© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ГЕОРГИЕВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 4551/05)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
24 февруари 2011 г.
Решението е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Георгиев и други срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska), Председател,
Здравка Калайджиева,
Джулия Лафранк (Julia Laffranque), съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 31 януари 2011 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 4551/05) срещу Република България, подадена пред Съда на 21 януари 2005 г. от българските граждани г-н Георги Иванов Георгиев, г-н Любчо Петров Цочев и г-н Кирил Костадинов Студенков (наричани по-нататък “жалбоподатели”) на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”).
2. Жалбоподателите се представляват от г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своя представител – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. На 15 юни 2009 г. председателят на Пето отделение решава да се изпрати уведомление за жалбата до правителството. В съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията жалбата е разпределена на комитет от трима съдии.
ФАКТИТЕ
ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателите са родени съответно през 1961, 1950 и 1971 г. Първият жалбоподател живее в Лисец, а вторият и третият – в Пловдив.
5. На 29 август 1995 г. жалбоподателите са разпитани от полицията и дават писмени показания, като признават за участието си в кражба от складово помещение на резервни части за автомобили и кашони с бира. На следващия ден следователят образува срещу тях наказателно производство. На 14 септември 1995 г. е разпитан свидетел, след което по следствието няма развитие до февруари 2002 г., когато са разпитани други седем свидетели.
6. Съответно на 17 юли, 26 юни и 14 октомври 2002 г. срещу жалбоподателите са повдигнати обвинения в кражба. В периода от март до октомври 2003 г. следователят разпитва жалбоподателите и няколко свидетели. През декември 2003 г. прокуратурата внася обвинителен акт срещу жалбоподателите.
7. Пловдивският районен съд провежда две заседания на 25 май и 2 декември 2004 г. Във второто заседание съдът одобрява сключеното между жалбоподателите и обвинението споразумение и прекратява наказателното производство. Наказанието за първия и втория жалбоподател е шест месеца лишаване от свобода, а за третия – три месеца лишаване от свобода.
ПРАВОТО
I. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
8. Жалбоподателите се оплакват, че продължителността на наказателното производство е била несъвместима с изискването за „разумен срок“, заложено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:
„Βсяко лице, при решаването на ... основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...“
9. Правителството твърди, че за целите на член 6 от Конвенцията наказателните производства срещу жалбоподателите са започнали съответно на 17 юли, 26 юни и 14 октомври 2002 г., когато са им предявени обвинения. Изтъква се, че следователно производствата са продължили около две години и половина. Правителството счита съответно, че оплакванията на жалбоподателите следва да бъдат отхвърлени като явно необосновани.
А. Подлежащ на разглеждане период
10. Съдът припомня, че в наказателноправната област гаранциите по член 6 от Конвенцията се прилагат от момента, в който на лицето официално е повдигнато „обвинение“. Въз основа на практиката на Съда понятието „наказателно обвинение“, което се съдържа в член 6 § 1, следва да се тълкува като автономно по своя смисъл в контекста на Конвенцията, а не въз основа на значението му във вътрешното право. Следователно макар и за целите на член 6 § 1 „обвинение“ да може най-общо да се определи като „официалното уведомление, предявено на дадено лице от компетентен орган, за твърдението, че е извършило престъпление“, в някои случаи то може да е във формата на други действия или мерки, които по подразбиране загатват за такова твърдение и които също пораждат важни последици за положението на заподозряното лице (вж., наред с много други, решенията по делата Де Веер срещу Белгия (Deweer v. Belgium), 27 февруари 1980 г., § 46, серия A, № 35; Eкле срещу Германия (Eckle v. Germany), 15 юли 1982 г., § 73, серия A, № 51 и Кориляно срещу Италия (Corigliano v. Italy), 10 декември 1982 г., § 34, серия A, № 57).
11. В настоящия случай жалбоподателите са разпитани във връзка с кражба и признават участието си в извършването й на 29 август 1995 г. Досъдебното производство срещу тях е образувано на следния ден (вж. параграф 5 по-горе).
12. Като взема предвид тези обстоятелства и като прилага гореизложените принципи, Съдът намира, че в настоящото дело важни последици за положението на жалбоподателите са се породили и те биха могли да се считат за обект на „обвинение“ от момента, когато са разпитани от полицията и са признали за кражбата (вж. с допълнителни позовавания решението по делото на Янков и Манчев срещу България (Yankov and Manchev v. Bulgaria), №№ 27207/04 и 15614/05, §§ 17 – 18 и §§ 23 – 24, 22 октомври 2009 г.). Съответно началото на подлежащия на разглеждане период е 29 август 1995 г.
13. Наказателното производство приключва на 2 декември 2004 г., когато жалбоподателите постигат споразумение с обвинението за прекратяване му. Следователно производството е продължило девет години, три месеца и три дни за досъдебната фаза и една съдебна инстанция.
Б. Допустимост
14. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията и също, че не е недопустима на други основания. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.
В. По същество
15. Съдът припомня, че оценката дали продължителността на производството е разумна трябва да се прави в светлината на обстоятелствата по делото и във връзка със следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и съответните държавни органи (вж., наред с други източници, решението по делото Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier and Sassi v. France) [ГК], № 25444/94, § 67, ЕКПЧ 1999-II).
16. Съдът често установява нарушения на член 6 § 1 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с тези в настоящото дело (вж., наред с много други, решението по делото на Османов и Юсеинов срещу България (Osmanov and Yuseinov v. Bulgaria), №№ 54178/00 и 59901/00, § 30, 23 септември 2004 г. и посоченото по-горе решение по делото на Янков и Манчев, §§ 17 – 26). Като прегледа внимателно всички представени му материали, Съдът счита, че правителството не е привело убедителни факти или аргументи за различно заключение по настоящото дело. По-специално Съдът отбелязва, че главната причина за забавянето в настоящия случай е липсата на достатъчна активност по делото от септември 1995 г. до февруари 2002 г., когато производството е било всъщност в пасивно състояние (вж. параграф 5 по-горе).
17. С оглед на гореизложеното и като взе предвид практиката си по този въпрос и общата продължителност на производството, Съдът счита, че в настоящия случай продължителността на производството е била прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок“.
18. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
II. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
19. Жалбоподателите се оплакват също от липсата на ефективно правно средство за защита против прекомерната продължителност на наказателното производство срещу тях. Позовават се на член 13 от Конвенцията, който гласи следното:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
20. Правителството не е изразило становище.
21. Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно трябва също да бъде обявено за допустимо.
22. Съдът припомня, че член 13 гарантира наличие на ефикасно правно средство за защита пред съответните национални власти при твърдяно нарушение на изискването по член 6 § 1 за гледане на делото в разумен срок (вж. решението по делото Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, § 156, ЕСПЧ 2000-XI). Съдът отбелязва, че често установява нарушения на член 13 от Конвенцията по дела, в които се повдигат сходни въпроси с тези в настоящото дело (вж. с допълнителни позовавания решението по делото Мяшев срещу България (Myashev v. Bulgaria), № 43428/02, §§ 22 и 23, 8 януари 2009 г. и посоченото по горе решение по делото на Янков и Манчев, §§ 32 – 34). Съдът не вижда причина за различно заключение по настоящото дело.
23. Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.
III. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
А. Вреди
24. Жалбоподателите претендират общо 39 000 евро (по 13 000 евро на човек) за неимуществени вреди.
25. Правителството оспорва исковите претенции.
26. Съдът отбелязва, че жалбоподателите несъмнено са претърпели неимуществени вреди. Решавайки по справедливост и вземайки предвид всички обстоятелства по делото, Съдът присъжда на всеки жалбоподател по 2 000 евро на това основание.
Б. Разноски
27. Жалбоподателите претендират също 3 150 евро за адвокатски възнаграждения за производството пред Съда, 45 евро за пощенски разходи и 30 евро за канцеларски материали. Подкрепят исковата си претенция с представен договор с адвокатите им и отчет за отработеното време за четиридесет и пет часа при часова ставка от 70 евро. Жалбоподателите молят присъдената за разноски сума да бъде платена директно на техните адвокати – г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов.
28. Правителството оспорва тези искове като прекомерни.
29. Съгласно практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разходи и разноски единствено доколкото е доказано, че са действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В настоящия случай, като взе предвид документите, с които разполага и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 600 евро за разходите по всички искания, платими директно в банковата сметка на процесуалните представители на жалбоподателите.
В. Лихва за забава
30. Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.
ПОРАДИ ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията поради прекомерната продължителност на производството;
3. Приема, че е налице нарушение на член 13 във връзка с член 6 § 1 от Конвенцията заради липсата на ефективно правно средство за защита против прекомерната продължителност на производството;
4. Постановява:
(а) ответната държава да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:
(i) на г-н Георгиев – € 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;
(ii) на г-н Цочев – € 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;
(iii) на г-н Студенков – € 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;
(iv) съвместно на жалбоподателите – € 600 (шестстотин евро) за разноски, плюс евентуално платимите налози, които да бъдат платени по банков път в сметката на процесуалните им представители – г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов;
(б) след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 24 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсМиряна Лазарова Трайковска
Заместник-секретар на отделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy