CASE OF KURIĆ AND OTHERS v. SLOVENIA - [Bulgarian Translation] by the COE/ECHR

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г. Този превод не обвързва Съда. За допълнителна информация моля вижте пълните указания за авторските права в края на документа.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013. This translation does not bind the Court. For further information see the full copyright indication at the end of this document.

© Conseil de I’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013. La présente traduction ne lie pas la Cour. Pour plus de renseignements veuillez lire l’indication de copyright/droits d’auteur à la fin du présent document.

ГОЛЯМА КАМАРА

ДЕЛО KURIĆ AND OTHERS срещу СЛОВЕНИЯ

(Жалба № 26828/06)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

26 юни 2012 г.

Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени

По делото Kurić и други срещу Словения,

Европейският съд по правата на човека, заседаващ като голяма камара в състав:

Nicolas Bratza, Председател,

Jean-Paul Costa,

Françoise Tulkens,

Nina Vajić,

Dean Spielmann,

Boštjan M. Zupančič,

Anatoly Kovler,

Elisabeth Steiner,

Isabelle Berro-Lefèvre,

Päivi Hirvelä,

George Nicolaou,

Luis López Guerra,

Здравка Калайджиева,

Nebojša Vučinić,

Guido Raimondi,

Ganna Yudkivska,

Angelika Nußberger, съдии,

and Vincent Berger, юрисконсулт,

След проведени закрити заседания 6 юли 2011 г. и 11 април 2012 г.,

Постановява следното решение, прието на втората спомената дата:

ПРОЦЕДУРА

1. Делото е образувано по жалба (№ 26828/06) срещу Република Словения, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от г-н Милан Макуц, хърватски гражданин и от десет други жалбоподатели на 4 юли 2006 г. След смъртта на г-н Макуц делото е преименувано на Kurić and Others срещу Словения. Пред голямата камара остават осем жалбоподатели (виж параграф 15 по-долу).

2. Жалбоподателите се представляват пред Съда от г-н А. Г. Лана и г-н А. Сакучи, адвокати, практикуващи в Рим и г-жа А. Балерини и г-н М. Вано, адвокати, практикуващи в Генуа (Италия).

3. Словенското правителство („правителството“) се представлява от агента си г-н L. Bembič, държавен защитник.

4. Жалбоподателите се оплакват по член 8 от Конвенцията, по-конкретно за това, че са били произволно лишени от статута си на постоянно пребиваващи, след като Словения обявила независимостта си през 1991 г. Правят оплакване и по член 13 от Конвенцията, че не са разполагали с ефективни правни средства, както и по член 14 във връзка с член 8 от Конвенцията, за това, че са били подложени на дискриминационно третиране. Накрая, твърдят че в нарушение на член 1 от Протокол № 1 са били произволно лишени от правото си на пенсия.

5. Жалбата е разпределена на трета секция на Съда (член 52 § 1 от Правилника на Съда), която на 10 ноември 2006 г. взе решение да изпрати съобщение на ответното правителство за постъпилата жалба като неотложен въпрос по член 40 от Правилника на Съда и да я разгледа с приоритет в съответствие с член 41.

6. На 31 май 2007 г. трета секция в състав от следните съдии: Corneliu Bîrsan, Boštjan M. Zupančič, Elisabet Fura, Alvina Gyulumyan, Egbert Myjer, David Thór Björgvinsson и Ineta Ziemele, както и Santiago Quesada, секретар на секцията, взе решение да съобщи на правителството ответник за оплакванията по член 8 самостоятелно и във връзка с член 13 и 14 от Конвенцията и по член 1 от Протокол № 1. Взето е и решение произнасянето по допустимостта и по основателността на жалбата да се извърши едновременно (член 29 § 1). Жалбата в останалата си част е обявена за недопустима.

7. Освен това са приети коментарите на сръбското правителство като трета страна, упражняваща правото си на участие (член 36 § 1 от Конвенцията и член 44 § 1 (b) от Правилника на съда). Становища са представили и третите страни Тръст за равни права, Инициатива за правосъдие на Отворено общество, Института за мир – Институт за съвременни социални и политически изследвания и Центъра за правна информация на неправителствените организации, които са допуснати от председателя да вземат участие в писмената процедура (Член 36 § 2 от Конвенцията и член 44 § 3 от Правилника на Съда). Правителството ответник и жалбоподателите са представили отговори на коментарите на сръбското правителство.

8. След съобщаването по член 36 § 1 от Конвенцията и член 44 § 1 (a) от Правилника на Съда правителствата на Хърватия и на Босна и Херцеговина не са изразили желание да упражнят правото си на участие в настоящото дело.

9. На 13 юли 2010 г. камара на трета секция в състав от следните съдии: Josep Casadevall, Elisabet Fura, Corneliu Bîrsan, Boštjan M. Zupančič, Alvina Gyulumyan, Egbert Myjer и Ineta Ziemele, както и Santiago Quesada, секретар на секцията, обяви жалбата за допустима по отношение на оплакванията на осем от жалбоподателите по членове 8, 13 и 14 от Конвенцията и прие единодушно, че има нарушение на членове 8 и 13 от Конвенцията и че не е необходимо да се разглежда оплакването по член 14 от Конвенцията. Камарата прие също, че близък на починалия жалбоподател г-н Макуц не е легитимиран да продължи да участва в производството на негово място. Оплакванията на г-н Петреш и г-н Йованович, на които били издадени разрешения за постоянно пребиваване, както и останалите оплаквания на другите жалбоподатели са обявени за недопустими. Освен това камарата указа на правителството ответник подходящите общи и индивидуални мерки, които да бъдат предприети съгласно член 46 и отложи решаването на въпроса за справедливо обезщетение по член 41 от Конвенцията.

10. На 13 октомври 2010 г. правителството поиска делото да бъде препратено на голямата камара на основание член 43 от Конвенцията и член 73 от Правилника на Съда. На 21 февруари 2011 г. състав на голямата камара уважи искането.

11. Съставът на голямата камара е определен в съответствие с разпоредбите на член 26 §§ 4 и 5 от Конвенцията и член 24 от Правилника на Съда. На 3 ноември 2011 г. мандатът на Jean-Paul Costa като Председател на Съда изтече. Той беше заменен на тази длъжност от Nicolas Bratza, който пое председателството на голямата камара по настоящото дело (член 9 § 2 от Правилника на Съда). Jean-Paul Costa продължи да заседава след изтичане на мандата му, в съответствие с член 23 § 3 от Конвенцията и член 24 § 4 от Правилника на Съда.

12. Жалбоподателите и правителството ответник представиха писмени становища. Освен това бяха получени коментарите на третата страна – Службата на Върховния комисар за бежанците към Организацията на обединените нации („UNHCR“), който беше допуснат от председателя да вземе участие в писмената процедура пред голямата камара (член 36 § 2 от Конвенцията и член 44 § 3 от Правилника на Съда). Инициативата за правосъдие към Отворено общество също представи актуализирано и консолидирано становище.

13. На 6 юли 2011 г. в Сградата на правата на човека в Страсбург се проведе открито заседание (член 59 § 3 от Правилника на Съда).

Пред Съда се явиха:

(a) за правителството ответник
Г-нL. Bembič, Държавен защитник,Агент,
Г-жаV. Klemenc, Държавен защитник,Съ-агент,
Г-жаN. Gregori, Министерство на вътрешните работи,
Г-нJ. Koselj, Министерство на вътрешните работи,
Г-жаI. Jeglič, Министерство на вътрешните работи,
Г-жаA. Snoj, Министерство на вътрешните работи,
Г-нA. Jerman, Министерство на вътрешните работи,
Г-нP. Pavlin, Министерство на вътрешните работи,
Г-нS. Bardutzky, Министерство на правосъдието,Съветници;

(b) за жалбоподателите
Г-нA. Г. Лана,
Г-нA. Сакучи,адвокати,
Г-жаН. Коговшек Шаламо,
Г-гаA. Сирони,съветници.

14. Голямата камара изслуша изложенията на г-н Лана, г-н Сакучи и г-н Bembič, както и отговорите им на въпросите, зададени от съдиите. Жалбоподателите и правителството ответник представиха допълнителна писмена информация.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО

15. Първият жалбоподател, г-н Мустафа Курич, е роден през 1935 г. и живее в Копер (Словения). Той е лице без гражданство. Вторият жалбоподател г-н Велимир Дабетич е роден през 1969 г. и живее в Италия. Той е лице без гражданство. Третият жалбоподател г-жа Ана Мезга е хърватска гражданка. Родена е през 1965 г. и живее в Порторож (Словения). Четвъртият жалбоподател г-жа Любенка Ристанович е сръбска гражданка. Родена е през 1968 г. и живее в Сърбия. Петият жалбоподател г-н Трипун Ристанович, син на четвъртата жалбоподателка, е роден през 1988 г. и понастоящем живее в Словения. Гражданин е на Босна и Херцеговина. Шестият жалбоподател г-н Али Бериша е роден през 1969 г. в Косово. Според най-актуалната налична информация той е сръбски гражданин. Понастоящем живее в Германия. Седмият жалбоподател г-н Илфан Садик Адеми е роден през 1952 г., живее в Германия и в момента е Македонски гражданин. Осмият жалбоподател г-н Зоран Минич е роден през 1972 г. Според правителството той е сръбски гражданин.

A. Предистория на делото

1. Гражданство на СФРЮ

16. Социалистическа федеративна република Югославия („СФРЮ“) е била федерална държава, състояща се от шест републики: Босна и Херцеговина, Хърватия, Сърбия, Словения, Черна гора и Македония. Гражданите на СФРЮ имали „двойно гражданство“ за вътрешни цели, т.е. били граждани както на СФРЮ, така и на една от шестте републики. До 1974 г. федералното гражданство доминирало над гражданството на републиката: гражданство на републиката можел да притежава само югославски гражданин.

17. Уредбата на гражданството била сходна във всички републики в СФРЮ, като основният принцип бил за придобиване на гражданство по произход (jus sanguinis). По правило детето придобивало гражданството на родителите си. Когато родителите били граждани на различни републики, съвместно решавали какво да е гражданството на детето им. От датата на придобиване на гражданство на друга република предходното гражданството на лицето се прекратявало.

18. От 1947 г. се водел отделен граждански регистър във всяка от републиките, а не на федерално ниво. От 1974 г. данните за гражданството на новородените деца се въвеждали в регистъра на ражданията, а от 1984 г. въвеждането на данни в регистъра за гражданството било прекратено, като всички данни за гражданството се въвеждали в регистъра на ражданията.

19. Гражданите на СФРЮ имали свобода на придвижване на територията на федерацията и можели да се регистрират като постоянно пребиваващи на мястото, на което са се установили в нейната територия. Пълноправното упражняване на различни граждански, икономически, социални и дори политически права на гражданите на СФРЮ било свързано с постоянното им пребиваване.

20. Гражданите на СФРЮ, живели по това време в Социалистическа република Словения, които са били граждани на някоя от другите републики в СФРЮ, като жалбоподателите, регистрирали постоянното си пребиваване там по същия начин като гражданите на Словения. Чуждете граждани също можели да получат постоянно пребиваване в СФРЮ в съответствие с отделна процедура.

2. Независимостта на Словения и „заличаването“

21. В хода на разпадането на СФРЮ Словения предприела стъпки за независимост. На 6 декември 1990 г. тогавашното Събрание на Република Словения приело „Изявление за добри намерения“ (Izjava o dobrih namenih), гарантиращо на всички лица постоянно пребиваващи на територията на Словения възможността да придобият словенско гражданско ако желаят (виж параграф 200 по-долу).

22. На 25 юни 1991 г. Словения обявила независимостта си. Били приети поредица от закони, наречени „Законодателство на независимостта“. Сред тях били Законът за гражданството на Република Словения (Zakon o državljanstvu Republike Slovenije – „Закон за гражданството“), Законът за чужденците (Zakon o tujcih, виж параграфи 205-207 по-долу), Закон за контрола на държавната граница (Zakon o nadzoru državne meje) и Закона за паспортите на гражданите на Словения (Zakon o potnih listinah državljanov Republike Slovenije).

23. През този период, за разлика от някои други бивши югославски републики, словенското население е относително хомогенно, като около 90 % от 2 милиона жители имали словенско гражданство. Приблизително 200 000 пребиваващи в Словения (или 10% от населението), включително жалбоподателите, били граждани на други бивши югославски републики. Това съотношение отразява също и етническия произход на населението на Словения по това време.

24. В съответствие с Изявлението за добри намерения член 13 от Конституционния закон от 1991 г. предвидил, че тези граждани на други бивши югославски републики, които на 23 декември 1990 г., датата на референдума за независимост на Словения, са регистрирани като постоянно пребиваващи в Република Словения и действително живеят там имат равни права и задължения с гражданите на Република Словения, с изключение на правото да придобиват собственост докато не придобият гражданство на Република Словения в съответствие с член 40 от Закона за гражданството или до изтичането на срока, предвиден в член 81 от Закона за чужденците (25 декември 1991 – виж параграфи 202, 205 и 207 по-долу).

25. Член 40 от Закона за гражданството, който влязъл в сила на 25 юни 1991 г. предвиждал, че гражданите на бившите югославски републики, които не са граждани на Словения („граждани на бившите югославски републики“) мога да придобият словенско гражданство ако изпълняват три изисквания: да са получили статут на постоянно пребиваващи в Словения към 23 декември 1990 г. (датата на референдума), реално да пребивават в Словения, и да са кандидатствали за гражданство в шестмесечен срок от влизане в сила на Закона за гражданството. Както е посочено в параграф 24 по-горе, този краен срок изтекъл на 25 декември 1991 г. След тази дата и спрямо гражданите на бившите югославски републики се прилагали по-неблагоприятните условия за придобиване на гражданство чрез натурализация, предвидени в член 10 от Закона за гражданството (виж параграф 205 по-долу).

26. Според официалните данни 171 132 граждани на бившите югославски републики, живеещи в Словения, кандидатствали и получили гражданството на новата държава въз основа на член 40 от Закона за гражданството По приблизителна оценка други 11 000 напуснали Словения.

27. Според алинея втора на член 81 от Закона за чужденците граждани на бившите югославски републики, които са пропуснали предвидения краен срок за кандидатстване за словенско гражданство или чиито молби са били отхвърлени се считали за чужденци. Разпоредбите на закона за чужденците започнали да се прилагат по отношение на бившите югославски граждани или два месеца след изтичането на крайния срок (т.е. след 26 февруари 1992 г.), или два месеца след влизане в сила на решение, издадено в хода на административно производство, с което се отхвърля молбата им за гражданство (виж параграф 207 по-долу).

28. След обявяването на независимостта Министерството на вътрешните работи („министерството“) изпратило няколко непубликувани вътрешни инструкции (okrožnice, navodila, depeše) до общинските административни власти във връзка с прилагането на законодателството за независимостта и по-конкретно на Закона за чужденците. В циркулярно писмо от 26 юни 1991 г. министерството инструктирало административните власти, че гражданите на други югославски републики, живеещи в Словения, за в бъдеще ще се считат за чужденци във всички административни производства и че в съответствие с член 13 от Конституционния закон от 1991 г. те ще имат еднакви права и задължения с гражданите на Република Словения до изтичането на съответните крайни срокове (виж параграф 24 по-горе). Освен това давало технически указания във връзка с паспортите и чужденците. На 30 юли 1991 г. министерството информирало общинските административни власти, че след Декларацията от Бриони между Министерската тройка на Европейската общност и представителите на Словения, Хърватия, Сърбия и Югославия прилагането на законодателството за независимостта в областта на вътрешните работи се спира за период от три месеца. През този период гражданите на други югославски републики нямало да се разглеждат като чужденци. На 5 и 18 февруари 1992 г., били издадени две други административни инструкции, обръщащи внимание на общите проблеми относно прилагането на закона за чужденците. Първата инструкция предвиждала, че при разглеждането на въпроси относно статута на чужденците, личните документи на граждани на други югославски републики, издадени от словенските административни власти, следвало да бъдат задържани, а паспортите им анулирани и унищожавани.

29. На 26 февруари 1992 г., датата, на която алинея втора на член 81 от Закона за чужденците влязла в сила, общинските административни власти заличили тези, които не са кандидатствали или не са получили словенско гражданство от Регистъра на постоянно пребиваващите (Register stalnega prebivalstva – „регистърът“) и според правителството ги преместили в Регистъра на чужденците без разрешение за пребиваване.

30. На 27 февруари 1992 г. министерството посочило в инструкциите си до общинските административни власти, че е необходимо да се уреди правния статут на тези лица. Обръщало им внимание на обстоятелството, че се очаква да възникват множество проблеми. Правният статут на засегнатите лица трябвало да бъде уреден и едновременно с това да се извърши „прочистване на регистрите“. Освен това министерството посочило, че личните документи на тези лица, дори да са издадени от словенските власти и да са формално валидни, в действителност стават невалидни поради промяната на статута на тези лица ex lege. Министерството дало тълкуване на членове 23 и 28 от Закона за чужденците в случаите на прекратяване на разрешението за пребиваване и принудително извеждане.

31. Жалбоподателите твърдят, че лицата, чиито имена били заличени от регистъра не получили официално уведомление. Те посочват, че не е била предвидена специална процедура за това и не били издадени официални документи. Едва в последствие те разбрали, че са станали чужденци, когато например се опитали да подновят личните си документи (лична карта, паспорт, свидетелство за управление). Правителството обаче поддържа, че освен чрез публикуването в държавен вестник, населението на Словения било информирано за новото законодателство чрез обществените медии и обявления. В някои общини, както се твърди, са използвани и средства за лично уведомяване.

32. Според официални данни от 2002 г. броят на бившите югославски граждани, загубили статута си на постоянно пребиваващи на 26 февруари 1992 г., бил 18 305, от които на приблизително 2 400 било отказано гражданство. Те станали известни като „заличените“ (izbrisani) и включвали жалбоподателите по настоящото дело. Нова информация за „заличените“ била събрана през 2009 г. (виж параграф 69 по-долу).

33. В резултат на това, „заличените“ станали чужденци или лица без гражданство, пребиваващи незаконно в Словения. Най-общо имали трудности да запазят работата си и свидетелствата си за управление и да получават пенсиите си. Нямали възможност и да напускат страната, тъй като не можели да се върнат без валидни документи. Много семейства били разделени като част от членовете им останали в Словения, а други в някоя от останалите държави, правоприемници на бившата СФРЮ. Сред „заличените“ имало 5 360 непълнолетни. В повечето случаи документите им за самоличност били отнети. Някои от „заличените“ доброволно напуснали Словения. На други били връчени заповеди за извеждане и били депортирани от Словения.

34. След 26 февруари 1992 г. регистрацията на постоянно пребиваващите граждани на други бивши югославски републики била прекратявана ако не са получили ново разрешение за пребиваване. Според член 82 от Закона за чужденците обаче, разрешенията за постоянно пребиваване, издадени на чужденци, граждани на държави, различни от бившите югославски републики, оставали валидни и след влизането в сила на Закона за чужденците (виж параграф 207 по-долу).

35. На 4 юни 1992 г. тогавашният министър на вътрешните работи изпратил писмо (№ 0016/1-S-010/3-91) до правителството, с което го информирал за нерешените въпроси относно прилагането на Закона за чужденците с оглед големия брой лица от другите бивши югославски републики, живеещи в Словения без уреден статут. Той посочвал също, че според него в процеса на независимостта всички права на гражданите на други югославски републики, живеещи в Югославия, произтичащи от международни конвенции и двустранни договори, са били отчетени. Правителството твърди, че след това писмо предприело действия за смекчаване на последиците от „заличаването“ чрез по-гъвкаво тълкуване на разпоредбите на Закона за чужденците (виж параграф 36 по-долу). Освен това, на 15 юни 1992 г. до общинските административни власти било изпратено друго административно циркулярно писмо с инструкции по прилагането на Закона за чужденците. В него се разглеждали редица нерешени въпроси, свързани с проблеми като разпределението на военни жилища, регистрация на временни бежанци от Босна и Херцеговина, водене на регистрите, предаване на лична информация от регистъра на населението и производства, свързани с чужденците. Личните карти, издадени на чужденци от словенските власти, следвало да бъдат унищожени. По-конкретно, що се отнасяло до бивши югославски граждани с постоянно пребиваване в Словения, се конкретизирали датите, които да бъдат вписани в регистъра: когато са придобили словенско гражданство или когато са станали чужденци съгласно член 81 от Закона за чужденците (26 февруари 1992 г. или два месеца след получаване на решението за отказ да се предостави словенско гражданство).

36. На 3 септември 1992 г. правителството взело решение да отчете периода преди влизането в сила на Закона за чужденците при изчисляване на изискуемия срок от три години за пребиваване в Словения с оглед издаване на разрешение за постоянно пребиваване. По този начин в периода от 1992 г. до 1997 г. били издадени общо 4 893 разрешения за постоянно пребиваване.

37. На 28 юни 1994 г. Конвенцията влязла в сила за Словения.

38. Словенският парламент изпратил искане за провеждане на референдум по въпроса дали да бъде оттеглено предоставеното гражданство на бивши югославски граждани въз основа на член 40 от Закона за гражданството. На 20 ноември 1995 г. Конституционният съд приел, че искането е неконституционно.

39. В следващите години няколко неправителствени организации, в това число Amnesty International и Helsinki Monitor, както и Словенският омбудсман за правата на човека, публикували доклади, обръщащи внимание на ситуацията на „заличените“.

3. Решението на Конституционния съд от 4 февруари 1999 г. и последвалите промени

40. На 24 юни 1998 г. Конституционният съд обявил за частично допустима жалбата, с която се оспорвала конституционността на първата алинея на член 16 и втората алинея на член 81 от Закона за чужденците (виж параграфи 27 по-горе и 207 по-долу), подадена през 1994 г. от две лица, чиито имена били заличени от Регистъра през 1992 г.

41. В решението си от 4 февруари 1999 г. (U-I-284/94) Конституционният съд обявил за противоконституционен член 81 от Закона за чужденците, тъй като не предвиждал условията за получаване на постоянно пребиваване за лицата, засегнати от втората му алинея. Отбелязал, че властите са заличили от Регистъра имената на гражданите на бившите югославски републики, които не са кандидатствали за словенско гражданство и ги е вписал ex proprio motu в Регистъра на чужденците без никакво уведомление. Освен това той приел, че нямало правно основание за тази мярка. Законът за доказване на местоживеенето и регистрация на населението не предвиждал ex lege дерегистрация.

42. Разпоредбите на Закона за чужденците по принцип били предвидени да регулират статута на чужденците, влезли в Словения след независимостта, а не на тези, които вече са живели там. Докато член 82 от Закона за чужденците уреждал правния статут на чужденците, идващи извън бившите югославски републики, нямало сходна разпоредба по отношение на лица от бивша СФРЮ. В резултат на това, последните били в по-неблагоприятно правно положение от чужденците, живели в Словения от преди независимостта.

43. В законодателния процес през 1991 г. било направено предложение за специална разпоредба, уреждаща временното положение на бивши югославски граждани, живеещи в Словения, които не са кандидатствали за словенско гражданство. Законодателната власт поддържала, че тяхното положение не следва да се регулира от Закона за чужденците, а в споразумение между страните, правоприемници на бившата СФРЮ. Тъй като съответните споразумения не били подписани, най-вече поради състоянието на война в Хърватия и Босна и Херцеговина, положението им останало неуредено. Според Конституционния съд, в светлината на съвременното развитие на защитата на човешките права, положението на лица, притежавали гражданството на предшественика, но не и на държавата правоприемник, с постоянно пребиваване на територията на държава, разпаднала се след 1990 г., е станало въпрос, уреден в международни договори.

44. Поради това член 81 бил обявен за противоконституционен, тъй като не предвиждал условията, при които лицата, които са пропуснали да кандидатстват или на които е било отказано словенско гражданство могат да кандидатстват за постоянно пребиваване след изтичането на определения краен срок. Следователно имало законодателна празнина и принципите за върховенство на закона, правна сигурност и равенство били нарушени.

45. Освен това разпоредбите на Закона за чужденците, уреждащи получаването на постоянно или временно пребиваване на чужденци, влизащи в Словения (членове 13 и 16 от Закона за чужденците – виж параграф 207 по-долу) не могли да се използват за уреждане на статута на гражданите на бившите югославски републики, които с основание са очаквали, че новите условия за получаване на постоянно пребиваване в Словения няма да бъдат по-строги от тези, посочени в член 13 от Конституционния закон (виж параграф 202 по-долу) и член 40 от Закона за гражданството (виж параграф 205 по-долу), и че статутът им ще бъде определен в съответствие с международното право.

46. Конституционният съд освен това приел, че член 16(1) от Закона за чужденците не е противоконституционен, тъй като се прилагал само за чужденци, влизащи в Словения след независимостта.

47. На законодателната власт бил даден шестмесечен срок да промени противоконституционните разпоредби. Междувременно Конституционният съд постановил, че никой гражданин на бившата СФРЮ, който е бил регистриран като постоянно пребиваващ в Словения на 23 декември 1990 г. и който действително е пребивавал там, не може да бъде принудително изведен от Словения на основание член 28 от Закона за чужденците.

48. Конституционният съд посочил също, че неуреденото положение на гражданите на бившите югославски републики, намиращи се в неясно правно положение, може да доведе до нарушение на, inter alia, правото на зачитане на семейния живот, защитено от член 8 от Конвенцията (извадки от това решение са цитирани в параграф 214 по-долу).

49. В резултат на това на 8 юли 1999 г. бил гласуван Закон за регулиране на правния статут на граждани на други държави, провоприемници на бившата СФРЮ в Словения (Zakon o urejanju statusa državljanov drugih držav naslednic nekdanje SFRJ v Republiki Sloveniji – „Закон за правния статут“), с който се уреждал правният статут на „заличените“ чрез опростяване на изискванията за получаване на разрешение за постоянно пребиваване.

50. Според член 1 от Закона за правния статут граждани на други държави правоприемници на бившата СФРЮ, които са били регистрирани като постоянно пребиваващи на словенска територия към 23 декември 1990 г., датата на референдума или към 25 юни 1991 г., датата на независимостта, и които действително са пребивавали там, придобивали право на разрешение за постоянно пребиваване, без оглед на разпоредбите на закона за чужденците. Имали три месеца да подадат молба. Член 3 от Закона за правния статут предвиждал някои изключения за осъждани лица. На лицата, отговарящи на посочените изисквания били издавани разрешения за пребиваване ex nunc (виж параграф 210 по-долу).

51. Произнасяйки се по друга конституционна жалба (U-I-295/99), на 18 май 2000 г. Конституционният съд отменил част от член 3 от Закона за правния статут като противоконституционна, приемайки, че изискванията за получаване на постоянно пребиваване, залегнали в нея, са по-строги от основанията за отнемане на разрешението за постоянно пребиваване по Закона за чужденците.

4. Решения на Конституционния съд по други дела, образувани от „заличените“

52. Позовавайки се на водещото си решение от 4 февруари 1999 г. (виж параграфи 41-48 по-горе), Конституционният съд издал няколко решения по индивидуални дела, образувани от някои от „заличените“.

53. На 1 юли 1999 г. (Up-333/96) той разгледал делото на жалбоподател, на когото било отказано подновяване на свидетелството му за управление поради „заличаване“ на името му от Регистъра. Конституционният съд отбелязал, че след решението му от 4 февруари 1999 г. бил изготвен проект на Закон за правния статут, но той все още не бил гласуван. Постановил, че до влизането в сила на Закона за правния статут, жалбоподателят следва да разполага със статута, който би имал преди изтичането на крайния срок, установен с втората алинея на член 81 от Закона за чужденците. (виж параграф 27 по-горе). На административните власти било разпоредено да регистрират жалбоподателя като постоянно пребиваващ на адреса, на който живеел преди името му да бъде незаконно заличено от регистъра и да подновят свидетелството му за управление.

54. Сходно решение (Up-60/97) било прието на 15 юли 1999 г. във връзка с жалбоподатели, които били членове на едно семейство и граждани на една от бившите югославски републики, на които било отказано разрешение за постоянно пребиваване въз основа на член 16 от Закона за чужденците, тъй като бащата загубил работата си.

55. На 18 ноември 1999 г. (Up-20/97) и на 16 декември 1999 г. (Up‑152/97) по дела, касаещи изплащането на военна пенсия на две „заличени“ лица, Конституционният съд отменил решението на Върховния съд и върнал делото за ново разглеждане.

56. На 20 септември 2001 г. по дело (Up-336/98) относно право на лицето на помощи за отглеждане на дете, Конституционният съд отменил решенията на по-долните инстанции и върнал делото за ново разглеждане.

57. Освен това Конституционният съд разгледал редица дела, образувани от „заличени“ лица относно условията за получаване на словенско гражданство. С решение от 6 юли 1995 г. (Up-38/93) той приел, че условието за „действително пребиваване в Словения“ по член 40 от Закона за гражданството (виж параграфи 25 по-горе и 205 по-долу) следва да се счита за изпълнено ако пребиваването на лицето в Словения е било прекъснато по основателни причини и ако с оглед на останалите обстоятелства се установява, че центърът на жизнените му интереси е на територията на Словения. Той отменил решението на Върховния съд, тъй като имало различно третиране по аналогични дела и върнал делото за ново разглеждане.

5. Решение на Конституционния съд от 3 април 2003 г.

58. На 3 април 2003 г., произнасяйки се по жалбата за противоконституционност на Закона за правния статут в редакцията му от 8 юли 1999 г. по дело (U-I-246/02), образувано от Асоциацията на „заличените“ и от други „заличени“ лица, Конституционният съд приел, че Законът за правния статут е противоконституционен, тъй като не предоставял постоянно пребиваване за отминал период от датата на заличаването и не определял значението на думите „действително пребиваващ“, използвани в член 1, както и защото не уреждал придобиването на статут на постоянно пребиваващ от гражданите на бивши югославски републики, които са били принудително изведени от Словения на основание член 28 от Закона за чужденците.

59. Макар точният брой на депортираните лица да бил неизвестен, Конституционният съд приел, че този брой вероятно е малък, тъй като неуреденият статут на заличените обикновено бил толериран. Освен това той отменил тримесечния срок за подаване на молби за постоянно пребиваване, тъй като бил неразумно кратък и разпоредил на законодателната власт да поправи противоконституционните разпоредби на оспорения закон в срок от шест месеца. Конституционният съд приел освен това, че постоянното пребиваване имало значение за гарантиране на някои права и придобивки, като правото на военна пенсия, социалните плащания и подновяването на свидетелства за управление.

60. В точка 8 от диспозитива на решението Конституционният съд разпоредил на министерството да издаде ex proprio motu решения за установяване на постоянно пребиваване в Словения считано ex tunc от 26 февруари 1992 г., датата на „заличаването“ на тези лица, които вече имат ex nunc (за в бъдеще) разрешения в съответствие със Закона за правния статут или Закона за чужденците (извадки от това решение са цитирани в параграф 215 по-долу).

61. На 25 ноември 2003 г. парламентът приел Закона за прилагане на точка № 8 от Решение на Конституционния съд № U‑I‑246/02-28 (Zakon o izvršitvi 8. točke odločbe Ustavnega sodišča Republike Slovenije št. U-I-246/02-28), известен още като „Техническия закон“. Този закон предвидил процедурата за издаване ex tunc на разрешения за постоянно пребиваване на граждани на бившите югославски републики, които са били регистрирани като постоянно пребиваващи в Словения на 23 декември 1990 г. и 25 февруари 1992 г. и които вече са получили разрешение за постоянно пребиваване по Закона за правния статут или Закона за чужденците.

62. На 4 април 2004 г. обаче се провел референдум по въпроса дали Техническият закон да бъде приложен. Активността била 31.54%. 94.59% от валидните гласове били против прилагането му, поради което законът никога не влязъл в сила.

63. Междувременно, с решение (U-II-3/03) издадено на 22 декември 2003 г., Конституционният съд пояснил, че правното основание за издаването на допълнителните разрешения за пребиваване от министерството било решението му от 3 април 2003 г. (виж параграфи 58-60 по-горе). Министерството било длъжно да приложи решението.

64. След това по индивидуално дело (Up-211/04), образувано от един от „заличените“, твърдящ че отсъствието му от Словения се дължало на положението на война, на 2 март 2006 г. Конституционният съд отменил решенията на Върховния съд, с които не се уважавало искането на жалбоподателя за издаване на разрешение за постоянно пребиваване по Закона за правния статут и върнал делото на административния съд. Указал на последния да извърши надлежна преценка на юридическото условие за „действително пребиваване на територията на Република Словения“ от 23 декември 1990 г. нататък и за причините за отсъствието на жалбоподателя от Словения.

65. По-конкретно Конституционният съд приел, че закъснението на законодателя да премахне несъответствията не възпрепятства съдилищата да разгледат делото в съответствие с решението му от 3 април 2003 г. (виж параграфи 58-60 по-горе).

66. През 2004 г. министерството издало 4 034 разрешения със задна дата на „заличени“ единствено на основание на посоченото по-горе решение на Конституционния съд. Издаването на тези разрешения от властите ex proprio motu било временно спряно и възстановено през 2009 г. след промяна в правителството (виж параграф 70 по-долу).

67. Според правителството до 30 юни 2007 г. по Закона за правния статут били подадени 13 355 молби. В резултат на това били издадени 12 236 разрешения за постоянно пребиваване.

68. След парламентарните избори, проведени на 21 септември 2008 г. било избрано ново правителство през ноември 2008 г. Уреждането на статута на „заличените“ в съответствие с решението на Конституционния съд било един от приоритетите му.

69. След осъвременяване на електронната система министерството събрало нови данни за „заличените“ и публикувало доклад, според който на 24 януари 2009 г. броят на лицата, заличени от регистъра, е 25 671, от които 7 899 в последствие са получили словенско гражданство; 7 313 от тях все още били живи. Други 3 630 получили разрешение за пребиваване. 13 426 „заличени“ лица били с неуреден статут в Словения към тази дата и настоящото им пребиваване било неизвестно.

70. През 2009 г. министерството възстановило процеса на издаване ex proprio motu на решения за установяване на постоянно пребиваване в Словения ex tunc считано от 26 февруари 1992 г., съгласно точка № 8 от диспозитива на решението на Конституционния съд от 2003 г. (виж параграф 60 по-горе) на лицата, които вече разполагали с разрешения ex nunc. Били издадени 2 347 такива решения.

6. Измененият Закон за правния статут

71. Впоследствие министерството изготвило проект за изменения и допълнения на Закона за правния статут („измененият Закон за правния статут“), уреждащ несъответствията между Закона за правния статут и Конституцията след решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г. и по-конкретно по отношение на лицата, които са били депортирани и които трябвало да напуснат Словения по други причини, свързани със „заличаването“.

72. На 8 март 2010 г. бил гласуван измененият Закон за правния статут. На 12 март 2010 г. тридесет и един депутати поискали провеждането на референдум по измененията в Закона за правния статут, inter alia, тъй като не уреждал въпроса за обезщетяване на „заличените“. В резултат на това влизането му в сила било отложено. На 18 март 2010 г. Народното събрание решило, че отлагането на влизането в сила на изменения Закон за правния статут или отхвърлянето му на референдум биха имали противоконституционни последици и отнесло въпроса до Конституционния съд.

73. С решението си о 10 юни 2010 г. (U-II-1/10) Конституционният съд се позовал на предходните си водещи решения и приел, че разпоредбите на изменения Закон за правния статут са в съответствие с Конституцията. Било установено, че измененият закон предоставя трайно решение относно статута на „заличените“ лица, които не са могли да уредят статута си, в това число и този на децата си, и за издаването на специални решения със задна дата на тези от тях, които са получили словенско гражданство без наличието на изискване за предходно разрешение за постоянно пребиваване. Конституционният съд не допуснал провеждането на референдум, считайки че потенциалното отхвърляне на изменения Закон за правния статут би довело до противоконституционни последици. Освен това той приел, че забавеното прилагане на водещото му решение от 2003 г. представлявало ново нарушение на Конституцията.

74. В параграф 43 от решението си Конституционният съд приел, че чрез гласуването на закона, предоставящ обратно действие на статута на постоянно пребиваващ, законодателството е дало морално удовлетворение като самостоятелна форма на обезщетяване на „заличените“. Ако на определени лица е била причинена вреда в резултат на „заличаването“ им, въпросът за възможната отговорност на държавата могъл да се постави на основата на член 26 от Конституцията ако са изпълнени други условия, предвидени в този член и в приложимото законодателство. Във всеки случай измененият Закон за правния статут сам по себе си не предвиждал нов вид отговорност на държавата за вреди или ново правно основание за предявяване на претенции за вреди. Законодателната власт имала право да приема специално законодателство, ограничаващо отговорността на държавата, както било сторено например във връзка с жертвите на Втората световна война. Конституционният съд приел, че обстоятелството, че измененият закон за правния статут не разглежда въпроса за финансовата компенсация не е противоконституционно.

75. На 15 юни 2010 г. председателят на Народното събрание поднесъл публични извинения на „заличените“; същото сторил и министърът на вътрешните работи на 22 юни 2010 г.

76. На 24 юни 2010 г. измененият Закон за правния статут бил публикуван в Официален вестник. Той влязъл в сила на 24 юли 2010 г. - няколко дни след постановяване на решението на камарата. Преди влизането му в сила били подадени 13 600 искания за разрешение за пребиваване, 12 345 от които били уважени.

77. Член 1 от изменения Закон за правния статут се прилагал спрямо чужденци, които са били граждани на други бивши югославски републики на 25 юни 1991 г., били са регистрирани като постоянно пребиваващи в Словения на 23 декември 1990 г. или на 25 юни 1991 г. и от тогава действително са пребивавали там, без оглед на разпоредбите на Закона за чужденците. Той предвидил получаване на разрешение за постоянно пребиваване от „заличените“ както за в бъдеще, така и със задна дата. Освен това уредил статута на децата на „заличените“ и предвидил издаването на решения с обратна дата на тези „заличени“ лица, които са придобили словенско гражданство без да са получили разрешение за постоянно пребиваване.

78. По-конкретно член 1 (č) дал определение на значението на думите „действително пребиваващ“ в Словения, което представлявало условие за получаване на статут на постоянно пребиваващ, като положение, в което се намира едно лице, което има център на жизнени интереси в Словения, като преценката се извършва въз основа на лични, семейни, икономически и други връзки, разкриващи съществуването на действителни и трайни отношения между лицето и Словения.

79. Законът освен това посочвал, че условието за „действително пребиваване“ е изпълнено и в случаите на оправдано отсъствие за повече от една година (принудително извеждане от Словения, отсъствие като последица от „заличаването“ или невъзможност за завръщане поради положението на война в други държави правоприемници на СФРЮ). В случай на продължително отсъствие условието за „действително пребиваване“ могло да бъде изпълнено в пет годишния период и за допълнителни пет години само ако лицето се е опитало да се завърне в Словения (виж параграф 211 по-долу).

80. Според данните, представени от правителството, от 24 юни 2010 г. до 31 май 2011 г. териториалните административни единици получили 173 искания за разрешения за постоянно пребиваване ex nunc и осемдесет и четири молби за допълващи разрешения ex tunc. Като се отчетат разрешенията, издадени от Министерството на вътрешните работи, по тези молби били издадени шестдесет и четири разрешения за постоянно пребиваване ex nunc и 111 разрешения за постоянно пребиваване ex tunc, като в някои случаи това било сторено по собствена инициатива на властите. Други молби все още били в процес на разглеждане. Крайният срок за подаване на исканията по изменения Закон за правния статут изтича на 24 юли 2013 г.

81. На 26 април 2011 г. сдружението Гражданска инициатива на „Заличените“, заедно с още петдесет и две физически лица, подало жалба до Конституционния съд за конституционно преразглеждане на изменения Закон за правния статут (U-I-85/11). Понастоящем производството е все още висящо.

82. Освен това един от „заличените“ подал конституционна жалба срещу отхвърлянето от Върховния съд на иска му за обезщетение в размер на 50 492.40 евро (EUR) поради загубата на работа и за нематериални вреди. Що се отнася до имуществените вреди Върховният съд приел, че държавните органи не са действали противоправно и че поради това член 26 от Конституцията не бил приложим. На 5 юли 2011 г. (Up-1176/09) Конституционният съд отхвърлил конституционната жалба, потвърждавайки заключението на Върховния съд, че въпреки решението на Конституционния съд, с което в последствие се отменя оспорваната разпоредба от Закона за гражданството, не може да се приеме, че административните органи или съдилищата са действали противоправно в съответния период. Освен това доколкото загубата на работа била свързана с отказа за предоставяне на словенско гражданство на жалбоподателя, а не с отказа за издаване на разрешение за постоянно пребиваване, водещите решения на Конституционния съд по въпросите на „заличаването“ не могат да се вземат предвид.

83. На 21 юли 2011 г. правителството изпрати около тридесет окончателни решения, постановени от първоинстатционни и второинстанционни съдилища и от Върховния съд по дела за обезщетения, образувани от „заличените“. Всички искове за обезщетения били в крайна сметка отхвърлени, основно поради неспазване на предвидените крайни срокове, макар че по някои от делата съдилищата първоначално са приели, че исковете за обезщетение са основателни. По това време производствата по единадесет дела, образувани от „заличени“ лица, били висящи пред Върховния съд. Накрая, на 7 ноември 2011 г. правителството представи ново решение, постановено от Конституционния съд на 26 септември 2011 г. (Up-108/11) по дело, образувано от едно от „заличените“ лица, претендиращо обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. По това дело с неокончателното си решение първоинстанционният съд първоначално приел, че има основание за отговорност на държавата за вреди. Върховният съд обаче потвърдил второинстанционното решение, с което искът се отхвърлял, поради изтичане на законния срок. Това решение било потвърдено от Конституционния съд.

B. Индивидуалните случаи на жалбоподателите

84. Преди 25 юни 1991 г., датата, на която Словения обявила независимостта си, жалбоподателите били граждани както на СФРЮ, така и на някоя от съставляващите я републики, различни от Словения. Те получили статут на постоянно пребиваващи в Словения като граждани на СФРЮ, с който разполагали до 26 февруари 1992 г., когато имената им били заличени от Регистъра.

85. След влизането в сила на изменения Закон за правния статут на 24 юли 2010 г. г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич получили разрешения за постоянно пребиваване както за в бъдеще, така и за минал период. Г-н Дабетич и г-жа Ристанович не са кандидатствали за разрешение за пребиваване. Следва кратко изложение на специфичната ситуация за всеки от жалбоподателите.

1. Г-н Мустафа Курич

86. Г-н Курич е роден на 8 април 1935 г. в Шипово (Босна и Херцеговина). Според правителството гражданството му е неизвестно. След като завършил основно училище той се обучавал за обущар. Преместил се в Словения на двадесет години и се установил в Копер през 1965 г. През 1976 г. наел малка работилница от общината в Копер и там създал частен бизнес. Бил регистриран като постоянно пребиваващ в Словения от 23 юли 1970 г. до 26 февруари 1992 г.

87. През 1991 г. се разболял сериозно, бил в болница за три месеца и по тази причина пропуснал да подаде молба за словенско гражданство. Той изтъква, че получил уверения, че ще има следваща възможност да кандидатства. Правителството потвърждава, че жалбоподателят е бил в болница. На 15 юни 1991 г. обаче той вече бил излязъл от болницата.

88. Жалбоподателят никога не е получавал официално уведомление, че повече не разполага с юридически статут в Словения.

89. През 1993 г. домът на жалбоподателя се запалил и той загубил повечето от документите си. Когато подал молба до общината в Копер за подмяна на документите си, бил информиран, че името му е заличено от регистъра.

90. Жалбоподателят продължил бизнеса си и плащал наем до края на 90-те години, когато започнал да изпитва финансови затруднения. Тъй като не можел повече да плаща наема, той загубил право да остане в помещението. Поради липсата на всякакви документи за самоличност той бил изложен на опасността да бъде изгонен ако се движи извън местната общност, където полицията проявявала търпимост към присъствието му.

91. Жалбоподателят твърди, че през 90-те на няколко пъти се опитал да уреди статута си в административния отдел на Копер, но, както се твърди, не получил отговори или указания как да постъпи. През 2005 г. написал писмо до министерството, с което поискал да му бъде предоставено словенско гражданство. Не получил отговор. Правителството изтъква обаче, че г-н Курич никога не е кандидатствал за разрешение за пребиваване в Словения.

92. Жалбоподателят освен това поддържа, че през 2006 г. започнал процедура за право на пенсия пред Института за пенсионно и инвалидно осигуряване. На 14 май 2006 г. Институтът му изпратил писмо с данни за трудовия му стаж, като поискал да му се предостави удостоверение за гражданство. След оправено запитване от агента на правителството обаче, на 29 октомври 2007 г. Институтът за пенсионно и инвалидно осигуряване посочил, че жалбоподателят не е започвал никаква официална процедура пред него.

93. На 7 май 2007 г. жалбоподателят кандидатствал за словенско гражданство като лице без гражданство. Молбата му била отхвърлена на 27 юли 2007 г.

94. На 29 януари 2008 г. жалбоподателят отново кандидатствал за словенско гражданство въз основа на член 10 от Закона за гражданството. На 10 юни 2009 г. административният отдел в Копер отхвърлил молбата му. Той не обжалвал този отказ пред Административния съд.

95. На 24 февруари 2009 г. жалбоподателят кандидатствал за разрешение за постоянно пребиваване. На 2 ноември 2010 г. получил разрешение за пребиваване както за в бъдеще, така и за минал период. Разрешенията му били връчени на 26 ноември 2010 г.

96. Жалбоподателят твърди, че дори след като е получил разрешението за постоянно пребиваване, продължавал да изпитва много трудности, особено що се отнася до претенцията му за пенсионни права и имал сериозни здравословни проблеми.

2. Г-н Велимир Дабетич

97. Г-н Дабетич е роден на 22 септември 1969 г. в Копер (Словения). Той е лице без гражданство. Бил регистриран като постоянно пребиваващ в Словения от 29 септември 1971 г. до 26 февруари 1992 г. Родителите му и двамата му братя са родени в Черна гора и както жалбоподателя, били заличени от Регистъра през 1992 г. Майката на жалбоподателя получила словенско гражданство през 1997 г., а баща му през 2004 г. Жалбоподателят завършил основно училище с двугодишно специализирано образование в средно училище по металообработване. Понастоящем живее в Италия без никакъв правен статут.

98. Жалбоподателят твърди, че през 1991 г. се преместил в Италия, но останал регистриран като постоянно пребиваващ в Копер (Словения) до събитията от 1992 г. Твърди се, че получил невярна информация от административния отдел в Копер. Правителството твърди, че жалбоподателят живее в Италия от 1989 г., а не от 1991 г. Следователно той не е пребивавал в Словения, когато тя е станала независима.

99. Жалбоподателят твърди, че когато поискал да кандидатства за словенско гражданство пред административния отдел в Копер служителят му казал да представи словенската си трудова книжка. Жалбоподателят изтъкнал, че е работил в Италия въз основа на законно разрешение за работа и не може да представи такъв документ. Служителят отговорил, че Италия, а не Словения трябва да предостави гражданство на жалбоподателя.

100. Жалбоподателят освен това изтъква, че научил за „заличаването“ по-късно от останалите жалбоподатели. През 2002 г., когато старият му югославски паспорт изтекъл италианските власти отказали да продължат разрешението му за работа (permesso di soggiorno) и му разпоредили да се завърне в Словения. Макар че се опитал да се върне в Словения законно, там той не можел да уреди статута си. Според правителството жалбоподателят никога не е кандидатствал надлежно за разрешение за пребиваване в Словения.

101. На 26 ноември 2003 г. жалбоподателят поискал Министерството да му издаде допълнително решение ex tunc, уреждащо статута му след произнасянето на решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г., без преди това да е поискал издаването на разрешение за постоянно пребиваване ex nunc.

102. На 29 ноември 2003 г. жалбоподателят кандидатствал за словенско гражданство на основание член 19 от Закона за гражданството, съгласно изменението му от 2002 г.

103. На 9 февруари 2004 г. жалбоподателят подал жалба до отделението в Нова горица на Административния съд, оплаквайки се от бездействието на административните власти (tožba zaradi molka upravnega organa), които не издали допълнително решение ex tunc.

104. На 20 май 2005 г. оплакването на жалбоподателя било отхвърлено от Административния съд.

105. На 14 ноември 2005 г. Министерството отхвърлило молбата му за словенско гражданство, тъй като не успял да докаже, че действително е пребивавал в Словения в продължение на десет години и че е живял там без прекъсване през последните пет години.

106. Същевременно жалбоподателят кандидатствал и пред италианското Министерство на вътрешните работи за признаване на статут на лице без гражданство.

107. В последните години жалбоподателят бил многократно спиран и задържан от италианската полиция. Освен това на 20 април 2006 г. му било разпоредено да напусне страната в срок от пет дни. В крайна сметка получил разрешение да остане в Италия, тъй като кандидатствал за признаване на статута му на лице без гражданство и производството все още било висящо.

108. Жалбоподателят бил обвинен и в незаконна имиграция на италианска територия. На 19 юни 2006 г. Районният съд в Мантуа го оправдал, тъй като той нямал гражданство и не можело да се очаква да напусне Италия доброволно. По това време молбата му за признаване на статут на лице без гражданство все още се разглеждала. В крайна сметка молбата му била отхвърлена поради това, че чужденец, който е пребивавал незаконно на италианска територия, нямал право да получи въпросния статут.

109. Жалбоподателят изтъква, че живее в изключително трудни условия. Той не е започвал никакви процедури по изменения Закон за правния статут.

3. Г-жа Ана Мезга

110. Г-жа Мезга е родена на 4 юни 1965 г. в Чаковец (Хърватия). Тя е хърватски гражданин. През 1979 г. се преместила в Любляна (Словения), където по-късно намерила работа. Учила осем години в основно училище и била регистрирана като постоянно пребиваваща в Словения от 28 юли 1980 г. до 26 февруари 1992 г.

111. Според жалбоподателката през 1992 г., след раждането на второто й дете, тя узнала, че името й било „заличено“ от Регистъра. Работодателят й прекратил отпуска й по майчинство и я уволнил. Освен това през месец март 1992 г. тя била спряна от полицията по време на рутинна проверка. Тъй като нямала документи за самоличност, била задържана в полицейското управление, а по-късно в транзитен център за чужденци (prehodni dom za tujce), но била освободена след заплащането на глоба. Жалбоподателката приема, че този арест представлявал потвърждение, че е загубила правния си статут.

112. Впоследствие се преместила в Пиран, където срещнала Х. Ш. – словенски гражданин, с когото имала две деца, и двете - словенски граждани. Тя посочва, че не е започнала никакви процедури за уреждане на статута си, тъй като очевидно не е изпълнявала условията по действащото законодателство.

113. След влизането в сила на Закона за правния статут, на 13 декември 1999 г. г-жа Мезга подала молба за разрешение за постоянно пребиваване. Министерството поискало от нея пет пъти да допълни молбата си и я информирало, че е могла да поиска и разрешение за постоянно пребиваване съгласно разпоредбите за събиране на семейството.

114. На 14 април 2004 г. жалбоподателката поискала от Министерството да издаде допълнително решение съгласно точка № 8 от диспозитива на решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г. (виж параграф 60 по-горе).

115. На 29 април 2004 г. жалбоподателката кандидатствала за словенско гражданство съгласно член 19 от изменения Закон за гражданството.

116. На 15 октомври 2004 г. тя се явила на среща в административния отдел на Пиран във връзка с производството за издаване на разрешение за постоянно пребиваване. На 25 октомври 2004 г. й било поискано да допълни молбата си.

117. На 5 ноември 2004 г. Институтът за пенсионно и инвалидно осигуряване информирал, че трудовият стаж на жалбоподателката в Словения е вписан в неговите регистри.

118. На 6 декември 2004 г. Министерството прекратило производството по искането на жалбоподателката на разрешение за постоянно пребиваване поради бездействието й и невъзможността й да докаже, че действително е пребивавала в Словения от 23 декември 1990 г. нататък.

119. В производството относно гражданството на 18 ноември 2005 г. Министерството предоставило на жалбоподателката двумесечен срок да допълни молбата си. Освен останалото, тя трябвало да докаже, че действително е пребивавала в Словения от 23 декември 1990 г.

120. На 13 юни 2006 г. Министерството отхвърлило молбата й за словенско гражданство.

121. На 10 август 2007 г. жалбоподателката кандидатствала за временно разрешение като член на семейството на словенски гражданин.

122. На 13 септември 2007 г. тя получила разрешение за временно пребиваване, валидно до 13 септември 2012 г.

123. На 22 юли 2010 г. жалбоподателката кандидатствала за разрешение за постоянно пребиваване по изменения Закон за правния статут. На 1 март 2011 г. получила както ex nunc така и ex tunc разрешения за пребиваване. Те й били връчени на 2 март 2011 г.

124. Жалбоподателката твърди, че дори след като получила разрешението за постоянно пребиваване, срещала трудности при уреждането на здравното си осигуряване и паричните социални помощи. Имала сериозни здравословни проблеми.

4. Г-жа Любенка Ристанович

125. Г-жа Ристанович е родена на 19 ноември 1968 г. в Завидовичи (Босна и Херцеговина). Понастоящем тя е сръбски гражданин. Преместила се е в Любляна (Словения) през 1986 г. за да търси работа. Там се омъжила и на 20 август 1988 г. се родил синът й, петият жалбоподател, г-н Трипун Ристанович. Г-жа Ристанович била регистрирана като постоянно пребиваваща в Любляна от 6 август 1986 г. до 20 ноември 1991 г.

126. Г-жа Ристанович поддържа, че смятала, че ще получи словенско гражданство автоматично като постоянно пребиваваща. През 1994 г. обаче г-жа Ристанович и синът й били депортирани от Словения. Тя твърди, че разбрала за „заличаването“ по това време. Съпругът на г-жа Ристанович обаче, който по това време притежавал разрешение за работа и разрешение за временно пребиваване, останал в Словения. По-късно той получил разрешение за постоянно пребиваване.

127. Според правителството ответник г-жа Ристанович се преместила от своята община без да дерегистрира постоянното си пребиваване и данните за нея били прехвърлени от Регистъра на постоянно пребиваващите към Регистъра на лицата, които са „емигрирали без да прекратят регистрацията си“.

128. Жалбоподателката твърди, че живяла в Сърбия като бежанец и в продължение на много години нямала никакви документи за самоличност. През 2004 г. получила сръбска лична карта, а през 2005 г. сръбски паспорт. Твърди, че тя и синът й не са кандидатствали за разрешение за постоянно пребиваване или за словенско гражданство, тъй като от много години не изпълнявали условието по действащото законодателство за действително пребиваване в Словения.

129. Г-жа Ристанович не е започвала никакви процедури по изменения Закон за правния статут. Твърди, че имала сериозни здравословни проблеми.

5. Г-н Трипун Ристанович

130. Г-н Трипун Ристанович е роден на 20 август 1988 г. в Любляна (Словения). Той е син на четвъртата жалбоподателка – г-жа Любенка Ристанович. Гражданин е на Босна и Херцеговина. Г-н Ристанович бил регистриран като постоянно пребиваващ в Любляна от 20 август 1988 г. до 26 февруари 1992 г.

131. През 1994 г. г-н Ристанович, който по това време бил малолетен, бил депортиран от Словения заедно с майка си.

132. Той живял в Сърбия с майка си като бежанец в продължение на много години. През 2004 г. властите на Босна и Херцеговина издали на г-н Ристанович лична карта и паспорт. Тъй като нямал сръбски документи, твърди, че живеел в Сърбия в постоянен страх от депортиране.

133. На 9 ноември 2010 г. той кандидатствал за разрешение за постоянно пребиваване по изменения Закон за правния статут. На 10 март 2011 г. получил както ex nunc така и ex tunc разрешения за пребиваване. Били му връчени на 11 март 2011 г. и жалбоподателят се върнал в Словения.

134. Според правителството жалбоподателят подал жалба до Конституционни съд за конституционно преразглеждане на изменения Закон за правния статут. Жалбата му била обединена с жалбите, подадени от сдружението Гражданска инициатива на „Заличените“ и от други частни лица. Понастоящем производството е висящо (виж параграф 81 по-горе).

6. Г-н Али Бериша

135. Г-н Бериша е роден на 23 май 1969 г. в Печ (Косово) в ромска етническа общност. Според правителството той е сръбски гражданин. Преместил се в Словения през 1985 г. Работил във фабрика в Марибор до 31 май 1991 г. Бил регистриран като постоянно пребиваващ в Словения от 6 октомври 1987 г. до 26 февруари 1992 г.

136. Твърди се, че през 1991 г. прекарал известно време в Косово с болната си майка. Изглежда това била причината тогава той да не кандидатства за словенско гражданство.

137. През 1993 г. жалбоподателят бил задържан от словенската гранична полиция на влизане в страната след посещение на роднини в Германия. Югославският паспорт му бил отнет и бил задържан в транзитен център за чужденци в продължение на десет дни. Жалбоподателят твърди, че тогава научил за „заличаването“. След това на 3 юли 1993 г. бил депортиран в Тирана (Албания), според твърденията без никакво решение. Албанската полиция върнала жалбоподателя в Словения, тъй като нямал валиден паспорт. Отново бил настанен в транзитния център, от където избягал през нощта.

138. През 1993 г. жалбоподателят избягал в Германия, където получил разрешение за временно пребиваване по хуманитарни причини поради нестабилната ситуация в Косово по това време.

139. На 9 август 1996 г. се оженил за М.М., родена в Косово и принадлежаща към ромска етническа група. Между 1997 г. и 2003 г., докато семейството живеело в Германия, им се родили четири деца.

140. През 2005 г. германските власти отхвърлили молбата на жалбоподателя за ново продължаване на разрешението му за пребиваване, тъй като цялостното положение в Косово се разглеждало като достатъчно стабилно, така че той да се върне там. Било му разпоредено да напусне Германия със семейството си до 30 септември 2005 г.

141. В неизвестен момент жалбоподателят и семейството му подали молби за убежище в Германия.

142. Впоследствие жалбоподателят и семейството му се върнали в Словения.

143. На 13 юли 2005 г. жалбоподателят и семейството му подали молба за разрешения за временно пребиваване. На 25 юли 2005 г. те кандидатствали и за разрешения за постоянно пребиваване по Закона за правния статут.

144. Понеже считали, че има риск да бъдат депортирани, на 26 септември 2005 г. жалбоподателят и семейството му подали молби за убежище. Освен това жалбоподателят поискал статут на бежанец.

145. След оттеглянето на молбите им за убежище на 19 октомври 2005 г. министерството прекратило производството. Освен това Министерството разпоредило на жалбоподателя и семейството му да се върнат в Германия. На 28 октомври 2005 г. била издадена заповед за извеждане, но не била изпълнена. На 10 ноември 2005 г. била издадена нова заповед за извеждане, в която за дата на извеждането била посочена 18 ноември 2005 г. Жалбоподателят започнал производство пред Административния съд. На 15 ноември 2005 г. молбата му била уважена.

146. По това време случаят привлякъл сериозно внимание на местната и международната общност поради усилията на Amnesty International.

147. На 27 февруари 2006 г. семейството отново кандидатствало за убежище в Словения. По това време те живеели в център за бежанци.

148. На 28 април 2006 г. жалбоподателят подал жалба до Административния съд с оплакване за бездействие от страна на административните власти в производството, свързано с разрешенията за постоянно пребиваване за него, съпругата му и четирите им деца.

149. На 19 юли 2006 г. германските власти информирали словенските власти, че Германия има юрисдикция, съгласно Регламента от Дъблин, да разгледа молбите за убежище на семейството на Бериша.

150. На 28 юли 2006 г. в Словения се родило петото дете на жалбоподателя.

151. На 30 октомври 2006 г., след споменатото по-горе решение на германските власти, Министерството решило, че няма юрисдикция да разгледа молбите за убежище на жалбоподателя и семейството му и че те трябва да бъдат предадени на Германия. Министерството получило и нови данни, че г-н Бериша и семейството му търсят убежище в Германия, където за тази цел са получили финансова подкрепа.

152. На 5 ноември 2006 г. жалбоподателят и семейството му образували производство пред Административния съд, обжалвайки решението на Министерството. На същия ден те поискали и спиране на изпълнението на обжалваното решение и оттеглили молбата си за убежище (виж параграф 147 по-горе).

153. Според жалбоподателя на 7 ноември 2006 г. Министерството отново се опитало да прехвърли него и семейството му в Германия. На 15 ноември 2006 г. Административният съд отменил заповедта за преместване. Министерството подало жалба.

154. На 28 декември 2006 г. Върховният съд потвърдил решение на Министерството от 30 октомври 2006 г., за това че Германия имала юрисдикция съгласно Регламента от Дъблин да вземе решение по молбата на жалбоподателя за убежище.

155. На 1 февруари 2007 г. жалбоподателят и семейството му били предадени на Германия, където живели със статут на „търпимост“ (Duldung).

156. Нито жалбоподателят, нито семейството му са кандидатствали за словенско гражданство.

157. Във връзка с производството за търсене на убежище на 18 април 2008 г. Конституционният съд отхвърлил конституционната жалба на жалбоподателя.

158. На 19 октомври 2010 г. г-н Бериша получил ex nunc и ex tunc разрешение за пребиваване в резултат на молба, подадена на 25 юли 2005 г. (виж параграф 143 по-горе). Разрешенията му били връчени на 24 ноември 2010 г. чрез словенското консулство в Мюнхен.

159. Жалбоподателят, който понастоящем все още живее в Германия, твърди, че в момента е лишен от възможността да се завърне в Словения, тъй като петте му деца и съпругата му нямат никакъв правен статут там и не биха изпълнили условията за събиране на семейството, съгласно Закона за чужденците.

160. На неустановена дата жалбоподателят подал искане за обезщетение пред службата на Държавния защитник, което било отхвърлено. Според правителството ответник той не е започвал съдебно производство.

7. Г-н Илфан Садик Адеми

161. Г-н Адеми е роден на 28 юли 1952 г. в Скопие („бивша югославска република Македония“) в ромска етническа общност. Понастоящем той е македонски гражданин. През 1977 г. се преместил в Словения, където работел до 1992 г. Бил регистриран като постоянно пребиваващ там от 26 септември 1977 г. до 26 февруари 1992 г.

162. Според жалбоподателя през 1991 г. пропуснал крайния срок да кандидатства за словенско гражданство. През 1993 г. бил спрян от полицията при рутинна проверка. Тъй като нямал валидни документи за самоличност, той и семейството му били изведени в Унгария. Жалбоподателят твърди, че тогава научил за „заличаването“. Малко след това жалбоподателят и семейството му се преместили в Хърватия, от където влезли в Словения незаконно.

163. На 23 ноември 1992 г. жалбоподателят кандидатствал за словенско гражданство със съдействието на адвокат.

164. По-късно жалбоподателят се преместил в Германия, където се обявил за лице без гражданство и получил разрешение за временно пребиваване и паспорт на чужденец.

165. На 9 февруари 1999 г. поискал от посолството на „бивша югославска република Македония“ да му издаде паспорт, но получил отрицателен отговор, тъй като не бил гражданин на тази държава.

166. На 16 февруари 2005 г. жалбоподателят кандидатствал за разрешение за постоянно пребиваване по Закона за правния статут. На 20 април 2005 г. Министерството поискало от него да приложи към молбата си доказателства за гражданство.

167. На 26 май 2005 г. молбата му била отхвърлена на основание че бил лице без гражданство. Министерството посочило, че Законът за правния статут се прилага само по отношение на граждани на други държави правоприемници на бившата СФРЮ.

168. На 11 юли 2005 г. Министерството отговорило на писмо на жалбоподателя, с което искал продължаване на разглеждането на молбата му за словенско гражданство, подадена през 1992 г. То го информирало, че тъй като не е живял в Словения през последните десет години, той не изпълнява изискванията за словенско гражданство съгласно изменения Закон за гражданството.

169. На 9 септември 2005 г. молбата му за словенско гражданство била отхвърлена.

170. На 31 юли 2007 г. жалбоподателят отново кандидатствал за разрешение за постоянно пребиваване по Закона за правния статут. На 31 март 2008 г. Министерството отхвърлило молбата му отново на основание, че не е гражданин на никоя друга държава правоприемник на бившата СФРЮ. Жалбоподателят започнал производство пред Административния съд.

171. На 18 февруари 2009 г. Административният съд потвърдил решението на Министерството за отхвърляне на искането на жалбоподателя на разрешение за постоянно пребиваване. Жалбоподателят подал жалба.

172. На 6 октомври 2010 г. Върховният съд уважил жалбата му и върнал делото за ново разглеждане. Той отбелязал, че междувременно е приет измененият Закон за правния статут и че искането на жалбоподателя следва да бъде разгледано в светлината на новото законодателство. В хода на производството жалбоподателят получил македонски паспорт, издаден на 19 август 2010 г.

173. На 20 април 2011 г. г-н Адеми получил разрешение за пребиваване ex nunc и ex tunc. Те му били връчени на 23 май 2011 г.

174. Жалбоподателят, който има сериозни здравословни проблеми, понастоящем живее между Словения и Германия, където междувременно статутът му на временно пребиваващ бил прекратен.

8. Г-н Зоран Минич

175. Г-н Минич е роден на 4 април 1972 г. в Подуево (Косово). Според правителството той е сръбски гражданин. Преместил се в Словения със семейството си през 1977 г. Жалбоподателят завършил основно училище, а след това и три годишен курс по готварство в средно училище. Бил регистриран като пребиваващ в Словения от 1 август 1984 г. до 26 февруари 1992 г.

176. Според жалбоподателя през 1991 г. посещавал баба си и дядо си в Косово. По тази причина той и семейството му пропуснали крайния срок за подаване на молба за словенско гражданство с един месец, тъй като войната в Косово предизвикала трудности при събиране на необходимите документи. Според правителството нямало доказателства г-н Минич да е кандидатствал за словенско гражданство през 1991 г. Освен това от трудовото досие на жалбоподателя ставало ясно, че той работил в Подуево от 1992 г. до 1999 г. Оженил се за сръбска гражданка, с която имат четири деца.

177. Жалбоподателят твърди, че разбрал, че е „заличен“ заедно с други членове на семейството си, когато се опитал да уреди статута си в Словения. Поради непоносимите условия за живот в Словения без наличието на правен статут той бил принуден временно да се премести в Косово.

178. Връщал се в Словения на няколко пъти. През 2002 г. жалбоподателят бил арестуван от полицията в Словения, тъй като работел без разрешение. Бил разследван, осъден да заплати глоба и на 5 юни 2002 г., без никаква формална заповед, бил изгонен в Унгария, въпреки решението на Конституционния съд от 4 февруари 1999 г. (виж параграфи 41-48 по-горе).

179. Жалбоподателят твърди, че не е кандидатствал за никакъв правен статут в Словения в продължение на много години, тъй като не отговарял на условията за словенско гражданство или за разрешение за постоянно пребиваване съгласно съществуващото по това време законодателство. Що се касае до семейството му, майка му в крайна сметка получила словенско гражданство през 2000 г., а братята и сестрите му през 2003 г.

180. След постановяване на решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г. (виж параграфи 58-60 по-горе), на 15 септември 2003 г. жалбоподателят кандидатствал за словенско гражданство по член 19 от изменения Закон за гражданството.

181. Между 26 април и 9 октомври 2004 г. Министерството на пет пъти поискало от жалбоподателя да допълни молбата си като представи доказателства, наред с останалото, и за това, че е живял в Словения без прекъсване от 23 декември 1990 г. След като не го сторил, той бил призован за изслушване в Министерството.

182. На изслушването на 17 декември 2004 г. той потвърдил информацията, съдържаща се в трудовото му досие, че е работил в Подуево от 8 януари 1992 г. до 6 април 1999 г. и по този начин не е живял в Словения без прекъсване от 23 декември 1990 г.

183. На 21 февруари 2006 г. молбата му за словенско гражданство била съответно отхвърлена. Решението за това било връчено на г-н Минич между 28 юни и 2 юли 2006 г. по време на негово пътуване до Словения.

184. На 17 юли 2006 г. жалбоподателят започнал производство пред Административния съд.

185. На 30 юни 2006 г. той кандидатствал за разрешение за постоянно пребиваване по Закона за правния статут.

186. На 29 март 2007 г. в Министерството се провело изслушване. На 14 юли 2007 г. жалбоподателят представил допълнителни документи в подкрепа на молбата си.

187. На 18 юли 2007 г. Министерството отхвърлило молбата на жалбоподателя, тъй като не изпълнявал изискването за действително пребиваване в Словения.

188. На 19 септември 2007 г. жалбоподателят започнал производство пред Административния съд.

189. На 10 септември 2008 г., във връзка с административно производство по молбата на жалбоподателя за словенско гражданство, Конституционният съд отхвърлил подадената от него конституционна жалба.

190. На 26 ноември 2008 г. Административният съд отменил решението на Министерството от 18 юли 2007 г. (виж параграф 187 по-горе) и върнал делото за ново разглеждане.

191. На 24 юли 2009 г. Министерството отново отхвърлило молбата на жалбоподателя, тъй като не изпълнявал изискването за действително пребиваване в Словения.

192. Тогава жалбоподателят започнал производство пред Административния съд. Твърди, че бил по принуда блокиран в Косово през 1992 г. и от тогава се връщал в Словения колкото е възможно по-често, но войната и други обстоятелства не му позволявали да го прави за по-продължителен период от време. Освен това той бил сърбин от Косово, на когото в Сърбия бил предоставен статут на вътрешен бежанец, след като къщата му в Косово била изгорена. Опитал се на няколко пъти да уреди статута си в Словения, но през 2002 г. бил депортиран. Родителите му, брат му и двете му сестри били словенски граждани.

193. На 19 януари 2011 г. Административният съд отменил решението на Министерството и върнал делото за ново разглеждане с указания молбата да се разгледа според изменения Закон за правния статут.

194. На 4 май 2011 г. жалбоподателят получил ex nunc и ex tunc разрешения за пребиваване. Били му връчени на 9 юни 2011 г.

195. На 1 юни 2011 г. жалбоподателят подал иск за обезщетение пред Службата на държавния защитник. Искът му бил отхвърлен поради изтичане на срока, посочен в закона, тъй като той научил за претърпяната вреда в резултат на „заличаването“, когато кандидатствал за словенско гражданство или за разрешение за постоянно пребиваване.

II. ПРИЛОЖИМО МЕЖДУНАРОДНО И ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

A. Вътрешно право и практика

1. Законодателство на бившата Социалистическа република Словения

(a) Закон за гражданството на Социалистическа република Словения (Zakon o državljanstvu Socialistične republike Slovenije – Официален вестник на СРС, № 23/76 от 1976 г.)

196. Член 1 от този закон предвиждал, че всеки гражданин на Социалистическа република Словения е едновременно гражданин на СФРЮ, като по този начин установявал върховенството на гражданството на републиката.

(b) Закон за придвижването и пребиваването на чужденците (Zakon o gibanju in prebivanju tujcev – Официален вестник на СФРЮ, № 56/80 от 1980 г., с изменения)

197. Този закон прави разграничение между разрешение за временно или постоянно пребиваване на чужденец на територията на държавата и временното или постоянно местопребиваване на гражданин на СФРЮ, обозначаващо действителното място на неговото пребиваване.

(c) Закон за доказване на местоживеенето и регистрация на населението (Zakon o evidenci nastanitve občanov in o registru prebivalstva – Официален вестник на СРС, № 6/83 от 1983 г. и № 11/91 от 1991 г.)

198. Този закон уреждал регистрацията и дерегистрацията на постоянното и временното пребиваване и воденето на регистрите на населението на територията на Словения.

199. През 1991 г. член 5 от закона бил изменен като предвидил:

„Регистрацията на постоянното местопребиваване и регистрацията на всички промени на адреса е задължителна за всички жители, независимо дали са постоянно отседнали в населено място или променят адреса си. Дерегирстрацията на постоянното местопребиваване е задължителна за жителите, които напускат територията на Република Словения.“

2. Законодателство на Република Словения

(a) Изявление за добри намерения (Izjava o dobrih namenih – Официален вестник на РС, № 44/90-I от 1990 г.)

200. Целта на Изявлението за добри намерения, прието на 6 декември 1990 г. в хода на подготовката на референдума за независимост на Словения, била да изрази ангажиментите на държавата към определени ценности в стремежа й към независимост. Приложимата разпоредба от този документ гласи:

„... Словенската държава ... ще ... гарантира на всички членове на други нации и националности правото на всестранно развитие на техните култура и език и на всички лица, които пребивават постоянно в Словения правото да придобият словенско гражданство по тяхно желание ...“

(b) Основополагаща конституционна харта за суверенитета и независимостта на Република Словения (Temeljna ustavna listina o samostojnosti in neodvisnosti Republike Slovenije – Официален вестник на РС № 1/91-I от 1991 г.)

201. Съответните разпоредби от Основополагащата конституционна харта за суверенитета и независимостта на Република Словения, публикувана на 25 юни 1991 г. гласят:

Член III

„Република Словения гарантира защитата на правата на човека и основните свободи на всички лица на територията на Република Словения без оглед на националния им произход и без всякаква дискриминация, в съответствие с Конституцията на Република Словения и действащите международни споразумения...“

(c) Конституционен закон от 1991 г. относно Основополагащата конституционна харта за суверенитета и независимостта на Република Словения (Ustavni zakon za izvedbo Temeljne ustavne listine o samostojnosti in neodvisnosti RS – Официален вестника на РС № 1/91-I от 1991 г.)

202. Приложимите разпоредби от Конституционния закон от 1991 г. предвиждат:

Член 13

„Гражданите на другите републики [на бившата СФРЮ], които на 23 декември 1990 г. – денят на провеждане на референдума за независимост на Република Словения, са регистрирани като постоянно пребиваващи в Република Словения и действително пребивават там, докато придобият словенско гражданство, съгласно член 40 от Закона за гражданството на Република Словения или до изтичането на срока, предвиден в член 81 от Закона за чужденците, ще имат равни права и задължения с гражданите на Република Словения...“

(d) Конституция на Република Словения (Ustava Republike Slovenije, Официален вестник № 33/91-I от 1991 г.)

203. Приложимите разпоредби от Конституцията на Република Словения гласят:

Член 8

„Законите и другите нормативни актове трябва да съответстват на общоприетите принципи на международното право и на договорите, които са в сила за Словения. Ратифицираните и обнародвани договори имат пряко приложение.“

Член 14

„Словения гарантира на равноправна основа човешките права и основните свободи на всяко лице без оглед на произход, раса, пол, език, религия, политически или други убеждения, материално положение, рождение, образование, социално положение или някое друго лично качество.

Всички лица са равни пред закона.“

Член 26

„Всеки има право на обезщетение за вреди, причинени от незаконни действия на лице или орган, изпълняващи функция или наети за извършване на дейност от името на държавната или местната власт или в качеството му на длъжностно лице.

Всяко лице, претърпяло вреди, има право, в съответствие със закона, да иска обезщетение пряко от лицето или органа, причинили вредата.“

(e) Закон за Конституционния съд (Zakon o Ustavnem sodišču, Официален вестник на РС № 15/94 от 1994 г., с изменения)

204. Приложимите разпоредби от Закона за Конституционния съд гласят:

Член 59

„Конституционният съд постановява решение, с което обявява жалбата за неоснователна или уважава жалбата и отменя акта, който е бил предмет на обжалване или го обявява за невалиден изцяло или частично и връща въпроса за решаване на компетентния орган. ...“

Член 60

„1. Когато Конституционният съд отмени индивидуален акт, той може да вземе решение относно оспорваното право или свобода ако тази процедура е необходима за премахване на последиците, настъпили в резултат на този акт или с оглед на естеството на засегнатите конституционно право или свобода, при условие че решението може да бъде взето въз основа на данните, съдържащи се по делото.

2. Решението по предходния параграф се изпълнява от органа, компетентен да приложи индивидуалния акт, отменен или анулиран от Конституционния съд и заменен с решението му. Ако според действащото законодателство няма такъв орган, той се определя от Конституционния съд.“

(f) Закон за гражданството на Република Словения (Zakon o državljanstvu Republike Slovenije, Официален вестник № 1/91-I, 30/91 и 96/2002 от 1991 г. и 2002 г.)

205. Приложимите разпоредби от Закона за гражданството гласят:

Член 10

„Компетентният орган може по своя преценка да приеме молбата на едно лице за натурализация ако това е в съответствие с националните интереси. Лицето трябва да отговаря на следните условия:

(1) да има навършени осемнадесет години;

(2) да е освободено от настоящото си гражданство или да докаже, че ще бъде освободено [от това гражданство] при придобиване на гражданство на Република Словения;

(3) да е пребивавало действително в Словения в продължение на десет години, от които без прекъсване през последните пет години преди подаване на молбата;

(4) да има осигурени постоянни доходи, които да му гарантират поне минимално ниво на материална и социална сигурност;

(5) да владее словенски език за целите на ежедневното общуване;

(6) да не е осъждано на лишаване от свобода със срок повече от една година в държавата, на която е гражданин или в Словения за престъпление от общ характер, в случай, че това деяние е наказуемо едновременно съгласно законодателството на неговата държава и законодателството на Република Словения;

(7) да няма наложена забрана за пребиваване в Република Словения;

(8) Натурализацията на лицето да не представлява заплаха за обществения ред, сигурността или защитата на държавата;

...“

Член 39

„Лицата, придобили гражданство на Република Словения и на Социалистическа федеративна република Югославия според действащото законодателство ще се считат за граждани на Словения по този закон.“

Член 40

„Граждани на друга република [на бившата СФРЮ], които на 23 декември 1990 г. – датата на провеждане на референдума за независимост на Република Словения, са били регистрирани като постоянно пребиваващи в Република Словения и действително са пребивавали там могат да придобият гражданство на Република Словения ако в шест месечен срок след влизане в сила на този закон подадат молба до поделението на вътрешните работи в общината, в която живеят...“

206. На 14 ноември 2002 г. Законът за гражданството на Република Словения е изменен. Приложимата разпоредба гласи:

Член 19

„Пълнолетно лице, което към 23 декември 1990 г. е било регистрирано като постоянно пребиваващо на територията на Република Словения и от тази дата живее там без прекъсване, може да кандидатства за гражданство на Република Словения в срок от една година от влизане в сила на този закон ако отговаря на условията, предвидени в ... този закон.

При извършване на преценка по предходната алинея за това дали кандидатът отговаря на условията, предвидени в ... този закон, компетентният орган може да вземе под внимание продължителността на престоя на кандидата в страната, неговите лични, семейни, делови, социални и други връзки с Република Словения, както и последиците, които могат да възникнат за кандидата при отказ от предоставяне на гражданство.

...“

(g) Закон за чужденците (Zakon o tujcih, Официален вестник № 1/91-I от 1991 г.)

207. Приложимите разпоредби от Закона за чужденците гласят следното:

Член 13

„Чужденец, влязъл на територията на Република Словения с валиден паспорт, може да остане за срок до три месеца или за срока, позволен му съгласно издадената виза, освен ако в международен договор е предвидено друго ...

Чужденец, желаещ да остане на територията на Република Словения за срок по-дълъг от предвидения в предходната алинея, с оглед на обучение, специализация, трудова заетост, медицински грижи, професионален опит, или е сключил брак с гражданин на Република Словения, притежава недвижимо имущество на територията на Република Словения или се ползва с права, предоставени като държавен служител или по някаква друга основателна причина, изискваща пребиваването му в страната, трябва да кандидатства ... за разрешение за временно пребиваване.

...“

Член 16

„Разрешение за постоянно пребиваване може да бъде издадено на чужденец, живял на територията на Република Словения без прекъсване в продължение на не по-малко от три години въз основа на разрешение за временно пребиваване, ако отговаря на условията, предвидени в алинея втора на член 13 от този закон за постоянно пребиваване на територията на Република Словения ...“

Член 23

„На чужденец, пребиваващ на територията на Република Словения въз основа на чуждестранен паспорт, виза или разрешение за влизане, или международно споразумение ... или на когото е издадено разрешение за временно пребиваване, ... може да бъде отказано разрешение да остане:

(i) ако това се налага от съображения за обществения ред, сигурността или отбраната на държавата;

(ii) ако лицето откаже да се съобрази с решение на държавните власти;

(iii) ако системно нарушава обществения ред, сигурността на държавната граница или разпоредбите на този закон;

(iv) ако е осъдено от чуждестранен или национален съд за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода за не по-малко от три месеца;

(v) ако повече не разполага с достатъчно средства за препитание и издръжката му не е гарантирана по друг начин;

(vi) за защита на общественото здраве.“

Член 28

„Оправомощен служител на органите на вътрешните работи може да отведе чужденец, който отказва доброволно да напусне територията на Словения, когато това му е разпоредено от компетентните власти или административен орган, отговорни за вътрешните работи или който пребивава на територията на Република Словения след срока, предвиден в член 13(1) от този закон или след срока, установен в решението за предоставяне на временно пребиваване, до държавната граница или до дипломатическото/консулското представителство на държавата, на която е гражданин и да разпореди на това лице да пресече границата или да го предаде на представител на чужда държава.

Съответните органи на вътрешните работи разпореждат на чужденец, който не напуска територията на Република Словения в съответствие с предходната алинея и по някаква причина не може да бъде изведен незабавно, да остане в транзитен център за чужденци за срок не по-дълъг от тридесет дни ако може да се предположи, че лицето ще се опита да избегне тази мярка.

Органите на вътрешните работи могат да определят и друго място на пребиваване на чужденеца, който не може да напусне територията на Република Словения незабавно, ако разполага с достатъчно средства за издръжка.“

Член 81

„До влизане в сила на решението, издадено в административното производство по молбата за гражданство, разпоредбите на този закон не се прилагат за граждани на СФРЮ, които са граждани на други републики и са кандидатствали за словенско гражданство съгласно член 40 от Закона за гражданството на Република Словения в шестмесечен срок от влизането му в сила.

По отношение на гражданите на СФРЮ, които са граждани на други републики, но не са кандидатствали за гражданство на Република Словения в срока, посочен в предходната алинея или им е било отказано гражданство, разпоредбите на този закон ще се прилагат два месеца след изтичането на срока, в който са могли да кандидатстват за гражданство или след влизането в сила на решението по молбата им.“

Член 82

„... Разрешенията за постоянно пребиваване, издадени въз основа на Закона за предвижването и пребиваването на чужденците ... остават валидни ако чужденецът, притежаващ такова разрешение, е имал постоянно пребиваване на територията на Република Словения при влизането в сила на настоящия закон.“

208. За да улесни получаването на разрешения за постоянно пребиваване на граждани на други бивши югославски републики, които са пропуснали да кандидатстват за словенско гражданство или не са получили разрешения за пребиваване по Закона за чужденците, на 3 септември 1992 г. правителството приело следното решение:

„... при разглеждане на молбите за разрешения за постоянно пребиваване на чужденците, посочени в член 16 от Закона за чужденците, Министерството на вътрешните работи следва да приема, че условието за постоянно пребиваване на територията на Република Словения е изпълнено ако чужденецът е имал постоянно пребиваване, регистрирано в продължение на поне три години и действително е пребивавал в страната преди спрямо него да започнат да се прилагат разпоредбите на Закона за чужденците.“

(h) Закон за чужденците от 1999 г. (Zakon o tujcih, Официален вестник № 61/99, 108/2002, 112/2005, 107/2006, 71/2008 и 64/2009)

209. Законът за чужденците от 1999 г. замества Закона за чужденците от 1991 г. В следващите години в Закона за чужденците от 1999 г. са извършени няколко изменения. През 2011 г. на негово място е приет нов Закон за чужденците (Официален вестник, № 50/2011).

(i) Закон за уреждане на правния статут на граждани на други държави, правоприемници на бившата СФРЮ в Словения („Закон за правния статут“ – Zakon o urejanju statusa državljanov drugih držav naslednic nekdanje SFRJ v Republiki Sloveniji, Официален вестник, № 61/99 и 54/2000 от 1999 г. и 2000 г.)

210. Приложимите разпоредби на Закона за правния статут, приет след решението на Конституционния съд от 4 февруари 1999 г. (виж параграфи 41‑48 по-горе), гласят:

Член 1

„Граждани на други държави правоприемници на бившата СФРЮ (наричани по-долу „чужденци“), които са били регистрирани като постоянно пребиваващи на територията на Република Словения към 23 декември 1990 г. и действително пребивават в Република Словения и чужденци, които действително са пребивавали в Република Словения към 25 юни 1991 г. и от тогава живеят в страната без прекъсване, могат да получат разрешение за постоянно пребиваване без оглед на разпоредбите на Закона за чужденците ..., ако отговарят на условията, предвидени в този закон.“

Член 2

„Молбата за постоянно пребиваване трябва да се подаде в тримесечен срок от влизане в сила на този закон ...

Чужденец, който е подал молба за постоянно пребиваване въз основа на член 40 от Закона за гражданството на Република Словения ..., но е получил отказ молбата му да бъде уважена, може да подаде молба по предходната алинея в тримесечен срок от влизане в сила на този закон или от влизане в сила на решението, ако решението е издадено след влизането в сила на закона...“

211. На 24 юли 2011 г. влязъл в сила измененият Закон за правния статут (Zakon o spremembah in dopolnitvah Zakona o urejanju statusa državljanov drugih držav naslednic nekdanje SFRJ v Republiki Sloveniji, Официален вестник № 50/2010). Член 1 (č) от закона предвижда:

„Действително пребиваване в Република Словения по смисъла на този закон означава, че лицето има център на жизнени интереси в Република Словения, който се определя въз основа на личните, семейните, икономическите, социалните и другите му връзки, разкриващи съществуването на действителни и постоянни отношения между лицето и Република Словения. Оправдано отсъствие от Република Словения по причините, посочени в третата алинея на този член, не се приема като прекъсване на действителното пребиваване в Република Словения.

Условието за действително пребиваване в Република Словения се счита за изпълнено ако лицето е напуснало Република Словения и отсъствието му не е било по-продължително от една година, независимо от причината за отсъствието.

Условието за действително пребиваване в Република Словения се счита за изпълнено и в случай, че отсъствието е продължило повече от една година, но се дължи на някоя от следните причини:

- ако лицето е напуснало Република Словения в резултат на заличаване от Регистъра на постоянно пребиваващите;

- ако лицето е напуснало Република Словения тъй като е било изпратено на работа, обучение или лечение от юридическо лице от Република Словения или, ако е малолетно лице, от родителите или настойниците си, или ако лицето е корабен работник на кораб, плаващ под флага на Република Словения, за периода на работата, обучението или лечението или за периода на работата на кораба;

- ако лицето е напуснало Република Словения поради невъзможност да получи разрешение за пребиваване в Република Словения в резултат на неизпълнение на съответните условия, ако молбата му за разрешение е била отхвърлена оставена без разглеждане или ако производството е било прекратено;

- ако лицето не е могло да се завърне в Република Словения поради състояние на война в други държави правоприемници на бившата Социалистическа федеративна република Югославия или по медицински причини;

- Ако лицето е било изгонено от Република Словения на основание член 28 ... или член 50 от Закона за чужденците ..., освен ако лицето е било чужденец, изгонен от страната като наказание за извършено престъпление;

- ако на лицето е било отказано влизане в Република Словения, освен ако влизането е било отказано като наложено допълнително наказание – експулсиране за извършено престъпление ...

Ако отсъствието поради причините, посочени в предходната алинея, с изключение на тези по тире второ, е продължило повече от пет години, условието за действително пребиваване се счита за изпълнено за срок от пет години и за допълнителен срок от пет години само ако от поведението на лицето може да се установи, че по време на отсъствието то се е опитвало да се върне в Република Словения и да продължи действителното си пребиваване в страната.

За целите на този закон разрешение за постоянно пребиваване или специално решение по разрешение за постоянно пребиваване за отминал период и за регистриране на постоянно пребиваване или допълнително решение, издадено в съответствие с точка 8 от решение на Конституционния съд ... № U-1-246/02-28 от 3 април 2003 г. ... не означава, че е изпълнено условието за действително пребиваване в Република Словения в производства, образувани по Закона за гражданството на Република Словения.“

(j) Правилник за образците за регистриране или дерегистриране на постоянното пребиваване, образците на личен и семеен картон и за начина на съхраняване и водене на Регистъра на постоянно пребиваващите (Pravilnik o obrazcu za prijavo oziroma odjavo stalnega prebivališča, o obrazcu osebnega kartona in kartona gospodinjstev ter o načinu vodenja in vzdrževanja registra stalnega prebivalstva, Официален вестник № 27/92 от 1992 г.)

212. Приложимите разпоредби на Правилника гласят:

Член 5

„Регистърът на постоянно пребиваващите съдържа данни за гражданите на Република Словения, които са регистрирани като постоянно пребиваващи на територията на общината.

В регистъра на постоянно пребиваващите компетентният орган отбелязва гражданите на Република Словения, които пътуват зад граница за повече от три месеца и лицата, на които властите са отказали регистрация като постоянно пребиваващи ...“

(k) Закон за държавния защитник (Zakon o državnem pravobrailstvu, Официален вестник № 94/07)

213. Приложимата разпоредба от Закона за държавния защитник гласи:

Член 14

„Ако едно лице възнамерява да започне гражданско или друго производство срещу учреждение, защитавано от държавния защитник, това лице следва първо да отправи предложение до службата на държавния защитник за доброволно уреждане на спорното отношение преди започване на производството. Държавният защитник следва във възможно най-кратък срок, но не по-късно от тридесет дни, да предприеме необходимите действия и да информира засегнатото лице за становището си.“

3. Практика на Конституционния съд на Република Словения

(a) Решение от 4 февруари 1999 г. (U-I-284/94)

214. Приложимите части от решението на Конституционния съд от 4 февруари 1999 г. (виж параграфи 41-48 по-горе) гласят следното:

„В заседание от 4 февруари 1999 г. по производство за преценка на конституционността, образувано по инициатива на Б.М. и В.Т. ..., Конституционният съд постанови следното решение:

1. Законът за чужденците (Официален вестник на РС 1/91-1, 44/97 и 50/98) противоречи на Конституцията, тъй като не определя условията за получаване на разрешение за постоянно пребиваване от лицата, посочени в алинея 2 от член 81 след изтичане на срока, в който са имали възможност да кандидатстват за гражданство на Република Словения, ако не са го сторили, или след датата на влизане в сила на решението за отказ да се предостави гражданство. ...

3. Несъответствието, установено в параграф 1 от диспозитива, следва да бъде отстранено от законодателната власт в срок от шест месеца от датата на публикуване на настоящото решение в Официалния вестник на Република Словения.

4. До отстраняване на несъответствието, установено в параграф 1 по-горе, няма да се издават заповеди за депортиране на основание член 28 от Закона за чужденците срещу граждани на която и да е друга република от бившата Социалистическа федеративна република Югославия, ако на датата на референдума от 23 декември 1990 г. те са били регистрирани като постоянно пребиваващи и действително са пребивавали в Република Словения.

Мотиви:

...

14. Конституционният съд намира, че разпоредбите на алинея 2 от член 13 и алинея 1 от член 16 от Закона за чужденците не следва да се прилагат спрямо граждани на други републики, които не са придобили гражданство на Република Словения. Компетентните власти не е следвало да прехвърлят тези лица от съществуващия регистър на постоянно пребиваващите към регистъра на чужденците ex proprio motu, без никакво решение или без на засегнатите лица да са изпращани уведомления. Не е имало никакво правно основание да предприемат такива действия. Законът за доказване на местоживеенето и регистрация на населението, на който се позовава правителството в обясненията си, не съдържа разпоредби за заличаване на постоянно пребиваващите от регистъра въз основа на самия закон.

Правителството не е оправомощено от закона и да приема индивидуални решения по въпрос, който трябва да бъде нормативно уреден. На основание член 120 от Конституцията отговорностите и функциите, свързани с държавната администрация трябва да се изпълняват независимо и във всички случаи в съответствие и по начин, отговарящи на Конституцията и законите. Когато правителството е установило, че Законът за чужденците не може да се прилага също и по отношение на граждани на други републики, то е следвало да предложи на законодателната власт да уреди правното им положение и не е следвало да се намесва в законодателната власт чрез приемане на решение.

15. Поради изложените съображения законът за чужденците, чиито преходни разпоредби не уреждат правния статут на гражданите на други републики, които са имали постоянно пребиваване в Република Словения и действително са пребивавали на територията на страната, нарушава принципа на правовата държава съгласно член 2 на Конституцията. Поради това гражданите на други републики след изтичането на срока, установен в алинея 2 на член 81, са били поставени в несигурно правно положение. От текста на преходните разпоредби, конкретизиращ, че се прилагат разпоредбите на Закона за чужденците, посочените лица не са могли да разберат какво ще бъде положението им като чужденци и кои правни норми ще се прилагат спрямо тях. Следователно Конституционният съд достига до заключението, че тъй като правното положение на чужденци на гражданите на други републики, е било неуредено в Република Словения, принципът на правната сигурност, като един от принципите на правовата държава, е бил нарушен.

16. Принципът на правната сигурност гарантира на всяко лице, че държавата няма да утежнява правното му положение без основателни причини. Напълно обяснимо е, че гражданите на други републики, които не са кандидатствали за словенско гражданство, не са очаквали да бъдат третирани наравно с чужденци, които само посещават Република Словения и че ще бъдат лишени от постоянно пребиваване без дори да бъдат уведомени по някакъв начин за това. ...“

(b) Решение от 3 април 2003 г. (U-I-246/02)

215. Приложимите части от решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г. (виж параграфи 58-60 по-горе) гласят следното:

„На заседание, проведено на 3 април 2003 г. по производство за разглеждане на жалби и по производство по преценка на конституционността, образувани по жалби на Асоциацията на Заличените в Словения, Птуй и други, представлявани от М. К. ... и Н.М.П. ..., Конституционният съд взе следното решение:

1. Законът за уреждане на правното положение на граждани на други държави правоприемници на бившата СФРЮ в Република Словения (Официален вестник № 61/99 и 64/01) противоречи на Конституцията, тъй като не признава статута на постоянно пребиваващи, считано от посочената по-долу дата, на гражданите на други републики от бившата СФРЮ, които са заличени от Регистъра на постоянно пребиваващите на 26 февруари 1992 г.

2. Законът за уреждане на правното положение на гражданите на други държави правоприемници на бившата СФРЮ в Република Словения противоречи на Конституцията, тъй като не урежда получаването на разрешение за постоянно пребиваване на граждани на други републики на бившата СФРЮ, споменати в предходния параграф, чието принудително извеждане като чужденци е било разпоредено въз основа на член 28 от Закона за чужденците (Официален вестник РС, № 1/91-1 и 44/97).

3. Член 1 от Закона за уреждане на правното положение на гражданите на други държави правоприемници на бившата СФРЮ в Република Словения противоречи на Конституцията по съображенията, изложени в мотивите на настоящото решение.

4. Алинеи 1 и 2 от член 2 на Закона за уреждане на правното положение на гражданите на други държави правоприемници на бившата СФРЮ в Република Словения се отменят в частите, в които се определя краен срок от три месеца за подаване на молба за издаване на разрешение за постоянно пребиваване. ...

7. Законодателната власт се задължава да отстрани противоречията, установени в параграфи 1, 2 и 3 от диспозитива в срок до шест месеца от датата на публикуване на настоящото решение в Официалния вестник на Република Словения.

8. В резултат на това статутът на постоянно пребиваващи на граждани на други републики от бившата СФРЮ се установява от 26 февруари 1992 г. нататък ако на тази дата са били заличени от регистъра на постоянно пребиваващите, чрез разрешение за постоянно пребиваване, издадено въз основа на Закона за уреждане на правното положение на гражданите на други държави правоприемници на бившата СФРЮ в Република Словения, Закона за чужденците (Официален вестник РС № 1/91-1 и 44/97), или Закона за чужденците (Официален вестник РС, № 61/99). Министерството на вътрешните работи като оправомощен орган трябва да издаде допълнителни решения за установяване на постоянното им пребиваване в Република Словения за периода от 26 февруари 1992 г.

М о т и в и:

...

15. Атакуваният закон противоречи на Конституцията тъй като не позволява на граждани на други републики да получат статут на постоянно пребиваващи от деня, в който той не е бил формално признат в техния случай [т.е. когато този статут е бил отнет], като по този начин премахва установената противоконституционност само частично. Принципът на правната сигурност, като един от принципите на правовата държава съгласно член 2 от Конституцията, изисква положението на засегнатите лица да не остава неуредено за какъвто и да е период от време. Статутът на постоянно пребиваващ е важен свързващ елемент за упражняването на определени права и правни придобивки, които засегнатите лица не биха могли да претендират поради юридически неустановеното си положение. Положението им в Република Словения е било правно несигурно поради неуредения им статут тъй като чрез придобиването на статут на чужденец те са загубили статута си на постоянно пребиваващи на територията на Република Словения и са се озовали в неуредено положение или в значително утежнена правна позиция (като например статута им на временно пребиваващи), които са продължили в някои от случаите на неблагоприятно засегнатите лица повече от десет години. От препоръката, направена от Народното събрание в светлината на седмия годишен доклад на Омбудсмана за човешките права за 2001 г. (Официален вестник РС, № 2/03), следва, че въпросът за правното положение на тези граждани на други републики все още се нуждае от правна уредба. ...

22. Поради факта, че статутът им на постоянно пребиваващи не е признат от деня, в който правният им статут е бил променен в [различен] статут на чужденец след обявяването на независимостта на Република Словения, гражданите на други републики не са били в състояние да предявяват определени права, които иначе биха притежавали като чужденци, пребиваващи постоянно в Република Словения. Жалбоподателите не посочват изрично тези права. От решенията на Конституционния съд обаче следва, че те се отнасят по-конкретно до правото на авансово плащане на военна пенсия, правото на социално осигуряване и възможността за подмяна на свидетелството за управление. ...“

B. Международни инструменти и документи

1. Арбитражна комисия на Конференцията за Югославия

216. Арбитражната комисия на Конференцията за Югославия (общоизвестна като Арбитражната комисия Бадинтер, председателствана от г-н Робър Бадинтер) е комисия, създадена от Съвета на министрите на Европейската икономическа общност на 27 август 1991 г. за да предоставя на Конференцията за Югославия правни съвети. Арбитражната комисия Бадинтер е дала петнадесет становища по „основни правни въпроси“, възникващи от разпадането на СФРЮ.

217. В своето становище № 9 Комисията обсъжда как да бъдат разрешени проблемите с правоприемството на държавите, произтичащи от разпадането на СФРЮ. Тя посочва, че те трябва да се решат по взаимно съгласие между различните държави правоприемници.

2. Съвет на Европа

(a) Конвенции, свързани с националността

218. Основният инструмент на Съвет на Европа относно гражданството е Европейска конвенция за гражданството, приета на 6 ноември 1997 г. и влязла в сила на 1 март 2000 г. Словения не е подписала тази конвенция, приложимата част от която гласи:

Член 18

„1. По въпросите на гражданството в случаите на правоприемство на държавата всяка заинтересована държава - страна по конвенцията, трябва да зачита принципите на върховенството на закона, разпоредбите относно правата на човека и принципите, съдържащи се в ... тази конвенция ..., по-конкретно с цел да се избегне липсата на гражданство.

2. При вземането на решение относно даването или запазването на гражданство в случай на правоприемство на държава всяка заинтересована държава - страна по конвенцията, следва да отчита по-конкретно:

а) действителната и ефективната връзка между заинтересованото лице и държавата;

б) постоянното пребиваване на заинтересованото лице в момента на правоприемството на държавата;

в) волята на въпросното лице;

г) териториалния произход на съответното лице.

...“

219. На 19 май 2006 г. Съветът на Европа прие Конвенцията за избягването на липсата на гражданство във връзка с правоприемство на държавите. Тази конвенция влезе в сила на 1 май 2009 г. Словения не я е подписала. Приложимите части гласят следното:

Член 5

„1. Държава правоприемник ще предоставя гражданство на лица, които, по време на правоприемството са притежавали гражданството на държавата предшественик и са станали или могат да станат лица без гражданство в резултат на правоприемството на държавата, ако към този момент:

(a) са имали обичайното си местопребиваване на територията, която става територия на държавата правоприемник, или

(b) не са имали обичайно местопребиваване в никоя от засегнатите държави, но са имали съответна връзка с държавата правоприемник.

2. За целите на параграф 1, буква b, съответна връзка включва, inter alia:

(a) правна връзка с териториална единица на държавата предшественик, станала част от територията на държавата правоприемник;

(b) рождение на територията, станала част от територията на държавата правоприемник;

(c) последно обичайно местопребиваване на територията на държавата предшественик, която е станала територия на държавата правоприемник.“

Член 11

„Засегнатите държави ще предприемат всички необходими мерки за гарантиране, че засегнатите лица разполагат с достатъчно информация за правилата и процедурите относно придобиването на гражданство от тяхна страна.“

(b) Рамкова конвенция за защита на националните малцинства

220. На 26 май 2005 г. консултативният комитет по Рамковата конвенция за защита на националните малцинства прие своето второ становище относно Словения и изрази загриженост за проблемната ситуация на „заличените“. На 1 декември 2005 г. правителството представи писмените си коментари (виж съответната част от доклада по делото Kurić and Others срещу Словения, № 26828/06, § 262, 13 юли 2010 – наричано по-долу „решението на камарата“).

221. На 14 юни 2006 г. Комитетът на министрите на Съвета на Европа прие Резолюция ResCMN(2006)6 по прилагането на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства от Словения. Той отбеляза ситуацията на „заличените“ като въпрос, будещ загриженост.

(c) Комисар по правата на човека към Съвета на Европа

222. Комисарят по правата на човека към Съвета на Европа е разглеждал въпроса за „заличените“ на няколко пъти и е отправил препоръки до правителството за уреждане на положението (виж приложимите извадки от докладите на Комисаря в параграфи 264-265 от решението на камарата).

223. След посещенията си, по време на които обсъди въпроса със „заличените“ със словенските власти, той изпрати писмо до министър-председателя. В писмото си от 10 май 2011 г. той изрази задоволство от решимостта на правителството да намери разрешение за „заличените“. Той приветства приемането на изменения Закон за правния статут. Въпреки това изрази загриженост, че законът не отстранява напълно отрицателните последици върху „заличените“. Към този момент само 127 от „заличените“ са подали искания по новия закон, като тридесет и две от тях са били отхвърлени. Изпълнението на условието за действително пребиваване от лицата, които са напуснали Словения за период по-дълъг от десет години според него представлява проблем. Той освен това е загрижен от липсата на какъвто и да е компенсационен механизъм на национално ниво, който да предоставя обезщетение на „заличените“. Той добави, че определен брой заличени лица са останали без гражданство и обърна внимание върху международноправните инструменти на Съвета на Европа за избягването и ограничаването на липсата на гражданство и върху необходимостта Словения да ги ратифицира.

(d) Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността

224. На 13 февруари 2007 г. Европейската комисия срещу расизма и нетолерантността („ECRI“) публикува третия си доклад за Словения, приет на 30 юни 2006 г. Докладът описа положението на „заличените“ и отправи препоръки към правителството (за приложимите части виж параграф 266 от решението на камарата).

3. Организация на обединените нации

225. През 1961 г. Организацията на обединените нации прие Конвенцията за намаляване на случаите на лица без гражданство. Словения не я е ратифицирала.

226. През 1999 г. Международната правна комисия на Организацията на обединените нации прие Проекто-правила относно националността на физически лица във връзка с правоприемство на държавите. Член 6 от Проекто-правилата предвижда следното:

„Всяка засегната държава трябва без необосновано забавяне да приеме законодателство относно гражданството и други свързани въпроси, възникващи във връзка с правоприемството на държавите в съответствие с разпоредбите на настоящите Проекто-правила. Тя трябва да предприеме всички подходящи мерки за гарантиране, че засегнатите лица ще бъдат уведомявани в разумен срок за последиците от законодателството й по отношение на тяхното гражданство, за всички възможности, които те имат по него, както и за последиците по отношение на техния статут, до които ще доведе избора на някоя от тези възможности.“

227. На 24 август 2010 г. Комитетът за елиминиране на расовата дискриминация към организацията на Обединените нации прие заключителни бележки гласящи, inter alia:

„Макар да отчита приемането през месец март 2010 г. на закона, уреждащ правния статут на „заличените“ лица, комитетът остава загрижен за положението на несловенците от бивша Югославия, включително босненци, етнически албанци от Косово, македонци и сърби, чиито правен статут остава неуреден и които поради това срещат трудности във връзка с достъпа си до социални и икономически права, като например достъпа до здравно обслужване, обществено осигуряване, образование и трудова заетост. Комитетът е загрижен също, че новият закон не предвижда никаква широкообхватна кампания, насочена към „заличените“ лица, живеещи зад граница, с цел информирането им за съществуването му ...

Комитетът препоръчва държавата да:

(a) Уреди окончателно правния статут на всички засегнати лица от държавите от бившата Социалистическа федеративна република Югославия, живеещи понастоящем в Словения;

(b) Гарантира пълното упражняване на техните икономически и социални права, в това число и достъпа до здравни услуги, обществено осигуряване, образование и трудова заетост;

(c) Проведе широкообхватна кампания за информиране на „заличените“, живеещи понастоящем извън Словения, за съществуването на новите законодателни мерки и за възможността лицата да се възползват от тях; и

(d) Предостави пълно обезщетение, включително възстановяване, възмездяване, компенсация, реабилитация и гаранции за неповторение на всички лица, засегнати от „заличаването“.

228. На 20 юни 2011 г. Комитетът срещу изтезанията към Организацията на обединените нации прие заключителните си бележки, гласящи, inter alia:

„Макар да отбелязва законодателните мерки, предприети за изменение на Закона, уреждащ правния статут на гражданите на бившата Социалистическа федеративна република Югославия, живеещи в Република Словения с оглед поправяне на разпоредбите, за които беше установено, че противоречат на Конституцията, Комитетът остава загрижен, че държавата не прилага закона и не възстановява правото на пребиваване на лицата, известни като „заличените“, произхождащи от други югославски републики, чието постоянно пребиваване в Словения беше незаконно отнето през 1992 г. и вече върнати в други републики от бившата Социалистическа република Югославия. Комитетът е загрижен, че дискриминацията срещу т. нар. „заличени“ лица, в това число срещи лицата, принадлежащи към ромската общност, продължава да съществува (чл. 3 и 16).

В светлината на общия коментар № 2 (2008) по прилагането на член 2 от държавите страни по Конвенцията, Комитетът припомня, че специалната защита на определени малцинства или маргинализирани лица или групи изложени на риск, е част от задълженията на държавите съгласно Конвенцията. В тази връзка Комитетът препоръчва на държавата да предприеме мерки за възстановяване на статута на постоянно пребиваващи на т. нар. „заличени“ лица, които са били върнати в други държави от бившата Социалистическа федеративна република Югославия. Комитетът насърчава също така държавата да подпомогне пълната интеграция на заличените лица, в това число на лицата, принадлежащи към ромската общност, и да им гарантира справедлива процедура за кандидатстване за гражданство.“

ПРАВОТО

I. ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСИ

A. Обхват на делото

1. Заключение на камарата

229. На 3 март 2009 г., в хода на производството пред камарата, жалбоподателите г-н Петреш и г-н Йованович, и двамата вече разполагащи с разрешения ex nunc издадени през 2006 г., са получили разрешения за постоянно пребиваване ex tunc по собствена инициатива на властите, считано от 26 февруари 1992 г.

230. Позовавайки се на решения по делата Shevanova срещу Латвия ((заличено) [ГК], № 58822/00, §§ 48-50, 7 декември 2007 г.) и Kaftailova срещу Латвия ((заличено) [ГК], № 59643/00, §§ 52-54, 7 декември 2007 г.), камарата е приела, че издаването на разрешения за пребиваване с обратно действие представлява „подходящо“ и „достатъчно“ удовлетворение на оплакванията на г-н Петреш и г-н Йованович по членове 8, 13 и 14 от Конвенцията и че тези жалбоподатели повече не могат да твърдят, че са „жертви“ на твърдените нарушения (виж параграфи 309-311 от решението на камарата).

231. Камарата е приела също, че оплакванията на жалбоподателите относно липсата на възможност да получат словенско гражданство през 1991 г. са несъвместими с разпоредбите на Конвенцията ratione temporis, поради това ги обявило за недопустими на основание член 35 §§ 3 и 4 от Конвенцията (виж Makuc and Others срещу Словения (реш. по допустимостта), № 26828/06, §§ 162-165, 31 май 2007 г.; виж също параграф 355 от решението на камарата).

2. Становища на страните пред голямата камара

(a) Жалбоподателите

232. Жалбоподателите по същество искат от голямата камара да отхвърли заключението на камарата, в частта в която камарата е обявила жалбата за недопустима по отношение на г-н Петреш и г-н Йованович. Самото уреждане на правния им статут след много години на незаконна намеса в правото им на зачитане на личния и семейния живот не можело да се приеме за предоставяне на „подходяща“ и „достатъчна“ компенсация на оплакванията им по членове 8, 13 и 14 от Конвенцията (цитират Aristimuño Mendizabal срещу Франция, № 51431/99, § 79, 17 януари 2006 г.). Двамата жалбоподатели нямали възможност и да получат подходящо обезщетение пред националните съдилища или Службата на държавния защитник за вредите, претърпявани за продължителен период от време.

(b) Правителството

233. Правителството иска голямата камара да потвърди заключението на камарата, че двамата жалбоподатели са изгубили статута си на „жертви“. Те получили разрешение за постоянно пребиваване ex nunc и ex tunc в хода на производството пред камарата и им било предоставено справедливо обезщетение във връзка с нарушението на правата им по член 8 от Конвенцията. Във всеки случай голямата камара не може да разглежда тези части от жалбата, които са обявени за недопустими от камарата (цитира Sisojeva and Others срещу Латвия (заличено) [ГК], № 60654/00, § 61, ECHR 2007‑I).

3. Преценката на голямата камара

234. Според установената практика на Съда „делото“ препратено на голямата камара по необходимост обхваща всички аспекти на жалбата, разгледана преди това от камарата в решението й. Следователно съдържанието и обхвата на „делото“, препратено на голямата камара, са определени от решението на камарата по допустимостта (виж K. and T. срещу Финландия [ГК], № 25702/94, §§ 140-141, ECHR 2001-VII; Azinas срещу Кипър [ГК], № 56679/00, § 32, ECHR 2004-III; и Kovačić and Others срещу Словения [ГК], № 44574/98, 45133/98 и 48316/99, § 194, 3 октомври 2008 г.).

235. Това означава, че голямата камара може да разглежда делото в неговата цялост, доколкото то е било обявено за допустимо. Тя обаче не може да разглежда тези части от жалбата, които са обявени за недопустими от камарата. Съдът не намира основание по настоящото дело да приеме нещо различно от този принцип (виж Sisojeva and Others, цитирано по-горе, §§ 59‑62).

236. Накратко, Съдът приема, че в контекста на настоящото дело той няма юрисдикция да разгледа оплакванията, повдигнати от г-н Петреш и г-н Йованович. Аналогично той не може да разгледа оплакванията относно липсата на възможност за получаване на словенско гражданство през 1991 г., които са обявени за недопустими като несъвместими с разпоредбите на Конвенцията ratione temporis (виж параграф 231 по-горе).

237. Следователно голямата камара ще разгледа само оплакванията на останалите жалбоподатели (г-н Мустафа Курич, г-н Велимир Дабетич, г-жа Ана Мезга, г-жа Любенка Ристанович, г-н Трипун Ристанович, г-н Али Бериша, г-н Илфан Садик Адеми и г-н Зоран Минич), отнасящи се до последиците от „заличаването“ на статута им на пребиваващи в Словения.

B. Възраженията на правителството, че жалбата е несъвместима с Конвенцията ratione materiae и ratione temporis и не е подадена в срок

1. Възраженията на правителството

238. Пред камарата правителството възразява, че оплакванията на жалбоподателите относно последиците от „заличаването“ на статута им на пребиваващи са несъвместими ratione materiae и ratione temporis с разпоредбите на Конвенцията. Конвенцията не уреждала гражданство или пребиваване, а влизането в сила на законодателството за независимостта и „заличаването“ са се случили през 1992 г., т.е. преди 28 юни 1994 г. – датата на която Конвенцията влиза в сила за Словения. Що се отнася до следващите производства, те били неразривно свързани с първоначалното събитие (виж параграфи 278-281 от решението на камарата).

239. Освен това правителството поддържа, че жалбоподателите не са се съобразили с правилото за шестте месеца, установено в член 35 § 1 от Конвенцията, тъй като положението, от което се оплакват не можело да се счита за „продължаващо“ (виж параграф 282 от решението на камарата).

2. Решението на камарата

240. Камарата е отхвърлила всички тези възражения, приемайки по-конкретно, че трябва да се обърне внимание на фактите, възникнали преди ратификацията, доколкото може да се счита, че те са създали една продължителна ситуация, простираща се и след тази дата или биха могли да са от значение за разбирането на фактите, случили се след тази дата (виж по-конкретно, Hutten‑Czapska срещу Полша [ГО], № 35014/97, §§ 147-153, ECHR 2006‑VIII). Последиците от „заличаването“, чиято противоконституционност е установена на 3 април 2003 г., все още са били налице към 28 юни 1994 г. и са продължавали да засягат неблагоприятно жалбоподателите в продължение на повече от петнадесет години след влизането в сила на Конвенцията за Словения (виж параграфи 303-306 от решението на камарата).

3. Преценка на голямата камара

241. Голямата камара констатира, че правителството е припомнило горните възражения в изложението си пред голямата камара. Имайки предвид доводите на правителството обаче, голямата камара не намира основание да приеме нещо различно от заключенията на камарата.

242. Възраженията на правителството, че жалбата е несъвместима ratione materiae и ratione temporis с разпоредбите на Конвенцията и че не е подадена в срок следва да бъдат отхвърлени.

C. Възражения на правителството за липса на статут на жертва

243. Правителството твърди, че шестимата жалбоподатели (г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич), които са получили ex nunc и ex tunc разрешения за постоянно пребиваване след решението на камарата от 2010 г. (виж параграфи 95, 123, 133, 158, 173 и 194 по-горе), не могат повече да претендират, че са „жертви“ на фактите, от които се оплакват по смисъла на член 34 от Конвенцията.

244. Жалбоподателите оспорват това твърдение.

1. Доводи на страните

(a) Правителството

245. Правителството поддържа, че е неоспорим факт, че „заличаването“ било незаконно и е довело до противоконституционно положение. Република Словения е признала това както на символично, така и на правно ниво. На 15 юни 2010 г. Председателят на Народното събрание публично се извинил на „заличените“, като същото сторил и Министърът на вътрешните работи на 22 юни 2010 г. (виж параграф 75 по-горе). Що се касае до юридическия аспект, за периода след 1999 г. Конституционният съд имал няколко повода да приеме, че „заличаването“ е противоконституционно (виж параграфи 41-48, 52-56, 58-60 и 214-215 по-горе). Следователно твърдението на жалбоподателите, че Република Словения продължавала да отрича незаконността на заличаването не било точно. Били извършени значителни дейности за цялостно съобразяване с решенията на Конституционния съд и за поправяне на незаконността и противоконституционността на „заличаването“.

246. Измененият Закон за правния статут, приет на 8 март 2010 г. и влязъл в сила на 24 юли 2010 г. (виж параграфи 71, 76-79 и 211 по-горе), е елиминирал останалите противоречия на вътрешното законодателство с Конституцията, предлагайки на жалбоподателите, които все още не са уредили правния си статут, възможността да поискат разрешение за пребиваване ex nunc и ex tunc. Чрез това специално средство законодателството е предоставило морално удовлетворение като особена форма на обезщетяване на последиците на нарушенията, произтекли от „заличаването“.

247. Що се отнася до шестимата жалбоподатели (г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич), на които след решението на камарата са били предоставени разрешения за постоянно пребиваване ex nunc и ex tunc, статутът им бил еднакъв с този на г-н Петреш и г-н Йованович, за които камарата е приела, че са загубили статута си на „жертви“. Следователно жалбата, що се отнася до тях, следвало да бъде обявена за недопустима.

248. Същото следвало да се приложи по отношение на останалите жалбоподатели (г-н Дабетич и г-жа Ристанович Dabetić), които никога не са започвали производства в Словения за искане на разрешения за постоянно пребиваване.

249. Противно на твърденията на жалбоподателите, разрешението за постоянно пребиваване определено не е само „непотребен лист хартия“. То дава на притежателя си двадесет и седем различни права в областта на социалните грижи, в това число пенсионни права, образование, здравеопазване и достъп до пазара на труда. Що се отнася до тези права, постоянно пребиваващите са поставени в същата позиция като словенските граждани. Те не се ползват със същите политически права, но могат да гласуват на местни избори.

250. Що се отнася до претенциите за обезщетение, член 26 от Конституцията (виж параграф 203 по-горе) предвиждал право на обезщетение за вреди, причинени от гражданските власти. Жалбоподателите и други „заличени“ лица са имали възможност да започнат граждански производства за да претендират обезщетение за материални и нематериални вреди по Кодекса за задълженията от 2001 г. и са могли в крайна сметка да подадат конституционна жалба. В параграф 43 от решението си от 10 юни 2010 г. Конституционният съд приел, че „постановяването на решения въз основа на Закона за правния статут и на изменения Закон за правния статут само по себе си не предполага нов вид отговорност на държавата за вреди или ново правно основание за предявяване на претенции за вреди“ (виж параграф 74 по-горе). Претенцията за вреди можела да се предяви също и по член 14 от Закона за държавния защитник (виж параграф 213 по-горе).

251. В становището си след заседанието правителството се позовава на решението на Конституционния съд от 5 юли 2011 г. по едно от делата, образувани от „заличените“, от което следва, че Конституционният съд все още не е взел позиция по въпроса за отговорността на държавата за вредите, причинени на „заличените“ (виж параграф 82 по-горе). В допълнение, на 26 септември 2011 г. Конституционният съд не е приел за разглеждане конституционна жалба, подадена от един от „заличените“ (виж параграф 83 по-горе).

252. Правителството отбелязва, че никой от жалбоподателите не е потърсил обезщетение пред националните съдилища. Единствено г-н Бериша и г-н Минич са направили искане за обезщетение пред Службата на държавния защитник, което било отхвърлено. Г-н Бериша не е започвал съдебно производство (виж параграф 160 по-горе).

(b) Жалбоподателите

253. Шестимата жалбоподатели, които са получили както ex nunc така и ex tunc разрешения за постоянно пребиваване в хода на производството пред голямата камара, остават, както те твърдят, „жертви“ на нарушения на човешките им права, причинени от „заличаването“, тъй като не са получили подходяща компенсация за нарушенията на Конвенцията.

254. Макар да следвало от по-ранната практика, а и от някои по-късни решения, че жалбоподателят може да престане да бъде „жертва“ ако в хода на производството нарушението е било поправено (те цитират, inter alia, Maaouia срещу Франция (реш. по допустимостта), № 39652/98, ECHR 1999‑II; Pančenko срещу Латвия (реш. по допустимостта), № 40772/98, 28 октомври 1999 г.; и Mikheyeva срещу Латвия (реш. по допустимостта), № 50029/99, 12 септември 2002 г.), актуалната практика по член 8 от Конвенцията ясно показвала, че признаването на нарушението не е достатъчно в това отношение. Изисквала се също и „подходяща“ компенсация, включително поправяне на неблагоприятните последици, търпяни от жалбоподателите продължително време (те цитират Aristimuño Mendizabal, цитирано по-горе, § 79; Mengesha Kimfe срещу Швейцария, № 24404/05, §§ 41-49, 29 юли 2010 г.; и Agraw срещу Швейцария, № 3295/06, §§ 27-34, 29 юли 2010 г.). Съдът е направил и разграничение между дела, засягащи депортиране на чужди граждани и такива, засягащи неуреждането на правния статут на жалбоподателя за дълъг период от време. В първата категория дела жалбоподателят не може да продължава да претендира, че е „жертва“, ако мярката за депортиране не е била изпълнена или ако му е издадено разрешение за пребиваване (жалбоподателите се позовават на Sisojeva and Others, цитирано по-горе, § 100, и Kaftailova, цитирано по-горе, §§ 52‑54). От друга страна, във втората категория дела (Aristimuño Mendizabal, Mengesha Kimfe, и Agraw, цитирани по-горе) Съдът ясно е посочил, че издаването на разрешение за пребиваване не е достатъчно, особено ако се отчете времето, което е било необходимо за издаването им. Настоящата жалба била по-сходна с втората категория дела.

255. Издаването на разрешения за пребиваване на шестимата жалбоподатели, което било мярка за предотвратяване на продължаването на нарушението, не можело да се разглежда като признание от словенските власти, дори и чрез конклудентни действия, на нарушението, от което се оплакват жалбоподателите. Властите продължавали да отричат, че действията им са незаконни. Тук за разлика от латвийските дела лишаването от статут на постоянно пребиваващ било извършено в явно нарушение на вътрешното право. Накрая обратното действие на разрешенията за постоянно пребиваване останало само декларативно, тъй като жалбоподателите не могли да получат подходящо възмездие по силата на националното законодателство. По тази причина разрешенията били „само лист хартия“.

256. Що се касае до г-н Дабетич и г-жа Ристанович, държавата следвало да уреди правния им статут по собствена инициатива, като им издаде разрешение за постоянно пребиваване с обратно действие в съответствие с решенията на Конституционния съд.

257. В заключение що се отнася до обезщетението за имуществени и неимуществени вреди, измененият закон за правния статут не съдържал конкретни разпоредби. Освен това претенцията за вреди пред националните съдилища, основана на общите правила за отговорността за непозволено увреждане, би била практически невъзможна. Съгласно последната статистика, към месец май 2011 г. министерството е разгледало 157 искания за обезщетение. От тях четиридесет и едно искания били отхвърлени окончателно от националните съдилища. Само петнадесет били обжалвани пред Върховния съд и пет от тях били отхвърлени. В допълнение осем от „заличените“ лица предявили искове направо пред съдилищата. Никой от тях не бил уважен (виж параграф 83 по-горе). Главното основание за отхвърлянето на исковете било прилагането на погасителната давност по Кодекса за задълженията: три години от датата на узнаването на претърпяната вреда и пет години от възникването на вредата. Досега националните съдилища са приемали, че най-късната дата е 12 март 1999 г., когато в Официален вестник е публикувано първото водещо решение на Конституционния съд.

2. Решение на камарата

258. Камарата не е имала възможност да вземе решение по това твърдение, което се отнася за факти, възникнали след постановяване на решението й (виж параграф 243 по-горе).

3. Преценка на голямата камара

259. Съдът припомня, че компенсирането на твърдяното нарушение на Конвенцията е преди всичко задача на националните власти. В тази връзка въпросът дали жалбоподателят може да претендира, че е „жертва“ на твърдяното нарушение е относим във всички етапи на производството по Конвенцията (виж, inter alia, Burdov срещу Русия, № 59498/00, § 30, ECHR 2002-III). По принцип решение или мярка в полза на жалбоподателя не са достатъчни за да му отнемат качеството на „жертва“ за целите на член 34 от Конвенцията, освен ако националните власти са признали нарушението на Конвенцията изрично или чрез действията си, и след това са предоставили компенсация (виж например, Eckle срещу Германия, 15 юли 1982 г., §§ 69 и следващите, Series A № 51; Dalban срещу Румъния [ГК], № 28114/95, § 44, ECHR 1999-VI; Scordino срещу Италия (№ 1) [ГК], № 36813/97, §§ 179-180, ECHR 2006‑V; и Gäfgen срещу Германия [ГК], № 22978/05, § 115, ECHR 2010).

260. Що се отнася до „подходящата“ и „достатъчна“ компенсация за нарушението на право по Конвенцията на национално ниво, Съдът най-често намира, че това зависи от всички обстоятелства по делото, като по-конкретно се отчита характерът на нарушението на Конвенцията (виж например, Gäfgen, цитирано по-горе, § 116).

261. В поредица от дела по член 8 от Конвенцията, свързани с депортиране или екстрадиране на чужди граждани, Съдът е приел, че уреждането на престоя на жалбоподателя или обстоятелството, че жалбоподателят повече не е изправен пред опасността да бъде депортиран или екстрадиран, дори делото да е все още висящо пред Съда, са „достатъчни“ по принцип за да удовлетворят жалба по член 8 (виж Pančenko, цитирано по-горе; Yang Chun Jin alias Yang Xiaolin срещу Унгария (заличено), № 58073/00, §§ 20-23, 8 март 2001 г.; Mikheyeva, цитирано по-горе; Fjodorova and Others срещу Латвия (реш. по допустимостта), № 69405/01, 6 април 2006 г.; Sisojeva and Others, цитирано по-горе, §§ 102-104; Shevanova, цитирано по-горе, §§ 48-50; и Kaftailova, цитирано по-горе, §§ 52-54).

262. Освен това Съдът вече е имал повод да посочи в контекста на различни членове по Конвенцията, че качеството на „жертва“ на жалбоподателя може да бъде поставено в зависимост и от степента на компенсация, присъдена на национално ниво, където това е подходящо или поне в зависимост от възможността за търсене и получаване на компенсация за претърпяната вреда, с оглед на фактите, от които жалбоподателят се оплаква пред Съда (виж например, Gäfgen, цитирано по-горе, § 118, във връзка с оплакване по член 3; Normann срещу Дания (решение по допустимостта), № 44704/98, 14 юни 2001 г., и Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 202, във връзка с оплакване по член 6; Jensen and Rasmussen срещу Дания (реш. по допустимостта), № 52620/99, 20 март 2003 г., във връзка с оплакване по член 11). Това заключение се прилага, mutatis mutandis, спрямо оплаквания за нарушения на член 8.

263. Разглеждайки настоящото дело, голямата камара припомня, че тя няма юрисдикция по отношение на оплакванията на г-н Петреш и г-н Йованович, тъй като те са обявени за недопустими от камарата след издаването на разрешения за пребиваване ex tunc (виж параграф 236 по-горе).

264. Подобна процесуална пречка обаче не е налице по отношение на г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич. Следователно голямата камара има юрисдикция да преценява дали тези шестима жалбоподатели могат все още да претендират, че са жертви на твърдяните нарушения, независимо от издаването на разрешения за пребиваване ex nunc и ex tunc. По този начин преценката може да доведе до заключения различни от тези, до които е достигнала камарата по отношение на г-н Петреш и г-н Йованович, въпреки сходството на разглежданите факти. Такъв резултат е обаче неизбежна последица от ограничения обхват на юрисдикцията на голямата камара (виж параграф 235 по-горе).

265. Голямата камара приема, че първото условие за лишаване от качеството на жертва, а именно признаването на нарушението от националните власти, е изпълнено. Административните власти са предоставили разрешение за постоянно пребиваване на шестимата жалбоподатели след решенията на Конституционния съд, с които се установява противоконституционност на действащото законодателство и след влизането в сила на измененията в Закона за правния статут. Освен това през месец юни 2010 г. е направено и официално признание за нарушение на правата на жалбоподателите от страна на правителството и Парламента. Следователно констатацията за нарушението на националните власти е извършена чрез действия (виж, mutatis mutandis, Scordino (№ 1), цитирано по-горе, § 194).

266. В допълнение голямата камара отбелязва, че по няколко други дела, свързани с уреждането на статута на чужденци, в това число дела, отнасящи се до сходни обстоятелства на разпадане на държава предшественик, Съдът е приел, че жалбоподателите повече не са жертви на твърдяните нарушения на Конвенцията след издаването на разрешение и е обявил жалбите им за недопустими или е приел, че разпоредбите за уреждане са предоставили на жалбоподателите „подходящо“ и „достатъчно“ средство за оплакванията им по член 8 от Конвенцията, с оглед на което е решавал да заличи делата от списъка си. Съдът също така е отчитал и факта, че жалбоподателите повече не са били изложени на опасността от депортиране (виж Pančenko, цитирано по-горе; Mikheyeva, цитирано по-горе; Fjodorova and Others, цитирано по-горе; Sisojeva and Others, цитирано по-горе, §§ 102-104; Shevanova, цитирано по-горе, §§ 48-50; и Kaftailova, цитирано по-горе, § 54). По някое от тези дела обаче Съдът отбелязва, че жалбоподателите са частично отговорни за трудностите, които са срещнали при уреждане на статута си (виж Shevanova, цитирано по-горе, §§ 47 и 49; Kaftailova, цитирано по-горе, § 50; и Sisojeva and Others, цитирано по-горе, § 94).

267. Доколкото обаче тези дела засягат специфични проблеми голямата камара намира, че една от характеристиките на настоящото дело е широката загриженост за човешките права, предизвикана от „заличаването“. Освен това, това положение е продължило почти двадесет години за повечето от жалбоподателите, въпреки водещите решения на Конституционния съд, като самите те не са били изпълнени в продължение на повече от десет години (виж Makuc and Others, цитирано по-горе, § 168). Имайки предвид продължителния период, през който жалбоподателите са се намирали в неясно положение и правна несигурност и тежестта на последиците от „заличаването“ им, голямата камара, за разлика от камарата, намира, че признаването на нарушенията на човешките права и издаването на разрешения за постоянно пребиваване на г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанови, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич не представляват „подходяща“ и „достатъчна“ мярка на национално ново (виж, mutatis mutandis, Aristimuño Mendizabal, цитирано по-горе, §§ 67-69 и 70-72; Mengesha Kimfe, цитирано по-горе, §§ 41-47 и 67-72; и Agraw, цитирано по-горе, §§ 30-32 и 50-55).

268. Що се отнася до възможността за търсене и получаване на обезщетение на национално ниво (виж параграфи 250-252 и 257 по-горе), Съдът констатира, че никой от „заличените“ до този момент не е получил обезщетение за претърпените вреди чрез окончателно и обвързващо решение, въпреки че в момента са висящи няколко поредици от дела (виж параграф 83 по-горе). Освен това никой от жалбоподателите не е получил уважаване на претенцията си за обезщетение пред Службата на държавния защитник. Ето защо изгледите да получат обезщетение в Словения към настоящия момент изглеждат твърде далечни за да бъдат от значение по настоящото дело (виж, mutatis mutandis, Dalban, цитирано по-горе, § 44).

269. В заключение Съдът приема, че шестимата жалбоподатели, на които са били предоставени разрешения за постоянно пребиваване ex nunc и ex tunc в хода на производството пред голямата камара, все още могат да претендират, че са „жертви“ на твърдените нарушения. Предварителното възражение на правителството в тази връзка следва съответно да бъде отхвърлено.

270. Накрая що се отнася до възражението на правителството за липса на качеството на „жертви“ по отношение на останалите жалбоподатели (г-н Дабетич и г-жа Ристанович), които никога не са започвали съответните процедури в Словения за получаване на разрешение за постоянно пребиваване, Съдът смята, че не е необходимо да обсъжда това възражение, тъй като оплакванията на тези жалбоподатели са във всеки случай недопустими поради неизчерпване на вътрешноправните средства (виж параграфи 293-294 по-долу).

D. Възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства

271. Правителството поддържа, че жалбоподателите не са изчерпали вътрешноправните средства

1. Доводи на страните

(a) Правителството

272. Пред голямата камара правителството твърди, че трима от жалбоподателите (г-н Дабетич, г-н Ристанович и г-жа Ристанович) никога не са кандидатствали за разрешения за пребиваване. Позовавайки се на решенията по делата Kaftailova и Shevanova (цитирани по-горе, §§ 52-54 и съответно §§ 48-50), то посочва, че жалбоподателите са били задължени да действат в съответствие със закона и да се опитат да уредят статута си в Словения. По Закона за административното производство нямало разпоредба, която да позволява на държавата да издаде разрешение за пребиваване по собствена инициатива, без да е направено искане. В последствие г-н Ристанович, който междувременно подал молба по изменения Закон за правния статут, получил разрешения ex nunc и ex tunc (виж параграф 133 по-горе).

273. Освен това всички жалбоподатели са пропуснали да използват наличните им правни средства за придобиване на разрешения за постоянно пребиваване, било по Закона за чужденците или по Закона за правния статут. Слез изчерпването на предоставените им средства в рамките на административното производство (молба за разрешение за пребиваване, административно производство, жалба срещу бездействието на властите), жалбоподателите са могли да подадат конституционна жалба по всяко от индивидуалните им дела. В голям брой словенски дела Съдът е приемал, че конституционната жалба представлява ефективно средство.

274. След водещите решения на Конституционния съд от 4 февруари 1999 г. и 3 април 2003 г. относно „заличаването“ (виж параграфи 41-48, 58-60 и 214-215 по-горе), които имали силата на прецеденти, жалбоподателите са могли ефективно да се позовават на правото си да получат разрешение за пребиваване пред Конституционния съд, който разполагал с пълна юрисдикция в съответствие с член 60 от Закона за Конституционния съд (виж параграф 204 по-горе). В поредица от дела, образувани от други „заличени“ лица, Конституционният съд е разпоредил да бъдат отново вписани имената им в Регистъра още преди приемането на новия закон, като по този начин попълвал правния вакуум, възникнал от неизпълнението на решенията му от страна на законодателната власт. Конституционният съд освен това е връщал някои дела на Върховния съд или е отменял решения на по-долните инстанции (виж параграфи 52-56 по-горе). Никой от жалбоподателите не е подавал подобна индивидуална жалба, която представлява „достъпно“ и „подходящо“ и „ефективно“ средство, както на теория, така и на практика.

275. В допълнение лицата могат също да подадат жалба за преглед на конституционността на съответното законодателство. Решенията по такива жалби имали действие erga omnes и били обвързващи. Обстоятелството, че законодателната власт не е изпълнила решенията в определения срок не означавало, че тези решения не могат да бъдат приложени в индивидуални и административни правни производства. За разлика от босненския Конституционен съд (правителството цитира Tokić and Others срещу Босна и Херцеговина, № 12455/04, 14140/05, 12906/06 и 26028/06, §§ 57-59, 8 юли 2008 г.), словенският Конституционен съд могъл ефективно да отстрани твърдените нарушения.

276. Правителството отбелязва също, че на 8 март 2010 г., преди приемането на решението на камарата, Народното събрание вече било гласувало цялостен закон (измененият Закон за правния статут), уреждащ статута на „заличените“, както за в бъдеще, така и с обратно действие, в съответствие с решението на Конституционния съд от 2003 г. (виж параграфи 71, 76-79 и 211 по-горе). В решението си от 10 юни 2010 г. относно референдум, Конституционният съд приел, че измененият Закон за правния статут следва да даде трайно решение на статута на онези „заличени“ лица, които не са били в състояние да уредят статута си, и не допуснал провеждането на референдум (виж параграф 73 по-горе). На 24 юни 2010 г. измененият Закон за правния статут бил публикуван в официален вестник и на 24 юли 2010 г., почти веднага след постановяването на решението на камарата, влязъл в сила (виж параграф 76 по-горе). Следователно жалбоподателите са имали на свое разположение ново правно средство заедно с евентуалната възможност да подадат конституционна жалба. Крайният срок за подаване на молби за разрешения за постоянно пребиваване съгласно изменения Закон за правния статут нямало да изтече до 24 юли 2013 г. (виж параграф 80 по-горе).

277. Прилагането на закона било редовно наблюдавано от властите. Към 31 май 2011 г. по изменения Закон за правния статут били издадени шестдесет и четири ex nunc и 111 ex tunc разрешения за постоянно пребиваване. Приблизително 12,500 от „заличените“ са уредили статута си в съответствие със Закона за правния статут и с изменения Закон за правния статут (виж параграфи 67, 76 и 80 по-горе). Жалбоподателите, които все още не са получили разрешения за постоянно пребиваване, можели да кандидатстват за такива по изменения Закон за правния статут.

278. Във всеки случай според правителството жалбоподателите не са доказали наличието на особени обстоятелства, които са могли да ги възпрепятстват да изчерпат вътрешноправните средства (правителството цитира Akdivar and Others срещу Турция, 16 септември 1996 г., § 69, Reports of Judgments and Decisions 1996-IV).

(b) Жалбоподателите

279. Жалбоподателите се оплакват, че вътрешноправните средства, с които са разполагали най-общо не били „достъпни“, „подходящи“ и „ефективни“ както изисква член 35 § 1 от Конвенцията, тъй като никое от тях не било в състояние да разреши по същество съответните оплаквания по Конвенцията и да осигури присъждането на подходящо обезщетение, имайки предвид по-конкретно продължителния и систематичен отказ на административните власти да се съобразят с решенията на Конституционния съд и значителното и неоправдано забавяне на законодателната власт да приеме новия закон. Да се приемат доводите на правителството би означавало на Конституционния съд да бъде възложено да правораздава по всеки отделен случай, като повтаря предходните си констатации относно общите пороци в приложимите правни норми.

280. В допълнение дори по Закона за правния статут в предходния му вид 1,250 молби за постоянно пребиваване са били отхвърлени (виж параграфи 67 и 76 по-горе), което разкривало наличието на съществени недостатъци в законодателната рамка към онзи момент. Не само за жалбоподателите, а за много от „заличените“ било обективно невъзможно да отговорят на изискванията на този закон, който в крайна сметка бил обявен от Конституционния съд за противоконституционен. Неефективността на съответните средства се разкривала например по случая на г-н Минич, който трябвало да чака дълго време за да уреди статута си, въпреки че имал две решения в своя полза, постановени от Административния съд (виж параграфи 190 и 193-194 по-горе).

281. Дори да се допусне, че средствата, на които правителството се позовава, са били „подходящи“ и „ефективни“, трима от жалбоподателите – г-н Дабетич, г-н Ристанович и г-жа Ристанович – отново не биха могли да се възползват от тях в светлината на изключителните обстоятелства в техните случаи и личното им положение, както и с оглед на общото политическо и социално положение в Словения и тоталната пасивност на административните власти. Те категорично не били в състояние да отговорят на критериите към онзи момент.

282. По-конкретно г-н Дабетич не притежавал правен статут нито в Словения нито в Италия и бил de jure и de facto лице без гражданство. Макар да не е подавал молба за разрешение за постоянно пребиваване, след постановяването на решението на Конституционния съд от 2003 г. той поискал от Министерството на вътрешните работи да издаде решение, с което да уреди статута му и подал жалба срещу бездействието на административните власти. Той освен това подал искане за словенско гражданство (виж параграфи 101‑105 по-горе), като по този начин е направил всичко, което би могло разумно да се очаква от него с цел уреждане на положението си.

283. Що се отнася до г-жа Ристанович и г-н Ристанович, не трябвало да се пренебрегва, че те били депортирани от Словения и че за тях би било много трудно да използват каквото и да е правно средство там. Накратко, средствата на разположение на тримата жалбоподатели не са им предлагали реалистични изгледи за успех. Освен това не следвало да се пренебрегва общата среда на социални и политически несгоди, претърпени от „заличените“. От „заличаването“ жалбоподателите продължавали да се намират в положение на изключителна уязвимост и несигурност.

(c) Третите страни

284. Сръбското правителство и повечето от другите участващи трети страни изтъкват, че правните средства, посочени от правителството, са се оказали неефективни и неподходящи с оглед обстоятелствата по настоящото дело.

2. Решението на камарата

285. Камарата отбелязва, че Конституционният съд е приел, че заличаването е неконституционно по различни поводи и че жалбоподателите по същество се оплакват от неизпълнението на тези решения. Позовавайки се на решението по делото Tokić and Others (цитирано по-горе, §§ 57-59), тя отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства (виж параграф 308 от решението на камарата).

3. Преценка на голямата камара

286. Основните принципи относно изчерпването на вътрешноправните средства са развити по делото Sejdovic срещу Италия ([ГК], № 56581/00, §§ 43-46, ECHR 2006‑II). Съдът ще приложи тези принципи спрямо различните правни възможности, изложени от правителството. В началото той подчертава, че правилото за изчерпване на вътрешноправните средства не е нито абсолютно, нито може да се прилага автоматично. При преценка дали това правило е спазено е важно да се имат предвид конкретните обстоятелства по всеки отделен случай. Това означава, наред с останалото, че Съдът трябва реалистично да отчете не само наличието на формални средства в правната система на засегнатата договаряща държава, но и общия правен и политически контекст, в който те се прилагат, както и конкретните обстоятелства за всеки от жалбоподателите (виж наред с другите източници, Akdivar and Others, цитирано по-горе, §§ 66 и 68-69; Orchowski срещу Полша, № 17885/04, §§ 105-106, 22 октомври 2009 г.; и Demopoulos and Others срещу Турция (реш. по допустимостта) [ГК], № 46113/99, 3843/02, 13751/02, 13466/03, 10200/04, 14163/04, 19993/04, 21819/04, § 70, ECHR 2010).

287. Правителството цитира пет различни основания, на които, според него, вътрешноправните средства не били изчерпани. Първо, двама жалбоподатели (г-н Дабетич и г-жа Ристанович) никога не са кандидатствали надлежно за разрешение за пребиваване (този довод първоначално засягаше и г-н Ристанович, който обаче в последствие е направил искане по изменения закон за правния статут и е получил разрешение за пребиваване – виж параграф 272 по-горе). Освен това никой от жалбоподателите не е подал индивидуална конституционна жалба пред Конституционния съд за да оспори конституционността на приложимото законодателство и за да се възползва от по-благоприятните разпоредби на изменения Закон за правния статут.

288. Голямата камара констатира, че в хода на производството пред нея шест жалбоподатели – г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Бериша, г-н Адеми, г-н Миничи и г-н Ристанович – са получили както ex nunc, така и ex tunc разрешения за постоянно пребиваване (виж параграф 243 по-горе). Следователно те се намират в различна фактическа ситуация от останалите двама жалбоподатели (г-н Дабетич и г-жа Ристанович), които никога не са получавали такива разрешения. Следователно Съдът ще разгледа отделно възраженията на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства по отношение на тези две групи от жалбоподатели.

(a) Двамата жалбоподатели, които никога не са получавали разрешение за пребиваване (г-н Дабетич и г-жа Ристанович)

289. Правителството твърди, че г-н Дабетич и г-жа Ристанович не са подавали надлежна молба за разрешение за пребиваване по Закона за чужденците и по Закона за правни статут (виж параграф 272 по-горе). Жалбоподателите твърдят, че за тях трябва да бъде допуснато изключение от изчерпването на вътрешноправните средства с оглед на личното им положение (виж параграф 281 по-горе).

290. Съдът констатира, че г-н Дабетич, който напуснал Словения на неустановена дата, но най-вероятно през 1990 г. 1991 г. и се заселил в Италия, където живее от тогава, не е подал надлежна молба за разрешение за пребиваване ex nunc в Словения. Той се задоволил да поиска от Министерството на вътрешните работи да му издаде допълнително ex tunc решение, уреждащо статута му (виж параграф 101 по-горе). Тази правна възможност се оказала неподходяща и решение не било издадено (виж параграфи 103-104 по-горе).

291. Г-жа Ристанович, която понастоящем живее в Сърбия, след депортирането си не е правила опити да се сдобие с разрешение за пребиваване в Словения, въпреки че решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г. разглежда и положението на тези „заличени“ лица, които са били депортирани (виж параграфи 58-59, 128 и 215 по-горе).

292. Според Съда, неизявяването от страна на г-н Дабетич и г-жа Ристанович по какъвто и да е начин на желание да пребивават в Словения, т.е. да предприемат каквито и да са подходящи правни действия с цел уреждане на статута им на пребиваващи, разкрива, че не са имали достатъчен интерес по този въпрос (виж, mutatis mutandis, Nezirović срещу Словения (реш. по допустимостта), № 16400/06, §§ 39-41, 25 ноември 2008 г.). Въпреки че, както Съдът ще установи по-късно, следващите вътрешноправни средства срещу отказ да се даде разрешение за пребиваване се оказват неефективни (виж параграфи 295-313 по-долу), г-н Дабетич и г-жа Ристанович не биха могли да се считат за освободени от задължението първо формално да кандидатстват за разрешение за пребиваване. Вместо това те са подали жалбата си до Съда без да започнат законова процедура на национално ниво, въз основа на която властите биха взели решение в тяхна полза.

293. Следователно, предварителното възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства по отношението на г-н Дабетич и г-жа Ристанович следва да бъде уважено.

294. С оглед на това жалбата по отношение на тези двама жалбоподатели следва да бъде обявена за недопустима въз основа на член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

(b) Шестимата жалбоподатели, които в крайна сметка получават разрешения за пребиваване (г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич)

(i) Индивидуални конституционни жалби

295. Правителството на първо място възразява, че тези жалбоподатели не са подали конституционна жалба по индивидуалните си дела и посочва, че редица „заличени“ лица са имали успех пред Конституционния съд (виж параграфи 273-274 по-горе).

296. Съдът отбелязва, че според практиката му, що се отнася до жалбите, подадени срещу Словения, жалбоподателите са по принцип задължени да изчерпат вътрешноправните средства пред националните съдилища и в крайна сметка да подадат конституционна жалба (виж Švarc and Kavnik срещу Словения, № 75617/01, §§ 15 и 16, 8 февруари 2007 г., и Eberhard and M. срещу Словения, № 8673/05 и 9733/05, §§ 103-107, 1 декември 2009 г.).

297. Когато Конституционният съд разглежда индивидуална конституционна жалба и отменя правен акт, нарушаващ конституционните права и свободи на лицето (виж член 60 от Закона за Конституционния съд – параграф 204 по-горе), той може също и да поправи нарушенията, извършени от държавните органи или длъжностни лица. Той може да го стори чрез признаване на оспореното право или свобода ако тази процедура е необходима с цел преодоляване на вече възникнали последици или ако това произтича от естеството на конституционното право или свобода. Словенското конституционно обжалване е сходно с това, съществуващо например в Германия, Испания или Чешката република, позволяващо на конституционните съдилища на тези държави членки да поправят нарушения на основни права и свободи (виж Riera Blume and Others срещу Испания (реш. по допустимостта), № 37680/97, ECHR 1999-II; Hartman срещу Чешката република, № 53341/99, § 49, ECHR 2003-VIII; Sürmeli срещу Германия [ГК], № 75529/01, § 62, ECHR 2006-VII; и на обратно, Apostol срещу Грузия, № 40765/02, §§ 42-46, ECHR 2006‑XIV).

298. По настоящото дело Конституционният съд вече е приел решения erga omnes, установявайки, че приложимото спрямо жалбоподателите законодателство е нарушило конституционните им права и е разпоредил предприемането на общи мерки. По-конкретно на 4 февруари 1999 г. Конституционният съд е обявил „заличаването“ за незаконно и противоконституционно (виж параграфи 41‑48 и 214 по-горе), а на 3 април 2003 г. е обявил някои разпоредби от Закона за правния статут за противоконституционни (виж параграфи 58-60 и 215 по-горе). С оглед на това трябва да се провери дали жалбоподателите все пак са били задължени да подадат конституционна жалба, искайки от Конституционния съд да върне имената им в регистъра на постоянно пребиваващите. В тази връзка заслужава да се отбележи, че жалбоподателите не оспорват твърдението на правителството, че други „заличени“ лица са имали успех при подаването на такива жалби.

299. Съдът констатира обаче, че жалбоподателите са предприели редица действия пред националните власти, в това число повечето от тях – пред съдилищата, с цел получаване на разрешение за постоянно пребиваване било по Закона за правния статут или, като например г-н Ристанович, по изменения Закон за правния статут (виж параграф 133 по-горе). За разлика от случаите на г-н Дабетич и г-жа Ристанович, тук може да се приеме, че властите са били информирани за желанието им да уредят статута си в Словения. Освен това двете водещи решения на Конституционния съд, с които са разпоредени общи мерки, не били напълно приложени в продължение на единадесет, съответно на седем години. По мнението на Съда този факт подкопава доверието в ефективността и във възможностите за успех на такива индивидуални конституционни жалби.

300. В тази връзка Съдът отбелязва, че по други дела, по които Конституционен съд е установил генерален или структурен проблем с решение, с което националните власти не са се съобразявали дълго време, това поведение се разглежда като подкопаване на авторитета на съдебната власт и на върховенството на закона (виж Broniowski срещу Полша [ГК], № 31443/96, § 175, ECHR 2004‑V, и Orchowski, цитирано по-горе, § 151).

301. В допълнение Съдът отбелязва, че Конституционният съд се е позовавал на своите две водещи решения от 1999 г. и 2003 г. във всички свои последващи решения, приемайки в решението си от 10 юни 2010 г., че неизпълнението на водещото му решение от 2003 г. представлява ново нарушение на Конституцията (виж параграф 73 по-горе).

302. Накрая, Съдът не може да пренебрегне факта, че жалбоподателите, които не са разполагали с никакви словенски документи за самоличност в продължение на няколко години, са били поставени в положение на правна неопределеност, и с оглед на това в ситуация на уязвимост и правна несигурност (виж, mutatis mutandis, Tokić and Others, цитирано по-горе, §§ 57-59, и Halilović срещу Босна и Херциговина, № 23968/05, § 22, 24 ноември 2009 г.).

303. С оглед на изложените съображения и по-конкретно отчитайки общата продължителност на административните производства, образувани от жалбоподателите и усещането за безпомощност и фрустрация, което неизбежно е предизвикано от продължителното бездействие на властите, въпреки на теория задължителните решения на Конституционния съд, Съдът приема, че при конкретните обстоятелства по настоящото дело жалбоподателите не са били задължени да подават индивидуални конституционни жалби.

304. Това решение се ограничава до конкретните обстоятелства по настоящото дело и не може да се тълкува като общо заключение в смисъл, че жалбата до Конституционния съд никога не може да бъде средство, което да трябва да се използва в Словения по дела за неизпълнение на решения, в които този съд е предвидил общи мерки (виж, mutatis mutandis, Selmouni срещу Франция [ГК], № 25803/94, § 81, ECHR 1999‑V, и Tokić and Others, цитирано по-горе, § 59).

(ii) Искане за преценка по принцип на конституционността на законодателството

305. По-нататък правителството твърди, че жалбоподателите са могли да подадат искане за разглеждане по принцип на конститеционността на законодателството (виж параграф 275 по-горе). Жалбоподателите оспорват ефективността на средството.

306. Съдът отбелязва, че водещите решения на Конституционния съд от 1999 г. и 2003 г. са приети в резултат на инициатива на някои „заличени“ лица и Асоциацията на „заличените“ (виж параграфи 40, 58 и 214-215 по-горе), докато никой от жалбоподателите преди това не е обжалвал съответните разпоредби от Закона за чужденците и Закона за правния статут пред Конституционния съд. Само г-н Ристанович наскоро е подал жалба срещу разпоредбите на изменения Закон за правния статут, която е обединена с жалбата, подадена от сдружението Гражданска инициатива на „Заличените“ и с жалбите, подадени от петдесет и едно други лица (виж параграф 81 по-горе). Понастоящем производството е висящо.

307. Съдът обаче не може да не припомни, че водещите решения на Конституционния съд от 1999 г. и 2003 г. и двете определящи общи мерки не са били изцяло приложени в продължение на няколко години (виж параграф 298 по-горе). Същността на оплакванията на жалбоподателите към онзи момент вече е била разгледана в тези водещи решения (виж, mutatis mutandis, D.H. and Others срещу Чешката република [ГК], № 57325/00, § 122, ECHR 2007-IV). Следователно жалбоподателите не са били длъжни да подават допълнителна жалба за преразглеждане по принцип на конституционността на оспорваното законодателство, тъй като тя по същество би дублирала жалбите, които са били подадени и разгледани преди това.

(iii) Измененият Закон за правния статут

308. Преди издаването на разрешенията за пребиваване на шестимата жалбоподатели по време на производството пред голямата камара, правителството поддържа също така, че някои от жалбоподателите са пропуснали да подадат искания по изменения Закон за правния статут, който според него бил редовен инструмент, уреждащ подробно статута на „заличените“ (виж параграф 276 по-горе). Той влязъл в сила на 24 юли 2010 г. (виж параграф 76 по-горе), почти незабавно след постановяването на решението на камарата от 13 юли 2010 г., с което оплакванията на жалбоподателите по членове 8, 13 и 14 от Конвенцията са обявени за допустими (виж параграф 9 по-горе).

309. Според практиката на Съда възражения за неизчерпване на вътрешноправните средства, направени след като жалбата е била обявена за допустима не могат да се вземат предвид във фазата по същество (виж Demades срещу Турция (мотиви), № 16219/90, § 20, 31 юли 2003 г., и Lordos and Others срещу Турция (мотиви), № 15973/90, § 41, 2 ноември 2010 г.). По настоящото дело измененият Закон за правния статут е влязъл в сила след като оплакванията на жалбоподателите са били обявени за допустими. По тази причина възражението на правителството в тази част не може да бъде уважено.

(iv) Производство по предоставяне на гражданство във връзка с четиримата жалбоподатели, които са кандидатствали за словенско гражданство

310. Правителството твърди също, че четирима жалбоподатели – г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Минич, и г-н Адеми, които са подали молби за словенско гражданство, не са изчерпали надлежно вътрешноправните средства.

311. Голямата камара констатира, че оплакванията на жалбоподателите относно невъзможността да получат словенско гражданство са обявени от камарата за несъвместими ratione temporis с разпоредбите на Конвенцията (виж параграфи 231 и 236 по-горе). Следователно голямата камара има юрисдикция да разгледа оплакванията на жалбоподателите само доколкото се отнасят до статута им на пребиваващи в Словения (виж параграф 237 по-горе).

312. При тези обстоятелства Съдът е на мнение, че молбата за словенско гражданство не е средство, целящо да разреши по същество оплакванията на жалбоподателите, както е определено в решението по допустимостта на жалбата. Следователно не е необходимо да се разглежда дали това средство е било ефективно и достъпно.

(v) Заключение

313. По изложените съображения предварителното възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства по отношение на шестимата жалбоподатели, получили разрешения за постоянно пребиваване, следва да бъде отхвърлено.

II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

314. Жалбоподателите твърдят, че са били произволно лишени от възможността да запазят статута си на постоянно пребиваващи в Словения. Те се позовават на член 8 от Конвенцията:

„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот, на жилището и на тайната на кореспонденцията.

2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“

A. Доводи на страните

1. Жалбоподателите

315. Жалбоподателите твърдят, че не са били в състояние да подадат формално искане за гражданство в краткия срок, установен в националното законодателство. В резултат на това на 26 февруари 1992 г. имената им били незаконно „заличени“ от Регистъра. Жалбоподателите г-н Курич, г-н Дабетич, а в началото и г-н Адеми, не могли да придобият и гражданство на някои от другите държави правоприемници на СФРЮ и станали de facto лица без гражданство. В последствие жалбоподателите не били в състояние успешно да кандидатстват за постоянно пребиваване в Словения до влизането в сила на изменения Закон за правния статут през 2010 г.

316. Пред камарата жалбоподателите посочват, че разпоредбите на Закона за чужденците не са били достъпни и предвидими с оглед на последиците си. Що се отнася до достъпността, властите не предоставили подходяща и подробна информация на всички засегнати лица. Относно предвидимостта Законът за чужденците не се прилагал изрично спрямо „заличените“, доколкото бил въведен за да урежда статута на незаконните чужденци. Освен това жалбоподателите разглеждат цялостното поведение на словенските власти като произволно. Оспорваната намеса не е била пропорционална на предполагаемо преследваната цел, а именно контрол на влизането и пребиваването на чужденци, тъй като жалбоподателите са имали постоянно пребиваване в Словения към момента на нейната независимост.

317. Жалбоподателите по същество споделят констатациите на камарата и настояват пасивното отношение на правителството да бъде осъдено по-категорично. Твърдят, че не са били надлежно информирани за последиците от неуспешно кандидатстване за словенско гражданство. Публичните съобщения и публикациите във вестници не били достатъчни. „Заличаването“ било извършено произволно без никакво правно основание и тайно, като били засегнати 25 671 лица.

318. Едва през 1999 г., след решението на Конституционния съд, „заличените“ започнали да разбират какво се е случило в действителност. В следващите години решенията на Конституционния съд били системно и произволно пренебрегвани от правителството и парламента. Новият рамков закон – измененият Закон за правния статут, бил гласуван единадесет години след първото водещо решение относно незаконността на „заличаването“ и седем години след второто водещо решение. Противно на правителството, жалбоподателите твърдят, че от гласуването на закона няма действителна промяна в политиката на словенските власти.

319. На „заличените“ не само им бил отказан достъп до словенско гражданство, но също били лишени от какъвто и да е правен статут, даващ им „правото да имат права“. Това било сериозно посегателство над човешкото достойнство. „Заличаването“ непоправимо засегнало личния и семейния им живот по член 8 от Конвенцията, който защитавал и правото да се поддържат данните за самоличността на едно лице като отделно човешко същество (жалбоподателите цитират, inter alia, Christine Goodwin срещу Обединеното кралство [ГК], № 28957/95, § 90, ECHR 2002‑VI, и Mikulić срещу Хърватия, № 53176/99, § 53, ECHR 2002‑I). От пълноправни граждани те се превърнали в незаконни чужденци за една нощ. Някои от тях се превърнали в лица без гражданство и живели в продължение на двадесет години в най-несигурна ситуация и били сериозно възпрепятствани в упражняването на основните си човешки права. Трудностите, които „заличените“ трябвало да преодоляват, се илюстрирали от личните истории на жалбоподателите.

320. Правителството продължавало да подценява незаконността и произвола на „заличаването“. Несъстоятелността на довода на правителството, че пребиваването на „заличените“ било толерирано, се разкривала от обстоятелството, че много от тях били принудително депортирани от Словения, в това число петима от настоящите жалбоподатели.

321. Правителството подценявало също и последиците, произтичащи от решенията на Конституционния съд от 1999 г. и 2003 г. Основната законодателна рамка и нейното прилагане от компетентните административни власти били явно неадекватни. Повечето от жалбоподателите получили разрешенията си за пребиваване съвсем наскоро въз основа на изменения Закон за правния статут. Въпреки това положението им още не било уредено поради липсата на финансова компенсация.

322. Що се отнасяло до изменения Закон за правния статут досега били издадени само тридесет разрешения. Според официалните данни приблизително 13 000 „заличени“ лица все още очаквали положението им да бъде уредено. Следователно ставало ясно, че последиците на решението на Съда биха се разпрострели отвъд конкретното положение на всеки от жалбоподателите, доколкото решението ще засегне цялата категория „заличени“ лица.

323. Относно отправената от правителството критика към констатациите на камарата за липсата на гражданство, камарата във всеки случай не е постановявала, че „заличаването“ като такова е причинило липсата на гражданство или че нарушенията на правата на жалбоподателите произтичат от липсата на гражданство, но го отбелязала като безспорен обективен факт. Според жалбоподателите камарата е могла да отиде и по-далеч в преценката си за действителното въздействие на заличаването върху правото на гражданство, като отчете приложимите материални и процесуални правила на международното право относно избягването на липсата на гражданство. „Заличаването“ е създало фактическа ситуация, в която е било много по-трудно, а понякога и невъзможно, за жалбоподателите да уредят гражданството си в съответствие с приложимото законодателство в Словения или в другите бивши републики на СФРЮ.

324. Предположението на правителството, че всеки гражданин на бившата СФРЮ е следвало да запази предишното си гражданство на съответната република не било изцяло вярно. Докладвани са множество случаи, разкриващи обратното, като този на г-н Дабетич (виж параграф 97 по-горе). Г-н Адеми едва наскоро, през август 2010 г. получил македонски паспорт (виж параграф 172 по-горе). Правителството не е дало никакво обяснение на ситуациите, в които едно лице не е имало гражданството на никоя от републиките. Тази ситуация възниквала по-конкретно ако засегнатото лице е родено в Словения с родители, които са граждани на друга република или които нямат гражданство на никоя република. От 1968 г. практиката е била гражданството на лицето да се въвежда в регистрите, водени в Словения, но съответните данни на практика често не се съобщавали на републиката по произход въпреки съществуващото законодателство. В момента на разпадането на СФРЮ правителството е било задължено да предостави на всички лица, живеещи в Словения, избор между придобиване на словенско гражданство и разрешение за пребиваване.

2. Правителството

325. Пред камарата правителството изтъква, че събитията от 1991 г. са свързани с историческо създаване на нова държава и че от една страна било необходимо бързо да се идентифицира кръгът от граждани с оглед парламентарни избори, а от друга страна да се уреди статутът на чужденците, в това число на гражданите на другите бивши републики на СФРЮ с постоянно пребиваване в Словения. Този решаващ момент в създаването на една нова държава налагал бързото приемане на решения с оглед належаща социална нужда. Както според Изявлението за добри намерения, така и съгласно законодателството за независимостта (виж параграфи 21-22 и 24-25 по-горе), Република Словения позволила на гражданите на други бивши републики на СФРЮ с постоянно пребиваване на територията й, да придобият словенско гражданство по натурализация в съответствие с изключително благоприятни условия. Тези които не са се възползвали от тази възможността са станали чужденци и е следвало да уредят статута си. В областта на имиграцията държавата може не само да регулира престоя и пребиваването на чужденци, но и да предприема възпиращи мерки като например депортиране. Ето защо било необходимо да се приеме подходящо законодателство, което да е достъпно за жалбоподателите и предвидимо с оглед последиците си, с цел гарантиране на обществената сигурност. Такова законодателство било необходимо в едно демократично общество и пропорционално на преследваните цели.

326. Пред голямата камара правителството признава, че „заличаването“ е било незаконно и е довело до противоконституционно положение. В последните години то изцяло се съобразило с решенията на Конституционния съд с оглед отстраняване на последиците на заличаването: на 24 юли 2010 г. влязъл в сила измененият Закон за правния статут, а през 2009 г., след промени в правителството, Министерството възстановило издаването на разрешения за постоянно пребиваване ex tunc. Освен това били използвани различни медии за предоставяне на информация на „заличените“ (например брошура, интернет и безплатна телефонна линия). Решението на камарата не е придало достатъчна тежест на тези действия.

327. През 1991 г. жалбоподателите вече са били достатъчно информирани чрез публикации в Официален вестник и в пресата относно възможността за уреждане на статута им и необходимостта да се сдобият с разрешение за постоянно или временно пребиваване ако желаят да продължат да живеят в Словения в съответствие с общите разпоредби на Закона за чужденците (член 16). Между 1992 г. и 1997 г. били издадени общо 4 893 такива разрешения, а съответните условия били тълкувани благоприятно. По Закона за правния статут и Изменения закон за правния статут били предоставени приблизително 12 500 разрешения за постоянно пребиваване (виж параграфи 67, 76 и 80 по-горе).

328. Освен това макар член 8 от Конвенцията да не може да се тълкува като гарантиращ право на определен вид разрешение за пребиваване, и макар изборът на най-подходящи средства за гарантиране спазването на правата, залегнали в Конвенцията да е въпрос, предоставен на самите национални власти (правителството цитира Sisojeva and Others, цитирано по-горе, § 91), Република Словения е решила да предостави на „заличените“ разрешение за постоянно пребиваване с обратно действие, което било най-благоприятния правен статут за чужденци. Това надхвърляло минимума, изискван по Конвенцията.

329. Правителството оспорва по-конкретно твърденията, съдържащи се в решението на камарата относно проблема с липсата на гражданство. То подчертава, че „заличаването“ е довело единствено до прекратяване на регистрацията за постоянно пребиваване и нямало влияние върху гражданството на лицето. Следователно заключенията на камарата по този въпрос били юридически и фактически неточни.

330. Правителството обръща внимание върху разбирането за „двойно гражданство“: по принцип всички граждани на СФРЮ имали гражданството на някоя от републиките. Доколкото системата в СФРЮ не е допускала липса на гражданство, разпадането на СФРЮ не би могло да доведе до този резултат.

3. Третите страни

331. Инициативата за правосъдие на Отворено общество твърди, че процес, в резултат на който лицата са изложени на опасност да бъдат произволно лишени от гражданството си и да останат лица без гражданство, оказва толкова дълбоко въздействие върху жертвите, че да представлява намеса по смисъла на член 8 от Конвенцията. Според данни на UNHCR в края на 2009 г. в Словения живеят 4 090 граждани на бившата СФРЮ, които са били заличени през 1992 г. и понастоящем са лица без гражданство. Според проучване на Европейския съюз след 2002 г. само пет лица без гражданство са били натурализирани в Словения.

332. Според обичайното международно право имало позитивно задължение да се избягва липсата на гражданство и да се облекчават условията на лицата, останали без гражданство, особено в случаите на правоприемство между държави. Лицата без гражданство били маргинализирани и особено уязвими. Инициативата за правосъдие на Отворено общество се позовава на разпоредбите на Европейската конвенция за гражданството, която специално подчертава значението на обичайното пребиваване в правилата за гражданството, понятието за „естествена и ефективна връзка“ и задължението на държавата да улеснява придобиването на гражданство от лица без гражданство, обичайно пребиваващи на територията й, и особено от деца.

333. Освен това Конвенцията на Съвета на Европа за избягване на липсата на гражданство във връзка с правоприемството на държавите е влязла в сила на 1 август 2010 г. Обяснителният доклад сочи, че избягването на липсата на гражданство представлява част от обичайното международно право, обвързващо Словения дори тя да не е ратифицирала този договор.

334. Сериозни проблеми, свързани с липса на гражданство, са възникнали в контекста на правоприемството на държавите от СФРЮ. Сред групата на „заличените“ в Словения значителна част са останали без гражданство. Обстоятелството, че държавите правоприемници на СФРЮ са предпочели да предоставят гражданство въз основа на списъка с имената от регистрите на гражданите на съответната република влече определени последици: някои граждани на бившата СФРЮ не са притежавали или не са могли да установят гражданството си на определена република по различни причини (унищожаване на документи или регистри в хода на въоръжен конфликт, невъзможност да се получи потвърждение за гражданството на лицето в дадена република по месторождение, и т. н.). UNHCR разполагал със съществена информация и програми за правна помощ на място в продължение на години в пет от държавите правоприемници. От тази ситуация непропорционално са били засегнати уязвими групи, особено малцинствени групи от други бивши републики и роми.

335. Усилията на правителството да уреди статута на „заличените“ чрез издаване на разрешение за пребиваване по собствена инициатива и чрез прилагане на изменения закон за правния статут се приветствали. UNHCR обаче оставал загрижен, че тези реформи не позволявали на всички засегнати от заличаването лица да получат разрешение за постоянно пребиваване и гражданство поради наложените тежки изисквания. Другите трети страни участници в основни линии споделят твърденията на Инициативата за правосъдие на Отворено общество.

B. Решение на камарата

336. Камарата е констатирала, че преди 1991 г. жалбоподателите са имали законно постоянно пребиваване на територията на Словения в съответствие с приложимото към онзи момент законодателство на СФРЮ, в продължение на години, а повечето от тях за десетилетия, и са притежавали по-силен статут на пребиваващи в сравнение с дългосрочните мигранти. Всички те са прекарали съществена част от живота си в Словения и там са изградили мрежа от лични, социални, културни, езикови и икономически отношения, съставящи личния живот на всяко живо същество, като повечето от тях са създали семейства в Словения или са поддържали връзки със семействата си, живеещи там.

337. Камарата е достигнала до заключението, че по онова време жалбоподателите са водели в Словения личния или семейния си живот по смисъла на член 8 § 1 от Конвенцията. Освен това последиците от „заличаването“ и продължителния отказ на словенските власти да уредят напълно ситуацията на жалбоподателите представлявали намеса в упражняването на правата им по член 8 от Конвенцията, по-конкретно в случаите на липса на гражданство (виж параграфи 348-361 от решението на камарата).

338. Относно въпроса дали намесата е била „в съответствие със закона“ съгласно параграф 2 от член 8, камарата е приела, че според Конституционния съд „заличаването“ е незаконно и не е открила причина да приеме нещо различно от решенията на този съд. С оглед на това камарата е установила нарушение на член 8 също и в светлината на приложимите международноправни стандарти за избягване на липсата на гражданство, по-специално в случаите на правоприемство на държави (виж параграфи 362-376 от решението на камарата).

C. Преценка на голямата камара

1. Приложимост на член 8 към оплакванията на жалбоподателите

339. В началото голямата камара констатира, че правителството не е оспорило пред нея, че заличаването и неговите последици са имали неблагоприятен ефект за жалбоподателите и представляват намеса в техния „личен или семеен живот“ по смисъла на член 8 § 1 от Конвенцията (виж Slivenko срещу Латвия [ГК], № 48321/99, § 96, ECHR 2003‑X). Разглеждайки доводите на двете страни голямата камара не намира основание да се отклони от констатациите на камарата, че макар заличаването да е извършено преди 28 юни 1994 г., когато Конвенцията влиза в сила за Словения, към онзи момент жалбоподателите са водили личния или семейния си живот по смисъла на 8 § 1 от Конвенцията в Словения и че „заличаването“ е представлявало и продължава да бъде намеса в правата им по член 8 (виж параграф 337 по-горе).

340. Остава да се разгледа дали намесата е била в съответствие с втория параграф на член 8 от Конвенцията, т.е. дали е била в съответствие със закона, преследвала ли е една или повече от легитимните цели, изброени в този параграф и била ли е „необходима в едно демократично общество“.

2. Оправдание на намесата

(a) Била ли е намесата „в съответствие със закона“?

341. Според установената практика на Съда изразът „в съответствие със закона“ изисква оспорваната мярка да има някакво основание в националното законодателство, но той се отнася и до качеството на съответния закон, изисквайки той да бъде достъпен за засегнатите лица и предвидим по отношение на последиците си (виж Amann срещу Швейцария [ГК], № 27798/95, § 50, ECHR 2000-II, и Slivenko, цитирано по-горе, § 100).

342. Съдът констатира, че заличаването на имената на жалбоподателите от Регистъра, заедно с имената на повече от 25 000 други граждани на бившата СФРЮ, е извършено в резултат на съвместното прилагане на две разпоредби от законодателството за независимостта, приети на 25 юни 1991 г.: член 40 от Закона за гражданството и член 81 то Закона за чужденците (виж параграфи 25 и 27 по-горе). Тези граждани на бившата СФРЮ, притежаващи гражданство на някоя от другите републики и пребиваващи постоянно в Словения, които са пропуснали да подадат молби за словенско гражданство до 25 декември 1991 г. или чиито молби са били отхвърлени, са попаднали под втората алинея на член 81 от Закона за чужденците. На 26 февруари 1992 г., когато последната разпоредба станала пряко приложима, жалбоподателите се превърнали в чужденци.

343. Съдът приема, член 40 от Закона за гражданството и член 81 от Закона за чужденците са били правни инструменти, достъпни за всяко заинтересовано лице. Следователно жалбоподателите са могли да предвидят, че пропускайки да кандидатстват за словенско гражданство, те ще бъдат третирани като чужденци. Според Съда обаче те не биха могли разумно да очакват, при липсата на каквато и да е разпоредба в този смисъл, че статутът им на чужденци ще влече незаконност на пребиваването им на словенска територия и ще доведе до такава крайна мярка като „заличаването“. В тази връзка трябва да се припомни, че „заличаването“ е извършено автоматично и без предварително уведомяване. Жалбоподателите не са имали и възможност да го обжалват пред компетентните национални власти или да дадат обяснение за причините, поради които са пропуснали да кандидатстват за словенско гражданство. Липсата на уведомяване или лично информиране е била в състояние да ги заблуди, че статутът им на пребиваващи не е променен и че могат да продължат да пребивават и работят в Словения, както са го правили в продължение на години. В действителност те са разбрали по случайност за „заличаването“ (виж параграфи 89, 111, 126, 137, 162 и 177 по-горе). Следователно възниква сериозно съмнение относно предвидимостта на оспорваната мярка.

344. Освен това Съдът не може да не отдаде значителна тежест на обстоятелството, че във водещото си решение от 4 февруари 1999 г. Конституционният съд е приел, че прехвърлянето на имената на „заличените“ от Регистъра на постоянно пребиваващите в Регистъра на чужденците без разрешение за пребиваване е без правно основание по вътрешното право. Нито Законът за чужденците, нито Законът за установяване на пребиваването и регистрация на населението са предвиждали подобна ex lege дерегистрация и прехвърляне на данни (виж параграфи 41 и 214 по-горе). По-нататък Конституционният съд е установил, че липсва правна норма, която да урежда преминаването на правния статут на „заличените“ в статут на чужденци, живеещи в Словения. Членове 13 и 16 от Закона за чужденците (виж параграф 207 по-горе) били предвидени за чужденци, влизащи в Словения, поради което не се прилагали спрямо жалбоподателите (виж параграфи 41-42, 44-45 и 214 по-горе). Следователно съществувал правен вакуум в действащото тогава законодателство по отношение на онези граждани на бивша СФРЮ, притежаващи гражданство на някоя от другите републики, попаднали в обхвата на втората алинея на член 81 от Закона за чужденците, доколкото не е имало процедура за издаване на разрешения за постоянно пребиваване. Съгласно член 13 от Закона за чужденците те са могли да кандидатстват единствено за разрешение за временно пребиваване като чужденци, влизащи в Словения с валидна виза, желаещи да останат за по-дълго време на словенска територия.

345. В допълнение от административните циркулярни писма, изпратени от Министерството на вътрешните работи до административните служби, по-конкретно тези то 27 февруари и 15 юни 1992 г. относно прилагането на Закона за чужденците, тълкуването на член 81 и воденето на регистрите (виж параграфи 28, 30 и 35 по-горе), става ясно, че словенските власти към онзи момент са били наясно с отрицателните последици от заличаването, което е било извършено тайно. По дефиниция тези административни циркулярни писма не са били достъпни за жалбоподателите.

346. С оглед на това Съдът приема, че до 8 юли 1999 г., когато е приет Законът за правния статут, оспорваното словенско законодателство и административна практика, довели до „заличаването“, не са изпълнявали изискуемите стандарти за предвидимост и достъпност, установени в практиката на Съда.

347. Вярно е, че след решението на Конституционния съд от 4 февруари 1999 г., на 8 юли 1999 г. е приет законът за правния статут с цел уреждане на положението на заличените (виж параграфи 49-50 по-горе). На 3 април 2003 г. обаче Конституционният съд приел, че някои разпоредби на Закона за правния статут са противоконституционни, тъй като по-конкретно не предвиждат предоставянето на заличените на разрешение за постоянно пребиваване за минал период и не уреждат положението на тези, които са били депортирани (виж параграфи 58-60 и 215 по-горе). В заключение, изпълнението на посоченото решение на Конституционния съд, с което се разпореждали общи мерки, отнело повече от седем години - до 24 юли 2010 г., когато бил приет измененият закон за правния статут (виж параграф 76 по-горе).

348. Следователно поне до 2010 г. вътрешното законодателство не уреждало ясно последиците от „заличаването“ и статута на пребиваване на тези, спрямо които е било приложено. Следователно жалбоподателите не само че не са могли да предвидят оспорената мярка, но не са могли да предвидят и последиците й за личния или семейния им живот.

349. Това е достатъчно за Съда, за да достигне до заключението, че намесата в правата на жалбоподателите по член 8 не е била „в съответствие със закона“ и че тази разпоредба е била нарушена.

350. С оглед конкретните обстоятелства по настоящото дело обаче, и като се имат предвид всеобхватните последици от „заличаването“, Съдът намира за необходимо да разгледа дали мярката е преследвала легитимна цел и дали е била пропорционална на нея, освен липсата на достатъчно правно основание.

(b) Преследвала ли е намесата легитимна цел?

351. Правителството поддържа, че по времето на създаването на новата държава законодателството за независимостта е преследвало легитимната цел за защита на националната сигурност. Освен това правото на държавата да контролира влизането и пребиваването на чужденците на нейната територия предполагало, че тя може да предприема мерки за разубеждаване, като например депортиране, срещу лица, нарушаващи емиграционните закони (виж параграф 325 по-горе).

352. Съдът смята, че целта на законодателството за независимостта и на мерките, предприети по отношение на жалбоподателите не може да бъде отделена от по-широкия контекст на разпадането на СФРЮ, извоюването на независимостта на Словения през 1991 г. и изграждането на действаща политическа демокрация, предполагащи идентифицирането на „кръга от словенски граждани“ с оглед провеждането на парламентарни избори. Оспорваната намеса („заличаването“) трябва да се разглежда в тази обща рамка.

353. С оглед на това Съдът констатира, че с приемането на законодателството за независимостта, съдържащо възможност за всички граждани на другите бивши републики от СФРЮ, пребиваващи в Словения, да придобият словенско гражданство, само в един кратък период от време, словенските власти са се стремили да очертаят „кръга от словенски граждани“ и по този начин да защитят интересите на националната сигурност на държавата (виж, mutatis mutandis, Slivenko, цитирано по-горе, §§ 110-111) – легитимна цел по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията.

(c) Била ли е намесата „необходима в едно демократично общество“?

354. Това законодателство за независимостта обаче е имало отрицателни последици за тези граждани на бившата СФРЮ, които не са кандидатствали за словенско гражданство в предвидения шестмесечен срок и които в последствие са се превърнали в чужденци, пребиваващи незаконно на словенска територия поради „заличаването“ на имената им от Регистъра на постоянно пребиваващите. Съдът ще прецени съвместимостта на тази мярка с правото на жалбоподателите на зачитане на личния и семейния им живот. Той припомня, че мярка, намесваща се в правата, гарантирани от член 8 § 1 от Конвенцията, може да се разглежда като „необходима в едно демократично общество“ ако е предприета за да се отговори на неотложна социална нужда и ако използваните средства са пропорционални на преследваните цели. Задачата на Съда се състои в проверка дали оспорваната мярка е спазила справедливия баланс между засегнатите интереси, а именно личните права, защитени от Конвенцията от една страна, и интересите на обществото от друга (виж Slivenko, цитирано по-горе, § 113).

355. Според практиката на Съда Конвенцията не гарантира правото на чужденец да влиза или пребивава в конкретна държава и високодоговарящите държави имат право, в рамките на установеното международно право и в съответствие с договорните си задължения, в това число и тези по Конвенцията, да упражняват контрол върху влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци (виж наред с много други източници, Chahal срещу Обединеното кралство, 15 ноември 1996 г., § 73, Reports 1996‑V; El Boujaïdi срещу Франция, 26 септември 1997 г., § 39, Reports 1997‑VI; Baghli срещу Франция, № 34374/97, § 45, ECHR 1999‑VIII; Boultif срещу Швейцария, № 54273/00, § 39, ECHR 2001‑IX; Üner срещу Холандия [ГК], № 46410/99, § 54, ECHR 2006‑XII; и Slivenko, цитирано по-горе, § 115). Мерките за ограничаване на правото на пребиваване в дадена страна могат обаче в някои случаи да водят до нарушение на член 8 от Конвенцията, ако водят до непропорционални последици за личния или семейния живот на засегнатите лица (виж Boultif, цитирано по-горе, § 55; Slivenko, цитирано по-горе, § 128; Radovanovic срещу Австрия, № 42703/98, §§ 36‑37, 22 април 2004 г.; и Maslov срещу Австрия [ГК], № 1638/03, § 100, ECHR 2008).

356. По настоящото дело жалбоподателите, които преди обявяването на независимостта на Словения са пребивавали законно в Словения в продължение на години като граждани на бившата СФРЮ, са се ползвали от широк кръг социални и политически права. В резултат на „заличаването“ те са претърпели редица неблагоприятни последици, като например унищожаването на документите им за самоличност, загубата на възможност за работа, липсата на здравно осигуряване, невъзможността да подновят документите си за самоличност или свидетелствата си за управление, както и трудности при уреждане на пенсионните им права. В действителност правният вакуум в законодателството за независимостта (виж параграф 344 по-горе) е лишил жалбоподателите от правния им статут, който преди това им е осигурявал достъп до широк кръг от права.

357. Както се твърди „заличаването“ било последица от пропуска им да кандидатстват за получаване на словенско гражданство. Съдът обаче посочва, че чужденец, законно пребиваващ в дадена държава може да поиска да продължи да живее в тази държава без да е необходимо да става неин гражданин. Както се вижда от трудностите, пред които са били изправени жалбоподателите при получаването на валидно разрешение за пребиваване в продължение на много години, словенското законодателство не е приело разпоредби, позволяващи на гражданите на бившата СФРЮ, притежаващи гражданство на някоя от другите републики, да уредят статута си на пребиваващи ако са предпочели да не стават словенски граждани или ако са пропуснали да го сторят. Такива разпоредби не биха подкопали легитимните цели за контрол на пребиваването на чужденците или за идентифициране на кръга от словенски граждани.

358. В тази връзка Съдът припомня, че макар основната цел на член 8 е да защитата на личността срещу произволни действия на държавните власти, той не принуждава държавите да се въздържат от подобна намеса: в допълнение към това негативно задължение могат да съществуват позитивни задължения, неотделими от ефективно „зачитане“ на личния или семейния живот, по-конкретно в случай на дългосрочни мигранти като жалбоподателите (виж, mutatis mutandis, Gül срещу Швейцария, 19 февруари 1996 г., § 38, Reports 1996-I; Ahmut срещу Холандия, 28 ноември 1996 г., § 67, Reports 1996‑VI; и Mehemi срещу Франция (№ 2), № 53470/99, § 45, ECHR 2003‑IV).

359. Съдът е на мнение, че при конкретните обстоятелства по настоящото дело, уреждането на статута на пребиваване на гражданите на бившата СФРЮ е било необходима стъпка, която държавата е трябвало да предприеме за да гарантира, че пропускът да се получи словенско гражданство няма да засегне непропорционално правата на „заличените“ по член 8. Липсата на такава уредба и продължителната невъзможност да се получи валидно разрешение за пребиваване са нарушили справедливия баланс, който е следвало да бъде спазен между легитимната цел за защита на националната сигурност и ефективното зачитане на правото на жалбоподателите на личен и семеен живот.

(d) Заключение

360. Съдът намира, че въпреки усилията, положени след решенията на Конституционния съд от 1999 г. и 2003 г., както и напоследък с приемането на изменения Закон за правния статут, словенските власти не са отстранили напълно и с изискуемата бързина общия характер на „заличаването“ и тежките последици за жалбоподателите.

361. По изложените съображения оспорените мерки не са били нито „предвидени в закона“, нито „необходими в едно демократично общество“ за постигане на легитимната цел за защита на националната сигурност.

362. Следователно има нарушение на член 8 от Конвенцията.

III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

363. Жалбоподателите твърдят, че не са имали на разположение ефективно средство във връзка с оплакванията си по член 8 от Конвенцията.

Те се позовават на член 13 от Конвенцията, който гласи следното:

„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“

A. Доводи на страните

1. Жалбоподателите

364. Позовавайки се на решението на Съда по делото M.S.S. срещу Белгия и Гърция ([ГК], № 30696/09, § 291, ECHR 2011), и на доводите, изложени в параграфи 279-280 по-горе жалбоподателите твърдят, че никое от средствата, с които са разполагали по онова време, не се е оказало в състояние да разреши по същество оплакванията им по член 8 от Конвенцията и да им осигури присъждането на подходяща компенсация.

365. Въпреки водещите решения на Конституционния съд правителството дори не е пожелало да издаде разрешение за пребиваване ex tunc на лицата, които вече са разполагали с разрешения ex nunc, камо ли да приеме изчерпателна правна уредба на проблема, възникнал от заличаването в продължение на много години.

2. Правителството

366. Правителството поддържа, че правните средства за защита на разположение на жалбоподателите – административното производство, индивидуалната конституционна жалба и искът за вреди – са били както достъпни, така и ефективни съгласно член 13 от Конвенцията.

3. Третите страни

367. Третите страни изтъкват, че в резултат на продължителното бездействие на държавата да приложи решението на Конституционния съд от 3 април 2003 г., което е било правно обвързващо, правото на жалбоподателите на ефективно правно средство за защита е било нарушено поради липсата на политическа воля.

B. Решението на камарата

368. Камарата е установила нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията поради несъобразяването с водещите решения на Конституционния съд и е приела, че правителството не е доказало, че средствата на разположение на жалбоподателите са били ефективни (виж параграфи 383-386 от решението на камарата).

C. Преценката на голямата камара

369. Както Съдът е имал много поводи да приеме, член 13 от Конвенцията гарантира наличието на национално ниво на правно средство за защита по същество на правата и свободите по Конвенцията в каквато и форма те де са гарантирани във вътрешното законодателство. Следователно член 13 изисква предоставянето на вътрешноправно средство за разглеждане по същество на „обосновано оплакване“ по Конвенцията и за присъждане на подходяща компенсация (виж Kudła срещу Полша [ГК], № 30210/96, § 157, ECHR 2000-XI).

370. Съдът вече установи, че заличаването на жалбоподателите представлява нарушение на член 8 от Конвенцията (виж параграф 362 по-горе). Следователно оплакванията на жалбоподателите в тази връзка са „обосновани“ за целите на член 13.

371. Съдът се позовава на констатацията си, че правителството не е доказало, че средствата на разположение на жалбоподателите са били „подходящи“ и „ефективни“ с оглед да бъде поправено към онзи момент твърдяното нарушение на член 8 от Конвенцията (виж параграфи 295-313 по-горе).

372. Следователно има нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията.

IV. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

373. Жалбоподателите твърдят, че при упражняване на правата им по член 8 от Конвенцията са били дискриминирани на основата на националния им произход спрямо други чужди граждани (т. нар. „действителни“ чужденци), които продължавали да живеят в Словения въз основа на разрешения за временно или постоянно пребиваване.

374. Те се позовават на член 14 от Конвенцията, който гласи следното:

„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“

A. Доводи на страните

1. Жалбоподателите

375. Жалбоподателите твърдят, че са третирани по-неблагоприятно от „действителните“ чужденци, които са живели в Словения отпреди независимостта и чиито разрешения за постоянно пребиваване са останали валидни съгласно член 82 от Закона за чужденците.

376. Според жалбоподателите проблемът с дискриминационното третиране на „заличените“ е една от основните особености на настоящото дело и голямата камара следва да разгледа по същество оплакването им по член 14 (цитират Chassagnou and Others срещу Франция [ГК], № 25088/94, 28331/95 и 28443/95, § 89, ECHR 1999‑III, и Начова и други срещу България [ГК], № 43577/98 и 43579/98, §§ 160-168, ECHR 2005‑VII). Подчертават, че самият Конституционен съд е потвърдил наличието на дискриминация. Ако продължителното право на пребиваване на „действителните“ чужденци е било признато от Закона за чужденците, същото е трябвало да бъде приложено на по-голямо основание спрямо „заличените“.

377. Накрая жалбоподателите оспорват твърденията на правителството ответник (виж параграф 379 по-долу), че спрямо тях е била провеждана позитивна дискриминация, тъй като не са били подложени на депортиране. В действителност петима от жалбоподателите са били депортирани.

2. Правителството

378. Правителството твърди, че към момента на обявяване на независимостта си Република Словения е позволила на гражданите на другите бивши републики от СФРЮ с постоянно пребиваване в Словения да придобият словенско гражданство при изключително облекчени условия. В допълнение Конституционният закон от 1991 г. им е гарантирал равно третиране със словенските граждани до придобиване на словенско гражданство или до изтичане на сроковете, установени от Закона за чужденците (виж параграф 202 по-горе). Имайки предвид обаче необходимостта от идентифициране на кръга от словенски граждани, особено с оглед парламентарните избори от 1992 г., това еднакво третиране не е могло да продължава неограничено. Следователно е зависело от постоянно пребиваващите лица без словенско гражданство да се възползват от възможността да придобият гражданство на независима Словения. То не се придобивало автоматично.

379. Следователно положението на жалбоподателите било свързано с факта, че те като чужденци не са получили разрешение за постоянно пребиваване. Били са третирани като всички останали чужденци без разрешение за пребиваване. Що се отнася до законодателството на СФРЮ и разпоредбите на Закона за чужденците, жалбоподателите и „действителните“ чужденци никога не са били в сходна ситуация. Освен това жалбоподателите са се възползвали от позитивна дискриминация, тъй като по принцип не са били депортирани от Словения.

3. Третите страни

380. С изключение на сръбското правителство, становищата на другите трети страни, представени пред камарата, се концентрират основно върху въпроса с дискриминацията, чието фундаментално значение е признато в практиката на Съда.

381. Третите страни участници изтъкват, че „заличените“ са били подложени на дискриминация, както пряка, така и непряка, въз основа на национален или етнически произход (цитира се D.H. and Others срещу Чешката република, цитирано по-горе, § 175). Законът за чужденците съдържал по-строги разпоредби за „заличените“ отколкото за другите чужденци. Тъй като словенското население било етнически хомогенно в сравнение с другите републики на бившата СФРЮ, „заличаването“ непропорционално засягало лицата, които не са етнически словенци, малцинства от бившата СФРЮ и роми, като по този начин дискриминирало жителите въз основа на етнически произход. Нямало обективно оправдание на последиците от десетилетия правна несигурност, претърпени от „заличените“. Накрая други органи на Съвета на Европа са тълкували правото едно лице да не бъде подлагано на дискриминация като изискващо позитивни действия от страна на държавите членки.

B. Решение на камарата

382. Камарата е приела, че с оглед констатацията си за нарушение на член 8 от Конвенцията не е необходимо да се произнася по оплакването на жалбоподателите по член 14 (виж параграф 400 от решението на камарата).

C. Преценка на голямата камара

383. За разлика от камарата, голямата камара счита, че с оглед на значението на проблема с дискриминацията по настоящото дело, оплакването на жалбоподателите по член 14 от Конвенцията трябва да бъде разгледано.

1. Приложимост на член 14 от Конвенцията

384. Както Съдът последователно е приемал, член 14 допълва останалите основни разпоредби на Конвенцията и на протоколите към нея. Той няма самостоятелно съществуване, доколкото се прилага единствено във връзка с „упражняването на правата и свободите“, гарантирани от тези разпоредби. Макар приложимостта на член 14 да не предполага нарушение на тези разпоредби, и в този смисъл той е самостоятелен, не би имало място за прилагането му докато фактите по делото не попадат в приложното поле на едно или повече от тях (виж наред с много други източници, Van Raalte срещу Холандия, 21 февруари 1997 г., § 33, Reports 1997-I; Petrovic срещу Австрия, 27 март 1998 г., § 22, Reports 1998-II; и Zarb Adami срещу Малта, № 17209/02, § 42, ECHR 2006-VIII).

385. По настоящото дело Съдът вече констатира, че оспорваните мерки представляват незаконна намеса в „личния или семейния живот“ на жалбоподателите по смисъла на член 8 § 1 от Конвенцията (виж параграф 339 по-горе). След като член 8 е приложим към фактите по делото, то член 14 също е приложим.

2. Спазване на член 14 от Конвенцията във връзка с член 8

(a) Общите принципи

386. Според трайно установената практика на Съда дискриминация означава различно третиране без обективно и разумно оправдание на лица, намиращи се в сравнително сходни ситуации (виж Willis срещу Обединеното кралство, № 36042/97, § 48, ECHR 2002‑IV). Различното третиране няма обективно и разумно оправдание ако не преследва „легитимна цел“ или ако няма „разумно съотношение на пропорционалност“ между използваните средства и преследваната цел. Когато различното третиране се основава на раса, цвят на кожата или етнически произход понятието за обективно и разумно оправдание трябва да се тълкува колкото е възможно по-тясно (виж наред с много други източници, Oršuš and Others срещу Хърватия [ГК], № 15766/03, § 156, ECHR 2010).

387. Високодоговарящите държави разполагат с определена свобода на преценка, когато решават дали и в каква степен различията в иначе сходни ситуации оправдават различно третиране (виж Gaygusuz срещу Австрия, 16 септември 1996 г., § 42, Reports 1996‑IV). Обхватът на свободата на преценка би бил различен в зависимост от обстоятелствата, разглеждания проблем и предисторията му (виж Rasmussen срещу Дания, 28 нември 1984 г., § 40, Серия A № 87, и Inze срещу Австрия, 28 октомври 1987 г., § 41, Серия A № 126), но окончателното решение относно спазването на изискванията на Конвенцията остава за Съда. Доколкото Конвенцията е първо и основно система за защита на човешките права, Съдът трябва да има предвид променящите се условия във високодоговарящите държави и да отговаря например на всеки зараждащ се консенсус относно стандартите, които трябва да бъдат постигнати (виж Ünal Tekeli срещу Турция, № 29865/96, § 54, ECHR 2004‑X, и, mutatis mutandis, Stafford срещу Обединеното кралство [ГК], № 46295/99, § 68, ECHR 2002‑IV).

388. Изтъквайки това, член 14 не възпрепятства високодоговарящите държави да третират определени групи различно с цел компенсиране на „фактическите неравенства“ между тях. В действителност при определени обстоятелства неполагането на усилия за премахване на неравенството чрез различно третиране, без обективно и разумно оправдание, може да повдигне въпрос за нарушение на тази разпоредба (виж Thlimmenos срещу Гърция [ГК], № 34369/97, § 44, ECHR 2000-IV, и Sejdić and Finci срещу Босна и Херцеговина [ГК], № 27996/06 и 34836/06, § 44, ECHR 2009). Съдът е приел също така, че дадена обща политика или мярка, която оказва непропорционално отрицателно въздействие върху отделна група, може да се разглежда като дискриминационна, независимо че не е специално насочена към тази група, и че дискриминация, в нарушение на Конвенцията може да бъде в резултат и на de facto ситуация (виж D.H. and Others срещу Чешката република, цитирано по-горе, § 175, и източниците, цитирани там).

389. Накрая що се отнася до тежестта на доказване във връзка с член 14 от Конвенцията, Съдът е приел, че ако жалбоподателят докаже различно третиране, правителството следва да докаже, че то е било оправдано (пак там, § 177).

(b) Имало ли е различно третиране между лица в сходни ситуации

390. Връщайки се към настоящото дело Съдът отбелязва, че статутът на граждани на държави, различни от републиките на бившата СФРЮ, които са живели в Словения преди обявяването на независимостта (така наречените „действителни“ чужденци) се уреждал от член 82 от Закона за чужденците, предвиждащ, че разрешенията им за постоянно пребиваване остават валидни (виж параграф 207 по-горе). Законът за чужденците обаче не е уредил статута на гражданите на други републики от СФРЮ, пребиваващи в Словения. Както беше подчертано по-горе (виж параграф 344 по-горе), този правен вакуум довел до „заличаването“ на последните и до незаконност на престоя им на словенска територия.

391. Би могло да се противопостави, че преди независимостта на Словения е имало разлика между тези две групи, доколкото едната се е състояла от чужденци, а другата от граждани на бившата федерална държава, от която Словения е била част. Според Съда обаче след обявяването на независимостта и възникването на новата държава, тяхната ситуация е станала сравнима. Двете групи се състояли от чужденци, притежаващи гражданство на държава, различна от Словения и на лица без гражданство. В резултат на „заличаването“ членовете само на една от тези групи могли да запазят разрешенията си за престой.

392. Следователно е имало различно третиране между две групи – „действителните“ чужденци и гражданите на бившите републики от СФРЮ, различни от Словения – които са били в сходна ситуация по отношение на въпросите, свързани с пребиваването.

(c) Наличие на обективно и разумно оправдание

393. Съдът не вижда по какъв начин необходимостта, изтъкната от правителството, от идентифициране на кръга от словенски граждани с оглед парламентарните избори от 1992 г. (виж параграф 378 по-горе) е могла да изисква различно третиране при даването на възможност на чужденците да пребивават в Словения, доколкото разрешението за пребиваване на включва избирателно право за неговия притежател. Вярно е, че само „заличените“, но не и „действителните“ чужденци, са имали възможност да придобият словенско гражданство при облекчени условия. Съдът обаче вече подчерта, че пропускът да се кандидатства за гражданство не може да се разглежда като разумно основание за лишаване на група чужденци от разрешенията им за пребиваване (виж параграф 357 по-горе).

394. При тези обстоятелства Съдът намира, че различното третиране се основава на националния произход на засегнатите лица, като гражданите на бившата СФРЮ са третирани различно от останалите чужденци и това различно третиране не преследва легитимна цел, поради което няма обективно и разумно оправдание (виж, mutatis mutandis, Sejdić and Finci, цитирано по-горе, §§ 45-50). Освен това положението на гражданите на бившата СФРЮ, включително на жалбоподателите, съществено се променило след обявяването на независимостта, в сравнение с това на „действителните“ чужденци. Преди 1991 г. по въпросите, свързани с пребиваването, гражданите на бившата СФРЮ били в привилегирована позиция в сравнение с „действителните“ чужденци. През това време гражданството на федералната държава е могло да се разглежда като обективно основание за подобно благоприятно третиране. В резултат на законодателството за независимостта обаче гражданите на бившата СФРЮ внезапно са се озовали в ситуация на незаконност, за която беше установено, че нарушава член 8 (виж параграфи 361-362 по-горе) и в по-неблагоприятна позиция в сравнение с „действителните“ чужденци, тъй като само разрешенията за пребиваване на последните останали валидни дори да не са кандидатствали за словенско гражданство (виж параграф 390 по-горе). Според Съда по този начин разглежданото законодателство наложило непропорционална и прекомерна тежест на гражданите на бившата СФРЮ.

395. Горното заключение се потвърждава и от решението от 4 февруари 1999 г., в което Конституционният съд е приел, че „заличените“ се намирали в по-неблагоприятна правна позиция в сравнение с „действителните“ чужденци, живеещи в Словения от преди независимостта, чиито специални разрешения за постоянно пребиваване останали валидни по силата на член 82 от Закона за чужденците (виж параграф 42 по-горе).

396. Въз основа на изложеното Съдът намира, че има нарушение на член 14 във връзка с член 8 от Конвенцията.

V. ЧЛЕН 46 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

397. Член 46 от Конвенцията в приложимите си части гласи:

„1. Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.

2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.

...“

398. Въз основа на тази разпоредба жалбоподателите са поискали от Съда да посочи общи мерки, насочени към поправяне на ситуацията на „заличените“.

A. Доводи на страните

1. Жалбоподателите

399. Жалбоподателите твърдят, че на този етап и при липсата на някаква установена практика приемането и прилагането на изменения Закон за правния статут не могат да се разглеждат като обща мярка, която е в състояние да премахне системните нарушения на правата на „заличените“.

400. Измененият Закон за правния статут бил prima facie недостатъчно правно средство, прилагащо по най-ограничен и стеснителен начин решението от 3 април 2003 г. и запазващо основните черти и условия на предходното законодателство. Условието за „действително пребиваване в Словения“ било променено, така че да обхване някои изключения. Не всички хипотези на „заличените“ обаче попадали в някое от предвидените изключения. Производството било тежко и скъпо, а доказателствената тежест била възложена на „заличените“ лица. В случай на продължително отсъствие от Словения те трябвало да установят, че са се опитвали да се върнат през първите десет години, което било изключително трудно за доказване. Поради това не било изненадващо, че според последните статистически данни от месец юни 2011 г. от 127 подадени молби (от общо 13 000 оправомощени лица), едва тридесет са били уважени, а шестдесет са били отхвърлени. Високият дял на отхвърлени молби разкривал сериозните недостатъци на законодателството.

401. Относно индивидуалните мерки издаването на разрешения за постоянно пребиваване не представлявало достатъчна компенсация за установените нарушения. Претърпените сериозни неимуществени и имуществени вреди изисквали допълнителни възстановителни действия, а именно приемане на индивидуални мерки за обезщетяване. Това било подчертано и в заключителните бележки на Комитета за елиминиране на расовата дискриминация от 2010 г. Комисарят за правата на човека към Съвета на Европа също подчертал необходимостта от други мерки за компенсиране на нарушенията, извършени спрямо „заличените“, например във връзка със събирането на семейството. Той подчертал, че новото законодателство не предвижда никакъв специален механизъм за предоставяне на справедливо обезщетение за многото години на неуреден статут. Заключителните бележки на Комитета срещу изтезанията също настоявали правителството ответник да подпомогне пълната интеграция на „заличените“, включително на тези, принадлежащи към ромската общност. Освен това споменатите по-горе три международни институции са изтъкнали недостатъците на изменения Закон за правния статут.

2. Правителството

402. Правителството поддържа, че приемането и прилагането на изменения закон за правния статут представляват подходяща, цялостна и обща мярка, гарантираща правото на личен или семеен живот на „заличените“. С този акт решенето на Конституционния съд от 2003 г. било изпълнено изцяло.

403. Според него камарата не е отчела в достатъчна степен факта, че е предстояло влизането в сила на изменения Закон за правния статут. Следователно Република Словения вече е предприела подходящи стъпки преди произнасянето на решението на камарата. В допълнение за предоставяне на информация на заличените били използвани различни медии (брошура, интернет, безплатна телефонна линия и т. н.). Това била и основната причина да се поиска препращане на делото на голямата камара.

404. В последствие, на 25 ноември 2011 г. била създадена междуправителствена комисия, която да се занимава с проблема на „заличените“. Освен това прилагането на закона било редовно наблюдавано от властите. По изменения Закон за правния статут били издадени шестдесет и четири разрешения за постоянно пребиваване и 111 допълнителни разрешения. Общо 12 500 заличени уредили статута си.

B. Решение на камарата

405. Камарата е приела, че установеното нарушение в резултат на неизпълнението от страна на словенските законодателна и административна власт на решенията на Конституционния съд ясно показва какви подходящи общи и индивидуални мерки трябва да бъдат предприети в словенската национална правна система: приемане на подходящо законодателство и уреждане на положението на индивидуалните жалбоподатели чрез издаване на разрешения за постоянно пребиваване с обратно действие (виж параграфи 401-407 от решението на камарата).

C. Преценка на Съда

406. По член 46 от Конвенцията високодоговарящите държави се съгласяват да се съобразяват с окончателните решения на Съда по всяко дело, по което са страна, като изпълнението се наблюдава от Комитета на министрите. От това следва, inter alia, че решение, с което Съдът установява нарушение, налага на държавата ответник правното задължение не само да заплати на засегнатите лица присъдените суми като справедливо обезщетение по член 41, но също и да избере общите, или където е приложимо, индивидуалните мерки, които да бъдат предприети. Доколкото решенията на Съда са по същество декларативни държавата ответник е свободна, под наблюдението на Комитета на министрите, да избере средствата, чрез които да изпълни правното си задължение по член 46 от Конвенцията, при условие че тези средства съответстват на заключенията, съдържащи се в решението на Съда (виж Scozzari and Giunta срещу Италия [ГК], № 39221/98 и 41963/98, § 249, ECHR 2000-VIII; Sejdovic, цитирано по-горе, § 119; и Aleksanyan срещу Русия, № 46468/06, § 238, 22 декември 2008 г.).

407. В изключителни случаи обаче, с цел подпомагане на държавата ответник да изпълни задълженията си по член 46, Съдът може да си позволи да посочи вида на мярката, която може да бъде предприета за преустановяване на положението, чието наличие той е установил (виж например, Broniowski, цитирано по-горе, § 194).

408. По настоящото дело Съдът установи нарушения на правата на жалбоподателите, гарантирани от членове 8, 13 и 14, които по същество произтичат от продължителното бездействие на словенските власти, въпреки водещите решения на Конституционния съд, да уредят статута на пребиваване на жалбоподателите след „заличаването“ им и да им предоставят подходящо обезщетение.

409. „Заличаването” засяга цяла категория граждани на бившата СФРЮ с постоянно пребиваване в Словения, които са били граждани на някоя от другите републики на бившата СФРЮ към момента на обявяването на независимост от Словения. Следователно то е засегнало и все още засяга голям брой лица.

410. От друга страна трябва да се има предвид, че след постановяване на решението на камарата бяха извършени няколко законодателни промени, най-вече изменението на Закона за правния статут (виж параграфи 76-79 и 211 по-горе). Този нов закон позволява на „заличените“ да предприемат стъпки за уреждане на пребиваването си в Словения. Заслужава да се отбележи също така, че шестимата жалбоподатели, спрямо които Съдът констатира нарушение на Конвенцията, са получили разрешение за постоянно пребиваване (виж параграфи 95, 123, 133, 158, 173 и 194 по-горе) и че правителството е създало междуправителствена комисия за наблюдение на прилагането на изменения Закон за правния статут и за разглеждане на проблема със „заличените“ (виж параграф 404 по-горе).

411. Вярно е, че измененият Закон за правния статут е в сила от 24 юни 2010 г. и че някои международни наблюдаващи организации са подчертали някои от недостатъците му (виж параграфи 223 и 227-228 по-горе). Съдът обаче намира, че на този етап би било преждевременно, при липсата на някаква установена национална практика, да преценява дали посочените по-горе реформи и разнообразните стъпки, предприети от правителството, са постигнали резултата на задоволително уреждане на статута на пребиваване на „заличените“ (виж, mutatis mutandis, Sejdovic, цитирано по-горе, §§ 119 и 123).

412. Същевременно Съдът установи, че на жалбоподателите не е присъдено подходящо парично обезщетение за годините, през които са били в положение на уязвимост и правна несигурност и че в настоящата ситуация възможностите за получаване на компенсация на национално ниво чрез гражданско производство или пред Службата на държавния защитник са все още далечни (виж параграф 268 по-горе). Следователно Съдът намира, че фактите по делото разкриват наличието в словенската правна система на недостатъци, в резултат на които цялата категория на „заличените“ все още не може да получи компенсация за нарушаването на основните им права.

413. Съдът намира, че настоящото дело е подходящо за прилагане на процедура за постановяване на пилотно решение по смисъла на член 61 от Правилника на Съда, като се има предвид, че една от главните последици от прилагането на тази процедура е, че преценката на Съда относно оспорваните факти по „пилотното“ дело по необходимост се разпростира отвъд индивидуалните интереси на отделните жалбоподатели и изисква разглеждането на делото и от гледна точка на общите мерки, които следва да бъдат предприети в интерес на други потенциално засегнати лица (виж Broniowski срещу Полша (приятелско споразумение) [ГК], № 31443/96, § 36, ECHR 2005‑IX, и Hutten-Czapska срещу Полша (приятелско споразумение) [ГК], № 35014/97, § 33, 28 април 2008 г.). В тази връзка Съдът отчита, че след пилотното решение по делото Lukenda срещу Словения (№ 23032/02, §§ 89-98, ECHR 2005‑X), засягащо прекомерната продължителност на съдебно производство и недостатъците в тази връзка на националната правна система, правителството предприе редица мерки, в това число създаване на специален финансов механизъм. Това позволи на Съда да се разтовари от голям брой висящи дела.

414. Макар понастоящем пред Съда да са висящи само няколко сходни жалби, подадени от „заличени“ лица, в контекста на системни, структурни или сходни нарушения потенциалният брой бъдещи дела е важно съображение с оглед преустановяването на натрупването на подобни повтарящи се дела в списъка на Съда. Що се отнася до консултациите със страните при разглеждането на този въпрос, както е предвидено в член 61 § 2 (a), Съдът отбелязва, че тази разпоредба влезе в сила на 1 април 2011 г. след като делото е изпратено на голямата камара, поради което тази процедура не се прилага по настоящото дело.

415. Следователно на основание член 61 § 3 от Правилника на Съда, Съдът указва на правителството ответник, че следва в едногодишен срок да въведе ad hoc национална схема за компенсация (виж, mutatis mutandis, Hutten‑Czapska, цитирано по-горе, § 239, и Xenides-Arestis срещу Турция (мотиви), № 46347/99, § 40, 22 декември 2005 г.). В съответствие с член 61 § 6 (a) от Правилника на Съда, разглеждането на всички сходни жалби ще бъде отложено до приемането на посочените обезщетителни мерки.

VI. ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

416. Член 41 от Конвенцията гласи:

„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“

417. Жалбоподателите претендират присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди както и възстановяване на разноските, направени пред Съда. Правителството оспорва претенциите им.

A. Доводи на страните

1. Жалбоподателите

418. Жалбоподателите твърдят, че становището на правителството, че трябва първо да предявят искове за обезщетения пред националните съдилища или пред Службата на държавния защитник, е неоснователно (цитират Barberà, Messegué and Jabardo срещу Испания (член 50), 13 юни 1994 г., § 17, Серия A № 285‑C). Допустимостта на претенцията за справедливо обезщетение не е подчинена на предходно използване на вътрешноправни средства. Това важи особено в случаи като настоящия, където въпросните средства очевидно не са в състояние да предложат на увредената страна бърза и опростена възможност за получаване на имуществено обезщетение.

419. Пред голямата камара жалбоподателите са актуализирали претенциите си за справедливо обезщетение. Всеки жалбоподател без доходи е поискал сума, съответстваща на социалната и жилищна помощ, която би получил ако „заличаването“ не беше извършено.

Жалбоподателите са предявили следните претенции за имуществени вреди:

- Г-н Курич: EUR 37 929.85;

- Г-жа Мезга: EUR 58 104.03;

- Г-н Ристанович: EUR 15 698.07;

- Г-н Бериша: EUR 104 174.25;

- Г-н Садик: EUR 41 374.95;

- Г-н Минич: EUR 40 047.24.

420. По-нататък относно неимуществените вреди жалбоподателите поддържат, че заличаването е имало изключително сериозни последици за тях и им е причинило драматични и всеобхватни промени в живота им: неуреден статут, загуба на работа, условия на живот, неподходящи за човешко същество и сериозни здравословни проблеми за много от тях. Накратко, претърпели са различни форми на страдание, признати в практиката на Съда: болка и чувство на дълбока нестабилност и несигурност за бъдещето, които те се изпитвали за много дълъг период, безпокойство, произтичащо от опасността от депортиране и дълбоко усещане на тревожност и тъга поради ксенофобското отношение и липсата на ефективни средства. Поддържат, че неимуществените вреди трябвало да се изчисляват от февруари 1999 г., датата на първото решение на Конституционния съд и претендират следните суми:

- Г-н Курич: EUR 147 822;

- Г-жа Мезга: EUR 151 986;

- Г-н Ристанович: EUR 151 986;

- Г-н Бериша: EUR 146 781;

- Г-н Садик: EUR 154 068;

- Г-н Минич: EUR 154 068.

421. Накрая, жалбоподателите претендират 49 975.82 евро, плюс ДДС и допълнителни данъци (EUR 62 369.82), за разноски, направени пред Съда. Подчертават, че с оглед извънредните обстоятелства по делото и изключително лошите им условия на живот, представителите им са се съгласили да се откажат от възнаграждението си ако съдът отхвърли жалбите им. Следователно досега жалбоподателите не са извършвали никакви плащания и не могат да представят никакви подкрепящи документи.

2. Правителството

422. Правителството твърди, че никой от жалбоподателите не е претендирал обезщетение пред националните съдилища. Единствено г-н Бериша и г-м Минич са предявили частичен иск за вреди пред Службата на държавния защитник, който бил отхвърлен.

B. Решение на камарата

423. Камарата е прела, че въпросът за приложението на член 41 от Конвенцията все още не може да бъде решен и съответно е решила да отложи изцяло решаването му (виж параграфи 422-423 от решението на камарата и точка 7 от диспозитива).

C. Преценка на голямата камара

1. Имуществени вреди

424. С оглед на обстоятелствата по настоящото дело Съдът намира, че въпросът за обезщетението за имуществени вреди все още не може да бъде решен. Този въпрос трябва съответно да бъде отложен и да се насрочи следващо производство, като се отчете евентуалното споразумение, което може да бъде постигнато между правителството и жалбоподателите и в светлината на индивидуалните или общите мерки, които могат да бъдат предприети от правителството в изпълнение на настоящото решение (член 61 § 7 и член 75 § 1 от Правилника на Съда).

2. Неимуществени вреди

425. Имайки предвид естеството на установените нарушения по настоящото дело и страданията, претърпени от жалбоподателите, Съдът уважава частично претенциите им и присъжда на равна основа по EUR 20 000 неимуществени вреди за всеки от жалбоподателите, чиято жалба е била уважена (г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич).

3. Разноски

426. Съгласно практиката на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на извършените от него разноски само ако докаже, че са били реално и необходимо извършени и че са били в разумен размер (виж например, Iatridis срещу Гърция (справедливо обезщетение) [ГК], № 31107/96, § 54, ECHR 2000-XI).

427. Съдът констатира, че делото предполага извършването на проучване на определен обем фактически и документални доказателства, изисква определен обем проучвателна и подготвителна работа. Макар Съдът да не се съмнява, че претендираните суми са реално изразходени, той намира претендираната сума за разноски във връзка с производството пред него за прекомерна. Имайки предвид, че правните въпроси, повдигнати в жалбата са сходни за всички жалбоподатели, Съдът им присъжда обща сума в размер на EUR 30 000.

4. Лихва за забава

428. Съдът приема за подходящо, лихвеният процент за забава да се определи въз основава на пределния лихвен процент за кредитиране на Европейската централна банка, увеличен с три процентни пункта.

ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ

1. Приема с петнадесет гласа на два, че няма юрисдикция да разгледа оплакванията, повдигнати от г-н Петреш и г-н Йованович;

2. Отхвърля единодушно възраженията на правителството, че жалбата е несъвместима ratione materiae и ratione temporis с разпоредбите на Конвенцията и че не е подадена в срок;

3. Приема единодушно, че г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич могат да претендират, че са „жертви“ за целите на член 34 от Конвенцията на твърдените нарушения на правата им по Конвенцията;

4. Уважава с девет гласа на осем предварителното възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства по отношение на г-н Дабетич и г-жа Ристанович;

5. Отхвърля единодушно предварителното възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства по отношение на останалите жалбоподатели (г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич);

6. Приема единодушно, че има нарушение на член 8 от Конвенцията;

7. Приема единодушно, че има нарушение на член 13 във връзка с член 8 от Конвенцията;

8. Приема единодушно, че има нарушение на член 14 във връзка с член 8 от Конвенцията;

9. Приема единодушно, че правителството ответник в едногодишен срок от постановяване на настоящото решение трябва да въведе ad hoc национална схема за компенсация (виж параграф 415 по-горе);

10. Приема единодушно, че що се отнася до имуществените вреди, претърпени в резултат на нарушенията, установени по настоящото дело, въпросът за приложението на член 41 все още не може да бъде решен и съответно,

(a) отлага решаването на този въпрос;

(b) приканва правителството и жалбоподателите в тримесечен срок да представят писмените си бележки по въпроса и по-конкретно, да информират Съда за евентуалното споразумение, което могат да постигнат;

(c) отлага това производство и възлага на Председателя на Съда да го възобнови, когато е необходимо.

11. Приема, единодушно,

(a) че държавата ответник трябва да заплати в тримесечен срок следните суми:

(i) По EUR 20 000 (двадесет хиляди евро) за г-н Курич, г-жа Мезга, г-н Ристанович, г-н Бериша, г-н Адеми и г-н Минич за неимуществени вреди плюс данъците, които могат да бъдат наложени върху тази суми;

(ii) EUR 30 000 (тридесет хиляди евро) общо за жалбоподателите за разноски плюс данъците, които могат да бъдат наложени на жалбоподателите;

(b) че от изтичането на посочения по-горе тримесечен срок до плащането ще се дължи проста лихва върху посочените по-горе суми в размер на пределния лихвен процент за кредитиране на Европейската централна банка за срока на забавата, увеличен с три процентни пункта;

12. Отхвърля единодушно в останалата им част претенциите на жалбоподателите по член 41 за неимуществени вреди и разноски.

Изготвено на английски език и обявено в открито заседание от 26 юни 2012 г. в Сградата по правата на човека, Страсбург.

Vincent BergerNicolas Bratza
ЮрисконсултПредседател

В съответствие с член 45 § 2 от Конвенцията и член 74 § 2 от Правилника на Съда, към настоящото решение са приложени следните особени мнения:

(a) Особено мнение на съдия Zupančič;

(b) Особено мнение на съдия Vučinić;

(c) Общо особено мнение на съдиите Bratza, Tulkens, Spielmann, Kovler, Калайджиева,Vučinić and Raimondi;

(d) Особено мнение на съдия Costa;

(e) Общо особено мнение на съдиите Kovler и Калайджиева.

N.B.
V.B.

Особените мнения не са преведени, но могат да бъдат намерени на английски и/или фрески език във версията/версиите на официалния език на решението, което може да бъде открито в базата данни с практиката на Съда HUDOC.

© Съвет на Европа/Европейски съд по правата на човека, 2013 г.

Официалните езици на Европейския съд по правата на човека са английски и френски. Този превод не обвързва Съда и Съдът не поема никаква отговорност за качеството му. Преводът може да бъде свален от базата данни с практиката на Европейския съд по правата на човека HUDOC () или от всяка друга база данни, на която Съдът го е предоставил. Преводът може да бъде възпроизвеждан за нетърговски цели, при условие че е цитирано пълното заглавие на делото и посочената по-горе информация за авторските права. В случай че възнамерявате да използвате за търговски цели която и да било част от този превод, моля свържете се с publishing@.

© Council of Europe/European Court of Human Rights, 2013

The official languages of the European Court of Human Rights are English and French. This translation does not bind the Court, nor does the Court take any responsibility for the quality thereof. It may be downloaded from the HUDOC case-law database of the European Court of Human Rights () or from any other database with which the Court has shared it. It may be reproduced for non-commercial purposes on condition that the full title of the case is cited, together with the above copyright indication. If it is intended to use any part of this translation for commercial purposes, please contact publishing@.

©Conseil de l’Europe/Cour européenne des droits de l’homme, 2013

Les langues officielles de la Cour européenne des droits de l’homme sont le français et l’anglais. La présente traduction ne lie pas la Cour, et celle-ci décline toute responsabilité quant à sa qualité. Elle peut être téléchargée à partir de HUDOC, la base de jurisprudence de la Cour européenne des droits de l’homme (), ou de toute autre base de données à laquelle HUDOC l’a communiquée. Elle peut être reproduite à des fins non commerciales, sous réserve que le titre de l’affaire soit cité en entier et s’accompagne de l’indication de copyright ci-dessus. Toute personne souhaitant se servir de tout ou partie de la présente traduction à des fins commerciales est invitée à le signaler à l’adresse suivante: publishing@echr.coe

Full & Egal Universal Law Academy