ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ХАЛИЛ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 40029/19)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
6 декември 2022 г.
Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционна промяна.
По делото Халил срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет, състоящ се от:
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), председател,
Георгиос А. Сергидес (Georgios A. Serghides),
Йонко Грозев (Yonko Grozev), съдии,
и Олга Чернишова (Olga Chernishova), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 40029/19) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 20 юли 2019 г. от българския гражданин г-н Енхюр Ахмед Халил, роден през 1953 г. и живущ в гр. Добрич („жалбоподателят“), представляван от г-жа А. Чобанова, адвокат, практикуващ в гр. София;
решението да се комуникира жалбата на българското правителство („Правителството“), представлявано от правителствения агент г-жа М. Илчева от Министерството на правосъдието;
становищата на страните;
след като проведе закрито заседание на 15 ноември 2022 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Жалбата се отнася до забавеното предоставяне на обезщетение на жалбоподателя за неговия имот, който е бил отчужден през 1983 г. от общинските власти на гр. Добрич за целите на градоустройството. Жалбоподателят е трябвало да бъде обезщетен с апартамент в сграда, която властите са възнамерявали да построят. Строителните работи започват през 2010 г., но през 2014 г. са отложени, главно, както изглежда, поради финансови затруднения, които общината е изпитвала. През м. ноември 2019 г. строителните работи са възобновени и според последната информация, предоставена от Правителството, се е очаквало сградата да бъде завършена до 30 ноември 2022 г. Към момента на подаване на последните становища от страните до Съда през м. септември 2022 г. жалбоподателят все още не е получил определения му като обезщетение апартамент, нито каквото и да е алтернативно обезщетение.
2. На 31 август 2020 г. жалбоподателят предявява иск за непозволено увреждане по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (наричан по-нататък „Законът от 1988 г.“), като иска обезщетение за забавата при предоставянето на полагащия му се апартамент за периода от 1 септември 2015 г. до 1 септември 2020 г. С окончателно решение от 20 декември 2021 г. Върховният административен съд (наричан по-нататък „ВАС“) постановява, че общината е отговорна за неизпълнението на задължението да предостави апартамента в разумен срок, и присъжда на жалбоподателя 18 280 български лева (BGN) (9 346 евро (EUR)) за имуществени вреди и 3 000 лв (1 534 EUR) за неимуществени вреди. Тези суми са изплатени на жалбоподателя на 20 януари 2022 г.
3. Жалбоподателят твърди нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията и чл. 13 от Конвенцията във връзка със забавянията в производството за обезщетение.
ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА4. Съдът счита, че е достатъчно да разгледа оплакванията единствено по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. например Копанкови срещу България, № 48929/12, §§ 26-27, 6 септември 2018 г.).
5. Случаят е от вида, разгледан в Кирилова и други срещу България (№ 42908/98 и 3 други, 9 юни 2005 г.) и многобройни последващи дела (някои от които са цитирани по-долу).
Допустимост6. Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал наличните и ефективни вътрешноправни средства за защита. По-конкретно, тъй като жалбоподателят е образувал дело за непозволено увреждане по Закона от 1988 г. едва след подаването на жалбата си до Съда (вж. параграф Error! Reference source not found. по-горе), той не е изчерпал това средство за защита към съответния момент и жалбата му е била подадена преждевременно. Освен това жалбоподателят е трябвало да предяви допълнителен иск за периода след 20 януари 2022 г., когато е получил обезщетението, определено му от ВАС (пак там).
7. Жалбоподателят оспорва ефективността на иска за обезщетение за увреждане по Закона от 1988 г., като твърди, че такъв иск може да доведе до присъждане на обезщетение само за последните пет години преди датата на подаването му, с оглед на съответните национални правила относно давностните срокове.
8. Макар да взема предвид скорошната национална съдебна практика, с която се определя обезщетение на ищците по подобни дела, както е предоставена от Правителството, Съдът отново подчертава, че подобен иск не може пряко да принуди властите да построят и предоставят дължимия апартамент. Искът предоставя единствено обезщетение за забавата за ограничен период от време, каквито са обстоятелствата в настоящия случай (вж. параграф Error! Reference source not found. по-горе). От жалбоподателя не следва да се очаква периодично да подава нови искове и да търси допълнително обезщетение, тъй като той не може да предвиди кога властите ще изпълнят задължението си да построят и предоставят определения му апартамент (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 116-119; дело Антонови срещу България, № 20827/02, §§ 24; 1 октомври 2009 г.). С оглед на горните съображения и факта, че производството, образувано от жалбоподателя по настоящото дело, е приключило (вж. параграф 2 по-горе), предишната висящност на производството не може да доведе до заключението, че жалбата е подадена преждевременно. От друга страна, макар че възраженията на Правителството в това отношение следва да бъдат отхвърлени, фактът, че жалбоподателят вече е получил частично обезщетение на национално равнище, следва да има значение за присъждането на справедливо обезщетение по чл. 41 от Конвенцията (вж. параграф 23 по-долу; също така Кирилова и други, цитирано по-горе, § 119).
9. Правителството също така счита, че жалбоподателят е загубил статута си на жертва, тъй като в рамките на вътрешното производство за непозволено увреждане е получил пълно и изрично признание за нарушаването на правата му, както и подходящо парично обезщетение.
10. Въпреки това жалбоподателят все още не е получил апартамента си, а обезщетението, което му е определено от ВАС, заедно с признаването на нарушението на правата му, се отнася само до забавата за периода между 2015 г. и 2020 г. (вж. параграф 2 по-горе). Настоящата жалба обхваща много по-дълъг период от време (вж. параграф 14 по-долу). Съответно жалбоподателят не е загубил статута си на жертва на твърдяното нарушение (вж. дело Антонови, цитирано по-горе, § 23).
11. Освен това Правителството твърди, че жалбоподателят е злоупотребил с правото си на индивидуална жалба. На първо място, той не е уведомил Съда, че е предявил иск за непозволено увреждане съгласно Закона от 1988 г. На второ място, неговият процесуален представител е нарушил поверителността на преговорите за приятелско споразумение по спора по време на публичното съдебно заседание пред ВАС, проведено на 1 ноември 2021 г., където тя е заявила, че очаква жалбата да бъде комуникирана и страните да започнат такива преговори.
12. С оглед на констатациите си по-горе (вж. параграф 8), Съдът счита, че производството по Закона от 1988 г. не се отнася в достатъчна степен до основните разглеждани въпроси, поради което информирането на Съда за образуването на такова производство не може да се счита за съществено за резултата от жалбата (виж, mutatis mutandis, Анатолий Маринов с/у България, № 26081/17, §§ 30-32, 15 февруари 2022 г.). Също така не е налице нарушение на задължението за поверителност на преговорите за приятелско уреждане на спора, като се има предвид, че към момента на съдебното заседание на 1 ноември 2021 г. Съдът все още не е комуникирал жалбата на Правителството и не е изпратил на страните проекти на декларации, в които се съдържа предложение за приятелско уреждане на спора (това е станало през м. декември 2021 г.).
13. Накрая, жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно тя е обявена за допустима.
Б. Основателност
14. Правото на жалбоподателя да му бъде предоставен апартамент като обезщетение за отчуждения му имот, е възникнало през 1983 г., като той все още не е получил апартамента си или каквото и да е алтернативно обезщетение (вж. параграф 1 по-горе). Следователно в настоящия случай забавянето е тридесет години (от влизането в сила на Протокол № 1 към Конвенцията за България през 1992 г. нататък).
15. Жалбоподателят твърди, че националните власти са изцяло отговорни за прекомерните закъснения при предоставянето на обезщетението, независимо дали това се дължи на финансови затруднения на общината или на небрежност или пасивно отношение от тяхна страна.
16. Правителството твърди, че националните власти са направили активни опити да преодолеят финансовите и логистичните затруднения, за да намерят решение и да изпълнят задължението си да предоставят жилище на жалбоподателя. Правителството твърди, че финансовото състояние на общината е довело до известно забавяне на производството по предоставяне на обезщетението; въпреки това трудностите са били до голяма степен преодолени, жалбоподателят е получил достатъчно обезщетение на национално равнище за това забавяне и е трябвало да получи апартамента си до края на м. ноември 2022 г. Според Правителството жалбоподателят е отговорен за част от настъпилото забавяне, тъй като не е преследвал активно наличните процедури, за да доведе до приключване на производството на по-ранна дата. По-конкретно, жалбоподателят не е използвал възможността, предвидена в националното право, да поиска парично обезщетение вместо обезщетение под формата на апартамент, нито се е възползвал от възможността да поиска обезщетение чрез друг апартамент (за описание на тези процедури виж дело Копанкови, цитирано по-горе, § 22, и дело Вельов и Димитров срещу България (реш.) [Комитет], № 64570/10, § 16, 20 септември 2016 г.).
17. Община Добрич никога не се е отказвала от плановете си да построи сградата, в която се намира апартаментът на жалбоподателя, и активно е търсела финансиране, за да завърши строителството, както отбелязва Правителството. Следователно жалбоподателят не трябва да бъде упрекван за решението си да изчака завършването на строителството и да не търси алтернативни решения, като например парично обезщетение или обезщетение чрез друг имот (сравни обстоятелствата по делото Басменкова срещу България [Комитет], № 63391/13, §§ 28-30, 6 април 2017 г.; за разлика от това, вж. Божилови срещу България [Комитет], № 9051/18, §§ 9-11, 15 март 2022 г., и Петрови срещу България [Комитет], № 26759/12, §§ 25-29, 2 февруари 2017 г., където Съдът констатира, че в определен момент е станало ясно, че първоначално дължимото имущество никога няма да бъде предоставено, което означава, че жалбоподателите е трябвало да прибягнат до различни други средства за обезщетение, налични съгласно вътрешното право). Следователно неуспехът на жалбоподателя да преследва тези възможности, не може да доведе до заключението, че той имат вина за част от забавянето на производството за обезщетение.
18. Що се отнася до властите, в настоящия случай не изглежда те да са проявили нежелание да съдействат на жалбоподателя, нито пък да са се противопоставили активно на опита му да получи полагащия му се апартамент (за разлика от това вж. Кирилова и други, цитирано по-горе, § 121; и Добродолска с/у България [Комитет], № 34272/09, § 20, 13 октомври 2016 г.). Въпреки това забавянето, причинено по тяхна вина, не е било надлежно обосновано. По-конкретно, доколкото Правителството се позовава на недостатъчните финансови ресурси на община Добрич, Съдът отново посочва, че това само по себе си не може да оправдае толкова дълго забавяне (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 122). Освен това, дори и да се приеме, че жалбоподателят ще получи полагащия му се апартамент през м. ноември 2022 г. (вж. параграф 1 по-горе), което все още не се е случило, остава налице фактът, че в продължение на много години жалбоподателят е бил изправен пред несигурност и е трябвало да понесе прекомерна тежест. По този начин, дори и след евентуалното последващо предоставяне на апартамента, справедливият баланс, изискван съгласно чл. 1 от Протокол № 1, няма да бъде постигнат (вж. дело Кирилова и други, цитирано по-горе, § 123).
19. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
20. Жалбоподателят претендира за неимуществени вреди, без да посочва конкретен размер.
21. Жалбоподателят претендира за 1 775 евро (EUR) за разходи и разноски. Това включва 1 625 евро за неговото процесуално представителство и 150 евро за извършен превод. В подкрепа на иска си жалбоподателят представя график за работата, извършена от неговия адвокат, и квитанции за сумата, платена за превод. Той иска 415 евро от присъдените по тази точка да бъдат изплатени по неговата банкова сметка, а останалата част да бъде преведена директно по банковата сметка на неговия процесуален представител.
222. Правителството твърди, че претенцията е недопустима, тъй като жалбоподателят не е представил никакви аргументи в нейна подкрепа. То оспорва искането на жалбоподателя за възстановяване на сумата за разходи и разноски, като го счита за прекомерно.
23. Съдът, като се произнася по справедливост и като взема предвид факта, че жалбоподателят е получил частично обезщетение на национално равнище (вж. параграф Error! Reference source not found. по-горе), счита за подходящо да му присъди 1 500 евро за неимуществени вреди.
24. Освен това, като се има предвид фактът, че настоящото дело се отнася до повтаряща се жалба и че то е част от група от десет почти идентични жалби, подадени до Съда от жалбоподатели, представлявани от един и същ адвокат, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателя обща сума от 900 евро за покриване на всички възникнали разходи, плюс всички данъци, които могат да му бъдат начислени. Съдът приема, че съгласно искането на жалбоподателя 485 евро от тази сума трябва да бъдат изплатени директно по банковата сметка на неговия процесуален представител.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
Обявява жалбата за допустима;Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията;Определя(a) Държавата ответник да изплати на жалбоподателя в срок от три месеца следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на уреждане на спора:
(i) 1500 EUR (хиляда и петстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди;
(ii) 900 EUR (деветстотин евро) за разходи и разноски, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, от които 485 EUR (четиристотин осемдесет и пет евро) да бъдат платени директно по банковата сметка на неговия процесуален представител;
(б) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение.Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 декември 2022 г. съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Олга Чернишова Пере Пастор Виланова
(Olga Chernishova) (Pere Pastor Vilanova)
Заместник-секретар Председател