CASE OF KONSTANTIN STEFANOV v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.

© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО КОНСТАНТИН СТЕФАНОВ срещу БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 35399/05)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

27 октомври 2015 г.

ОКОНЧАТЕЛНО

27 януари 2016 г.

Това решение е станало окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. То може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Константин Стефанов срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в следния състав:

Гуидо Раймонди (Guido Raimondi, ), председател
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Пол Махоуни (Paul Mahoney),
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek),
Йонко Грозев, съдии,
и Фатош Арачи, заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 6 октомври 2015 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 35399/05) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата и основните свободи на човека ("Конвенцията") от български гражданин, г-н Константин Стефанов Стефанов ("жалбоподателят"), на 20 септември 2005 г.

2. Жалбоподателят е представляван от г-н М. Нейков, адвокат, практикуващ в град Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа Н. Николова от Министерството на правосъдието.

3. Жалбоподателят по-конкретно твърди, че правото му на мирно ползване на притежанията му е било нарушено в резултат на това, че не е получил заплащане за правните си услуги и че му е била наложена неправомерно глоба по време на съдебно производство, в което той е бил назначен да участва като служебен защитник.

4. На 24 май 2011 г. Правителството е уведомено за жалбата.

ФАКТИТЕ

ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5. Жалбоподателят е роден през 1974 г. Той е адвокат, който живее и практикува в град Пловдив.

6. Фактите по делото могат да бъдат обобщени по следния начин.

7. В началото на 2005 г., в хода на наказателното производство срещу Н.Р. и друго лице по обвинение за квалифицирана кражба, наказуема с лишаване от свобода до петнадесет години, Пловдивският районен съд ("Районният съд") решава, че в интерес на правосъдието трябва да бъдат назначени двама адвокати за процесуални защитници на двамата обвиняеми, които не могат да си позволят да платят за адвокат желаят да бъдат представлявани от такъв.

8. Районният съд изпраща искане до Пловдивската адвокатска колегия с молба да назначи двама адвокати за процесуални защитници, които да представляват обвиняемите. В писмото се посочва, наред с другото, че възнаграждението на процесуалния защитник ще бъде определено в съответствие с Наредбата на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения от 2004 г. ("Наредбата за възнагражденията").

9. С писмо от 31 май 2005 г., изпратено до жалбоподателя и до Районния съд, Пловдивската адвокатска колегия избира жалбоподателят да представлява Н.Р. Писмото съдържа следния текст:

"В съответствие с чл. 44 от Закона за адвокатурата Вие трябва да изпълнявате ролята на защитник на обвиняемия ... и да се явите на изслушването в хода на съдебното производство. Неспазването на това може да доведе до дисциплинарни действия по реда на Закона за адвокатурата и гражданска отговорност по отношение на страните [в наказателното производство].

В решението си да [Ви] назначи [като] служебен защитник, [наказателният] съд ... трябва да [Ви] определи възнаграждение в размер, не по-нисък от минималния, предвиден в Наредбата за възнагражденията. В противен случай трябва да откажете да предоставите процесуално представителство, защото сте изложени на риск от дисциплинарни [санкции] за нарушение на чл. 132 (6) от Закона за адвокатурата и указанията на Висшия адвокатски съвет ... "

10. Пловдивският районен съд провежда заседание по наказателното дело срещу Н.Р. на 10 юни 2005 г. В началото на съдебното заседание, около 15:30 часа, съдът назначава жалбоподателя за адвокат на Н.Р. и го приканва да представи позицията си по отношение на това дали съществуват пречки за даване ход на делото или не.

11. Жалбоподателят отговаря, че той би представлявал Н.Р., ако съдът се ангажира да се съобрази с член 44(2) от Закона за адвокатурата, който на свой ред се позовава на Наредбата за възнагражденията, като по този начин определя възнаграждението си на или над минималните 550 български лева (лв.; еквивалент на близо 280 евро), както е предвидено в закона.

12. Председателят на съдебния състав отказва да определи минимално възнаграждение в дадения момент. Той предупреждава жалбоподателя, че ще го глоби, ако откаже да изпълнява функциите на процесуален защитник на подсъдимия.

13. След тази размяна на реплики жалбоподателят отказва да представлява подсъдимия и напуска залата.

14. Съдът налага глоба на жалбоподателя в размер на 500 лв. (около 260 евро). Решението за налагане на глобата се позовава на чл. 269 § 7 НПК от 1974 г. (вж. параграф 33 по-долу) и гласи:

"Според съда адвокатите, които вече са назначени да изпълняват функциите на процесуален защитник не би трябвало да питат за възнаграждението си [на този етап от производството]. Съдът ще бъде в състояние да определи тази сума едва след събирането на всички доказателства и след окончателните устни състезания. Повдигайки въпроса за определяне на възнаграждението си на минимум 550 лв. преди разглеждането на делото, [двамата адвокати] показват явно неуважение към съда и са в нарушение на Наказателнопроцесуалния кодекс. Въпреки предупреждението, което не коментират, те отказват да изпълняват задълженията си на процесуални представители, определени от Пловдивската адвокатска колегия по заявка на съда ... и напускат залата. Като се има предвид, че в настоящия случай подсъдимите трябва да бъдат процесуално представлявани от адвокат ... изслушването се налага да бъде отложено поради неоправданото отсъствие на процесуалните им защитници.

Ето защо [жалбоподателят и другият адвокат] са наказани с глоба от 500 лв. всеки."

15. След това прокурорът иска един час почивка, за да може да бъде намерен нов процесуален представител за обвиняемия. Той твърди, че с оглед на принципа за експедитивност на наказателното производство и на факта, че всички свидетели и вещи лица са в съдебната зала, съдебното заседание не следва да бъде отлагано за по-късна дата. Съдът уважава искането и решава да даде ход на делото в 16:40 часа на същия ден.

16. Заседанието се възобновява, както е предвидено. Прокурорът моли съда да назначи друг адвокат, който присъства в съдебна зала, за адвокат на обвиняемия и да му даде време да се запознае с материалите по делото. Съдът уважава молбата.

17. В 16:55 часа новият адвокат заявява, че се е запознал със случая и е съгласен да бъде назначен за защитник. Съдът изпълнява тази молба и дава ход на делото. Производството приключва със споразумение между прокурора и подсъдимите. Съдът определя възнаграждението на новия процесуален защитник да бъде 30 лв. (около 15 евро).

18. На неуточнена дата жалбоподателят обжалва глобата, която му е наложена (вж. параграф 14 по-горе). Той твърди, че не е бил назначен от Районния съд в съответствие със закона. По-конкретно съдът е бил длъжен по закон, в частност Закона за адвокатурата, да определи възнаграждението му в самото решение, с което го назначава за служебен защитник (вж. параграф 30 по-долу); съдът също така е трябвало да определи сумата съгласно Наредбата за възнагражденията. Отказвайки да се съобрази с тези законови изисквания, съдът е нарушил закона. Ето защо отказът на жалбоподателя да изпълнява ролята на процесуален защитник е бил оправдан; той не е трябвало да бъде държан отговорен за отлагането на делото и не е действал непочтително. Следователно, заявява той, глобата е била незаконосъобразна.

19. На 11 юли 2005 г. Пловдивският окръжен съд отхвърля жалбата на жалбоподателя срещу глобата с окончателно решение. Съдът признава, че по силата на член 44(2) от Закона за адвокатурата възнаграждението, което трябва да бъде изплатено на процесуален защитник, назначен от съда, трябва да бъде посочено в постановлението за неговото назначаване, а също така, че това възнаграждение не трябва да бъде по-ниско от минималното, предвидено в Наредбата за възнагражденията. Въпреки това съдът констатира, че точният размер на дължимото възнаграждение може да се определи едва в края на производството. Причината за това е, че Наредбата за възнагражденията предвижда по-ниска сума в случай на прекратяване на наказателното производство поради сключване на споразумение с прокуратурата (вж. параграф 28 по-долу). Съдът не може от самото начало да предскаже изхода на делото. Ето защо настояването на жалбоподателя за предварително определяне на неговия хонорар е в противоречие с чл. 44 от Закона за адвокатурата. По този начин жалбоподателят е причинил неоправдано отлагане и правилно е бил глобен по чл. 269 § 7 от НПК. В крайна сметка Съдът приема, че размерът на глобата е пропорционален на сериозността на правонарушението.

II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Назначаване на процесуален защитник от съда

20. Член 70 от Наказателнопроцесуалния кодекс от 1974 г. ("НПК от 1974 г.") съдържа списък на обстоятелствата, които изискват назначаването на процесуален защитник от съда. Те, наред с другото, включват ситуации, при които обвиняемият желае да бъде представляван от адвокат, а е налице и друг обвиняем с противоречиви интереси, който вече има нает адвокат (чл. 70, ал. 1 (5) във връзка с член 70 § 2 НПК от 1974 г.). Назначаването на процесуален защитник също е задължително, когато обвиняемият не може да си позволи да наеме адвокат, но желае да бъде представляван от такъв и интересите на правосъдието го изискват (чл. 70 § 1 (7) НПК от 1974 г.). Отделно от обстоятелствата, предвидени в чл. 70 от НПК от 1974 г., съдът е задължен да назначи процесуален защитник, когато обвиняемият не е представляван и прокурорът е предложил сключване на споразумение (чл. 414к от НПК от 1974 г.). Подобни разпоредби се появяват в Наказателнопроцесуалния кодекс ("НПК"), който влиза в сила през 2006 г. (чл. 94 § 1 и чл. 384 от НПК от 2006 г.).

21. Когато съд, разглеждащ дадено наказателно дело, реши да назначи процесуален защитник, се информира съответната адвокатска колегия, която избира един от своите членове за изпълнение на задачата, като го предлага за назначаване от съда, разглеждащ въпросното дело (чл. 44 § 2 от Закона за адвокатурата).

22. На 1 януари 2006 г. разпоредбите относно назначаването на процесуални защитници са изменени и стават част от новоприетия Закон за правната помощ (членове 21 до 26). Съгласно новия режим след като е предоставена безплатна правна помощ, комисията за правна помощ изпраща копие от решението си на местната адвокатска колегия, която номинира адвокат, който да бъде назначен за процесуален представител на обвиняемия (чл. 25 § 4).

B. Обстоятелства, при които назначеният от съда защитник може да си направи отвод

23. Член 44(1) от Закона за адвокатурата предвижда, че всеки адвокат на обвиняемия, който е назначен от съда, е длъжен да действа в защита на обвиняемия.

24. Всеки процесуален представител, независимо дали е назначен от обвиняемия или от съда, има право да се откаже единствено в ситуации, в които съществуват "независещи от него причини", които правят изпълнението на неговите задължения "невъзможно" (чл. 35 от Закона за адвокатурата и чл. 71 от НПК от 1974 г.).

C. Общи правила за минималните адвокатски възнаграждения

25. Адвокатите нямат право да таксуват хонорари, по-ниски от тези, определени от Висшия адвокатски съвет. Те могат да предлагат услугите си pro bono на материално затруднени лица (членове 36(2) и 38(1) от Закона за адвокатурата).

26. Към момента на събитията минималните възнаграждения са определени в Наредбата за възнагражденията.

27. Минималните възнаграждения варират в зависимост от типа на правната работа и съответния етап на производство (членове 12-16 от Наредбата за възнагражденията по отношение на наказателните производства).

D. Адвокатски възнаграждения за назначените от съда адвокати

28. Към момента на събитията, в съответствие с чл. 44(2) от Закона за адвокатурата, съдилищата са длъжни да определят хонорара на назначения от съда процесуален защитник до степен, не по-ниска от тази, определена в Наредбата за възнагражденията. Възнаграждението, което предвижда Наредбата за процесуално представителство в случаите, когато престъплението е наказуемо с присъда до петнадесет години, е 550 лв. В случай че производството бъде прекратено поради сключване на споразумение, тази сума е 150 лв.

29. С приемането на Закона за правната помощ, в сила от 1 януари 2006 г., Наредбата за възнагражденията не се прилага за назначени от съда процесуални представители. В съответствие с това ново законодателство Министерският съвет приема Наредба за заплащането на правната помощ от 2006 г. ("Наредба за правната помощ"), която определя специфичните правила във връзка с възнаграждението на назначените от съда защитници, като предвижда както минимални, така и максимални суми за плащане. Законът за правната помощ въвежда нова система за обработка на реалното плащане на хонорари на назначени от съда процесуални защитници, които до влизането му в сила, са се плащали от бюджета на съда.

E. Определяне на възнагражденията на назначените от съда защитници

30. Към момента на събитията чл. 44(2) от Закона за адвокатурата предвижда в решението на съда за назначаване на адвокат да се посочва размера на неговото възнаграждение.

31. Считано от 1 януари 2006 г. новите приложими разпоредби на Закона за правната помощ вече не изискват възнаграждението на процесуалния защитник да бъде посочено в решението на съда за неговото назначаване (чл. 25 §§ 1 и 4). Съгласно новата система при приключване на наказателното производство назначеният от съда адвокат изготвя доклад за извършената работа, заверен от съответния адвокатски съвет, и го предоставя на Националното бюро за правна помощ. Бюрото плаща адвокатските хонорари в съответствие с вида и количеството на извършената работа, в рамките на ограниченията, предвидени в Наредбата за правната помощ. Бюрото не е обвързано с доклада на процесуалния защитник и може да определи по-висока или по-ниска сума (членове 37-39 от Закона за безплатната правна помощ и раздели 1-12 от Наредбата за правната помощ). Бюрото може също да откаже да плати, ако става въпрос за случай на нарушение или липса на необходимо старание (раздел 4 от Наредбата за правната помощ).

F. Глоби, налагани от председателя на състава

32. Член 103 от Закона за съдебната власт от 1994 г., който е в сила към съответния момент, предвижда, че по време на съдебните заседания председателят на съда е отговорен за поддържането на реда; съдията може да издава задължителни разпореждания и да санкционира тези, които действат в нарушение на установените правила в съответствие с приложимото процесуално право. Същите правила са възпроизведени в Закона за съдебната власт от 2007 г.

33. В съответствие с член 269 § 7 от НПК от 1974 г., който е в сила към съответния момент, когато дадено съдебно заседание се отлага в резултат на неявяване на някоя от страните, председателят може да наложи глоба в размер до 500 лв. на въпросната страна.

G. Дисциплинарни мерки от адвокатските колегии срещу адвокатите

34. Съгласно чл. 132 (6) от Закона за адвокатурата се счита за дисциплинарно нарушение даден адвокат да изпълнява ролята на процесуален защитник на обвиняем в нарушение на условията, предвидени в закона. В чл. 133 от Закона за адвокатурата се изброяват различните видове дисциплинарни наказания, приложими за адвокатите. Те включват порицание, глоба в размер до осем минимални работни заплати и лишаване от право да упражнява адвокатската професия за срок от три месеца до пет години.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА

35. Жалбоподателят се оплаква, че като не заплаща адвокатския му хонорар за процесуално представителство и като му налага глоба, Пловдивският районен съд е нарушил правото му на мирно ползване на притежанията му, защитено от чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, който гласи следното:

"Всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.

Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби."

A. Допустимост

1. Становището на Правителството

36. Правителството на първо място твърди, че оплакването на жалбоподателя за адвокатския хонорар е недопустимо, тъй като самият той е бил отговорен за това, че не е получил въпросния хонорар. Като се има предвид, че той доброволно е избрал да не извършва работата, необходима за заплащане на адвокатския хонорар, той не може да има претенции за получаване на заплащане.

37. На второ място, що се отнася до оплакването, свързано с глобата, Правителството твърди, че жалбоподателят не е претърпял значителни вреди, така че жалбата трябва да бъде отхвърлена. Това е така, защото размерът на наложената му глоба е малък, а той не е доказал, че това се е отразило негативно върху финансовото му състояние.

2. Становището на жалбоподателя

38. Жалбоподателят изразява несъгласие. По-конкретно той посочва, че е бил неправомерно лишен от адвокатския си хонорар за представителство на обвиняем по наказателно дело, който хонорар му се е полагал съгласно вътрешното право.

39. Освен това, като му налагат глоба, властите са нарушили правото му мирно да се ползва от притежанията си.

40. На последно място, нито размерът на хонорара, който той не е получил, нито глобата може да се опишат като пренебрежими. Съвсем отделно от тяхната парична стойност (280 евро адвокатски хонорар и 260 евро глоба), като нито една от тях не е незначителна сама по себе си, и двете са проява на липса на уважение на съда към жалбоподателя, което му се е отразило негативно.

3. Преценката на Съда

(a) Хонорар за процесуално представителство

41. Съдът подчертава, че чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията е приложим само за притежанията на дадено лице (вж. Marckx v. Belgium, 13 юни 1979 г., § 50, серия А, № 31 и Anheuser-Busch Inc. v. Portugal [GC], № 73049/01, § 64, ЕСПЧ 2007‑I [GC]), които могат да бъдат както "съществуващи притежания", така и активи, включително искове, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има най-малкото "законното очакване" да получи правото за необезпокоявано ползване на собствеността (вж. J.A. Pye (Oxford) Ltd and J.A. Pye (Oxford) Land Ltd v. the United Kingdom [GC], § 61; Von Maltzan и Others v. Germany (РД) [GC], № 71916/01, 71917/01 и 10260/02, § 74 (c), ЕСПЧ 2005‑V; и Kopecký v. Slovakia [GC], № 44912/98, § 35 (c), ЕСПЧ 2004‑IX). Важното в това отношение е, че чл. 1 от Протокол № 1 не гарантира право на придобиване на собственост (вж. Slivenko and Others v. Latvia (РД) [GC], № 48321/99, § 121, ЕСПЧ 2002-II, и Kopecký, цитирано по-горе, § 35(b)). Бъдещите приходи представляват "притежание", само ако доходът вече е спечелен или когато по отношение на него съществува изпълнимо искане (вж. Ian Edgar (Liverpool) Ltd v. United Kingdom (РД), № 37683/97, 25 януари 2000 г.; Wendenburg v. Germany (РД), № 71630/01, 6 февруари 2003 г.; Levänen and Others v. Finland (РД), № 34600/03, 11 април 2006 г.; Anheuser-Busch Inc, цитирано по-горе, § 64; и N.K.M. v. Hungary, № 66529/11, § 36, 14 май 2013 г.).

42. В конкретния случай следва да се отбележи, че жалбоподателят по собствена воля решава да не извършва работата, необходима за да бъде платен хонорарът. След като му е било казано от председателстващия съдия, че неговият хонорар няма да бъде определен в началото на съдебното заседание, жалбоподателят избира да напусне залата и се отказва от ролята си на назначен от съда процесуален защитник. Ето защо той нито е спечелил бъдещия хонорар, нито пък е имал други основания да претендира за него.

43. От това следва, че тази част от жалбата е явно необоснована и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с чл. 35 §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.

(б) Относно глобата

44. Съдът отбелязва, че това дали жалбоподателят е претърпял значителни вреди представлява основен елемент на критерия, изложен в член 35 § 3 (b) от Конвенцията (вж. Adrian Mihai Ionescu v. Romania (РД), № 36659/04, 1 юни 2010 г.; вж. също Korolev v. Russia (РД), № 25551/05, 1 юли 2010 г.). Вдъхновен от общия принцип de minimis non curat praetor, този критерий за допустимост се основава на предпоставката, че нарушението на едно право, което все пак е реално от чисто правна гледна точка, трябва да достигне минимално ниво на суровост, за да гарантира разглеждане от международен съд. Оценката на това минимално ниво е до голяма степен относителна и зависи от всички обстоятелства по делото. Тежестта на нарушението трябва да се оценява, като се вземат предвид както субективните възприятия на жалбоподателя, така и това, което е обективно заложено в конкретния случай (вж. Korolev, цитирано по-горе). С други думи липсата на съществен недостатък може да се основава на критерии, като например финансовото въздействие на разглеждания въпрос или значението на делото за жалбоподателя (вж. Adrian Mihai Ionescu, цитирано по-горе). В тази връзка Съдът отбелязва, че по делото Adrian Mihai Ionescu (цитирано по-горе) Съдът вече е преценил, че имуществените вреди от около 90 евро, които жалбоподателят твърди, че е претърпял, не достигат необходимото ниво на значимост. Той също така оценява като незначителна имуществената загуба от 0.5 евро, които жалбоподателят твърди, че е претърпял по делото Korolev, цитирано по-горе.

45. По отношение на позицията на Правителството, че жалбоподателят в конкретния случай не е претърпял значителна вреда, тъй като размерът на глобата е незначителен, Съдът отбелязва следното. На жалбоподателя е наложена глоба от около 260 евро от националните съдилища в контекста на наказателното дело, по което той е бил назначен да изпълнява ролята на процесуален защитник на един от обвиняемите. Нито една от страните не предоставя информация за финансовото състояние на жалбоподателя. Съдът отбелязва, че според проучване, поръчано от Европейската обсерватория на професионалния живот (агенция на Европейския съюз), минималната месечна работна заплата в България към момента на настъпване на фактите е около 61 евро. Дори да се приеме, че жалбоподателят е адвокат на свободна практика, чиито доходи не са обвързани с нивото на минималната работна заплата, Съдът счита горепосочената информация за показателна за общия стандарт на живот в страната в тогавашния момент и като такава я намира за приложима.

46. Съдът отбелязва също, че глобата, която е предмет на жалбата, е наложена на жалбоподателя като имуществена санкция или като санкция за това, което националният съд счита за неуважително поведение по време на производството по делото. Ето защо в допълнение към и отделно от имуществения интерес на жалбоподателя да не бъде глобен, е необходимо също да се вземе предвид и фактът, че въпросът за това дали той е бил глобен законно касае принципен въпрос за него, а именно зачитане на позицията му като адвокат при упражняване на професионалната му дейност.

47. При тези обстоятелства, по мнение на Съда, не може да се счита, че жалбоподателят не е претърпял значителни вреди.

48. Съдът отбелязва, че критерият за допустимост, изложен в чл. 35 § 3 (b) от Конвенцията, е приложим, само когато жалбоподателят не е претърпял значителни вреди и при условие че са спазени двете предпазни клаузи, съдържащи се в същата разпоредба. От това следва, че когато не е установено, че жалбоподателят не е претърпял значителни вреди, този критерий за допустимост не се прилага (вж. Giuran v. Romania, № 24360/04, § 24, ЕСПЧ 2011 г. (откъси)).

49. Ето защо Съдът отхвърля възражението на Правителството по отношение на глобата. Като отбелязва, че оплакването на жалбоподателя по отношение на глобата не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 (а) от Конвенцията и че то не е недопустимо на други основания, Съдът го обявява за допустимо.

Б. Основателност

1. Тезите на страните

(а) Становището на Правителството

50. Правителството твърди, че глобата, наложена на жалбоподателя, не може да се счита, че е засегнала неправомерно или непропорционално неговите "притежания". По-конкретно глобата е била финансова санкция, която е изрично предвидена в националното законодателство. Държавата има право да въведе различни видове механизми за контрол, които включват и глоби. Глобата, наложена на жалбоподателя, е била законосъобразна, предвид факта, че в тогавашния момент той е бил назначен от съда за процесуален защитник, но не е присъствал на заседанието. Глобата също е била пропорционална на неговото поведение, имайки предвид, че това е дисциплинарно наказание за неетично поведение и липса на уважение от страна на жалбоподателя към съда. На последно място, напускайки залата и отказвайки да продължи да представлява обвиняемия, жалбоподателят е причинил неоправдано забавяне на производството, за което е бил справедливо глобен.

(б) Становището на жалбоподателя

51. Жалбоподателят твърди, че наложената му глоба е представлявала вмешателство в правото му мирно да се ползва от притежанията си и не е била в съответствие със закона.

52. Той посочва, че съдът е бил длъжен да определи хонорара, който следва да получи, в решението си да го назначи за процесуален защитник. Този хонорар не е можело да бъде по-малък от минималния размер, определен в Наредбата за възнагражденията; ако съдът предложи по-малко заплащане, адвокатът трябва да откаже да представлява подсъдимия, в противен случай рискува да му бъдат наложени санкции от адвокатската колегия в съответствие с чл. 132(6) от Закона за адвокатурата (вж. параграф 9 по-горе). Жалбоподателят твърди, че тъй като в решението си за назначаване на процесуален защитник съдът не е определил хонорара, който да му бъде изплатен, съдът не е действал законосъобразно; ето защо той на практика не е бил назначен за адвокат на защитата, преди да бъде глобен. Освен това той посочва, че не е "отсъствал" от съдебното заседание; той всъщност се е явил, готов да изпълнява функциите на защитник на обвиняемия, а след това е напуснал залата единствено заради неправомерния отказ на съда да му гарантира адвокатски хонорар, не по-малък от законовия минимум. Поради гореизложените причини жалбоподателят твърди, че глобата не е била законна.

2. Преценката на Съда

(а) Общи принципи

53. Съдът посочва, че чл. 1 от Протокол № 1, който гарантира по същество правото на собственост, се състои от три отделни правила. Първото правило, което е залегнало в първото изречение на първия параграф и което е от общ характер, определя принципа на мирно ползване на „притежанията“. Второто правило във второто изречение на същия параграф включва лишаването от притежания и го прави предмет на определени условия. Третото правило, съдържащо се във втория параграф, признава, че държавите, освен всичко друго, имат право да контролират използването на притежанията в съответствие с общия интерес. Съдът многократно е поддържал мнението, че второто и третото правило трябва да се тълкуват в светлината на общия принцип, установен в първото правило (вж., наред с много други, Grifhorst v. France, № 28336/02, §§ 81-83, 26 февруари 2009 г.).

54. Съдът подчертава, че всяка намеса на държавните власти в мирното ползване на собствеността трябва да бъде законосъобразна. По-специално вторият параграф на член 1 от Протокол № 1, като признава, че държавите имат правото да контролират използването на притежанията, подчинява това на условието правото на държавите да се упражнява чрез прилагането на "закони". Освен това принципът на законност предполага, че приложимите разпоредби от националното законодателство са достатъчно достъпни, точни и предвидими в тяхното приложение (вж., mutatis mutandis, Frizen v. Russia, № 58254/00, § 33, 24 март 2005 г.).

55. Освен това трябва да се намери справедлив баланс между нуждите на общия интерес на обществото и изискванията за защита на основните права на индивида (вж. SCHNEIDER AUSTRIA GmbH v. Austria (РД), № 21354/93, 30 ноември 1994 г.). Необходимият баланс няма да бъде постигнат, ако въпросното лице понесе индивидуална и прекомерна тежест (вж. Valico S.r.l. v. Italy (РД), № 70074/01, 21 март 2006 г.). Следователно финансово задължение, произтичащо от глоба, може да попречи на гаранцията, предоставена от тази разпоредба, ако поставя прекалено голяма тежест върху лицето или затруднява сериозно неговото финансово състояние (вж. Valico S.r.l., цитирано по-горе). Справедливият баланс изисква процедурни гаранции за установяване отговорността на жалбоподателя, с което на жалбоподателя да се предоставя подходяща възможност да представи своя случай на отговорните органи, с оглед пледиране, в зависимост от случая, за незаконност или произволно и неправомерно поведение (вж. Yildirim v. Italy (РД), № 38602/02, 10 април 2003 г.).

56. Съдът подчертава също, че зависи най-вече от националните органи да решат какъв вид данъци или постъпления следва да бъдат събирани. Тези решения обикновено включват преценка на политическите, икономическите и социалните въпроси, които Конвенцията оставя в рамките на компетентността на договарящите държави. Съдът многократно е поддържал становището, че договарящите държави притежават широка свобода на преценка в тези области (вж., наред с много други, Gasus Dosier - und Fördertechnik GmbH v. the Netherlands, 23 февруари 1995 г., § 60, серия А, № 306-В. Вж. също, mutatis mutandis, във връзка с фискалната политика, Baláž v. Slovakia (РД), № 60243/00, 16 септември 2003 г.).

(б) Приложение на тези принципи в настоящия случай

57. Съдът отбелязва, че "притежанието", което формира предмета на настоящата жалба, е парична сума, а именно 260 евро, наложена като глоба на жалбоподателя (вж. параграфи 14 и 19). Съдът смята, че тази мярка представлява намеса в правото на жалбоподателя мирно да се ползва от притежанията си. Ето защо член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията е приложим.

58. Глобата представлява "санкция" по смисъла на Конвенцията. Поради това попада в приложното поле на втория параграф на член 1 от Протокол № 1, който позволява на договарящите държави да контролират използването на собствеността за осигуряване плащането, освен всичко друго, на глоби.

59. От гледна точка на "законността" на вмешателството, жалбоподателят заявява, както в националните производства, така и пред този Съд, че той не е бил назначен за процесуален представител в съответствие с приложимото право, тъй като в решението за назначаването му от националния съд не е бил определен хонорара, който да му бъде изплатен като служебен защитник. По това време това е изрично изискване на националното законодателство. Тъй като жалбоподателят не е бил надлежно назначен за участващ в делото адвокат, в съответствие с приложимите законови изисквания, няма как той да бъде глобяван за неизпълнение на задължението си да се яви в съдебна зала и няма как по този начин да е попречил на съдебното производство. Правителството настоява, че жалбоподателят е бил назначен за адвокат от съда, преди да бъде наказан с глоба въз основа на чл. 269 от НПК и следователно глобата е била законна.

60. Съдът отбелязва, че съгласно националното законодателство наистина съществуват противоречиви разпоредби за назначаването от съда на служебни процесуални представители, като това е довело до спор относно правилното им тълкуване. Този спор касае времето, когато адвокатските хонорари на служебните адвокати трябва да бъдат определяни от съдилищата, както и техния размер. Член 44(2) от Закона за адвокатурата, приложим към тогавашния момент, предвижда, че съдът трябва да посочи размера на адвокатския хонорар, който трябва да бъде платен на процесуалния защитник, в решението, с което съдът го назначава да изпълнява тези функции в рамките на производството. Това е изрично потвърдено и от националния съд, пред който жалбоподателят обжалва оспорваната глоба. Законът за адвокатурата предвижда още, че съдилищата трябва да следват минималните адвокатски възнаграждения, определени от Висшия адвокатски съвет – нещо, което националните съдилища явно не са успели да направят.

61. Съдът отбелязва в тази връзка, че неговата роля не е да тълкува и дефинира точния смисъл на националното законодателство – задача, която очевидно попада в сферата на националните юрисдикции (вж. Nejdet Şahin and Perihan Şahin v. Turkey [GC], № 13279/05, § 50, първо изречение, 20 октомври 2011 г., с допълнителни препратки). В крайна сметка националните съдилища следва да определят законосъобразността на оспорваната намеса в съответствие с националното законодателство, като ролята на Съда в това отношение е ограничена. Съдът отбелязва още, че противоречивите законови разпоредби са неизбежна част от всяка правна система и че целта на изискването за законосъобразност и следователно за яснота и предвидимост във вътрешното право е да се даде възможност на всеки да предвиди, до степен, която е разумна при конкретните обстоятелства, последиците, до които може да доведе дадено действие (вж. Rekvényi v. Hungary [GC], № 25390/94, § 34, ЕСПЧ 1999‑III). Вътрешното законодателство не може по никакъв начин да обезпечи всички възможни случаи, като нивото на изискваната точност зависи в значителна степен от съдържанието на въпросния инструмент, областта, която той е предназначен да покрие, броят и положението на тези, към които е насочен (вж. Hashman and Harrup v. the United Kingdom [GC], № 25594/94, § 31, ЕСПЧ 1999‑VIII).

62. Като взема предвид тези принципи и обстоятелствата в конкретния случай, Съдът не е убеден, въпреки очевидния конфликт между различните разпоредби на вътрешното законодателство, че оспорваната глоба се основава на закон, който не отговаря на стандартите на Конвенцията. В случая е от особено значение, че глобата е наложена на професионален адвокат, от първоинстанционен съд, пред който той се явява в професионално качество. При тези обстоятелства жалбоподателят трябва да е бил напълно наясно с това, че съдията, председателстващ съдебното производство, носи окончателната отговорност за правилното му провеждане. Жалбоподателят е инструктиран по съвсем не толкова неясен начин от страна на националния съд, че е назначен като процесуален защитник, преди да бъде глобен за избора си да напусне съдебното заседание. Националният съд глобява жалбоподателя, като изрично се позовава на законова разпоредба, която е част от Наказателнопроцесуалния кодекс и която предоставя на съдията максималната власт за правилното управление на производството. Имайки предвид, че жалбоподателят е адвокат, този основен принцип, както и съдържанието и значението на конкретната разпоредба от НПК би трябвало да са му били достатъчно ясни, а последствията от нейното прилагане да са били предвидими. Всеки спор относно възнаграждението на жалбоподателя като служебен защитник не е можело да се очаква, че ще има предимство пред правилното протичане на съдебното производство, а това съдебно производство не е можело да се очаква да бъде форум, където трябва да се реши такъв спор.

63. С оглед на гореизложеното Съдът е готов да приеме, че жалбоподателят, като представител на страна в наказателно производство, е наказан с глоба в резултат на отсъствието му от заседанието. Тъй като не може да се каже, че прилагането на закона към ситуацията на жалбоподателя е произволно, Съдът намира, че той е бил глобен законно, т.е. въз основа на достъпна, ясна и предвидима законова разпоредба.

64. Освен това законът е преследвал легитимната цел да се гарантира гладкото функциониране на правосъдната система (вж. Димитров и Хамънов срещу България, номера 48059/06 и 2708/09, § 70, 10 май 2011 г., с допълнителни препратки към важността на правораздаването без забавяне, което би могло да застраши неговата ефективност и надеждност). Съдът признава, че безспорно в общия интерес на обществото е да има една съдебна система, която да работи ефективно, а това включва съдебни производства, които да не са възпрепятствани от неоправдани забавяния.

65. Остава да бъде установено дали е имало "справедлив баланс" между нуждите на общия интерес и изискванията за защита на основните права на жалбоподателя. В конкретния случай отлагането на съдебното заседание без основателна причина, установено от националните съдилища, представлява пречка за нормалното функциониране на съдебната система; съдилищата са призовани да гарантират това. Въпросът за това дали поведение, водещо до такова възпрепятстване, трябва да бъде наказано с имуществена санкция с възпиращ ефект, като например глобата в конкретния случай, попада в свободната преценка на отделната държава. Тази свобода е широка (вж. параграф 56 по-горе).

66. Важното в случая е, че жалбоподателят е имал на свое разположение процесуална гаранция, с която да оспори санкцията, по-специално възможността да предяви иск за съдебен контрол по отношение на глобата. Той се е възползвал от това правно средство за защита (вж. параграф 18 по-горе) и нищо не показва, че процесът на вземане на решение, водещ до налагането на оспорваната глоба, е бил несправедлив или произволен.

67. На последно място, въпреки че глобата, наложена на жалбоподателя, е в максималния възможен размер според съответната правна разпоредба, тя не е нито непосилна, нито репресивна, нито по какъвто и да било друг начин непропорционална (вж., с оглед на подобен подход, Allianz-Slovenska-Poistovna, A.S., and Others v. Slovakia (РД), № 19276/05, 9 ноември 2010 г.).

68. Съдът посочва, че ситуацията в настоящия случай трябва да бъде разграничена от случаите, които се отнасят до правото на адвокатите да се изразяват свободно в качеството си на процесуални защитници; в тези случаи оплакванията са направени от жалбоподателите и разгледани от Съда на основание чл. 10 от Конвенцията (вж. например Nikula v. Finland, № 31611/96, §§ 29-56, ЕСПЧ 2002‑II; вж. също по-скорошното Morice v. France [GC], № 29369/10, § 174, 23 април 2015 г.). В Nikula и Morice, и двете цитирани по-горе, жалбоподателите са осъдени за това, че критикуват съответно прокурор и съдия по начин, който националните съдилища намират за клеветнически. Съдът приема, че въпросът засяга свободата на изразяване на жалбоподателите; в Morice по-специално това е част от дебат по въпрос от обществен интерес във връзка с функционирането на съдебната система и в контекста на дело, което е получило широко медийно отразяване от самото начало. В настоящия случай жалбоподателят е наказан с глоба за това, че се е отказал от задължението си да представлява обвиняемия; това задължение произтича от факта, че съдът вече е бил назначил жалбоподателя за процесуален защитник и не са съществували обективни причини, които да попречат на изпълнението на неговите задължения за процесуално представителство (вж. параграфи 23 и 24 по-горе).

69. При обстоятелствата на конкретния случай, с оглед на всичко казано по-горе, Съдът намира, че властите са постигнали справедлив баланс между обществения интерес, от една страна, и зачитането правото на жалбоподателя на притежание, от друга страна. Следователно намесата не е наложила прекалено голяма тежест върху жалбоподателя.

70. От това следва, че не е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

71. Жалбоподателят се оплаква, че не е имал на разположение ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с оплакването си за мирно ползване на притежанията си в противоречие с изискването на чл. 13 от Конвенцията. Тази разпоредба гласи:

"Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции."

72. Правителството оспорва аргумента.

A. Допустимост

73. Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.

Б. Основателност

74. Като взе предвид своите констатации по отношение на процедурните гаранции по силата на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, които са били на разположение на жалбоподателя (вж. параграф 66 по-горе), Съдът намира, че не е необходимо да се разглежда този въпрос и по чл. 13 от Конвенцията.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО

1. Обявява жалбата за допустима;

2. Приема, че не е налице нарушение на чл.
1 от Протокол № 1 към Конвенцията;

3. Приема, че не е необходимо да се разглежда оплакването по чл. 13 от Конвенцията.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 27 октомври 2015 г. в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Фатош АрачиГуидо Раймонди
заместник-секретарпредседател

Full & Egal Universal Law Academy