ЧЕТВЪРТА СЕКЦИЯ
ДЕЛОТО „ЛАЗАРОВ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ“
(Жалба № 27565/14)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
16 ноември 2021 г.
Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционен преглед.
По делото Лазаров и други срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърта секция), заседаващ като комитет в състав:
Тим Ейке, председател,
Фарис Вехабович,
Пере Пастор Виланова, съдии,
и Илсе Фрайвирт, заместник секретар на секция,
Като взе предвид:
жалбата (№ 27565/14) срещу България, подадена в Съда по член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 29 март 2014 г. от трима български граждани, чиито съответни данни са посочени в приложената таблица („жалбоподателите“);
решението да уведоми българското правителство („Правителството“), представлявано от неговия агент – г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието, за оплакването относно продължителността на реституционното производство и да се обяви за недопустима останалата част от жалбата;
становищата на страните;
След провеждане на закрито заседание на 19 октомври 2021 г.,
Постанови следното решение, което е прието на тази дата:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. След като Л., баща на първия и втория жалбоподател и съпруг на третия жалбоподател (той е починал през 1997 г.), е инициирал реституционно производство за възстановяване на имот, представляващ земеделска земя, през 1994 г. местната поземлена комисия го информира, че не е възможно възстановяване в съществуващи или възстановими стари реални граници и че има право на обезщетение. През 2001 и 2011 г. поземлената комисия взема решения относно дължимото обезщетение. С ново решение, издадено на 28 юни 2012 г., тя отказва отново възстановяване в съществуващи или възстановими стари реални граници. Жалбоподателите оспорват това последно решение и то е отменено на 8 януари 2013 г. от Благоевградския окръжен съд, който постановява възстановяване, приемайки, че няма пречки за това и няма основание за присъждане на обезщетение.
2. В действителност обаче върху имота претендиран от жалбоподателите през 1986 г. е построен спортен комплекс, а през 2006 г. държавата прехвърля земята на частна фирма. През септември 2013 г. служител на Агенцията по геодезия, картография и кадастър отказва да впише жалбоподателите като собственици на имота, позовавайки се на възражение на дружеството, което се позовава на собствените си претенции за собственост. По този начин жалбоподателите не са могли да влязат във владение на имота, но не са завели дело срещу дружеството, за да защитят твърдяното си право на собственост. След 2013 г. няма настъпили релевантни промени.
3. Жалбоподателите се оплакват, позовавайки се на член 6 § 1 от Конвенцията, от прекомерната продължителност на реституционната процедура.
ОЦЕНКАТА НА СЪДА
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
4. Оплакването подлежи на разглеждане по член 1 от Протокол № 1 (виж Попов и Чонин срещу България, № 36094/08, §§ 33-34, 17 февруари 2015 г.).
5. Правителството твърди, че жалбоподателите не са успели да изчерпят наличните вътрешноправни средства за защита, тъй като: 1) не са следвали процедурата за обезщетение и по този начин не са допринесли за по-бързото приключване на реституционната процедура, и 2) след 2013 г., ако са смятали, че подходящият път все пак е възстановяване в съществуващи или възстановими стари реални граници, е трябвало да заведат гражданско дело срещу дружеството, което владее земята им.
6. Въпреки че изглежда, че горепосочените процедурни стъпки са били на разположение на жалбоподателите и са могли да предложат изход от застоя, настъпил след 2013 г. (виж за повече подробности по-долу), те сами по себе си не биха сложили край на реституционната процедура, което все пак би отнело време (виж за преглед на приложимото национално право и различните решения, издавани от властите, Зикатанова и други срещу България, № 45806/11, §§ 54-57, 12 декември 2019 г.). Освен това, нито едно от горните средства за защита не би компенсирало забавянията в процедурата, настъпили до 2011 г. Следователно, неизползването им от страна на жалбоподателите не може да доведе до извода, че те не са изчерпили ефективните вътрешноправни средства за защита, както се изисква съгласно член 35 § 1 от Конвенцията.
7. Жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията или недопустима на друго основание. Следователно трябва да бъде обявена за допустима.
8. Легитимното очакване на предшественика на жалбоподателите и съответно на жалбоподателите, които са негови наследници, за реституиране или обезщетение възниква през 1994 г., когато поземлената комисия признава правото му в това отношение. Към момента на последното съобщение до Съда през декември 2020 г., а именно становището на правителството относно допустимостта и основателността на жалбата, процедурата по възстановяване все още не е приключена, нито с действително прехвърляне на владението на този имот, нито с присъждането на конкретно обезщетение. Следователно към този момент процедурата е продължила вече двадесет и шест години.
9. Значителни забавяния са били натрупани преди 2011-13 г., когато различните решения относно правото на жалбоподателите на обезщетение са били взимани през дълги интервали от време.
10. След 2013 г. процедурата е в застой, тъй като пътят на обезщетението, следван преди това в продължение на много години, е изоставен и е постановено възстановяване в реални граници, но парцелът остава във владение на трета страна и такова възстановяване не е финализирано. Така създалата се ситуация е резултат от очевидно противоречиви действия на властите: по-специално, решението на поземлената комисия от 28 юни 2012 г. и решението на Благоевградския окръжен съд от 8 януари 2013 г. отново повдигат въпроса дали жалбоподателите по принцип имат право на възстановяване в реални граници или на обезщетение, въпреки че въпросът очевидно е бил решен още през 1994 г. Освен това е постановено възстановяване в реални граници, без да се даде възможност на третата страна, притежаваща земята, да предяви и да докаже своите конкурентни претенции, което неизбежно създава още забавяне, оставяйки по принцип въпросът да бъде решен в по-нататъшното производство (виж критиките на Съда в това отношение в предишни дела – Сивова и Колева срещу България, № 30383/03, §§ 115-18, 15 ноември 2011 г.; Караиванова и Милева срещу България, № 37857/05, §§ 79-81, 17 юни 2014 г.; Зикатанова и други, цитирано по-горе, § 123).
11. Що се отнася до евентуално забавяне, дължащо се на жалбоподателите, те са могли, както е споменато по-горе, да следват две процесуални възможности, за да придвижат ефективно реституционните си претенции. Те са могли да следват процедурата по „пътя“ за обезщетяване, по-специално възразявайки на това основание срещу решението на поземлената комисия от 28 ни 2012 г. Като алтернатива, ако жалбоподателите са смятали, че наистина могат да получат възстановяване в реални граници, те са могли да заведат дело срещу дружеството, което владее имота, предмет на тяхната претенция. Въпреки че подобен ход генерира допълнително забавяне (виж обясненията в предишния параграф), факт е, че в ситуацията, получила се след 2013 г., това са били наличните средства за деблокиране и придвижване на процедурата (виж Зикатанова и други, цитирано по-горе, §§ 104-06). Неуспехът на жалбоподателите да се възползват от въпросния път изглежда е причината за липса на каквото и да било релевантно развитие след 2013 г. И накрая, ако жалбоподателите не успеят в производството срещу дружеството, вариантът за обезщетение, може да бъде отворен отново (виж за подобна ситуация Неделчева и други срещу България, № 5516/05, §§ 21-22, 28 май 2013 г.).
12. Въпреки това, както вече е обсъдено, всяко действие от страна на жалбоподателите не би довело непременно да бързо приключване на реституционната процедура и биха били необходими допълнителни стъпки. Така те могат да бъдат държани само частично отговорни за забавянето на процедурата след 2011-13 г.
13. Забавянето, причинено от действията на властите, както беше посочено по-горе, остава значително, а правителството не е предоставило обяснение за него, освен общо позоваване на сложността и важността на процеса за възстановяване на земеделска земя. Въпреки че тези съображения са установени за валидни (виж наред с други Зикатанова и други, цитирано по-горе, § 122), те не могат напълно да обосноват забавянето на реституционната процедура в настоящия случай.
14. Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 поради прекомерната продължителност на реституционната процедура, дължаща се на властите.
ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНСТИТУЦИЯТА
15. Жалбоподателите не са предявили иск за справедливо обезщетение. Съответно, Съдът счита, че не е необходимо да им се присъди каквато и да е сума.
ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
Обявява жалбата за допустима;Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.Съставено на английски език и съобщено писмено на 16 ноември 2021 г., съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
{signature_p_2}
Илсе Фрайвирт Тим Ейке
Заместник секретар Председател
ПРИЛОЖЕНИЕ
Списък на жалбоподателите:
№
Име на жалбоподателя
Година на раждане
Гражданство
Място на пребиваване
1.
Васил Цветанов ЛАЗАРОВ
1957
Българско
Благоевград
2.
Катя Цветанова КОСТАДИНОВА
1955
Българско
Благоевград
3.
Миропа Николова ЛАЗАРОВА
1932
Българско
Благоевград