© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО КОПАНКОВИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба №
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
6 септември 2018 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
06/12/2018 г.
Това решение е станало окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Копанкови срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като камара в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Андре Потоцки (André Potocki),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov),
Ладо Чантурия (Lado Chanturia), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 10 юли 2018 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по жалба (№
2. Жалбоподателите се представляват от г-н П. Кордов, адвокат, практикуващ в Стара Загора. Българското правителство („
3. Като се позовават на чл. 1 от Протокол №
4. На 10 януари 2014 г. Правителството е уведомено за жалбата. Допълнителни въпроси са зададени на страните на 7 декември 2016 г.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Първият жалбоподател и третата жалбоподателка са родени през 1941 г., вторият жалбоподател е роден през 1974 г., а четвъртият жалбоподател е роден през 1967 г. Първият, вторият и третият жалбоподатели живеят в Казанлък, а четвъртият жалбоподател живее в София.
6. Г-жа Мария Копанкова и нейният внук, четвъртият жалбоподател (син на първия жалбоподател), са били съсобственици на къща с градина в Казанлък. По това време г-жа Мария Копанкова живее в къщата с двамата си сина, първия жалбоподател и г-н Кънчо Копанков, както и с техните семейства, включително и останалите жалбоподатели (вторият жалбоподател и третата жалбоподателка са син и съпруга на г-н Кънчо Копанков).
7. Със заповед на кмета на града от 18 юли 1988 г. имотът е отчужден по Закона за териториалното и селищно устройство с оглед строителството на жилищна сграда. В заповедта се посочва, че всеки от двамата собственици (г-жа Мария Копанкова и четвъртия жалбоподател) трябва да бъдат обезщетени с апартамент в сграда, която общината планира да построи.
8. След отчуждаването общинските власти откриват блокирана жилищна спестовна сметка в Държавната спестовна каса на името на г-жа Мария Копанкова и четвъртия жалбоподател и прехвърлят в нея 13 420 стари български лева - еквивалент на стойността на отчужденото имущество, оценена към онзи момент.
9. През 1989 г. г-жа Мария Копанкова и жалбоподателите са преместени от отчуждения имот и къщата е разрушена. Започват строителни работи в парцела и се полагат основите на бъдеща сграда. Обектът обаче скоро след това е изоставен.
10. През следващите години г-жа Мария Копанкова и жалбоподателите многократно отправят молби към общинските власти да им предоставят дължимото обезщетение, но без резултат. Кметът не издава решение, посочващо точните бъдещи апартаменти, които да бъдат предложени като обезщетение (вж. параграф 20 по-долу).
11. През 1998 г. г-жа Мария Копанкова умира и е наследена от своите синове, първия жалбоподател и г-н Кънчо Копанков. Последният умира през 2011 г. и е наследен от втория жалбоподател и третата жалбоподателка.
12. На 16 февруари 2009 г. жалбоподателите и г-н Кънчо Копанков подават молба до кмета съгласно § 9, ал. 2 от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията от 2001 г. (наричан по-долу „
13. Административен съд - Стара Загора (наричан по-долу „
14. Горното решение не е обжалвано и влиза в сила.
15. През 2011 г. жалбоподателите предявяват деликтен иск срещу Община Казанлък по чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 23 по-долу). Те претендират стойността на къщата и на други обекти (като дървета, настилки и стопански постройки), които са били в парцела и са унищожени, но за които не получават каквото и да е обезщетение. Жалбоподателите също така предявяват претенции за неимуществени вреди.
16. В рамките на последващото производство административният съд, разглеждащ делото, назначава вещи лица, които оценяват стойността на къщата и останалите обекти на 37 868 нови български лева (равностойността на приблизително 19 370 евро).
17. С решение от 26 януари 2012 г. административният съд намира претенциите на жалбоподателите за недопустими и отказва да ги разгледа по същество. Той се мотивира с това, че ситуацията на жалбоподателите е регламентирана в § 9, ал. 1 и § 9, ал. 2 от преходните разпоредби на Закона за устройство на територията от 2001 г. (вж. параграф 22 по-долу, наричани по-долу „
18. Тези заключения са потвърдени в окончателно решение от 20 април 2012 г. на Върховния административен съд, който добавя, че след като отчуждаването на имота на жалбоподателите е отменено и производството по отчуждаване е приключило, общината не може да бъде отговорна за вреди, произтичащи от това производство. Освен това той изтъква, че исканията на жалбоподателите не подлежат на разглеждане по общия ред от гражданските съдилища и че административните съдилища остават компетентни да ги разгледат, въпреки че претенциите са недопустими. Той отказва да приложи чл. 135, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 25 по-долу) и да прехвърли делото на гражданските съдилища, както молят жалбоподателите.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
А. Отчуждаване на имущество за обществено ползване
19. Приложимото национално законодателство в сила до 1996-98 г. относно отчуждаването на имоти за обществено ползване и предоставянето на обезщетение, особено по Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г., както и приложимата национална практика, са обобщени в решенията на Съда по Кирилова и други срещу България (№ Лазаров срещу България (
20. По-конкретно, горепосочените правила предвиждат, че отчуждаванията се извършват със заповеди на кмета, в които се определя имота, който ще бъде отчужден, и неговата стойност, както и начина на обезщетяване (имот или парични средства) и размера на обезщетението, дължимо на лишения собственик. Когато обезщетението е под формата на друг имот в замяна, последващо допълнително решение на кмета трябва да определи точния имот, който трябва да бъде предоставен.
21. В случай на обезщетение под формата на апартамент, който предстои да бъде построен, се открива блокирана сметка на името на собствениците в Държавна спестовна каса и сума, съответстваща на оценената стойност на отчуждения имот, се депозира по тази сметка. Собствениците не могат да изтеглят или да използват по друг начин тази сума, която е предназначена да покрие, обикновено само частично, стойността на имота, който ще бъде предоставен като обезщетение.
22. Законът за устройство на територията, който е в сила от 2001 г., съдържа разпоредби, целящи приключване на производствата по отчуждаване, които са започнали по Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. и не са приключили. § 9, ал. 2 от преходните му разпоредби гласи по-конкретно, че собствениците на отчужден имот, които все още не се получили дължимото им обезщетение, и когато властите все още не са завзели отчуждения имот, могат да подадат молба за отмяна на съответното решение за отчуждаване. След такава отмяна производството по отчуждаване се прекратява. Когато властите вече са завзели отчуждения имот, бившите собственици могат да поискат съгласно § 9, ал. 1 парично обезщетение вместо обезщетение под формата на друг имот. Съгласно константната практика на Върховния административен съд двете разпоредби са приложими при различни обстоятелства, в зависимост от това дали властите са завзели отчуждения имот или не (Решение № ; Решение ; Решение г. на ВАС по адм. д. ; Решение ). Молби по § 9, ал. 1 и § 9, ал. 2 се адресират до кмета на съответната община, чиито решения или мълчаливи откази подлежат на съдебен контрол.
Б. Отговорност на държавата и общините за вреди
23. Чл. 1(1) от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди предвижда, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на физически лица от техни незаконосъобразни актове или действия при или по повод изпълнение на техните задължения. Такива искове се разглеждат от административните съдилища съгласно правилата на Административнопроцесуалния кодекс.
24. За разлика от това, когато иск за непозволено увреждане касае действия на държавата или общините, които не са свързани с упражняването на публична власт (а например с частноправни сделки), той трябва да бъде разгледан от гражданските съдилища по общия ред.
25. Чл. 135, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс гласи, че когато административен съд стигне до заключението, че не е компетентен да разгледа дело, с което е сезиран, той трябва да го изпрати на надлежния съд. На това основание административните съдилища редовно прехвърлят дела, заведени по Закона за отговорността на държавата и общините за щети, на съответните граждански съдилища, като считат, че тези дела не се отнасят до действия на държавата или общините, свързани с упражняването на публична власт, и трябва да бъдат разгледани съгласно общите правила (вж. например Определение № г. на АдмС ; Определение 5875/2012 г.).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ №
26. Жалбоподателите се оплакват, че не са получили обезщетение за къщата и останалите обекти върху техния парцел след отмяната на отчуждаването от 1988 г. Те се позовават на чл. 1 от Протокол №
27. Съдът е на мнение, че е достатъчно да разгледа оплакването по чл. 1 от Протокол №
“
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
А. Аргументи на страните
1. Правителството
28. Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като не са потърсили обезщетение съгласно общото деликтно право, а вместо това са се позовали на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, като са завели искове, които националните съдилища намират за недопустими.
29. Правителството твърди също така, че тъй като „
2. Жалбоподателите
30. Жалбоподателите оспорват възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, като изтъкват, че ако искът им за обезщетение за вреди срещу Община Казанлък наистина е трябвало да бъде разгледан съгласно общото деликтно право, след получаване на исковата им молба административните съдилища са щели да го прехвърлят на гражданските съдилища, както са задължени да направят съгласно чл. 135, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс.
31. Жалбоподателите твърдят, че отмяната на отчуждаването на имота им въз основа на решението на административния съд от 27 май 2010 г. е породила задължение за общината да им върне всичко, което е взела. До произнасянето на това решение жалбоподателите са имали право да получат обезщетение за къщата и останалите обекти върху земята. Следователно е справедливо, след въпросното съдебно решение, по-конкретно след отмяната на отчуждаването и връщането на част от отчуждения им имот, те да имат право да получат обезщетение за останалата част. Ситуацията, при която те нямат право на никакво обезщетение за част от тяхното отчуждено имущество, противоречи на чл. 1 от Протокол №
32. Жалбоподателите смятат, че отчуждаването на техния имот през 1988 г., макар и първоначално законно, е станало незаконно, което им е дало право да търсят отмяната му, след като общината в продължение на много години не е успяла да им предостави дължимото обезщетение, а именно два апартамента. Освен това те твърдят, че не са имали избор дали да се позоват на § 9, ал. 1 или на § 9, ал. 2, тъй като това не е зависело от тяхната воля, а от това дали властите са завзели съответния отчужден имот.
Б. Преценката на Съда
1. Допустимост
33. Съдът отбелязва възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита въз основа на факта, че жалбоподателите не са претендирали обезщетение за своята къща и другите обекти на земята по общия ред (вж. параграф 28 по-горе).
34. Съдът обаче отбелязва, че жалбоподателите са завели производство за обезщетение за тези имоти пред административните съдилища, които са компетентни да разглеждат искове по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (вж. параграф 15 по-горе). В решението си от 20 април 2012 г. Върховният административен съд постановява изрично, че административните съдилища са компетентни да разгледат претенциите на жалбоподателите, въпреки че тези претенции трябва да бъдат отхвърлени като недопустими. По този начин той отказва да приложи чл. 135, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс и да прехвърли делото на гражданските съдилища (вж. параграф 18 по-горе).
35. Съответно, Съдът не може да приеме аргумента на Правителството, че общият ред е приложим и че жалбоподателите е трябвало да предявят иск по него, тъй като този аргумент е повдигнат от жалбоподателите и отхвърлен на национално ниво. Съответно той отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
36. Съдът освен това отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията. Той отбелязва, че тя не е недопустима на друго основание. Следователно тя следва да бъде приета за допустима.
2. По същество
37. Съдът е приел, че “Prince Hans-Adam II of Liechtenstein v. Germany [GC],
38. В настоящия случай имуществото на жалбоподателите, включително парцел земя, тяхната къща и други обекти, е отчуждено през 1988 г. за развитие на градската среда (вж. параграф 7 по-горе). По това време е решено, че г-жа Мария Копанкова, от която наследяват останалите жалбоподатели, и четвъртият жалбоподател ще получат като обезщетение два апартамента. Това легитимно очакване за получаване на два апартамента, което представлява “Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 86 и 104), не е оспорено от властите и остава валидно в продължение на много години, включително след 7 септември 1992 г., когато Конвенцията влиза в сила по отношение на България.
39. През 2001 г. е приет Законът за устройство на територията, въвеждащ в § 9, ал. 1 и § 9, ал. 2 на преходните си разпоредби алтернативни средства за приключване на висящи отчуждителни производства, започнали по Закона за териториалното и селищно устройство от 1973 г. По-конкретно, § 9, ал. 1 дава право на собственици на отчуждено имущество, чийто имот вече е бил завзет от властите, да подадат молба за парично обезщетение вместо обезщетение под формата на друг имот, а съгласно § 9, ал. 2 собственици на отчуждено имущество, чийто имот все още не е завзет от властите, могат да поискат отмяна на съответното отчуждаване (вж. параграф 22 по-горе).
40. По този начин след 2001 г. лицата в ситуация като тази на жалбоподателите - чийто имот е отчужден години по-рано и които все още не са получили дължимото обезщетение, имат на разположение различни средства за търсене на обезщетение. Те със сигурност биха могли да продължат да очакват първоначално определеното обезщетение, като например двата апартамента в случая на жалбоподателите. Освен това те биха могли да поискат да го заменят с парично обезщетение, позовавайки се на § 9, ал. 1, или биха могли да подадат молба за отмяна на отчуждаването съгласно § 9, ал. 2. Според Съда е важно, че всеки от тези варианти е предназначен да осигури актив, еквивалентен по стойност на стойността на отчужденото имущество, и да обезщети изцяло собствениците на отчужденото имущество. Нито Законът за териториалното и селищно устройство от 1973 г., нито Законът за устройство на територията от 2001 г. предвиждат или регулират ситуация, при която такъв еквивалентен актив няма да бъде предоставен в замяна на част от отчужденото имущество. Така в настоящия случай въвеждането на § 9, ал. 1 и § 9, ал. 2 от Закона за устройство на територията създава алтернативни варианти за приключване на процедурата по отчуждаване, но по принцип не променя естеството на легитимното очакване на жалбоподателите, а именно да получат пълно обезщетение за своето отчуждено имущество.
41. След повече от двадесет години на чакане да получат двата апартамента, които са им дължими съгласно решението за отчуждаване от 1988 г., жалбоподателите прибягват до едно от алтернативните средства. Това решение от тяхна страна изглежда напълно оправдано с оглед на липсата на данни през годините Община Казанлък да е предприела някакви стъпки, за да изпълни задължението си за строителство и предоставяне на такива апартаменти. Изправени пред пасивността на общината, която сама по себе си може да повдигне въпрос по чл. 1 от Протокол № Кирилова и други, цитирано по-горе, §§ 106-124, и Антонови срещу България, 20827/02, §§ 28-31, 1 октомври 2009 г.), жалбоподателите използват средство за защита, насочено към преустановяване на безизходната ситуация - те искат отмяна на отчуждаването по § 9, ал. 2. Съдът вече е отбелязал, че в подобна ситуация, когато е ясно, че първоначално дължимото обезщетение никога няма да бъде предоставено, жалбоподателите трябва да използват другите средства за защита, насочени към приключване на процедурата по отчуждаване (вж. Петрови срещу България [Комитет],
42. Освен това жалбоподателите не могат да бъдат обвинявани, че са избрали алтернативата по § 9, ал. 2 от Закона за устройство на територията пред алтернативата по § 9, ал. 1. С оглед на конкретните обстоятелства по случая и прекомерно продължителното време, през което жалбоподателите е трябвало да чакат да получат обезщетение, Съдът не може да придаде значителна тежест на техния избор на процедура за търсене на обезщетение. Също така е важно, че правото на жалбоподателите да получат отмяна на отчуждаването на тяхното имущество съгласно § 9, ал. 2 е потвърдено от административния съд, който уважава иска им в това отношение (вж. параграф 13 по-горе).
43. Опитите на жалбоподателите да получат компенсация водят до ситуация, в която те не могат да получат никакво обезщетение или друг равностоен актив за част от отчужденото си имущество, а именно къщата и другите обекти, които са се намирали на тяхната земя. Това е така, тъй като към момента, в който административният съд отменя отчуждаването на тяхното имущество въз основа на § 9, ал. 2, къщата и останалите обекти вече не съществуват, тъй като са отдавна разрушени (вж. параграф 9 по-горе). Когато жалбоподателите търсят обезщетение за непозволено увреждане, административните съдилища отхвърлят иска им като недопустим (вж. параграфи 15-18 по-горе).
44. Загубата на правото на жалбоподателите да получат обезщетение или някакъв равностоен актив за част от тяхното отчуждено имущество представлява лишаване от “Първанов и други срещу България, Maurice v. France [GC], Великови и други срещу България,
45. Що се отнася до първото от тези изисквания - законосъобразността, Съдът отново отбелязва, че нито Законът за териториалното и селищно устройство от 1973 г., приложим към момента на отчуждаването на имуществото на жалбоподателите, нито Законът за устройство на територията от 2001 г. предвиждат или регулират ситуация, при която никакво еквивалентно обезщетение да не бъде предоставено за част от отчужденото имущество. Напротив, както вече е отбелязано, всички средства за приключване на висящи процедури по отчуждаване имат за цел да осигурят предоставянето на такава еквивалентна компенсация, независимо дали под формата на друг имот, парично обезщетение или отмяна на отчуждаването и връщане на отчужденото имущество. Следователно може да има съмнение дали лишаването на жалбоподателите от техните „Първанов и други, цитирано по-горе, §§ 44-50, където Съдът също констатира в подобна ситуация нарушение на изискването за законосъобразност). Независимо от това, предвид направените от него констатации по-долу, Съдът смята, че не е необходимо да достига до окончателно заключение по този въпрос.
46. На следващо място Съдът е готов да приеме, че намесата в притежанията на жалбоподателите може би е преследвала легитимна цел в обществен интерес, а именно своевременното приключване на процедурата по отчуждаване, която е била висяща за продължителен период от време.
47. Лишаването на жалбоподателите от техните притежания обаче не е пропорционално на тази цел. Съдът вече спомена, че жалбоподателите са чакали повече от двадесет години за първоначално дължимото им обезщетение, а именно два апартамента. През тези години те многократно отправят молби до Община Казанлък да им предостави такива апартаменти, но без резултат (вж. параграф 10 по-горе). Изправени пред такова пасивно отношение и с оглед на факта, че общината очевидно не предприема стъпки за изпълнение на задължението си да предостави двата апартамента, жалбоподателите преследват правно средство за защита, с което разполагат, за да получат каквото и да е обезщетение, а именно искат отмяна на отчуждаването и връщане на имуществото. Въпреки това, възстановяването е само частично и в крайна сметка е констатирано, че жалбоподателите нямат право на обезщетение за онази част от имуществото, която не може да им бъде върната.
48. С оглед на гореизложените съображения, подобен резултат не може да се разглежда като справедлив баланс между легитимната цел, която намесата би могла да преследва, а именно своевременното приключване на процедурата по отчуждаване, и правата на собственост на жалбоподателите.
49. Следователно е налице нарушение на чл. 1 от Протокол №
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
50. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“
А. Обезщетение за вреди
1. Имуществени вреди
51. Жалбоподателите претендират на първо място 40 000 лв. (равностойността на 20 460 евро) за стойността на къщата и другите обекти на тяхната земя. На следващо място те претендират 10 000 лв. (5100 евро) за необходимото разрушаване и премахване на остатъците от строителните работи, извършени на тяхната земя след 1989 г. (вж. параграф 9 по-горе). Освен това те претендират, без да посочват точна сума, обезщетение за забавянето на получаването на обезщетение за отчужденото им имущество, считано от 2011 г., когато предявяват деликтен иск срещу Община Казанлък (вж. параграф 15 по-горе). Жалбоподателите молят всяка сума, присъдена от Съда за имуществени вреди, да бъде изплатена на първия жалбоподател г-н Людмил Славов Копанков.
52. Правителството оспорва претенциите, като ги намира за преувеличени. Що се отнася по-конкретно до претенцията относно стойността на отчуждената къща, те се позовават на документ, издаден от Община Казанлък, който показва, че ако тази къща все още съществува, стойността ѝ за данъчни цели би била 10 219 лв. (5230 евро).
53. Съдът намери, че в нарушение на чл. 1 от Протокол № Първанов и други, цитирано по-горе, § 58). Съдът не вижда обосновка да присъди стойността на къщата, изчислена за данъчни цели, както е предложено от Правителството, тъй като подобна оценка не отговаря непременно на пазарната стойност на съответния имот (вж. Ченгелян и други срещу България (справедливо обезщетение),
54. В националното производство, образувано от жалбоподателите, административният съд назначава вещи лица, които изчисляват пазарната стойност на къщата и останалите обекти на приблизително 19 370 евро (вж. параграф 16 по-горе). Страните не представят на Съда друга оценка на стойността на тези имоти. Съответно Съдът присъжда на жалбоподателите тази сума.
55. Освен това жалбоподателите претендират обезщетение за забавянето на получаването на тази сума за периода след 2011 г. (вж. параграф 51 по-горе). Съдът отбелязва, че той може да приложи лихвен процент, който има за цел да компенсира загубата на стойността на обезщетението във времето и следва да отразява националните икономически условия като равнищата на инфлация и лихвения процент през съответния период (вж. Runkee and White v. the United Kingdom, № Vaskrsić v. Slovenia,
56. На последно място, Съдът не установява причинно-следствена връзка между конкретното нарушение на правата на собственост на жалбоподателите и всички направени от тях разходи във връзка с разчистването на техния парцел. Съответно той отхвърля тази част от претенцията им.
57. Общият размер на обезщетението за имуществени вреди следователно е 20 870 евро (вж. параграфи 54-55 по-горе). Както е поискано от жалбоподателите (вж. параграф 51 по-горе), то трябва да се изплати изцяло на г-н Людмил Славов Копанков.
2. Неимуществени вреди
58. Жалбоподателите претендират 10 000 лв. (5100 евро) за всеки от тях по отношение на неимуществени вреди.
59. Правителството смята претенциите за преувеличени.
60. Съдът е на мнение, че жалбоподателите трябва да са изпитали безсилие в резултат на отказа на властите да предоставят обезщетението, на което те имат право. Отсъждайки по справедливост, той присъжда на всеки от тях 2000 евро по тази позиция.
Б. Разходи и разноски
61. Жалбоподателите също така претендират възстановяване на разходите, направени по деликтното производство, заведено от тях през 2011 г. (вж. параграфи 15-18 по-горе). Те представят фактури, които показват, че са платили 225 лв. (равностойността на 115 евро) за съдебни такси, и декларация от техния адвокат, който заявява, че са му платени 3000 лева (1530 евро) за процесуалното представителство на жалбоподателите пред административния съд. Жалбоподателите молят всяко присъждане, направено по това перо, да бъде изплатено само на първия жалбоподател г-н Людмил Славов Копанков.
62. За производството пред Съда жалбоподателите претендират 4000 евро за процесуално представителство, като представят договор със своя адвокат и график за изработени часове. Те молят всяко присъждане, направено от Съда, да бъде изплатено директно на техния адвокат г-н П. Кордов.
63. Правителството оспорва претенциите, като твърди, че претендираните суми са преувеличени.
64. Съгласно практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разходи и разноски само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер.
65. В настоящия случай, като взема предвид документите, с които разполага, и горните критерии, Съдът присъжда на жалбоподателите 115 евро, платени от тях за съдебни такси в националното производство, и 500 евро за тяхното процесуално представителство в това производство, като намира сумата, която те претендират, за прекомерна предвид факта, че административният съд не разглежда техните претенции по същество. По искане на жалбоподателите, общата сума от 615 евро, присъдена за националното производство, трябва да се изплати само на г-н Людмил Славов Копанков.
66. На последно място, за производството пред него и с оглед на критериите, изложени в параграф 64 по-горе, Съдът смята за разумно да присъди цялата сума, претендирана от жалбоподателите, а именно 4000 евро, която трябва да бъде платена директно на техния процесуален представител.
В. Лихва за забава
67. Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол №
3. Приема,
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се конвертират в български лева по курса, валиден към датата на плащането:
(i) 20 870 евро (двадесет хиляди осемстотин и седемдесет), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди, които да бъдат изплатени само на г-н Людмил Славов Копанков;
(ii) 2000 евро (две хиляди) на всеки жалбоподател, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;
(iii) 4615 евро (четири хиляди шестстотин и петнадесет), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателите, по отношение на разходи и разноски, 615 евро (шестстотин и петнадесет) от които трябва да се платят директно на Людмил Славов Копанков, и 4000 евро (четири хиляди) директно на процесуалния представител на жалбоподателите - г-н П. Кордов;
(б) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от претенцията на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 6 септември 2018 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Милан БласкоАнгелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател
Full & Egal Universal Law Academy