (b) от Виенската конвенция за консулските отношения (виж параграф 93 по-горе). Освен това, той е бил лишен от всякаква възможност да бъде изправен пред съд, който да разгледа законността на задържането му (виж параграфи 84 и 90 по-горе). Неговото тайно задържане при пълна изолация означава, че е бил оставен напълно на милостта на лицата, които го задържали (виж цитираното Aksoy, § 83). Най-накрая, Съдът намира, че е напълно неприемливо за държава, подчинена на върховенството на закона, дадено лице да бъде лишено от свобода в извънредно място за задържане и извън всякакъв съдебен контрол, какъвто е случаят с хотела. Той намира, че задържането му на такова твърде необичайно място допълнително засилва произволния характер на лишаването от свобода (виж, mutatis mutandis, Bitiyeva and X срещу Русия, №№ 57953/00 и 37392/03, § 118, 21 юни 2007 г.).
237. Като има предвид горната констатация и факта, че ответното правителство не е дало никакво обяснение за задържането на жалбоподателя в периода от 31 декември 2003 до 23 януари 2004 г., нито е представило каквито и да било документи в свое оправдание, Съдът заключава, че през този период жалбоподателят е бил задържан тайно и при пълно незачитане на гаранциите на чл. 5, и че това представлява особено тежко нарушение на правото му на свобода и сигурност, гарантирано от чл. 5 от Конвенцията (виж Gisayev срещу Русия, № 14811/04, §§ 152-153, 20 януари 2011 г.; Kadirova and Others срещу Русия, № 5432/07, §§ 127-130, 27 март 2012 г.; и Chitayev and Chitayev срещу Русия, № 59334/00, § 173, 18 януари 2007 г.).
(ii) Последващото задържане на жалбоподателя
238. С оглед на заключението си относно фактите, които са доказани в съответствие с необходимия стандарт на доказване (виж параграфи 165 и 167 по-горе), Съдът отбелязва, че на 23 януари 2004 г. македонските сили за сигурност са предали жалбоподателя на агенти на ЦРУ на летище Скопие, а последните са го транспортирали до Афганистан на борда на специален самолет на ЦРУ, описан в доклада от проверката Марти като „добре известен самолет за предавания N313P” (виж параграф 64 от доклада Марти от 2006 г.). Той е останал там до 28 май 2004 г., когато е бил транспортиран обратно в Германия през Албания.
239. Съдът припомня, че високодоговарящите държави биха нарушили чл. 5 от Конвенцията, ако депортират жалбоподател в страна, в която той би бил изправен пред реална опасност от флагрантно нарушение на тази разпоредба (виж Othman (Abu Qatada) срещу Обединеното кралство, № 8139/09, § 233, 17 януари 2012 г.). В настоящия случай Съдът вече е установил в съответствие с изисквания стандарт на доказване, че жалбоподателят е бил подложен на „извънредно предаване” (виж параграф 221 по-горе), включващо задържане ... „извън обсега на нормалната правна система” и което, „поради умишленото заобикаляне на законната процедура представлява отричане на върховенството на закона и на ценностите, защитени от Конвенцията” (виж цитираното Babar Ahmad and Others, §§ 113-114). Освен това, задържането на заподозрени в тероризъм в рамките на програмата на САЩ за „предаване” вече е било счетено да произволно в други подобни случаи (виж параграфи 103, 106, 113, 119 и 123 по-горе). При тези обстоятелства, Съдът намира, че македонските власти е трябвало да знаят, че като предават жалбоподателя на властите на САЩ, го излагат на реален риск от флагрантно нарушение на правата му по чл. 5. В тази връзка Съдът припомня, че чл. 5 от Конвенцията налага задължение на държавите не само да се въздържат от активно нарушаване на въпросните права, но и да вземат нужните мерки, за да защитят всички лица под тяхна юрисдикция срещу незаконна намеса в тези права (виж Storck срещу Германия, № 61603/00, §§ 100-101, ECHR 2005‑V, и Medova срещу Русия, № 25385/04, § 123, 15 януари 2009 г.). Македонските власти не само не са изпълнили своите позитивни задължения да защитят жалбоподателя от лишаване от свобода в нарушение на чл. 5 от Конвенцията, но и активно са улеснили последващото му задържане в Афганистан, като са го предали на ЦРУ, независимо от факта, че са знаели или е трябвало да знаят за опасностите, свързани с това предаване. Поради това, Съдът намира, че отговорността на ответната държава е ангажирана и по отношение на задържането на жалбоподателя в периода от 23 януари до 28 май 2004 г. (виж, mutatis mutandis, Rantsev срещу Кипър и Русия, № 25965/04, § 207, ECHR 2010).
(iii) Заключение
240. С оглед на изложеното по-горе, Съдът намира, че отвличането и задържането на жалбоподателя съставлява „насилствено изчезване” по смисъла на международното право (виж параграфи 95 и 100 по-горе). „Насилственото изчезване” на жалбоподателя, макар и временно, може да бъде окачествено като продължаваща ситуация на несигурност и безотчетност, продължила през целия период на лишаването му от свобода (виж цитираното Varnava and Others, § 148). В тази връзка Съдът отбелязва, че в случай на поредица от незаконни действия или бездействия, нарушението продължава през целия период, считано от първото действие или бездействие, докато въпросните прояви продължават и остават в нарушение на международните задължения (виж цитираното Ilaşcu and Others, § 321, и параграф 97 по-горе).
241. С оглед на тези обстоятелства, Съдът заключава, че ответното правителство носи отговорност за нарушаването на правата на жалбоподателя по чл. 5 от Конвенцията през целия период на задържането му.
(iv) Процесуален аспект на чл. 5: липса на ефективно разследване
242. Съдът вече е установил, че ответната държава не е провела ефективно разследване на твърденията на жалбоподателя, че е бил малтретиран (виж параграфи 186-194 по-горе). Поради същите причини, той намира, че никакво смислено разследване не е било проведено във връзка с правдоподобните твърдения на жалбоподателя, че е бил задържан произволно (виж цитираното Kurt, § 128).
243. Съдът съответно намира, че ответната държава е нарушила чл. 5 от Конвенцията в неговия процесуален аспект.
V. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
244. Жалбоподателят се оплаква също така, че тайното му извънсъдебно отвличане и произволно задържане е в нарушение на правата му по чл. 8 от Конвенцията, който гласи:
“1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”
A. Становища на страните
245. Жалбоподателят твърди, че изпитанията, на които е бил подложен, представляват напълно произволно третиране и сериозно нарушение на правото му на зачитане на личния и семейния му живот по този член. В продължение на над четири месеца той е бил задържан в изолация, като е виждал единствено хората, които го охранявали и разпитвали, и е бил отделен от семейството си, което не е знаело къде се намира той. Тази ситуация е имала тежки последици за физическата и психическата му неприкосновеност.
246. Правителството оспорва тези аргументи.
B. Преценката на Съда
1. Допустимост
247. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията. Липсват и други основания за недопустимост. Следователно, оплакването трябва да бъде обявено за допустимо.
2. По същество
248. Според практиката на Съда, понятието “личен живот” е широко и не подлежи на изчерпателно дефиниране; в зависимост от обстоятелствата, то може да включва психическата и физическата неприкосновеност на индивида. Съдът по-нататък признава, че тези аспекти на понятието обхващат и ситуации на лишаване от свобода (виж Raninen срещу Финландия, 16 декември 1997 г., § 63, Reports 1997‑VIII). Чл. 8 защитава и правото на лично развитие, правото да се установяват и развиват взаимоотношения с други хора и с външния свят. Индивидът не може да бъде третиран по начин, който води до загуба на човешко достойнство, тъй като „в основата на Конвенцията стои зачитането на човешкото достойнство и човешката свобода” (виж Pretty срещу Обединеното кралство, № 2346/02, §§ 61 и 65, ECHR 2002‑III). Освен това, взаимното споделяне на компанията на другите членове на семейството съставлява един от основополагащите елементи на семейния живот (виж, mutatis mutandis, Olsson срещу Швеция (no. 1), 24 март 1988 г., § 59, Series A no. 130). Съдът припомня, че защитата на индивидите срещу произволна намеса от страна на властите е важна цел на чл. 8 (виж Kroon and Others срещу Нидерландия, 27 октомври 1994 г., § 31, Series A no. 297‑C).
249. Като има предвид своите заключения относно отговорността на ответната държава по членове 3 и 5 от Конвенцията, Съдът намира, че действията и бездействията на държавата ангажират и отговорността й по чл. 8 от Конвенцията. С оглед на доказателствата, Съдът намира, че намесата в правото на жалбоподателя на зачитане на личния и семейния му живот не е била „в съответствие със закона”.
250. Следователно, Съдът намира, че в случая е имало нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
VI. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
251. Жалбоподателят се оплаква също така, че не е разполагал с ефективно средство за защита във връзка с правата му по членове 3, 5 и 8 от Конвенцията. Позовава се на чл. 13 от Конвенцията, който гласи:
“Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
A. Становища на страните
252. Жалбоподателят поддържа, че не е било проведено ефективно разследване за установяване на фактите, свързани със задържането и третирането му, в допълнение към процесуалния елемент на чл. 3 от Конвенцията. Освен това, не е разполагал с вътрешноправно средство за защита, чрез което да оспори законността на задържането си в Бивша югославска република Македония и на предаването си на ЦРУ, в допълнение към правата му по чл. 5 от Конвенцията. Същото се отнасяло и до правата му по чл. 8.
253. Правителството признава, че преди декларацията на г-н Х.K. жалбоподателят не е имал ефективно вътрешноправно средство за защита по чл. 13 по отношение на оплакванията си по членове 3 и 5 от Конвенцията. То признава също така, че при липсата на каквито и да било заключения от наказателното разследване, гражданският иск за обезщетение сам по себе си не може да бъде разглеждан като ефективен във връзка с оплакването на жалбоподателя по чл. 8 от Конвенцията.
B. Преценката на Съда
1. Допустимост
254. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 от Конвенцията. Липсват и други основания за недопустимост. Следователно, оплакването трябва да бъде обявено за допустимо.
2. По същество
(a) Общи принципи, установени в практиката на Съда
255. Съдът отбелязва, че чл. 13 гарантира наличието на национално ниво на средство за защита за привеждане в действие на същността на правата и свободите по Конвенцията, в каквато и форма да са гарантирани те в националния правен ред. Така ефектът от тази разпоредба е, че се изисква предоставянето на вътрешноправно средство, позволяващо на компетентните национални власти да разгледат по същество съответното оплакване по Конвенцията и да предоставят подходяща обезвреда, въпреки че държавите членки разполагат с известна свобода на преценка относно начина, по който да изпълнят задълженията си по тези разпоредба. Обхватът на задължението по чл. 13 се променя в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя по Конвенцията. Все пак, средството за защита, изисквано от чл. 13, трябва да бъде „ефективно” на практика, както и по закон, особено в смисъл, че неговото упражняване не трябва да бъде неоправдано възпрепятствано от действия или бездействия на властите на ответната държава. Когато дадено лице има защитимо твърдение, че е жертва на малтретиране от страна на държавни служители, понятието за „ефективно средство” включва, в допълнение към заплащането на обезщетение, където това е уместно, и подробно и ефективно разследване, годно да доведе до идентифицирането и наказването на отговорните лица и включващо ефективен достъп на жертвата до процедурата по разследване (виж цитираните по-горе Ангелова, §§ 161-162; и Асенов и други, §§ 114 и сл.; Süheyla Aydın срещу Турция, № 25660/94, § 208, 24 май 2005 г.; и цитираното по-горе Aksoy, §§ 95 и 98).
256. Съдът по-нататък припомня, че изискванията на чл. 13 са по-широки от задължението на високодоговарящите държави по членове 3 и 5 да проведат ефективно разследване във връзка с изчезването на лице, за което е доказано, че е било под техен контрол и за чието благосъстояние те са съответно отговорни (виж, mutatis mutandis, цитираното Orhan, § 384; Khashiyev and Akayeva срещу Русия, №№ 57942/00 и 57945/00, § 183, 24 февруари 2005 г.; и цитираното Kurt, § 140).
257. С оглед на необратимия характер на вредите, които могат да настъпят, ако рискът от малтретиране се реализира, и на важността, която Съдът придава на чл. 3, понятието за ефективно средство за защита по чл. 13 изисква независимо и подробно разглеждане на всяко твърдение, че съществуват основателни причини да се подозира реален риск от третиране в нарушение на чл. 3 (виж Jabari срещу Турция, № 40035/98, § 50, ECHR 2000‑VIII). Тази проверка трябва да се извърши без оглед на това, което жалбоподателят може да е сторил, за да предизвика експулсирането, или на всякакви опасения за заплаха на националната сигурност на експулсиращата държава (виж цитираното Chahal, § 151).
(b) Приложение на тези принципи в настоящия случай
258. Съдът е установил, че жалбоподателят е довел същината на оплакванията си по членове 3, 5 и 8 от Конвенцията до вниманието на прокуратурата. Тези оплаквания не са били предмет на сериозно разследване, а вместо това са били отхвърлени въз основа на прибързано заключение, че жалбоподателят никога не е бил подлаган на действията, от които се оплаква. Съдът вече намери, че ответната държава е отговорна за нарушенията на правата на жалбоподателя по членове 3, 5 и 8 от Конвенцията. Оплакванията му по тези разпоредби следователно са „защитими” по смисъла на чл. 13 (виж Boyle and Rice срещу Обединеното кралство, 27 април 1988 г., § 52, Series A no. 131).
259. От това следва, че жалбоподателят е трябвало да има възможност да се възползва от ефективни и практически средства за защита, годни да доведат до идентифицирането и наказването на отговорните лица и до присъждането на обезщетение в съответствие с чл. 13. Поради изложените по-горе причини (виж параграфи 186-194 и 242 по-горе), не може да се счита, че е било проведено ефективно наказателно разследване съгласно чл. 13 във връзка с оплакванията на жалбоподателя по членове 3 и 5 от Конвенцията. Повърхностният подход, възприет от прокурора, не може да се разглежда като съвместим със задължението за провеждане на разследване във връзка с твърденията за малтретиране и незаконно лишаване от свобода на жалбоподателя. Правителството също потвърди, че не е имало ефективно средство за защита през разглеждания период (виж параграф 253 по-горе).
260. Освен това, не са представени доказателства, че върху решението за предаване на жалбоподателя на ЦРУ е бил упражнен контрол от гледна точка на риска от малтретиране или флагрантно нарушение на правото му на лична свобода и сигурност, независимо дали от съд или от друг орган, предоставящ достатъчно гаранции за ефективност на средството за защита пред него (виж цитираното Chahal, § 152).
261. Както е посочило правителството в своето становище, неефективността на наказателното разследване е подронила и ефективността на всяко друго средство, включително на гражданския иск за вреди. Съдът вече е приемал в подобни случаи, че един иск за вреди би бил теоретичен и илюзорен и не би могъл да осигури обезвреда на жалбоподателя (виж, mutatis mutandis, цитираното Cobzaru, § 83; Estamirov and Others срещу Русия, № 60272/00, §§ 77 и 120, 12 октомври 2006 г.; и Musayev and Others срещу Русия, №№ 57941/00, 58699/00 и 60403/00, § 175, 26 юли 2007 г.).
262. Съдът съответно намира, че жалбоподателят не е разполагал с ефективно средство за защита по чл. 13 във връзка с членове 3, 5 и 8 от Конвенцията.
VII. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЯТА ЗА ДРУГИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
263. Най-накрая, жалбоподателят се позовава на чл. 10 от Конвенцията, като твърди, че е имал право да узнае истината за обстоятелствата, довели до твърдените нарушения на правата му по Конвенцията. Чл. 10 гласи:
“1. Βсеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. Този член не забранява държавите да подлагат на разрешителен режим радио- и телевизионните компании и производителите на кинематографична продукция.
2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”
264. Съдът намира, че повдигнатият въпрос по тази разпоредба се припокрива със съществото на оплакванията на жалбоподателя по чл. 3 и че вече е бил разгледан във връзка с тях (виж параграф 192 по-горе). Настоящият случай не повдига никакви конкретни въпроси, изискващи самостоятелен анализ по чл. 10, и тази разпоредба не намира приложение към фактите, предмет на настоящата жалба. Следователно, няма данни за нарушение на правата и свободите на жалбоподателя по този член.
265. От изложеното следва, че това оплакване е явно необосновано и трябва да се отхвърли съгласно чл. 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.
VIII. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
266. Чл. 41 от Конвенцията предвижда:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
267. Жалбоподателят претендира 300 000 евро като обезщетение за неимуществени вреди във връзка със страданията, тревогите и психическия срив, свързани с малтретирането му, тайното му задържане, несигурността за съдбата му, отказа на ответното правителство да признае истината и невъзможността му да възстанови репутацията си. Във връзка с последното той твърди, че е бил подложен на “клеветническа кампания”, която е имала отрицателни последици върху изгледите му да си намери работа. В подкрепа на претенциите си, той се позовава на подобни дела, в които правителствата на Швеция, Канада и САЩ (виж параграфи 110 и 129 по-горе) са били осъдени или са се съгласили да платят обезщетения в размер от 450 000 до 10 000 000 щ.д. Той също така приканва Съда да разпореди на ответната държава да проведе ефективно и задълбочено разследване на фактите по случая. Жалбоподателят не претендира обезщетение за имуществени вреди.
268. Правителството оспорва така направените претенции. То поддържа, че жалбоподателят не е бил подлаган на „извънредно предаване”, и отхвърля твърденията му като необосновани. Най-накрая, то заявява, че оценката на евентуалните вреди трябва да бъде индивидуализирана и не трябва да се изчислява с оглед на други дела.
269. Съдът припомня, че чл. 41 го овластява да присъди на увредената страна подходящо обезщетение. В тази връзка той отбелязва, че е установил тежки нарушения на няколко разпоредби на Конвенцията от страна на ответната държава. Установил е, че жалбоподателят е бил изтезаван и малтретиран и че ответната държава отговаря за съзнателното му предаване на ЦРУ, въпреки че е имала сериозни причини да се опасява, че той може да бъде подложен на третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Той също така е заключил, че жалбоподателят е бил задържан произволно, в нарушение на чл. 5. Ответната държава също така не е провела ефективно разследване, както се изисква от членове 3 и 5 от Конвенцията. В допълнение, Съдът е установил нарушение на правата на жалбоподателя по чл. 8. Най-накрая, той е приел, че ответната държава отговаря и за пропуска да предостави ефективно средство за защита по смисъла на чл. 13 от Конвенцията във връзка с оплакванията на жалбоподателя по членове 3, 5 и 8. Съдът намира, че с оглед на установените нарушения, жалбоподателя несъмнено е понесъл неимуществени вреди, които не могат да бъдат поправени единствено с установяването на нарушение.
270. Следователно, като се има предвид особената тежест на нарушенията на Конвенцията, на които жалбоподателят е станал жертва, и като преценява по справедливост, както се изисква от чл. 41 от Конвенцията, Съдът му присъжда 60 000 евро, плюс всеки данък, който би бил дължим върху тази сума (виж цитираното Ilaşcu and Others, § 489).
B. Разноски
271. Жалбоподателят не е поискал възстановяване на разноските, понесени в производствата пред националните съдилища и пред Съда.
272. Следователно, Съдът приема, че не е необходимо да му присъжда никакви суми по това перо.
C. Лихва за забава
273. Съдът намира за подходящо лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка, към която да се добавят три процентни пункта.
ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Отхвърля предварителното възражение на правителството за неспазване на шестмесечния срок;
2. Обявява оплакванията по членове 3, 5, 8 и 13 от Конвенцията за допустими, а остатъка от жалбата за недопустима;
3. Реши, че има нарушение на чл. 3 от Конвенцията в процесуалния му аспект поради пропуска на ответната държава да извърши ефективно разследване на твърденията на жалбоподателя за малтретиране;
4. Реши, че има нарушение на чл. 3 от Конвенцията от страна на ответната държава поради нечовешкото и унизително третиране, на което жалбоподателят е бил подложен, докато е бил задържан в хотел в Скопие;
5. Реши, че ответната държава е отговорна за малтретирането, на което жалбоподателят е бил подложен на летище Скопие, и че това отнасяне трябва да се квалифицира като изтезание по смисъла на чл. 3 от Конвенцията;
6. Реши, че ответната държава носи отговорност за предаването на жалбоподателя под контрола на властите на САЩ, въпреки наличието на реален риск той да бъде подложен на допълнително третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията;
7. Реши, че задържането на жалбоподателя в хотела в продължение на двадесет и три дни е било произволно, в нарушение на чл. 5 от Конвенцията;
8. Реши, че ответната държава носи отговорност по чл. 5 от Конвенцията за последващото задържане на жалбоподателя в Афганистан;
9. Реши, че ответната държава не е извършила ефективно разследване на твърденията на жалбоподателя за произволно задържане, както се изисква от чл. 5 от Конвенцията;
10. Реши, че има нарушение на чл. 8 от Конвенцията;
11. Реши, че има нарушение на чл. 13 от Конвенцията поради липсата на ефективни средства за защита във връзка с оплакванията на жалбоподателя по членове 3, 5 и 8 от Конвенцията;
12. Реши,
(a) че ответната държава трябва да плати на жалбоподателя в срок от три месеца 60 000 (шестдесет хиляди) евро, плюс всякакъв данък, който може да бъде дължим, като обезщетение за неимуществени вреди;
(b) че от изтичането на горепосочения тримесечен срок до окончателното изплащане върху горните суми ще се дължи проста лихва, равна на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка през периода на забава, завишена с три процентни пункта;
13. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски и френски език и произнесено в публично заседание в сградата на правата на човека в Страсбург на 13 декември 2012 г.
Майкъл O’БойлНиколас Браца
Заместник-секретарПредседател
В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, към решението са приложени следните особени мнения:
(a) общо допълващо мнение на съдиите Тюлкенс, Шпилман, Сицилианос и Келер;
(b) общо допълващо мнение на съдиите Касадевал и Лопез Гуера.
Особените мнения не са преведени на български език, но са приложени на английски и/или френски към официалната версия/версии на решението, публикувано в базата данни с практиката на Съда HUDOC.
© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.
Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.
© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013
The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.
©Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013
Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@
Full & Egal Universal Law Academy