ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО „КАРАИВАНОВА И МИЛЕВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“
(Жалба № 37857/05)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
17 юни 2014 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
17/11/2014
Това решение е станало окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде обект на редакционни промени.
.
По делото „Караиванова и Милева срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:
Инета Зимеле (Ineta Ziemele), председател,
Пайви Хирвела (Päivi Hirvelä),
Георги Николау (George Nicolaou),
Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
Здравка Калайджиева (Zdravka Kalaydjieva),
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,
След закрито съвещание, проведено на 27 май 2014 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПО ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 37857/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от двама български граждани, г-жа Мария Георгиева Караиванова и г-жа Петранка Георгиева Милева („жалбоподателите“), на 29 септември 2005 г.
2. Жалбоподателите са представлявани от г-н М. Екимджиев и г-жа K. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от своите агенти, г-жа Н. Николова и г-жа Р. Николова, от Министерството на правосъдието.
3. Жалбоподателите твърдят, по-специално, че при спор относно реституцията на земеделски земи, властите са действали в нарушение на принципа на правната сигурност, неоснователно са отказали възстановяване в реални граници и са забавили процеса на реституция.
4. На 9 септември 2010 г. жалбата е комуникирана на правителството. Също така е решено съдът да се произнесе едновременно по допустимостта и основателността на жалбата (чл. 29, § 1 от Конвенцията).
ПО ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
2. Жалбоподателите са родени съответно през 1928 г. и 1930 г. и живеят в София.
A. Земята, претендирана от жалбоподателите и изграждането на летния лагер
3. Жалбоподателите са признати за наследници на правата на баща си върху парцел с площ от 1219 кв. м., разположен край бреговата линия в района около Созопол, придобит през 30-те години на миналия век по силата на законодателство, с което на бежанците се разпределя земеделска земя. През 50-те години на миналия век властите считат земята за изоставена и по-късно, през 60-те, я вписват в регистъра на държавните имоти. През същия период общината в Стара Загора поема използването на земята и построява ученически летен лагер, който, по онова време, се състои от две сгради със солидна конструкция и двайсет и две дървени бунгала. Сградите са вписани в регистъра на държавната собственост през 1964 г. По време на събитията, предмет на настоящия случай, лагерът се състои от три сгради със солидна конструкция и двадесет и шест дървени бунгала, разпределени на 17 705 кв. м. земя, които включват и парцела, претендиран от жалбоподателите (виж параграф 7 по-долу). По време на националното производство, обсъдено по-долу, община Стара Загора твърди, че тя е имала договор с община Созопол (в района на който се намира на земята) за обмен на земя в съответните им региони.
Б. Решения на поземлената комисия
4. През 1991 г., след влизането в сила на Закона за собствеността и ползването на земеделските земи („ЗСПЗЗ“), жалбоподателите подават документи за реституцията на земята. В решение от 20 октомври 1997 г. Комисията за земеделски земи в Созопол постановява, че земята е трябвало да бъде възстановена в нейните „реалните граници“. Комисията не коментира наличието на сгради или други структури върху парцела, като го описва като „изоставен парцел, покрит с многогодишни плевели“, в съседство с ученически летен лагер. Община Стара Загора не участва в това производство.
8. На 10 април 1998 г. поземлената комисия издава акт, с който формално прехвърля имота във владение на жалбоподателите въз основа на горното решение. На 22 юли 1998 г. жалбоподателите придобиват констативен нотариален акт. Въпреки това те не встъпват в действително владение на земята, която остава заета от ученическия лагер.
9. Във връзка с указанията на министъра на земеделието и неконкретизирани решения на заместник-министъра на земеделието, на 1 март 1999 г. поземлената комисия в Созопол променя по-ранното си решение да възстанови 879 кв.м. от земята на жалбоподателите, която е част от „летния лагер на Стара Загора“.
10. Жалбоподателите подават съдебен иск, като твърдят, че решението от 1 март 1999 г. е незаконосъобразно, тъй като е било взето при липса на нови обстоятелства или доказателства, които биха могли да оправдаят изменение на решението от 20 октомври 1997 г., като твърдят, че по тази причина решението би трябвало да се отмени.
В. Решението от 26 юли 1999 г.
5. На 26 юли 1999 г. Бургаският районен съд отменя решението от 1 март 1999 г. Той установява, че случаят не е бил висящ пред поземлената комисия, която да преразгледа въпроса и потвърждава по-ранното решение на комисията от 20 октомври 1997 г., според което жалбоподателите са имали право да получат 879-те квадратни метра земя, възстановена „в реални граници“. Районният съд още приема, че въз основа на доказателствата, изложени пред него, жалбоподателите имат право на реституция на земята, като не са предоставени никакви доказателства пред съда, които да сочат, че са извършени законни мероприятия по смисъла на чл. 10 (7) от ЗСПЗЗ (вж. параграф 31 по-долу) преди влизане в сила на посочения закон. Съдът отбелязва, че макар и да изглежда, че земята е претърпяла промяна в употребата и вече не е земеделска, пред съда няма доказателства, които да посочат, че тази промяна е била осъществена в съответствие със съответните процедури, предвидени в закона.
12. Допълнително отбелязвайки, че решението на поземлената комисия от 1 март 1999 г. също се основава на сведения, че общината в Стара Загора е собственик на имота, районният съд констатира, че не е на лице доказателство, което да установи право на собственост; през 1964 г. общината е дала позволение единствено за използване на земята, която остава държавна собственост. Вътрешният съд посочва, че във всеки случай,
„дори и да е налице спор за собственост, той следва да се разреши в гражданско производство, а не от министъра на земеделието. В закона и в теорията на правото няма съмнение, че нито поземлената комисия, нито съдилищата, действащи в административно производство, са компетентни да разглеждат спорове, касаещи правото на собственост на трети страни, които не са участвали в производството“.
6. Районният съд не разглежда потенциалната приложимост на чл. 10б от ЗСПЗЗ (виж параграф 30 по-долу) във връзка с обстоятелствата по делото. Решението не е обжалвано и става окончателно на неопределена дата.
Г. Решения на областния управител на Бургас
7. На 6 декември 1999 г. областният управител на Бургас, към чийто район принадлежи Созопол, вписва земята, заета от летния лагер, в регистъра на „частната“ държавна собственост, прилагайки Закона за държавната собственост за 1996 година.
15. На 20 януари 2000 г. областният управител прехвърля собствеността върху оспорваната земя на община Стара Загора.
Д. Производство rei vindicatio
16. Вследствие на решението от 26 юли 1999 г., жалбоподателите изискват община Стара Загора да освободи имота. Тъй като общината не го прави, те внасят иск rei vindicatio, като твърдят, че общината няма законово основание да заема въпросната земя. Жалбоподателите считат оспорваната земя за тяхната собственост въз основа на решението на поземлената комисия от 20 октомври 1997 г., потвърдено от решението на Бургаски окръжен съд от 26 юли 1999 г. Освен това те претендират за обезщетение за пропуснати ползи и настояват ответникът да бъде заставен да разруши съществуващите на земята сгради.
17. Бургаски районен съд назначава експерт, който посещава парцела и потвърждава, че той се намира изцяло в границите на летния лагер и е зает от дванадесет дървени бунгала, бетонни пътеки, фонтан и тревни площи.
18. С решение от 14 април 2000 г. Бургаският районен съд уважава rei vindicatio иска, като установява, че община Стара Загора не е успяла да установи твърдението си, че законово е придобила правото на собственост върху оспорвания парцел. Протоколите от заседанията на общинските съвети на Стара Загора и Созопол през 1960 г. показват, че са били предприети стъпки с цел обмен на имоти между двете общини; въпреки това няма доказателства, че процедурата за обмен е финализирана чрез подписването на договори, както се изисква по закон. Що се отнася до вписването на земята в регистъра на държавната собственост през 1999 г. и нейното прехвърляне на община Стара Загора през 2000 г. (виж параграфи 14 и 15 по-горе), районният съд посочва, че съответните решения са взети след решението от 26 юли 1999 г. и че фактът, че общината се позовава на тези документи, е в противоречие с позицията ѝ, че е придобила земята по силата на споразумение за обмен с община Созопол.
19. Така районният съд заключава, че община Стара Загора не е имала законово основание да запази собствеността си върху парцела и разпорежда парцелът да бъде предаден на жалбоподателите. В допълнение, съдът присъжда на жалбоподателите 10 000 лева като обезщетение за пропуснати ползи в резултат от невъзможността жалбоподателите да използват парцела от 20 октомври 1997 г. до 20 октомври 1999 г.
8. На 1 ноември 2000 г. Бургаският окръжен съд потвърждава горното решение и отхвърля жалбата на община Стара Загора, която твърди, че решението за възстановяване на собствеността на жалбоподателите не е обвързващо за общината, тъй като същата не е била страна в производството, че съдът от по-долната инстанция е допуснал грешка при прилагането на закона, свързан с размяната на собственост между общините, и че не е взел под внимание факта, че след определянето ѝ за летен лагер, земята вече не е земеделска и, следователно, не подлежи на реституция.
21. Община Стара Загора обжалва решението от 1 ноември 2000 г. като незаконосъобразно. Тя оспорва установеното от по-долните съдилища, че жалбоподателите са придобили право на собственост, като посочва, че техните реституционни искове са били уважени в рамките на производство, в което тя не е била страна и в което не е имала достатъчна възможност да защити правата си. Общината счита, че жалбоподателите не са могли да претендират за реституция на земята „в реални граници“, защото ЗСПЗЗ не предвижда реституцията на земя, която е престанала да бъде земеделска преди влизането му в сила. Освен това общината обжалва заключението на долните съдилища, че самата тя не е станала собственик на земята, при положение, че според нея изискванията на закона, в сила през 1960 г., са били спазени.
22. На 21 януари 2002 г. Върховният касационен съд отменя решението от 1 ноември 2000 г. и връща делото на Бургаския окръжен съд, установявайки, че съдът не е проверил надлежно дали предпоставките за реституцията на парцела, по-специално по чл. 2 и 10б от ЗСПЗЗ (виж параграфи 29-30 по-долу), са били изпълнени. Той посочва, че бившите собственици на земеделски земи нямат право на възстановяване в реални граници, когато строителството, извършено върху земята, възпрепятства нейното връщане.
23. Бургаският окръжен съд преразглежда делото. Той приема експертното мнение, според което земята може да се рекултивира за земеделски цели след евентуалното отстраняване на съществуващите временни постройки.
24. С решение от 26 март 2003 г. окръжният съд отхвърля иска rei vindicatio на жалбоподателите. Съдът приема възражението от страна на община Стара Загора, че чл. 10б от ЗСПЗЗ забранява връщането на земята в случаите, когато парцелите„са застроени ...или ... са проведени мероприятия“. В допълнение, позовавайки се на чл. 24 (2), (3) и (4) на ЗСПЗЗ (виж параграфи 32 по-долу), окръжният съд намира, че реституцията на оспорвания парцел е била забранена на основание, че обслужва важни нужди на община Стара Загора, а именно – осигурява условия за почивка за ученици.
9. Жалбоподателите обжалват решението като незаконосъобразно, като твърдят, наред с другото, че решението от 26 юли 1999 г. има сила на пресъдено нещо и съдилищата не могат отново да преразглеждат въпроса дали претендираната от тях земя отговаря на изискванията за възстановяване в реални граници.
26. В окончателно решение от 30 март 2005 г., Върховният касационен съд потвърждава решението на Бургаски окръжен съд. Що се отнася до аргументите, представени от жалбоподателите, съдът констатира, че същите са били наясно с факта, че трета страна има конкурентен интерес към летния лагер, както и че тези искове следва да се разглеждат в последващо производство. Като отбелязва, че оспорваният парцел не е формално разпределен като градска територия, Върховният касационен съд констатира, че чл. 10 (7) от ЗСПЗЗ не е приложим. Въпреки това, сградите, намиращи се върху въпросната земя, сформират част от „проведени мероприятия“ по смисъла на чл. 10 (б) от ЗСПЗЗ, с временни и постоянни сгради, пътеки и друга инфраструктура. Върховният съд счита, че не би било приемливо една част от комплекса да се отдели и да се върне на предишните собственици. Съдът отбелязва, в тази връзка, че подходът, предложен от жалбоподателите, би бил в противоречие с целта на закона, която е да се предложи обезщетение в случаите, когато не е подходящо да се извърши възстановяване в реални граници.
27. След гореизложените събития и произтичащата от тях невъзможност за възстановяване в реални граници, жалбоподателите не са потърсили компенсация вместо реституцията, за което са имали законно право съгласно ЗСПЗЗ.
II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА
A. Реституция на земеделска земя
10. Съответните части от националното законодателство и практика по отношение на реституцията по ЗСПЗЗ са обобщени в решенията на съда по делата на Любомир Попов срещу България (№ 69855/01, §§ 83-95, 07 януари 2010 г.) и Сивова и Колева срещу България (№ 30383/03, §§ 29-44 и 57-60, 15 ноември 2011 г.).
29. Най-вече, чл. 2 от Закона определя земеделската земя, включително и като обект на реституция, като земя, която се използва за земеделско производство, която не се намира в границите на урбанизирана територия, и върху която
„...не са построени промишлени или други стопански предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации..., и [които] не представляват дворове или складови помещения към такива сгради“.
11. Чл. 10б от ЗСПЗЗ, добавен през 1992 г., гласи, че на бившите собственици не се полага възстановяване на правото им на собственост, но следва да получат компенсация в случаите, когато земите, които преди са притежавали, „са застроени или върху тях са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността“.
31. В допълнение, чл. 10 (7) от ЗСПЗЗ, добавена през 1992 г., предвижда, че бившите собственици, чиито парцели са станали част от градската територия след колективизацията, имат право на възстановяване на правото им на собственост, освен в случаите, когато трети лица имат законно построени сгради върху земята.
32. Чл. 24 от ЗСПЗЗ (който е изменян многократно, но всички промени от 1995 г. насам са били незначителни) предвижда, че държавата запазва собствеността си върху земя, която е заделена за ползване от научни или образователни заведения, от места за лишаване от свобода, семепроизводствени стопанства или подобни (ал. 2); или от Министерството на вътрешните работи или Министерство на отбраната за цели, свързани с отбраната и националната сигурност (ал. 3); или земя, която е част от територията на природен или археологически парк (ал. 4).
33. В случаите, когато трети лица имат конкуриращи се претенции към един и същи парцел, добре установената практика на националните съдилища е да преразгледа административните и съдебни решения за реституция в последващи съдебни производства, свързани с правото на собственост. Това се счита за допустимо, така че да се позволи на трети страни, засегнати от производството по реституция, да защитят своите интереси чрез представяне на своите аргументи срещу реституцията в отделни граждански производства.
Б. Res judicata
34. Разпоредбите относно res judicata ефекта на съдебните решения са обобщени в решението на съда по делото на Кехая и други срещу България (номера 47797/99 и 68698/01, §§ 34-55, 12 януари 2006 г.).
35. По-специално, член 220, § 1 от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., в сила към съответния момент, гласи, че решенията на гражданските съдилища са задължителни за страните, техните правоприемници, съдилищата и всички други държавни органи. При съдебните административни производства, съдебните решения, отменящи административно решение и решаващи спорния въпрос по същество, са обвързващи за страните и имат сила на присъдено нещо по отношение на правата и задълженията, премет на производството.
В. Общини според българското законодателство
12. Общините са юридически лица, които съгласно българското законодателство са оправомощени, да упражняват различни вещни права и имат самостоятелни бюджети. Понастояще, това е отразено в членове 17 § 4 и 136 § 3 от Конституцията от 1991 г. и по-нататък се потвърждава в раздел 14 от Закона за местното самоуправление и Закона за местната администрация. Подходът е потвърден от приемането на отделно законодателство за държавните и общински имоти (Закон за държавната собственост и Закон за общинската собственост) през 1996 г.
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
I. ПРЕДВАРИТЕЛНОТО ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ПРАВИТЕЛСТВОТО
13. Правителството твърди, че жалбата е недопустима, тъй като не е в съответствие с шестмесечното правило съгласно чл. 35, § 1 от Конвенцията. Отбелязвайки, че окончателното решение на вътрешно равнище във връзка с оплакванията на жалбоподателите за реституция е било връчено на 30 март 2005 г., правителството посочва, че жалбата е постъпила в съда повече от шест месеца след това, на 7 октомври 2005 г. В отговор на това жалбоподателите заявяват, че формулярът с жалбата е бил изпратен от тях на 29 септември 2005 г.
38. Съгласно добре установената съдебна практика на съда и съгласно приложимите правила, датата на подаване на жалба за целите на чл. 35, § 1 от Конвенцията, е датата, на която е изпратено и първото известие до жалбоподателя, а не датата, на която то е било получено в съда (вж Коркмаз срещу Турция (реш.), № 42589/98, 5 септември 2002 г. Kipritçi срещу Турция, № 14294/04, § 18, 3 юни 2008 г.; Peruško срещу Хърватия, № 36998/09, § 35, 15 януари 2013 г.; и Brežec срещу Хърватия, № 7177/10, § 29, 18 юли 2013 г.). Евентуален различен подход може да бъде оправдан само при специални обстоятелства (вж Florică срещу Румъния (реш.), № 49781/99, 29 юни 2004 г. и Булинвар ООД и Хрусанов срещу България, № 66455/01, §§ 30-32, 12 април 2007 г.), който съдът няма да съблюдава в разглеждания случай. Съответно, Съдът е убеден, че настоящата жалба е изпратена на 29 септември 2005 г. и че шестмесечното правилото, предвидено в чл. 35, § 1 от Конвенцията, е спазено. Следва предварителното възражение на правителството да се отхвърли.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
14. Жалбоподателите се оплакват, по силата на чл. 6 § 1 от Конвенцията, че при отхвърлянето на техния rei vindicatio иск, националните съдилища не са взели под внимание решението на поземлената комисия на Созопол от 20 октомври 1997 г. и решението на Бургаския окръжен съд от 26 юли 1999 г. Жалбоподателите считат, че това е нарушило принципите на правната сигурност и зачитането на силата на присъдено нещо във връзка с окончателното решение. Те твърдят, че констатациите на вътрешните съдилища по производствата rei vindicatio, са били произволни.
40. Приложимата част на чл. 6 § 1 гласи:
„при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения... всяко лице има право на справедливо ... гледане ... от ... безпристрастен съд ...“
A. Аргументи на страните
15. Правителството счита, че не е имало нарушение на чл. 6 § 1, защото двете съдебните производства са се разгърнали между различни страни – производство по реституция, довело до решението от 26 юли 1999 г. между жалбоподателите и поземлената комисия в Созопол, и последващо rei vindicatio производство между жалбоподателите и общината на Стара Загора. Община Стара Загора, която не е участвала в процедурата по реституция, не е обвързана от решението от 26 юли 1999 г., и е имала шанс да защити правата си единствено в rei vindicatio производство. Правителството е на мнение, че съдилищата, при производството rei vindicatio, са били длъжни да проверят дали жалбоподателите са имали право на реституция „в реални граници“, за да предостави необходимата защита на правата на общината и да се гарантира справедливостта на това производство.
42. Жалбоподателите не са съгласни. Те изтъкват, че фактите, на които съдилищата се позовават, за да отхвърлят техния rei vindicatio иск, а именно – включването на земята в летния лагер и мероприятията върху нея, не са били нови, а вече са съществували и са били известни на Бургаския окръжен съд, когато същият е постановил решението си от 26 юли 1999 г. Жалбоподателите твърдят също, че както поземлената комисия, така и общината в Стара Загора са представители на държавните органи и още, че общината е трябвало да се счита за правоприемник на държавата по отношение на правата върху парцела, претендиран от жалбоподателите. Съответно, общината е трябвало да се счита за обвързана от решението от 26 юли 1999 г. В подкрепа на позицията си, жалбоподателите се позовават на констатациите на съда по делото Кехая и други (цитирано по-горе).
Б. Преценката на съда
1. Допустимост
16. Съдът отбелязва, че настоящата жалба не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3(а) от Конвенцията, нито е недопустима по каквито и да било други причини. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.
2. Същина
17. Съдът подчертава, че правото на справедливо гледане по смисъла на чл. 6 § 1 от Конвенцията, тълкуван в светлината на принципите на върховенството на закона и правната сигурност, включва изискването, че когато съдилищата окончателно са решили даден спор между страни, то съдебното решение да не се поставя под въпрос (виж Брумарешку срещу Румъния [ГК], № 28342/95, § 61, ЕСПЧ 1999-VII). Принципът на правната сигурност и зачитането на res judicata при окончателни решения, изисква нито една страна да няма право да иска преразглеждане на окончателно и обвързващо решение единствено с цел ново гледане и ново решение по делото (виж Ryabykh срещу Русия, № 52854/99, § 52, ЕСПЧ 2003 IX, и Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 66).
45. Във всички правни системи res judicata във връзка със съдебни решения има ограничения ad personam и ad rem (виж Кехая и други, цитирано по-горе, § 66; Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 71; и Esertas срещу Литва, № 50208/06, § 22, 31 май 2012 г.).
46. Що се отнася до конкретния случай, Съдът отбелязва в самото начало, че решението от 26 юли 1999 г. не се е отнасяло за съдебния контрол при първоначален отказ от поземлената комисия да нареди реституция, а е свързано със съдебен контрол върху последващото й решение целящо да промени предишното решение за реституция (виж параграф 9 по-горе).
47. Съдът отбелязва освен това, че в същото това решение Бургаският окръжен съд взима под внимание факта, че претендираната от жалбоподателите земя е заета от община Стара Загора. Отбелязвайки, че общината не е участвала в производството, съдът ясно посочва, че всички спорове между жалбоподателите и между потенциално засегнатата трета страна, следва да са обект на последващо решаване при състезателно производство с участието на тази страна (виж параграф 12 по-горе). В окончателното си решение по производството rei vindicatio, Върховният касационен съд също така отбеляза, че жалбоподателите са били наясно с тези обстоятелства (виж параграф 26 по-горе).
18. Жалбоподателите не оспорват този факт, но заявяват, че обявявайки ги за собственици на въпросната земя, съдебното решение от 26 юли 1999 г. е с окончателен erga omnes ефект и че резултатите от отделните rei vindicatio производства са били в противоречие с принципа res judicata, защитен от чл. 6 § 1 от Конвенцията. За да се определи дали този резултат е в съответствие с изискванията на чл. 6 § 1, Съдът трябва да разгледа двата аспекта на този принцип, посочен в параграф 45 по-горе (ad personam и ad rem).
49. Що се отнася до аспекта ad personam, Съдът отбелязва, че съгласно вътрешното законодателство към тогавашния момент, решенията и определенията на поземлените комисии като това от 26 юли 1999 г., са взети в предишни ex parte производства и са обвързващи за страните по тези производства (виж параграфи 34-35 по-горе). В настоящия случай тези страни са жалбоподателите и поземлената комисия в Созопол, като се има предвид, че община Стара Загора е страна само при последвалото rei vindicatio производство, образувано от жалбоподателите.
50. Съдът също така отбелязва, че няма спор относно това дали българското законодателство третира общините като отделни юридически лица за целите на придобиване и упражняване на различни вещни права, както и за участие в граждански производства за защита на тези права по време на обмена на парцели между общините в Стара Загора и Созопол (виж параграф 36 по-горе). Ето защо ситуацията по настоящото дело се различава ясно от тази, наблюдавана по делото на Дечева и други срещу България (№ 43071/06, 26 юни 2012 г.), където две различни представителства на местните публични органи, а именно кмета и Общинския съвет на Котел, биват счетени от вътрешните съдилища за независими едно от друго и където бе констатирано, че всяко едно от тях не е било обвързано от решенията, отнасящи се до другото.
19. При тези обстоятелства Съдът не е убеден, че решението от 26 юли 1999 г. следва да се зачита, както се твърди от жалбоподателите, за обвързващо за всички. Ето защо не намира, че подходът на властите представлява злоупотреба с ad personam аспекта на принципа за правна сигурност.
52. Съдът, също така, трябва да провери дали при обстоятелствата по делото властите поставят под въпрос проблем, окончателно решен от даден съд (ad rem аспекта от принципа на правната сигурност).
53. Жалбоподателите твърдят, че в момента на решенията за реституцията в тяхна полза община Стара Загора не е била придобила правото на собственост върху парцела, както и че, дотолкова доколкото го е сторила през 2000 г. (виж параграф 15 по-горе), общината следва да се счита единствено за правоприемник на държавата, която е, от своя страна, обвързана от решението от 26 юли 1999 г. В тази връзка Съдът отбелязва, че националните съдилища при rei vindicatio производството не са разгледали въпроса дали, и ако е така – кога – общината е придобила право на собственост, намирайки въпроса за ирелевантен. Съдът отбелязва, че в съответствие с вътрешното законодателство, ответната страна в rei vindicatio производство може да защити своите интереси, не само когато страната твърди, че е собственик на претендирания имот, но също така и по отношение на различните вещни права, като например правото на строеж или, както е в настоящия случай, правото на ползване на имота за различни цели.
54. В тази връзка Съдът отбелязва, че някои от възраженията за това дали въпросната земя отговаря на условията за реституция, както са поставени от община Стара Загора в rei vindicatio производството, не са разгледани нито от поземлената комисия в нейното решение от 20 октомври 1997 г. в полза на жалбоподателите, нито от Бургаския окръжен съд в последващите производства, заведени от жалбоподателите срещу поземлената комисия (виж параграфи 7 и 12 по-горе). Съдебното решение от 26 юли 1999 г. потвърждава, че при липса на доказателства за това дали общината в Стара Загора е придобила собствеността върху оспорваната земя, или за това дали мероприятията върху парцела са били законни, земята отговаря на условията за възстановяване в натура.
20. По време на съдебното производство, което завършва с решение на 26 юли 1999 г., Бургаският окръжен съд не разглежда въпроса, повдигнат впоследствие и при rei vindicatio производството: дали изискванията, изложени в чл. 10б от ЗСПЗЗ, са изпълнени, а именно – дали върху парцела е са налице „проведени мероприятия“, което би могло да попречи на възстановяването „в реални граници“ и което би дало на жалбоподателите право вместо възстановяване да поискат обезщетение. Аргументът, че чл. 10б от ЗСПЗЗ забранява възстановяването в реални граници за първи път е представен от общината в Стара Загора, по време на rei vindicatio производството. Първоначалният пропуск от страна на долустоящите съдилища да го вземат под внимание е сред причините, поради които Върховният касационен съд отменя решението на Бургаския окръжен съд от 1 ноември 2000 г. и връща делото (виж параграф 22 по-горе).
21. След като разглежда аргумента, Бургаският окръжен съд констатира, че летният лагер, заемащ парцела на жалбоподателите, действително включва „проведени мероприятия“ по смисъла на чл. 10б от ЗСПЗЗ, със сгради, пътеки и друга инфраструктура, като заключава, че възстановяването на парцела на жалбоподателите „в реални граници“ не се позволява от закона. Върховният касационен съд потвърждава това заключение (виж параграфи 24-26 по-горе).
22. Позовавайки се на горното, Съдът не може да заключи, че националните съдилища са разгледали същия въпрос по реституирането и при rei vindicatio производството. В тази връзка настоящото дело следва да се разграничи от делото Кехая и други (цитирано по-горе), на което жалбоподателите се позовават, което е ясно свързано с преразглеждане на същия въпрос при второ производство, както и при първото, а именно – дали преди придобиването, наследодателят на жалбоподателите е бил собственик на претендираната от тях земя (виж параграфи 16-18 и 21-25 от това решение).
23. В съответствие с гореизложеното, Съдът не може да заключи, че подходът на националните съдилища в настоящото дело е бил неуспешен във връзка с принципа на правната сигурност, залегнал в чл. 6 § 1 от Конвенцията.
24. Следователно не е налице нарушение на тази разпоредба.
III. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
25. Жалбоподателите се оплакват съгласно чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 13 от Конвенцията, че са били лишени от собственост, която са придобили по силата на решение на поземлената комисия на Созопол от 20 октомври 1997 г. и по силата на решение на Бургаски окръжен съд от 26 юли 1999 година. Позовавайки се на чл. 6 § 1 и 13 от Конвенцията, те допълнително се оплакват, че процедурата по реституция, взета в нейната цялост, е продължила необосновано продължителен период от време.
61. Съдът е на мнение, че тези оплаквания е най-подходящо да бъдат разгледани единствено по чл. 1 от Протокол № 1, който постановява следното:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
A. Допустимост
26. Съдът отбелязва, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията, нито са недопустими на друго основание. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
1. Аргументи на страните
27. Правителството се съгласява с жалбоподателите, че по отношение на 879-те квадратни метра от въпросния парцел, решението от 26 юли 1999 г., предоставя на жалбоподателите права, които попадат под защитата на чл. 1 от Протокол № 1, и че поради заключенията на съдилищата в последвалото rei vindicatio производство, жалбоподателите са били лишени от тези права. Въпреки това, правителството твърди, че това лишаване от права е било в съответствие със закона и е било оправдано, имайки предвид, че rei vindicatio производството е целяло да осигури защита при състезателно производство между страните, чиито интереси са били засегнати от решението в производството по реституция, както и да постигне справедлив баланс между тях и обществения интерес. Първоначалното благоприятно за жалбоподателите решение не взима предвид разпоредбата в чл. 10б от ЗСПЗЗ, която възпрепятства реституирането, и следователно същото е взето в нарушение на закона. Освен това е установено, че сградите върху земята са съществували преди влизането в сила на ЗСПЗЗ, което сочи, че земята е служила на важни обществени интереси и не е била земеделска.
64. Що се отнася до останалата част от земята, позовавайки се на констатациите на съда по отношение на делото Любомир Попов (цитирано по-горе), правителството счита, че решението на поземлената комисия от 20 октомври 1997 г. не дава на жалбоподателите каквото и да е гарантирано право на собственост и че легитимните очаквания, възникнали за такова право, също биха могли да бъдат удовлетворени чрез присъждане на обезщетение, както е предвидено в ЗСПЗЗ. Правителството посочва, че жалбоподателите не са потърсили обезщетението, на което са имали право.
28. Жалбоподателите оспорват аргументите на правителството. Те са на мнение, че решенията на поземлената комисия от 20 октомври 1997 г. и решението на Бургаски окръжен съд от 26 юли 1999 г. са им дали възможност за упражняване на право на собственост по отношение на целия парцел от 1219 кв. м., както и че жалбоподателите са били лишени от това имущество по произволен начин и в нарушение на закона. Що се отнася до оспорваните 879 кв. м. – предмета на решението от 26 юли 1999 г. – жалбоподателите повтарят своя аргумент, че съдилищата, в rei vindicatio производството са нарушили принципа на правната сигурност. По отношение на останалата част от земята, жалбоподателите твърдят, че решението на поземлената комисия от 20 октомври 1997 г. представлява стабилен административен акт и че е недопустимо да се позволи на властите да отнемат правното му действие.
66. Жалбоподателите твърдят, в допълнение, че подходът на вътрешните съдилища неоправдано е облагодетелствал интересите на община Стара Загора, за разлика от техните собствени интереси. Жалбоподателите считат, че са действали добросъвестно и че възстановяването в реални граници на техния имот е в интерес на обществото.
29. Жалбоподателите твърдят, че те са отказали да кандидатстват за обезщетението, предвидено в рамките на ЗСПЗЗ на основание, че то би била недостатъчно. Потвърждавайки, че са били лишени от собствеността си, те считат, че всяко справедливо обезщетение трябва да отразява текущата пазарна стойност на земята. Нещо повече, те са на мнение, че правилата за определяне на дължимото обезщетение по ЗСПЗЗ са неясни и дават възможност за злоупотреба.
68. На последно място, жалбоподателите твърдят, че неразумната продължителност на процедурата по реституиране в техния случай е довела до необосновано накърняване на техните права съгласно чл. 1 от Протокол № 1.
2. Преценката на Съда
30. По делото Копецки срещу Словакия ([ГК], № 44912/98, § 35, ЕСПЧ 2004-IX), Съдът определя следните принципи по отношение на реституцията на отчуждени имоти (цитатите са пропуснати):
“(a) Лишаването от собственост или друго вещно право по принцип е еднократен акт и не поражда продължаваща ситуация на “лишаване от право“.
(б) Чл. 1 от Протокол № 1 не гарантира право на придобиване на собственост.
(в) Жалбоподателят може да повдигне оплакване по чл. 1 Протокол № 1 само доколкото спорните решения се засегнали негови “притежания” по смисъла на тази разпоредба. “Притежанията” могат да бъдат или “налични притежания” или активи, включително искове, по отношение на които той може да поддържа, че има поне “легитимно очакване” за ефективно упражняване на имуществено право. Обратно, надеждата за признаване на такова право, което не би могло да бъде упражнявано ефективно, не се счита за “притежания” по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. Същото се отнася и за условно вземане, което е погасено поради неосъществяване на условието.
(г) Чл. 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като налагащ общо задължение на договарящите държави да възстановят собствеността, която им е била прехвърлена преди ратифицирането на Конвенцията, нито пък налага ограничения на тяхната свобода да определят обхвата на реституцията и да изберат условията за възстановяване правата на предишните собственици.
По-специално, държавите се ползват с широка свобода на преценка, що се отнася до изключването на определени категории бивши собственици от правото на възстановяване на собствеността. Когато дадени категории собственици са изключени по този начин, реституционните им претенции не могат да дадат основание за „легитимно очакване“, което да се ползва от защитата на чл. 1 от Протокол № 1.
От друга страна, щом веднъж дадена държава, ратифицирала Конвенцията заедно с Протокол № 1, приеме законодателство, което предвижда пълно или частично възстановяване на отнета при действието на предишния режим собственост, то тогава това законодателство може да се разглежда като пораждащо за лицата, които отговарят на установените изисквания, ново право на собственост, защитено от чл. 1 от Протокол № 1. Същото може да се приложи и спрямо действалата преди ратификацията законодателна уредба на реституцията и обезщетяването, ако тя е продължила да бъде в сила и след ратифицирането на Протокол № 1.”
31. Освен това, Съдът е постановил, че когато имущественият интерес по същество представлява иск, същият може да се разглежда като „актив“, само когато има достатъчно основания в националното законодателство, например, където има установена съдебна практика на националните съдилища, които го потвърждават (виж Копецки, цитирано по-горе, § 52, и Мария Атанасиу и др. срещу Румъния, номера 30767/05 и 33800/06, § 137, 12 октомври 2010 г.).
71. При определяне на това дали е спазен чл. 1 от Протокол № 1, Съдът трябва да направи цялостна проверка на различните интереси по случая, като има предвид, че Конвенцията има за цел да защити правата, които са „практически и ефективни“. Той трябва да разглежда нещата в дълбочина и да разглежда реалната ситуация, предмет на оплакване, включително поведението на страните, използваните от държавата средства и тяхното прилагане (вж. Броньовски срещу Полша [ГК], № 31443/96, § 151, ЕСПЧ 2004-V, а също Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 97).
72. Съдът е приел, че в ситуации като тази в настоящия случай, с участието на широкообхватна законодателна схема със значително икономическо въздействие, националните органи трябва да разполагат със значителна свобода при избора на мерки за осигуряване на спазването на вещните права или за регулиране на вещноправните отношенията. Балансирането между въпросните права, както и печалбите и загубите на различните лица, засегнати от процеса на трансформиране на държавната икономика и правната система на държавата, е изключително трудна задача. При такива обстоятелства, в поради естеството на проблемите, на държавата-ответник следва да се представи широка свобода на преценка (вж Броньовски, § 182; Мария Атанасиу и други, §§ 171-172; и Сивова и Колева, §§ 97-98 , всички цитирани по-горе).
32. Що се отнася до обстоятелствата по настоящия случай, Съдът отбелязва, че поземлената комисия в Созопол, в решението си от 20 октомври 1997 г., както и Бургаският окръжен съд, в решението от 26 юли 1999 г., което отменя последващото решение на същата комисия, потвърждават, че жалбоподателите са имали право на реституция на парцела в неговите „реални граници“. Въпреки това, тези решения, които са единствено с декларативен характер, така и не са изпълнени и жалбоподателите не влизат в реално владение.
74. В редица съдебни решения и решения относно реституцията на земеделски земи в България Съдът отбелязва, че съгласно националното законодателство административни решения, определящи правото на ищците на реституция съгласно ЗСПЗЗ, са дадени в ex parte производства пред поземлената комисия и подлежат на оспорване пряко или косвено от друго лице, което претендира за вещни права върху същия имот (виж Сивова и Колева, § 74, и Любомир Попов; § 117, и двете цитирани по-горе; Неделчева и други срещу България, № 5516/05, § 56, 28 май 2013 г.; и Купенова и други срещу България (реш.), № 12664/05, § 30, 07 май 2013 г.). Тези решения не се считат за окончателни и обвързващи, пораждащи право на владение на определен актив, преди третите засегнати страни да са имали възможността да защитят интересите си. Както вече бе обсъдено по-горе (виж също Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 104), трети страни, претендиращи права за една и съща земя, могат да защитават правата си в последващо производство, дори когато правото на реституция е било признато от съдилищата по дела по упражняване на съдебен контрол, както е в настоящия случай.
75. В случая, както е отбелязано от Върховния касационен съд (виж параграф 26 по-горе), жалбоподателите трябва да са били наясно от самото начало с конкурентните претенции към земята от страна на община Стара Загора, защото общината е разполагала с тази земя и я е ползвала.
76. С оглед на гореизложеното, Съдът счита, че жалбоподателите едва ли са имали легитимно очакване решенията от 20 октомври 1997 г. и това от 26 юли 1999 г. окончателно да определят реституционните им права и да породят право на собственост (виж Неделчева и други, § 60, и Купенова и други, § 34, и двете цитирани по-горе).
33. Съдът отбелязва също така, че съгласно националното законодателство, имайки предвид, че възстановяването в реални граници е установено като невъзможно, легитимното очакване на жалбоподателите за реституция може да е било удовлетворено по друг начин, чрез присъждането на обезщетение и че изборът на жалбоподателите да не търсят обезщетение след края на rei vindicatio производството е бил техен (виж параграф 27 по-горе).
78. При тези обстоятелства Съдът не може да приеме, че жалбоподателите са били лишени от собствеността си, както и че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 в това отношение.
79. В същото време, Съдът отбелязва, че легитимно очакване на жалбоподателите за реституция е възникнало за първи път при решение на поземлената комисия на Созопол от 20 октомври 1997 г. (виж параграф 7 по-горе). След това жалбоподателите са участвали в две съдебни производства, първо – производството по реституция пред Бургаския окръжен съд и след това – производството rei vindicatio срещу община Стара Загора, с цел да се установи обхватът на това очакване, а именно, както в крайна сметка се установява – жалбоподателите нямат право на възстановяване в реални граници и вместо това могат да търсят обезщетение. Всички тези производства приключват на 30 март 2005 г. (виж параграф 26 по-горе).
34. Съдът отбелязва, че е установил нарушения на чл. 1 от Протокол № 1 при множество дела срещу България, свързани с големи закъснения при процедурите за възстановяване на земеделски земи, които се отразяват на легитимните очаквания за реституция или компенсация на жалбоподателите (вж Любомир Попов, Сивова и Колева, и Неделчева и други, всички цитирани по-горе; както и Найденов срещу България, № 17353/03, 26 ноември 2009 г.; Мутишев и други срещу България, № 18967/03, 3 декември 2009 г.. Василев и Дойчева срещу България, № 14966/04, 31 май 2012 г.; Петкова и други срещу България [Комисия], номера 19130/04, 17694/05 и 27777/06, 25 септември 2012 г.; и Иванов срещу България [Комисия], № 19988/06, 11 декември 2012 г.). По делото Василев и Дойчева (виж § 69 от решението) Съдът заключи, че проблемът е рецидивирал и изрази мнение, че българските власти следва да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административни решения, необходими за изпълнението на процеса на реституция на земеделска земя.
35. Както бе споменато по-горе, в настоящия случай, легитимното очакване на жалбоподателите за реституция се поражда на 20 октомври 1997 г. Въпреки че не изглежда да е имало конкретни периоди на бездействие, Съдът отбелязва, че последвалите забавяния са в резултат от подхода, възприет от вътрешното право, по силата на което трети страни, като община Стара Загора, не са можели да участват в производството по реституция, и по този начин да представят за разглеждане своите конкурентни претенции за същата земя. Вместо това вътрешното законодателство предвижда такива въпроси да бъдат решавани в отделно производство (виж параграф 33 по-горе). Съдът вече е критикувал този подход за удължаване на процеса на реституция и поставяне на частни лица в ситуации като тази на жалбоподателите в състояние на продължителна несигурност (виж Сивова и Колева, §§ 115-16, и Неделчева и други, §§ 78-82 , и двете цитирани по-горе). Макар да признава, че на държавите следва да се предоставя широка свобода на преценка при уреждане на важни социални и икономически реформи, като например тези, въведени в България след падането на комунизма (виж параграф 72 по-горе), Съдът подчертава, че държавите все пак остават задължени да организират своята съдебна и административна система по такъв начин, че да се гарантират правата, предвидени по силата на Конвенцията (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, § 116). В конкретния случай, с изискването кандидатите да участват в две процедури, първо - процедура за реституция, и след това съдебно производство rei vindicatio, насочени към определяне на правата, признати в процедурата по реституция, властите неоправдано забавят ефективното упражняване на реституционните права на жалбоподателите.
82. С оглед на гореизложените съображения, Съдът заключава, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, в резултат на големите закъснения в производствата по реституция, които са засегнали легитимните очаквания на жалбоподателите в това отношение.
IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
36. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
37. По отношение на имуществените вреди, жалбоподателите претендират, на първо място, за текущата пазарна стойност на техния парцел. В тази връзка те се позовават на делата Кехая и други срещу България ((справедливо обезщетение), номера 47797/99 и 68698/01, 14 юни 2007 г.), Брумарешку срещу Румъния ((справедливо обезщетение) [GC], № 28342/95, ЕСПЧ 2001-I), и Папамихалопулос и други срещу Гърция ((чл. 50) 31 октомври 1995 г., серия А, № 330-B), където Съдът действително е присъждал пазарната стойност на имотите, за които са налице претенции по отношение на имуществени вреди. Жалбоподателите са представили оценка, изготвена от експерт, определен от тях, който оценява пазарната стойност на въпросния парцел на 187 328 евро (EUR). Съответно, жалбоподателите предявяват претенции за тази сума.
85. Жалбоподателите претендират още 66 275 евро, което представлява пазарния наем, плюс лихвите, които те биха могли да са получили за парцела, ако го бяха отдавали под наем от август 1999 г. до март 2011 г., и ако същият е продължавал да се ползва като летен лагер.
86. По отношение на неимуществените вреди, жалбоподателите претендират за 20 000 евро всеки, като компенсация за безпокойството и усещането за безсилие, което са изпитали.
87. Правителството оспорва горните искания, считайки ги за прекомерни. То също така посочва, че жалбоподателите сами са се отказали от възможността да получат обезщетение вместо реституция.
38. Съдът отбелязва, че е установил нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, единствено по отношение на закъсненията в процеса на реституция. Съдът не вижда причинно-следствена връзка между това нарушение и претенцията на жалбоподателите по отношение на пазарната стойност на имота и съответно отхвърля това искане (виж, с необходимите промени, Сивова и Колева, § 124, и Неделчева и други § 91, и двете цитирани по-горе). Освен това той посочва, че жалбоподателите са имали право на обезщетение вместо реституция (виж параграф 27 по-горе). Съдът не е в състояние да приеме искането на жалбоподателите да получат като обезщетение за забавянията при процедурата равностойността на пазарния наем за парцела, като се има предвид по-специално, че установеното нарушение в случая не се отнася до някакво конкретно право на жалбоподателите да получат конкретното имущество (виж Любомир Попов, цитирано по-горе, § 138). Въпреки това, жалбоподателите по всяка вероятност са претърпели неудобства и несигурност в резултат на забавянето на процеса на реституция. Произнасяйки се по справедливост, и като се вземат предвид сумите, присъждани в подобни случаи, Съдът присъжда на всеки един от жалбоподателите по 2500 евро, които покриват всички имуществени и неимуществени вреди, причинени от забавянето на процедурата по реституция.
Б. Разходи и разноски
39. Жалбоподателите претендират за 3911 евро за работата, извършена от техните представители пред Съда, г-н М. Екимджиев и г-жа K. Бончева. Те представят времеви отчет в подкрепа на това твърдение. Те също така претендират за 226 евро за пощенски разходи, преводи и канцеларски материали. Те настояват горните суми, с изключение на 500 евро, които са вече платени от тях на г-н Екимджиев и г-жа Бончева, да се заплатят директно по банковата сметка на г-н Екимджиев.
90. Жалбоподателите претендират за още 800 лева, равняващи се на 409 евро, по отношение на експертната оценка, представена в подкрепа на иска за имуществени вреди (виж параграф 83 по-горе). Жалбоподателите представят съответната касова бележка.
91. На последно място, жалбоподателите претендират за 1140 лева, равняващи се на 583 евро, за съдебни такси и други разходи, направени във връзка с вътрешното rei vindicatio производство. Жалбоподателите представят необходимите касови бележки.
92. Правителството оспорва горните искания, считайки ги за преувеличени и само частично обосновани.
93. Според съдебната практика на Съда, всеки жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само дотолкова, доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими и са в разумен размер.
94. Съдът отбелязва, че в настоящия случай е установено нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 само по отношение на забавянето на процедурата по реституция. Като отбелязва, че това е повтарящо се оплакване (виж параграф 79 по-горе), Съдът намира за разумно да присъди 1000 евро за юридическата работа, извършена от представителите на жалбоподателите и всички други разходи, направени от тях. По искане на ищците, 500 евро от тази сума следва да се плати на самите жалбоподатели, а останалата част, също в размер на 500 евро, следва да се преведе директно по банковата сметка на г-н Екимджиев.
95. От друга страна, Съдът не вижда причина да присъжда останалите разходи, твърдени от жалбоподателите, които не са свързани със същината на нарушенията, установени по делото.
В. Лихви за забава
40. Съдът намира за уместно лихвата за забава да е базирана на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, към който се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че няма нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията;
3. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, по отношение на закъсненията в процедурата по реституция;
4. Приема,
(а) че държавата-ответник следва да заплати на жалбоподателите, в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват в български левове по курса към датата на плащането:
(i) 2500 (две хиляди и петстотин евро) за всеки един от жалбоподателите по отношение на имуществени и неимуществени вреди, както и всички данъци, които могат да бъдат наложени;
(ii) 1000 (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, 500 (петстотин евро), от които следва да се преведат директно към банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателите, г-н Екимджиев;
(б) че след изтичането на гореспоменатите три месеца, до разплащането, се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и съобщено писмено на 17 юни 2014 г., в съответствие с чл. 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Франсоаз Елен-ПасоИнета Зимеле Секретар Председател
Full & Egal Universal Law Academy