© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО E.S. СРЕЩУ РУМЪНИЯ И БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 60281/11)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
19 юли 2016 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото E.S. срещу Румъния и България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав:
Андраш Сайо (András Sajó), председател,
Винсен А. Де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),
Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek),
Юлия Моток (Iulia Motoc),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Марко Бошняк (Marko Bošnjak), съдии,
и Мариалена Цирли (Marialena Tsirli), секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 21 юни 2016 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 60281/11) срещу Румъния и България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от румънска гражданка, г-жа E.S. (“жалбоподателката”), на 29 август 2011 г. Камарата служебно решава да предостави анонимност на жалбоподателката в съответствие с правило 47 § 4 от Правилника на Съда.
2. Жалбоподателката се представлява от г-жа S. Cojusneanu, адвокат, практикуващ в Ръмнику Вълча. Румънското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа C. Brumar от Министерство на външните работи. Българското правителство се представлява от г-жа К. Радкова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателката твърди нарушаване на семейния ѝ живот поради незадоволителната реакция на ответните държавите на отвличането на дъщеря ѝ в Румъния и незаконното й задържане в България от нейните баба и дядо по бащина линия.
4. На 4 април 2013 г. двете ответни Правителства са уведомени за жалбата.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателката е родена през 1981 г. и живее в Хотареле, окръг Вълча.
6. На 12 ноември 2004 г. в Испания жалбоподателката ражда момиче. Бащата е Р.Е.Н., български гражданин. През 2008 г. двойката се разделя.
7. Детето живее с родителите си в Испания до януари 2007 г., когато е изпратено при своите баба и дядо по бащина линия в България. То остава там до март 2008 г. От март до юни 2008 г. двойката отново живее заедно с дъщеря си в Испания. След това, със съгласието на бащата, жалбоподателката се връща с дъщеря си в Румъния с цел кратък престой при бабата по майчина линия на детето. Жалбоподателката остава с дъщеря си в Румъния до септември 2008 г., а впоследствие се връща в Испания, за да работи, оставяйки детето в Румъния с неговата баба по майчина линия.
8. На 4 ноември 2008 г. бабата и дядото на детето по бащина линия го посещават в Румъния. Със съгласието на бабата по майчина линия, те водят детето в града за сладолед, придружени от неговата леля (съпругата на брата на жалбоподателката). Те спират колата до пътя, гонят лелята от колата и след това се връщат в България, като вземат детето със себе си без знанието или съгласието на жалбоподателката или семейството ѝ. Детето живее в България със своите баба и дядо по бащина линия и досега.
А. Производство за родителски права пред румънските съдилища
9. На 29 юли 2008 г. жалбоподателката, представлявана от адвокат, предявява иска за предоставяне на пълни родителски права над детето в Районния съд на Ръмнику Вълча ( “Районният съд”). Тя първоначално посочва, че Р.Е.Н. живее в Румъния със семейството ѝ. В хода на производството обаче жалбоподателката заявява пред съда, че Р.E.Н. вече не живее в Румъния и тя не знае къде се намира той. Тъй като следователно не може да му се връчи призовка, тя е поставена в сградата на съда и е публикувана във вестник. По-късно жалбоподателката предоставя адрес в Испания, който се оказва непълен.
10. Съдът отлага четири пъти разглеждането на делото, главно поради опитите на жалбоподателката и адвоката ѝ да установят местонахождението на Р.E.Н. и да осигурят неговото присъствие в съда. На 21 ноември 2008 г. Районният съд изслушва двама свидетели за жалбоподателката. На същата дата жалбоподателката информира съда, че дъщеря ѝ е отвлечена от нейните баба и дядо по бащина линия.
11. На 30 януари 2009 г. Районният съд присъжда пълните родителски права над детето на жалбоподателката въз основа на доказателствата от преписката по делото, включително свидетелските показания и доклад, изготвен от Агенцията за закрила на детето след посещение в дома на жалбоподателката. Страните са имали петнадесет дни да обжалват.
12. През септември 2009 г. Р.E.Н. иска разрешение за обжалване извън срока (cerere de repunere în termenul de apel), като твърди, че той е живял в България заедно с родителите си по време на периода на производството и че този факт е бил известен на жалбоподателката. На 11 декември 2009 г. Окръжният съд на Вълча ( “Окръжният съд”) отменя решението от 30 януари 2009 г. (вж. параграф 11 по-горе) с мотива, че Р.E.Н. не е бил законно призован да се яви. Той връща делото на Районния съд.
13. На 12 февруари 2010 г. преписката отново е регистрирана в Районния съд. Провеждат се единадесет заседания и жалбоподателката и/или нейният адвокат присъстват на всяко от тях. Съдът изслушва показанията на двамата родители и на четирима свидетели (двама за всяка от страните - Р.Е.Н. призовава съседите си от България) и разпорежда на агенциите за закрила на детето в България и в Румъния да проучат условията на живот в дома на майката на жалбоподателката и в дома на бабата и дядото по бащина линия в България. Последното проучване е разпоредено от съда на 18 март 2010 г. Съдебното разпореждане пристига в кантората на адвоката на Р.E.Н. на 17 май 2010 г. и последният добавя към преписката окончателния доклад от проучването на български и на румънски език на 2 септември 2010 г.
14. С решение от 11 ноември 2010 г. Районният съд отново присъжда родителските права на жалбоподателката. Съдът също отбелязва, че на 22 декември 2008 г. Р.E.Н. е завел подобно производство в България. Като има предвид, че той е предявил иска си за предоставяне на пълни родителски права над детето в българските съдилища едва след като жалбоподателката е предявила своя иск в румънските съдилища, Районният съд счита, че е компетентен да разгледа този въпрос. По съществото на делото съдът счита, че макар условията на живот, предлагани от бащата и бабата и дядото по бащина линия да са по-добри от тези, налични в дома на жалбоподателката, бащата и бабата и дядото по бащина линия не дават задоволителен морален пример на детето. В тази връзка съдът се позовава на криминалното минало на Р.E.Н. и на начина, по който бабата и дядото по бащина линия са отвлекли детето.
15. Бащата обжалва и делото се разглежда от Окръжния съд. Провеждат са пет заседания пред Окръжния съд и жалбоподателката и нейният адвокат присъстват на всяко от тях. Той (т.е. бащата) моли съда да разпита детето, което е на седемгодишна възраст по това време. На 10 юни 2015 г. съдът допуска тази молба. На 14 юни 2011 г. жалбоподателката дава нотариално заверено съгласие дъщеря ѝ да получи документи за пътуване и да пресече границата в посока Румъния. На 29 август 2011 г. Р.E.Н. уведомява жалбоподателката, че посоченото нотариално заверено съгласие не е достатъчно за българските власти. Жалбоподателката предлага да отиде в България, за да помогне във формалностите, необходими за получаването на паспорт. На 9 септември 2011 г. Окръжният съд се запознава със ситуацията и разпорежда на жалбоподателката да отиде в България. Той също разпорежда на Р.E.Н. да позволи контактите между майката и детето за целите на организиране на пътуването. След посещението на жалбоподателката в България, детето се явява пред съда на 17 октомври 2011 г. Детето казва пред съда, в закрито заседание с помощта на български преводач, че предпочита да остане с баща си и своите баба и дядо по бащина линия в България, че говори по телефона с майка си от време на време, че не може да си спомни баба си по майчина линия и че не му харесва да бъде в Румъния.
16. На 21 октомври 2011 г. Окръжният съд предоставя родителските права над детето на бащата на основание, че детето вече се е интегрирало в средата си в България, където то е живяло през последните четири години, и че не говори румънски език.
17. Жалбоподателката обжалва на правно основание. Апелативният съд в Питещ провежда едно заседание, на което страните и съответните им адвокати присъстват. Апелативният съд преразглежда фактите и достига до заключението, че Окръжният съд е разтълкувал ситуацията погрешно и е пренебрегнал “най-добрите интереси” на детето. Поради това отменя решението на Окръжния съд и потвърждава решението, постановено от Районния съд. Апелативният съд постановява своето окончателно решение по делото на 9 януари 2012 г.
Б. Искане за привременни мерки в Румъния (ordonanţă preşedinţială)
18. На 29 юни 2011 г. жалбоподателката, водеща производство за временни родителски права над дъщеря си, в очакване на резултата от производството за постоянно попечителство, отправя искане за привременни мерки. На 26 юли 2011 г. искането е отхвърлено от Районния съд с мотива, че тъй като по това време детето вече е живеело със своите баба и дядо по бащина линия в България в продължение на повече от три години, не е в негов интерес да бъде временно извадено от обичайна си среда и настанено при майка си до края на производството за родителски права.
19. Жалбоподателката обжалва. На 16 септември 2011 г. Окръжният съд отхвърля жалбата ѝ като потвърждава решението на районния съд.
В. Първо производство в България за признаване и изпълнение на румънското решение за предоставяне на родителски права на жалбоподателката
20. Жалбоподателката иска признаване в България на решението на първоинстанционния румънски съд от 30 януари 2009 г., което ѝ предоставя родителските права над детето (вж. параграф 11 по-горе). Окръжен съд - Пазарджик уважава молбата ѝ на 14 май 2009 г., като констатира, че румънското решение е окончателно при липса на обжалване в законоустановения срок (както е посочено в параграф 12, решението се обжалва по-късно, извън законоустановените срокове). На 16 април 2010 г. Апелативен съд - София потвърждава това решение, което тъй като не е обжалвано, става окончателно на неуточнена дата. На жалбоподателката се издава заповед за принудително изпълнение на 20 юли 2010 г.
Г. Първо изпълнително производство в България
21. На 30 август 2010 г. жалбоподателката подава молба до български съдебен изпълнител, който незабавно завежда изпълнително производство. Властите безуспешно се опитват няколко пъти лично да връчат покана за доброволно изпълнение на Р.E.Н. След като отбелязват, че той работи в чужбина за неопределен период от време, призовката е поставена два пъти - на 13 и 28 октомври 2010 г. - на входната врата на адреса на Р.E.Н. На 20 януари 2011 г. съдебен изпълнител назначава адвокат, който да представлява Р.E.Н., тъй като той не е открит.
22. На 28 януари 2011 г. съдебният изпълнител насрочва предаването на детето на жалбоподателката за 9 февруари 2011 г. и моли полицията и социалните служби да му окажат съдействие на този ден. Известие на предаването е връчено лично на Р.E.Н. на 4 февруари 2011 г. На 8 февруари 2011 г. двама адвокати, действащи от името на Р.E.Н., започват производство за съдебен контрол по отношение на действията на съдебния изпълнител; това производство се прекратява от Окръжен съд - Пазарджик на 22 март 2011 г.
23. След неуспешния опит на 9 февруари 2011 г. детето да бъде открито на адреса на своите баба и дядо по бащина линия, с които то живее, съдебният изпълнител налага на Р.E.Н. глоба от 200 евро за отказ за съдействие и определя 16 март 2011 г. като новата дата за предаване на детето на жалбоподателката. Съдебният изпълнител също указва на социалните служби да помогнат да се осигури на детето плавен преход към живот с жалбоподателката, като inter alia организират среща с психолог. На 15 март 2011 г. социалните служби изготвят доклад за детето, който заключва, че внезапното извеждане на детето от обичайната му среда и следователно отделянето му от възрастните, от които то получава емоционална и физическа сигурност, ще бъде пагубно за развитието му. В доклада се отбелязва, че на детето трябва да бъде оказано съдействие в процеса на повторно установяване на отношения с майка му.
24. По искане на Р.E.Н., на 2 юни 2011 г. Върховният касационен съд спира изпълнителното производство, заведено от жалбоподателката. Той прави това след искане от Р.E.Н. за възобновяване на производството за признаване на румънското решение за родителски права.
Д. Второ производство в България за признаване и изпълнение на румънското решение за предоставяне на родителските права на жалбоподателката
25. След спирането на изпълнителното производство, заведено от жалбоподателката в България (вж. предходния параграф), на 12 януари 2012 г., в контекста на възобновяването на производството за признаване на румънското решение, Върховният касационен съд отменя решението на Софийски апелативен съд от 16 април 2010 г. (вж. параграф 20 по-горе). Върховният касационен съд намира, че Р.E.Н. не е призован в съответствие с приложимите процесуални правила и в резултат на това не е могъл да участва в производството за признаване и изпълнение на румънското решение, което е определило родителските права над дъщеря му. По-конкретно той научава за това производство на 4 февруари 2011 г., когато е получил известие да предаде детето. В същото решение от 12 януари 2012 г. Върховният касационен съд връща делото на Окръжен съд - Пазарджик за ново разглеждане и решение.
26. На 10 май 2012 г., в отговор на искането на жалбоподателката за признаване и изпълнение на румънското решение от 11 ноември 2010 г., предоставящо родителските права на нея (вж. параграф 14 по-горе), което става окончателно и изпълнимо на 9 януари 2012 г. (вж. параграф 17 по-горе), Окръжен съд - Пазарджик признава решението и позволява неговото изпълнение в България. След обжалване от страна на Р.E.Н. Софийски апелативен съд потвърждава това решение на 10 април 2013 г. На 15 май 2014 г. Върховният касационен съд отхвърля касационната жалба на Р.E.Н. Решението следователно става окончателно на тази дата.
Е. Второ изпълнително производство в България
27. След това, на неуточнена дата, жалбоподателката образува ново изпълнително производство в България, с което иска изпълнение на окончателното румънско решение, което ѝ предоставя родителските права.
28. На 9 юли 2014 г., по молба на Р.E.Н. (вж. параграф 43 по-долу), Районен съд - Пазарджик спира изпълнението. Съдът отбелязва, че Р.E.Н. междувременно инициира производство в България за промяна на родителските права по отношение на детето. След това той отбеляза, че детето се е установило добре в България по отношение както на емоционален, така и на материален комфорт, след като е живяло там непрекъснато от ноември 2008 г. Детето говори само български език, адаптирало се е и много му харесва образователната му среда и показва интерес към извънкласните дейности, които посещава. Също така то се радва на особено близки и топли отношения с баба си и дядо си по бащина линия, които се грижат изключително добре за него. Съдът намира, че с оглед на гореизложеното и на факта, че има висящо производство за промяна на родителските права пред българските съдилища, внезапна промяна в средата на детето не е в негов интерес. След това Съдът уважава молбата на Р.E.Н. и спира принудителното изпълнение.
Ж. Производства по международни конвенции/многостранни инструменти
29. След телефонен разговор между жалбоподателката и служител на Министерство на правосъдието на Румъния, жалбоподателката е поканена да подаде молба за връщането на дъщеря ѝ по Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25 октомври 1980 г. (“Хагската конвенция”; вж. параграф 43 по-долу). Съответно на 1 юли 2011 г. жалбоподателката подава молба за връщане на детето до румънското Министерство на правосъдието, Централния орган за целите на Хагската конвенция.
30. На 12 юли 2011 г. румънското Министерство на правосъдието иска допълнителни разяснения от жалбоподателката и по-конкретно я моли да обясни защо е чакала толкова дълго преди да подаде молбата си. То я информира, че всяка жалба, подадена повече от една година след отвличането, може да бъде отхвърлена. На 26 юли Министерство на правосъдието допълнително уведомява жалбоподателката, че тя може да поиска връщането на детето си или при условията на Хагската конвенция, или при условията на регламентът Брюксел II а (вж. параграф 46 по-долу). То я съветва да подаде молбата си или директно до компетентния български орган, или чрез румънското Министерство на правосъдието.
31. На 17 август 2011 г. първоначалната молба на жалбоподателката е изпратена от румънското Министерство на правосъдието до българското Министерство на правосъдието, Централният орган за целите на Хагската конвенция.
32. На 24 август 2011 г. българското Министерство на правосъдието уведомява жалбоподателката, че молбата е отхвърлена, тъй като Хагската конвенция не е влязла в сила между Румъния и България (вж. параграф 43 по-долу).
33. На 26 октомври 2011 г. румънското Министерство на правосъдието също уведомява жалбоподателката и адвоката ѝ за изхода на производството пред българския Централен орган. Те съветват жалбоподателката да се обърне директно към българските съдилища (съгласно чл. 29 от Хагската конвенция) или към българското Министерство на правосъдието (пряко или чрез румънското Министерство на правосъдието, съгласно разпоредбите на Европейската конвенция за признаване и изпълнение на решения за упражняване на родителски права и възстановяване упражняването на родителските права - “Конвенцията от Люксембург” - вж. параграф 45 по-долу).
34. На 12 декември 2011 г. румънското Министерство на правосъдието изпраща на българското Министерство на правосъдието искане, предявено от жалбоподателката съгласно Регламент Брюксел II а, който според него има предимство пред Хагската конвенция. Поради липса на отговор на това искане, на 9 февруари 2012 г. румънското Министерство на правосъдието повтаря искането си до българското Министерство на правосъдието.
35. На 7 февруари 2012 г. българското Министерство на правосъдието информира румънския си партньор, че е отхвърлило молбата. Според него Хагската конвенция не е приложима, тъй като детето е влязло на българска територия преди влизането в сила на тази конвенция между Румъния и България. Следователно Регламент Брюксел IIа също не е приложим, тъй като той не трябва да се прилага извън обхвата на Хагската конвенция.
З. Производство за родителски права пред българските съдилища
36. На 22 декември 2008 г. Р.E.Н. безуспешно инициира производство в България за присъждане на родителските права над детето. Това производство е прекратено на 25 октомври 2010 г. от Районен съд - Пазарджик. Решението става окончателно на 11 ноември 2010 г.
37. В началото на 2011 г. Р.E.Н. инициира второ производство в България пред Районен съд - Пазарджик за присъждане родителските права над детето. Неговото искане за привременни мерки, а именно детето да живее с родителите му в България и той да упражнява родителските права над него, както и за спиране на изпълнителното производство, заведено през 2010 г. в България от жалбоподателката, са отхвърлени от същия съд през април 2011 г. Съдът спира производството на 2 декември 2011 г., тъй като установява, че друго производство - между същите страни, отнасящо се до същия спор - е висящо в Румъния (вж. параграфи от 9 до 17 по-горе).
38. След окончателното решение от 9 януари 2012 г. на румънските съдилища за предоставяне на родителските права на жалбоподателката (вж. параграф 17 по-горе), на 23 октомври 2012 г. Р.E.Н. инициира трето производство пред Районен съд - Пазарджик като иска промяна на родителските права поради промяна в обстоятелствата. Районен съд - Пазарджик прекратява това производство на 22 ноември 2012 г., тъй като установява, че второто производство, което Р.E.Н. е завел пред него (вж. предходния параграф) относно същия спор и между същите страни, все още е висящо, като това производство е само спряно на 2 декември 2011 г., а не прекратено.
39. Впоследствие Р.E.Н. моли съда да прекрати второто производство, което е завел, и съдът го прави на 28 ноември 2012 г. На 10 декември 2012 г. Р.E.Н. обжалва прекратяването на третото производство, което е завел. С окончателно решение от 25 март 2013 г. Окръжен съд - Пазарджик удовлетворява молбата му, отменя прекратяването на това производство и връща делото на първоинстанционния съд за разглеждане. В контекста на това производство, през 2014 г. Р.E.Н. търси като обезпечителна мярка спиране на изпълнителното производство на румънското решение за предоставяне на родителските права на жалбоподателката. Молбата му е удовлетворена на 9 юли 2014 г. (вж. параграф 28 по-горе). Не е налична информация относно развитието на това производство.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
40. Чл. 1(1) от българския Закон за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (”ЗОДОВ”), гласи от юли 2006 г., че общините и държавата са отговорни за вредите, причинени на частни физически и юридически лица в резултат от незаконосъобразни решения, действия или бездействия от страна на техните органи или длъжностни лица при изпълнение на административни задължения. Чл. 4 от ЗОДОВ гласи, че държавата носи отговорност за обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразно действие или бездействие от нейна страна. Иск за обезщетение за вреди може да се предяви, след като въпросният административен акт е отменен в предходно производство. Законосъобразността на административни действия или бездействия се установява от съда в рамките на производство за обезщетение (чл. 204 (4) от българския Административнопроцесуален кодекс). Лица, търсещи обезщетение за вреди, причинени при обстоятелства, които попадат в обхвата на ЗОДОВ, нямат право на иск по общия ред на непозволено увреждане, тъй като ЗОДОВ е lex specialis и изключва прилагането на общия режим (реш. № 1370/1992 г. от 16 декември 1992 г. по гр.д. № 1181/1992 г. на ВС, ІV г.о.; реш. от 29 юли 2002 г. по гр.д. № 169/2002 г. на СГС, ГК, ІVб отд.).
41. Чл. 622 и чл. 623 от българския Граждански процесуален кодекс от 2007 г. предвиждат, че заинтересована страна може да поиска признаването и изпълнението в България на чуждестранно съдебно решение, постановено от съдилищата на друга държава-членка на Европейския съюз. Такава молба трябва да бъде подадена до компетентния окръжен съд в България и може да бъде предмет на обжалване пред съдилища на още две нива на компетентност - съответно Софийския апелативен съд и Върховния касационен съд.
III. ПРИЛОЖИМО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО
42. Приложимите членове на Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 25 октомври 1980 г. ( “Хагската конвенция”) и тълкуването на понятието “висш интерес на детето” са описани в Neulinger and Shuruk v. Switzerland ( [GC], № 41615/07, §§ 57-68, ЕСПЧ 2010 г.).
43. В допълнение към членовете, описани в Neulinger and Shuruk, следните членове от Хагската конвенция са цитирани в националното производство:
Чл. 29
“Тази конвенция не изключва възможността лице, институция или орган, който счита, че има нарушение на упражняването на родителските права или на правото на лични отношения по смисъла на чл. 3 или 21, да се обърне директно към съдебните или административните органи на договарящата държава съобразно или не с разпоредбите на тази конвенция”
Чл. 38 § 4
Присъединяването поражда действие само в отношенията между присъединяващата се държава и договарящите държави, които направят
декларация, че приемат присъединяването й. Такава декларация се прави също и от всички държави членки, ратифицирали, приели или утвърдили конвенцията след присъединяването. Декларацията се депозира в Министерството на външните работи на Кралство Холандия. То изпраща по дипломатически път заверено копие до всяка договаряща държава.”
44. Румъния ратифицира Хагската конвенция на 20 ноември 1992 г., а България я ратифицира на 20 май 2003 г. Съгласно процедурата, въведена по Хагската конвенция, тя влиза в сила между двете държави на 1 юни 2013 г., след като Румъния е приела присъединяването на България на 12 март 2013 г.
45. Относимите разпоредби на Европейска конвенция за признаване и изпълнение на решения за упражняване на родителски права и възстановяване упражняването на родителските права на Съвета на Европа, приета през 1980 г. в Люксембург ( “Конвенцията от Люксембург”), гласят, както следва:
Чл. 4
“1. Всеки, получил в договаряща държава решение относно упражняването на родителските права и искащ признаването или изпълнението на това решение в друга договаряща държава, може да подаде молба за тази цел до централния орган на всяка договаряща държава.
3. Сезираният централен орган, ако е различен от централния орган на замолената държава, изпраща документите на този централен орган.”
Чл. 5
“1. Централният орган на замолената държава предприема незабавно всички мерки, които прецени за необходими, като сезира компетентните органи, ако е необходимо, за да:
a) открие местонахождението на детето;
b) избегне накърняване интересите на детето или молителя, като вземе необходимите за това временни мерки;
c) осигури признаването или изпълнението на решението;
d) осигури предаването на детето на молителя, когато се допуска изпълнение на решението;
e) уведоми молещия орган за предприетите мерки и техните резултати.”
Чл. 13
“1. Към молбата за признаване или изпълнение в друга договаряща държава на решение, отнасящо се до упражняване на родителските права, се прилагат:
a) документ, упълномощаващ централния орган на замолената държава да действа от името на молителя или да определи друг представител за тази цел;
b) препис от решението, който удовлетворява необходимите изисквания за вярност с оригинала;
c) когато решението е постановено в отсъствието на ответника или на негов законен представител - документ, доказващ, че му е била надлежно връчена исковата молба или друг равностоен документ;
d) документ, удостоверяващ, че в съответствие с правото на държавата по произход решението е влязло в сила и подлежи на изпълнение;
e) ако е възможно, документ, посочващ вероятното местонахождение на детето в замолената държава;
f) предложения за начина, по който следва да бъде възстановено упражняването на родителските права.
2. Към посочените по-горе документи, ако е необходимо, се прилага превод в съответствие с чл. 6.”
46. Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета на Европа от 27 ноември 2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност (”Регламент Брюксел II а” или “Регламентът”) гласи, както следва:
Преамбюл
„(17) В случаите на неправомерно отвеждане или задържане на дете, връщането на детето трябва да се осъществи без закъснение, и за тази цел Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. трябва да продължи да се прилага, както е допълнена от разпоредбите на този регламент и особено на член 11. Съдилищата на държавата-членка, в която, или към която детето е било неправомерно отведено или задържано, трябва да могат да се противопоставят на неговото или нейното връщане в особени, надлежно оправдани случаи. Въпреки това, това решение може да се замени от последващо решение на съда на държавата-членка на обичайното местоживеене на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане. Ако това решение съдържа връщането на детето, връщането трябва да се осъществи, без да се изисква някаква специална процедура за признаване и изпълнение на това решение в държавата-членка, в която детето е било преместено или задържано.”
Член 10 – Компетентност в случай на отвличане на дете
“В случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата-членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава-членка и:
а) всяко лице, институция или орган, който има право на упражняване на родителски права, мълчаливо е приело отвеждането или задържането; или
б) детето е отсядало в тази друга държава-членка за срок от поне една година след като лицето, институцията или друг орган, който има право на упражняване на родителски права, е знаело или е трябвало да знае къде се намира детето и детето се установило в своята нова среда и поне едно от следните условия е изпълнено:
i) в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за завръщането му пред компетентните органи на държавата-членка, където детето е било отведено или задържано;
ii) искането за завръщане, депозирано от носителя на правото на упражняване на родителски права, е било оттеглено или ново искане не е било подадено в срока, определен по i);
iii) делото пред съда на държавата-членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, е прекратено по силата на член 11, параграф 7;
iv) решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа завръщането на детето, е било издадено от съдилищата на държавата-членка, където детето е имало обичайното местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане.”
Член 11 – Връщане на дете
“1. Когато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите-членки за издаването на решение въз основа на Хагската конвенция [..] за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава-членка, различна от държавата-членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2 - 8.
...
3. Съдът, пред когото е подадено искането за връщане, в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на искането, като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.
Без да се засяга първата подточка, съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена.
4. Съдът не може да откаже връщането на дете въз основа на член 13б от [...] Хагската конвенция, ако се установи, че са направени адекватни уговорки, осигуряващи защитата на детето след неговото завръщане.
5. Съдът не може да откаже връщането на дете, освен ако на лицето, което е поискало завръщането му, е предоставена възможността да бъде изслушано.
6. Ако съдът е издал решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдът незабавно трябва да изпрати копие или пряко, или чрез своята централна власт, от решението за отказ за връщане на детето и от съответните документи, и по специално препис от заседанието на компетентния съд или на централната власт на държавата-членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, както това е определено от националното законодателство. Съдът получава всички споменати документи в едномесечен срок от датата на решението за отказ за връщане на детето.
7. Освен ако съдилищата в държавата-членка, където детето е имало обичайно местопребиваване, непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане вече са били сезирани от една от страните, съдът или централната власт, която е получила [решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция], трябва да уведоми за нея страните и да ги покани да внесат изявленията си в съда, в съответствие с националното законодателство, в рамките на три месеца от датата на уведомлението, така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето...”
Член 21 – Признаване на решения
“1. Решение, постановено в една държава-членка, се признава в друга държава-членка без изискване за специални процесуални действия.”
Член 28 – Решения, подлежащи на изпълнение
“1. Решение, което се отнася до упражняването на родителската отговорност за дете, постановено в държава-членка, което подлежи на изпълнение в тази държава-членка и е било връчено за изпълнение, се изпълнява в друга държава-членка, ако по молба на всяка заинтересована страна е обявено за изпълняемо в тази държава.”
Член 47 – Процедура за изпълнение
“1. Процедурата за изпълнение се урежда от законодателството на държавата-членка по изпълнението.
Член 59 – Отношение с други правни актове
“1. При спазване на условията на членове 60, 63, 64 и параграф 2 от настоящия член, настоящият регламент замества в отношенията между държавите-членки конвенциите, приложими към момента на влизането му в сила, сключени между две или повече държави-членки и регламентиращи отношения, уредени от настоящия регламент.”
Член 60 – Отношение към някои многостранни конвенции
“В отношенията между държавите-членки разпоредбите на настоящия регламент имат предимство пред следните конвенции, доколкото разпоредбите на тези конвенции засягат въпроси, уредени от настоящия регламент:
(a) Хагската конвенция от 5 октомври 1961 г. относно правомощията на органите и приложимия закон по отношение на закрилата на малолетните и непълнолетните;
(б) Люксембургската конвенция от 8 септември 1967 г. за признаването на решенията относно валидността на браковете;
(в) Хагската конвенция от 1 юни 1970 г. за признаване на разводите и законната раздяла;
(г) Европейската конвенция от 20 май 1980 г. за признаване и изпълнение на решения, отнасящи се до задържане на деца и за възстановяване на задържането на деца;
и
(д) Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца.”
Член 62 – Граници на действието
“1. Споразуменията и конвенциите по член 59, параграф 1 и членове 60 и 61 продължават да се прилагат по въпросите, които не са регламентирани от настоящия регламент.
2. Конвенциите, споменати в член 60, особено Хагската конвенция от 1980 г. продължават да действат по отношение на държавите членки, които са страни по тях, в съответствие с член 60.”
Член 72 – Влизане в сила
“Настоящият регламент влиза в сила на 1 август 2004 г.
Регламентът се прилага от 1 март 2005 г., с изключение на членове 67, 68, 69 и 70, които се прилагат от 1 август 2004 г.
Настоящият регламент е задължителен в своята цялост и се прилага пряко във всички държави-членки, в съответствие с Договора за създаване на Европейските общности.”
47. Както Румъния, така и България стават членки на Европейския съюз на 1 януари 2007 г.
48. Приложимата разпоредба от Договора от 1959 г. между България и Румъния за правна помощ по граждански, семейни и наказателни дела гласи, както следва:
Чл. 44
“1. Окончателни съдебни ... решения, постановени по отношение на неимуществени въпроси (de natură nepatrimonială) от едната договаряща страна, са изпълними на територията на другата договаряща страна без никакви допълнителни процедури, ако съд [...] от последната договаряща страна не е постановил окончателно решение, което представлява res judicata в случая, или в случай че последната договаряща страна не разполага с изключителна компетентност в тази област в рамките на настоящия договор.”
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА НА РУМЪНИЯ И БЪЛГАРИЯ
49. Жалбоподателката се оплаква от скъсване на семейните ѝ връзки с дъщеря ѝ, причинено от липсата на бърза реакция от страна на румънските и българските власти по отношение на връщането на детето, продължителността на производството за родителски права в Румъния, както и от произвводството по прилагането на нейните родителски права над детето. Тя се позовава по същество на чл. 8 от Конвенцията, който гласи следното:
“1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.
A. Допустимост
50. Българските власти смятат, че жалбоподателката не е изчерпала всички налични вътрешноправни средства за защита в България и искат от Съда да обяви жалбата за недопустима. По-конкретно жалбоподателката подава жалбата си до Съда преди края на производството за признаване на румънското решение за родителски права в България. В допълнение, дори и ако може да се приеме, че жалбата е подадена своевременно, а не преждевременно, жалбоподателката е трябвало да предяви иск за обезщетение за вреди по чл. 1 от ЗОДОВ (вж. параграф 40 по-горе).
51. Съдът отбелязва по отношение на първия аргумент по-горе, че не е предмет на спор между страните, че производството за признаване в България на окончателното румънско решение за предоставяне на родителските права на жалбоподателката вече е приключило (вж. параграф 26 по-горе). С други думи, на българската държава е била дадена възможност да предотврати на твърдяното нарушение от нейна страна (вж. Šneersone and Kampanella v. Italy, № 14737/09, § 66, 12 юли 2011 г.; вж. също Selmouni v. France [GC], № 25803/94, § 74, ЕСПЧ 1999‑V). Съдът вече е постановил, че по принцип жалбоподателите са длъжни да положат щателни усилия да изчерпят вътрешноправните средства за защита на тяхно разположение, преди да подадат жалба до Съда. Въпреки това за изчерпването се смята, че е постигнато, когато крайната фаза на изчерпване на вътрешноправните средства за защита се извърши, след като жалбата е подадена, но преди Съдът да вземе решение относно нейната допустимост (вж. например Yakup Köse v. Turkey (решение за допустимост), № 50177/99, 2 май 2006 г.; вж. също Šneersone and Kampanella, цитирано по-горе, § 66).
52. Що се отнася до втория аргумент по-горе, а именно че жалбоподателката не е предявила иск за обезщетение за вреди, Съдът отбелязва, че освен споменаването на такава възможност, Правителството нито е обяснило защо, нито е показало как иск по ЗОДОВ може наистина да представлява средство за защита в ситуации като тази на жалбоподателката. Съдът вече е приел в тази връзка, че чисто компенсаторно средство за защита не е достатъчно за справяне с нарушенията, произтичащи от забавяне в производствата, които могат да окажат въздействие върху семейния живот на жалбоподателя (вж. Macready v. the Czech Republic, № 4824/06 и 15512/08, § 48, 22 април 2010 г.; Bergmann v. the Czech Republic, № 8857/08, § 45, 27 октомври 2011 г.; Furman v. Slovenia and Austria, № 16608/09, § 95, последно изречение). Ето защо Съдът не е убеден, че такъв иск би представлявал ефективно средство за защита в случая на жалбоподателката.
53. От това следва, че предварителното възражение на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита се отхвърля.
54. Освен това Съдът отбелязва, че тази жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) на Конвенцията и че не е недопустима на друго основание. Следователно тя е допустима.
Б. По същество
1. Становища на страните
55. Жалбоподателката повтаря, че въпреки всичките ѝ усилия в продължение на няколко години, тя не е успяла да се събере отново с дъщеря си. Тя смята, че различните производства пред румънските и българските власти са продължили прекалено дълго и че властите не са реагират своевременно и да върнат отвлеченото дете у дома.
56. Румънското правителство приема, че отношенията между жалбоподателката и дъщеря ѝ попадат в сферата на семейния живот по чл. 8 от Конвенцията. То обаче счита, че румънските власти не са се намесили в правата на жалбоподателката. По-конкретно то твърди, че продължителността на производството за родителски права е била разумна с оглед на обстоятелствата по делото. То изтъква, че жалбоподателката е отговорна за отменяната на първото постановено решение, доколкото тя е предоставила невярна информация за адреса на Р.E.Н. То още твърди, че въпреки че изглежда просто на пръв поглед, производството е било сложно, доколкото трябва да се има предвид, че участват две държави и е трябвало съществени доказателства да бъдат предоставяни от България и преведени. Тези доказателства е трябвало да бъдат оценени внимателно от съдилищата, в светлината на най-добрите интереси на детето. Не е имало периоди на бездействие по време на производството.
57. Румънското правителство посочва, че по време на производството, с изключение на много кратки периоди от време, жалбоподателката е имала изпълнима заповед за родителски права в нейна полза. Въпреки това, едва на 1 юли 2011 г. тя търси помощ от румънските власти за осигуряване на връщането на детето ѝ. Освен това то смята, че изпълнителното производство е неуспешно поради позицията на българските власти, които са били най-подходящи да разгледат тази част от оплакването.
58. Българското правителство твърди на първо място, че Хагската конвенция не е била в сила между България и Румъния към момента на фактите, така че тя не е могла да бъде приложена към съответната молба на жалбоподателката и тя е информирана за това. Освен това съответните национални органи не са останали пасивни, а са отговорили на всички молби, които жалбоподателката е подала до тях. Така между 2010 и 2011 г. съдебният изпълнител активно води изпълнително производство във връзка с решението на първоинстанционния румънски съд за предоставяне на родителските права над детето на жалбоподателката, след като българските съдилища бързо са признали това решение. На последно място, производството образувано от Р.E.Н. за промяна на родителските права все още е висящо в България и това възпрепятства властите да се намесят по какъвто и да било начин, преди съдилищата да решат ситуацията.
2. Преценката на Съда
(а) Общи принципи
59. Съдът е формулирал следните общи принципи когато разглежда позитивните задължения на държавата в сферата на личните отношения между родителите и техните деца (вж. M. and M. v. Croatia, № 10161/13, §§ 176‑181, ЕСПЧ 2015 г. (откъси), позоваванията на съдебната практика са пропуснати):
“176. Докато основният предмет на чл. 8 е да защитава личността срещу произволни действия на държавните органи, в допълнение може да има позитивни задължения, присъщи на ефективното “зачитане” на личния и семейния живот,и тези задължения може да включват приемането на мерки в областта на отношенията между самите лица. Децата и други уязвими лица по-конкретно имат право на ефективна защита.
177. По отношение на правото на зачитане на личния живот, тези задължения могат да включват приемането на мерки, насочени към осигуряване на това право, включително както предоставянето на регулаторна рамка от съдебни и правоприлагащи механизми, защитаващи правата на лицата, така и изпълнението, когато е уместно, на специфични мерки.
178. Що се отнася до правото на зачитане на семейния живот, това включва и задължение на националните органи да вземат мерки с цел събиране на родителите с децата им и улесняване на тези събирания. Това важи и за случаите, когато възникват спорове за контакти и родителски права относно децата между родители и/или други членове на семейството на децата.
179. Съдът напомня, че неефективното и по-конкретно забавено провеждане на производство за родителски права може да доведе до нарушение на позитивните задължения по чл. 8 от Конвенцията.
180. Той още напомня, че докато чл. 8 не съдържа изрични процедурни изисквания, то процесът за вземане на решения трябва да бъде справедлив и такъв, че да предоставя дължимото зачитане на интересите, гарантирани от чл. 8. По-конкретно, в редица случаи за грижи за деца Съдът е проверявал дали родителите са били достатъчно ангажирани в процеса за вземане на решения, с цел да установи дали техните права съгласно чл. 8 са били нарушени.
181. Като взема предвид чл. 12 от Конвенцията за правата на детето (вж. параграфи 94 и 97 по-горе и по-конкретно точка 32 от Общ коментар № 12 на Комитета по правата на детето), Съдът констатира, че същите съображения са приложими mutatis mutandis във всякакви съдебни или административни производства, които засягат правата на детето по чл. 8 от настоящата конвенция. По-конкретно, в такива случаи не може да се каже, че децата, които могат да формират свои собствени възгледи, са достатъчно ангажирани в процеса за вземане на решения, ако не им е предоставена възможност да бъдат изслушани и по този начин да изразят мнението си.”
60. Общите принципи относно връзката между Конвенцията и Хагската конвенция, обхватът на разглеждането от Съда на жалби за международни отвличания на деца, най-добрите интереси на детето и процедурните задължения на държавите, са изложени в решението на Голямата камара на Съда по делото X v. Latvia ([GC], № 27853/09, §§ 93-102 и 107, ЕСПЧ 2013 г.), както и в редица други решения, свързани с производства за връщане на деца по Хагската конвенция (вж. най-вече Maumousseau and Washington v. France, № 39388/05, § 68, 6 декември 2007 г.; Ignaccolo-Zenide v. Romania, № 31679/96, § 102, ЕСПЧ 2000‑I; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, § 38, 27 юли 2006 г.; Shaw v. Hungary, № 6457/09, § 72, 26 юли 2011 г.; Adžić v. Croatia, № 22643/14, §§ 93-95, 12 март 2015 г.; и R.S. v. Poland, № 63777/09, §§ 54-62, 21 юли 2015 г.).
(б) Приложение на тези принципи към фактите по делото
61. Жалбата на жалбоподателката се отнася до твърдената невъзможност на ответните държави да осигурят контакт с отчуждената ѝ дъщеря. Не се оспорва, че тези въпроси се отнасят до “семеен живот” по смисъла на чл. 8 от Конвенцията и че тази разпоредба е приложима. По отношение на фактите по настоящото дело, Съдът отбелязва, че основната намеса в правото на жалбоподателката на зачитане на семейния ѝ живот не може да се припише на никоя от ответните държави, а по-скоро на действията на бабата и дядото на детето, трети лица, които са задържали детето в България (вж. R.S. v. Poland, № 63777/09, §§ 56-57, 21 юли 2015 г.; López Guió v. Slovakia, № 10280/12, § 85, 3 юни 2014 г.). Следователно остава да се установи дали има някакви позитивни задължения от страна на ответните държави, с оглед осигуряване на правото на жалбоподателката на зачитане на семейния ѝ живот и, ако е така, дали тези позитивни задължения са спазени от ответните държави.
(i) По отношение на Румъния
62. Съдът отбелязва в самото начало, че жалбата срещу Румъния се състои от два аспекта. Тя се отнася, от една страна, до продължителността на производството за родителски права и от друга страна до ефективността на производството по връщане, образувано по силата на международни механизми.
(а) Производство за родителски права
63. Съдебното производство, в което жалбоподателката иска родителските права над дъщеря си, започва на 29 юли 2008 г. и приключва на 9 януари 2012 г., когато Апелативният съд предоставя родителските права на жалбоподателката. Така производството продължава три години и шест месеца.
64. Съдът признава, че въпросите за родителски права са от много чувствително естество и имат сериозни последици за отглеждането и благосъстоянието на въпросното дете и следователно трябва да бъдат внимателно преценени от националните органи, за да се осигурят най-добрите интереси на детето. Независимо от сериозността на проблема обаче, оставянето на такива въпроси нерешени за продължителен период от време не може да бъде оправдано, че е в най-добрия интерес на детето, родителските права над което и чието пребиваване трябва да бъдат бързо изяснени от властите. Съдът следователно смята, че по своето естество производствата за родителски права изискват съответните административни и съдебни органи да действат експедитивно. Като взема предвид своята практика по дела за родителски права (вж. най-вече Eberhard and M. v. Slovenia, № 8673/05 и 9733/05, §§ 138-142, 1 декември 2009 г., и M. and M., цитирано по-горе, § 182), Съдът счита, че в настоящия случай дори само продължителността на производството може да го доведе до заключението, че ответната държава не е успяла да изпълни позитивните си задължения по чл. 8 от Конвенцията.
65. Освен това Съдът не смята, че сложността на въпроса може да оправдае продължителността на производството в настоящия случай. Той също отбелязва, че жалбоподателката не е предприела действия, които може значително да са допринесли за забавяне на производството. Тя участва в намирането на правилния адрес на Р.E.Н., полага допълнителни усилия за осигуряване на документи за пътуване за дъщеря си, за да даде възможност на съда да я разпита без допълнително забавяне, и заедно с адвоката си взема активно участие в производството.
66. Съдът признава, че е било необходимо да се отмени първото решение, постановено от Районния съд, предвид факта, че то е било постановено без да даде възможност на Р.E.Н. да вземе участие в процеса. Въпреки че това значително увеличава продължителността на производството, е разбираемо, че необходимостта родителите да участват активно е важна и е необходимо да бъде осигурена в конкретния случай (вж. Glaser v. the United Kingdom, № 32346/96, § 70, 19 септември 2000 г., и Manic v. Lithuania, № 46600/11, § 104, 13 януари 2015 г.). Съдът обаче също подчертава, че най-добрите интереси на детето може, в зависимост от своето естество и степен на сериозност, да отменят тези на родителите (вж., mutatis mutandis, Neulinger and Shuruk, цитирано по-горе, § 134). В настоящия случай Съдът не може да не отбележи, че въпреки че съдилищата правят всичко възможно, за да осигурят спазването на процесуалните права на бащата, те все пак не адресират по някакъв начин това, което е заложено не само за майката, но и за детето ѝ, което е отделено от човека, който основно му предоставя родителски грижи, в хода на производството. По-конкретно Съдът отбелязва, че освен през първите три месеца на производството, жалбоподателката и детето ѝ са лишени от какъвто и да е контакт заради отвличането на детето от родителите на бащата и извеждането му от румънска територия. Въпреки че са уведомени от жалбоподателката своевременно за тази ситуация (вж. параграф 10 по-горе), румънските власти не предприемат действия нито да се справят с този въпрос, нито поне да ускорят производството, за да се осигури решение по спора. Окончателно решение по въпроса е щяло да позволи на родителите своевременно да уредят спора относно местоживеенето на детето.
67. Освен това, тъй като Хагската конвенция не е приложима между страните през въпросното време (вж. параграф 44 по-горе), бързо решение по отношение на въпроса за родителските права би било от съществено значение, за да може жалбоподателката да заведе изпълнително производство в България в рамките на Конвенцията от Люксембург (вж. параграф 45 по-горе).
68. Поради тези причини, като се има предвид относителната липса на сложност в случая, високия залог в производството, съответните нагласи на страните и отношението на съдилищата, Съдът намира, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията в настоящия случай по отношение на правото на жалбоподателката на зачитане на семейния ѝ живот, що се отнася до продължителността на производството.
(β) Производство за връщане
69. Съдът отбелязва, че детето е отведено от Румъния през ноември 2008 г. Въпреки това, едва на 1 юли 2011 г. жалбоподателката търси помощ от Министерството на правосъдието за осигуряване на връщането му. Жалбоподателката не обяснява защо е чакала толкова дълго, за да заведе производство за връщане на детето си от България. Самата Хагска конвенция настоява отчуждените родители да действат бързо, така че връщането на децата им да може да бъде разпоредено в рамките на една година от датата на тяхното неправомерно отвеждане (чл. 12 от Хагската конвенция; вж. Neulinger and Shuruk, цитирано по-горе, § 57).
70. Съдът е убеден, че след като въпросът е отнесен до тях, румънските власти са действали незабавно, като са потърсили разяснения, съветвали са жалбоподателката за най-добрия курс на действие и ефективно са общували с българските власти, като по този начин са се стремили да осигурят навременно решение на въпроса (вж. параграф 30 и следващите, по-горе).
71. Съдът припомня, че Хагската конвенция не е в сила между двете страни по относимото време (вж. параграф 44 по-горе), и смята, че бързо решение относно въпроса за родителските права би било от съществено значение, за да може жалбоподателката да заведе изпълнително производство в България в рамките на Конвенцията от Люксембург (вж. параграфи 45, 68 и 67 по-горе).
72. Във всеки случай, в хода на производството по съществото на въпроса за родителските права, жалбоподателката е имала на разположение по-бърз и по-ефективен начин за осигуряване връщането на детето, а именно подаване на молба за привременни мерки – курс на действие, от който жалбоподателката в действителност се възползва (вж. параграф 18 по-горе). Съдът напомня, че детето е отведено от дома на майка си, скоро след като започва производството за родителски права. Жалбоподателката обаче чака три години след отвеждането, преди да се обърне към съдилищата с молбата си. Съдът приема, че като решават да не променят в хода на производството страната на пребиваване на детето от България (където то се интегрира в трите години, които прекарва в дома на своите баба и дядо) на Румъния, националните власти вземат разумно решение в най-добрия интерес на детето (виж, mutatis mutandis, Neulinger and Shuruk, цитирано по-горе, §§ 57-68). На последно място по този въпрос Съдът припомня, че самият факт, че молбата е отхвърлена от съда, не я лишава от нейната ефективност.
73. Гореизложените съображения са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че румънските власти незабавно подпомагат жалбоподателката в опитите ѝ нейното дете да й бъде върнато, доколкото въпросите са доведени до знанието им и попадат в рамките на тяхната компетентност. Следователно не е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията в това отношение.
(ii) По отношение на България
74. Съдът отбелязва, че жалбоподателката се обръща към българските власти на няколко пъти в стремежа си да се събере с детето си.
75. Първият път е още през 2010 г., когато българските съдилища признават решението на първоинстанционния румънски съд, предоставящо родителските права на жалбоподателката (вж. параграф 19 по-горе). Въпреки че това решение не е окончателно, тя успява да заведе изпълнително производство в България на 30 август 2010 г. Съдебният изпълнител активно се стреми към предаването на детето на жалбоподателката и обръща внимание на необходимостта да се организират подготвителни мерки за улесняване на безпроблемното събиране на детето и жалбоподателката (вж. параграфи 20 до 23 по-горе за подробности относно конкретните действия, които съдебният изпълнител предприема и тяхната последователност и разположение във времето). Докато това изпълнително производство е спряно на 2 юни 2011 г. от Върховния касационен съд (вж. параграф 23 по-горе), Съдът отбелязва, че това спиране не поставя под въпрос старанието на българските власти да гарантират ефективното упражняване на правото на жалбоподателката на на семеен живот. Причината е, че тя получава окончателно решение за предоставяне на родителските права едва на 9 януари 2012 г. (вж. параграф 16 по-горе) и едва от тази дата българските власти могат да бъдат държани отговорни за изпълнението на решението за родителски права.
76. Жжалбоподателката пак се обръща към българските власти през август 2011 г. с молба да действат в рамките на Хагската конвенция, за да гарантират връщането на детето ѝ. Съдът казва, че както е отбелязано по-горе в параграф 68, Хагската конвенция не е в сила между България и Румъния към момента (тя влиза в сила едва през юни 2013 г. – вж. параграф 43 по-горе) и българските власти уведомяват за това жалбоподателката (вж. параграф 31 по-горе).
77. След това румънските власти подават молба през декември 2011 г. до българските си колеги от името на жалбоподателката като искат връщането на детето на жалбоподателката съгласно Регламент Брюксел IIа. Съдът отбелязва, че Регламентът е задължителен в своята цялост, прилага се пряко към България по това време и неговите разпоредби имат предимство пред други международни инструменти, уреждащи същите въпроси (вж. параграф 45 по-горе, чл. 72, чл. 59 и чл. 60 (д)). Съгласно Регламента (по-конкретно чл. 11 и чл. 21 - вж. параграф 45 по-горе), жалбоподателката е можела да потърси или връщане на детето си, или признаване и изпълнение на окончателното румънско решение от 9 януари 2012, което ѝ предоставя родителските права над детето.
78. Относно връщането на детето Съдът отбелязва, че румънските съдилища са тези, които имат основната компетентност да се произнасят по такива молби, освен по специфичните изключителни обстоятелства, изброени в чл. 10 от Регламента (вж. параграф 45 по-горе). Ако се приеме, че случаят с детето на жалбоподателката попада в обхвата на тези изключения, българските съдилища биха били компетентни да вземат решение относно молбата на жалбоподателката за връщане на детето ѝ и те биха имали не повече от шест седмици, в които да постановят такова решение (чл. 11 (3) - вж. параграф 45 по-горе). На 7 февруари 2012 г. обаче българските власти, в отговор на молбата за връщане на детето съгласно Регламента, заявяват, че Регламентът не е приложим в България сам по себе си, тъй като е по-скоро допълнителен инструмент към Хагската конвенция, чиито разпоредби уреждат въпроси относно връщането на незаконно отведени деца (вж. параграф 34 по-горе).
79. Що се отнася до признаването на окончателното румънско съдебно решение, предоставящо родителските права на жалбоподателката, Съдът отбелязва, че чл. 21 от Регламент Брюксел II а гласи, че такова решение трябва да бъде признато без каквато и да било специална процедура (вж. параграф 45 по-горе). Румънското съдебно решение, предоставящо родителските права на жалбоподателката, става окончателно на 9 януари 2012 г. Тя иска неговото признаване и изпълнение в България след тази дата. Съдилищата разглеждат молбата ѝ съгласно разпоредбите на българския Гражданскопроцесуален кодекс от 2007 г., който не предвижда срокове за вземане на решение по такава молба (вж. параграф 40 по-горе).
80. Съдът не смята, че трябва да се произнесе по въпроса коя от гореописаните процедури българските власти е трябвало да следват, за да улеснят събирането на жалбоподателката и детето ѝ в съответствие с положителните им задължения съгласно чл. 8 от Конвенцията (виж, mutatis mutandis, R.S. v. Poland, цитирано по-горе, § 69). Той отбелязва, че жалбоподателят подава различните си молби до голяма степен по едно и също време: през декември 2011 г. за връщане на детето (вж. параграф 34 по-горе) и в началото на 2012 г. за признаване на решението за родителски права (вж. параграф 25 по-горе). Съдът намира, че съответните български власти е трябвало да вземат решение - по отношение на връщането на детето или по отношение на искането за признаване и изпълнение на окончателното румънско решение за родителски права - бързо, за да се осигури ефективно спазване на правата на жалбоподателката по Конвенцията (вж. параграф 63 по-горе). Във всеки от горните сценарии, изпълнението на решението на съдилищата е щяло да настъпи след вземането на това решение и е щяло да следва националното законодателство (чл. 47 - вж. параграф 46 по-горе).
81. Съдът след това отбелязва, че на 12 януари 2012 г. най-висшият български съд отменя признаването на румънското решение и връща делото на първоинстанционния съд за ново решение (вж. параграф 25 по-горе). След три последователни решения, въпросът най-накрая е решен и е предоставено признаване и изпълнение в полза на жалбоподателката. Това обаче се случва едва на 15 май 2014 г. (вж. параграф 26 по-горе). Въпреки че това решение позволява на жалбоподателката да започне изпълнително производство, целящо предаването на детето на нея в съответствие с румънското решение за родителски права, то е взето повече от две години след като решението е станало изпълнимо. С оглед на тези обстоятелства, а именно че производството се отнася до поддържането на отношения между родител и малолетно дете, които са били разделени в продължение на няколко години, Съдът смята, че българските съдилища е трябвало да действат с изключителна грижа (вж. Ignaccolo-Zenide, цитирано по-горе, § 102, в което Съдът се позовава на необходимостта от “спешно решаване”). Съдът намира, че за да се избегне ситуация, в която ходът на времето предрешава въпрос, вместо или въпреки компетентните съдебни органи, производството по признаване в България е трябвало да се проведе много по-бързо, отколкото това е станало.
82. С оглед на горното заключение Съдът счита, че не е необходимо да разглежда дали решението на Окръжен съд - Пазарджик от 9 юли 2014 г. за спиране изпълнението на румънското решение за родителски права в очакване на решение в производството, заведено от Р.E.Н. за промяна на родителските права (вж. параграфи 28 и 39 по-горе) е съвместимо с позитивното задължение на властите да осигурят ефективна защита на правото на жалбоподателката на семеен живот с дъщеря ѝ. Забавянето, което настъпва в резултат на времето, необходимо на българските съдилища да вземат решение относно искането за признаване и изпълнение на окончателното румънско решение за родителски права, е достатъчно за Съда да заключи, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на способността на жалбоподателката ефективно да упражнява правото си на семеен живот. Съдът подчертава в тази връзка, че това заключение не засяга каквото и да е потенциално последващо решение на компетентните български съдилища за това какво е в най-добрия интерес на детето, като се има предвид времето, което е изтекло, откакто детето започва да живее в България (вж., mutatis mutandis, Maire v. Portugal, № 48206/99, § 77, ЕСПЧ 2003‑VII). Включително за избягване на съмнение с оглед на факта, че детето губи контакт с майка си на възраст от четири години и непрекъснато е живяло с баба си и дядо си по бащина линия в България в продължение на почти осем години оттогава, е важно Съдът да подчертае, че настоящото решение по никакъв начин не следва да се тълкува като предполагащо, че българските власти трябва да предприемат стъпки, за да разпоредят връщане на детето в Румъния.
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
83. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
84. Жалбоподателката не предявява претенция за справедливо обезщетение. Съответно Съдът счита, че не е необходимо да присъжда каквато и да било сума в този смисъл.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ
1. Обявява единодушно жалбата за допустима по отношение на Румъния и България;
2. Приема с шест на един гласа, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на Румъния относно производството за родителски права;
3. Приема единодушно, че не е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на Румъния относно производството по Хагската конвенция;
4. Приема единодушно, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията по отношение на България.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 19 юли 2016 г., в съответствие с чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Мариалена ЦирлиАндраш Сайо
секретарпредседател
В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, отделното мнение на съдия Сайо е приложено към настоящото решение.
А.С.
М.Т.
ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ САЙО
1. Макар че съм съгласен с колегите си по отношение на отговорността на България, за мое съжаление трябва да изразя несъгласие, доколкото констатирането на нарушение се отнася за Румъния.
2. Производството за родителски права в Румъния продължава шестнадесет месеца и решението на първоинстанционния съд е отменено, тъй като ответникът не е редовно призован. Жалбоподателката не предоставя правилния адрес на ответника. Вторият етап от производството за родителски прав продължава двадесет и три месеца на две нива на компетентност. Част от забавянията в тази процедура са предизвикани от жалбоподателката (неправилно разрешение за довеждане на детето на заседание от България в Румъния), а необходимостта от превод увеличава до известна степен продължителността на производството. Спорът се отнася за пълни родителски права: майката вече има родителски прав и по принцип има право да поддържа отношения с детето си. Освен това тя не използва подходящите правни средства, за да защити ефективно правата си (тя не се възползва от наличните възможности по Хагската конвенция). Предвид тези съображения, не виждам причина за особена бързина в този случай. Иначе производство, продължаващо малко по-малко от две години на две нива на компетентност, не може да се смята за прекомерно дълго, особено предвид факта, че детето и бащата са били в чужбина и някои от документите са имали нужда от превод.
3. В констатацията си за прекомерна продължителност, Съдът се позовава на Eberhard and M. v. Slovenia (№ 8673/05 и 9733/05, 1 декември 2009 г.). Това дело не дава голяма подкрепа на заключенията в настоящото решение. Първо, залогът (интензивността на намесата на частно страна в родителските права) е по-висок: той се отнася до молба за родителски права и отказ на контакт. В конкретния случай жалбоподателката има родителски права (общи) и няма проблем с отказ на контакт (освен, че жалбоподателката е трябвало да опита това в България). Въпросното словенско съдебно производство продължава повече от четири години и шест месеца и това не може да се счита за сравнимо с период от по-малко от две години. Накрая бащата в настоящия случай, противно на майката в Eberhard, не забавя производството.
4. Намирам за особено обезпокоително, че Съдът се произнася срещу румънските власти в смисъл, че те правят всичко възможно, за да гарантират спазването на процесуалните права на бащата, докато, както се твърди, напълно пренебрегват най-добрите интереси на детето. Най-добрите интереси на детето не може да се превръщат в последно средство, имащо силата на талисман. Този Съд не е в позиция да определя какво би било в най-добрия интерес на детето. Той няма фактически основания, на които да каже, че за детето би било по-добре, ако не е било отделено от човека, който основно му предоставя родителски грижи, дори в нарушение на справедливия процес. De facto, в хода на производството, което започва две години след отвличането, бабата и дядото са били хората, основно полагащи грижи, и не може да се приеме в името на най-добрия интерес на детето, че ответникът в първото производство не трябва да е редовно призован. Най-добрият интерес на детето трябва да се определи в хармония с родителски права и не може да бъде основание за пренебрегване на върховенството на закона.
Full & Egal Universal Law Academy