© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
КОЦЕВ И ЕРМЕНКОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 33864/03 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
10 май 2012 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Коцев и Ерменкова срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева, съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 17 април 2012 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 33864/03 г.) срещу Република България, подадена на 13 октомври 2003 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от двама български граждани – г-н Валентин Константинов Коцев и г-жа Ярмила Ангелова Ерменкова (“жалбоподателите”). На 20 ноември 2005 г. г-н Коцев е починал. С писмо от 1 август 2006 г. вдовицата му г-жа Диана Йорданова Панова- Коцева изразява желанието си да води делото от негово име, заедно с малолетния син на г-н Коцев, г-н Владислав Валентинов Коцев.
2. Жалбоподателите са представлявани от г-н Й. М. Грозев – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. На 9 октомври 2008 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. След реорганизацията на отделенията на Съда от 1 февруари 2011 г. жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение. В съответствие с Протокол № 14 жалбата е разпределена за разглеждане на Комитет от трима съдии.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
1. Жалбоподателите са родени съответно през 1965 и 1955 г. Втората жалбоподателка все още живее в София.
A. Относима предистория
5. Жалбоподателите, заедно с родителите на г-н Б. И., са съсобственици на сграда в град София и на парцела, върху който тя е построена. През 1992 г. родителите на Б. И. му продават една четвърт от собствеността.
6. През 1993 г. Б. И. започва изграждането на сграда, прилежаща към оригиналната сграда. Пет последователни пъти, през март и юли 1996 г., март и юни 1999 г. и юни 2005 г., властите разпореждат спиране на строителството или разрушаване на сградата. Б. И. оспорва всички тези заповеди по съдебен ред. Две от делата, по които жалбоподателите се присъединяват като заинтересовани страни, са все още висящи (вж. по-долу).
Б. Съдебното производство, заведено през 1996 г.
7. На 21 март 1996 г. кметът, като отбелязва, че сградата, издигната от Б. И., не може да бъде узаконена, нарежда нейното разрушаване. През април 1996 г. Б. И. обжалва по съдебен ред заповедта на кмета пред Софийски градски съд.
8. На 23 март 1999 г. съдът допуска жалбоподателите, както и съпругата и брата на Б. И. да встъпят в производството по делото.
9. В периода между 8 юни 1999 и 26 октомври 2007 г. се провеждат общо най-малко петнадесет съдебни заседания на интервали, вариращи между четири и осем месеца. Пет съдебни заседания, насрочени съответно за 8 юни и 26 октомври 1999 г. и 25 февруари, 6 юни и 21 ноември 2000 г., не се провеждат поради нередовно призоваване на различни страни. Най-малко шест съдебни заседания между януари 2005 и октомври 2007 г. са отложени поради необходимостта чрез съдебна поръчка да бъдат призовани новите встъпили страни на адреса им в Торонто, Канада.
10. Софийски градски съд постановява решението си на неуточнена дата през 2010 г. Според последната кореспонденция, получена от жалбоподателите през октомври 2010 г., производството по това време е висящо пред втора съдебна инстанция.
В. Съдебното производство, заведено през 1999 г.
11. На 16 юни 1999 г. органите по строителен надзор, сезирани от жалбоподателите, разпореждат Б. И. да разруши сградата, която е построил.
12. На 13 юли 1999 г. Б. И. и съпругата му обжалват тази заповед по съдебен ред пред Софийски градски съд. В първото съдебно заседание, проведено на 26 ноември 1999 г., жалбоподателите встъпват по делото като заинтересовани страни.
13. Проведени са около двадесет съдебни заседания в периода до февруари 2006 г., насрочени на интервали, вариращи от два до девет месеца. Най-малко четири съдебни заседания са отложени поради нередовно призоваване на страните, включително и на брата на Б. И., който живее в Канада. След неговата смърт през 2002 г. най-малко шест съдебни заседания са отложени поради невъзможност за призоваване чрез съдебна поръчка на вдовицата му, която също живее в Канада.
14. Според последната кореспонденция, получена от жалбоподателите през октомври 2010 г., производството все още е висящо пред Софийски градски съд.
Г. Оплакванията, подадени от жалбоподателите
15. Три пъти – на 23 ноември 2000 г., на 18 декември 2002 г. и на неуточнена дата през 2007 г. жалбоподателите подават жалби пред Софийски градски съд и Висшия съдебен съвет, свързани, inter alia, с бавния ход на производствата, по които те са страни. В отговор на тяхната жалба от 2007 г. Министерството на правосъдието уведомява жалбоподателите, че не е имало забавяния по вина на властите.
16. През 2002 г. Министерството на правосъдието уведомява местните власти, които са страна по делото заедно с жалбоподателите, че след извършена проверка от представител на Инспектората към Висшия съдебен съвет е установено, че наистина е налице забавяне, което се дължи на злоупотреба с процеса от страна на Б. И. и на високата натовареност на Софийски градски съд. В писмото също така се посочва, че Инспекторатът е писал до председателя на Софийски градски съд за закъсненията.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
2. Приложимите законови разпоредби, отнасящи се до „жалбата за бавност” са обобщени в решението на Съда по делото Фингър срещу България (Finger v. Bulgaria) (№ 37346/05, § 43, 10 май 2011 г.).
ПРАВОТО
I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ
18. Първият жалбоподател е починал на 20 ноември 2005 г., докато делото е висящо пред Съда (вж. параграф 1 по-горе). Неговите съпруга и син са изразили желание да поддържат жалбата. Не се оспорва, че те имат право да направят това от негово име и Съдът не вижда причина да постанови другояче (вж. Тотева срещу България (Toteva v. Bulgaria), № 42027/98, § 45, 19 май 2004 г.). За удобство в настоящото съдебно решение Съдът ще продължи да нарича г-н Валентин Константинов Коцев „първия жалбоподател”, въпреки че към момента като имащи този статут се приемат неговите наследници (вж. Козаджиоглу срещу Турция (Kozacıoğlu v. Turkey) [ГК], № 2334/03, § 1, 19 февруари 2009 г.).
II. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
19. Жалбоподателите се оплакват, че продължителността на двете производства, по които те са страни, нарушава техните права, защитени по силата на чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията, и чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
20. Относимите части на чл. 6, ал. 1 гласят, както следва:
„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права ... има право на ... гледане на неговото дело в разумен срок, от ... съд ...”
Чл. 13 гласи следното:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
Чл. 1 от Протокол № 1 гласи следното:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
21. Правителството твърди, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства за защита, тъй като не са подали „жалба за бавност” по силата на чл. 217а от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г. Нещо повече, забавянето в производството не е по вина на властите.
A. Допустимост
22. Съдът смята, че въпросът за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със същността на оплакването на жалбоподателите по чл. 13 от Конвенцията (вж. параграф 29 по-долу). Следователно този въпрос следва да се присъедини към разглеждането на делото по същество (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 64). Освен това Съдът отбелязва, че оплакванията не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито са недопустими на други основания. Следователно, трябва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
1. Чл. 6, ал. 1
23. Жалбоподателите се оплакват, че продължителността на двете производства, по които са страни, е несъвместима с изискването за „разумен срок”, предвидено в чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.
24. Безспорно е, че въпреки че жалбоподателите не са нито ищци, нито ответници по въпросните производства, тези производства са определящи за решаването на правен спор относно техните граждански права, свързани със собствеността им. От това следва, че чл. 6, ал. 1 е приложим.
25. Срокът, който следва да бъде взет предвид, трае тринадесет години за две инстанции по отношение на производството, образувано през 1996 г., и дванадесет години и пет месеца за една инстанция по отношение на производството, образувано през 1999 г. (вж. параграфи 8 и 12 по-горе).
26. Съдът припомня, че разумността на продължителността на производството следва да се преценява в светлината на обстоятелствата по делото и с оглед на следните критерии: сложността на делото, поведението на жалбоподателите и на съответните власти и правния интерес на жалбоподателите в спора (вж., наред с много други източници, Фридлендър срещу Франция (Frydlender v. France) [ГК], № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII; цитираното по-горе решение Фингър, § 94).
27. Съдът често е установявал наличието на нарушения на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията по дела, повдигащи въпроси, подобни на този по настоящото дело (вж. Фридлендър, Фингър, и двете цитирани по-горе).
28. След като разгледа всички представени пред него материали, Съдът счита, че правителството не е изложило факти или аргументи, които да убедят Съда да достигне до различно заключение по настоящото дело. Макар да е вярно, че властите не могат да бъдат държани отговорни за изпълнението на съдебни поръчки в Канада, само това обстоятелство не може да обясни общата продължителност на двете производства. Делото не е особено сложно и властите са отговорни за голяма част от забавянията в резултат на нередовно призоваване на страните и заради дългите интервали между съдебните заседания (вж. параграфи 9 и 13 по-горе). Като взе предвид своята съдебна практика по този въпрос, Съдът счита, че по настоящото дело продължителността на двете производства, по които жалбоподателите са страни, е прекомерна и не отговаря на изискването за „разумен срок”. Ето защо е налице нарушение на чл. 6, ал. 1.
2. Чл. 13
29. По-нататък жалбоподателите се оплакват на основание чл. 13, че не разполагат с ефикасни средства за правна защита по отношение на прекомерната продължителност на производството.
30. Съдът подчертава, че чл. 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на правно средство за защита на същността на правата и свободите по Конвенцията, под каквато и форма те да са предвидени във вътрешния правен ред (вж. Фингър, цитирано по-горе, § 83).
31. Той отбелязва, че жалбоподателите са подали най-малко три жалби (вж. параграф 15 по-горе), които, макар и да не се позовават на чл. 217а от Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., са свързани, наред с другото, със закъсненията в двете производства, предмет на спора. Въпреки това, предвид наскоро постановеното пилотно решение срещу България по цитираното по-горе дело Фингър, не е необходимо да се разглежда дали тези жалби могат да се считат като жалби за бавност. По делото Фингър Съдът изследва наличието на вътрешноправни средства за защита по отношение на продължителността на гражданското производство в България (пак там, §§ 82 – 91), включително ефикасността на „жалбата за бавност”, предвидена в Гражданския процесуален кодекс от 1952 г., и достига до заключението, че е налице нарушение на чл. 13 в това отношение. Съдът не вижда причина да достигне до различно заключение по настоящото дело.
32. Поради това Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, и постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
3. Чл. 1 от Протокол № 1
33. По-нататък жалбоподателите се оплакват, че като не са изпълнили в рамките на разумен период от време решенията, разпореждащи Б. И. да спре строителството и да разруши издигнатата сграда, властите не са изпълнили задължението си да им гарантират правото мирно да се ползват от своите притежания. Те се позовават на чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията.
34. Правителството оспорва това твърдение.
35. Като взе предвид своите заключения по чл. 6, ал. 1 (вж. параграф 28 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да разглежда дали в този случай е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 (вж. Занги срещу Италия (Zanghì v. Italy), 19 февруари 1991 г., § 23, серия А, № 194-C; Камбуров срещу България (Kambourov v. Bulgaria), № 55350/00, § 73, 14 февруари 2008 г.; и Мария Иванова срещу България (Maria Ivanova v. Bulgaria), № 10905/04, § 28, 18 март 2010 г.).
IV ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
3. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
37. Първият жалбоподател претендира 14 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди. Втората жалбоподателка претендира 7 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди.
38. Правителството оспорва тези претенции.
39. Съдът счита, че жалбоподателите би трябвало да са претърпели неимуществени вреди. Съответно, вземайки предвид правния интерес на жалбоподателите по делото и решавайки по справедливост, Съдът присъжда на всеки от тях обезщетение в размер на 7 000 евро.
Б. Разноски
40. Жалбоподателите претендират 1 900 евро за разноски, направени пред Съда. В подкрепа на искането си те представят договор за процесуално представителство и почасов график. Те искат присъдената сума за разноски да бъде преведена директно по банковата сметка на техния процесуален представител.
41. Правителството оспорва този иск.
42. Като взе предвид документите, с които разполага, и своята практика, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 1 000 евро за разноски за производството пред Съда. Тази сума следва да бъде платена директно на процесуалния представител на жалбоподателите.
В. Лихва за забава
4. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Присъединява възражението на правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита към разглеждането на делото по същество и обявява жалбата за допустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;
3. Отхвърля възражението на Правителството, че не са изчерпани вътрешноправните средства за защита, и постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията;
4. Постановява, че делото не изисква отделно разглеждане по чл. 1 от Протокол № 1;
5. Постановява
(a) ответната държава да заплати в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:
(i) EUR 7 000 (седем хиляди евро) за неимуществени вреди на първия жалбоподател, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума, и EUR 7 000 (седем хиляди евро) за неимуществени вреди на втората жалбоподателка, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;
(ii) EUR 1 000 (хиляда евро) за разноски общо на жалбоподателите, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума, които да бъдат преведени директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателите;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 10 май 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош Арачи Пейиви Хирвеле
Заместник-секретар на Отделението Председател
Full & Egal Universal Law Academy