© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
КОСТОВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 35549/04)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
16 декември 2010 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото „Костов и други срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Марк Вилигер (Mark Villiger), председател,
Карeл Юнгвирт (Karel Jungwiert),
Изабел Беро-Лефевр (Isabelle Berro-Lefèvre), съдии,
както и г-н Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,
след обсъждане в закрито заседание на 23 ноември 2010 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 35549/04) срещу Република България, подадена пред Съда на 24 септември 2004 г. на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българските граждани г-н Асен Костов, г-н Сашо Костов и г-н Христо Янков (“жалбоподателите”).
2. Жалбоподателите се представляват от г-жа С. Стефанова и г-н А. Атанасов, адвокати в Пловдив. Българското правителство („Правителството”) се представлява от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
3. На 19 януари 2009 г. председателят на Пето отделение решава да съобщи на Правителството за жалбата. На основание разпоредбите на Протокол № 14 от Конвенцията жалбата се възлага на комитет от трима съдии.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателите са родени съответно през 1961, 1955 и 1966 г. и живеят в Стряма.
5. На 16 септември 1992 г. се провежда предварителна проверка за кражба на добитък, извършена предишния ден, и се изслушват жертвите.
6. Същия ден първият жалбоподател признава, че е извършил кражбата заедно с двамата други жалбоподатели. На 18 септември 1992 и на 22 септември 1992 г. другите двама също се признават за извършители на деянието.
7. На 20 октомври 1992 г. Пловдивската районна прокуратура постановява откриването на предварително разследване за кражба срещу жалбоподателите.
8. Освен това на 6 октомври 1992 г. е извършена кражба на ябълки. Същият ден третият жалбоподател признава в полицията, че е участвал в нея. Извършват се следствени действия. На 26 октомври 1992 г. полицията изготвя доклад за извършителите на кражбата. Името на третия жалбоподател е записано като извършител на кражбата. На неуточнена дата случаят е присъединен към наказателното производство за кражба на добитък.
9. На 12 февруари 1998 г. магистрат от следствената служба в Пловдив констатира, че предварителното разследване трябва да бъде извършено от дознател и изпраща досието на компетентния орган.
10. На 17 и 28 януари 2002 г. дознателят назначава две експертизи за оценка на вредите.
11. На 29 януари 2002 г. жалбоподателите са привлечени като обвиняеми за кражба. Изслушани са същия ден.
12. На 15 февруари 2002 г. са разпитани няколко свидетели.
13. На 12 март 2002 г. друго лице е привлечено като обвиняем в рамките на същото производство.
14. На 9 май 2002 г. жалбоподателите се запознават с материалите от досието.
15. На неуточнена дата делото е изпратено в районната прокуратура. На 27 август 2002 г. районният прокурор връща делото за допълнителни следствени действия.
16. На 19 септември 2002 г. жалбоподателите се запознават с материалите от досието. Обвинителният акт е съставен през декември 2002 г.
17. На 16 декември 2002 г., предвид претоварването на районния съд, първото заседание по делото е насрочено за 8 септември 2003 г. По-късно то се отлага.
18. На 14 април 2004 г. районният съд одобрява споразумението между адвоката на обвиняемите и прокуратурата, като посочва, че жалбоподателите са се признали за виновни, отказват се от съд и приемат да им бъде наложено наказание „лишаване от свобода” от осем месеца.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
Обжалване срещу решенията на разследващите магистрати и прокурорите
19. Съгласно член 181 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) от 1974 г. решенията на разследващите магистрати могат да бъдат оспорвани пред прокуратурата. Прокурорските решения подлежат на обжалване по йерархичен ред.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
20. Жалбоподателите твърдят, че продължителността на производството не отговаря на изискването за „разумен срок”, предвиден в член 6 § 1 от Конвенцията:
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд.“
21. Правителството не оспорва това твърдение.
22. Процесният период започва през септември 1992 г., когато жалбоподателите са били разпитани в рамките на предварителната проверка и са направили самопризнания, и завършва на 14 април 2004 г., датата на споразумението, одобрено от районния съд. Следователно производството е продължило повече от единадесет години за фазите на досъдебно и съдебно производство.
A. Допустимост
23. Съдът отбелязва, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § a) от Конвенцията и не е недопустима на друго основание.
Б.По същество
24. Съдът припомня, че разумната продължителност на производството се определя в зависимост от обстоятелствата по конкретния случай, като се имат предвид утвърдените в практиката на Съда критерии, а именно сложността на делото, поведението на жалбоподателя и на компетентните органи (вж. сред много други източници Пелисие и Саси срещу Франция (Pélissier et Sassi c. France) [ГК], реш. № 25444/94, § 67, ЕСПЧ 1999-II).
25. Съдът многократно е разглеждал дела по въпроси, сходни с настоящия, в които установявал нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията (вж., наред с други, Oсманов и Юсеинов срещу България, № 54178/00 и реш. № 59901/00, 23 септември 2004 г., Иван Христов срещу България, № 32461/02, 20 март 2008 г. и Василев и други срещу България, № 61257/00, 8 ноември 2007 г.). Той отбелязва, че през дълги периоди от време (ноември 1997 – февруари 1998 г., март 1998 – януари 2002 г.) производството стои в мъртва точка, без да бъдат извършени никакви процесуални или следствени действия. Съдът счита, че няма никакво основание да се заключи, че закъснението се дължи на поведението на жалбоподателите.
26. В заключение, като взима предвид цялата налична информация и горепосочените критерии, Съдът счита, че не е спазено изискването за разглеждане на делото в „разумен срок”.
27. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
28. Жалбоподателите също така се оплакват от липсата на съд в България, пред който могат обжалват прекомерната продължителност на производството. Те се позовават на член 13 от Конвенцията:
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
A. Допустимост
29. Съдът констатира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и не е недопустима на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.
Б. По същество
30. Правителството оспорва твърдението на жалбоподателите, като изтъква, че в този случай те са имали възможност да съкратят продължителността на производството като оспорят решението на разследващия магистрат от 12 февруари 1998 г. да изпрати делото на дознател към прокуратурата в приложение на член 181 от НПК от 1974 г.
31. Жалбоподателите посочват, че вътрешното право не предоставя никаква възможност за обжалване с цел ускоряване на наказателното производство.
32. Съдът припомня, че целта на чл. 13 е да гарантира, че вътрешното право предоставя на лицата средство за обжалване, чрез което те, когато е налице „защитимо оплакване”, да могат да получат справедливо обезщетение за нарушенията на техните права по Конвенцията (Кудла срещу Полша (Kudła c. Pologne) [ГК], № 30210/96, § 157, ЕСПЧ 2000-XI). Тъй като вече е достигнал до заключението, че продължителността на производството в случая е била прекомерна, той счита, че жалбоподателите са имали „защитимо оплакване” във връзка с нарушение на правото им по член 6 § 1.
33. Съдът нееднократно е постановявал, че жалба относно продължителността на производството би била “ефикасна” по смисъла на чл. 6 § 1, ако „би предотвратила твърдяното нарушение или неговото продължаване, или би предоставила адекватна компенсация за всяко вече извършено нарушение” (Кудла срещу Полша, цитирано по-горе, § 158).
34. В конкретния случай, относно възможността жалбоподателите да оспорят изпращането на делото на дознател съгласно член 181 от НПК от 1974 г., Съдът отбелязва, че евентуална жалба в този смисъл не е предназначена да ускори хода на производството; следователно, дори и жалбоподателите да бяха постигнали отмяна на решението на разследващия магистрат от 12 февруари 1998 г., това не би компенсирало натрупаните вече забавяния.
35. Съдът е имал случай да констатира в предходни дела срещу България, че към съответния момент вътрешното право не е предоставяло средство за обжалване във връзка с ускоряване хода на наказателно производство, нито със средство за обезщетение на основание на прекомерна продължителност, поради което е стигал до заключението, че е налице нарушение на член 13 (Попов срещу България, № 48137/99, § 91, 1 декември 2005 г.; Каров срещу България, № 45964/99, § 74, 16 ноември 2006 г.; Киров срещу България, № 5182/02, § 81, 22 май 2008 г.; Мяшев срещу България, реш. № 43428/02, § 22, 8 януари 2009 г.). Съдът не намира основание по настоящото дело да стигне до различно заключение.
36. Следователно е налице нарушение на член 13 от Конвенцията.
III. ОТНОСНО ПРИЛОЖИМОСТТА НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
37. Съгласно член 41 от Конвенцията,
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
38. Жалбоподателите претендират 69 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.
39. Правителството оспорва тези претенции.
40. Съдът счита за целесъобразно на всеки един от жалбоподателите да се изплати сумата от 2400 EUR за понесени неимуществени вреди.
Б. Разноски
41. Жалбоподателите претендират също така за 3 305 EUR за разноски по делото пред Съда. Те искат тази сума да се плати директно на техните адвокати.
42. Правителството оспорва тези претенции.
43. Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски само доколкото е доказано, че те са действително и по необходимост направени, и са в разумен размер. В конкретния случай, като има предвид представените документи и горепосочените критерии, Съдът преценява за разумна и постановява изплащането на сумата от 600 EUR за всички разноски по делото на жалбоподателите пред Съда.
В. Лихва за забава
44. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;
3. Постановява, че е налице нарушение на член 13 от Конвенцията;
4. Постановява:
a) ответната държава да заплати в срок от три месеца от деня, в който решението стане окончателно съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, обърнати в български лева по валутния курс към датата на плащането:
i. 2 400 EUR (две хиляди и четиристотин евро) на всеки един от жалбоподателите за понесени неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от тях върху тази сума;
ii. 600 EUR (шестстотин евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателите върху тази сума, които да се внесат по посочена от адвокатите на жалбоподателите сметка в България;
б) от датата на изтичане на посоченият срок до датата на плащане върху тази сума ще бъде дължима проста лихва, равна на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от исковата претенция за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и оповестено в писмен вид на 16 декември 2010 г. в съответствие с 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсМарк Вилигер Заместник-секретар Председател
Full & Egal Universal Law Academy