ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ГЕЧЕВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 54909/14)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
22 юни 2021 г.
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени
По делото Гечеви срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:
Тим Айке (Tim Eicke), председател,
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии
и Илзе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,
като взе предвид:
жалбата (№ 54909/14) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от трима български граждани, г-н Владимир Атанасов Гечев, г-н Владимир Кръстанов Гечев и г-жа Румяна Борисова Гечева („жалбоподателите“), на 22 юли 2014 г.;
решението да уведоми за жалбата Българското правителство („Правителството“);
становищата на страните;
след закрито заседание, проведено на 1 юни 2021 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Делото се отнася до твърдяна прекомерна продължителност на производство по реституция. То повдига въпроси по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателите са родени съответно през 1977 г., 1960 г. и 1953 г. и живеят в гр. София. Пред Съда те се представляват от г-н М. Екимджиев и г-жа Г. Черничерска, адвокати, практикуващи в Пловдив.
3. Българското правителство се представлява от правителствения агент г-жа М. Димова, от Министерство на правосъдието.
4. Фактите по делото, както са представени от страните, могат да бъдат обобщени по следния начин.
5. Предшественик на жалбоподателите е притежавал земеделска земя в покрайнините на гр. Пловдив; тази земя е колективизирана през 50-те години. След колективизацията властите предоставят на частни лица право на ползване на части от земята. В началото на 90-те години, някои от тези лица закупуват своите съответни части от общината, имайки това право съгласно националното законодателство.
6. След влизането в сила на Закона за земеделските земи през 1991 г., през 1992 г. жалбоподателите подават заявление за възстановяване на земята им. В решение от 17 февруари 2000 г. компетентният орган, Поземлена комисия Пловдив, признава правото им на възстановяване на имот с площ 7600 квадратни метра. Уточнено е, че процедурата по реституция ще продължи съгласно § 4 и сл. от преходните и заключителни разпоредби на Закона за земеделските земи (вж. параграф 11 по-долу).
7. През 2001 г. е приет план за новообразуваните имоти в района, както се изисква съгласно преходните разпоредби. Съгласно този план, 2240 квадратни метра от земята на жалбоподателите подлежат на реално възстановяване. Що се отнася до останалата част - 3110 квадратни метра, придобити от трети страни (вж. параграф 5 по-горе) и допълнителни 2250 квадратни метра, по които минават пътища, жалбоподателите имат право на обезщетение съгласно приложимите разпоредби на националното законодателство.
8. През м. февруари 2010 г. жалбоподателите изпращат писмо до местната община, настоявайки да получат дължимото им обезщетение вместо реституция. Тъй като кметът издава заповед, която не отговоря на това искане, а разглежда други въпроси, жалбоподателите подават обжалват неговия акт. Въпросната заповед е отменена с окончателно решение от 23 февруари 2012 г. на Върховния административен съд, в което се посочва, че кметът е бил длъжен да вземе решение относно обезщетението, което се дължи на жалбоподателите. Поради това преписката се връща за вземане на съответното решение.
9. През м. септември 2012 г. жалбоподателите влизат във владение на земята, която им е реално възстановена. Съгласно последната информация, с която разполага Съдът (вж. параграф 17 по-долу), те все още не са получили дължимото обезщетение вместо реституция.
ПРИЛОЖИМО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО
10. Приложимите разпоредби на националното законодателство относно реституцията на земеделски земи в случаите, когато земята е обект на право на ползване, и обезщетението, дължимо на бивши собственици, които поради това не са получили реална реституция (§ 4 и сл. от преходните и заключителни разпоредби на Закона за земеделските земи), са описани в Найденов срещу България (№ 17353/03, §§ 21-42, 26 ноември 2009 г.). Допълнителни разпоредби относно реституцията на земеделска земя са обобщени в Зикатанова и други срещу България (№ 45806/11, §§ 46-59, 12 декември 2019 г.).
11. По-специално, процедурата по § 4 и сл. от преходните и заключителни разпоредби на Закона за земеделските земи включва изготвянето и приемането на така наречения план на новообразуваните имоти, който проследява точните граници на парцелите, подлежащи на реално възстановяване, и на тези, придобити от бивши ползватели. Такъв план трябва да отговаря на изискванията за градоустройство като тези, свързани с достъпността на отделните парцели. Бившите собственици на земята, която е закупена от ползвателите, трябва да получат парично обезщетение, което се определя от кмета на съответната община чрез решение, което подлежи на съдебен контрол. За земя, която по други причини не може да бъде възстановена, размерът и видът на обезщетението (сравнима земя или поименни компенсационни бонове) се определят в съответствие с член 10б от Закона за земеделските земи.
ПРАВОТО
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА12. Жалбоподателите се оплакват, че производството по реституция е прекалено дълго. Докато те се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, Съдът намира за уместно да разгледа оплакването само по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Попов и Чонин срещу България, № 36094/08 , §§ 33-34, 17 февруари 2015 г., и Зикатанова и други срещу България (№ 45806/11, §§ 77-78, 12 декември 2019 г.).
13. Чл. 1 от Протокол № 1 гласи:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
Допустимост14. В първоначалната си жалба жалбоподателите се оплакват от забавянията при получаване на обезщетение за земята, която е продадена на трети страни, и земята, която е предназначена за пътища (вж. параграф 7 по-горе). В своето становище след уведомяването на Правителството за жалбата, те заявяват, че се оплакват и от прекомерната продължителност на производството по реституция за земята, която им е възстановена реално.
15. Както е посочвал в предишни дела, Съдът не намира за уместно да разглежда нови въпроси, повдигнати след уведомяване на Правителството за дадена жалба, ако те не представляват уточнения на първоначалните оплаквания на жалбоподателя (вж. например, Rafig Aliyev v. Azerbaijan, № 45875/06, § 69, 6 декември 2011 г.; Radomilja and Others v. Croatia [GC], № 37685/10 и 22768/12, §§ 121-22, 20 март 2018 г.; и Зикатанова и други, цитирани по-горе, § 109). В настоящия случай обаче Съдът не трябва да определя дали оплакването относно земята, която е била реално възстановена, е повдигнато в първоначалната жалба до Съда и е допълнено едва след като е било съобщено за жалбата (вж., mutatis mutandis, Paunović v. Serbia, № 54574/07, § 24, 3 декември 2019 г.). Дори и да е било така, жалбата е подадена на 22 юли 2014 г. и производството във връзка със земята, която им е възстановена, е приключило повече от шест месеца преди това, през септември 2012 г., когато жалбоподателите влизат във владение на тази земя (вж. параграф 9 по-горе). Съответно оплакването относно земята, която им е реално възстановена, е подадено извън срока и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
16. Останалите оплаквания, свързани със забавянето на предоставянето на обезщетение на жалбоподателите вместо реституция, не са нито явно необосновани, нито недопустими на други основания, изброени в чл. 35 от Конвенцията. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.
По същество17. В становищата, представени през м. септември 2020 г., жалбоподателите посочват, че кметът все още не е приел решение за завършване на процедурата за обезщетение, след като предишната му заповед е отменена през 2012 г. от Върховния административен съд (вж. параграф 8 по-горе).
18. Правителството представя два документа. Първият, писмо от компетентната община от 16 януари 2020 г., гласи, че на неуточнена дата един от жалбоподателите е устно уведомен за сумата, която трябва да бъде изплатена като компенсация за земята, придобита от трети страни. Тя е изразила недоволството си от сумата и е отказала да предостави данни за банкова сметка, за да получи плащане. В писмото се посочва също така, че по отношение на частите от земята, по които минават пътища, съответното решение трябва да бъде взето от Общинската служба по земеделие (бившата поземлена комисия). Вторият документ, представен от Правителството, е писмо от Общинската служба по земеделие от 28 юли 2020 г.
Общинската служба заявява, че не е започната процедура за присъждане на обезщетение вместо реституция на земята, по която минават пътища, тъй като „не е взета земя за строителство на пътища“ и всички парцели, претендирани от жалбоподателите „са им възстановени“. Въз основа на гореизложеното Правителството твърди, че причината за неплащането на компенсация от общината за придобитата от трети страни земя е отказът на жалбоподателите да предоставят данни за банкова сметка. Що се отнася до земята, по която минават пътища, жалбоподателите е трябвало да се обърнат към Общинската служба по земеделие. Накрая, Правителството се позова на общата сложност на процеса на реституция.
19. „Легитимните очаквания“ на жалбоподателите, че ще им бъде възстановена земята или ще бъдат обезщетени възникват на 17 февруари 2000 г., когато Пловдивската поземлена комисия признава правото им в това отношение (вж. параграф 6 по-горе). През 2001 г., когато е приет план на новообразуваните имоти, е решено, че жалбоподателите ще получат обезщетение вместо реституция (вж. параграф 7 по-горе). По време на последната комуникация на жалбоподателите със Съда през м. септември 2020 г. обаче не е предоставено такова обезщетение (вж. параграф 17 по-горе), т.е. двадесет години след възникването на „легитимно очакване“.
20. Правителството твърди, че що се отнася до земята, придобита от трети страни, забавянето при предоставяне на обезщетение е причинено от отказа на жалбоподателите да предоставят данни за банкови сметки в резултат на тяхното недоволство от размера на обезщетението (вж. параграф 18 по-горе).
21. Съдът обаче посочва, че съгласно националното законодателство в случаи като настоящия кметът на общината трябва да вземе решение, определящо размера на обезщетението, като неговата заповед подлежи на съдебен контрол (вж. параграф 11 по-горе). Правителството не доказва, че такава валидна заповед е издадена, след като първоначалната заповед в това отношение е отменена от Върховния административен съд през 2012 г. (вж. параграф 8 по-горе). Следва да се отбележи, че Върховният административен съд също така разпорежда на кмета да издаде нова заповед по въпроса за обезщетението на жалбоподателите (пак там). При липсата на такава заповед, Съдът не вижда как всяко действие или отказ за действие от страна на жалбоподателите може да бъде от значение за приключването на процедурата за обезщетяване.
22. Що се отнася до земята, по която минават пътища, Правителството посочва, че жалбоподателите е трябвало да подадат заявление за обезщетение до Общинската служба по земеделие (вж. параграф 18 по-горе).
23. Не е доказано обаче, че каквито и да било действия от страна на жалбоподателите, като например подаване изрично на искане за обезщетение, са били необходими и че службата по земеделие не е могла - служебно и след приемането на плана на новообразуваните имоти - да инициира процедура за обезщетяване(вж., наред с други, Зикатанова и други, цитирано по-горе, § 120). Правителството не предоставя никакво обяснение или обосновка за това, че службата по земеделие дори не е била наясно, както е видно от писмото (вж. параграф 18 по-горе), че жалбоподателите продължават да имат право да получат обезщетение за частта от земята, по която минават пътища.
24. Правителството не твърди също, че жалбоподателите могат да предприемат допълнителни действия за ускоряване на производството и получаване на обезщетение.
25. Съдът е констатирал нарушения по чл. 1 от Протокол № 1 в много дела срещу България, по които жалбоподателите са се оплакали от прекомерната продължителност на реституционното производство на земеделска земя или предоставянето на обезщетение вместо това (вж. наред с много други източници, Найденов срещу България, № 17353/03, 26 ноември 2009 г .; Любомир Попов срещу България, № 69855/01, 7 януари 2010 г .; Зикатанова и др., цитирано по-горе).
26. В предишните дела Съдът е намирал за проблематични, наред с други аспекти, дългите периоди на бездействие от страна на националните органи, както и неспособността на тези органи да действат с усърдие и решителност да разрешат всеки проблем и да завършат процедурата (вж. например Попов и Чонин, § 50, и Зикатанова и други, § 121, и двете цитирани по-горе, и Неделчева и други срещу България, № 5516/05, §§ 79-80, 28 май 2013 г.). Съдът счита, че това са причините за забавянето на производството по реституция и в разглеждания случай.
27. Доколкото Правителството се позовава на сложността на реституционния процес като цяло (вж. параграф 18 in fine), Съдът признава, че това е фактор, който може да причини известно разумно забавяне (вж. например Филипов срещу България (решение), № 39135/06, § 52, 20 ноември 2012 г., и Попов и Чонин, цитирано по-горе, § 45). Въпреки това, поради изложените в предходния параграф причини, сложността на реституционния процес изглежда не е била причината за забавянията в разглеждания случай.
28. Гореизложените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да заключи, че производството е прекомерно дълго и че Правителството не е предоставило надлежна обосновка за допуснатите забавяния.
29. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА30. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
31. Жалбоподателите претендират 2216 български лева (1133 евро ), плюс лихвите, имуществени вреди за частта от земята, придобита от трети страни. Те също така претендират право на друга съпоставима земя като компенсация за частта от тяхната земя, по която минават пътища. На последно място жалбоподателите претендират по 4000 евро, или общо 12 000 евро, неимуществени вреди.
32. Правителството посочва, че жалбоподателите продължават да имат правото да получават обезщетение вместо реституция на национално ниво. Те считат иска за обезщетение за неимуществени вреди за прекомерен.
33. Съдът констатира нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 поради продължителността на процедурата по реституция, инициирана от жалбоподателите. Той не установява причинно-следствена връзка между това нарушение и исковете по отношение на дължимото обезщетение на национално ниво, което попада в компетентността на националните органи. Съответно Съдът отхвърля исковете в това отношение.
34. От друга страна, като взима предвид иска на жалбоподателите за имуществени вреди (вж. параграф 31 по-горе), Съдът счита, че те несъмнено са претърпели известни пропуснати ползи поради забавянията при получаване на обезщетение. Като взима предвид обстоятелствата по делото, по-конкретно продължителността на производството по реституция и размера на земята, за която жалбоподателите имат право на обезщетение (вж. параграф 7 по-горе), Съдът присъжда на всички тях общо 2000 евро за имуществени вреди.
35. Съдът присъжда също на всеки жалбоподател по 800 евро неимуществени вреди.
36. Жалбоподателите претендират допълнително 5 885,60 евро за разходи и разноски, направени в производството пред Съда. Те включват възнаграждението на представителите на жалбоподателите, както и разходите за превод, пощенски пратки, копиране и печат. В подкрепа на иска жалбоподателите представят договор за процесуално представителство, работен график и фактури. Те искат от евентуалната сума, присъдена по тази точка, да им бъдат изплатени 920 евро, а останалата част - директно на техните процесуални представители.
37. Правителството оспорва този иск.
38. Съдът, вземайки предвид обстоятелствата по делото, и по-конкретно неговия повтарящ се характер (вж. цитираната по-горе съдебна практика), присъжда на жалбоподателите общо 1000 евро за всички разходи и разноски, направени в настоящото производство. Както е поискано (вж. параграф 36 по-горе), 920 евро трябва да бъдат изплатени на жалбоподателите, а останалата част - на техните законни представители, г-н М. Екимджиев и г-жа Г. Черничерска.
39. Накрая Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява за допустими оплакванията относно продължителността на реституционното производство, доколкото касаят обезщетението, дължимо на жалбоподателите вместо реституция, а останалата част от жалбата за недопустима;Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1;Приема,(a) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателите в срок до три месеца следните суми, които се конвертират във валутата на държавата-ответник по курса, приложим на деня на плащане:
(i) 2000 евро (две хиляди евро), общо на тримата жалбоподатели плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят по отношение на имуществени вреди;
(ii) 800 евро (осемстотин евро) на всеки жалбоподател, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(iii) 1000 евро (хиляда евро) общо на тримата жалбоподатели, плюс всякакви данъци, който може да им бъдат начислени, по отношение на разходи и разноски, от които 920 евро (деветстотин и двадесет евро) трябва да бъдат платени на жалбоподателите, а остатъкът директно на техните процесуални представители;
(b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетениеИзготвено на английски език и оповестено писмено на 22 юни 2021 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда. {signature_p_2}
Илзе Фрайвирт Тим Айке
заместник-секретар председател
ПРИЛОЖЕНИЕ
№
Име на жалбоподателя
Дата на раждане/регистрация
Националност
Местожителство
1.
Владимир Атанасов ГЕЧЕВ
1977 г.
Българско
Пловдив
2.
Владимир Кръстанов ГЕЧЕВ
1960 г.
Българско
Пловдив
3.
Румяна Борисова ГЕЧЕВА
1953 г.
Българско
Пловдив