© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО КАМЕНОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 62784/09)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
12 юли 2018 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Каменова срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Андре Поточки (André Potocki),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov),
Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Блашко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 19 юни 2018 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№ 62784/09) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от български гражданин, г-жа Йорданка Ефтимова Каменова (”жалбоподателката”), на 10 ноември 2009 г.
2. Жалбоподателката се представлява от г-н А. Янкулов, адвокат, практикуващ в София. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа В. Христова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателката твърди по-конкретно, че ѝ е бил отказан достъп до съд, за да поиска обезщетение за смъртта на дъщеря си.
4. На 11 февруари 2016 г. горното оплакване е съобщено на Правителството, а останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателката е родена през 1942 г. и живее в Монтана.
А. Смъртта на дъщерята на жалбоподателката
6. На 20 август 1997 г. дъщерята на жалбоподателката е убита при пътнотранспортно произшествие. Няколко други души са убити или ранени. Произшествието е по вина на Х. Х., шофьор на камион.
Б. Наказателното производство срещу Х.Х.
7. Срещу Х. Х. е започнато наказателно производство, а през 1998 г. му е повдигнато обвинение и е изправен пред съда. На първото съдебно заседание роднините на другите жертви предявяват граждански искове срещу Х.Х. и неговия работодател. Жалбоподателката не предявява такъв иск.
8. С решение от 30 юни 1999 г. Окръжен съд - Видин (наричан по-долу “Окръжния съд”) осъжда Х.Х. за причиняване на смърт по непредпазливост на няколко души, включително дъщерята на жалбоподателката, и за раняване на други, и го осъжда на лишаване от свобода. Той удовлетворява гражданските искове като намира, че Х.Х. и неговият работодател са солидарно задължени за изплащането на обезщетение на страните подали граждански искове.
9. При обжалване, решението на окръжния съд е отменено на 19 април 2000 г. от Апелативен съд - София (наричан по-долу “Апелативният съд”). Констатирайки тежки нарушения на процедурните правила, той връща делото на органите на прокуратурата, за да може да бъде възобновено от етапа на предварителното разследване.
10. На неуточнена дата през 2000 или 2001 г. прокуратурата изготвя нов обвинителен акт срещу Х.Х. и той отново е изправен пред съда.
11. Първото съдебно заседание се провежда на 30 март 2001 г. Окръжният съд приема за разглеждане граждански иск срещу Х.Х. и неговия работодател, предявен от жалбоподателката, и я признава за гражданска страна в производството.
12. С решение от 18 септември 2002 г. окръжният съд осъжда Х.Х. за причиняване на смърт на няколко души и за раняване на други и го осъжда на лишаване от свобода. Освен това той присъжда обезщетение за вреди на останалите граждански ищци - обезщетение, дължимо съвместно от Х.Х. и неговия работодател, но не взема решение по иска на жалбоподателката.
13. На 12 март 2003 г. апелативният съд потвърждава осъждането на Х.Х., като намалява присъдата му. Тази част от решението влиза в сила на 8 октомври 2003 г., когато е потвърдена от Върховния касационен съд. Въпреки това, що се отнася до гражданските искове, апелативният съд отменя решението на предходната съдебна инстанция и връща делото за ново разглеждане. Той се мотивира с това, че окръжният съд извършва тежки процедурни нарушения, като наред с другото не взима решение по иска на жалбоподателката.
14. Окръжният съд разглежда делото за трети път, само по отношение на частта, отнасяща се до гражданските искове, и на 6 април 2004 г. постановява решение. Той разпорежда на Х.Х. и неговия работодател да заплатят обезщетение за вреди на гражданските ищци, в това число 10 000 лева (равностойността на 5100 евро) плюс лихва за забава на жалбоподателката.
15. След обжалване от страна на Х.Х. и неговия работодател, на 8 март 2006 г. апелативният съд отменя решението на предходната съдебна инстанция, доколкото се отнася до присъждането на обезщетение на жалбоподателката, и прекратява разглеждането на иска ѝ. Той намира, че този иск е недопустим, тъй като то е подаден извън срока, предвиден в чл. 61, ал. 4 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г. (вж. параграф 22 по-долу). Той изтъква, че изискването по тази разпоредба, че иск трябва да бъде предявен преди започване на разглеждането на дело от съд, трябва да се тълкува като отнасящо се до първоначалното разглеждане от първоинстанционния съд. Жалбоподателката е предявила иска си по време на последващото разглеждане на делото, след като то е било върнато.
16. При обжалване от страна на жалбоподателката, това заключение е потвърдено от Върховния касационен съд на 4 март 2007 г.
В. Иск, предявен от жалбоподателката пред гражданските съдилища
17. На 22 август 2007 г. жалбоподателката предявява граждански иск срещу Х.Х. и неговия работодател. Тя претендира 10 000 лв. по отношение на неимуществени вреди, плюс лихви за забава, считано от 20 август 1997 г.
18. С решение от 17 юли 2008 г. Софийски районен съд отхвърля иска. Той постановява, че недопустимият граждански иск на жалбоподателката, предявен в рамките на наказателното производство, не би могъл да прекъсне действието на съответния давностен срок, който е пет години. Единствено иск, предявен в съответствие с приложимите процедурни изисквания и впоследствие намерен за основателен, би могъл да има такъв ефект. Освен това дори да се приеме, че действието на давностния срок е прекъснато от предявяването на иск от страна на жалбоподателката в рамките на наказателното производство, това прекъсване е обезсилено със задна дата от решението на апелативния съд от 8 март 2006 г., в което се констатира, че искът е недопустим, и производството се прекратява. Следователно давностният срок, започнал през 1997 г., тъй като самоличността на извършителя е била известна непосредствено след произшествието, в което е починала дъщерята на жалбоподателката, никога не е бил валидно прекъснат. Искът на жалбоподателката за обезщетение, предявен десет години по-късно, е с изтекла давност. Жалбоподателката е предявила иска си пред съд, а именно наказателния съд, на който не е позволено да го разгледа; това означава, че този съд е трябвало да прехвърли иска на гражданските съдилища, които са компетентни, но това не е направено.
19. Жалбоподателката подава жалба, която е отхвърлена с решение на Софийски градски съд от 13 март 2009 г. Макар да смята, че искът на жалбоподателката по принцип е основателен, тъй като непозволеното увреждане, довело до отговорността на Х.Х. и неговия работодател, е доказано, този съд е съгласен, че искът е с изтекла давност. Той изтъква, че предявяването на иск от страна на жалбоподателката в рамките на наказателното производство може да прекъсне съответния срок, само ако искът бъде удовлетворен. Въпреки това, след прекратяването на производството, при липсата на признаване на правото на жалбоподателката да получи обезщетение, трябва да се приеме, че срокът не е бил прекъснат. Жалбоподателката е трябвало да понесе неблагоприятните последици от подаването на иск в рамките на наказателното производство в нарушение на правилата, и това е така независимо от факта, че искът погрешно първоначално е приет за разглеждане от окръжния съд.
20. Жалбоподателката подава касационна жалба. С окончателно решение от 9 юли 2009 г. Върховният касационен съд отказва да приеме жалбата за касационно разглеждане.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Граждански искове в наказателно производство
1. Наказателнопроцесуалните кодекси от 1974 и 2006 г.
21. Чл. 60, ал. 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г., в сила до 29 април 2006 г., гласи, че жертвата на престъпление може да предяви граждански иск по отношение на вредите, произтичащи от престъплението, в рамките на наказателното производство, отнасящо се до това престъпление. Същата разпоредба се съдържа в чл. 84, ал. 1 от новия Наказателнопроцесуален кодекс в сила от 29 април 2006 г. Съгласно чл. 64, ал. 2 от НПК от 1974 г. (чл. 88, ал. 2 от НПК от 2006 г.) наказателният съд може да откаже да приеме граждански иск за разглеждане, когато смята, че това би затруднило разглеждането на делото.
22. Чл. 61, ал. 4 от НПК от 1974 г. (чл. 85, ал. 3 от НПК от 2006 г.) гласи, че граждански иск трябва да бъде предявен преди започване на съдебно следствие пред първоинстанционния съд. Националните съдилища тълкуват тази разпоредба като забрана за предявяване на граждански иск от страна на жертвата, след като производството е върнато на първоинстанционния съд от по-висша инстанция (Решение № 7 от 9.02.1998 г. по н. д. № 12/1998 г., ВКС, II н. о.; Решение № 767 от 11.11.1991 г. по н. д. № 648/1991 г., ВС, I н. о.; Решение № 650 от 24.12.1985 г. по н. д. № 664/1985 г., ВС, Военна колегия).
23. В някои случаи, когато наказателното производство е върнато на етапа на предварителното разследване, националните съдилища са установили, че жертвата на престъплението може основателно да предяви граждански иск, когато съдебното производство започне отново (Решение № 450 от 22.10.1980 г. по н. д. № 370/80 г., ВС, I н. о.; Присъда № 20 от 23.05.2012 г. на ОС‑Пазарджик по н. о. х. д. № 175/2012 г.).
24. Граждански иск не може да бъде предявен пред наказателните съдилища, когато вече е предявен пред гражданските съдилища (чл. 60, ал. 2 от НПК от 1974 г. и чл. 84, ал. 2 от НПК от 2006 г.). Искът трябва да бъде разгледан съгласно правилата на съответния Наказателнопроцесуален кодекс, но по въпроси, които не са регламентирани от този кодекс, правилата за гражданско производство се прилагат при условията на евентуалност (чл. 64, ал. 1 от НПК от 1974 г. и чл. 88, ал. 1 от НПК от 2006 г.). Наказателният съд е длъжен да се произнесе по вече приет за разглеждане граждански иск, дори когато наказателното преследване е прекратено по давност или обвиняемият е оправдан (чл. 305 от НПК от 1974 г. и чл. 307 от НПК от 2006 г.).
25. В националната практика за жертвите на престъпление се смята, че са в по-благоприятно положение, когато техните искове за вреди, произтичащи от престъпление, се разглеждат в рамките на наказателното производство, свързано с това престъпление. Причините за това, обобщени в тълкувателно решение на Върховния касационен съд от 4 февруари 2013 г. (Тълкувателно решение № 1 от 4.02.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 2/2012 г., ОСНК), са следните: в наказателното производство жертвите не са задължени да плащат съдебните такси, дължими в началото на гражданско производство; те могат да разчитат на доказателствата, събрани и представени от прокуратурата, доколкото те обосновават гражданските искове; правилата за допустимост на доказателствата са по-леки; и на последно място, този път предоставя по-бърза компенсация, тъй като второ производство, специално отнасящо се до искове във връзка с вреди, става ненужно.
2. Граждански процесуален кодекс
26. Чл. 95, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., в сила до 1 март 2008 г., забранява разглеждането на един и същи иск от две различни съдилища като посочва, че ако са в ход две производства по отношение на един и същи иск, производството, започнало на по-късна дата, трябва да бъде преустановено.
27. Чл. 182, ал. 1, б. г) от Кодекса гласи, че гражданското производство трябва да бъде спряно, когато:
“при разглеждането на едно гражданско дело се разкрият престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на гражданския спор.”
Смята се, че тази разпоредба задължава гражданските съдилища да спрат разглеждането на искове, когато твърдяно гражданско право произтича от факт, който представлява престъпление съгласно Наказателния кодекс, и е в ход наказателно производство във връзка с това престъпление.
28. Чл. 93, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс гласи, че когато иск е предявен пред съд, за който делото не е подсъдно нему, съдът трябва да прехвърли иска към компетентен съд. В такъв случай искът се смята за предявен в деня на подаването му пред съда, който не е компетентен.
Б. Давностен срок
29. Чл. 110 от Закона за задълженията и договорите гласи, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Съгласно чл. 114, ал. 3 от същия закон, по отношение на искове за вреди, давностният срок започва да тече от момента, в който е станала известна самоличността на лицето, отговорно за вредата. Давностните срокове не се прилагат от съдилищата служебно, а само когато заинтересованата страна е повдигнала възражение (чл. 120 от закона).
30. Чл. 116, б. б) от закона гласи, че давността се прекъсва чрез предявяване на иск. Ако обаче искът не бъде уважен, се смята, че давността не е прекъсната.
31. Съгласно чл. 115, ал. 1, б. ж) от закона давността престава да тече, “докато трае съдебният процес относно вземането [за непозволено увреждане]”. Преди 2006 г. прилагането на това правило във връзка с наказателно производство е неясно и има два различни подхода. В определени случаи съдилищата тълкуват правилото като означаващо, че давността спира да тече не само докато трае гражданското производство, но и докато трае наказателното производство, свързано със същите факти, дори на етапа на предварителното разследване и при липса на предявен граждански иск. В други случаи се приема, че съгласно чл. 115, ал. 1, б. ж) от Закона за задълженията и договорите, давността спира само когато жертвата е предявила иск за вреди в рамките на наказателно производство или в отделно гражданско производство. Въпросът е окончателно решен от Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд, което в задължително тълкувателно решение от 5 април 2006 г. подкрепя втората позиция (Тълкувателно решение № 5 от 5 април 2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г., ОСГК и ОСТК на ВКС).
ПРАВОТО
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
32. Жалбоподателката се оплаква, че ѝ е отказан достъп до съд, тъй като нейният иск за вреди, свързани със смъртта на дъщеря ѝ, не е решен от националните съдилища. Тя се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията, който в относимите си части гласи:
"Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения..., има право на справедливо ... гледане ... от ... съд ..."
А. Аргументи на страните
1. Правителството
33. Правителството оспорва оплакването. То посочва, че искът на жалбоподателката е подробно разгледан в наказателното производство срещу H.H., в пълно съответствие с изискванията на Конвенцията.
34. В крайна сметка, искът е намерен за недопустим и тази констатация е в съответствие с постоянната практика на националните съдилища. Правителството представя няколко национални определения и решения, в които съдилищата намират за недопустими граждански искове в наказателно производство, предявени след връщане на делото (някои от които са цитирани в параграф 22 по-горе), и твърди въз основа на тях, че окръжният съд е нарушил закона, когато е приел гражданския иск на жалбоподателката за разглеждане в наказателното производство. Някои от тези определения се отнасят до връщания от апелативен съд или от Върховния касационен съд до първоинстанционен съд, а в други не е посочено в кой етап производството е трябвало да започне отново.
35. Освен това Правителството заявява, че въпреки че жалбоподателката не получава обезщетение за психологическите вреди, претърпени вследствие на смъртта на дъщеря ѝ, нейното право на съд не е неоснователно ограничено. Тя не е подала надлежно иска си в рамките на наказателното производство срещу H.H., което е довело до изтичането на приложимия давностен срок.
2. Жалбоподателката
36. Жалбоподателката посочва, че нейният иск по отношение на вреди, причинени от смъртта на дъщеря ѝ, е по принцип основателен, и твърди, че това е признато от Софийски градски съд в решението му от 13 март 2009 г. и не е оспорено от Правителството.
37. Жалбоподателката посочва, че нейният иск не е решен в рамките на наказателното производство срещу H.H., и твърди, че заключението на националните съдилища, че той е недопустим, противоречи на националното законодателство. Въпреки че не оспорва аргумента на Правителството, че граждански иск в рамките на наказателно производство трябва да бъде предявен в началото на първоначалното разглеждане на дадено дело от първоинстанционен съд, а не след връщане на делото, тя посочва, че това е приложимо, само когато делото е изпратено обратно на първоинстанционния съд. В нейния случай обаче, в решението си от 19 април 2000 г. Апелативен съд - София връща делото на органите на прокуратурата, за да бъде възобновено от етапа на предварителното разследване. Жалбоподателката посочва, че е избрала искът ѝ да бъде разгледан в рамките на наказателното производство, тъй като това е по-благоприятно. Жалбоподателката оспорва и заключението на гражданските съдилища, че искът предявен пред тях през 2007 г. е с изтекла давност.
38. Освен това жалбоподателката е на мнение, че в съответствие с правилата на Гражданския процесуален кодекс, наказателните съдилища са длъжни да прехвърлят иска ѝ на гражданските съдилища, ако считат, че нямат компетентност да го разгледат. В такъв случай за иска би се смятало, че е подаден на датата, на която той е предявен в контекста на наказателното производство, а именно преди изтичането на петгодишната давност. Следователно наказателните съдилища са я лишили от предимството, че е предявила иска си в срок.
39. На последно място жалбоподателката посочва, че давностните срокове са насочени към санкциониране на хора, които не са активни в търсенето на своите права. Това не е така в нейния случай.
Б. Преценката на Съда
1. Допустимост
40. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва още, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно те е допустима.
2. По същество
41. По съществото Съдът отбелязва от самото начало, че започнатото от жалбоподателката производство се отнася до истински спор относно правото ѝ на обезщетение. Нещо повече, правото на обезщетение по своето естество е от граждански характер (вж. Georgiadis v. Greece, 29 май 1997 г., § 35, Доклади за решения и определения 1997‑III, и Shulepova v. Russia, № 34449/03, § 60, 11 декември 2008 г.). Ето защо Съдът е убеден, че разглежданият случай се отнася до определяне на гражданските права на жалбоподателката и че чл. 6 § 1 от Конвенцията е приложим.
42. Чл. 6 § 1 олицетворява “правото на съд”, от което правото на достъп, т.е. правото да се образува производство пред съд по граждански въпроси, представлява един аспект (вж. Golder v. the United Kingdom, 21 февруари 1975 г., § 36, Серия А № 18). На това “право на съд” може да се позовава всеки, който смята, че намесата в упражняването на неговите граждански права е незаконосъобразна и се оплаква, че не е имал възможност да предяви този иск пред съд, който отговаря на изискванията на чл. 6 (вж. Lupeni Greek Catholic Parish and Others v. Romania [GC], № 76943/11, § 85, ЕСПЧ 2016 г. (откъси)). Правото на достъп до съд също включва правото на решение на спор от страна на съда (вж. Kutić v. Croatia, № 48778/99, § 25, ЕСПЧ 2002‑II).
43. Правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде ограничено. Независимо от това, прилаганите ограничения не трябва да ограничават или намаляват достъпа, даден на лицето, по такъв начин или до такава степен, че самата същност на правото да е нарушена (вж. Lupeni Greek Catholic Parish and Others, цитирано по-горе, § 89). Освен това ограничаването няма да бъде съвместимо с чл. 6 § 1, ако не преследва легитимна цел или ако няма разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (вж. Sabeh El Leil v. France [GC], № 34869/05, § 47, 29 юни 2011 г., и Zubac v. Croatia [GC], № 40160/12, § 78, 5 април 2018 г.).
44. В настоящия случай Правителството твърди, че искът на жалбоподателката е разгледан адекватно в наказателното производство срещу H.H. (вж. параграф 33 по-горе). Наистина, след като този иск е приет за разглеждане в това производство, на 6 април 2004 г. окръжният съд присъжда на жалбоподателката обезщетение в размер на 10 000 лева, плюс лихва за забава (вж. параграф 14 по-горе). Това решение обаче е отменено по-късно, а апелативният съд прекратява разглеждането на иска на жалбоподателката поради това, че е недопустим, тъй като не е подаден в срока, предвиден в чл. 61, ал. 4 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г. Това решение е потвърдено с окончателно решение на Върховния касационен съд (вж. параграфи 15-16 по-горе). В последващите граждански производства съдилищата намират, че искът на жалбоподателката е с изтекла давност, без да вземат решение по същество (вж. параграфи 18-20 по-горе). Съответно Съдът заключва, че жалбоподателката не е получила решение по съществото на иска си от съд и че нейният достъп до съд е ограничен.
45. Доколкото жалбоподателката оспорва прилагането на националното законодателство от националните съдилища, а именно тяхното заключение, че искът ѝ, предявен в рамките на наказателното производство срещу HH, е недопустим, и тяхното заключение, че последващият иск, предявен пред гражданските съдилища, е с изтекла давност, Съдът отново подчертава, че на първо място националните власти и по-конкретно съдилищата са компетентни да тълкуват и прилагат националното законодателство (вж. наред с други Former King of Greece and Others v. Greece [GC], № 25701/94, § 82, ЕСПЧ 2000‑XII). Това се отнася по-конкретно до тълкуването от страна на съдилищата на правила от процедурно естество (вж. Baničević v. Croatia (решение за допустимост), № 44252/10, § 30, 2 октомври 2012 г.). Задачата на Съда е да прецени дали последиците от това тълкуване са съвместими с изискванията на Конвенцията по отношение на допустимите ограничения на правото на достъп до съд (вж. Атанасова срещу България, № 72001/01, § 38, 2 октомври 2008 г.).
46. В конкретния случай срокът за жалбоподателката да предяви граждански иск е пет години (вж. параграф 29 по-горе). Той започва да тече в момента на смъртта на дъщерята ѝ през 1997 г., тъй като отговорното лице е известено от самото начало. През 2001 г., преди изтичането на този срок, жалбоподателката предявява деликтен иск в наказателното производство, но в крайна сметка се констатира от наказателните съдилища, че той е недопустим, а гражданските съдилища, сезирани от нея през 2007 г., постановяват, че предявяването на такъв недопустим иск не би могло да прекъсне приложимия давностен срок, който следователно е изтекъл през 2002 г.
47. Съдът приема, че законоустановените давностни срокове служат за няколко важни цели, а именно да се гарантира правна сигурност и окончателност, да се защитят потенциалните ответници от закъснели искове, на които трудно може да се противодейства и да се предотврати несправедливостта, която би възникнала, ако от съдилищата се изисква да вземат решение за събития, случили се в далечното минало, въз основа на доказателства, които биха могли да станат ненадеждни и непълни поради изминалото време (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади за решения и определения 1996‑IV). Поради това страните по спора следва да очакват прилагането на тези правила (вж. Miragall Escolano and Others v. Spain, № 38366/97 и 9 други, § 33, ЕСПЧ 2000‑I, и L’Erablière A.S.B.L. v. Belgium, № 49230/07, § 37, ЕСПЧ 2009 г. (откъси)).
48. Гореизложеното означава, че съществуването на давностен срок само по себе си не е несъвместимо с Конвенцията. Това, което Съдът трябва да провери в дадения случай, е дали естеството на въпросния срок и начинът, по който той е приложен, са съвместими с Конвенцията. Това означава наред с другото, че прилагането на законоустановените давностни срокове трябва да е предвидимо за жалбоподателите, като се вземат предвид съответното законодателство и съдебна практика и конкретните обстоятелства (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 32).
49. Искът на жалбоподателката е обявен за недопустим в наказателното производство, тъй като тя не го предявява на първото съдебно заседание през 1998 г., а след като H.H. е осъден и след решение през 2000 г. да се отмени тази присъда и да се върне делото на органите на прокуратурата (вж. параграфи 8 и 15-16 по-горе). Действащият по това време Наказателнопроцесуален кодекс от 1974 г. изрично гласи, че всеки граждански иск трябва да бъде предявен преди започването на разглеждането на делото от първоинстанционния съд, а националната съдебна практика потвърждава това изискване (вж. параграф 22 по-горе). Макар да съществува и съдебна практика, която приема, че в случаите, когато делото е изпратено обратно на органите на прокуратурата, жертвите на съответното престъпление могат законно да предявят граждански иск, след като делото отново достигне до съдилищата (вж. параграф 23 по-горе ), тя е оскъдна и страните не посочват дали националните съдилища са достигали до такива заключения в своята постоянна практика. Съответно Съдът заключва, че през 2001 г., когато жалбоподателката предявява гражданския си иск в наказателното производство едва след връщането на делото, тя е трябвало да знае, че има риск този иск да бъде обявен за недопустим. Съгласно чл. 116, б. б) от Закона за задълженията и договорите (вж. параграф 30 по-горе) това на свой ред означава, че подаването на иска през 2001 г. не би могло да прекъсне давностния срок. Съответно Съдът заключва, че прилагането на правилата за давностните срокове е достатъчно предвидимо.
50. Както вече беше посочено, жалбоподателката не предявява иск за обезщетение срещу Х.Х. и неговия работодател в рамките на наказателното производство през 1998 г., когато окръжният съд започва да разглежда делото за първи път, както правят другите жертви на престъплението (вж. параграф 7 по-горе). Тя не представя никакво обяснение за този пропуск и по-конкретно не се позовава на каквото и да е пречка за нейното право на достъп до съд по това време. Предявяването на иск в наказателното производство през 1998 г. очевидно е достъпен и благоприятен подход (вж. параграф 25 по-горе) - извод, доказан от факта, че исковете на другите жертви, предявени по това време, са приети за разглеждане от наказателните съдилища и са удовлетворени, а тяхната допустимост очевидно не е оспорена (вж. параграфи 7 и 14-15 по-горе).
51. Освен това, дори и след като жалбоподателката поради каквито и да е причини пропуска възможността да предяви иска си за обезщетение в рамките на наказателното производство в началото на съдебната му фаза през 1998 г., остава на нейно разположение до изтичането на давностния срок през 2002 г. да предяви отделен иск пред гражданските съдилища. Въпреки че разглеждането на такъв иск би било спряно, докато се изчака приключването на наказателното производство по отношение на вината на Х.Х. (вж. параграф 27 по-горе), не се твърди, че такова забавяне само по себе си неправомерно ограничава правото на жалбоподателката на достъп до съд, нито че гражданските съдилища по някакъв начин биха били възпрепятствани да разгледат основателността на иска на жалбоподателката.
52. Независимо от съществуването на две явно налични възможности за разглеждане на нейния иск, жалбоподателката поема риска да предяви потенциално недопустим иск в наказателното производство, след като делото е върнато за ново разглеждане.
53. Вярно е, че начинът, по който националните съдилища разглеждат делото, също подлежи на критика. По-конкретно, през 2001 г. окръжният съд приема да разгледа иска на жалбоподателката в наказателното производство, което по-късно се разглежда от по-висшите съдилища като грешка (вж. параграфи 11 и 15‑16 по-горе). След като искът е приет за разглеждане в наказателното производство, жалбоподателката е възпрепятствана по чл. 95, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс да предяви същия иск пред гражданските съдилища (вж. параграф 26 по-горе). Този иск остава висящ пред наказателните съдилища до 2007 г. и едва след като е обявен за недопустим в наказателното производство чрез окончателно решение (вж. параграфи 15-16 по-горе), дълго след датата, на която в крайна сметка се смята, че е изтекла давността, жалбоподателката е могла да заведе отделно гражданско производство. Ако окръжният съд е отказал да приеме иска за разглеждане или го е обявил за недопустим на по-ранна дата или ако наказателните съдилища са го прехвърлили на гражданските съдилища в съответствие с процедурата по чл. 93, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. (вж. параграф 28 по-горе), жалбоподателката е могла да предяви своя иск пред гражданските съдилища навреме и той да бъде разгледан по същество.
54. Независимо от това, каквито и да било грешки от страна на националните съдилища не могат да променят достигнатото по-горе заключение, че жалбоподателката без основание е пропуснала да използва ясните и безспорни възможности за надлежно разглеждане на иска ѝ. Докато изходът от започнатите от нея процедури е несполучлив, искът ѝ за обезщетение за смъртта на дъщеря ѝ е отхвърлен, въпреки че извършителят е признат за виновен, остава фактът, че жалбоподателката се поставя сама в това положение. Като не предявява иска си за обезщетение пред наказателните съдилища в началото на производството, както правят другите жертви, и като не подава иска си по-късно директно в гражданските съдилища, жалбоподателката се поставя в позиция, в която рискува той да бъде обявен за погасен по давност.
55. Следователно не може да се каже, че законоустановеният давностен срок, приложим по делото, или начинът, по който е тълкуван и прилаган от националните съдилища, нарушава самата същност на правото на жалбоподателката на достъп до съд (вж. Baničević, цитирано по-горе, § 37).
56. С оглед на изложеното по-горе, Съдът заключава, че не е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ
1. Обявява единодушно жалбата за допустима.
2. Приема с четири на три гласа, че не е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 12 юли 2018 г., в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан БлашкоАнгелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател
В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и правило 74 § 2 от Правилника на Съда, съвместното отделно мнение на съдиите Грозев, Митс и Хюсеинов е приложено към настоящото решение.
A.Н.
М.Б.
СЪВМЕСТНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИИТЕ ГРОЗЕВ, МИТС И ХЮСЕИНОВ
I. Въведение
В настоящото дело жалбоподателката се оплаква от невъзможността на националните съдилища да разгледат по същество нейния иск за обезщетение. Този неуспех, който според жалбоподателката се дължи на националните съдилища, я лишава от ефективен достъп до съд. Мнозинството достигна до заключението, че не е налице нарушение на чл. 6 от Конвенцията. По изложените по-долу причини ние не сме съгласни с това заключение. Според нас мнозинството поставя прекомерен акцент върху факта, че жалбоподателката има възможност да предяви иск в началото на наказателното производство, но не го прави. Подобен подход ограничава правото на достъп до съд по прекомерен начин и не съответства на стандартите, разработени от Съда. Вместо да се фокусира върху този първоначален епизод, мнозинството трябваше да анализира разумността на избора на вариант, направен от жалбоподателката, когато тя подава иска си, и адекватността на реакцията на националните съдилища. От такава гледна точка заключението за нарушение на чл. 6 от Конвенцията ни изглежда ясно.
Смятаме, че такъв подход е от съществено значение в конкретния случай, тъй като към момента, в който жалбоподателката подава иска си, давността на този иск не е изтекла. Искът ѝ обаче в крайна сметка е обявен за недопустим точно на това основание. Следователно изборът на вариант, който жалбоподателката прави при подаването на иска, придобива решаващо значение при отговора на въпроса дали правото на жалбоподателката на достъп до съд е ограничено до такава степен, че самата същност на правото е нарушена.
II. Вътрешно право
Българското право предоставя два варианта на жалбоподатели като г-жа Каменова, а именно подаване на иск в рамките на висящото наказателно производство или започване на отделно гражданско производство. Тъй като жалбоподателката явно има две алтернативи, Съдът трябваше да реши дали българското право към момента, в който жалбоподателката подава иска, е достатъчно ясно и съгласувано по отношение на начина, по който тя би могла да упражни правото си на достъп до съд, и по този начин дали жалбоподателката е в състояние да направи реален и ефективен избор. Това изискване за яснота и предвидимост е от решаващо значение при преценката дали ограничаването на правото на достъп на жалбоподателката е оправдано от легитимни цели и е пропорционално, както се изисква от практиката на Съда.
Именно централността на въпроса за яснотата и предвидимостта на националното законодателство изисква по-подробен анализ на националното законодателство, каквото е в момента, в който жалбоподателката подава иска си. Както е описано в относимата част на решението, наказателната посока се смята за по-благоприятна за жертвите на престъпления по отношение на вредите, произтичащи от престъплението. Съществуват редица причини за това и тази позиция е изрично посочена от Върховния касационен съд (вж. параграф 25 от решението). Що се отнася до въпроса дали жертвата на престъпление може да предяви иск, след като делото е изпратено обратно на етапа на разследване, съществуващата национална съдебна практика по това време предполага, че жертвата може да го направи (вж. параграф 23 от решението). По това време не съществува съдебна практика, която да заема противоположната позиция, а именно че жертвата не може да предяви граждански иск, след като делото е върнато на етапа на разследване. На последно място, има противоречива практика на националните съдилища относно това дали висящо наказателно производство без да е предявен иск за обезщетение спира петгодишния давностен срок (вж. параграф 25 от решението).
III. Приложимите принципи на Конвенцията
Приложимите принципи за достъп до съд са добре установени. Чл. 6 § 1 от Конвенцията олицетворява “правото на съд”, от което правото на достъп, т.е. правото да се образува производство пред съд по граждански въпроси, представлява един аспект (вж. Golder v. the United Kingdom, 21 февруари 1975 г., § 36, Серия А № 18). Правото на достъп до съд също включва правото на решаване на спор от страна на съда (вж. Kutić v. Croatia, № 48778/99, § 25, ЕСПЧ 2002‑II). На това “право на съд” може да се позовава всеки, който смята, че намесата в упражняването на неговите граждански права е незаконосъобразна, и се оплаква, че не е имал възможност да подаде този иск до съд, който отговаря на изискванията на чл. 6 (вж. Lupeni Greek Catholic Parish and Others v. Romania [GC], № 76943/11, § 85, ЕСПЧ 2016 г. (откъси)). Правото на достъп до съд не е абсолютно, а може да бъде ограничено. Прилаганите ограничения обаче не трябва да ограничават или намаляват достъпа, даден на лицето, по такъв начин или до такава степен, че самата същност на правото да е нарушена (пак там, § 89). Освен това ограничаването няма да бъде съвместимо с чл. 6 § 1, ако не преследва легитимна цел или ако няма разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (вж. Sabeh El Leil v. France [GC], № 34869/05, § 47, 29 юни 2011 г., и Cordova v. Italy, № 40877/98, § 54, ЕСПЧ 2003-I).
Съдът също така ще разгледа ефективността на достъпа до съд, който предполага, че дадено лице има ясна и конкретна възможност да оспори акт, представляващ намеса в неговите права (вж. Lupeni Greek Catholic Parish and Others, цитирано по-горе, § 86), и дали степента на достъп, предоставена съгласно националното законодателство, е достатъчна, за да осигури “право на съд” на лицето, като се има предвид върховенството на закона в едно демократично общество (вж. Ashingdane v. the United Kingdom, 28 май 1985 г., § 57, Серия А № 93)Накрая, той ще разгледа достъпността, яснотата и предсказуемостта на националните правни разпоредби и съдебна практика, които гарантират ефективността на правото на достъп до съд (вж. Legrand v. France, № 23228/08, § 34, 26 май 2011 г.).
IV. Приложение на тези принципи към настоящото дело
Прилагайки тези стандарти към настоящото дело става очевидно, че една от причините, които водят до отказа на достъп до съд на жалбоподателката е липсата на яснота и предсказуемост на националното законодателство. Втората причина е прекалено формалистичният подход на националните съдилища, които изправени пред промяна в приложимата национална съдебна практика - промяна, която се е случила в хода на производството по иска на жалбоподателката - не разглеждат въпроса и не преценяват дали ограничаването на правото на достъп на жалбоподателката е било пропорционално.
Жалбоподателката твърди, че националните съдилища са допуснали грешка като констатират, че нейният иск в рамките на наказателното производство е недопустим и че нейният последващ иск пред гражданските съдилища е погасен по давност (вж. параграфи 37 и 39 от решението). Не е задача на Съда да заема мястото на националните съдилища. Най-вече националните органи, а именно съдилищата, трябва да решават проблемите при тълкуването на националното законодателство (вж. например Nejdet Sahin and Perihan Sahin v. Turkey [GC], № 13279/05, § 49, 20 октомври 2011 г.). Все пак той трябва да прецени дали последиците от подобно тълкуване са съвместими с Конвенцията (вж. Edificaciones March Gallego S.A. v. Spain, 19 февруари 1998 г., § 33, Доклади за решения и определения 1998-I) и по-конкретно с принципите, изложени по-горе.
Вярно е, че за разлика от другите жертви на престъплението, жалбоподателката не предявява иск за обезщетение в рамките на наказателното производство през 1998 г., когато окръжният съд започва да разглежда делото за първи път. Но както вече бе отбелязано, за разлика от мнозинството, ние не намираме този пропуск за решаващ. Жалбоподателката все още има валидна претенция съгласно националното право и предвид факта, че тя винаги е разполагала с друг процедурен вариант, това не може по никакъв начин да се тълкува като отказ от нейната претенция. Когато наказателното производство е заведено пред окръжния съд за втори път, петгодишният срок съгласно чл. 110 от Закона за задълженията и договорите (вж. параграф 29 от решението) все още не е изтекъл. Предвид предимствата на наказателния процес, изборът на жалбоподателката през 2001 г. да се опита да получи разглеждане на иска ѝ от наказателните съдилища е оправдан и ние не виждаме причина да го използваме срещу нея. Тъй като жалбоподателката е имала възможност да предяви иск за обезщетение или в рамките на наказателното производство, или в отделно гражданско производство, въпросът пред Съда не е дали тя е трябвало да използва друг достъпен процедурен вариант, а дали изборът ѝ да предяви такъв иск пред наказателните съдилища е разумен.
Намираме редица фактори, които са от значение за отговора на този въпрос. Първо, съгласно националната правна система, има ясни предимства при използването на наказателното производство. Вместо да подаде иск пред гражданските съдилища, само за да бъде той отложен до края на наказателното производство, жалбоподателката има основателни причини да предпочете да подаде иска си директно в наказателния съд. Смятаме, че от гледна точка на яснотата и предвидимостта на националното законодателство е от решаващо значение, че нищо не е показало на жалбоподателката, че нейният избор на вариант е проблематичен. По това време не съществува практика на националните съдилища, която да предполага, че те биха могли да отхвърлят разглеждането на граждански искове след връщане на делото на етапа на предварителното разследване (вж. параграф 23 от решението). Съгласно съществуващата съдебна практика по това време, първоинстанционният съд приема иска на жалбоподателката, разглежда го по същество и го уважава.
Причината, поради която искът на жалбоподателката в крайна сметка е обявен за недопустим, е обръщане на националната съдебна практика. Макар че подобна еволюция на съдебната практика не е проблематична сама по себе си от гледна точка на Конвенцията, тя все пак се е случила, след като жалбоподателката е предявила иска си и начинът, по който националните съдилища разглеждат иска на жалбоподателката след това, е прекалено формален. Въпреки че жалбоподателката подава иска си през 2001 г., по-малко от пет години след смъртта на дъщеря си, т.е. в рамките на съответния срок, този иск накрая е обявен за недопустим точно поради подаването му след изтичане на срока. Това е резултат както от обръщането на националната съдебна практика, така и от начина, по който националните съдилища разглеждат иска, като го приемат първоначално за разглеждане в наказателното производство и накрая го обявяват за недопустим в момент, в който петгодишният срок вече е изтекъл. Решението на окръжния съд да приеме иска на жалбоподателката за разглеждане в наказателното производство по-късно се разглежда от по-висшите съдилища като грешка. Жалбоподателката обаче не е имала правно средство за защита срещу тази грешка и срещу факта, че тя е довела до изтичането на срока за нейния иск. Ако окръжният съд е отказал да приеме иска на жалбоподателката за разглеждане или евентуално го е прехвърлил на гражданските съдилища в съответствие с процедурата по чл. 93, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. (вж. параграф 28 от решението), това би позволило на жалбоподателката да подаде своя иск пред гражданските съдилища навреме. След като искът е приет за разглеждане в наказателното производство обаче, тя е възпрепятствана по чл. 95, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс да предяви същия иск пред гражданските съдилища (вж. параграф 26 от решението).
Този иск остава висящ пред наказателните съдилища до 2007 г., когато е обявен за недопустим в наказателното производство с окончателно решение. Междувременно националната съдебна практика относно дали наказателното производство спира срока също се е променила, като Върховният съд е възприел по-строг подход.
Националните граждански съдилища също критикуват действията на окръжния съд. Софийски градски съд заявява, че смята, че първоначалното решение на съда да приеме иска на жалбоподателката за разглеждане в рамките на наказателното производство, е погрешно (вж. параграф 19 от решението), а Софийски районен съд критикува окръжния съд, че не е прехвърлил делото на гражданските съдилища (вж. параграф 18 от решението). Този факт обаче не е взет под внимание от гражданските съдилища, когато обявяват, че искът на жалбоподателката е погасен по давност, както и фактът, че преди 2006 г. жалбоподателката може основателно да е вярвала, тъй като националните съдилища редовно са приемали това (вж. параграф 31 от решението), че давностният срок е спрян дори само със започването на наказателното производство. Съдът наскоро постанови, че ограничаването на достъпа до съд е непропорционално, когато недопустимостта на правното средство за защита е резултат от приписването на грешка на жалбоподател, за която той обективно не е отговорен (вж. Zubac v. Croatia [GC ], № 40160/12, § 95, 5 април 2018 г.).
Не е предложена обосновка за ситуацията, в която жалбоподателката се намира. Съдът също така е постановил, че давностните срокове служат по принцип за важни цели, по-конкретно за гарантиране на правна сигурност и окончателност (вж. Stubbings and Others v. the United Kingdom, 22 октомври 1996 г., § 51, Доклади 1996-IV). Не е доказано обаче, че е налице разумно съотношение на пропорционалност между мярката, срещу която е оплакването - отказа на достъп до съд на жалбоподателката, и каквато и да било цел, която се търси да бъде постигната в случая. Освен това трябва да се отбележи, че решенията на националните съдилища нарушават самата същност на правото на жалбоподателката на достъп до съд.
V. Заключение
С оглед на изложеното по-горе, ние заключаваме, че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията.
Full & Egal Universal Law Academy