CASE OF GEBREMEDHIN [GABERAMADHIEN] v. FRANCE - [Bulgarian Translation] by the COE/ECHR

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация, моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.

© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.

ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО GEBREMEDHIN [GABERAMADHIEN] СРЕЩУ ФРАНЦИЯ

(жалба № 25389/05)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

26 април 2007 г.

ОКОНЧАТЕЛНО

26/07/2007 г.

По делото Gebremedhin [Gaberamadhien] срещу Франция,

Европейският съд по правата на човека (второ отделение), заседаващ като камара в състав:

András Baka, председател,
Jean-Paul Costa,
Ireneu Cabral Barreto,
Antonella Mularoni,
Elisabet Fura-Sandström,
Danutė Jočienė,
Dragoljub Popović, съдии,
и Sally Dollé, секретар на отделението,

след като разгледа делото в закрити заседания на 16 януари и 27 март 2007 г.,

постановява следното решение, прието на последната посочена дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 25389/05) срещу Република Франция, подадена до Съда съгласно чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от еритрейския гражданин г-н Asebeha Gebremedhin [Gaberamadhien] („жалбоподателят”) на 14 юли 2005 г. Жалбоподателят е посочил, че изписването на името му като „Gaberamadhien” в някои вътрешни документи се дължи на фонетичното транскрибиране на името му от френската летищна и гранична полиция. В еритрейските изявления и документи, написани на латиница, изписването е „Gebremedhin”. Жалбоподателят добавя, че подобно на много еритрейски журналисти, той използва „професионален псевдоним”, а именно „Yayneabeba” („цветето на окото”).

2. Жалбоподателят, на когото е била предоставена правна помощ, е представляван от г-н J.-E. Malabre, адвокат, практикуващ в Лимож. Френското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент г-жа E. Belliard, директор по правните въпроси в Министерството на външните работи.

3. Председателят на камарата, на която първоначално е било разпределено делото, а впоследствие и камарата са решили да приложат чл. 39 от Правилника на Съда, като са указали на правителството, че в интерес на страните и на правилното провеждане на процедурата пред Съда е желателно да не депортират жалбоподателя в Еритрея.

4. С решение от 10 октомври 2006 г. камарата е обявила жалбата за частично допустима.

5. Жалбоподателят и правителството са представили допълнително становище (чл. 59 § 1 от Правилника). Становище е получено и от Националното сдружение за подкрепа на чужденци на границата (National Association for Assisting Aliens at Borders), което е получило разрешение от председателя да вземе участие в писмената процедура (чл. 36 § 2 от Конвенцията и чл. 44 § 2 от Правилника). Страните са отговорили на това становище (чл. 44 § 5 от Правилника).

6. Открито заседание се проведе в сградата на правата на човека в Страсбург на 16 януари 2007 г. (чл. 59 § 3 от Правилника).

Пред Съда се явиха:

(a) за правителството
г-жаE. Belliard, директор по правните въпроси, Министерство на външните работи,              агент,
г-жаA.-F. Tissier, ръководител на отдела по правата на човека,
Правен отдел, Министерство на външните работи,
г-жаM. Ziss, секретар-съставител, отдел по правата на човека,
Правен отдел, Министерство на външните работи,
г-нMouton, заместник-директор, отдел по право и международни отношения, Френска служба за защита на бежанците и лицата без гражданство,
г-жаF. Doublet, директор на Бюрото за европейско, международно и конституционно право, отдел за правни консултации и съдебни производства, департамент за граждански свободи и правни въпроси, Министерство на вътрешните работи,
г-нJ.-M. Ribes, Централен офис на летищната и гранична полиция, Министерство на вътрешните работи,
г-нM. Caussard, отдел за съдебни производства, Държавен съвет,                             адвокат,

(b) за жалбоподателя
MrJ.-E. Malabre, адвокат,адвокат.

Жалбоподателят се яви лично. Съдът изслуша пледоариите на г-н Malabre и г-жа Belliard и отговорите им на въпроси, поставени от Съда.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

7. Жалбоподателят е роден през 1979 г. Понастоящем той се намира в Париж, където му е осигурено жилище от неправителствена организация.

8. През 1998 г., подобно на много други лица, жалбоподателят и семейството му са били изселени от Етиопия в Еритрея. В Еритрея жалбоподателят е работил като репортер и фотограф предимно за независимия вестник Keste Debena, чийто главен редактор по онова време бил г-н Milkias Mihretab. Жалбоподателят заявява, че последният е бил лидер на свободната преса в Еритрея и че случаят му е бил описан в доклада на Amnesty International за 2002 г., в който по-конкретно се посочвало, че той неколкократно е бил арестуван и произволно лишаван от свобода в тази страна поради работата си като журналист. Жалбоподателят добавя, че на 27 юни 2002 г. британският отдел на Amnesty International е наградил г-н Mihretab със „Специална награда за правозащитна журналистика под заплаха”.

Жалбоподателят и г-н Mihretab са били арестувани през 2000 г., изглежда във връзка с професионалната им дейност. Били са задържани в затвора Zara в продължение съответно на осем и на шест месеца.

В тази връзка жалбоподателят заявява, че е бил посочен – под името „Yebio”, умалителна форма на псевдонима му „Yayneabeba” – в уебсайт, посветен на реформата в Еритрея () като един от шестимата журналисти, арестувани на 14 октомври 2000 г., по същото време като Milkias Mihretab.

9. За разлика от г-н Mihretab, който е избягал от Судан през септември 2001 г., жалбоподателят е останал в Еритрея, в Асмара, за да се грижи за овдовялата си майка и за четиримата си братя и сестри. Известно време след заминаването на г-н Mihretab – на неуточнена дата – полицията е разпитала жалбоподателя за него. Полицейски служители са претърсили дома му и са намерили снимки, които са сметнали за компрометиращи. Жалбоподателят е бил арестуван и малтретиран, от което все още има следи, като изгаряния от цигари и наранявания на гърба му, причинени от позата, в която е бил държан в продължение на около двадесет дни - по корем, с крака и ръце, завързани над гърба му. По-късно е бил лишен от свобода в продължение на шест месеца, след което се е разболял и е бил преместен в болница, откъдето е избягал, като е платил на охраната с помощта на роднини на баба му по майчина линия, които работели там. Тогава той се е укрил в дома на баба си в Ареза, където е бил лекуван от лекар. След като се е възстановил, той е избягал в Судан, където живеел един от чичовците му. Когато еритреец е бил застрелян в Судан, той е решил да напусне страната, тъй като еритрейската общност там вярвала, че убийството е било извършено от еритрейски правителствени агенти в преследване на опоненти на правителството.

10. Жалбоподателят заявява, че е отишъл в ЮАР и с помощта на трафикант и със судански паспорт (под името „Mohammed Eider” или подобно), който е бил задържан от трафиканта, е пристигнал на летище Париж-Шарл дьо Гол в Роаси към 05.30 ч. на 29 юни 2005 г. с полет от Йоханесбург. Той твърди, че е бил задържан в международната зона на летището до 1 юли 2005 г. и поради това не е можел да поиска разрешение да влезе в страната. Осем часа след пристигането си е дал показания в полицейското управление, като е заявил, че е еритреец и желае да подаде искане за убежище. Полицейският служител е поискал от него да „докаж[е] откъде [е дошъл], твърдейки, че [не е] еритреец, а пакистанец, и за първи път [му] отказа[л] да напусн[е] международната зона”. Според жалбоподателя, в продължение на два дни (между 29 юни и 1 юли) той е посещавал редовно полицейското управление – при всяка смяна на дежурствата, или около осем пъти – с напразната надежда да попадне на полицейски служител, който да разгледа искането му. Той е заявил, че „едва на 1 юли нов полицейски служител, когото не [бил] виждал преди, най-после регистрира[л] искането [му]”.

Правителството оспорва тази версия за фактите. Според него е била извършена проверка в списъците с пристигащи пътници от ЮАР, кацнали на летище Роаси на 29 и 30 юни и 1 юли 2005 г., и в тях липсвали лица с име Gebremedhin, Gaberamadhien или Eider. То се позовава на доклад на летищната и гранична полиция в Роаси от 1 юли 2005 г., в който се посочва, че жалбоподателят е бил разпитан в 11 ч. на същия ден.

11. На 1 юли 2005 г. жалбоподателят е поискал разрешение да влезе във Франция като търсещ убежище. Той е бил разпитан в 11 ч. от старши полицейски служител (officier de police judiciaire) с помощта на преводач от английски език. В протокола от разпита се посочва единствено, че „интервюираният не е посочил никакви доказателства в подкрепа на твърденията си”. Решението за задържане на жалбоподателя в зоната на чакащите е било взето от административния орган в същия ден и час, за първоначален срок от четиридесет и осем часа, който впоследствие е бил удължен (виж параграф 18 по-долу).

12. Жалбоподателят е заявил, че е бил разпитан за първи път на 3 юли 2005 г. от длъжностно лице от Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, което е препоръчало жалбоподателят да бъде допуснат в страната като кандидат за убежище. Правителството от своя страна твърди, че на 3 юли не е била дадена никаква препоръка. Протоколът от разпита и проектопрепоръката, които били изготвени от въпросното длъжностно лице, са били счетени за незадоволителни от непосредствения му висшестоящ, който трябвало да ги одобри. Поради това, жалбоподателят е бил разпитан отново от последния на 5 юли 2005 г. (с помощта на преводач). Въпросното длъжностно лице е издало следната препоръка за отказ да се даде разрешение за влизане в страната на жалбоподателя:

„Показания, взети на амхарски език с помощта на преводач от ISM

Причина за искането? Родителите ми са от еритрейски произход. Имаме етиопско гражданство и живеем в Адис Абеба. През 1998 г. етиопските власти ни казаха, че не сме етиопци. Бяхме депортирани от Етиопия в Еритрея. Аз трябваше да държа изпити за завършване на училище, но нямах възможност да ги положа в Еритрея. Работех в гараж в продължение на шест месеца, а след това отбих военната си служба. Докато бях там, се запознах с един журналист. След края на службата работех с приятеля си журналист като оператор и фотограф и двамата пътувахме заедно за репортажи. Приятелят ми имаше проблеми с властите и искаше да напусне страната. Веднага след като се върнах, властите ме разпитаха за приятеля ми и ме изпратиха в затвора. Докато бях в затвора, полицията претърси дома ми и откри две снимки, които счете за компрометиращи. Тогава започнаха да ме изтезават с цигари. Останах в затвора в продължение на шест месеца, докато се разболях от туберкулоза. Преместиха ме в болница. За късмет, в болницата работеха роднини на баба ми по майчина линия. Те подкупиха охраната, донесоха ми дрехи и ми помогнаха да избягам. Отидох в дома на баба ми в Ареза и останах там в продължение на четири месеца, докато ме лекуваха. Тогава тайно избягах в Судан. Веднага си намерих работа в автоработилница в Хартум, но в района имаше еритрейски агенти и един еритреец, който работеше наблизо, беше убит. Страхувах се и заминах за Порт Судан, където работех като носач по кейовете. Останах в Судан в продължение на около две години (осем месеца в Хартум, година в Порт Судан и още два месеца в Хартум). Чичо ми продаде колата си, за да плати пътуването ми. Преди да дойда във Франция, пътувах в ЮАР. Чичо ми намери мрежа от трафиканти на хора. Не знам как са организирали нещата.

Как се нарича приятелят Ви и как го срещнахте? Името му е Milkias Mihretab, той е семеен приятел, познава родителите ми в Адис Абеба. Когато се върнахме в Асмара, прекарах осемнадесет месеца военна служба. След това бях в запаса и работех в автоработилница на армията, но не носех униформа. Тогава приятелят ми уреди да започна работа при него, като гарантира за мен.

Можете ли да дадете примери за събития, за които сте правили репортажи? Правихме репортаж за студентските стачки в Асмара през 2002 г. (никакви подробности не бяха дадени).

Какви бяха двете „компрометиращи” снимки, които бяха открити в дома Ви? Не знам, не помня.

За кой вестник работеше приятелят Ви Milkias Mihretab? Keste Debena (Дъга). Каква беше професията му? Главен редактор.

Знаете ли какви проблеми имаше приятелят Ви с властите? Основните причини бяха две. Първо, приятелят ми беше за Конституцията, и второ, тринадесет министри бяха изпратени в затвора и приятелят ми публикува биографиите им. Те бяха вкарани в затвора веднага след студентските стачки през 2002 г.

Кога приятелят Ви напусна страната? Беше през април 2002 г., когато всички журналисти бяха арестувани.

Бяха ли арестувани други журналисти? Всички еритрейски журналисти са в затвора. Познавате ли други журналисти от Keste Debena, които са арестувани? (няма отговор). Други фотографи? (няма отговор).

Можете ли да дадете повече подробности за Вашия арест (дата, обстоятелства, място на задържането)? Бях арестуван през октомври или ноември 2002 г. Отведоха ме в затвора Maytamanay, където останах шест месеца.

Не бяхте ли арестуван „веднага след завръщането Ви” в Асмара? Не, продължих да работя тук-там в продължение на шест месеца.

Какво стана със семейството Ви? Баща ми се разболя и почина, преди семейството ми да бъде депортирано. Майка ми, двамата ми братя и двете ми сестри живеят в Асмара. Братята и сестрите ми учат.

От какво се страхувате, ако се върнете? Когато бях арестуван, основното, за което бях разпитван, беше каква мрежа е използвал приятелят ми, за да напусне страната. Мисля, че все още се опитват да получат тази информация.

Това истинското Ви име ли е? Да, нямам друго име, никога не съм имал.

Желаете ли да добавите нещо? Не.

Мотивирана препоръка

Г-н Asebeha Gaberamadhien, еритрейски гражданин, заяви, че е работил като фотограф заедно със семеен приятел, който бил журналист. Според г-н Gaberamadhien, през април 2002 г., докато бил изпратен за репортаж на суданската граница, журналистът се възползвал от възможността да напусне Еритрея. След завръщането си в Асмара г-н Gaberamadhien е продължил да работи в продължение на шест месеца, преди да бъде арестуван от еритрейските власти. Бил е задържан в продължение на шест месеца и е бил разпитван редовно за обстоятелствата около заминаването на неговия приятел и колега. След като се разболял от тежка болест, е бил преместен в болница, откъдето успял да избяга с помощта на роднини, които работели там. След това е останал при баба си в продължение на четири месеца, преди да напусне Еритрея и да отиде в Судан, където е живял в продължение на около две години.

Показанията на г-н Gaberamadhien обаче разкриват множество неточности и погрешни препратки, които хвърлят съмнение върху истинността на твърденията му. Макар и случаят с ареста на няколко журналисти в Асмара да е добре известен и да е получил широко медийно отразяване, разказът на г-н Gaberamadhien няма никаква връзка с това, което действително се е случило. Еритрейските журналисти са били арестувани през септември 2001, а не през април 2002 г., и жалбоподателят не знае причините за закриването на вестници и арестуването на журналисти. Главният редактор на вестник Keste Debena също е напуснал Еритрея през септември 2001 г. (поради това изглежда невъзможно той да имал възможност да отрази студентските стачки през 2002 г.). Обстоятелствата около заминаването му в компанията на друг репортер от същия вестник също не съответстват на показанията на г-н Gaberamadhien. Най-меко казано е учудващо, че той не е в състояние да посочи името на нито един журналист или фотограф, освен главния редактор на Keste Debena, който е бил арестуван от еритрейското правителство на този ден, нито да посочи който и да било вестник, който е бил забранен. Също така е изключително изненадващо, че г-н Gaberamadhien успя да посочи – твърде повърхностно и неточно – единствено едно събитие, което е отразил като фотограф. Липсата му на познания е толкова голяма, че повдига сериозни съмнения относно действителното му участие в такава дейност. Като се има предвид широкото медийно отразяване на събитията по онова време, изглежда странно, че името на г-н Gaberamadhien не се появява никъде, нито като член на екипа на Keste Debena, нито като един от арестуваните. Всички тези фактори, взети заедно, подсказват, че г-н Gaberamadhien опитва да фалшифицира миналото си.

Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство е на мнение, че искането на г-н Asebeha Gaberamadhien за разрешение за влизане във Франция като кандидат за убежище трябва да се счита за явно необосновано, и поради това издава

ПРЕПОРЪКА ЗА ОТКАЗ ДА СЕ ДАДЕ РАЗРЕШЕНИЕ ЗА ВЛИЗАНЕ”

13. На 6 юли 2005 г. Министерството на вътрешните работи е приело, че искането на жалбоподателя за разрешение за влизане във Франция като кандидат-бежанец е „явно необосновано”. Поради това, то е отхвърлило искането и е решило да го депортира „в Еритрея, или при нужда в която и да било държава, която може законно да го приеме” (жалбоподателят твърди, че 93% от исканията, направени на летището, са отхвърляни по този начин). В решението се посочва следното:

„...

Като се има предвид Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. относно статута на бежанците;

Като се има предвид Кодекса за имиграцията и убежището и по-специално членове L. 221-1 и L. 213-4 от него;

Като се има предвид Указ № 82-442 от 27 май 1982 г., със съответните изменения, за прилагане на чл. 5 от Наредбата от 2 ноември 1945 г., със съответните изменения, относно разрешението за влизане на територията на Франция, и по-специално чл. 12 от него;

Като се има предвид искането за разрешение за влизане във Франция като кандидат-бежанец, подадено на летище Роаси на 1 юли 2005 г. от X, представящ се за г-н Asebaha или Asebeha Gaberamadhien, роден на 15 март 1979 г. и с еритрейско гражданство;

Като се има предвид докладът на граничната полиция от 1 юли 2005 г.;

След консултация с Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство на 5 юли 2005 г.;

X, който се представя за г-н Asebaha или Asebeha Gaberamadhien, еритрейски гражданин, е посочил, че по време на военната си служба се е запознал с журналист, главен редактор на вестник Keste Debena (Дъга), за когото е работил като оператор и фотограф след отбиване на военната служба. Последният е имал проблеми с властите поради подкрепата си за Конституцията и тъй като бил публикувал биографиите на тринадесет министри, лишени от свобода след студентските стачки от 2002 г. Неговият приятел журналист бил напуснал страната през април 2002 г., след като е направил репортаж на суданската граница. Самият той се върнал в Асмара и продължил да работи. След шест месеца, през октомври или ноември 2002 г., властите са го разпитали във връзка с обстоятелствата, при които неговият приятел и колега е напуснал страната. Полицията е открила две компрометиращи фотографии в дома му и впоследствие го е подложила на малтретиране. Той е бил лишен от свобода в продължение на шест месеца, а след като се разболял, е бил преместен в болница, където работели роднини на баба му. Той е избягал от болницата, като е подкупил охраната, и е отишъл в Ареза, където е останал в продължение на четири месеца, преди да замине за Судан, където е живял и работил в продължение на две години.

Изявленията на X обаче съдържат множество противоречия, които поставят под съмнение тяхната достоверност. Твърденията му не съответстват на действителните събития, за които разказва, а именно – ареста на няколко журналисти в Асмара, който е добре известен и е бил отразен широко в медиите. Еритрейските журналисти са били арестувани през септември 2001 г., а не през април 2002 г, а X не показва никакви знания за причините, довели до закриването на вестници и арестуването на журналисти. Освен това, главният редактор на вестник Keste Debena е напуснал Еритрея през септември 2001 г. и поради това е нямало как да отрази студентските стачки през 2002 г., както твърди X. Обстоятелствата около заминаването на редактора, както и на друг репортер от същия вестник, също не съответстват на твърденията на X. В допълнение, няма доказателства за професионалната му дейност: силно учудващо е, че той не е в състояние да посочи името на нито един друг вестник, който е бил забранен, или на друг журналист или фотограф, който е бил арестуван от еритрейското правителство на същия ден. Също така е странно, че X е в състояние да посочи само едно събитие, отразено от него като фотограф, и то твърде повърхностно и неточно. Най-накрая, името му не се появява никъде, нито като член на екипа на Keste Debena, нито като един от арестуваните, въпреки широкото медийно отразяване на събитията по онова време. Всички тези фактори, взети заедно, хвърлят съмнение върху искреността и обосноваността на искането му.

Следователно, искането за разрешение за влизане във Франция като кандидат-бежанец на Х ..., представящ се за г-н Asebaha или Asebeha Gaberamadhien, следва да се счита за явно необосновано.

Съгласно чл. L. 213-4 от Кодекса за имиграцията и убежището, следва да се разпореди депортирането му в Еритрея или при необходимост в която и да било друга държава, която може законно да го приеме ...”

14. На 7 юли 2005 г. жалбоподателят е направил спешно искане до Административния съд на Сержи-Понтоаз съгласно чл. L. 521-2 от Кодекса на административните съдилища, с искане за заповед до министъра на вътрешните работи да му разреши да влезе във Франция, за да подаде искане за убежище. Той твърдял, че отказът да му се разреши влизане в страната представлявал сериозно и явно незаконно нарушение на правото му на убежище – основна свобода, която предполагала право да се подаде искане за бежански статут, което пък изисквало право на временно пребиваване в тази държава – както и на правото му на живот и на правото да не бъде подлаган на нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. В това отношение жалбоподателят поддържал по-конкретно, че министерството не само било надвишило правомощията си при разглеждането по същество на искането му за убежище, но било допуснало и грешка в преценката, като намерило жалбата за явно необоснована. Той по-конкретно е подчертал, че като оператор и фотограф, работещ за журналист, той е бил подложен на преследване в родината си, където е бил лишен от свобода на два пъти и е бил подложен на мъчения, преди да потърси убежище в Судан, откъдето е избягал, защото животът му е бил в опасност.

Жалбоподателят е представил следното становище пред съдията по спешните заявления, изготвено на същия ден от неправителствената организация Репортери без граници (Reporters sans frontières):

„... Репортери без граници, международна организация, посветена на защитата на свободата на пресата, би желала да привлече вниманието Ви към случая на Asebaha Gaberamadhien, журналист и еритрейски гражданин.

Благодарение на усилията на постоянните ни кореспонденти ние сме в състояние да потвърдим, че г-н Gaberamadhien е работил като оператор и журналист. Свързахме се с еритрейския журналист Yohannes Milkias Mihretab, сега в изгнание в САЩ, който потвърди, че е работил с г-н Gaberamadhien. Той също така потвърди, че двамата мъже са били задържани по същото време в затвора Zara, един от най-суровите затвори в страната, при много трудни условия.

Въпреки че съм наясно със сроковете, в които следва да се разгледа делото и да се извършат необходимите проверки, все пак бих желал да подчертая, че Репортери без граници подкрепя искането на г-н Gaberamadhien за политическо убежище. Бихме желали да получим възможност да се срещнем с него, за да проучим случая по-внимателно и да представим всички доказателства, необходими във връзка с искането му. Бихме били благодарни, ако той получи разрешение да влезе във Франция ...”

В допълнение, жалбоподателят е представил два имейла на английски език, изпратени от г-н Mihretab до Репортери без граници на 7 юли 2005 г. (г-н Mihretab е изпратил трети подобен имейл до адвоката на жалбоподателя на 11 юли 2005 г.). В двата имейла г-н Mihretab потвърждавал, че познава Asebeha Gebremedhin от дълго време. Когато му е била показана снимка на жалбоподателя, той потвърдил, че това действително е г-н Gebremedhin, журналист и дисидент-активист, който бил работил като фотограф на свободна практика за вестника Keste Debena, както и че двамата са били задържани заедно в продължение на няколко месеца в затвора Zara. Г-н Mihretab е добавил, че жалбоподателят е пострадал значително и е преминал през множество изпитания поради участието си в кампанията за демократични промени и работата си за независимата преса. С оглед на съществуващата ситуация в Еритрея и на факта, че жалбоподателят, който е бил задържан в затвора Zara, е известен на властите, той несъмнено би бил арестуван в тази страна. Животът му би бил в опасност и най-малкото той би бил изложен на риск да бъде подложен на изтезания и на „изчезване”, подобно на много журналисти, дисиденти и други активисти.

15. На 8 юли 2005 г. съдията по спешните заявления в Административния съд Сержи-Понтоаз е издал заповед, с която е отхвърлил искането на жалбоподателя, без да проведе заседание. Заповедта гласи както следва:

„...

Чл. L. 521-2 от Кодекса на административните съдилища предвижда: „Когато до него бъде подадено искане със спешен характер, съдията по спешните заявления може да нареди всякакви мерки, които счете за необходими за защита на основната свобода, която е била нарушена - сериозно и по явно незаконен начин - от орган на публичната власт или от организация, подчинена на частното право, която отговаря за управлението на обществена услуга, при упражняването на правомощията им. Съдията по спешните заявления следва да се произнесе в срок от четиридесет и осем часа.” Чл. L. 522-1 от същия Кодекс предвижда: „Съдията по спешните заявления се произнася след писмена или устна състезателна процедура. В случай че от съдията е поискано да разпореди мерки, посочени в членове L. 521-1 и L. 521-2, да ги измени или прекрати, той е длъжен незабавно да информира страните за деня и часа на публичното заседание ...” Най-накрая, чл. L. 522-3 от Кодекса гласи: „В случай че заявлението не е спешно или в случай че от разглеждането на заявлението става ясно, че то не попада под юрисдикцията на административните съдилища или е недопустимо или необосновано, съдията по спешните заявления може да го отхвърли с мотивирана заповед, без да прилага първите две алинеи на чл. L. 522-1.”

Същевременно, чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището предвижда: „Чужденец, който пристигне във Франция с ... въздушен транспорт и който (a) не получи разрешение за влизане на френска територия или (b) кандидатства за убежище, може да бъде държан в зона за изчакване на ... летището за период от време, който е строго необходим за уреждането на отпътуването му, а ако лицето иска убежище, за разглеждането на въпроса, дали искането е явно необосновано ...” Чл. 12 от Указа от 27 май 1982 г., със съответните изменения, гласи: „Когато чужденец, пристигнал на границата, поиска убежище, решението, с което му се отказва разрешение да влезе във Франция, може да бъде взето единствено от министъра на вътрешните работи, след консултация с Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство.”

От документите по делото е видно, че г-н Asebeha Gaberamadhien, еритрейски гражданин, е пристигнал във Франция със самолет и на 1 юли 2005 г. е поискал разрешение да влезе в страната като кандидат-бежанец. Съгласно разпоредбите на чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището, цитирани по-горе, г-н Gaberamadhien е бил задържан в зоната за изчакване по време на разглеждането на искането му за убежище. След консултация във Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство на 5 юли 2005 г., министърът на вътрешните работи и регионалното развитие е издал обжалваното решение от 6 юли 2005 г., с което е отказал да разреши на г-н Asebeha Gaberamadhien да влезе във Франция, тъй като искането му за убежище е явно необосновано.

Вярно е, че правото на убежище и съпътстващото го право на подаване на искане за статут на бежанец, съответно на пребиваване във Франция през периода, необходим за разглеждането на искането за убежище, представляват основна свобода за чужденците, и че в спешни случаи съдията по спешните заявления може да разпореди взимането на необходимите мерки за защита на тази свобода въз основа на посочените по-горе разпоредби на чл. L. 512-2 от Кодекса за административните съдилища, когато административните власти при упражняването на правомощията си са я нарушили сериозно и по явно незаконен начин. Такова нарушение обаче не може да произтича единствено от факта, че съгласно чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището министърът на вътрешните работи лично е взел решение по искането за убежище, в случая с решението от 6 юли 2005 г., тъй като съгласно чл. L. 711-1 от същия Кодекс Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство може да разглежда единствено заявления за бежански статут, подадени от чужденци, които са получили разрешение за влизане в страната. Освен това, нищо в делото не подсказва, че отказът да се даде разрешение на г-н Asebeha Gaberamadhien да влезе в страната – мотивиран с явната необоснованост на молбата му за убежище – е явно незаконен. По-специално, жалбоподателят не е предоставил достатъчно и подробни данни за своята самоличност, за твърдяната си професионална дейност като оператор и фотограф в своята родина, за твърдяното преследване и причините за него или за рисковете, пред които би бил изправен, ако се завърне в родината си или в Судан, където е живял последно, нито каквото и да било prima facie доказателство, което би могло да обоснове такива рискове или да промени преценката на министъра на вътрешните работи във връзка с молбата му за убежище. Единствените документи, представени от г-н Gaberamadhien, а именно – свидетелски показания на журналист, понастоящем бежанец в САЩ, които съдържат много малко подробности, и писмо от Репортери без граници, не са достатъчни, за да се установи, че е налице индивидуален риск за него, ако се завърне в родината си или в Судан.

От изложените съображения следва, че решението от 6 юли 2005 г. на министъра на вътрешните работи и регионалното развитие, с което е отказано разрешение на г-н Asebeha Gaberamadhien да влезе във Франция като кандидат за убежище, не може да се разглежда като нарушаващо по сериозен и явно незаконен начин правото му да поиска бежански статут, за да оправдае взимането на мерки съгласно чл. L. 521-2 от Кодекса за административните съдилища. Следователно, и в съответствие с горепосочените разпоредби на чл. L. 522-3 от Кодекса за административните съдилища, искането на жалбоподателя следва да се отхвърли като явно необосновано ...”

16. На 7 юли 2005 г. жалбоподателят е бил придружен до еритрейското посолство от полицейски служители. Той твърди, че властите са представили пред еритрейския посланик неговата версия за събитията около искането му за убежище, като са дали подробности за обстоятелствата, при които той е избягал, и имената на хората, които са му помогнали. Посланикът е отправил груба словесна атака срещу него на собствения си език и е отказал да приеме, че той е гражданин на Еритрея, и съответно да му издаде пасаван.

Правителството отрича твърденията на жалбоподателя, че неговата версия за събитията е била представена на посланика или че последният е изразил категорично становище по въпроса, дали на жалбоподателя трябва да се издаде пасаван (посланикът е информирал френските власти за позицията си по въпроса едва на 15 юли 2005 г.).

17. С решение от 20 юли 2005 г., „с оглед [наред с други съображения] на искането на Европейския съд по правата на човека по чл. 39 от неговия Правилник за спиране на депортирането на жалбоподателя до 30 август 2005 г.”, министърът на вътрешните работи е разрешил на жалбоподателя да влезе във Франция. По същото време на жалбоподателя е бил издаден пропуск за осем дни – в който е била посочена и привременната мярка, указана на ответното правителство съгласно чл. 39 от Правилника – с който да се яви в префектурата и да поиска временно разрешение за пребиваване като кандидат-бежанец. С помощта на Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите (ANAFÉ – неправителствена организация, състояща се от двадесет сдружения и синдикати) и Репортери без граници, той е получил едномесечно разрешение за пребиваване от префектурата на Париж на 26 юли 2005 г., за да подаде искане за убежище до Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство (което той е сторил).

18. Както е посочено по-горе, решението жалбоподателят да бъде задържан в зоната за изчакване в продължение на четиридесет и осем часа е било взето от административния орган на 1 юли 2005 г. в 11 ч. (виж параграф 11 по-горе). Срокът на мярката е бил продължен с още четиридесет и осем часа на 3 юли.

На 5 юли 2005 г. съдията по задържанията и свободите (juge des libertés et de la détention) от първоинстанционния съд (tribunal de grande instance) в Бобини – пред когото се явил жалбоподателят, подпомаган от адвокат и преводач – е разрешил задържането на жалбоподателя за още осем дни, със заповед, съдържаща следните мотиви:

„искането на г-н Gaberamadhien за политическо убежище все още се разглежда. Задържането му в зоната за изчакване следва да продължи.”

На 13 юли 2005 г. същият съдия – пред когото жалбоподателят се явил отново, подпомаган от същите лица – е разрешил задържането на жалбоподателя в зоната за изчакване с още осем дни, със заповед, съдържаща следните мотиви:

„Искането за предоставяне на убежище е било отхвърлено на 6 юли 2005 г. Г-н Gaberamadhien няма паспорт. Той е бил отведен до посолството на Еритрея на 7 юли 2005 г. и властите са в очакване на издаването на пасаван. Задържането му в зоната за изчакване следва да продължи.”

19. С решение от 11 август 2005 г., след жалба на жалбоподателя от 18 юли 2005 г. срещу заповедта от 8 юли 2005 г., Държавният съвет е приел, че не е необходимо да се произнася по жалбата, мотивирайки се по следния начин:

„...

... г-н Asebeha Gaberamadhien ... е подал жалба до Европейския съд по правата на човека, който с решение от 15 юли 2005 г. е указал на френското правителство съгласно чл. 39 от своя Правилник, че е „желателно, в интерес на страните и на правилното провеждане на процедурата пред него, да не депортира жалбоподателя в Еритрея преди полунощ на 30 август 2005 г.”. В отговор на това искане, министърът, с решение от 20 юли 2005 г., взето след подаването на настоящата жалба, е разрешил на г-н Gaberamadhien да влезе във Франция, като по този начин му е дал възможност да подаде искане за убежище. Жалбоподателят е сторил това и на 26 юли 2005 г. е получил разрешение за временно пребиваване. Тази мярка има същите правни последици като мярката, която е поискана с молбата до съдията по спешните заявления, която по дефиниция е временна. При тези обстоятелства, аргументите, изложени от г-н Gaberamadhien в жалбата му срещу заповедта, с която се отхвърля жалбата му, са лишени от предмет.

...”

20. С решение от 7 ноември 2005 г., връчено на 9 ноември 2005 г., Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство е предоставила на жалбоподателя статут на бежанец. В резултат на това, от онзи момент чл. 33 от Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. относно статута на бежанците е представлявал пречка пред депортирането на жалбоподателя в родината му. Правителството е представило меморандум в този смисъл от заместник-ръководителя на отдела по право и международни отношения на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство. В меморандума се посочва, че „поради това, Агенцията счита, с оглед – наред с други съображения – на нечовешките условия на задържане, на които [жалбоподателят] вече е бил подложен в своята родина, че депортирането му в Еритрея би го изложило на опасност от преследване по смисъла на Женевската конвенция”.

21. Жалбоподателят заявява, че по време на престоя му в зоната за изчакване на летище Роаси властите не са му осигурили медицински преглед, от който да може да се установи, дали белезите и нараняванията му са били резултат от малтретиране. Той обаче е имал възможност неколкократно (на 6, 7, 11 и 12 юли 2005 г.) да се срещне със служител от Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите в офиса на организацията в зоната за изчакване на летището. На 15 юли 2005 г. Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите е изготвило писмено изявление (представено от жалбоподателя), в което се потвърждава, че по време на срещите с жалбоподателя съответната служителка е забелязала следи от изгаряния поне на едната му ръка. В изявлението се добавя, че тя е видяла „дупка в долната част на гърба на [жалбоподателя], която според обясненията му се дължала на изтезания, които са му били причинени в лагера Zara. Той е показал позата, в която е трябвало да стои по време на задържането си, по очи и с ръце и крака, завързани над гърба му”. Жалбоподателят също така е представил декларация, написана на същия ден от самата служителка. В допълнение, изглежда по указания на Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите, жалбоподателят е бил прегледан на 17 юли 2005 г. от д-р Lam от медицински център Роаси към болница Robert Ballanger, който е издал медицинско удостоверение, в което се посочва, че жалбоподателят не се нуждае от никакво специфично лечение, но отбелязва наличието на „стари белези на лявата ръка и на коленете”.

II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Право на убежище

22. Четвъртият параграф от преамбюла на френската Конституция гласи:

„Всяко лице, преследвано поради действията си в подкрепа на свободата, има право на убежище на територията на Републиката.”

Държавният съвет е приемал, че конституционното право на убежище е основна свобода и е съпътствано от правото да се подаде искане за предоставяне на бежански статут. Това предполага, че чужденците, които искат бежански статут, по принцип имат право да останат на френска територия до разглеждането на искането им. Държавният съвет е посочил също така, че министърът на вътрешните работи може да откаже разрешение за влизане в страната, единствено ако искането за убежище е „явно необосновано” (виж параграф 23 по-долу), след консултация с Фрeнската агенция за защита на бежанците и на лицата без гражданство (виж например Министерство на вътрешните работи срещу Mbizi Mpassi Gallis, заповед от 24 октомври 2005 г.).

23. Кодексът за имиграцията и убежището гласи:

Член L. 711-1

„Статут на бежанец се предоставя на всяко лице, преследвано поради своята дейност в подкрепа на свободата, и на всяко лице, спрямо което Върховният комисариат на ООН за бежанците упражнява своя мандат съгласно членове 6 и 7 от Статута му, приет на общо събрание на ООН на 14 декември 1950 г., или който отговаря на критериите, посочени в чл. 1 от Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. относно статута на бежанците. Спрямо такива лица се прилагат съответните разпоредби относно бежанците, съдържащи се в горепосочената Женевска конвенция.”

Член L. 712-1

„При условията на чл. L. 712-2, алтернативна защита се предоставя на лица, които не отговарят на критериите за придобиване на бежански статут по чл. L. 711-1, но докажат, че ще бъдат подложени на следните сериозни заплахи в родината си:

(a) смъртно наказание;

(b) изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание;

(c) в случай на цивилни лица, сериозна, пряка и индивидуална заплаха за живота или личната им сигурност поради широкоразпространено насилие, произтичащо от вътрешен или международен въоръжен конфликт.”

Член L. 713-2

„Преследването, което се взема под внимание при предоставянето на статут на бежанец, и сериозните заплахи, които могат да доведат до предоставяне на алтернативна защита, могат да произтичат от държавните власти, партии или организации, които контролират страната или значителна част от територията на страната, или от недържавни субекти, когато властите, посочени в следващата алинея, не желаят или не са в състояние да осигурят защита.

Властите, които могат да предоставят защита, могат да бъдат държавните власти или международни и регионални организации.”

Член L. 713-3

„На лицата, които имат достъп до защита в част от територията на родината си, може да се откаже убежище, ако няма основания за опасения от преследване или сериозни заплахи там, и ако е възможно да се очаква, че те могат да останат в тази част от страната. Следва да се отчитат общите условия в тази част от страната и личното положение на жалбоподателя и на извършителя на преследването в момента на произнасяне по искането за убежище.”

24. Съгласно чл. 1 A (2) от Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. (ратифицирана от Франция на 23 юни 1954 г.) и чл. 1 от Протокола от Ню Йорк от 31 януари 1967 г. относно статута на бежанците (към който Франция се е присъединила на 3 февруари 1971 г.), „бежанец” е всяко лице, което „поради основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения, или, бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно обичайно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне, или поради такива опасения, не желае да се завърне в нея”. Чл. 33 от Женевската конвенция предвижда:

Член 33 – Забрана за експулсиране или връщане („refoulement”)

„1. Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („refouler“) бежанец до границата на територията, където животът или свободата му биха били застрашени по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.

...”

B. Процедура за искане на убежище на границата и задържане на лица в зоната за изчакване

1. Процедура за искане на убежище на границата

25. Целта на процедурата за искане на убежище на границата е да се даде или откаже разрешение за влизане във Франция на чужденци, които пристигат на границата по въздух без необходимите документи и искат разрешение за влизане в страната като кандидат-бежанци. Процедурата е от компетентността на Министерството на вътрешните работи, което решава дали да даде разрешение за влизане в страната след консултация с Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство (указ от 21 юли 2004 г., изменящ чл. 12 от указа от 27 май 1982 г.).

26. Чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището предвижда, че „[ч]ужденец, който пристигне във Франция с железопътен, морски или въздушен транспорт и който (a) не получи разрешение за влизане на френска територия или (b) подаде искане за убежище, може да бъде държан в зоната за изчакване ... за период от време, който е строго необходим за уреждането на отпътуването му, а ако лицето иска убежище, за разглеждането на въпроса, дали искането е явно необосновано”.

Правителството е посочило, че критериите, които се прилагат при преценката, дали исканията за убежище, подадени на границата, са „явно необосновани”, се основават на критериите, съдържащи се в резолюциите, приети от министрите, отговарящи за имиграцията на държавите членки на Европейските общности, на заседания в Лондон на 30 ноември и 1 декември 1992 г., и на опита и практиката на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство. Критериите са следните: „основанията за искането не са свързани с убежището (икономически причини, чисто лично удобство и др.); заявлението се основава на умишлена измама (жалбоподателят прави явно лъжливи твърдения за своята националност, твърди неистини и т.н.); изявленията на жалбоподателя са лишени от всякакво съдържание, не съдържат никаква лична информация или не дават достатъчно подробности; жалбоподателят препраща към обща ситуация на размирици или несигурност, без да представи доказателства за личната си ситуация; изявленията му са напълно непоследователни или невероятни или съдържат сериозни противоречия, с което лишават разказа му от всякаква достоверност.” С решение, прието в пленарен състав на 18 декември 1996 г. по делото Rogers, Държавният съвет е приел, че горните резолюции нямат правно действие и поради това не могат да бъдат използвани като правно основание при преценката, дали искане за убежище е „явно необосновано”.

27. Чужденци, които кандидатстват за убежище на границата, могат да сторят това при пристигането си или по всяко време, докато се намират в зоната за изчакване. Заявлението се прави пред граничната полиция, която изготвя доклад относно подадено искане за убежище и препраща преписката на Министерството на вътрешните работи. Всички заявители се интервюират от служител на граничната служба за бежанците на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство за установяване на причините за заявлението. Службата изпраща писмена препоръка до Министерството на вътрешните работи, в която изразява становището си по въпроса, дали заявлението е явно необосновано. След това министерството решава дали да позволи на жалбоподателя да влезе във Франция.

В случай че се даде разрешение за влизане, граничната полиция издава пропуск, който дава на съответното лице осем дни, в които да подаде искане за убежище в съответствие с обикновената процедура.

В случай че е отказано разрешение за влизане, съответното лице се връща незабавно в страната на произход или на предишно местоживеене.

28. Подобно на всички административни актове, решението, с което се отказва разрешение за влизане, може да се обжалва пред административния съд. Жалбата няма суспензивен ефект.

„Спешно заявление за спиране на изпълнението” (référé suspension) или „спешно заявление за заповед за защита на интересите на жалбоподателя” (référé injonction) (известно също като „спешно заявление за защита на основна свобода” (référé liberté)) – нито едно от които няма суспензивен ефект – може да се направи съгласно членове L. 521-1 и L. 521-2 of Кодекса за административните съдилища, които предвиждат:

Член L. 521-1

„Когато е подадено искане за отмяна или изменение на административно решение, включително на отказ, съдията по спешните заявления може да нареди спиране на изпълнението на решението или на определени негови части, когато спешният характер на въпроса изисква това, и когато бъдат наведени доводи, подкрепени от наличните доказателства, които повдигат сериозни съмнения относно законността на решението.

Когато е наредено спиране на изпълнението, възможно най-бързо трябва да бъде постановено решение по искането за отмяна или изменение на решението. Спирането на изпълнението се прекратява най-късно с постановяването на решение по искането за отмяна или изменение на административното решение.”

Член L. 521-2

„Когато до него бъде подадено искане със спешен характер, съдията по спешните заявления може да нареди всякакви мерки, които счете за необходими за защита на основната свобода, която е била нарушена - сериозно и по явно незаконен начин - от орган на публичната власт или от организация, подчинена на частното право, която отговаря за управлението на обществена услуга, при упражняването на правомощията им. Съдията по спешните заявления следва да се произнесе в срок от четиридесет и осем часа.”

Чл. L. 522-1 от Кодекса предвижда, че съдията по спешните заявления по правило трябва да се произнесе след провеждането на писмено или устно състезателно производство. В случай че от съдията е поискано да разпореди мерки, посочени в членове L. 521-1 и L. 521-2, да ги измени или прекрати, той е длъжен незабавно да информира страните за деня и часа на публичното заседание. Чл. L. 522-3 обаче предвижда процедура за „филтриране”, която позволява на съдията по спешните заявления да отхвърли искането просто с издаването на мотивирана заповед, без да покани страните да се явят или да проведе състезателно производство, ако случаят не е спешен или ако „от разглеждането на заявлението става ясно, че то не попада под юрисдикцията на административните съдилища или е недопустимо или необосновано”.

Жалба срещу решението може да се подаде до Държавния съвет в срок до петнадесет дни от връчването на уведомлението за него. Държавният съвет се произнася в срок от четиридесет и осем часа.

Държавният съвет е уточнил, че понятието „основна свобода” по смисъла на чл. L. 521-2 of Кодекса за административните съдилища „включва, по отношение на чужденци, спрямо които се прилагат конкретни мерки във връзка с влизането и пребиваването им във Франция и които поради тази причина – за разлика от френските граждани – нямат право да влязат свободно в страната, конституционното право на убежище и съпътстващото го право да подадат заявление за статут на бежанец, чието предоставяне е решаващо за упражняването от тези лица на свободите, гарантирани за чужденците като цяло” (заповед от 12 януари 2001 г. от съдията по спешните заявления в Hyacinthe; виж също заповедта от 24 октомври 2005 г. в Mbizi Mpassi Gallis).

Съгласно принципите на френското административно право, спешното заявление, подобно на всяко заявление до съдилищата, не води до незабавно спиране на административния акт. Правителството обаче заявява, че „най-общо казано, когато административният орган знае, че е направено спешно заявление до административните съдилища, той спира изпълнението на мярката, с която е отказано убежище, до произнасянето на съда”.

2. Задържане на лица в зоната за изчакване

29. Първоначалното решение за задържане на лицето в зоната за изчакване се взима от административния орган в писмена форма и с мотиви, за срок, който не надвишава четиридесет и осем часа. Мярката може да бъде продължена веднъж на същото основание и за същия период (чл. L. 221-3 от Кодекса за имиграцията и убежището). Съдията по задържанията и свободите се намесва за първи път след четири дни, като се произнася по удължаването на срока на мярката с не повече от осем дни. Той се намесва отново в края на този срок, като се произнася, дали срокът по изключение да бъде продължен с още най-много осем дни (членове L. 222-1 и L. 222-2).

Поради това, по принцип максималният срок, през който дадено лице може да бъде задържано в зоната за изчакване, е двадесет дни. В изключителни случаи обаче, ако искането за предоставяне на убежище е внесено между шестнадесетия и двадесетия ден, съдията по задържанията и свободите може да разпореди продължаване на срока с четири дни от датата на заявлението (чл. L. 222-2).

Съдията по задържанията и свободите се произнася със заповед, след като изслуша засегнатото лице в присъствието на или след надлежното уведомяване на адвоката му, в случай че е ангажиран такъв. Съдията може да разпореди продължаване на срока на мярката или да откаже такова продължаване, като освободи лицето или го постави под домашен арест. Съдията разполага с дискреция при произнасянето по искането за продължаване на срока от административните органи и може да отхвърли изложените от властите основания за искането и съответно да го отхвърли (Касационният съд е уточнил, че задържането на лицето в зоната за изчакване „е просто една от възможностите, с които разполага съдията”; Касационен съд, Второ гражданско отделение, 8 юли 2004 г.). Заповедта по принцип се обявява публично (чл. L. 222-4). Тя може да се обжалва пред председателя на Апелативния съд или упълномощено от него длъжностно лице, което трябва да се произнесе в срок от четиридесет и осем часа (чл. L. 222-6).

30. Чужденците, задържани в зоната за изчакване, трябва да бъдат информирани възможно най-скоро за правото им да поискат съдействието на преводач и лекар, да се консултират с адвокат или с което и да било друго лице по свой избор и да напуснат зоната за изчакване по всяко време, отпътувайки извън Франция. Тази информация трябва да им бъде предоставена на език, който разбират (чл. L. 221-3).

Чужденец може да поиска от съдията да назначи адвокат, който да го представлява (чл. L. 222-4). Държавата плаща хонорарите на адвокатите и на преводачите, назначени да съдействат на чужденеца по време на съдебното производство във връзка с настаняването му в зоната за изчакване (чл. L. 222-7).

Прокурорът, а след изтичането на първите четири дни, и съдията по задържанията и свободите, могат да посетят зоната за изчакване, за да проверят условията, при които е задържано лицето. Прокурорът може да посети зоните за изчакване по всяко време, като е длъжен да стори това поне веднъж годишно. Френското представителство при Върховния комисариат на ООН за бежанците (UNHCR), както и някои хуманитарни организации имат достъп до зоната за изчакване съгласно Указ № 95‑507 от 2 май 1995 г., със съответните изменения. По-конкретно, те могат да разговарят насаме със задържаните там кандидати за убежище (членове L. 221-1 и сл. от Кодекса за имиграцията и убежището). Правителството е информирало Съда, че съгласно споразумение между държавата и Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите, последното има право да присъства денонощно, за да осигурява правна помощ на чужденците; Червеният кръст също е предоставял хуманитарна помощ (също въз основа на споразумение).

C. Подаване и разглеждане на искания за убежище и процедура за обжалване

31. Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, публична агенция с юридическа личност и финансова и административна самостоятелност към Министерството на външните работи (чл. L. 721-1 от Кодекса за имиграцията и убежището) отговаря за предоставянето на бежански статут и алтернативна защита (членове L. 713-1 и L. 721-2).

Желаещият убежище трябва да се яви в префектурата, за да получи разрешение за временно пребиваване (autorisation provisoire de séjour), валидно един месец, и да попълни формуляра на заявлението за убежище. При получаването на преписката Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство изпраща до кандидата за убежище „писмо за регистрация”, което му дава възможност, наред с друго, да получи потвърждение за получаване на искането за убежище. То е валидно за срок от три месеца и може да се подновява до произнасянето на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, а ако е приложимо, и на Комисията по жалбите на бежанците.

Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство се произнася след процедура, протичаща в едно заседание, по време на което кандидатът за убежище има възможност да представи доказателства в подкрепа на искането си и по правило да бъде изслушан (членове L. 723-2 и L. 723-3).

32. Решението на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, с което се отхвърля искане по членове L. 711-1 и L. 712-1, може да се обжалва в едномесечен срок пред Комисията по жалбите на бежанците (чл. L. 731-2), административен съд, чийто председател е член на Държавния съвет и се назначава от неговия заместник-председател (чл. L. 731‑2). Засегнатите лица могат да правят изявления пред Комисията по жалбите и да бъдат подпомагани от адвокат и преводач (чл. L. 733-1).

По принцип жалбата има суспензивен ефект, а разрешението за временно пребиваване се подновява, докато Комисията вземе решение (чл. 9 от Закона за убежището от 25 юли 1952 г.). В тази връзка чл. L. 742-3 от Кодекса за имиграцията и убежището гласи:

„Чужденци, които получат разрешение да влязат във Франция, имат право да останат, докато им бъде връчено решението на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, а в случай на обжалване, и до връчването на решението на Комисията по жалбите. Те разполагат с един месец от датата на връчване на решението, с което се отказва продължаване на или се отнема даденото разрешение за пребиваване, за да напуснат Франция доброволно.”

Държавният съвет също така е установил принцип, съгласно който чужденец, търсещ убежище, има право да остане временно в страната до произнасянето по искането му, при условие, че жалбата не е явно неоснователна или подадена с безпричинно забавяне (Conseil d’Etat, пленум, 13 декември 1991 г., M.N.).

33. Касационна жалба срещу решението на Комисията по жалбите на бежанците може да се подаде до Държавния съвет в двумесечен срок. Жалбата обаче няма суспензивен ефект (Conseil d’Etat, 6 март 1991 г., M.D.).

34. Чужденец, чието искане за убежище или за алтернативна защита е било отхвърлено с окончателно решение и който няма право да остане във Франция на друго основание, трябва да напусне страната или да бъде изведен от нея (чл. L. 742-7 от Кодекса). Чужденец, срещу когото е издадена заповед за извеждане от страната, може да обжалва същата в срок от четиридесет и осем часа от връчването й (ако тя е връчена чрез административна процедура) или в срок от седем дни (ако е връчена по пощата) до председателя на административния съд. Председателят или упълномощено от него длъжностно лице трябва да се произнесе по искането в срок от седемдесет и два часа (чл. L. 512-2 от Кодекса). Заповедта не може да бъде изпълнена принудително преди изтичането на тези срокове, а в случай на жалба до председателя на административния съд или до упълномощено от него длъжностно лице, до произнасянето по нея (чл. L. 512-3). Жалба срещу решението на председателя на административния съд или на упълномощено от него длъжностно лице може да се подаде в едномесечен срок до председателя на Съдебното отделение на Държавния съвет или до член на Държавния съвет, упълномощен с тази функция; такава жалба няма суспензивен ефект (чл. L. 512-5 от Кодекса).

35. Съгласно чл. L. 742-6 от Кодекса, в случай че засегнатото лице получи статут на бежанец или алтернативна защита, административният орган трябва да отмени всяка заповед, издадена с оглед на неговото извеждане от страната. В случай на бежанци, той трябва незабавно да издаде разрешението за пребиваване по чл. L. 314‑11, т. 8 (валидно десет години и подлежащо на автоматично подновяване); в случай на лица, получили алтернативна защита, той трябва да издаде незабавно разрешението за временно пребиваване, предвидено в чл. L. 313-13 (валидно една година и подлежащо на подновяване).

III. ПРЕГЛЕД НА ДЕЙНОСТИТЕ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА

A. Комитетът на министрите

36. На 18 септември 1998 г. Комитетът на министрите е приел Препоръка № R (98) 13 относно правото на ефективно средство за защита на лицата, търсещи убежище, срещу решения за експулсиране в контекста на чл. 3 от Европейската конвенция по правата на човека, в която призовава държавите членки да осигурят спазването в тяхното законодателство или практика на следните гаранции:

„1. Ефективна мярка пред националните власти трябва да бъде предвидена за всяко лице, търсещо убежище, чиято молба да му бъде предоставен статут на бежанец е отхвърлена и което е подложено на експулсиране в страна, за която лицето е направило защитимо твърдение, че би било подложено на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

2. При прилагане на параграф 1 от тази препоръка, средството за защита пред национален орган се счита за ефективно, когато:

2.1. националният орган е съдебен; или, ако е квазисъдебен или административен, той е ясно определен и съставен от членове, които са безпристрастни и се ползват от гаранции за независимост;

2.2. националният орган има правомощията едновременно да решава дали са изпълнени условията на чл. 3 от Конвенцията и да предостави подходяща обезвреда;

2.3. средството за защита е достъпно за лицето, търсещо убежище, чието искане е оставено без уважение; и

2.4. изпълнението на заповедта за експулсиране е спряно временно, докато не бъде взето решение по 2.2.”

На 4 май 2005 г. Комитетът на министрите е приел „Двадесет насоки относно принудителното връщане”. Насока 5 предвижда:

„Насока 5. Средство за защита срещу заповедта за извеждане

1. Лицето, по отношение на което е издадена заповед за извеждане от страната, трябва да разполага с ефективно средство за защита срещу тази заповед или в процедурата, довела до издаването й, пред компетентен орган, състоящ се от безпристрастни членове, които се ползват от гаранции за независимост. Компетентният орган трябва да разполага с правомощия за контрол над заповедта за извеждане от страната, включително с правомощието временно да спре изпълнението й.

2. Средството за защита трябва да е съпътствано от изискваните процесуални гаранции и да отговаря на следните характеристики:

– сроковете за използване на средството не трябва да бъдат неразумно кратки;

– средството трябва да е достъпно, което по-конкретно предполага, че ако лицето, по отношение на което е издадена заповед за извеждане от страната, не разполага с достатъчно средства, за да плати за правна помощ, то трябва да я получи безплатно, в съответствие със съответните национални правила, уреждащи правната помощ;

– ако лицето, спрямо което е издадена заповед за извеждане от страната, твърди, че извеждането ще доведе до нарушаване на човешките му права, посочени в Насока 2.1., средството трябва да осигури задълбочено разглеждане на такова твърдение.

3. Упражняването на средството за защита трябва да има суспензивен ефект, когато лицето, чието извеждане от страната предстои, има защитимо твърдение, че би било подложено на отнасяне в нарушение на човешките му права, посочени в Насока 2.1. [реален риск от екзекутиране или подлагане на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание; реален риск от умъртвяване или подлагане на нечовешко или унизително отнасяне от страна на несвързани с държавата лица, ако властите на приемащата държава, партии или организации, контролиращи държавата или значителна част от нейната територия, включително международни организации, не са в състояние или не желаят да предоставят подходяща и ефективна защита; други ситуации, които оправдават предоставянето на международна защита съгласно международното или националното право].”

B. Парламентарната асамблея

37. Още през 12 април 1994 г. Парламентарната асамблея е приела препоръка 1236 (1994) относно правото на убежище, с която препоръчва на Комитета на министрите да настоява процедурите по предоставяне на убежище да гарантират, че „лицата, търсещи убежище, няма да бъдат върнати, докато очакват решение по жалбата си”. В препоръка 1327 (1997) относно защитата и утвърждаването на човешките права на бежанците и търсещите убежище в Европа, приета на 24 април 1997 г., тя е призовала Комитета на министрите да „настоява държавите членки ... да предвидят в законодателството си суспензивно действие на всяка съдебна жалба”.

В резолюция 1471 (2005) относно ускорените процедури за разглеждане на искания за убежище в държавите членки на Съвета на Европа, приета на 7 октомври 2005 г., Парламентарната асамблея е подчертала по-конкретно, че „необходимостта държавите да разглеждат исканията за убежище бързо и ефективно трябва ... да се съобрази със задължението за предоставяне на достъп до справедлива процедура за разглеждане на исканията за убежище за онези, които се нуждаят от международна защита”. Тя е уточнила, че това „съобразяване на интересите” „не предполага в никакъв случай, че държавите могат да правят компромиси с международните си задължения, включително с тези по Женевската конвенция от 1951 г. относно статута на бежанците ... и протокола от 1967 г. и Европейската конвенция за правата на човека от 1950 г. ... и протоколите към нея”.

В тази резолюция Парламентарната асамблея е призовала правителствата на държавите членки на Съвета на Европа да вземат следните мерки (наред с други):

„...

8.4. по отношение на лицата, търсещи убежище на границите, да:

8.4.1. гарантират, в съответствие с принципа на недискриминация, че всички лица, търсещи убежище, ще бъдат регистрирани на границата и ще получат възможност да подадат искане за бежански статут;

8.4.2. гарантират, че всички лица, търсещи убежище, независимо дали на границата или във вътрешността на страната, се ползват от едни и същи принципи и гаранции във връзка с искането им за бежански статут;

8.4.3. гарантират приемането на ясни и задължителни указания за отнасянето към лицата, търсещи убежище, на граничните пунктове, в съответствие с международното право в областта на правата на човека и правото и стандартите относно бежанците;

8.5. във връзка с правото на жалба със суспензивно действие: да гарантират зачитането на правото на ефективно средство за защита по чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека, включително и на правото на жалба срещу отказ и на правото на спиране изпълнението на мерките до произнасянето на националните власти по тяхната съвместимост с Европейската конвенция за правата на човека;

...”

C. Комисарят по правата на човека

38. Комисарят по правата на човека е издал препоръка относно правата на чужденците, желаещи да влязат в страна членка на Съвета на Европа, и относно принудителното изпълнение на заповедите за експулсиране (CommDH(2001)19). В препоръката, издадена на 19 септември 2001 г., се подчертава по-специално следното:

„11. От съществено значение е правото на съдебни средства за защита по смисъла на чл. 13 от ЕКПЧ да бъде гарантирано не само по закон, но и на практика, когато лицето твърди, че компетентните власти са нарушили или е вероятно да нарушат право, гарантирано от ЕКПЧ. Правото на ефективно средство за защита трябва да бъде гарантирано на всеки, който желае да оспори заповед за връщане (refoulement) или експулсиране. То трябва да бъде годно да доведе до спиране на принудителното изпълнение на заповедта за експулсиране, поне в случаите, когато се твърди нарушение на членове 2 или 3 от ЕКПЧ.”

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 3

39. Жалбоподателят, който твърди, че ще бъде изложен на риск от изтезания или нечовешко или унизително отнасяне, ако бъде депортиран в Еритрея, се оплаква от липсата в националното право на средство за защита със суспензивно действие по отношение на решенията, с които на чужденците се отказва разрешение да влязат в страната и се разпорежда депортирането им, независимо дали търсят убежище и независимо от рисковете, били те претендирани или реални. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3, които предвиждат:

Член 13

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”

Член 3

„Никой няма да бъде подлаган на изтезания или на нечовешко или унизително отнасяне или наказание.”

A. Становища на страните

1. Жалбоподателят

40. Жалбоподателят твърди на първо място, че съгласно практиката на Съда, не е необходимо да се установи, че е имало действително нарушение на правата и свободите по Конвенцията, за да се направи оплакване за нарушение на чл. 13: правото на ефективно средство е гарантирано на всеки, който твърди, че едно от тези права и свободи е било нарушено, ако твърдението е „защитимо” за целите на Конвенцията.

Той също така посочва, че в неговия случай – след като въпросните средства са били изчерпани и поради стечението на обстоятелствата (липса на доказателства за произхода му и отказ на посолството на Еритрея да му издаде пасаван) и последвалата привременна мярка, посочена от Съда, планираното му извеждане от страната е било осуетено – френските власти са му предоставили бежански статут и са му издали разрешение за пребиваване. Той е отбелязал, че въз основа на тези факти Съдът е заключил в решението си по допустимост, че жалбоподателят е загубил статуса си на „жертва” във връзка с чл. 3. Според жалбоподателя обаче, това не намалява нито защитимия характер на оплакването му по чл. 3, нито факта, че лицата, които подобно на него искат убежище на границата, нямат „ефективно средство” по смисъла на чл. 13, чрез което да избегнат депортиране в страна, в която съществува риск да бъдат подложени на нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

41. Също така, жалбоподателят твърди, че съгласно закона, търсещият убежище може да получи отказ да влезе в страната и да бъде депортиран единствено в случай че искането му за убежище, подадено на границата, е „явно необосновано”. При липсата на ефективен контрол от страна на съдилищата обаче, административните власти прилагат това понятие неправилно, както е видно от неговия случай. Той е представил документ от френското Министерство на вътрешните работи, озаглавен „Убежище на границата – статистика за 2004 г.”, който показва, че 92.3% от исканията за убежище, подадени на граничните пунктове, са били обявени за явно необосновани през 2004 г. (Съотношението през 2003 г. е 96.2%; на практика обаче почти всеки втори кандидат-бежанец – 48%, или 1 247 лица – е получил разрешение да влезе в страната през 2004 г., тъй като му е било отказано разрешение да се качи на борда, срокът за задържане на лицето в зоната за изчакване е изтекъл, не е бил организиран обратен полет, не е съществувала подходяща дестинация, където да бъде изпратено лицето, или съдията по задържанията и свободите е издал заповед в негова полза.) Що се отнася до нарасналия брой положителни препоръки от страна на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство през 2005 г., на които се позовава правителството – нарастване, което трябва да се разглежда в неговия контекст, тъй като почти 88% от заявленията въпреки това са отхвърлени като „явно необосновани” – това се дължи на промяна на начина, по който се изчислява съотношението на положителните решения, и на пристигането през съответната година на голям брой чеченци и кубински дисиденти на летище Роаси.

Принудителното и системно връщане на търсещи убежище лица в рамките на часове след отхвърлянето на заявленията им като „явно необосновани” е правилото. Поради това, средният престой в зоната за изчакване е 1.82 дни, а 89% от подадените на границата заявления за убежище са разглеждани в срок до четири дни. Жалбоподателят намира, че „самата структура на системата за съдебна защита на търсещи убежище лица на границата [е била] неефективна и не е гарантира[ла] основните права”.

42. Що се отнася до средствата за обжалване на решения, с които се отказва допускане, жалбоподателят твърди на първо място, че процедурата, включваща спешно заявление до председателя на административния съд (членове L. 521-1 и L. 521-2 от Кодекса за административните съдилища) – която той е използвал безуспешно – е била неефективна, тъй като не е имала суспензивно действие и е била предмет на много строги изисквания, които са били тълкувани стеснително (съответното лице е трябвало да докаже съществуването на сериозно и явно незаконно нарушение на основна свобода). Френската система е била подобна в това отношение на белгийската система, която Съдът в Čonka срещу Белгия (№ 51564/99, ECHR 2002‑I) е намерил за несъответстваща на изискванията на чл. 13 поради тази причина. Жалбоподателят също така заявява, че противно на твърденията на правителството, не е имало „последователна” практика, според която властите са се въздържали да депортират засегнатите лица до произнасянето на съдията по спешните заявления. Като се позовава на решението в Čonka (цитирано по-горе, § 83), жалбоподателят добавя, че във всеки случай такава практика, която зависи от добрата воля на една от страните и може да бъде преустановена по всяко време, „не е заместител на основната процесуална гаранция, която предлага едно средство за защита със суспензивно действие”.

В допълнение, дежурните съдии в Административния съд в Сержи-Понтоаз (които са били въвлечени най-непосредствено, тъй като исканията за убежище на границата са внасяни почти изключително на летище Роаси) са използвали повече или по-малко системно процедура за „филтриране”, за да отхвърлят исканията като „явно необосновани”; това е видно от отговора на спешното заявление на жалбоподателя. В такива случаи съдията се произнася без публично или състезателно заседание и без присъствието на засегнатото лице, като разчита единствено на представените от последното документи (които обикновено не са преведени) и на неблагоприятните, стереотипни решения на административните власти.

Вярно е, че през 2004 г. съдията по спешните заявления на Административния съд Сержи-Понтоаз се е произнесъл положително по 17 от 39 случая, с които е бил сезиран (43.6%). Това съотношение обаче трябва да се разглежда единствено в светлината на 2 548 искания за убежище, регистрирани в зоните за изчакване през онази година, за да се направи изводът, че то свидетелства не толкова за ефективността на процедурата, колкото за отричането на правата на търсещите убежище в зоните за изчакване. В действителност, засегнатите лица често са били депортирани, преди административният съдия дори да им връчи призовка за съдебното заседание.

Освен това, би било нереалистично да се предполага, че чужденец, който е държан в зоната за изчакване в очакване на депортирането си съгласно подлежащо на изпълнение решение, което може да бъде изпълнено всеки момент, който не говори непременно френски и няма достъп до правна помощ, ще бъде в състояние да подаде заявление от такъв характер пред административния съд, да изпрати четири копия от него с препоръчана поща или да ги внесе в регистратурата и да води такава технически усложнена процедура. Жалбоподателят е изключение в това отношение, тъй като е получил доброволно съдействие от неправителствени организации и от адвокат. Дори да се приеме, че средство от такъв характер по принцип може да се счита за ефективно по смисъла на чл. 13, то не може да бъде счетено за ефективно в настоящия случай, тъй като заявлението на жалбоподателя е било отхвърлено окончателно и по съкратена процедура, без подробно разглеждане, разследване, заседание, състезателно производство или представяне или разглеждане на доказателства.

Единствената възможна жалба срещу решението на съдията по спешните жалби е било касационна жалба до Държавния съвет, която не е имала суспензивно действие. Подобна жалба е можела да се основава единствено на формални или чисто правни аргументи (което означава, че преценката на фактите, извършена от трибунала по фактите при упражняване на неограничената му дискреция, не може да се поставя под съмнение), и е изисквала участието на специализиран адвокат. За търсещите убежище лица е практически невъзможно да получат правна помощ, тъй като жалбоподателите трябва да са юридически и обичайно пребиваващи във Франция и трябва да представят ad hoc формуляр за заявление на френски, придружен от доказателство за доходи, а решението се взима в рамките на няколко месеца. В това отношение жалбоподателят отново е изключение, тъй като е получил безплатна правна помощ от специализиран адвокат благодарение на намесата на неговия адвокат на първа инстанция и на Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите. Във всеки случай, в настоящия случай Държавният съвет се е произнесъл едва на 11 август 2005 г., или повече от месец след подаването на жалбата, като е решил, че не е необходимо да се произнася по същество.

43. Същото би било вярно и ако жалбоподателят беше подал жалба до административните съдилища срещу решението, с което му е било отказано разрешение да влезе и е било разпоредено депортирането му. Произнасянето по такава жалба би отнело няколко години и съдът по всяка вероятност би приел, в съответствие със съществуващата съдебна практика, че вече не е необходимо да се произнася, тъй като жалбоподателят в крайна сметка е получил разрешение за влизане в страната поради привременната мярка, която Съдът е определил на правителството съгласно чл. 39 от Правилника.

44. Жалбоподателят отново заявява убеждението си, че е бил спасен единствено от обстоятелствата, и по-конкретно от отказа на еритрейския посланик, на когото френските власти са представили версията на жалбоподателя относно събитията около заявлението му за убежище, като по този начин са го направили още по уязвим към репресии, ако се върне в Еритрея – да издаде пасаван, и най-вече от приложението на чл. 39 от Правилника.

2. Правителството

45. Основният аргумент на правителството е, че чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3 не се прилага в настоящия случай. На първо място, от 7 ноември 2005 г. (датата на получаване на бежански статут) жалбоподателят вече не е изложен на риск от депортиране, поради което оплакването по чл. 3 вече не е „защитимо”, а чл. 13 вече не може да бъде приложен във връзка с тази разпоредба. Второ, според правителството, жалбоподателят е загубил статуса си на жертва, тъй като чл. 13 не може да бъде отделен от разпоредбите, във връзка с които се прилага. Тъй като той повече не може да твърди, че е жертва на нарушение на чл. 3, той не може да твърди и че е жертва на нарушение на чл. 13 във връзка с тази разпоредба.

46. Като алтернатива, правителството твърди, че оплакването е неоснователно.

47. То твърди, че процедурата за „спешно заявление за спиране на изпълнението” (чл. L. 521-1 of Кодекса за административните съдилища) и процедурата за „спешно заявление за заповед за защита на интересите на заявителя” или „спешно заявление за защита на основна свобода” (чл. L. 521-2 от Кодекса) дават възможност за спиране на мярка, която може да доведе до нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Като се позовава по-конкретно на решенията в Soering срещу Обединеното кралство (7 юли 1989 г., § 123, Series A no. 161) и Vilvarajah and Others срещу Обединеното кралство (30 октомври 1991 г., § 125, Series A no. 215), правителството добавя, че изискваното средство за защита не е задължително да има автоматично суспензивно действие: достатъчно е то да има суспензивно действие „на практика”. Такъв е случаят със спешните заявления до административните съдилища, тъй като на практика властите не са пристъпили към депортиране след произнасянето на съдията по спешните заявления.

Правителството твърди, че жалбоподателят е използвал това средство във връзка с решението, с което му е било отказано разрешение за влизане в страната, и че съдията по спешните заявления е разгледал жалбата му от 7 юли 2005 г. още на следващия ден. То намира, че поради тази причина случаят на жалбоподателя е бил разгледан с необходимите гаранции за надеждност и независимост, изисквани от практиката на Съда, тъй като съдията по спешните заявления е основал решението си на обективни доказателства, оценени при упражняването на неограничената му свобода на преценка.

48. Правителството също така заявява, че съотношението на положителните препоръки, издадени от Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство във връзка със заявления, направени на граничните пунктове през 2005 г., е било 22.2%, или три пъти повече от съотношението на лицата, допуснати през същата година чрез процедурата за търсене на убежище (8.2%). Според него, тази разлика показва, че при съмнение се решава в полза на лицата, търсещи убежище на граничните пунктове. На правителството не са известни случаи, в които депортирането на чужденец е довело до подлагането му впоследствие на отнасяне в нарушение на чл. 3 от Конвенцията или на чл. 33 от Женевската конвенция.

В отговор на становището на Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите (виж по-долу), правителството добавя по-конкретно, че процедурата по разглеждане на заявления за убежище на границата е била значително променена със Закон № 2003-1176 от 10 декември 2003 г.; поради това, съотношението на допуснатите лица, търсещи убежище на границата от 9.3% през 2004 г., трябва да се разглежда във връзка с цитираното по-горе съотношение от 22.2% за 2005 г. Що се отнася до времето, използвано за разглеждане на исканията за убежище на границата, това е обяснено от законните срокове за задържане на лица в зоните за изчакване. Правителството също така е подчертало, че Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите е установило само шест случая в периода от 1999 до 2005 г., в които неблагоприятна препоръка, издадена на границата, е била впоследствие отменена, а на лицето е бил предоставен статут на бежанец. Според него, във всеки случай е било трудно да се направи паралел между процедурите за предоставяне на убежище на границата и на френска територия, тъй като взетите решения се отнасяли до различни случаи. То нямало точна статистика по този въпрос, но заявява, че през 2005 г. Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство е издала 2 278 препоръки в рамките на процедурата за търсене на убежище на границата.

B. Становище на третата встъпила в производството страна - Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите

49. Становището на Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите – неправителствена организация, имаща за цел да предоставя правна и хуманитарна помощ на чужденци със затруднения на френските гранични пунктове – се отнася до положението на лицата, търсещи убежище на границата. Организацията най-напред посочва, че са й известни няколко случая (шестнадесет през 2006 г.), в които чужденци са имали сериозни трудности при регистрирането на исканията им за разрешение за влизане във Франция, за да потърсят убежище. Някои от тях е трябвало да чакат в продължение на няколко дни в „международната зона”, без храна и нощувайки на седалки, преди летищната и гранична полиция да се съгласи да придвижи искането им и да им даде достъп до „зоната за изчакване”.

Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите също така посочва комуникационните проблеми, с които се сблъскват търсещите убежище на границата, докато искат разрешение за допускане, поради лошия стандарт и неподходящия характер на осигурения превод.

Организацията взима становище и по статистиката относно заявленията за убежище на границата, публикувани от Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство. Броят на заявленията за убежище на границата е спаднал с 57% през 2004 г. и с 9.4% през 2005 г.; 7.7% от жалбоподателите са получили разрешение да влязат в страната през 2004 г., а 22.2% - през 2005 г. Според Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите, това намаляване на броя на търсещите убежище на границата се дължи на мерките, предприети от правителството за недопускане на идването на чужденци във Франция (в нарушение на Женевската конвенция, когато съответните лица са бежанци). Като пример за такива мерки организацията цитира увеличеното използване на визи за летищен транзит (които сега се изискват от гражданите на около тридесет държави), тежките санкции за превозвачите и проверките при напускане на самолета (не било рядкост лица да получават отказ за влизане след такива проверки, преди дори да имат възможност да регистрират заявление за убежище).

Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите добавя, че според данните на Министерството на вътрешните работи, през 2005 г. 89% от заявленията за убежище, направени на границата, са били разглеждани в рамките на четири дни от подаването им. Проверката се състояла в разговор и изготвяне на препоръка от длъжностно лице от Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, последвани от решение на Министерството на вътрешните работи (което като цяло е в съответствие с препоръката). Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите подчертава, че търсещите убежище лица често нямат документи, с които да обосноват твърденията си, и че скоростта, с която се обработват заявленията, ги затруднява при снабдяването с нужните документи. Организацията по-конкретно се оплаква от факта, че административните власти, за да преценят дали дадено заявление е „явно необосновано”, го разглеждали в подробности по същество, докато от тях се изисквало единствено да проверят набързо, дали причините, посочени от търсещия убежище, показват, че той се нуждае от защита, за да отсеят лицата, които искат да влязат във Франция поради други причини (работа, събиране със семейството и др.), без да спазят процедурата по издаване на виза. Като правят това, властите отричат на търсещите убежище гаранциите, които им предлага процедурата по търсене на убежище след получаване на разрешение за влизане в страната. (Това включва решение на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство – която има необходимите ресурси за извършване на необходимите проверки – взето след пълно разглеждане на искането и подлежащо на обжалване със суспензивно действие.) Не било необичайно за търсещи убежище, чието заявление на границата е било обявено за „явно необосновано”, да успеят да влязат в страната по друг начин и впоследствие да получат статут на бежанец. В подкрепа на това твърдение Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите описва случаите на шест лица, които са попаднали в такава ситуация през 2004 или 2005 г. (някои от които междувременно са били подложени на наказателно преследване поради нарушаването на заповедта за извеждането им от страната). То представя също декларация от 19 април 2006 г. от генералния секретар на Cimade, екуменична неправителствена организация за взаимопомощ, която работи в центрове за административно задържане.

50. В допълнение, Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите представя доклад, публикуван на 25 ноември 2003 г., относно процедурата за допускане в страната като търсещо убежище лице, озаглавен „Руската рулетка на убежището на границата – зоните за изчакване: кой прилага погрешно процедурата?” (La roulette russe de l’asile à la frontière – zone d’attente: qui détourne la procédure ?), в който изразява своите „притеснения” във връзка с процедурата за търсене на убежище на границата. То подчертава по-конкретно, че „няма жалба” срещу неблагоприятно решение на административните власти, тъй като при липсата на средство за защита със суспензивно действие жалбоподателите могат да бъдат депортирани в страната, от която са дошли, единствено въз основа на този отказ. Според Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите:

„... Това филтриране, което се извършва на границата по отношение на хиляди хора всяка година, без какъвто и да било ефективен контрол от страна на административните съдилища, винаги е имало като приоритет контролирането на потока от имигранти, вместо защитата на бежанците. От повече от една година обаче административната машина прегря и стотици търсещи убежище лица бяха депортирани, понякога с чартърни полети, организирани от Министерството на вътрешните работи, въпреки че имаха сериозни причини да се страхуват от преследване от властите в родината си, а в някои случаи, дори и в страната, в която са пребивавали транзитно за определен период от време. Други не са депортирани от държавата, а са осъдени на лишаване от свобода единствено защото са отказали да се съобразят с решение, чиято законност и легитимност са най-меко казано спорни. В продължение на петнадесет години Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите ... се опитва да съдейства на тези лица, разчитащи на останките от правото на убежище. Тя наблюдава тенденцията към още по-строги административни практики, които свеждат до нула конституционното право да се претендира убежище ...”

В своя доклад, Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите отбелязва съществен спад в съотношението на търсещите убежище лица, които получават разрешение да влязат в страната (спадащи от 60% през 1995 г. до 20% през 2001 и 2002 г., 18.8% през ноември 2002 г. и 3.4% през март 2003 г.), което отдава на умишлена политика от страна на властите. Като анализира серия от решения, с които се отказва достъп до страната през 2003 г., тя заключава, че това е било резултат от „опасно изкривяване” от страна на властите на понятието „явно необоснован” по смисъла на чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището. Причините, посочени от административните власти „[отиват] далеч отвъд границите на строгото разглеждане на въпроса, дали заявленията [са] „явно необосновани”, и съдържат все по-неприемливи аргументи, имащи за цел да оправдаят отхвърлянето на заявленията за убежище”. Според Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите, от съдебната практика е видно, „че такова разглеждане трябва да се ограничи до повърхностна оценка, имаща за цел единствено да отсее заявленията, които явно не попадат в обхвата на правото на убежище, като по този начин оставят функцията по оценка и проверка на заявленията на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство” (в тази връзка то се позовава на решението на Конституционния съвет DC 92 307 от 25 февруари 1992 г. и на решението на пленума на Държавния съвет от 18 декември 1996 г. в Rogers (Revue française de droit administratif, 1997-2, стр. 281) и на решението на Административния съд на Париж от 5 май 2005 г. по делото Avila Martinez срещу Министерство на вътрешните работи). Според Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите, „това, което става на практика, е доста далеч от тази теория и от съдебната практика”.

51. Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите посочва, че на 5 март 2004 г. е подписало договор с министъра на вътрешните работи (който впоследствие е бил продължен), който му позволява за период от шест месеца да предоставя редовно съдействие на чужденци, на които е било отказано разрешение да влязат във Франция и които са задържани в зоната за изчакване на летище Роаси. То представя документ, озаглавен „Границата и законът: зоната за изчакване Роаси според наблюденията на Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите” (La frontière et le droit: la zone d’attente de Roissy sous le regard de l’ANAFÉ), в който се описва подробно опита му в тази зона. В допълнение към описаните по-горе трудности, документът критикува „политика, която изглежда изцяло мотивирана от съображения за сигурност и граничен контрол за сметка на човешките права, и по-конкретно забраната за нечовешко или унизително отнасяне или наказание и специфичните права на непълнолетните”, а също и „практика на почти системен отказ да се разреши влизане в страната с цел искане на убежище в нарушение на Женевската конвенция”. Според Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите, „процедурата за търсене на убежище на границата [е] все по-вероятно да доведе до отказ и е враждебна спрямо интересите на лицата, търсещи убежище”.

52. Най-накрая, Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите представя заключенията и препоръките на Комитета на ООН против изтезанията от 3 април 2006 г. по отношение на Франция, приети на 24 ноември 2005 г. (документ CAT/C/FRA/CO/3). Под заглавието „Въпроси, будещи тревога, и препоръки” и подзаглавието „Non-refoulement”, Комитетът посочва, че е „загрижен за съкратения характер на така наречената приоритетна процедура за разглеждане на заявленията, подадени в центровете за административно задържане или на границите, която не позволява оценка на рисковете, попадащи в приложното поле на чл. 3 от Конвенцията [против изтезанията и другите форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание] ...” (Според чл. 3, “[н]икоя държава - страна по конвенцията, не може да експулсира, връща („rеfоulеr”) или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания...”.). В т. 7 от доклада се посочва следното:

„7. Макар и да отбелязва, че след влизането в сила на Закона от 30 юни 2000 г. решението за връщане (refoulement) на лице (отказ за влизане) може да бъде обект на заповед за временно спиране или временна забрана, Комитетът е загрижен, че тези процедури нямат суспензивно действие, тъй като „решението, с което се отказва разрешение за влизане, може да бъде изпълнено служебно от администрацията” след внасяне на жалбата и преди произнасянето на съдията по спирането на заповедта за извеждане от страната (чл. 3).

Комитетът припомня своята препоръка (A/53/44, пар. 145), че решението за връщане (refoulement) (отказ за влизане), което има за последица заповед за депортиране, трябва да подлежи на обжалване със суспензивно действие от момента на внасяне на жалбата. Комитетът също така препоръчва държавата членка да вземе необходимите мерки, за да гарантира, че лицата, спрямо които е издадена заповед за извеждане от страната, ще имат достъп до всички съществуващи средства за защита, включително и до процедурата за сезиране на Комитета против изтезанията съгласно чл. 22 от Конвенцията.”

Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите добавя, че Националният консултативен комитет по правата на човека е приел препоръка, в която посочва, че „всяко решение, с което се отказва приемане в страната, което има за последица депортирането на лицето, търсещо убежище, трябва да може да бъде обжалвано със суспензивно действие пред административните съдилища в разумен срок”.

C. Преценката на Съда

53. Съдът най-напред припомня общите принципи, установени в практиката му.

Съдът отбелязва, че чл. 13 гарантира наличието на национално ниво на средство за защита за привеждане в действие на същността на правата и свободите по Конвенцията, в каквато и форма да са гарантирани те в националния правен ред. Така ефектът от тази разпоредба е, че се изисква предоставянето на вътрешноправно средство, позволяващо разглеждането по същество на „защитимо твърдение” по Конвенцията и предоставянето на подходяща обезвреда. Обхватът на задължението на договарящите държави по чл. 13 се променя в зависимост от естеството на оплакването на жалбоподателя; все пак, средството за защита, изисквано от чл. 13, трябва да бъде „ефективно” на практика, както и по закон. „Ефективността” на „средството за защита” по смисъла на чл. 13 не зависи от сигурността на благоприятния изход за жалбоподателя. Също така, „националните власти”, посочени в разпоредбата, не е необходимо да бъдат съдебни власти; въпреки това, ако не са такива, техните правомощия и гаранциите, които осигуряват, са относими при преценката на въпроса, дали средството пред тях е ефективно. Също така, дори и ако едно единствено средство само по себе си не отговаря напълно на изискванията на чл. 13, съвкупността от средства за защита, предоставени от националния закон, може да удовлетворява тези изисквания (виж, наред с много други източници, цитираното по-горе Čonka, § 75).

54. Освен това, Съдът отбелязва, че съгласно националния закон решение, с което се отказва разрешение за влизане в страната, като това по настоящото дело, действа като пречка пред внасянето на искане за убежище; освен това, такова решение подлежи на изпълнение и последицата от него е, че засегнатото лице може да бъде депортирано незабавно от страната, от която твърди, че е избягало. В настоящия случай обаче, след приложението на чл. 39 от Правилника, жалбоподателят е получил разрешение да влезе във Франция. В резултат на това той е имал възможност да подаде искане за убежище във Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, която му е предоставила статут на бежанец на 7 ноември 2005 г. С оглед на факта, че съгласно чл. 33 от Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. относно статута на бежанците вече не е било възможно връщането на жалбоподателя в родината му, Съдът е заключил в решението си по допустимост от 10 октомври 2006 г. (§ 36), че той е загубил статуса си на жертва на твърдяното нарушение на чл. 3. Въз основа на тази констатация във връзка с оплакването по чл. 3, Съдът е заключил, че „[в настоящия случай възниква] въпрос за приложимостта на чл. 13 във връзка с тази разпоредба”. Той е присъединил този въпрос към въпросите по съществото на жалбата (виж решението за допустимост, § 49).

55. По този въпрос правителството твърди, че след 7 ноември 2005 г. (датата, на която е получил статут на бежанец), жалбоподателят вече не е изправен пред никаква заплаха от депортиране, поради което оплакването по чл. 3 вече не е „защитимо” и жалбоподателят не може повече да се позовава на чл. 13 във връзка с тази разпоредба.

Съдът не споделя това становище. Той отбелязва, че в решението си по допустимостта на жалбата (§ 49) той е приел, че аргументът на жалбоподателя във връзка с опасността от малтретиране в Еритрея е достатъчно правдоподобен, за да обоснове заключението, че се повдига въпрос по съществото на чл. 3. От това следва, че оплакването по чл. 3 е „защитимо”, в резултат на което жалбоподателят има право по принцип да се позове на тази разпоредба във връзка с чл. 13 (в допълнение към Rotaru v. Romania ([ГК], № 28341/95, § 67, ECHR 2000-V), цитирано в решението по допустимост, и цитираното по-горе Čonka, §§ 75-76, виж например Shamayev and Others срещу Грузия и Русия, № 36378/02, §§ 444-45, ECHR 2005‑III). Освен това, без да поставя под въпрос защитимия характер на това оплакване, фактът, че Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство впоследствие е предоставила на жалбоподателя статут на бежанец, го потвърждава. Същото се отнася и до меморандума от заместник-ръководителя на отдела по право и международни отношения на Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, в което се посочва, че „поради това Агенцията счита, с оглед – наред с други съображения – на нечовешките условия на задържане, на които [жалбоподателят] вече е бил подложен в своята родина, че депортирането му в Еритрея би го изложило на опасност от преследване по смисъла на Женевската конвенция” (виж параграф 20 по-горе).

56. Съдът не е убеден и от аргумента на правителството, че тъй като чл. 13 е неразривно свързан с членовете от Конвенцията, с които е комбиниран, жалбоподателят повече не може да твърди, че е жертва на нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3, като се има предвид, че той вече не е жертва на твърдяното нарушение на последната разпоредба.

Най-напред, твърдяното нарушение в това отношение (свързано с недостатъци на процедурата, която е на разположение на лица, които при пристигане на границата твърдят, че са изложени на опасност от третиране, забранено от чл. 3, и искат разрешение за влизане в страната, за да подадат искане за убежище) вече е било настъпило по времето, когато опасността от депортиране на жалбоподателя в Еритрея е престанала да съществува (по отношение на значимостта на този фактор виж, mutatis mutandis, Association SOS Attentats and de Boëry срещу Франция (реш. по допустимост) [ГК], № 76642/01, § 34, ECHR 2006‑XIV). Жалбоподателят е получил бежански статут на 7 ноември 2005 г., доста след последното решение на националните съдилища по жалбата, чиято неефективност е предмет на оплакването пред Съда (Държавният съвет е решил на 11 август 2005 г., че не е необходимо да се произнася по жалбата срещу заповедта от 8 юли 2005 г. на съдията по спешните заявления (виж параграф 19 по-горе)).

Второ, както Съдът е припомнил в решението си по допустимостта на жалбата (§ 36), решение или мярка, които са благоприятни за жалбоподателя, по принцип не са достатъчни, за да го лишат от статуса на жертва, освен ако националните власти не са признали, изрично или по същество, твърдяното нарушение на Конвенцията и не са предоставили обезвреда. В настоящия случай е очевидно, че тези условия не са спазени по отношение на оплакването по членове 13 и 3, взети заедно. Фактът, че жалбоподателят не е бил депортиран в Еритрея и в крайна сметка е получил разрешение за влизане във Франция, за да подаде искане за убежище, изглежда се дължи на това, че не му е бил издаден пропуск от посолството на Еритрея, а впоследствие на приложението на чл. 39 от Правилника на Съда. Освен това, Съдът отбелязва в това отношение, че административното разрешение за влизане в страната и пропускът, издаден на 20 юли 2005 г., а също и решението на Държавния съвет от 11 август 2005 г. изрично се позовават на чл. 39 от Правилника и на привременната мярка, взета в съответствие с тази разпоредба (виж параграфи 17 и 19 по-горе).

57. Поради това, Съдът ще премине към разглеждане на оплакването по същество.

58. Според практиката на Съда, оплакване на жалбоподател, че депортирането му в трета страна може да има последици, водещи до нарушение на чл. 3 от Конвенцията, „трябва задължително да бъде разгледано внимателно от „националните власти”” (виж цитираното по-горе Shamayev and Others, § 448; виж също така Jabari срещу Турция, № 40035/98, § 39, ECHR 2000‑VIII). Въз основа на този принцип, Съдът е приемал, че понятието „ефективно средство” по чл. 13 във връзка с чл. 3 изисква „независимо и подробно разглеждане” на твърдение на физическо лице в такава ситуация, че „съществуват основателни опасения от отнасяне в нарушение на чл. 3”, а също и „възможност за спиране на изпълнението на оспорваните мерки” (виж цитираните по-горе решения, съответно § 460 и § 50).

По-конкретно, в Čonka (цитирано по-горе, §§ 79 и сл.) Съдът прие, по отношение на чл. 13 във връзка с чл. 4 от Протокол № 4 (забрана за колективно експулсиране на чужденци), че средството за защита не отговаря на изискванията на първата от тези разпоредби, ако няма суспензивно действие. По-конкретно Съдът прие (§ 79):

„Съдът намира, че понятието ефективно средство за защита по чл. 13 изисква средството да може да предотврати изпълнението на мерките, които са в нарушение на Конвенцията и чиито последици са потенциално необратими (виж, mutatis mutandis, цитираното по-горе Jabari, § 50). Следователно, би било несъвместимо с чл. 13, ако такива мерки могат да бъдат изпълнени, преди националните власти да са разгледали съответствието им с Конвенцията, въпреки че договарящите държави разполагат с известна свобода на преценка относно начина, по който те изпълняват задълженията си по тази разпоредба (виж Chahal [срещу Обединеното Кралство, 15 ноември 1996 г.], § 145 [Reports of Judgments and Decisions 1996-V]).”

С оглед на важността, която Съдът придава на чл. 3 от Конвенцията, и на необратимия характер на вредите, които могат да бъдат причинени, ако опасността от изтезания или малтретиране се реализира, тази констатация очевидно се прилага и в случаите, когато държава членка реши да депортира чужденец в дадена страна, въпреки наличието на основателни опасения, че там същият може да бъде изложен на такъв риск.

Съдът също така отбелязва, че необходимостта лица, които са изложени на такъв риск, да имат достъп до средство за защита със суспензивно действие във връзка със заповедта за извеждане от страната, е била подчертана от Комитета на министрите и от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа и от Комисаря по правата на човека (виж параграфи 36-38 по-горе). Същият подход е възприет от Комитета на ООН против изтезанията (виж параграф 52 по-горе) и от няколко неправителствени организации, включително от третата встъпила в производството страна. В допълнение, според последната, Френският национален консултативен комитет по правата на човека е приел препоръка, в която заявява, че „всяко решение, с което се отказва приемане в страната, което има за последица депортирането на лицето, търсещо убежище, трябва да може да бъде обжалвано със суспензивно действие пред административните съдилища в разумен срок” (виж параграф 52 по-горе).

59. Френският закон, като визира конкретно кандидат-бежанците, които твърдят, че са изложени на риск от такова естество, предвижда процедура, която несъмнено притежава тези характеристики, тъй като е основана на състезателно разглеждане на искането за убежище от Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство (държавна агенция), а при обжалване, от Комисията по жалбите на бежанците (съдебен орган), и забранява депортирането на търсещите убежище лица по време на процедурата. Жалбоподателят в крайна сметка е имал възможност да се възползва от тази процедура, след като е получил разрешение да влезе във Франция след прилагането на чл. 39 от Правилника на Съда.

Случаят на жалбоподателя обаче е пример за особено затруднение, което възниква, когато засегнатото лице се явява пред властите на граничните пунктове, например на летището.

60. За да подадат искане за убежище до Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство, чужденците трябва да бъдат на френска земя. Следователно, след като пристигнат на границата, те не могат да внесат заявление, освен ако не получат разрешение да влязат в страната. Ако нямат необходимите документи за тази цел, те трябва да поискат разрешение да влязат в страната като кандидат-бежанци; след това те са държани в „зона за изчакване”, докато административните власти се произнесат по въпроса, дали планираното заявление за убежище е „явно необосновано”. В случай че административните власти намират заявлението за „явно необосновано”, те отказват разрешение за влизане в страната, а засегнатото лице автоматично бива изведено от страната, без да има възможност да подаде заявление за убежище до Френската агенция за защита на бежанците и лицата без гражданство.

61. Жалбоподателят и третата встъпила в производството страна заявяват на първо място, че преценката, дали дадена жалба е „явно необоснована”, се прави след кратко разглеждане на ситуацията на лицето, търсещо убежище (както е видно от настоящия случай). Административните власти са разполагали с максимум двадесет дни, за да преценят, дали заявлението е „явно необосновано”, и ако това е така, да депортират съответното лице; този срок е твърде кратък, за да може последното да събере доказателства в подкрепа на заявлението си. (Третото встъпило в производството лице по-конкретно е посочило, че през 2005 г. 89% от жалбите са били разгледани за по-малко от четири дни, включително окончателното решение на министъра.) В допълнение, властите са прилагали понятието широко, отивайки отвъд повърхносната оценка, имаща за цел единствено да отсее заявленията, които очевидно не са попадали в обхвата на правото на убежище.

По последния въпрос правителството заявява, че критериите, приложени от административните власти при оценката, дали дадено заявление е „явно необосновано”, са се основавали на подробни критерии, произтичащи от резолюциите, приети в Лондон на 30 ноември и 1 декември 1992 г. от министрите, отговарящи за имиграцията на държавите членки на Европейските общности (които обаче според решението на пленума на Държавния съвет от 18 декември 1996 г. нямат правни последици). Критериите са били следните: „основанията, посочени в заявлението, не са свързани с убежището (икономически причини, чисто лично удобство и т.н.); заявлението се основава на умишлена измама (жалбоподателят прави явно лъжливи твърдения за своята националност, твърди неистини и т.н.); изявленията на жалбоподателя са лишени от всякакво съдържание, не съдържат никаква лична информация или не дават достатъчно подробности; жалбоподателят препраща към обща ситуация на размирици или несигурност, без да представи доказателства за личната си ситуация; изявленията му са напълно непоследователни или невероятни или съдържат сериозни противоречия, с което лишават разказа му от всякаква достоверност.”

Случаят на жалбоподателя подсказва, че административните власти оценяват истинската стойност на аргументите на лицата, търсещи убежище, свързани със страха им от преследване, въз основа на преписката, съставена в „зоната за изчакване”.

62. Третата встъпила в производството страна се оплаква от административна практика, която според нея противоречи на националната съдебна практика и която представлява заместване на преценката на административните власти в рамките на процедурата за убежище, с което лицата, търсещи убежище, биват лишени от гаранциите, съпътстващи тази процедура, особено при оценката на опасността, която би възникнала, ако бъдат върнати в родината си. Встъпилата в производството страна подчертава, че при липсата на каквато и да било възможност за обжалване по същество със суспензивно действие, голям брой чужденци са връщани по този начин в страни, където рискът да бъдат преследвани е реален.

63. Начинът, по който действа тази процедура (известна като „процедура за търсене на убежище на границата”) по принцип не предизвиква проблеми по Конвенцията в случаите, когато лицето, което търси убежище, не претендира, че е изложено на опасност, която попада в приложното поле на членове 2 или 3 от Конвенцията в своята родина. Проблем не би възникнал и ако лицата, които имат защитимо твърдение, че ще бъдат изложени на такъв риск, имат възможност да обжалват административното решение по отношение на „явната необоснованост” на заявлението си в рамките на процедура, отговаряща на горните изисквания.

64. В тази връзка Съдът отбелязва, че съответните лица могат да обжалват пред административните съдилища решението на министъра, с което им се отказва разрешение за влизане в страната. Такава жалба, макар и несъмнено да дава възможност за „независим и подробен” контрол над решението, няма суспензивен ефект и липсват установени срокове.

65. След влизането в сила на Закон № 2000-597 от 30 юни 2000 г., засегнатите лица имат възможност да внесат „спешно заявление за спиране на изпълнението” (чл. L. 521-1 от Кодекса за административните съдилища) или „спешно заявление за заповед за защита на интересите на заявителя” (известно и като „спешно заявление за защита на основна свобода”) (чл. L. 521-2 от Кодекса) до административните съдилища. Последната процедура – от която жалбоподателят безуспешно се е възползвал – позволява на съдията при спешни случаи да разпореди „необходимите мерки за защита на основна свобода”, която е била „нарушена сериозно и по явно незаконен начин” от административните органи. В случаи като настоящия тя изглежда особено уместна, тъй като Държавният съвет е приел, че правото на убежище е основна свобода, която предполага правото да се внесе заявление за статут на бежанец. Това от своя страна предполага, че чужденците, които поискат такъв статут, по принцип трябва да получат разрешение да останат в страната до произнасянето по искането им. Когато бъде внесено спешно заявление във връзка с отказ да се разреши влизане в страната, издадено спрямо кандидат-бежанец на границата поради „явна необоснованост” на искането му, съдията има правомощието да разгледа това основание и може, inter alia, да инструктира административните власти да предоставят на съответното лице право на влизане в страната (виж заповедта на Държавния съвет от 25 март 2003 г.). Съдията по спешните заявления трябва да се произнесе в срок от четиридесет и осем часа, по правило след провеждането на състезателно производство, включително и открито заседание, на което страните са призовани да се явят. Това позволява на засегнатото лице по-конкретно да представи случая си непосредствено пред съдията. Обжалването става пред Държавния съвет, който се произнася в срок от четиридесет и осем часа.

Следователно, лицето, чието искане за убежище е отхвърлено на границата, има достъп до процедура, която поне на пръв поглед осигурява сериозни гаранции.

Съдът обаче отбелязва, че жалбата до съдията по спешните заявления няма автоматично суспензивно действие, в резултат на което съответното лице може съвсем законно да бъде депортирано преди произнасянето на съдията. Този аспект е бил обект на критики от страна, наред с други, на Комитета на ООН против изтезанията (виж параграф 52 по-горе).

66. По този въпрос, както вече беше посочено, правителството твърди, позовавайки се по-конкретно на решенията Soering и Vilvarajah and Others (цитирани по-горе), наред с други аргументи, че изискваното средство за защита не е задължително да има суспензивно действие: достатъчно е да има суспензивно действие „на практика”. Според него, такъв е случаят със заявленията до съдията по спешните заявления, тъй като властите се въздържат от депортиране на съответното лице до произнасянето на съдията. Жалбоподателят отговаря по-конкретно, че не е съществувала „последователна” практика в този смисъл, което било потвърдено и от Националното сдружение в подкрепа на чужденци на границите. Той добавя, като се позовава на решението в Čonka (цитирано по-горе), че във всеки случай такава практика, която зависи от добрата воля на една от страните и може да бъде преустановена по всяко време, „не е заместител на основната процесуална гаранция, която предлага едно средство за защита със суспензивно действие”.

Съдът се съгласява с жалбоподателя по отношение на изводите, които трябва да бъдат направени в настоящия случай от решението Čonka, в което Съдът разглежда, наред с друго, съвместимостта на „извънредно спешната процедура” пред белгийския Държавен съвет с чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 4 от Протокол № 4. Въпросната процедура е подобна на процедурата за спешни заявления пред френските административни съдилища, която се разглежда по настоящото дело. В решението си, след като отбелязва, че заявленията, внесени в рамките на „извънредно спешната процедура”, нямат автоматично сусензивно действие, Съдът отхвърля аргумента на белгийското правителство, че въпросното средство все пак отговаря на изискванията на цитираните по-горе членове, тъй като на практика има суспензивно действие. В тази връзка Съдът подчертава по-конкретно, че „изискванията на чл. 13 и на други разпоредби на Конвенцията приемат формата на гаранция, а не на проста декларация за намерения или практически решения. Това е една от последиците на върховенството на закона, един от фундаменталните принципи на демократичното общество, който е присъщ на всички членове на Конвенцията” (§ 83). Той намира нарушение на основание, че „... [жалбоподателят] не е имал гаранция, че Държавният съвет и властите [биха] се съобразили във всеки един случай с тази практика, че Държавният съвет [би] постановил решението си и дори би разгледал делото преди експулсирането му, или че властите [биха] позволили минимален разумен период на отсрочка” (пак там).

С оглед на важността, която Съдът придава на чл. 3 от Конвенцията и на необратимия характер на вредите, които могат да настъпят, ако рискът от изтезания или малтретиране се реализира, тази констатация очевидно се прилага и в случаите, когато държава членка реши да депортира чужденец в страна, по отношение на която съществуват основателни опасения, че същият може да бъде изложен на такъв риск: чл. 13 изисква засегнатото лице да има достъп до средство с автоматично суспензивно действие.

67. Поради това, Съдът заключава в настоящия случай, че тъй като жалбоподателят не е имал достъп в „зоната за изчакване” до средство с автоматичен суспензивен ефект, той не е разполагал с „ефективно средство” във връзка с оплакването си по чл. 3 от Конвенцията. Следователно, има нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 5 § 1 (f) ОТ КОНВЕНЦИЯТА

68. Жалбоподателят се оплаква, че е бил незаконно лишен от свобода в нарушение на националното право. Позовава се на чл. 5 § 1 (f) от Конвенцията, който гласи:

„1. Βсеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода, освен в следните случаи и по реда, предвиден от закона:

...

(f) законосъобразен арест или лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната, или на лице, против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране.”

Жалбоподателят твърди, че съгласно националното законодателство, физически лица могат да бъдат държани в зоната за изчакване в продължение на най-много двадесет дни. Той обаче е пристигнал на летище Париж-Шарл дьо Гол на 29 юни 2005 г. и е бил държан там до 20 юли 2005 г., или двадесет и два дни. На практика той е бил държан в международната зона през първите два дни след пристигането си, тъй като летищната и гранична полиция упорито отказвала да регистрира искането му за разрешение за влизане в страната като кандидат-бежанец и да му позволи достъп до „зоната за изчакване” (виж параграф 10 по-горе). За съжаление, не било рядкост чужденците да се намерят в такова положение на граничните пунктове.

Жалбоподателят също така твърди, че макар и чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището да предвижда, че физическо лице може да бъде държано в зоната за изчакване само „за период от време, който е строго необходим за уреждането на отпътуването му, а ако лицето иска убежище, за разглеждането на въпроса, дали искането е явно необосновано”, той е бил държан там, след като административните власти са отхвърлили искането му за разрешение за влизане на тези основания (на 6 юли 2005 г.). Към 7 юли 2005 г. е станало ясно, че депортирането му в Еритрея или в която и да било друга страна (възможност, която дори не е била обсъждана от властите) не би било физически възможно, тъй като той нямал документ за самоличност (на този ден посолството на Еритрея е отказало да го признае и да му издаде пасаван) и не е било ясно откъде идва. Нещо повече, той е бил държан в зоната за изчакване и след 15 юли 2005 г., датата на привременната мярка, посочена от Съда спрямо правителството съгласно чл. 39 от Правилника на Съда, въпреки факта, че в светлината на решението Mamatkulov and Askarov срещу Турция ([ГК], №№ 46827/99 и 46951/99, ECHR 2005‑I) тази мярка е представлявала пречка пред депортирането му в Еритрея.

69. Правителството оспорва твърдението, че жалбоподателят е пристигнал на летище Роаси на 29 юни 2005 г. (виж параграф 10 по-горе) и е останал в международната зона в продължение на два дни. То добавя, че във всеки случай „лишаването му от свобода” по смисъла на чл. 5 § 1 е започнало едва на 1 юли 2005 г., датата, на която той се е явил пред граничната полиция. Правителството счита, че жалбоподателят в действителност не се е представил пред властите в международната зона в периода между 29 юни и 1 юли и че поради това е останал там по собствена воля през въпросните два дни; не може да има „лишаване от свобода” при липсата на каквато и да било принуда от страна на властите.

Поради това, продължителността на лишаването от свобода на жалбоподателя не е надвишила законния максимален срок от двадесет дни. Освен това, то е било резултат от решенията, взети под надзора на съдебната власт: първоначалното решение е било взето от административните власти на 1 юли 2005 г. и е било продължено, съгласно закона, на 3 юли. То е било продължено отново на 5 и 13 юли от съдията по задържанията и свободите към първоинстанционния съд в Бобини след изслушване на жалбоподателя.

Що се отнася до задържането на жалбоподателя в зоната за изчакване след 15 юли 2005 г., правителството твърди, че съмненията относно самоличността му продължавали, подсилвани от отказа на посланика на Еритрея да го признае като гражданин на тази страна, и че властите са били длъжни да извършат проверки в това отношение, преди да му позволят да влезе във Франция. Поради това, жалбоподателят е останал в зоната за изчакване между 15 и 20 юли 2005 г. Според правителството, тази ситуация не поражда никакви трудности в светлината на практиката на Съда, установена с цитираното по-горе Mamatkulov and Askarov, тъй като мерките по чл. 39 „[са] имали за цел единствено да спрат изпълнението на мярката за „refoulement” или депортирането до произнасянето на Съда, за да се предотврати настъпването на непоправими вреди за жертвата на твърдяното нарушение и подронването на интегритета и ефективността на окончателното решение[;] те не [са] имали за цел в онзи момент на процедурата да поставят под въпрос валидността на решението, с което е било отказано разрешение за влизане или с което е било разпоредено депортирането на съответното лице, или на произтичащото от това временно лишаване от свобода[;] последиците от тези решения [са били] просто „замразени” временно до произнасянето на Съда, което означава, че действителното депортиране на жалбоподателя не е [можело] да се извърши в онзи момент”.

70. Съдът най-напред отбелязва, че жалбоподателят не е представил никакви prima facie доказателства, които да подкрепят твърдението му, че е пристигнал на летище Париж-Шарл дьо Гол на 29 юни 2005 г. Той също така отбелязва, че правителството, което оспорва версията му, заявява, че е проверило списъците на пътниците от пристигащите полети на летище Роаси и ЮАР на 29 и 30 юни и 1 юли 2005 г. и че не е имало информация за пътник на име Gebremedhin, Gaberamadhien или Eider (име, което според жалбоподателя е било вписано в използвания от него паспорт – виж параграф 10 по-горе).

Поради това, по този въпрос Съдът достига до същото заключение като правителството, а именно, че от информацията по делото няма данни жалбоподателят да е пристигнал на летището преди 1 юли 2005 г. и че единственият надежден документ е докладът, изготвен от летищната и гранична полиция на 1 юли, в който се посочва, че жалбоподателят е бил разпитан в 11 ч. на същия ден.

При тези обстоятелства, „лишаването от свобода”, на което жалбоподателят е бил подложен, трябва да се счита, че е започнало на датата, на която той е бил настанен в „зоната за изчакване”, а именно 1 юли 2005 г. Установено е, че то е приключило на 20 юли 2005 г., датата, на която жалбоподателят е получил разрешение за влизане във Франция (виж параграф 17 по-горе), поради което не може да се приеме, че е надвишило максималния срок от двадесет дни, установен в националното законодателство.

71. Съдът също така отбелязва, че жалбоподателят не твърди, че настаняването му в зоната за изчакване на 1 юли само по себе си е в нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията. Както е отбелязал в решението си по допустимост от 10 октомври 2006 г. (§ 58), жалбоподателят се оплаква единствено от това, че е бил държан в зоната за изчакване за определен период от време след решението от 6 юли 2005 г., с което му е било отказано разрешение за влизане в страната.

72. Що се отнася до подробностите около посещението на жалбоподателя в посолството на Еритрея на 7 юли 2005 г., Съдът отбелязва, че по делото няма доказателства, подкрепящи твърдението на жалбоподателя, което е оспорено от правителството, че посланикът е отказал веднъж и завинаги да издаде пасаван на жалбоподателя (виж параграф 16 по-горе). Поради това, от твърдението му не могат да бъдат направени изводи по отношение на чл. 5 § 1 от Конвенцията.

73. Трябва обаче да се вземе под внимание фактът, че на 15 юли 2005 г. председателят на камарата, на която делото е било разпределено първоначално, е решил да укаже на правителството, съгласно чл. 39 от Правилника на Съда, че е желателно в интерес на страните и на правилното провеждане на процедурата пред Съда, жалбоподателят да не бъде депортиран в Еритрея преди полунощ на 30 август 2005 г.

Съдът припомня в тази връзка, че договарящите държави са длъжни съгласно чл. 34 от Конвенцията да изпълнят привременните мерки, посочени съгласно чл. 39 от Правилника (виж цитираното по-горе Mamatkulov and Askarov, §§ 99‑129). От това следва, че в настоящия случай правителството не е можело да депортира жалбоподателя в Еритрея след 15 юли 2005 г., без да наруши задълженията си по Конвенцията. Вярно е, че мерките, посочени съгласно чл. 39 от Правилника, са само временни. Въпреки това, мярката, посочена в настоящия случай от председателя на камарата, на която делото е било разпределено първоначално, е била валидна до 30 август 2005 г., т.е. след 20 юли 2005 г. (датата, на която жалбоподателят е напуснал зоната за изчакване). Освен това, правителството не е поискало мярката да бъде вдигната в периода между 15 и 20 юли.

74. Изпълнението на привременна мярка след инструкции от Съда към държава членка, че би било желателно дадено лице да не бъде депортирано в дадена страна, само по себе си няма отношение към въпроса, дали лишаването от свобода, на което това лице е било подложено, съответства на чл. 5 § 1 от Конвенцията.

По-конкретно, тъй като приложението на чл. 39 не пречи на съответното лице да бъде изпратено в друга държава – при условие, че е установено, че властите на тази държава няма да го върнат в посочената от Съда страна – неговото задържане за тази цел може да представлява „законно” задържане на лице, „против което се предприемат действия за неговото експулсиране или екстрадиране” по смисъла на чл. 5 § 1 (f) от Конвенцията.

Освен това, макар и след приложението на чл. 39 от Правилника властите на държавата членка да нямат друга възможност, освен да преустановят лишаването от свобода на лицето с оглед на неговото „експулсиране”, което включва и даването на право на съответното лице да влезе в страната, задържането му за период, строго необходим за властите, за да могат да проверят, дали влизането му в страната е законно, може да представлява „законосъобразно лишаване от свобода на дадено лице с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната” по смисъла на чл. 5 § 1 (f). Освен това, не може да се изключи вероятността при такива последващи проверки властите да открият информация – свързана например със самоличността на съответното лице – която да оправдае отмяната от Съда на посочената от него привременна мярка съгласно чл. 39 от Правилника. Въпреки това, задържане от такъв характер, подобно на всяко лишаване от свобода, трябва да бъде „законосъобразно” и „по реда, предвиден от закона” по смисъла на чл. 5 § 1. То трябва не само да има строго определено законово основание, по-конкретно във връзка с неговата продължителност – която не трябва да бъде неразумна – но трябва също така и да съответства на целта на чл. 5, а именно – да се защитят индивидите от произвол (виж например Amuur срещу Франция, 25 юни 1996 г., § 50, Reports of Judgments and Decisions 1996-III).

75. В настоящия случай Съдът отбелязва, че в решението от 6 юли 2005 г., с което на жалбоподателя се отказва разрешение за влизане в страната, не е било посочено, че той трябва да бъде депортиран изключително в Еритрея, а „при нужда в която и да било държава, която може законно да го приеме” (виж параграф 13 по-горе). Задържането на жалбоподателя в зоната за изчакване между 15 и 20 юли 2005 г. с оглед на депортирането му в държава, различна от Еритрея, която би могла да го приеме, би могло да представлява лишаване от свобода с оглед неговото „заминаване”, съгласно чл. L. 221-1 от Кодекса за имиграцията и убежището (виж решението по допустимост от 10 октомври 2006 г., § 55) и в контекста на процедурата за „депортиране” за целите на чл. 5 § 1 (f) от Конвенцията.

Правителството обаче не твърди, че целта на лишаването от свобода на жалбоподателя след 15 юли 2005 г. е била такава. Като подчертава, че то е имало правно основание в заповедите на съдията по задържанията и свободите, то подчертава, че за да изпълнят мярката, указана от Съда съгласно чл. 39 от Правилника, властите „е трябвало да ... предприемат действия, за да предоставят на г-н Gebremedhin разрешение за влизане в страната и пребиваване в нея при пълна свобода”. Тъй като обаче все още съществували съмнения относно самоличността на жалбоподателя, те са били задължени да извършат проверки, за да сведат до минимум опасността той да се укрие и да пребивава незаконно, след като получи разрешение да влезе в страната. Според правителството, властите са действали в съответствие със суверенното право на държавите членки да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци, предоставено им по силата на практиката на Съда.

Съдът е доволен от тези обяснения и отбелязва, че властите са действали при строго спазване на правната процедура. На първо място, съгласно националния закон (членове L. 221-3, L. 222-1 и L. 222-2 от Кодекса за имиграцията и убежището (виж параграф 29 по-горе)), първоначалното решение за настаняване на жалбоподателя в зоната за изчакване на 1 юли 2005 г. е било продължено след четиридесет и осем часа от компетентните административни власти за същия срок, а впоследствие от съдията по задържанията и свободите на първоинстанционния съд в Бобини, първо на 5 юли 2005 г. за осем дни, а втория път на 13 юли 2005 г. за още осем дни (виж параграф 18 по-горе). На второ място, на двадесетия ден след настаняването му в зоната за изчакване, жалбоподателят е получил разрешение да влезе във Франция и е получил пропуск (виж параграф 17 по-горе), с което лишаването му от свобода е било прекратено. Така не само общият срок на задържането му не надвишава законния максимален срок от двадесет дни, но и задържането на жалбоподателя в зоната за изчакване в периода между 15 и 20 юли 2005 г. също се е основавало на съдебно решение под формата на заповед на съдията по задържанията и свободите от 13 юли 2005 г. Освен това, тъй като жалбоподателят според собственото си признание не е разполагал с документ за самоличност, Съдът не намира причина да се съмнява в добросъвестността на правителството по повод изявлението на последното, че властите е трябвало да извършат проверки на самоличността на жалбоподателя, преди да му предоставят разрешение да влезе в страната. Най-накрая, Съдът намира, че продължителността на задържането на жалбоподателя в зоната за изчакване за тази цел не е надвишавала периода от време, който е бил разумен с оглед на обстоятелствата.

Поради това, няма основания да се счита, че в периода между 15 и 20 юли 2005 г. жалбоподателят е бил произволно лишен от свобода.

В заключение, Съдът приема, че задържането на жалбоподателя в зоната за изчакване след 15 юли 2005 г. е представлявало „законосъобразно лишаване от свобода на дадено лице, с цел да се предотврати незаконното му влизане в страната” по смисъла на чл. 5 § 1 (f) от Конвенцията. Съответно, не е имало нарушение на тази разпоредба.

III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

76. Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

A. Вреди

77. Жалбоподателят претендира 30 000 евро по отношение на неимуществени вреди.

78. Правителството намира, че претенцията е прекомерна. То предлага плащане на 3 000 на жалбоподателя за вредите, понесени от него поради задържането му в зоната за изчакване, в случай че Съдът намери нарушение.

79. Съдът отбелязва, че е намерил нарушение само на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3, тъй като жалбоподателят, докато е бил в „зоната за изчакване”, не е разполагал със средство за защита с автоматично суспензивно действие и следователно не е имал „ефективно средство за защита” във връзка с оплакването си по чл. 3 от Конвенцията. Макар и такива обстоятелства несъмнено да са в състояние да причинят тревога и напрежение, Съдът намира, че установяването на нарушение представлява достатъчно обезщетение при обстоятелствата на конкретния случай във връзка с неимуществените вреди, които жалбоподателят може да твърди, че е понесъл.

B. Разноски

80. Жалбоподателят е получил правна помощ във връзка с производството пред Съда. Адвокатът му е посочил, че тъй като клиентът му не разполага със средства, той е „платил авансово разноските” от негово име. Той претендира 18 657,60 евро за адвокатски хонорар и представя проформа фактура с дата 6 декември 2006 г., в която се посочва, че въпросната сума се дължи за 120 часа труд при почасова ставка от 130 евро, без дължимия данък. Той претендира още 800 евро за разноски (копия, телефон, пощенски разходи и др.).

81. Правителството намира, че тези претенции са прекомерни. Като изтъква, че понесените от жалбоподателя разноски в производството пред Съда подлежат на възстановяване единствено при представяне на съответните оправдателни документи и при условие, че Съдът ги намери за действително направени, необходими и разумни, то предлага сума от 3 500 евро.

82. Съдът припомня, че по принцип жалбоподателят има право на възстановяване на разноските, единствено ако е доказал, че същите са действително направени и са били необходими и разумни като размер. В допълнение, съгласно чл. 60 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда, жалбоподателят трябва да представи подробни данни за всички претенции по отделни пера, заедно със съответните оправдателни документи, като в противен случай камарата може да отхвърли претенциите изцяло или отчасти (виж, наред с други източници, Mazelié срещу Франция, № 5356/04, § 38, 23 октомври 2006 г.).

Като се има предвид, че жалбоподателят е бил първо кандидат-бежанец, а после бежанец, Съдът не се съмнява, че той не е разполагал със средства. Той намира, че при тези обстоятелства трябва да му бъде присъдена сума във връзка с авансовите разноски, направени от адвоката му от негово име. В тази връзка той намира за задоволителна проформа фактурата, представена от адвоката му.

Следва обаче да се има предвид, че в настоящия случай Съдът е намерил нарушение на Конвенцията единствено във връзка с едно от оплакванията на жалбоподателя, а именно – оплакването му по чл. 13 във връзка с чл. 3. Съгласно чл. 41, на възстановяване подлежат единствено онези разноски, които са разумни като размер и са били действително направени и необходими за търсене на обезвреда за посоченото нарушение в националната правна система и за установяването му от институциите по Конвенцията. Съответно, Съдът отхвърля останалата част от претенциите (виж например I.J.L. and Others срещу Обединеното кралство, №№ 29522/95, 30056/96 и 30574/96, § 151, ECHR 2000‑IX).

С оглед на гореизложеното и като взима под внимание старанието на адвоката на жалбоподателя, Съдът намира за уместно да присъди 10 000 евро за разноски, като се приспадне сумата от 1 699.40 евро, която вече е платена от Съвета на Европа под формата на правна помощ, или 8 300.60 евро.

C. Лихва за забава

83. Съдът намира за уместно лихвата за забава да бъде определена на базата на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка, към която да се добавят три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Решава, че има нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3;

2. Решава, че няма нарушение на чл. 5 § 1 (f) от Конвенцията;

3. Решава, че установяването на нарушение представлява достатъчна обезвреда за неимуществените вреди, понесени от жалбоподателя;

4. Решава,

(a) че ответната държава трябва да плати на жалбоподателя в тримесечен срок от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44 § 2 от Конвенцията, 8 300,60 евро (осем хиляди и триста евро и шестдесет цента) за разноски, заедно с всеки данък, който може да бъде дължим;

(b) че от изтичането на горепосочения тримесечен срок до окончателното изплащане върху горните суми ще се дължи проста лихва, равна на пределната лихва при отпускане на заем от Европейската централна банка през периода на забава, завишена с три процентни пункта;

5. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на френски език и обявено писмено на 26 април 2007 г., съгласно чл. 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Sally DolléAndrás Baka
СекретарПредседател

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.

Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013.

The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.

© Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013.

Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante : publishing@.

 

Full & Egal Universal Law Academy