CASE OF FABRIS v. FRANCE - [Bulgarian Translation] by the COE/ECHR

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.

© Conseil de I’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.

ГОЛЯМА КАМАРА

ДЕЛО FABRIS СРЕЩУ ФРАНЦИЯ

(жалба № 16574/08)

РЕШЕНИЕ

(по същество)

СТРАСБУРГ

7 февруари 2013 г.

Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакторски промени.

По делото Fabris срещу Франция,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като голяма камара в състав:

Жозеп Касадевал, Председател,
Франсоаз Тюлкенс,
Нина Вайич,
Лех Гарлицки,
Карел Юнгвирт,
Елизабет Щайнер,
Алвина Гюлумиян,
Егберт Майер,
Драголюб Попович,
Джордж Николау,
Андрас Сайо,
Леди Бианку,
Нона Цоцория,
Ишъл Каракаш,
Гуидо Раймонди,
Пауло Пинто де Албукерк,
Андре Потоцки, съдии,
и Йохан Калеверт, заместник-секретар на голямата камара,

след като разгледа делото в закрити заседания, проведени на 4 април и 24 октомври 2012 г.,

постановява следното решение, прието на посочената по-късна дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 16574/08) срещу Република Франция, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от френския гражданин г-н Анри Фабрис (“жалбоподателят”) на 1 април 2008 г.

2. Жалбоподателят е представляван от г-н A. Отан, адвокат, практикуващ в Лунел. Френското правителство (“правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа E. Белиар, директор по правните въпроси в Министерството на външните работи.

3. Като се позовава на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 8 от Конвенцията, жалбоподателят, дете, “родено вследствие на изневяра”, твърди, че е бил жертва на дискриминация, основана на рождението му, при делбата на наследството от неговата майка.

4. Жалбата беше разпределена на пето отделение на Съда (правило 52 § 1 от Правилата на Съда). На 10 февруари 2010 г. председателят на отделението реши да уведоми правителството за жалбата. Съгласно предишния чл. 29 § 3 от Конвенцията (настоящ чл. 29 § 1) и правило 54A, Съдът реши да разгледа жалбата по същество едновременно с нейната допустимост. На 21 юли 2011 г. тя беше обявена за допустима от състав на пето отделение с членове: Дийн Шпилман, председател, Жан-Пол Коста, Бошчан M. Зупанчич, Марки Вилигер, Изабел Беро‑Льофевр, Ан Пауър и Ангелика Нусбергер, съдии, и Клаудия Вестердийк, секретар на отделението. Съдът се произнесе с пет на два гласа, че не е имало нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1, и единодушно, че не е необходимо да се разглежда самостоятелно оплакването по чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 8.

5. На 9 септември 2011 г. жалбоподателят поиска делото да бъде отнесено към голямата камара по силата на чл. 43 от Конвенцията и правило 73. На 28 ноември 2011 г. състав на голямата камара допусна искането.

6. Съставът на голямата камара беше определен съгласно разпоредбите на чл. 26 §§ 4 и 5 от Конвенцията и правило 24.

7. Жалбоподателят и правителството представиха писмени становища пред голямата камара.

8. На 4 април 2012 г. се проведе открито заседание в сградата на правата на човека в Страсбург (правило 59 § 3).

Пред Съда се явиха:

(a) за правителството
г-жаA.-Ф. Тисие,съагент,
г-жа E. Топен, Министерство на външните и европейските работи,             
г-жа M.-A. Реше, Министерство на правосъдието,
г-жа К. Азар, Министерство на правосъдието,съветници;

(b) за жалбоподателя
г-нA. Отан, адвокат,
г-нM. Отан, адвокат,адвокати.

Съдът изслуша пледоариите на г-н Отан и г-жа Тисие.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

9. Жалбоподателят е роден през 1943 г. и живее в Орлеан.

A. Предистория на делото

10. Жалбоподателят е припознат от баща си при раждането си. По време на зачеването на жалбоподателя, неговата майка – г-жа M., по баща Р. – е била омъжена и от този брак са родени две деца: A., родена през 1923 г., и Ж.Л., роден през 1941 г. С решение от 28 февруари 1967 г. майката на жалбоподателя и нейният съпруг г-н M. са обявени за юридически разделени.

11. С нотариален акт от 24 януари 1970 г., г-н и г-жа M. са разделили имуществото си приживе (дарение-делба) между своите две законни деца. Актът, който е бил подписан пред нотариус, предвиждал пожизнено право на ползване за дарителите и отмяна на дарението в случай на нарушаване на неговите условия. При подписването на акта г-н и г-жа M. са обявили, че двамата надарени са техните единствени деца.

12. С решение от 24 ноември 1983 г. първоинстанционният съд на Монпелие е обявил жалбоподателя за “незаконно” дете на г-жа M., след като установил, че неговият статус на “незаконно” дете е напълно доказан.

13. През 1984 г. жалбоподателят е изразил намерението си да оспори нотариалния акт от 1970 г. за делба между живи. На тази дата неговият адвокат го е информирал, че актът не може да бъде оспорен, докато дарителят е жив, и че единствената му опция е да заведе дело за отмяна в петгодишен срок след смъртта на дарителя.

14. Майката на жалбоподателя е починала през юли 1994 г. Нотариусът, разпоредител на наследството, е информирал жалбоподателя с писмо от 7 септември 1994 г., че като дете, “родено вследствие на изневяра”, той има право само на половината от дела, който би получил, ако би бил законно дете (по онова време приложимото право предвиждало, че дете, “родено вследствие на изневяра”, може да наследи само половината от дела на законно дете – виж параграфи 26 и 27 по-долу). Той добавил, че едноутробният брат и едноутробната сестра на жалбоподателя желаят да му заплатят 298,311 френски франка (приблизително 45,477 евро) в брой, като уточнил, че “в случай на редуциране поради последващо раждане на дете е възможно само парично намаление и при никакви обстоятелства намаление в натура”. Между трите деца не било постигнато споразумение.

B. Дело за отмяна, заведено от жалбоподателя

15. С искова молба от 7 януари 1998 г. жалбоподателят е завел дело за отмяна на делбата между живи съгласно чл. 1077-1 от Гражданския кодекс срещу своя едноутробен брат Ж.Л. и своята едноутробна сестра A. (виж параграф 25 по-долу). Той претендирал за запазена част, равна на техния дял от наследството от тяхната майка.

16. След като Съдът намери нарушение по делото Mazurek срещу Франция (№ 34406/97, 1 февруари 2000 г., ECHR 2000‑II), Франция е прие закон № 2001-1135 от 3 декември 2001 г. (наричан по-нататък “Законът от 2001 г.”), предвиждащ за децата, “родени вследствие на изневяра”, еднакви наследствени права като тези на законните деца (виж параграф 28 по-долу). Този нов Закон е влязъл в сила преди произнасянето на решението по делата, заведени от жалбоподателя. Съгласно неговите преходни разпоредби, при наличие на предварително споразумение между страните или на окончателно съдебно решение, разпоредбите, свързани с новите наследствени права на деца, родени извън брак, чийто баща или майка по време на зачеването им са били обвързани в брачен съюз с друго лице, са приложими по отношение на наследства, които са били открити към датата на публикуване на Закона в Държавен вестник (4 декември 2001 г.) и не са били предмет на делба преди тази дата (чл. 25(2) от Закона от 2001 г., виж параграф 30 по-долу).

17. В своята обобщаваща пледоария от 20 февруари 2003 г. жалбоподателят се е позовал на разпоредбите на Закона от 2001 г. Поддържал тезата, че този Закон е дерогирал чл. 14 от Закона за произхода от 3 януари 1972 г. (по-нататък “Законът от 1972 г.”, виж параграфи 27 и 29 по-долу), преходна разпоредба, предвиждаща, че правата на наследниците, имащи право по силата на този Закон на запазена част от наследството, не могат да бъдат упражнени в ущърб на дарения между живи, направени преди датата на влизането му в сила. Жалбоподателят се е аргументирал, че тъй като това условие е било отменено, той имал право да заведе дело за отмяна по силата на чл. 1077-1 от Гражданския кодекс, въпреки че нотариалният акт за делба между живи е бил подписан на 24 януари 1970 г.

1. Решение на първоинстанционния съд

18. С решение от 6 септември 2004 г. първоинстанционният съд на Безие е уважил иска на жалбоподателя. Той е приел, че чл. 14 от Закона от 1972 г. противоречи на членове 8 и 14 от Конвенцията. В тази връзка Съдът се е позовал на решението Marckx срещу Белгия (13 юни 1979 г., Series A no. 31), в което е прието, “че семейният живот включва и интереси от материален характер”, и на няколко решения на Съда “в които отново е прието, че разликите в третирането по наследствени въпроси между деца, родени в брак, и деца, родени извън брак, са дискриминационни (Mazurek, Inze и Vermeire)”. Той установил също така, че разпоредбата противоречи на новия Закон от 2001 г. Приел, че жалбоподателят има същите наследствени права по отношение на наследството като тези на неговите брат и сестра, на следните основания:

“Чл. 25(1) от Закона от 3 декември 2001 г. предвижда, че този Закон е приложим от датата на влизането му в сила по отношение на наследства, които са открити; при наличие на предварително споразумение между страните или на окончателно съдебно решение, разпоредбите на този Закон са приложими и по отношение на наследства, които са били открити към датата на публикуване на Закона в Държавен вестник на Франция, когато те не са били предмет на делба преди тази дата.

В настоящия случай още не е имало делба на наследството от г-жа M.; съответно разпоредбите, свързани с новите наследствени права на деца, родени извън брак, чиито баща или майка по време на зачеването им са били обвързани в брачен съюз с друго лице, са приложими. ...

Всъщност не може основателно да се твърди, че законодателят, при приемането на Закона от 3 декември 2001 г., е предвиждал да поддържа разпоредба, противоречаща на духа и целта на новия Закон.”

2. Решение на апелативния съд

19. През октомври и декември 2004 г. Ж.Л. и наследниците на A., която починала по време на делото, обжалвали решението.

20. С решение от 14 февруари 2006 г. Апелативният съд на Монпелие е отменил решението на по-долната инстанция и решил, че по силата на чл. 14(2) от Закона от 1972 г., жалбоподателят нямал право да заведе дело за отмяна на делбата между живи. Съдът е приел, че

“... по силата на [този член], правата, придобити върху запазена част от наследството по силата на съществуващия Закон или произтичащи от новите правила относно произхода, не могат да бъдат упражнени в ущърб на дарения между живи, направени преди влизането на Закона в сила.

Тази разпоредба, която установява общо правило, уреждащо, между другото, ретроактивното действие на новите правила във връзка с произхода, произтичащи от Закона от 3 януари 1972 г., не е била изрично отменена от Закона от 3 декември 2001 г.; нито пък може да бъде направено заключение от условията на по-късния Закон, че е била мълчаливо отменена, първо, защото нейните разпоредби не са в противоречие с по-късния закон, и второ, защото тя не е ограничена единствено до прилагането на чл. 915 от Гражданския кодекс, който беше отменен от този Закон.”

Съгласно Апелативния съд, това заключение не противоречи на общия принцип за равенство на правата, независимо от рождението, гарантирано от чл. 1 на Протокол № 1 и членове 8 и 14 на Конвенцията:

“Първо, единствената цел на разпоредбите на чл. 14 от Закона от 1972 г. е да се забрани на наследници, които са придобили права на запазена част от наследството по този Закон – разширени от Закона от 3 декември 2001 г. – да ги упражняват в ущърб на дарения между живи, направени преди 1 август 1972 г., без да се лишават посочените наследници от техните наследствени права. Освен това, има обективна и разумна обосновка за чл. 14 от Закона от 1972 г. в светлината на преследваната легитимна цел, а именно, осигуряване на мирни семейни отношения чрез запазване на правата, придобити в този контекст – които понякога са с голяма давност – без същевременно да се създава прекомерно неравновесие между наследниците, като се отбелязва, че [тези разпоредби] са с ограничен обхват както по време, така и по вид на съответното доброволно разпореждане.”

3. Решение на Касационния съд

21. Жалбоподателят е подал касационна жалба. В своите основания за обжалване, в които поддържал нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 14 от Конвенцията, той се аргументирал, че мирните семейни отношения не могат да имат предимство пред равенството, по смисъла на гражданските права, между децата, родени от брак, и децата, родени извън брак.

22. В своето становище, което е било съобщено на страните, генералният адвокат на касационния съд е препоръчал отхвърляне на жалбата. Той е изложил пред съдиите от Първо гражданско отделение на касационния съд следните аргументи:

“... не трябва ли съдът да приеме, че наследството, което е било открито, не е било предмет на делба преди датата на публикуване на Закона, с оглед на това, че към тази дата е имало висящо дело за отмяна?

Представената ви за разглеждане трудност всъщност произтича от различния подход, предложен от преходните разпоредби на Законите от 1972 и 2001 г. Докато по Закона от 1972 г. не могат да бъдат оспорени нито вече открити наследства, нито дарения между живи, направени преди влизането му в сила, Законът от 2001 г. допуска деца, родени извън брак, чиито баща или майка по време на зачеването са били обвързани в брачен съюз с друго лице, да отстояват наследствени права по отношение на наследства, открити преди публикуването на този Закон.

Тази разлика оправдава нерестриктивното прилагане на предписанията на Закона от 2001 г. Само когато е имало действителна делба, или между страните е било сключено споразумение или е присъдено окончателно съдебно решение, новите наследствени права на такива деца могат да бъдат изключени, когато наследството вече е било открито. Поради делото за отмяна, вече откритото наследство към датата на публикуване на Закона от 2001 г. не може да е било “предмет на делба” към датата на публикуване на този Закон.

Затова намирам за трудно да се поддържа твърдението, че Законът от 3 декември 2001 г. не е приложим. Условията на чл. 14 от Закона от 3 януари 1972 г. обаче са напълно недвусмислени. Наследници, които по силата на този Закон са придобили права на запазената част от наследството, не могат да упражнят тези права “в ущърб на дарения между живи, направени преди влизането на Закона в сила”. Трябва ли, тогава, тези разпоредби да се считат за мълчаливо отменени?

Без да отчита фактора време, жалбоподателят поддържа в своята допълнителна пледоария, че от явното противоречие между преходните разпоредби на двата Закона трябва да се направи изводът, че онези, отнасящи се до Закона от 1972 г., са били мълчаливо отменени. Макар и подходът, въприет с преходните разпоредби от 1972 г., да е различен в сравнение с онези от 2001 г., за мен няма конфликт между тях.

Като е изключил всяко оспорване на даренията между живи, направени преди влизането в сила на Закона от 1972 г., законодателят е целял гарантиране на правната сигурност, изисквана от такива дарения. Нищо не оправдава поставянето на тази правна сигурност под въпрос през 2002 г., тъй като по-ранните преходни разпоредби допълват онези, определени от Закона от 2001 г.

На тези основания ви приканвам да отхвърлите първото основание за жалбата: дарението между живи, направено на 24 януари 1970 г., не може да бъде поставено под въпрос за сметка на наследствените права, произтичащи от новите правила за установяването на произхода. В тази връзка, макар и да остава спорен въпросът, дали действително е имало делба преди публикуването на Закона от 3 декември 2001 г., съществуването на дарение между живи, направено преди влизането в сила на Закона от 3 януари 1972 г., е безспорно ...”

23. Касационният съд е отхвърлил жалбата с решение от 14 ноември 2007 г., като е приложил служебно ново правно основание. Съдът е приел, че по силата на преходните разпоредби на Закона от 2001 г., разпоредбите относно новите наследствени права на деца, родени извън брак, чиито баща или майка по време на зачеването са били обвързани в брачен съюз с друго лице, са приложими само по отношение на наследства, които вече са били открити към 4 декември 2001 г. и не са били предмет на делба преди тази дата (виж параграф 16 по-горе). Съдът е установил, че тъй като такава делба се е реализирала със смъртта на г-жа M. през юли 1994 г., т.е. преди 4 декември 2001 г., горепосочените разпоредби не са приложими.

II. ОТНОСИМО НАЦИОНАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА

A. Делба на имущество между живи и дело за отмяна

24. Съгласно френското законодателство, собствениците на имоти могат да разделят сами имотите си между своите наследници. Делбата между живи (дарение-делба) е акт, с който дарителят разделя своите имоти пряко между своите наследници (прехвърляне между живи). Това е предварителна, окончателна и договорена делба. Правото на собственост върху имотите се прехвърля по време на дарението, което също е първата (предварителна) стъпка в наследяване, което ще бъде открито по-късно. Съгласно съдебната практика на Касационния съд, делбата между живи става делба за целите на наследяването със смъртта на дарителя. Наследството едновременно се открива и окончателно ликвидира или разделя на датата на смъртта на възходящия родственик (Касационен съд, 7 март 1876 г.; Първо гражданско отделение, 5 октомври 1994 г., Бюлетин 1994, I, № 27).

25. Потомък, който не е получил дял от наследствената маса, може да претендира своята запазена част от активите, съществуващи при откриването на наследството. Ако има недостиг на активи в наследствената маса, той може да заведе дело за отмяна в срок от пет години след смъртта на дарителя. Именно това е средството за защита, използвано от жалбоподателя съгласно членове 1077-1 и 1077-2 от Гражданския кодекс, който гласи както следва към съответния момент:

Член 1077-1

“Наследник, който не е участвал в делбата на наследството между живи, или е получил по-малък дял от своята запазена част, може да заведе дело за отмяна, ако при откриването на наследството има недостатъчно активи, невключени в делбата на наследството, за определяне или допълване на неговата или нейната запазена част, като се вземат предвид всички доброволни разпореждания, от които той може да се е възползвал.”

Член 1077-2

“По отношение на делбите между живи се прилагат правилата, уреждащи даренията между живи, по отношение на определянето на сумата, изчисляването на запазената част и намаленията.

Дело за отмяна не може да бъде заведено преди смъртта на възходящия родственик, който е направил делбата, или на преживелия възходящ родственик, в случай на разделяне от майката и бащата на тяхната имуществена маса между всички техни потомци. Предвидената погасителна давност за такъв иск е пет години след смъртта.

Дете, което още не е било заченато по време на делбата между живи, може да заведе подобно дело с цел определяне или допълване на неговата или нейната запазена част.”

26. Членове 913 и 915 от Гражданския кодекс относно “разполагаемата част от активите” при дарения и завещания между живи, които впоследствие са отменени, са предвиждали:

Член 913

“Доброволните разпореждания, независимо дали са направени между живи или по завещание, не трябва да превишават половината от активите на дарителя, когато той оставя само едно дете след смъртта си; една трета, когато той оставя две деца; и една четвърт, когато той оставя три или повече деца; не се прави разлика между законни деца и деца, родени извън брак, освен в случая, предвиден в чл. 915.”

Член 915

“Дете, родено извън брак, чиито баща или майка по време на зачеването му са били обвързани в брачен съюз с друго лице, има право да наследи от наследствената маса на родителя си в конкуренция със законните деца, родени от брака; взема се предвид неговото съществуване при изчисляване на разполагаемата част; то обаче получава само половината от дела, на който би имало право, ако всички деца, включително самото то, биха били законни.

Децата, родени в брака, накърнен от изневярата, наследяват поравно частта, с която делът от наследството на детето, родено вследствие изневярата, е по този начин намалена.”

B. Развитие на закона по отношение на деца, “родени вследствие на изневяра”

27. Законите за наследяването по отношение на деца, родени извън брака, са били изменени от Закона за произхода от 1972 г., който им отрежда равен статут за наследствени цели, с изключение на случая с децата, “родени вследствие на изневяра” (виж Mazurek, цитирано по-горе, § 17), чиито права са били лимитирани до “половината от дела, на който биха имали право, ако всички деца на починалия, включително самите те, биха били законни” (виж предишните членове 757 и 760 от Гражданския кодекс, пак там; виж също параграф 26 по-горе по отношение на даренията).

28. Законът от 2001 г., който беше приет след решението на Съда по делото Mazurek, е елиминирал рестрикциите върху наследствените права на децата, “родени вследствие на изневяра” и е отредил равен статус за наследствени цели на всички деца, били те законни, родени от неженени родители или “родени вследствие на изневяра”. Чл. 1 предвижда, че “не трябва да се прави никаква разлика между раждането в брак или раждането извън брак при определянето на това, кои роднини имат право на наследство” (чл. 733 от Гражданския кодекс) и че “децата или техните потомци наследяват от баща си и майка си или от други родственици по възходяща линия, независимо от пол или първородство, дори и ако са родени от различни съюзи” (чл. 735 от Гражданския кодекс). Условията, уреждащи ограничаването на запазената част на децата, “родени вследствие на изневяра”, и тяхната способност да получават дарения, са отменени. Накрая, наредба № 2005-759 от 4 юли 2005 г., променяща правилата за произхода, установява принципа на равен статус независимо от рождението, като по този начин елиминира самите понятия за законни деца и деца, родени извън брак.

C. Преходни разпоредби

1. Преходни разпоредби на Закона от 1972 г.

29. Тези разпоредби са ограничавали обхвата на реформата, въведена със Закона от 1972 г. Чл. 14 е изключвал всяко непосредствено прилагане на новите наследствени права на децата, родени от неженени родители или “вследствие на изневяра”, по отношение на наследства, открити преди влизането му в сила, и е преклудирал оспорването от такива деца на дарения между живи, направени преди влизането в сила на Закона на 1 август 1972 г. На базата на тази разпоредба Апелативният съд в Монпелие е отхвърлил иска на жалбоподателя (виж параграф 20 по-горе).

2. Чл. 25 от Закона от 2001 г.

30. По силата на чл. 25(1) от Закона от 2001 г., влизането в сила на този закон е било по принцип отложено до 1 юли 2002 г. Що се отнася до отмяната на разпоредбите на Гражданския кодекс, касаещи правата на деца, “родени вследствие на изневяра”, законодателят е решил, по изключение, Законът да влезе в сила незабавно на датата на публикуването му в Държавен вестник, т.е. на 4 декември 2001 г. Чл. 25(2) съответно предвижда:

“Настоящият Закон се прилага по отношение на наследства, които вече са открити към [1 юли 2002], със следните изключения: ...

(2) При наличие на предварително споразумение между страните или окончателно съдебно решение, за наследства, които са открити към датата на публикуване на този Закон в Държавен вестник на Франция и не са били предмет на делба преди тази дата, ще се прилага следното:

(a) разпоредбите относно новите наследствени права на децата, родени извън брак, чиито баща или майка по време на зачеването са били обвързани в брачен съюз с друго лице; ...”

31. Що се отнася до правата на децата, “родени вследствие на изневяра”, Законът от 2001 г. следователно е приложим по отношение на всички наследства, открити към 4 декември 2001 г., при условие, че не е имало делба преди тази дата.

3. Закон от 23 юни 2006 г., реформиращ наследствата и доброволните разпореждания

32. Този Закон е изменил чл. 25(2) от Закона от 2001 г., отменяйки термините “чиито баща или майка по време на зачеването са били обвързани в брачен съюз с друго лице”. Чл. 25(2)(2) вече не прави разлика дали детето е родено вследствие изневяра или не.

4. Относима съдебна практика на Касационния съд

33. С решение от 6 януари 2004 г. (Касационен съд, Първо гражданско отделение, Бюлетин 2004, I, № 10) Касационният съд е приложил преходните разпоредби на Закона от 2001 г., без да се позовава на разпоредбите на Конвенцията, като е отменил апелативно решение от 2002 г., с което са отменени дарения в полза на дете, “родено вследствие на изневяра”, направени по силата на старите разпоредби, като все още не е имало делба на наследството. С решение от 7 юни 2006 г. (Касационен съд, Първо гражданско отделение, Бюлетин 2006, I, № 297), също прилагайки преходните разпоредби, Касационният съд е отхвърлил жалба от дете, “родено вследствие на изневяра”, което е получило половината от дела, който би получило, ако би било законно дете, тъй като делбата е била направена преди 4 декември 2001 г. (на 13 март 1996 г. в този случай). С решение от 15 май 2008 г. Касационният съд се е произнесъл, че разпоредбите на Закона от 2001 г. относно новите права на децата, “родени вследствие на изневяра”, са приложими по отношение на наследство, открито преди 1 август 1972 г. (през 1962 г. в този случай), тъй като не е била извършена делба преди 4 декември 2001 г. (Касационен съд, Първо гражданско отделение, Бюлетин 2008, I, № 139).

III. ЕЛЕМЕНТИ НА СРАВНИТЕЛНОТО ПРАВО

34. В преобладаващата част от проучените държави (четиридесет държави от общо четиридесет и две) статусът на децата за наследствени цели е независим от семейното положение на техните родители. Двадесет и една държави отреждат равен статут на всички деца, докато деветнадесет други (Албания, Азербайджан, Босна и Херцеговина, Кипър, Испания, Гърция, Италия, Латвия, Люксембург, Република Молдова, Монако, Черна гора, Сан Марино, Сърбия, Словакия, Словения, Обединеното кралство, Турция и Украйна) правят разлика между законни деца и деца, родени от неженени родители/вследствие изневяра, но изрично им отреждат равен статут за наследствени цели. Концепцията за дете, “родено вследствие на изневяра” въобще не е обща, като такива деца в общия случай се поставят в същата категория като децата, родени извън брак. Някои разлики между законните деца и децата, родени извън брак/“вследствие изневяра” все още съществуват, за наследствени цели, в Малта. Единствената държава-страна по Конвенцията, която все още прави ясно разграничение, за наследствени цели, спрямо извънбрачните деца, е Андора, където последните се третират по-неблагоприятно от законните деца.

IV. ОТНОСИМИ ДОКУМЕНТИ И ЕВРОПЕЙСКА СЪДЕБНА ПРАКТИКА

35. Работна група на Комитета на министрите (GR-J) все още разглежда проектопрепоръката [CM/Rec (2012)] към държавите-членки относно правата и правния статус на децата и родителските отговорности (с пояснителния меморандум), която е представена на Комитета на министрите. Проектопрепоръката цели подмяна на остарелите стандарти на Европейската конвенция от 1975 г. относно правния статут на децата, родени извън брак (конвенция, която Франция не е ратифицирала), които вече не са в съответствие със съдебната практика на Съда. Текстът, както е написан понастоящем, съдържа централен елемент, който е принципът за недискриминация, установен в принцип 1, който гласи:

“Децата не трябва бъдат обект на дискриминация на такива основания като ... рождение ...

По-конкретно, децата не трябва да бъдат обект на дискриминация на базата на гражданското състояние на техните родители.”

Принцип 5 – “Наследствени права” – предвижда, че предмет на дефиницията за родители, дадена в принцип 2 и принцип 17(2) (посмъртно зачеване), “децата, независимо от обстоятелствата на своето рождение, трябва да имат еднакви права на наследяване по отношение на наследствената маса на всеки от своите родители и на семейството на тези родители.”

Относимият параграф на пояснителния меморандум гласи както следва:

“22. Като се има предвид общият принцип за недискриминация, както е изложен в принцип 1, и решенията на Съда по делата Mazurek срещу Франция, Camp и Bourimi срещу Нидерландия и Marckx срещу Белгия, в които се приема съответно, че дискриминацията по отношение на наследствените права на деца, родени вследствие на изневяра, и деца, родени извън брак, нарушава чл. 14 от ЕКПЧ във връзка с чл. 1 от първия Протокол в първото дело и чл. 8 в последното дело, принцип 5 гласи в широк смисъл, че децата трябва да имат еднакви права на наследяване независимо от обстоятелствата около тяхното рождение. В това отношение, той има по-широко приложение, отколкото чл. 9 от Европейската конвенция за правния статут на децата, родени извън брак от 1975 г., която дава на такива деца същите права на наследяване като на децата, родени в брак. По отношение на принцип 5 се прилага определението за родители, дадено в принцип 2.”

ОТНОСНО ПРАВОТО

I. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1

36. Жалбоподателят се оплаква, че като дете, родено вследствие на изневяра, не е бил в състояние да отстоява своите наследствени права, и че такава неоправдана дискриминация продължава и след решението на Съда по делото Mazurek и въпреки приемането на Закона от 2001 г.

Той твърди, че е имало нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1, които съответно предвиждат:

Член 14

“Упражняването на правата и свободите, изложени в Конвенцията, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на ... рождение ...”

Член 1 от Протокол № 1

“Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”

A. Решение на камарата

37. В своето решение от 21 юли 2011 г. камарата е приела, че оплакването на жалбоподателя попада в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1, което дава достатъчно основание за приложимост и на чл. 14 от Конвенцията. Тъй като неговият произход по майчина линия е бил установен през 1983 г., жалбоподателят е имал интерес, подлежащ на изпълнение пред националните съдилища, да отстоява своето право да получи дял от наследствената маса от неговата майка по начин, съвместим с чл. 14 от Конвенцията (виж параграфи 38-42 от решението на Камарата).

38. По съществото на делото камарата отбелязва, че законите от 1972 и 2001 г. предвиждали преходни разпоредби по отношение на новите наследствени права, въведени с тези Закони. Тя отбелязва, че националните съдилища са счели, че жалбоподателят не е можел да се възползва от тези разпоредби по време на завеждането на неговия иск за отмяна на дарението между живи от 1970 г. По мнение на Апелативния съд, преходната разпоредба на Закона от 1972 г. е преклудирала всяко оспорване на дарения между живи, направени преди влизането в сила на Закона. Касационният съд се е произнесъл, че тъй като делбата на наследството се е реализирала със смъртта на майката през 1994 г., това преклудирало – съгласно раздел 25(2) от Закона от 2001 г. – прилагането на новите разпоредби, предвиждащи равни наследствени права. Тези тълкувания на националния закон преследвали законната цел за запазване на принципа на правната сигурност и на отдавна придобитите права на законните деца. Още повече, те не изглеждали неоснователни, произволни или грубо несъответстващи на забраната за дискриминация. Камарата е разграничила конкретната ситуация по настоящото дело от делата, по които все още не е имало делба на наследството (Mazurek, цитирано по-горе, и Merger and Cros срещу Франция, № 68864/01, 22 декември 2004 г.) като е заключила, че различието при въпросното третиране е било съразмерно на преследваната цел и че не е имало нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 (виж параграфи 50-59 от решението на Камарата).

B. Становища на страните

1. Правителството

(a) Приложимост на чл. 14 от Конвенцията

39. Правителството твърди, че фактите, от които са оплаква жалбоподателят, не попадат в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1, което прави чл. 14 от Конвенцията неприложим. То отбелязва в тази връзка, че делбата между живи от 1970 г., с която двете законни деца са придобили имуществени права, е установила придобито правно положение, преклудиращо възможността на жалбоподателя да получи дял от наследствената маса на своята майка. Нито Законът от 1972 г., нито Законът от 2001 г. са имали действие, даващо му възможност да придобие дела от наследството, на който той би имал право, ако делбата от 1970 г. не беше извършена. За разлика от делата Mazurek и Merger и Cros, по които жалбоподателите автоматично са придобили наследствени права след смъртта на своя родител, наследството по настоящото дело е било уредено през 1970 г. преди смъртта на майката на жалбоподателя. Още повече, че делбата на имуществото е приведена в действие няколко години преди да бъде установен произходът на жалбоподателя през 1983 г. Следователно, според правителството, жалбоподателят не е имал никакви наследствени права по отношение на наследствената маса (то се позовава, mutatis mutandis, на Alboize-Barthes и Alboize-Montezume срещу Франция (реш. по допустимост), № 44421/04, 21 октомври 2008 г.).

(b) По същество

40. Правителството поддържа становището, което е представило пред камарата, че жалбоподателят не е бил “изключен” от наследствената маса от неговата майка. Доколкото с активите вече е било направено разпореждане съгласно условията на нотариалния акт за делба между живи от 1970 г., той не би могъл да придобие делът, на който би имал право съгласно Законите от 1972 и 2001 г., ако този делбата не съществуваше. Съответно, не съдебните решения са попречили на жалбоподателя да получи наследство от своята майка, а предхождащият ги нотариален акт за прехвърляне на имуществото, който е установил придобита правна ситуация.

41. Именно тези права, придобити от другите наследници, е трябвало да съобрази законодателят при въвеждането в сила на Закона от 2001 г., като същевременно отчита и общото си задължение да изпълни решението Mazurek. Прилагането на новия Закон към вече съществуващи положения по необходимост е трябвало да поддържа принципите на правната сигурност и предвидимост на закона, установени от практиката на Съда. Чл. 25 от Закона от 2001 г. по този начин изключил прилагането на новите права върху наследства, вече открити към датата на неговото публикуване, които са били предмет на делба преди тази дата. Следователно, поддържа правителството, тълкуването на Касационния съд не е в противоречие с решението Mazurek. За разлика от това решение и делото Merger and Cros, по което жалбоподателите са оспорили ситуации, които все още не са били установени, когато те са завели своя иск пред националните съдилища, искът за отмяна, заведен от жалбоподателя през 1998 г., е бил насочен към промяна на вече установено положение - извършена делба на наследство.

42. Правителството признава, че решение, установяващо нарушение на Конвенцията, може да доведе до задължение за предприемане на общи мерки от държавата-ответник и може да има действие, отиващо отвъд конкретния спор между страните пред Съда. Според него обаче Съдът никога не е приемал, че решенията му имат ретроактивно действие. Да се претендира, че решението Mazurek трябва да се приложи към настоящото дело, т.е. към правно положение, което е било дефинитивно установено, преди решението да бъде произнесено, и че то трябва да има ретроактивно действие, би изпразнило от съдържание чл. 46 от Конвенцията.

2. Жалбоподателят

(a) Приложимост на чл. 14 от Конвенцията

43. Жалбоподателят не е представил допълнително становище пред голямата камара към становището, представено пред Камарата, в което е изразил своето несъгласие с правителството по тази точка (параграф 37 от решението на Камарата). Той е заявил, че установяването на произхода му по майчина линия през 1983 г. му е предоставило наследствени права при откриването на наследството от неговата майка – висящо към деня на завеждане на жалбата му – което попада в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1.

(b) По същество

44. Според жалбоподателя, ефективността на чл. 14 от Конвенцията трябва да бъде гарантирана и само основания “с голяма тежест” биха довели до това да се счита, че разлика в третирането, основана на рождение, е съвместима с Конвенцията. Правната сигурност не е нито право, гарантирано от Конвенцията, нито съображение от обществен интерес, което би оправдало нарушение на правото на мирно ползване на притежанията съгласно чл. 1 на Протокол № 1.

45. Това, което може да е било приемливо през 1972 г. въз основа на концепцията за правна сигурност, в нарушение на принципа за недискриминация, гарантиран от чл. 14, вече не би могло да бъде такова след Mazurek. Жалбоподателят обаче изтъква, че несправедливо придобитите права не трябва да се стабилизират чрез преходните разпоредби за Закона от 2001 г., който е трябвало да сложи край на нарушенията от вида установен в това решение. Според неговата теза, при поправянето на щетата, причинена на г‑н Mazurek, Съдът е отказал да стабилизира вече съществуващи правни положения, възникнали преди решението му. Жалбоподателят намира, че Съдът би трябвало да вземе под внимание неспазването на обвързващото действие на решението Mazurek и съответно да се произнесе срещу Франция. Да реши другояче, би било равносилно да приеме, че държава, която променя законодателството си, за да се съобрази с практиката на Съда, разполага с неограничен период от време, в който да транспонира решенията му, и при конкретните обстоятелства може да прояви загриженост само по отношение на бъдещи наследства и по този начин да валидира ex post facto признати нарушения на Конвенцията. Жалбоподателят се оплаква от продължаващата дискриминация, която е продължила действието на Закона от 1972 г., по отношение на който Съдът е установил нарушение, и който е бил отречен от законодателеля през 2001 г.

46. Освен това жалбоподателят твърди, че производството за отмяна, образувано през 1998 г., е било висящо, когато е публикуван Законът от 2001 г., в резултат на което той е трябвало да се възползва от новите права, отредени на децата, “родени вследствие на изневяра”. Следователно, тъй като неговото дело е било висящо, наследството от неговата майка не би могло да бъде окончателно разделено; всяко друго заключение би довело до превръщането на делата за отмяна на делби между живи в неефективно средство за правна защита.

C. Преценката на Съда

1. Приложимост на чл. 14 от Конвенцията

(a) Общи принципи

47. Съгласно установената практика на Съда, чл. 14 от Конвенцията допълва другите материални разпоредби на Конвенцията и протоколите към нея. Той няма самостоятелно съществуване, тъй като има действие единствено по отношение на “упражняването на правата и свободите”, гарантирани от тези разпоредби. Макар и прилагането на чл. 14 да не предполага нарушение на тези разпоредби – и в това отношение той е автономен – той не може да има приложение, ако фактите по делото не попадат в приложното поле на една или повече от тях (виж, измежду много други източници, Van Raalte срещу Нидерландия, 21 февруари 1997 г., § 33, Reports of Judgments and Decisions 1997‑I; Petrovic срещу Австрия, 27 март 1998 г., § 22, Reports 1998‑II; Zarb Adami срещу Малта, № 17209/02, § 42, ECHR 2006‑VIII; и Konstantin Markin срещу Русия [ГК], № 30078/06, § 124, ECHR 2012 (извлечения)).

(b) Дали фактите по делото попадат в обхвата на чл. 1 от Протокол № 1

48. От изложеното следва, че в случая е необходимо да се установи, дали жалбата на жалбоподателя относно неговата невъзможност да отстоява своите наследствени права посредством дело за отмяна на делбата между живи, извършена от неговата майка без оглед на неговата запазена част, попада в обхвата, т.е. в приложното поле на чл. 1 от Протокол № 1.

49. Съдът припомня, че понятието “притежания”, посочено в първата част на чл. 1 от Протокол № 1, има автономно значение, което не се ограничава до собственост върху физически обекти и е независимо от формалната квалификация в националното право: определени други права и интереси, съставляващи активи, също могат да се считат за “имуществени права” и следователно за “притежания” за целите на тази разпоредба (виж Beyeler срещу Италия [ГК], № 33202/96, § 100, ECHR 2000‑I).

50. Чл. 1 от Протокол № 1 не гарантира правото на придобиване на притежания (виж Slivenko и други срещу Латвия (реш. по допустимост) [ГК], № 48321/99, § 121, ECHR 2002‑II (извлечения), и Ališić и други срещу Босна и Херцеговина, Хърватия, Сърбия, Словения и Бивша югославска република Македония (реш. по допустимост), № 60642/08, § 52, 17 октомври 2011 г.), по-конкретно при липса на завещание или чрез доброволни разпореждания (виж, mutatis mutandis, Marckx, цитирано по-горе, § 50, и Merger and Cros, цитирано по-горе, § 37). “Притежанията” обаче могат да бъдат или “съществуващи притежания”, или активи, включително претенции, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че има поне “легитимно очакване” да получи ефективно упражняване на вещно право (виж, измежду други източници, Pressos Compania Naviera S.A. и други срещу Белгия, 20 ноември 1995 г., § 31, Series A № 332; Kopecký срещу Словакия [ГК], № 44912/98, § 35, ECHR 2004‑IX; и Association nationale des pupilles de la Nation срещу Франция (реш. по допустимост), № 22718/08, 6 октомври 2009 г.). Легитимното очакване трябва да има “достатъчно основание в националното законодателство” (виж Kopecký, цитирано по-горе, § 52; Depalle срещу Франция [ГК], № 34044/02, § 63, ECHR 2010; и Saghinadze и други срещу Грузия, № 18768/05, § 103, 27 май 2010 г.). Също така, значенето на понятието “притежания” може да включва конкретна облага, от която засегнатите лица са били лишени на базата на дискриминационно условие в отреждането на право (виж Andrejeva срещу Латвия [ГК], № 55707/00, § 79, ECHR 2009). От друга страна, надеждата да бъде признато оцеляването на старо имуществено право, което дълго време не е било възможно да бъде упражнено ефективно, не може да се счита за “притежание” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Същото се отнася и за иск под условие, който се погасява поради неизпълнение на условието (виж обобщение на относимите принципи в Malhous срещу Република Чехия (реш. по допустимост) [ГК], № 33071/96, ECHR 2000‑XII, с допълнителни препратки към съдебната практика на Комисията; виж също Prince Hans-Adam II of Liechtenstein срещу Германия [ГК], № 42527/98, § 85, ECHR 2001‑VIII; Nerva и други срещу Обединеното кралство, № 42295/98, § 43, ECHR 2002‑VIII; и Stretch срещу Обединеното кралство, № 44277/98, § 32, 24 юни 2003 г.).

51. Въпросът, който е необходимо да се разгледа по всяко дело е дали обстоятелствата по делото, разглеждани като цяло, отреждат на жалбоподателя правото на материален интерес, защитен от чл. 1 на Протокол № 1 (виж Bozcaada Kimisis Teodoku Rum Ortodoks Kilisesi Vakfı срещу Турция, №№ 37639/03, 37655/03, 26736/04 и 42670/04, § 41, 3 март 2009 г.; Depalle, цитирано по-горе, § 62; Plalam S.P.A. срещу Италия (по същество), № 16021/02, § 37, 18 май 2010 г.; и Di Marco срещу Италия (по същество), № 32521/05, § 50, 26 април 2011 г.). Съдът счита, че този подход изисква от него да вземе предвид следните правни и фактически положения.

52. По настоящото дело Съдът отбелязва, че единствено поради неговото положение на дете, “родено вследствие на изневяра”, на жалбоподателя е било отказано правото да иска отмяна на делбата между живи, подписана от неговата майка, като това положение е и основанието за решението на Касационния съд, който, тълкувайки преходните разпоредби за Закона от 2001 г., е изключил прилагането на разпоредбите, свързани с новите наследствени права, признати от този Закон. При дела като настоящото, свързани с оплаквания по чл. 14 във връзка с чл. 1 от Протокол № 1, че на жалбоподателя са били отказани всички или част от конкретни имущества на дискриминационно основание, попадащо в обхвата на чл. 14, относимият тест е дали, ако се изключи дискриминационното основание, от което се оплаква жалбоподателят, той би имал право, подлежащо на изпълнение съгласно националното законодателство, по отношение на въпросните имущества (виж, mutatis mutandis, Stec и други срещу Обединеното кралство (реш. по допустимост) [ГК], №№ 65731/01 и 65900/01, § 55, ECHR 2005‑X, и Andrejeva, цитирано по-горе, § 79). По настоящото дело този тест е изпълнен.

53. Правителството се аргументира, че жалбоподателят не може да претендира за каквито и да било наследствени права по отношение на дарението между живи от 1970 г., защото то е имало действието на пряко и неотменимо разпределяне на активите на неговата майка, и това е станало преди законното установяване на произхода му по майчина линия (виж параграф 39 по-горе). Съдът обаче не може да приеме този аргумент. Той отбелязва, че докато даренията между живи имат непосредствено действие на прехвърляне на собствеността, според съдебната практика на Касационния Съд те не съставляват делба за наследствени цели до смъртта на дарителя. Наследството едновременно се открива и окончателно ликвидира или разделя на датата на смъртта на възходящия родственик (виж параграф 24 по-горе), което в случая е станало през 1994 г. Към тази дата произходът на жалбоподателя вече е бил установен. Следователно, именно на основание на положението му на дете, “родено вследствие на изневяра”, жалбоподателят е бил изключен от наследството от неговата майка.

54. В това отношение настоящото дело е подобно на делата Mazurek и Merger and Cros, цитирани по-горе, и може да бъде разграничено от делото Alboize-Barthes and Alboize-Montezume срещу Франция (реш. по допустимост), цитирано по-горе, в което беше решено, че ликвидацията на наследството на бащата на жалбоподателите – през 1955 г., доста преди да бъде установен техният произход – преклудира отстояването на наследствените им права по отношение на имуществото на техния починал баща и изключва възможноста на претендират “притежания”.

55. Следователно, имуществените интереси на жалбоподателя попадат в обсега на чл. 1 от Протокол № 1 и правото на мирно ползване на притежанията, което същият гарантира. Това е достатъчно основание за приложимостта на чл. 14 от Конвенцията.

2. По същество

(a) Общи принципи

56. Съдът припомня, че при упражняване на правата и свободите, гарантирани от Конвенцията, чл. 14 предоставя защита срещу различно третиране, без обективна и разумна обосновка, на лица в сходни ситуации. За целите на чл. 14, различието в третирането е дискриминационно, ако за него “няма обективно и разумно оправдание”, т.е. ако не преследва “законна цел” или ако няма “разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и целта, чието постигане се търси” (виж Mazurek, цитирано по-горе, §§ 46 и 48). Освен това, високодоговарящите държави разполагат с известна свобода на преценка при разглеждането на въпроса, дали и в каква степен различията в иначе сходни ситуации оправдават различно третиране (виж Stec и други, цитирано по-горе, §§ 51 и 52, ECHR 2006‑VI). Обхватът на свободата на преценка варира в зависимост от обстоятелствата, разглеждания въпрос и неговия контекст, но окончателната преценка за спазването на изискванията на Конвенцията е от компетенциите на Съда. Тъй като Конвенцията е на първо място система за защита на правата на човека, Съдът трябва да вземе под внимание променящите се условия във високодоговарящите държави и да реагира например на всеки зараждащ се консенсус относно стандартите, които трябва да бъдат достигнати (виж Konstantin Markin, цитирано по-горе, § 126).

57. Съгласно установената съдебна практика на Съда след Marckx, цитирано по-горе, различието за наследствени цели между деца, “родени извън брак”, и “законни” деца е повдигало въпрос по чл. 8 от Конвенцията, разглеждан самостоятелно (виж Johnston и други срещу Ирландия, 18 декември 1986 г., Series A no. 112), и по чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 8 (виж Vermeire срещу Белгия, 29 ноември 1991 г., Series A no. 214‑C, и Brauer срещу Германия, № 3545/04, 28 май 2009 г.) и с чл. 1 от Протокол № 1 (виж Inze срещу Австрия, 28 октомври 1987 г., Series A no. 126; Mazurek, цитирано по-горе; и Merger and Cros, цитирано по-горе). Съдът е разширил тази съдебна практика по отношение на доброволните разпореждания, като е потвърдил забраната за дискриминация, когато се касае за завещателни разпореждания (виж Pla and Puncernau срещу Андора, № 69498/01, ECHR 2004‑VIII). Съответно, още през 1979 г., в Marckx, Съдът се е произнесъл, че рестрикциите върху наследствените права на децата поради рождение са несъвместими с Конвенцията. Той много пъти е изтъквал този фундаментален принцип, като е установил забрана за дискриминация, основана на рождението на детето “извън брак”, като стандарт за защита в европейския правов ред.

58. Съдът отбелязва също, че отдавна е намерен общ език между държавите-членки на Съвета на Европа относно важността на равното третиране на децата, родени в брак, и децата родени извън брак, което е довело, освен това, до еднакъв подход днес от страна на националните законодателни органи по въпроса – принципът на равенство, елиминиращ самите понятия законни деца и деца, родени извън брак – и до социални и правни развития, окончателно утвърждаващи целта за постигане на равенство между децата (виж параграфи 28, 34 и 35 по-горе).

59. Съответно, трябва да бъдат изтъкнати много основателни причини, за да се прецени, че различие, основано на рождение извън брак може да се счита за съвместимо с Конвенцията (виж Inze, цитирано по-горе, § 41; Camp and Bourimi срещу Нидерландия, № 28369/95, § 38, ECHR 2000‑X; и Brauer, цитирано по-горе, § 40).

60. По принцип от Съда не се изисква да урежда спорове от чисто частен характер. Заявявайки това, при упражняването на европейския надзор, който му е възложен, той не може да остане пасивен, когато тълкуването от национален съд на юридически акт, бил той завещателно разпореждане, частен договор, публичен документ, законова разпоредба или административна практика, изглежда необосновано, своеволно или в грубо противоречие със забраната за дискриминация, установена от чл. 14, и в по-широк смисъл с основополагащите принципи на Конвенцията (виж Larkos срещу Кипър [ГК], № 29515/95, §§ 30-31, ECHR 1999‑I; Pla and Puncernau, цитирано по-горе, § 59; и Karaman срещу Турция, № 6489/03, § 30, 15 януари 2008 г.).

(b) Приложение в настоящия случай

(i) Дали е имало разлика в третирането, основана на рождение извън брак

61. По настоящото дело не се оспорва, че жалбоподателят е бил лишен от запазена част и окончателно е бил поставен в различно положение от това на законните деца по отношение наследяване на имуществото от тяхната майка. Отнета му е възможността да получи отмяна на делбата между живи, от която е бил изключен, и запазена част, поради неговото положение на дете, “родено вследствие на изневяра”.

62. Тази разлика в третирането между жалбоподателя и неговите едноутробни брат и сестра произтича от чл. 25(2) на Закона от 2001 г., който ограничава прилагането на новите наследствени права на деца, “родени вследствие на изневяра”, до наследства, открити преди 4 декември 2001 г., които не са били предмет на делба преди тази дата (виж параграф 30 по-горе). При тълкуването на съответните преходни разпоредби, Касационният съд е взел предвид, че със смъртта на майката на жалбоподателя през 1994 г. се е реализирала делба за наследствени цели (виж параграф 23 по-горе), в съответствие с тежестта на дългогодишната съдебна практика в смисъл, че по отношение на делбите между живи, смъртта на дарителя задейства както откриването на наследството, така и делбата (виж параграф 24 по-горе). Едно законно дете, което е било пропуснато при делбата между живи или още не е било заченато, когато е бил подписан нотариалният акт, не би било възпрепятствано да получи своята запазена част или дял от наследството съгласно членове 1077-1 и 1077-2 от Гражданския кодекс (виж параграф 25 по-горе). Затова не се оспорва, че единственото основание за различното третиране, на което е бил подложен жалбоподателят, е фактът, че той е роден извънбрачно.

63. Съдът припомня, че неговата роля не е да отсъжда кое тълкуване на националното законодателство е най-правилно, а да определи дали начинът, по който законодателството е било приложено, е в нарушение на правата, гарантирани на жалбоподателя от чл. 14 на Конвенцията (виж, измежду много други източници и mutatis mutandis, Padovani срещу Италия, 26 февруари 1993 г., § 24, Series A no. 257‑B, и Pla and Puncernau, цитирано по-горе, § 46). В настоящия случай неговата задача е да установи дали е налице обективно и разумно оправдание за въпросната разлика в третирането, която е основана на разпоредба на националното право.

(ii) Оправдание за разликата в третирането

(α) Преследване на легитимна цел

64. Правителството не е представило никакво допълнително оправдание за дискриминацията между законни деца и деца, “родени вследствие на изневяра”. Съдът отбелязва, че Франция се е съгласила да промени законодателството си след решението на Съда по делото Mazurek, цитирано по-горе, и е реформирала правилата на наследственото право, отменяйки всички дискриминационни предписания по отношение на деца, “родени вследствие на изневяра” по-малко от две години след произнасянето на решението. Той приветства тази мярка, като привежда френското законодателство в съответствие с принципа на Конвенцията за недискриминация.

65. Според Правителството обаче, не е възможно да се засягат права, придобити от трети лица – в настоящия случай от другите наследници – и това е оправдало ограничаването на ретроактивното действие на Закона от 2001 г. до онези наследства, които вече са били открити на датата на неговото публикуване и не са били предмет на делба към тази дата. Преходните разпоредби съответно са били приети, за да се гарантират мирни семейни отношения чрез стабилизиране на правата, придобити от бенефициентите, когато наследството вече е било разделено.

66. Съдът не е убеден, че отричането на наследствените права на един или повече от членовете на едно семейство може да допринесе за заздравяване на мирните взаимоотношения в семейството. Той обаче приема, че защитата на придобитите права може да обслужи интересите на правната сигурност, основополагаща ценност на Конвенцията (виж Brumărescu срещу Румъния [ГК], № 28342/95, § 61, ECHR 1999‑VII; Beian срещу Румъния (№ 1), № 30658/05, § 39, ECHR 2007‑V (извлечения); Nejdet Şahin and Perihan Şahin срещу Турция [ГК], № 13279/05, §§ 56-57, 20 октомври 2011 г.; и Albu и други срещу Румъния, №№ 34796/09 и 63 други дела, § 34, 10 май 2012 г.). Съответно, по отношение на наследство, прието от дете, “родено вследствие на изневяра” когато е било открито през 1993 г., и което е било ликвидирано през 1996 г., той се е произнесъл, че решението на Касационния съд за недопустимост на основание, че вече е имало делба, която преклудирала жалбоподателя да се възползва от новите права, по силата на преходните разпоредби на Закона от 2001 г., е в съответствие с принципа на правна сигурност, както е затвърден в Marckx. Действително, “от съдебен орган не може да се изисква да отмени свободно приета делба в светлината на решение на Съда, прието след въпросната делба” (виж E.S. срещу Франция (реш. по допустимост), № 49714/06, 10 февруари 2009 г.). Съдът заключава, че съображението да се осигури стабилността на изпълнени наследствени споразумения, което според законодателната власт и националня съд е имало превес, съставлява законна цел, способна да оправдае разликата в третирането по настоящото дело. Разликата в третирането обаче трябва да е била пропорционална на тази цел.

(β) Пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва

67. Съдът отбелязва, че по настоящото дело, при условията на законно право на завеждане на дело за отмяна, едноутробните брат и сестра на жалбоподателя са придобили имуществени права чрез делба между живи от 1970 г., по силата на която имуществото на г-жа M. е преминало към тях с нейната смърт през юли 1994 г. В това отношение случаят е отличим от тези на Mazurek и Merger and Cros, цитирани по-горе, в които имуществото още не е било преминало към бенефициентите.

68. Съдът обаче припомня, че “защитата на ‘легитимното очакване’ на починалите и техните семейства трябва да бъде подчинено на задължението за равно третиране между децата, родени извън брака, и децата, родени в брака” (виж Brauer, цитирано по-горе, § 43). В тази връзка той счита, че едноутробните брат и сестра на жалбоподателя са знаели – или е трябвало да знаят – че техните права подлежат на оспорване. По време на смъртта на тяхната майка през 1994 г. е съществувал законен петгодишен срок за завеждане на иск за отмяна на делба между живи. Законните наследници следователно трябва да са знаели, че техният едноутробен брат е можел до 1999 г. да претендира за своя дял от наследството и че такова дело е можело да постави под въпрос не делбата като такава, а размера на правата на всеки от наследниците. Освен това, делото за отмяна, което жалбоподателят е завел през 1998 г., е било висящо пред националните съдилища при приемането на решението по делото Mazurek, в което е прието, че неравенството на наследствените права, основано на рождение, е несъвместимо с Конвенцията, и по време на публикуването на Закона от 2001 г., който е изпълнил това решение чрез включване на принципите, установени в него, във френското законодателство. И накрая, жалбоподателят не е бил наследник, чието съществуване не им е било известно, тъй като той е бил признат за “незаконен” син на тяхната майка с решение, прието през 1983 г. (виж параграф 12 по-горе; виж, mutatis mutandis, Camp and Bourimi, цитирано по-горе, § 39). Това е било достатъчно основание за пораждането на оправдани съмнения, дали имуществото на г-жа M. действително е било прехвърлено със смъртта й през 1994 г. (виж заключенията на генералния адвокат, параграф 22 по-горе).

69. Съдът отбелязва по този въпрос, че според правителството, специфичният характер на делбите между живи преклудира всяко поставяне под съмнение на съществуващо правно положение – в този случай делбата, извършена през 1970 г. и впоследствие окончателно реализирана със смъртта на собственичката на наследствената маса – независимо от водените правни процедури (виж параграфи 40 и 41 по-горе). Жалбоподателят е оспорил това твърдение (виж параграф 46 по-горе). При конкретните обстоятелства на случая, в който европейската съдебна практика и националните законодателни реформи показаха ясна тенденция към пълно елиминиране на дискриминацията по отношение на наследствените права на децата, родени извън брак, Съдът счита, че искът, заведен от жалбоподателя пред националните съдилища през 1998 г. и отхвърлен през 2007 г., е фактор, който има тежест при разглеждането на пропорционалността на разликата в третирането (виж параграфи 22 и 68 по-горе, и параграф 72 по-долу). Фактът, че през 2001 г. това дело е било все още висящо, е можел само да придаде относителен характер на очакването на другите наследници на г-жа M., че те биха успели в установяването на безспорни права върху наследството от нея.

70. Съответно, в светлината на гореизложеното, Съдът счита, че законната цел да бъдат защитени наследствените права на едноутробните брат и сестра на жалбоподателя няма достатъчна тежест, за да надделее над претенцията на жалбоподателя за дял от наследството от неговата майка.

71. Освен това, както изглежда, дори и в очите на националните органи, очакванията на наследниците, бенефициенти на делбата между живи, не следва да бъдат защитени на всяка цена. Всъщност, ако същият иск за отмяна на делбата между живи би бил заведен по същото време от друго законно дете, родено на по-късна дата или умишлено изключено от делбата, той не би бил обявен за недопустим.

72. В тази връзка Съдът поставя под въпрос решението на националния съд през 2007 г. – години след решенията по делата Marckx и Mazurek, цитирани по-горе – да приложи принципа на защита на правната сигурност по различен начин в зависимост от това, дали се отстоява срещу законно дете или срещу дете, “родено вследствие на изневяра”. Той отбелязва също така, че Касационният съд не е коментирал главното основание на жалбата на жалбоподателя, свързано с нарушаване на принципа за недискриминация, гарантиран от чл. 14 от Конвенцията. Съдът вече се е произнасял, че когато претенциите на жалбоподател се основават на “правата и свободите”, гарантирани от Конвенцията, от съдилищата се изисква да ги разгледат с особена строгост и внимание, и че това е естествена последица от принципа на субсидиарност (виж Wagner и J.M.W.L. срещу Люксембург, № 76240/01, § 96, 28 юни 2007 г., и Magnin срещу Франция (реш. по допустимост), № 26219/08, 10 май 2012 г.).

(γ) Заключение

73. В светлината на всички гореизложени съображения, Съдът заключава, че не съществува разумно отношение на пропорционалност между използваните средства и целта, която се преследва. Поради това, не съществува обективно и разумно оправдание за разликата в третирането по отношение на жалбоподателя. От това следва, че е имало нарушение на чл. 14 на Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1.

74. Това заключение не поставя под въпрос правото на държавите да постановяват преходни разпоредби, когато приемат законодателна реформа, за да изпълнят задълженията си по чл. 46 § 1 от Конвенцията (виж, например, Antoni срещу Република Чехия, № 18010/06, 25 ноември 2010 г.; Compagnie des gaz de pétrole Primagaz срещу Франция, № 29613/08, § 18, 21 декември 2010 г.; Mork срещу Германия, №№ 31047/04 и 43386/08, §§ 28 до 30 и 54, 9 юни 2011 г.; и Taron срещу Германия, (реш. по допустимост), № 53126/07, 29 май 2012 г.).

75. Въпреки това, макар и по същество декларативният характер на решенията на Съда да предоставя на държавата възможността да избира средствата, с които да заличи последиците от нарушението (виж Marckx, цитирано по-горе, § 58, и Verein gegen Tierfabriken Schweiz (VgT) срещу Швейцария (№ 2) [ГК], № 32772/02, § 61, ECHR 2009), в същото време трябва да бъде отбелязано, че възприемането на общи мерки изисква съответната държава да предотвратява, с усърдие, по-нататъшни нарушения, сходни на онези, установени в решенията на Съда (виж например Salah срещу Нидерландия, № 8196/02, § 77, ЕКЧП 2006‑IX (извлечения). Това налага на националните съдилища задължението да осигурят, в съответствие със своя конституционен ред и при зачитане на принципа на правната сигурност, пълното действие на стандартите на Конвенцията, както са изтълкувани от Съда. Това обаче не е било направено в този случай.

II. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8

76. Жалбоподателят се оплаква, на същите основания като онези, на които се позовава по-горе във връзка с правото на мирно ползване на притежанията, от несправедлива дискриминация, нарушаваща правото му да на зачитане на неговия личен и семеен живот, гарантирано от чл. 8 от Конвенцията, който гласи:

“1. Всеки има право на непррикосновеност на личния и семейния си живот ...

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.”

A. Решение на камарата

77. Както и в решението по делото Mazurek, камарата не е намерила за необходимо да разгледа този въпрос отделно, тъй като не са представени отделни аргументи (виж параграф 60 от решението на Камарата).

B. Аргументите на страните

78. Жалбоподателят не е представил становище по чл. 8 от Конвенцията.

79. Правителството твърди, като свой основен аргумент, че не е имало намеса в този случай. Въпросите, свързани с наследяването при липса на завещание, биха могли да попаднат в обсега на чл. 8, но тази разпоредба не гарантира правото на наследяване. Решението да не се поставя под въпрос правна ситуация, възникнала през 1970 г., не съставлява намеса в правото на жалбоподателя на зачитане на неговия семеен живот.

80. Въпреки това, в случай че Съдът установи, че е имало намеса, тя е била предписана от закона, а именно, Закона от 1972 г., забраняващ на наследниците с право на запазена част от наследството да упражняват тези права в ущърб на дарения, направени преди 1972 г. Преследваната цел е легитимна, а именно, гарантиране на мирни семейни отношения чрез гарантиране на отдавна придобити права. Позовавайки се на решението на Съда по делото Marckx, правителството се аргументира, че би било в противоречие с принципа на правната сигурност да се анулира делба, извършена няколко години (Закона от 1972 г.) или дори няколко десетилетия (Закона от 2001 г.) преди законодателните и правните промени, изменящи правилата на наследяване, приложими по отношение на децата, “родени вследствие на изневяра”. И накрая, тази намеса е била пропорционална, защото прилагането на атакуваните предписания от националните съдилища е било ограничено както по време, така и по отношение на въпросните доброволни разпореждания. Правителството заключава, че преходните разпоредби, както са изтълкувани от националните съдилища, са били в съответствие с решението по делото Mazurek и с Конвенцията. Законът от 2001 г., по-конкретно, е предвидил прилагане на новите разпоредби при отчитане на времевия фактор, като е взел предвид наличието на установени ситуации, които от социална гледна точка би било нежелателно – а в някои случаи и неприложимо – да се поставят под въпрос. Правителството подчертава свободата на преценка, предоставена на държавата, когато балансира конкуриращи се интереси.

C. Преценката на Съда

81. Като взима предвид заключенията си по отношение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол № 1 (виж параграф 73 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да разглежда самостоятелно въпроса, дали е имало нарушение на тази разпоредба и във връзка с чл. 8 от Конвенцията.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

82. Съгласно чл. 41 от Конвенцията

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

83. Жалбоподателят претендира 128,550.75 евро, което е делът от наследството, който щеше да му бъде изплатен, ако той беше третиран като имащ равни права с тези на неговите едноутробни брат и сестра, плюс лихва. Жалбоподателят претендира също и за обезщетение за неимуществени вреди, които той оценява на 30,000 евро. И накрая, жалбоподателят оценява в размер на 20,946 евро разходите и разноските, понесени пред националните съдилища и пред Съда.

84. Правителството поддържа, че установяването на нарушение би било адекватна компенсация за имуществената загуба, претърпяна от жалбоподателя. Всяко парично обезщетение, присъдено за неимуществена щета, би могло да бъде само символично. По отношение на разходите и разноските, правителството счита, че присъждането на глобалната сума от 10,000 евро би било уместно.

85. При обстоятелствата на случая Съдът намира, че няма готовност за решение по въпроса за прилагането на чл. 41 от Конвенцията. Следователно, той ще отложи решаването му в неговата цялост и ще определи последващата процедура, взимайки предвид възможността да бъде постигнато споразумение между държавата-ответник и жалбоподателя (правило 75 § 1 от Правилата на Съда). Съдът дава на страните три месеца за тази цел.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Реши, че е имало нарушение на чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 1 от Протокол №1;

2. Реши, че не е необходимо да разглежда отделно оплакването по чл. 14 от Конвенцията във връзка с чл. 8;

3. Реши, че въпросът за прилагането на чл. 41 от Конвенцията не е готов за решаване;

съответно,

a) отлага решаването на посочения въпрос в неговата цялост;

b) приканва правителството и жалбоподателя да представят, в тримесечен срок от датата на уведомяване за това решение, писмени становища по въпроса, и по-конкретно да уведомят Съда за всяко споразумение, което може да постигнат;

c) запазва по-нататъшната процедура и делегира на председателя на голямата камара пълномощието да определи същата, ако е необходимо.

Изготвено на английски и френски език и произнесено в публично заседание в сградата на правата на човека в Страсбург на 7 февруари 2013 г.

Йохан КалевертЖозеп Касадевал
   Зам.-секретарПредседател

В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилата на Съда, към решението са приложени следните особени мнения:

(a) Допълващо мнение на съдия Попович, подкрепено от съдия Гюлумиян;

(b) Допълващо мнение на съдия Пинто де Албукерк.

Особените мнения не са преведени на български език, но са приложени на английски и/или френски към официалната версия/версии на решението, публикувани в базата данни с практиката на Съда HUDOC.

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.

Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013

The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.

©Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013

Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@

 

Full & Egal Universal Law Academy