CASE OF LEBOIS v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.

© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО ЛЕБОА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 67482/14)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

19 октомври 2017 г.

Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.

По делото Лебоа срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:

Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Нона Цоцориа (Nona Tsotsoria),
Андре Потоцки (André Potocki),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits),
Габриеле Куцко-Щадлмайер (Gabriele Kucsko-Stadlmayer),
Летиф Хюсеинов (Lәtif Hüseynov), съдии,
и Милан Бласко (Milan Blaško), заместник-секретар на отделението,

След закрито заседание, проведено на 26 септември 2017 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРОЦЕДУРА

1.  Делото е образувано по жалба (№ 67482/14) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от френски гражданин, г-н Венсан Лебоа (”жалбоподателя”), на 11 октомври 2014 г.

2.  Жалбоподателят се представлява от г-жа Л. Тасон, адвокат, практикуващ в Страсбург, Франция. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа К. Радкова от Министерство на правосъдието.

3.  На 25 август 2016 г. Правителството са съобщени оплакванията относно: (а) условията на задържане на жалбоподателя; (б) медицинската грижа, предоставена на жалбоподателя по време на задържането под стража; и (в) ограниченията за свижданията на жалбоподателя и контактите му по телефона по време на задържането. Останалата част от жалбата е обявена за недопустима съгласно правило 54 § 3 от Правилника на Съда.

4.  В писмо от 24 ноември 2016 г. френското правителство, което е уведомено за жалбата (Правило 44 § 1 (a) от Правилника на Съда, заявява, че не желае да упражни правото си по чл. 36 § 1 от Конвенцията за представяне на писмени коментари.

ФАКТИТЕ

I.  ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

5.  Жалбоподателят е роден през 1986 г. и живее в София, където явно се преместил през ноември 2013 г. от Франция.

6.  В 12.40 часа на 24 януари 2014 г. той е арестуван в София, докато е прониквал в коли с цел кражба на вещи от тях. Той е отведен в Първо районно полицейско управление и е поставен под полицейско задържане. Според жалбоподателя той не е бил настанен в килия, а е бил закопчан с белезници за пейка в коридора на управлението.

7.  Според жалбоподателя през цялото време, докато се е намирал в полицейското управление, не му е давана храна или напитка, не му е позволявана да отиде до тоалетната или да използва телефон. Той е бил посетен от служебен адвокат, назначен му от властите. Адвокатът обаче не владее френски език, a английски- език, който жалбоподателят очевидно говори, владее много слабо - и не му обяснява нищо за процедурата в неговия случай.

8.  В късния следобед или вечерта на 24 януари 2014 г. жалбоподателят е отведен в болница за медицински преглед, а след това около 22 часа на същия ден е заведен в следствен арест в София.

9.  Изглежда, че на следващия ден или в някой от следващите дни жалбоподателят е изправен пред Софийския районен съд, за да се реши дали да му бъде наложена мярка задържане под стража и е решено той да остане задържан под стража в очакване на процеса. Последваща молба за освобождаване, очевидно отправена от неговия адвокат в края на февруари 2014 г., също е отхвърлена.

10.  Според жалбоподателя, при пристигането му в следствения арест в нощта на 24 януари 2014 г. (вж. параграф 8 по-горе) са му дадени мръсен матрак, възглавница и одеяло, но не и спално бельо. Тъй като е пристигнал в ареста след времето за вечеря, не е могъл да яде или да пие каквото и да е до обяд на следващия ден, 25 януари 2014 г.

11.  Според жалбоподателя килията, в която е бил настанен, е бил а мръсна, студена, недобре проветрена, пълна с хлебарки, пренаселена и с тоалетна, която не е била подходящо отделена от останалата част от килията.

12.  Според жалбоподателя той не е могъл да поддържа личната си хигиена, тъй като не е му е била дадена тоалетна хартия или други тоалетни принадлежности и не е имал пари за закупуването им. В резултат на това е било невъзможно за него да отиде в банята в продължение на две седмици. На третия ден от пребиваването си в ареста той е видял, че по кожата му се появяват петна, и е поискал да бъде прегледан от лекар. Докторът е дошъл да го види три дни по-късно и го е прегледал само от разстояние, без да влезе в килията. На неуточнена дата през март 2014 г. на жалбоподателя е направено кръвно изследване, което показва, че има стафилококова инфекция. Дадени са му антибиотици, но не е заведен в болница.

13.  Според жалбоподателя храната също е билас толкова ниско качество и поднесена толкова нехигиенично, че е свалил двадесет и три килограма по време на престоя си в ареста. Освен това пространството за упражнения извън килията е било толкова малко, че в много случаи той е избирал да не прави ежедневните си упражнения.

14.  В ареста има телефон с карта, който затворниците могат да използват, за да се обаждат на външни номера. Разположен е в пространството, където те могат да правят ежедневните си едночасови упражнения извън килията. Тъй като той трябва да се споделя помежду им, всеки затворник има около шест минути, за да го използва. Тъй като жалбоподателят не е имал пари в себе си, когато е бил арестуван, той не е могъл да си купи фонокарта. С помощта на друг задържан, който говори малко английски, около две седмици след пристигането си в ареста той успява да получи безплатно една минута разговор и на 5 февруари 2014 г. се свърза с консулството на Франция в София. Консулът незабавно информира българската приятелка на жалбоподателя, негов приятел българин и неговите родители, които живеят във Франция, че е арестуван и задържан и консулът го е посетил. На същия ден майката на жалбоподателя, която живее във Франция, изпраща пари на консула, за да може тя да купи храна и дрехи за жалбоподателя. Консулството също така урежда адвокат, който да представлява жалбоподателя в наказателното дело срещу него.

15.  С парите, които получава чрез консулството, жалбоподателят успява да закупи фонокарта. Според него той е отправил много молби в този смисъл в дните след 5 февруари 2017 г., които Правителството не е удовлетворило. Правителството настоява, че е предоставило на Съда всички документи в досието за задържане на жалбоподателя. То представя декларация от него от 24 февруари 2014 г., с която той моли началника на ареста да му издаде фонокарта, предварително заредена с кредит от 20 български лева, и съгласно изискванията на съответните разпоредби (вж. параграф 30 по-долу) подава за одобрение списък от лицата - неговата българска приятелка, български приятел, неговия адвокат и неговите майка и баща във Франция - на които иска да се обажда. На същия ден началникът на ареста одобрява списъка. Жалбоподателят очевидно е могъл да се обади на майка си във Франция за първи път два дни по-късно, на 26 февруари 2014 г.

16.  Според жалбоподателя съответната заповед (вж. параграф 31 по-долу) гласи, че задържаните могат да закупуват фонокарти или да ги презареждат два пъти месечно. Правителството не коментира този въпрос и не представя копие от заповедта. Според официалния формуляр, използван от жалбоподателя, за да направи гореспоменатата декларация, фонокартите могат да се презареждат веднъж месечно. Жалбоподателят твърди, че служителите на ареста често не са спазвали графика за презареждане и че в един случай не е успял да презареди фонокартата си в продължение на пет седмици. Той не предоставя допълнителни подробности в това отношение, но от представените от него документи изглежда, че между 24 март и 14 април 2014 г., за период от три седмици, той не е говорил по телефона с майка си във Франция.

17.  Задържаните в ареста могат да приемат две свиждания на месец, всяко от които продължава до двадесет минути. Според Правителството жалбоподателят е имал такива свиждания на 5, 8 и 9 февруари и на 23 март 2014 г. В един случай обаче на 22 март 2014 г. българската приятелка на жалбоподателя, която е дошла да го посети, е получила отказ с обяснението, че в същия ден е бил преместен в друго отделение, задържаните лица в което може да бъдат посещавани на друга дата според графика на свижданията. Очевидно на следващия ден тя е имала възможност да го посети. Изглежда, че българският приятел на жалбоподателя, който също е отишъл да го посети на 22 март 2014 г., също е получил отказ.

18.  Според правителството по време на престоя в следствения арест през февруари и март 2014 г. жалбоподателят е посетен дванадесет пъти от адвоката си и два пъти от служители на консулството. Той също така е получил пратки с храна и други предмети двадесет и един пъти.

19.  По време на престоя в следствения арест жалбоподателят е имал възможност да поддържа кореспонденция с родителите си във Франция чрез писма, изпращане посредством неговия адвокат или служители на консулството на Франция в София.

20.  На 17 април 2014 г. жалбоподателят и прокуратурата сключват споразумение, с което той се признава за виновен и приема да изтърпи наказанието от три месеца лишаване от свобода. На същия ден Софийският районен съд одобрява споразумението, а на следващия ден, 18 април 2014 г., жалбоподателят е преместен в затвора в гр. София. Тъй като задържането му под стража е взето предвид при изчисляването на времето, което той трябваше да изтърпи във връзка с наказанието си от лишаване от свобода, той прекарва там само шест дни до 24 април 2014 г., когато е освободен. Според жалбоподателя условията в затвора в гр. София са почти идентични или дори по-лоши от тези в следствения арест.

21.  Родителите на жалбоподателя идват от Франция в България, за да го видят, на 25 април 2014 г., ден след освобождаването му. Изглежда, че не са могли да го направят по-рано, защото майка му не е могла да вземе отпуск от работа.

II.  ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА

А. Нови правни средства във връзка с условията на задържане

22.  В резултат на пилотното решение на Съда по делото Нешков и други срещу България (№ 36925/10 и 5 други, 27 януари 2015 г.), в началото на 2017 г. България въвежда специални превантивни и компенсаторни правни средства за защита по отношение на нечовешките или унизителни условия на задържане в местата за лишаване от свобода и в следствените арести. Компенсаторното средство за защита влиза в сила на 7 февруари 2017 г. То е на разположение не само за лица, задържани на или след тази дата, но и за тези, които преди това са прекарали време в такива заведения, ако са се оплакали на този Съд по чл. 3 от Конвенцията относно условията на задържането си и ако Съдът обяви жалбите им за недопустими на основание, че не са прибегнали до това средство за защита. Относимите разпоредби на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г. (”Законът от 2009 г.”), изменен през 2017 г., са подробно изложени в решението на Съда по делото Атанасов и Апостолов срещу България ((решение за допустимост), № 65540/16 и 22368/17, §§ 16, 26 и 27, 27 юни 2017 г.).

Б. Задълженията за информиране на други лица, че някой е бил настанен в следствен арест, и за даване на възможност на задържаните под стража да се свържат със своите семейства и роднини

23.  Съгласно чл. 63, ал. 7 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г., когато обвиняемо лице бъде задържано под стража, властите трябва да уведомят: (а) неговото семейство; (б) неговия работодател, освен ако обвиняемият не се противопостави на това; и (в) Министерството на външните работи, ако обвиняемият е чужд гражданин. В практиката съдиите разпореждат това уведомяване в оперативните разпоредби на решенията, с които те налагат задържане под стража (вж. например опр. № 68 от 09.02.2009 г. по ч. н. д. № 159/2009 г., РС-Велико Търново (семейството); както и опр. от 14.11.2012 г. по в. ч. н. д. № 1270/2012 г., ОС-Бургас, и опр. № 1189 от 22.07.2016 г. по ч. н. д. № 512/2016 г., РС-Сливница (Министерството на външните работи)).

24.  Чл. 36 § 1 (b) от Виенската конвенция за консулските отношения от 1963 г. (596 UNTS 261), към която България се присъединява през 1989 г., постановява задължение да се (а) информира консулство, ако гражданин на изпращащата държава е арестуван или лишен от свобода; (б) предаде незабавно всяко съобщение, отправено до консулството от задържаното лице,; и (в) уведоми незабавно задържаното лице за тези права. Конвенцията е публикувана в Държавен вестник на 25 май 1990 г. (ДВ, бр. 42/1990 г.) и по силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията от 1991 г. е част от българското вътрешно право.

25.  Чл. 74, ал. 2, т. 6, буква д) от Закона за Министерството на вътрешните работи от 2014 г., влязъл в сила на 1 юли 2014 г., предвижда, че в заповед за полицейско задържане трябва да се посочва правото на задържаните да се свържат с консулските власти на съответната държава по националност, в случай че не са български граждани. Законът на Министерството на вътрешните работи от 2006 г. не съдържа подобна разпоредба. Чл. 74, ал. 2, т. 6, буква г) от ЗМВР от 2014 г. също така предвижда, че в заповедта за задържане трябва да се посочва правото на задържаните на телефонно обаждане, за да съобщят за задържането си. ЗМВР от 2006 г. не съдържа такава разпоредба, но постановява в чл. 63, ал. 6 задължение на задържащия орган незабавно да уведоми, лице посочено от задържания.

26.  Чл. 243, ал. 1 от Закона от 2009 г. предвижда, че задържаните лица имат право да уведомят семейството или близките си за постъпването в място за лишаване от свобода. Ако не желаят да направят това, те трябва да подпишат декларация в този смисъл и в този случай администрацията на заведението не може да информира семейството или близките по своя инициатива. Чл. 243, ал. 2 предвижда, че на задържаното лице незабавно се разясняват правата му на свиждане, телефонна връзка, кореспонденция и хранителни пратки. Чл. 243, ал. 3 предвижда, че задържаните, които не са български граждани, се уведомяват за правото им да се свържат с дипломатически или консулски представители на държавата, чиито граждани са, и незабавно им се осигуряват условия за това.

27.  На равнище Европейски съюз правата за (а) да бъде уведомено трето лице за задържането; (б) на осъществяване на връзка с трети лица през периода на задържане; и (в) консулските органи на държавата, чиито граждани са, да бъдат уведомени без неоправдано забавяне за задържането им, както и че тези лица могат да осъществят връзка с тези органи, са посочени съответно в чл. 5 § 1, чл. 6 § 1 и чл. 7 § 1 от Директива 2013/48/ЕС от 22 октомври 2013 г. “относно правото на достъп до адвокат в наказателното производство и в производството по европейска заповед за арест и относно правото на уведомяване на трето лице при задържане и на осъществяване на връзка с трети лица и консулски органи през периода на задържане”. Първите две права принадлежат на всички “заподозрени и обвиняеми в наказателно производство” (чл. 1), а третата принадлежи само на “заподозрени или обвиняеми, които не са техни граждани” (чл. 7 § 1). Крайният срок за транспониране на Директивата е 27 ноември 2016 г. През 2016 г. Министерството на правосъдието изготвя законопроект за изменение на Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г., като допълнение към вече съществуващите разпоредби в Закона за Министерството на вътрешните работи от 2014 г. (вж. параграф 25 по-горе). Законопроектът предлага да се даде сила горепосочените права чрез изменение на чл. 63, ал. 7 от НПК (вж. параграф 23 по-горе) и чрез добавяне на нова ал. 8. През октомври и ноември 2016 г. е подложен на обществено обсъждане, като становища са предоставени inter alia и от Главната прокуратура и Висшия адвокатски съвет, но все още не е достигнал до Народното събрание.

В. Свиждания и достъп до телефон по време на задържане под стража

28.  Чл. 256, ал. 1 от Закона от 2009 г. предвижда, че задържаните лица имат право на свиждания, хранителни пратки, пратки с дрехи и други вещи и на кореспонденция. Чл. 256, ал. 4 гласи, че броят свиждания се определя със заповед на главния директор на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”. Чл. 277, ал. 1 от правилника за прилагане на ЗИНЗС гласи, че задържаните под стража имат право на свиждане не по-малко от два пъти месечно. Според чл. 277, ал. 2 те са с продължителност до четиридесет минути и се провеждат по ред, определен от началника на областната или районната служба “Изпълнение на наказанията” или от началника на арестите в съответната териториална служба.

29.  В няколко докладвани дела (реш. № 32 от 18.01.2013 г. по адм. д. № 280/2012 г., АдмС-Русе; реш. от 18.01.2013 г. по адм. д. № 342/2012 г., АдмС-Русе; и реш. № 25 от 04.07.2014 г. по адм. д. № 442/2013 г., АдмС-Русе) се вижда, че графикът за свиждания в друг следствен арест е определен в непубликувана заповед (Заповед № Л-128 от 23.04.2012 г. на началник сектор „Арести“ при окръжна служба „Изпълнение на наказанията“ – Русе)и, издадена от началника на арестите в териториалната служба по силата на правомощията, които има по горепосочения чл. 277, ал. 2. Правителството не предоставя копие от заповедта или заповедите относно свижданията в следствения арест, в което е бил задържан жалбоподателят, и не обяснява по какъв начин е уведомен за тях.

30.  Чл. 256, ал. 2 от Закона от 2009 г. гласи, че задържаните лица имат право да осъществяват телефонна връзка със семейството и близките си по начин, установен от главния директор на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”. Съгласно чл. 281 от правилника за прилагане на ЗИНЗС задържаните лица могат да използват телефона по същия начин, по който осъдените затворници. Чл. 79, ал. 1 от правилника за прилагане на ЗИНЗС предвижда, че лишените от свобода могат да провеждат телефонни разговори за своя сметка чрез телефонен апарат от доставчик на телефонни услуги, с който администрацията на мястото за лишаване от свобода има договор. В относимия момент списъкът на лицата, на които те биха могли да се обаждат, трябва да бъде деклариран на и одобрен от началника на заведението (чл. 79, ал. 2 от правилника за прилагане на ЗИНЗС, в сила до февруари 2017 г.). Началникът на заведението може също така да позволи на задържаното лице да ползва телефона безвъзмездно във връзка с тежки семейни проблеми или “спешни правни основания” (чл. 79, ал. 3 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС).

31.  В няколко скорошни докладвани дела (реш. № 103 от 19.04.2017 г. по адм. д. № 488/2016 г., АдмС-Перник) се вижда, че в относимото време информацията за начина, по който задържаните под стража лица могат да използват телефона, е посочена в непубликувана заповед (Заповед № Л-6399 от 26.07.2010 г. за вътрешния ред в арестите), издадена през 2010 г. от ръководителя на Главна дирекция “Изпълнение на наказанията” при упражняване на правомощията му по гореспоменатия чл. 256, ал. 2 от Закона от 2009 г. Правителството не предоставя копие от тази заповед или не обяснява по какъв начин жалбоподателят е уведомен за нея.

Г. Отговорност за вреди, произтичащи от административни действия

32.  Чл. 1(1) от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. (”Закона от 1988 г.”) предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на държавни или общински органи или длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Задържани под стража лица и осъдени затворници често предявяват искове по тази разпоредба.

ПРАВОТО

I. ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

33.  Жалбоподателят се оплаква, че докато е бил задържан в полицейското управление, не му е дадена никаква храна или напитка, нито му е позволено да отиде до тоалетната; че условията, при които е държан в следствения арест и в затвора в гр. София, са били много лоши; и че в резултат на тези условия той е развил стафилококова инфекция, за която не е получил подходящо медицинско лечение.

34.  Тези оплаквания следва да се разглеждат по чл. 3 от Конвенцията, който предвижда следното:

“Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.”

А. Тези на страните

35.  Правителството твърди, че оплакването за условията на полицейското задържане на жалбоподателя са подадени извън срок, тъй като това задържане е приключило повече от шест месеца преди той да подаде жалбата си. Освен това той не е поискал съдебен контрол върху това задържане, обезщетение за вреди по Закона от 1988 г. или съдебна възбрана срещу властите и по този начин не е изчерпал вътрешнноправните средства за защита. В относимия момент исковете по Закона от 1988 г. са били достатъчно ефективни. Жалбоподателят също така не е предявил иск за обезщетение за вреди съгласно Закона от 2009 г., изменен през 2017 г. Тези изменения конкретно дават възможност такива искове да бъдат предявявани от лица, които вече са се оплакали пред Съда за условията на своето задържане, дори и то да е приключило преди влизането в сила на измененията.

36.  Правителството допълва, че тъй като времето, което жалбоподателят е прекарал под полицейското задържане, е доста кратко, условията на това задържане не са достигнали прага на тежест съгласно чл. 3 от Конвенцията. То оспорва и части от твърденията на жалбоподателя за условията в следствения арест и за медицинската грижа, която му е предоставена там.

37.  Жалбоподателят посочва, че е подал жалба до Съда по-малко от шест месеца след освобождаването си и твърди, че различните етапи на неговото задържане не трябва да се разглеждат изолирано. Той допълва, че докато е бил задържанне е информиран за правните средства за защита, цитирани от Правителството, и не са му предоставени каквито и да било документи на френски език, за да може да разбере приложимите процедури. Във всеки случай в Нешков и други срещу България (№ 36925/10 и 5 други, 27 януари 2015 г.) Съдът е констатирал, че по това време в България не е имало ефективни правни средства за защита по отношение на неадекватните условия на задържане. Новите правни средства за защита, въведени през 2017 г. в резултат на това решение, не могат да бъдат взети под внимание в неговия случай, тъй като той се оплаква не само от условията на своето задържане, но и от нарушение на правото му на зачитане на личния и семейния му живот, и тъй като е съмнително дали тези нови средства за защита биха били ефективни в неговия случай.

38.  Жалбоподателят освен това твърди, че след ареста му не са му дадени храна и напитки, нито му е позволено да отиде до тоалетна в продължение на повече от двадесет и четири часа. Условията в следствения арест, в който той е преместен, както и в затвора в гр. София, и медицинското лечение, което му е предоставено във връзка със стафилококовата инфекция, която е развил в резултат на това, също са неадекватни.

Б. Преценката на Съда

39.  В Нешков и други (цитирано по-горе, §§ 194-207 и 279-89) Съдът констатира, че с оглед на цялостния начин, по който българските съдилища се отнасят към искове на задържани лица относно условията на тяхното задържане, в относимото време иск за обезщетение съгласно чл. 1, чл. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 32 по-горе) във връзка с твърдени нечовешки или унизителни условия на задържане не предлага разумна перспектива за успех и не е ефективно правно средство за защита. Той също така констативни, че не съществуват други такива средства за защита и приема, че България трябва да ги предостави. В резултат на това в началото на 2017 г. България въвежда превантивно и компенсаторно правно средство за защита, предназначено за предоставяне на обезщетение за нечовешките или унизителни условия в следствените арести (вж. параграф 22 по-горе). През юни 2017 г. Съдът постановява, че тези средства за защита могат да се разглеждат като ефективни и че компенсаторното средство за защита трябва да се използва и от задържани под стража лица и затворници, които са освободени преди въвеждането им, но междувременно са подали жалба до Съда за условията на задържането си (вж. Атанасов и Апостолов, цитирано по-горе, §§ 44-68).

40.  Предвид това възражението на Правителството, че жалбоподателят не е предявявал иск за обезщетение за вреди в съответствие с чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 32 по-горе) и не е опитал да използва друго съществуващо средство за защита трябва да бъде отхвърлено. Според установената практика на Съда (вж. например Атанасов и Апостолов, цитирано по-горе, § 45) ефективността на тези съществуващи правни средства за защита трябва да се преценява във връзка с момента, в който жалбоподателят е подал жалбата си - 11 октомври 2014 г. (вж. параграф 1 по-горе) - и констатациите на Съда в Нешков и други (цитирано по-горе, §§ 194-207) обхващат точно този период.

41.  Въпреки това, доколкото жалбоподателят се оплаква от условията, при които е държан в следствения арест между 25 януари и 18 април 2014 г. и в затвора в гр. София между 18 и 24 април 2014 г., както и от липсата на адекватна медицинска помощ за инфекцията, за която се твърди, че е развил в резултат на това, той има възможност да търси обезщетение съгласно приложимите разпоредби на Закона от 2009 г., изменен през 2017 г. (вж. параграф 22 по-горе). Както вече e отбелязано в Атанасов и Апостолов (цитирано по-горе, § 45), новосъздаденото средство за защита, въведено в отговор на пилотното решение на Съда по Нешков и други (цитирано по-горе), трябва като изключение от общото правило да се взема предвид, макар да не е съществувало, когато жалбоподателят е подал жалбата си. Практическите затруднения, дължащи се на това, че той е чужденец, който не говори български език, не го освобождава от задължението да изчерпи вътрешноправните средства за защита (вж. Чобан срещу България (решение за допустимост), № 48737/99, 23 юни 2005 г., и Demopoulos and Others v. Turkey (решение за допустимост) [GC], № 46113/99 и 7 други, § 101, ЕСПЧ 2010 г.). Този аспект на възражението на Правителството трябва следователно да бъде уважен.

42.  От това следва, че тези оплаквания са необосновани поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

43.  Същото обаче не се отнася до оплакването, свързано с условията, при които жалбоподателят е държан по време на полицейското задържане на 24 януари 2014 г. Измененията от 2017 г. на Закона от 2009 г., които са приети, за да разрешат проблемите, отбелязани от Съда в Нешков и други (цитирано по-горе, §§ 194-207 и 279-89), обхващат само досъдебно задържане под стража и задържане в корекционни заведения при условия на присъда за лишаване от свобода и не изглежда да се отнасят до полицейско задържане (вж. параграф 22 по-горе). При липсата на указания, че те биха могли да бъдат приложени и при полицейско задържане, новите превантивни и компенсаторни средства за защита, въведени с тези изменения, не могат да се разглеждат като ефективни по отношение на условията на полицейското задържане на жалбоподателя.

44.  Следователно, доколкото той се оплаква от условията на своето полицейско задържане, жалбоподателят не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита. Неговото оплакване в това отношение обаче е недопустимо поради неспазването на шестмесечния срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията поради следните причини.

45.  Когато жалбоподател, който се оплаква съгласно чл. 3 от Конвенцията за условията, при които е държан в дадено място за задържане, не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита, той трябва да повдигне оплакването в срок от шест месеца след приключването на пребиваването му на това място, за да се спази шестмесечният срок. Но ако жалбоподател е прехвърлен от едно заведение в друго - а може би и повече - и условията в тези заведения, както и естеството на неговите оплаквания по отношение на тях, не се различават съществено, периодът, прекаран в тези последователни места за задържане, трябва да се смята за продължаваща ситуация и да се разглежда като цяло (вж. Alimov v. Turkey, № 14344/13, § 59, 6 септември 2016 г,, с допълнителни препратки).

46.  В настоящия случай условията за задържането на жалбоподателя в полицейското управление и въпросите, за които се оплаква във връзка с тях - оковаването с белезници на пейка в коридора, непредоставянето на каквато и да било храна или напитка или на възможност да отиде до тоалетна (вж. параграф 7 по-горе) - се различават от онези, за които се оплаква във връзка с последващия му престой в следствения арест и в затвора в гр. София, за който главно твърди, че е страдал от пренаселване, лоши физически и хигиенни условия, ограничени възможности за упражнения на открито и липса на адекватна медицинска помощ (вж. параграфи 10-13 по-горе). Периодите на неговото задържане от една страна в полицейското управление, а от друга - в следствения арест и в затвора в гр. София, не могат да се разглеждат като една продължителна ситуация (вж., mutatis mutandis, Maltabar and Maltabar v. Russia, № 6954/02, § 83, 29 януари 2009 г., и I.D. v. Moldova, № 47203/06, § 30, 30 ноември 2010 г., и за разлика от това Iacov Stanciu v. Romania, № 35972/05, § 138, 24 юли 2012 г.). Първата ситуация приключва вечерта на 24 януари 2014 г., когато жалбоподателят е прехвърлен от полицейското управление в следствения арест или най-късно на обяд на следващия ден, 25 януари 2014 г., когато са му предоставени храна и напитка (вж. параграфи 8 и 10 по-горе). Тъй като не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита, той е трябвало да се оплаче от тази ситуация не по-късно от 24 или 25 юли 2014 г., за да спази шестмесечния срок. Той обаче го прави едва на 11 октомври 2014 г., когато подава настоящата жалба.

47.  От това следва, че това оплакване е подедано извън срок и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

II.  ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

48.  Жалбоподателят се оплаква, че в продължение на дванадесет дни след задържането си не е могъл да се свърже със семейството си или с когото и да било и да ги информира за лишаването му от свобода, и че по време на неговото задържане не са му предоставени достатъчно възможности за свиждания или за разговори по телефона със семейството и приятелите му.

49.  Тези оплаквания следва да се разглеждат по чл. 8 от Конвенцията, който в относимата си част предвижда:

“1.  Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот ... и на тайната на кореспонденцията.

2.  Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите."

А. Тези на страните

50.  Правителството твърди, че жалбоподателят не е изчерпал вътрешноправните средства за защита, тъй като не е завел административно или съдебно производство по отношение на оплакванията си по чл. 8 от Конвенцията.

51.  То също така посочва, че жалбоподателят е притежавал фонокарта. Неуспехът му да я презареди на няколко пъти не може да бъде приписван на властите или да бъде разглеждан като намеса в правата му по чл. 8. Той също така на три пъти е посетен от приятели, на дванадесет пъти се е срещнал адвоката си и на два пъти е посетен от служители на консулството на Франция в София. Той също така е получил пратки с храна, пари и други предмети двадесет и един пъти. Следователно не е имало неоправдани ограничения на контактите му с външния свят.

52.  Жалбоподателят твърди, че дванадесет дни след арестуването му, докато успее да се свърже с консулството на Франция в София, той не е имал възможност да се свърже със семейството или приятелите си. След това той има възможност да комуникира с тях писмено чрез консулството или адвоката си. Той успява да получи фонокарта и да се обади на майка си едва един месец след арестуването си. Последвалите телефонни разговори с нея са кратки и редки. Свижданията в следствения арест са били възможни само два пъти месечно, но приятелката му е върната веднъж под предлог, че в този ден той е преместен на друг етаж.

Б. Преценката на Съда

1.  Допустимост

53.  Първото оплакване на жалбоподателя е, че властите не са направили достатъчно, за да му дадат възможност да уведоми семейството си за арестуването и задържането си. Това повдига въпроса за позитивните задължения на властите, произтичащи от чл. 8 от Конвенцията. Съдът е имал повод да постанови, че с оглед на дълбоката тревога, която изчезването на член от семейството може да причини, дори и за кратък период, и последващото значение за арестуваното лице да има възможност да се свърже със семейството си възможно най - скоро, е налице задължение по силата на този член да се даде възможност на задържания да се свърже със семейството си в най – кратък срок след задържането му (вж. Sarı and Çolak v. Turkey, № 42596/98 и 42603/98, §§ 33-37, ЕСПЧ 2006-V (откъси)). В някои случаи това също може да представлява важна гаранция за предотвратяване на произволното задържане (вж., mutatis mutandis, Kurt v. Turkey, 25 май 1998 г., §§ 122-24, Доклади за решения и определения 1998-III). Всъщност в България такова задължение е посочено в чл. 243 от Закона от 2009 г. (вж. параграф 26 по-горе). Както е видно от тази разпоредба, както и от другите приложими разпоредби на българското право, правото на Европейския съюз и международното право (вж. параграфи 23 до 27 по-горе), това задължение придобива допълнителна важност, когато задържаният е чужденец, чието семейство може да се намира в друга държава.

54.  В настоящия случай жалбоподателят е държан с белезници през целия му престой в полицейското управление след арестуването му и не му е позволено да използва телефон (вж. параграф 7 по-горе). Тъй като той не говори български, също е съмнително дали той е могъл правилно да формулира желанието си да направи това при очевидната липса на подходящи възможности за устен превод. Неспособността му да се изрази на български език също сериозно е ограничил възможността му да комуникира със служителите по задържането или с другите задържани лица в следствения арест. Освен това, когато е бил арестуван, той не е имал никакви пари, което му е попречило да се сдобие с фонокарта, която да му позволи да използва телефона, наличен в следствения арест (вж. параграф 14 по-горе). По този начин той не е могъл да уведоми никого за лишаването си от свобода в продължение на дванадесет дни, докато с помощта на друго задържано лице не е получил достъп до телефон и не се свързал с консулството на Франция в София на 5 февруари 2014 г., което на свой ред е уведомило родителите му за ареста и задържането му (ibid). Това положение повдига потенциално сериозен въпрос по чл. 8 от Конвенцията, но то е приключило преди повече от шест месеца от подаването на жалбата от страна на жалбоподателя.

55.  Може да се постави под съмнение дали е налице ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на тази ситуация. Правителството не уточнява кои средства за защита има предвид и не цитира примери. Въпреки че иск по чл. 1, ал. 1 от Закона от 1988 г. (вж. параграф 32 по-горе) не изглежда немислим по отношение на пропуск от страна на администрацията на следствения арест да изпълни задълженията си по чл. 243 от Закона от 2009 г., той на практика не е ясно показан (за разлика от, mutatis mutandis, Посевини срещу България, № 63638/14, §§ 36-42, 19 януари 2017 г.). Тъй като не е задача на Съда да разследва този въпрос служебно на този етап от производството, той оставя отворен въпроса дали това средство за защита би било ефективно в този случай. Допускайки, както предполага и жалбоподателят, че той не е разполагал с ефективно вътрешноправно средство за защита по отношение на това оплакване, шестмесечният срок по чл. 35 § 1 от Конвенцията започва да тече, когато ситуацията, от която се оплаква, е приключила, а именно от 5 февруари 2014 г. (вж., mutatis mutandis, Mifsud v. France (решение за допустимост) [GC], № 57220/00, § 20, ЕСПЧ 2002-VIII, и Ленев срещу България, № 41452/07, § 160, 4 декември 2012 г.). За да се съобрази с този срок, той е трябвало да повдигне това оплакване не по-късно от 5 август 2014 г., а той го прави едва на 11 октомври 2014 г., когато подава настоящата жалба.

56.  От това следва, че оплакването е извън срок и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с чл. 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.

57.  Това обаче не се отнася за второто оплакване на жалбоподателя: че през цялото му задържане под стража възможностите му за свиждания и за разговори по телефона с неговото семейство и приятели са неоснователно ограничени. Това положение продължава да го засяга най-малко до прехвърлянето му в затвора в гр. София на 18 април 2014 г., а той се оплаква от него по-малко от шест месеца след това - на 11 октомври 2014 г.

58.  Това оплакване също така не може да бъде отхвърлено съгласно чл. 35 § 1 от Конвенцията за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. Както вече е отбелязано, Правителството не уточнява кои правни средства за защита има предвид. То също така не обяснява как се очаква тези средства за правна защита предоставят обезщетение на жалбоподателя, нито пък цитира каквито и да било примери. Следователно възражението му в това отношение не може да бъде прието.

59.  Това оплакване също така не е явно необосновано по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустимо на каквото и да било друго основание. Следователно то трябва да бъде обявено за допустимо.

2.  Основателност

60.  Съдът отбелязва, че оплакването е свързано главно с негативното задължение на държавата съгласно чл. 8 от Конвенцията да не се намесва незаконно и неоснователно в личния и семейния живот и в кореспонденцията на дадено лице.

61.  Спазването на това задължение по отношение на задържаните лица има някои особености, тъй като всяко задържане, което само по себе си е законно и обосновано, неизбежно води до някои ограничения на правата по чл. 8 (вж. наред с други решени Messina v. Italy (no. 2), № 25498/94, § 61, ЕСПЧ 2000-X; Khoroshenko v. Russia [GC], № 41418/04, § 106, ЕСПЧ 2015 г.; и Mozer v. the Republic of Moldova and Russia [GC], № 11138/10, § 190, ЕСПЧ 2016 г.). По този начин при оценката на спазването на изискванията на тази разпоредба по отношение на контактите на лицата с външния свят, трябва да се вземат предвид нормалните и разумни изисквания на лишаването от свобода (вж. Boyle and Rice v. the United Kingdom, 27 април 1988 г., § 74, Серия A № 131, и Dikme v. Turkey, № 20869/92, § 117, ЕСПЧ 2000-VIII). Наистина някои ограничения на тези контакти, като например ограничения на броя и продължителността на свижданията, сами по себе си не са несъвместими с чл. 8 (вж. Khoroshenko, цитирано по-горе, § 123, с допълнителни препратки). Същото се отнася и за кореспонденцията (вж. наред с други решения Golder v. the United Kingdom, 21 февруари 1975 г., § 45, Серия A № 18; Silver and Others v. the United Kingdom, 25 март 1983 г., § 98, Серия A № 61; и Szuluk v. the United Kingdom, № 36936/05, § 46, ЕСПЧ 2009 г.). Що се отнася до телефонните разговори, чл. 8 сам по себе си не гарантира такова право, особено ако има достатъчно възможности за писмена кореспонденция. Ако обаче са предоставени възможности за ползване на телефон, те могат отново с оглед на нормалните и разумни изисквания на лишаването от свобода да бъдат предмет на ограничения (вж. A.B. v. the Netherlands, № 37328/97, §§ 92-93, 29 януари 2002 г.; Davison v. the United Kingdom (решение за допустимост), № 52990/08, 2 март 2010 г.; и Nusret Kaya and Others v. Turkey, № 43750/06 и 4 други, § 36, ЕСПЧ 2014 г. (откъси)).

62.  Въпреки всичко това, всякакви такива ограничения представляват намеса в правата на задържаното лице по чл. 8 и трябва да отговарят на изискванията на втория му параграф (вж. наред с други решения Klamecki v. Poland (no. 2), № 31583/96, § 144, 3 април 2003 г.; István Gábor Kovács v. Hungary, № 15707/10, § 35, 17 януари 2012 г.; и Nusret Kaya and Others, цитирано по-горе, § 36). Гореизложените съображения са просто фактори, които трябва да бъдат взети предвид при преценката дали намесата е “необходима в едно демократично общество” (вж. Komissarova v. Russia (решение за допустимост), № 25537/08, § 20, 3 юли 2012 г.).

63.  В настоящия случай ограниченията за свиждания, които жалбоподателят би могъл да получи в рамките на задържането под стража, могат да се разглеждат като намеса в неговия “личен живот” (вж., mutatis mutandis, Tereshchenko v. Russia, № 33761/05, § 127, 5 юни 2014 г.).

64.  Тъй като съгласно българското законодателство жалбоподателят има право да на телефонни разговори по време на задържането си под стража и тъй като задържаните лица в ареста, в който е бил държан той, са имали достъп до телефон (вж. параграфи 14 и 30 по-горе), ограниченията на неговата възможност да ползва този телефон също трябва да се разглеждат като намеса в неговия “личен живот” и “кореспонденция” (вж., mutatis mutandis, Trosin v. Ukraine, № 39758/05, §§ 40 и 46, 23 февруари 2012 г.).

65.  За да бъде в съответствие с чл. 8, подобна намеса трябва да бъде “предвидена от закона”, да преследва една или повече от легитимните цели, посочени във втория му параграф, и да бъде “необходима в едно демократично общество” за постигането на тези цели.

66.  Първото от тези изисквания означава, че намесата трябва да има някаква основа във вътрешното право и да бъде в съответствие с това право (вж. наред с много други решения Silver and Others, цитирано по-горе, § 86). Но това също така означава, че такъв закон трябва да бъде адекватно достъпен и формулиран с достатъчна точност (ibid, §§ 87-88). Въпреки че това не означава, че всички подробни условия и процедури, регулиращи намесата, трябва да бъдат установени в самото материално право, изискванията на чл. 8 § 2 не са изпълнени, ако въпроси, които не могат да бъдат решени по задоволителен начин въз основа на материалното право, са решени във вътрешни заповеди, за които задържаните не са достатъчно осведомени (ibid, §§ 88-89 и 93-94). Както е видно от това решение и от практиката на Съда, свързана с достъпността на закона в по-общ план (вж. The Sunday Times v. the United Kingdom (no. 1), 26 април 1979 г., §§ 50-52, Серия A № 30; Groppera Radio AG and Others v. Switzerland, 28 март 1990 г., § 68, Серия A № 173; и Autronic AG v. Switzerland, 22 май 1990 г., § 57, Серия A № 178), начините, по които задържаните лица могат да бъдат осведомени за тези вътрешни заповеди, могат да бъдат различни. Тези начини обаче трябва да бъдат адекватни при съществуващите обстоятелства.

67.  В настоящия случай вътрешните заповеди, определящи практическите подробности за това как лишените от свобода в предварителния арест, в който е бил държан жалбоподателят, биха могли да упражнят законните си права за свиждане и използване на телефона, не са публикувани или предоставени на задържаните лица в стандартизирана форма (вж. параграфи 29 и 31 по-горе). Правителството не представя копия от тези заповеди и не уточнява нищо относно начина, по който жалбоподателят е уведомен за тях(ibid). По този начин Правителството не е установило, че той е бил достатъчно запознат с тях, особено като се има предвид, че той не говори български език. Ограниченията на свижданията и използването на телефона изглежда произтичат именно от вътрешните договорености в предварителния арест, регламентирани от тези заповеди (вж. параграфи 29 и 31 по-горе). Следователно намесата в правата му по чл. 8 от Конвенцията не се основава на достатъчно достъпни правила и следователно не е “предвидена в закона” по смисъла на параграф 2 от същия член (вж., mutatis mutandis, Димитров-Казаков срещу България, № 11379/03, § 33, 10 февруари 2011 г.).

68.  Тази констатация премахва необходимостта да се определи дали намесата е “необходима в едно демократично общество” за една от целите, изброени в чл. 8 § 2.

69.  Следователно е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.

III.  ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

70.  Чл. 41 от Конвенцията предвижда:

“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”

А. Обезщетение за вреди

71.  Жалбоподателят претендира 90 000 евро по отношение на болката и страданието, които се твърди, че е претърпял в резултат на (а) различните форми на твърдяно нечовешко и унизително отношение, които е преживял по време на задържането под стража, (б) невъзможността да уведоми своевременно семейството си за арестуването си и (в) неоправданите ограничения на свижданията и телефонните му контакти по време на задържането под стража. Той също така претендира 30 000 евро за разходите за медицинското лечение, което е трябвало да претърпи, за да премахне всички следи от стафилококовата инфекция, с която се твърди, че се е заразил в резултат на условията на неговото задържане, и от травма на коляното, която е претърпял, когато е бил малтретиран от полицията при арестуването си. На последно място той претендира за неуточнена сума във връзка с притежанията, които не е успял да си възстанови след освобождаването си, от собственика на апартамента, който е взет под наем преди ареста, както и наема за този апартамент и депозита, който е платил за него и собственикът не му е върнал.

72.  Правителството твърди, че претенцията за неимуществени вреди е прекомерна и значително по-висока от присъдените от Съда суми в предишни подобни дела срещу България. То допълва, че не е ясно, че медицинските проблеми на жалбоподателя са пряк резултат от каквото и да е отношение, наложено му от властите.

73.  В настоящия случай присъждане на справедливо обезщетение може да се основава само на нарушението на чл. 8 от Конвенцията във връзка с ограниченията на свижданията и достъпа до телефон на жалбоподателя. Не съществува причинно-следствена връзка между това нарушение и различните форми на имуществени вреди, за които се твърди, че жалбоподателят е претърпял. Следователно претенцията му в това отношение трябва да бъде отхвърлена. За разлика от това жалбоподателят трябва да е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушението. Отсъждайки по справедливост, както се изисква от чл. 41 от Конвенцията, Съдът му присъжда 1000 евро плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени.

Б. Разходи и разноски

74.  Жалбоподателят претендира сума, “не по-ниска от” 15 000 евро, за разходи. По-конкретно той иска възстановяване на 1765 плюс 200 български лева (BGN), разходи направени за адвокатски хонорар във връзка с неговото представителство в наказателното производство срещу него, както и 100 лв., които е платил във връзка със съдебните разходи за настоящото производство. Той също така иска възстановяването на 1365 евро, разходи направени за хонорар за процесуалното му представителство в производството в Страсбург. В подкрепа на претенцията си жалбоподателят представя споразумение за хонорар с неговия адвокат в наказателното производство срещу него и с неговия процесуален представител пред Съда, както и разписки, удостоверяващи плащането на техните хонорари.

75.  Правителството посочва, че представените от жалбоподателя документи показват, че направените от него разходи са далеч по-ниски от претенциите му. То призовава Съда да отхвърли претенцията.

76.  Съгласно установената съдебна практика на Съда, разходите и разноските могат да бъдат присъдени съгласно чл. 41 от Конвенцията, ако те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. Освен това те могат да бъдат възстановени само дотолкова, доколкото се отнасят до установеното нарушение (вж. наред с много други решения Gäfgen v. Germany [GC], № 22978/05, § 196, ЕСПЧ 2010 г.).

77.  В настоящия случай адвокатските хонорари и разходите, претендирани от жалбоподателя във връзка с националното производство, се отнасят до защитата му срещу наказателното обвинени, повдигнато срещу него. Следователно те не са направени в търсене на възмездие за нарушението на чл. 8 от Конвенцията, констатирано от Съда (вж. Jėčius v. Lithuania, № 34578/97, § 114, ЕСПЧ 2000-IX; Butkevičius v. Lithuania, № 48297/99, § 65, ЕСПЧ 2002II (откъси); и Кашавелов срещу България, № 891/05, § 59, 20 януари 2011 г.). Що се отнася до адвокатските хонорари, направени за представителството на жалбоподателя в производството в Страсбург, трябва да се приложи намаление, тъй като повечето от оплакванията му са обявени за недопустими (вж. Bayatyan v. Armenia [GC], № 23459/03, § 135 ЕСПЧ 2011 г.).

78.  С оглед на тези съображения и предвид документите, с които разполага, Съдът присъжда на жалбоподателя 400 евро, плюс всеки данък, който може да му бъде начислен.

В. Лихва за забава

79.  Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

1.  Обявява оплакването относно ограниченията на свижданията и достъпа до телефон на жалбоподателя за допустими, а останалата част от жалбата за недопустима;

2.  Приема, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията;

3.  Приема,

(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват във валутата на държавата-ответник по курса валиден към датата на плащането:

(i) 1000 евро (хиляда евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на неимуществени вреди;

(ii) 400 евро (четиристотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, по отношение на разходи и разноски;

(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;

4.  Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.

Изготвено на английски език и оповестено писмено на 19 октомври 2017 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Милан БласкоАнгелика Нусбергер
заместник-секретарпредседател

Full & Egal Universal Law Academy