ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ИЛИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 63254/16)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
20 април 2021 г.
Настоящото решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционен преглед.
По делото „Илиев срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:
Тим Айке, председател,
Фарис Вехабович,
Пере Пастор Виланова, съдии,
и Илзе Фрайвирт, заместник-секретар на отделение,
Като взе предвид:
Жалбата срещу Република България, подадена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от български гражданин, г-н Асен Димов Илиев („жалбоподател”), на 31 октомври 2016 г.;
решението за уведомяване на българското правителство („Правителството”) за жалбата;
наблюденията на страните;
След закрито заседание, проведено на 23 март 2021 г.,
Постанови следното решение, прието на тази дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Делото се отнася до оплаквания по членове 3 и 13 от Конвенцията. Жалбоподателят е затворник, излежаващ доживотна присъда при „специален режим“. Той се оплаква, че е бил държан постоянно в почти пълна изолация, при липса на смислени дейности за физическа и психическа стимулация и в лоши материални условия, без да има ефективно средство за защита в тази връзка.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателят е роден през 1961 г. и излежава присъда в затвора в Пазарджик. Представляван е от В. С. Стоянов, адвокат, практикуващ в Пазарджик.
3. Правителството е представлявано от своя агент – г-жа М. Димитрова от Министерството на правосъдието.
4. Фактите по делото, представени от страните, могат да бъдат обобщени, както следва.
5. Жалбоподателят започва да излежава присъда в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1997 г. Той е осъден на доживотен затвор през 2000 г. и е поставен под „специален режим“ през 2001 г. През 2009 г. режимът му е променен на по-лекия „строг режим“. На 20 май 2016 г. е преместен в затвора в Стара Загора.
6. Страните спорят относно условията, в които жалбоподателят е настанен в затвора в Пазарджик. Според жалбоподателя той е държан в претъпкани килии, без тоалетна или течаща вода, и не може да участва в спортни, учебни, работни или други целенасочени дейности. Според правителството жалбоподателят е настанен в отделна килия с площ около 7 кв.м., с добра вентилация. Няма санитарни помещения в килията, но му е предоставен редовен достъп до тоалетна.
7. Жалбоподателят предявява иск за обезщетение в Административен съд - Пазарджик през 2016 г. във връзка с условията, при които е държан в затвора в Пазарджик. Съдът отхвърля иска му през ноември 2016 г. По жалба на жалбоподателя на 23 март 2018 г. Върховният административен съд (ВАС) отменя това решение и връща делото на долустоящия съд за ново разглеждане. По-конкретно ВАС констатира, че долустоящият съд не е разгледал в достатъчна степен или достатъчно ясно конкретните оплаквания на жалбоподателя от липсата на тоалетна и течаща вода в килията му за целия период на задържането му в затвора в Пазарджик, нито оплакванията му относно липсата на образователни дейности и разрешено време на открито.
8. На 18 октомври 2018 г. Административен съд- Пазарджик отхвърля иска на жалбоподателя, като го разглежда по начина, предвиден в член 284 от ЗИНЗС. Съдът прави оценка на условията, при които жалбоподателят изтърпява наказанието си, между 20 декември 1997 г. и 20 май 2016 г., и установява, че те са прилични. По-конкретно, той е настанен в отделна килия с площ 6,7 кв.м., където не е било пренаселено. В килията му няма тоалетна, но три пъти на ден той може да ползва общите санитарни помещения, където постоянно има на разположение течаща топла и студена вода. Той използва две кофи в килията си, но не е установено, че една от тях е служила за тоалетна. Освен това като лице, поставено под „строг режим“, жалбоподателят има право да участва в групови дейности с други затворници.
9. Жалбоподателят не прави конкретно оплакване, че правото да се поправи е нарушено, а вместо това се позовава най-общо на правата, които съответните закони му гарантират. Освен това той е канен да участва в различни дейности, но отказва да го направи. Също така са му осигурени подходящи медицински грижи, разрешено му е допълнително време на открито и са му давани специални ястия за специфичните му хранителни нужди. Съдът отбелязва, че по искане на съда жалбоподателят е уточнил, че неговият иск за обезщетение за вреди се отнася за периода между 20 декември 1997 г. и 1 януари 2019 г. Като се има предвид обаче, че е бил преместен в затвора в Стара Загора към 20 май 2016 г. и че изрично е пояснил пред съда, че искът му за обезщетение за вреди не се отнася до затвора в Стара Загора, твърденията му, свързани с периода, прекаран в този затвор, са без основание.
10. Жалбоподателят оспорва решението пред ВАС, който потвърждава констатациите на долустоящия съд с окончателно решение от 21 май 2019 г.
11. Според последната информация, предоставена от властите, на 29 март 2017 г. управителят на затвора издава заповед по член 198, ал. 4 от ЗИНЗС, с която разрешава на жалбоподателя достъп до общите помещения в затвора, където може да участва във всички дейности с другите затворници. Записан е и в училището в затвора в Стара Загора. През септември 2017 г. започва работа в мебелен цех, но се налага да спре по медицински причини. Администрацията на затвора работи активно с него, за да осигури включването му в поправителните и рехабилитационни дейности.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА Рамка И ПРАКТИКА
12. Приложимото национално законодателство, което е в сила преди промените през 2017 г. в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража от 2009 г. (ЗИНЗС) е посочено в решението Харакчиев и Толумов срещу България (№ 15018/11 и 61199/12, §§ 108 – 129 и 136, ECHR 2014 (извлечения)).
13. Приложимото национално законодателство, което е в сила след промените през 2017 г. в ЗИНЗС, е посочено в решението Димитър Ангелов срещу България (№ 58400/16, §§ 26 - 37, 21 юли 2020 г.).
Правото
ПРЕДПОЛАГАЕМО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА14. Жалбоподателят се оплаква по член 3 от Конвенцията, че излежава доживотната си присъда при нечовешки и унизителни условия поради продължителната си изолация и липсата на целенасочени дейности за физическо и психическо стимулиране и при неадекватни материални условия.
15. Член 3 от Конвенцията предвижда:
„Никой не може да бъде подложен на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или наказание.“
16. Правителството твърди, че жалбоподателят се е оплакал само от материалните условия в затвора в Пазарджик пред националните съдилища. Освен това, ако твърди, че продължава да бъде държан в неподходящи условия в затвора, жалбоподателят е имал на разположение и е следвало да използва превантивните средства за защита, с които разполага още от първата половина на 2017 г., за да потърси защита.
17. Във връзка с оплакването му за неадекватни материални условия в затвора в Пазарджик до 20 май 2016 г., правителството заявява, че то е явно неоснователно. По-специално, както може да се види от съдебните решения, той е държан при прилични условия, съответстващи на изискванията на член 3 от Конвенцията.
18. При всички случаи жалбоподателят се е срещал със социален работник и му е била осигурена работа в затвора. От март 2017 г. е настанен заедно с други затворници и е включен в общи дейности (вж. параграф 11 по-горе), като разполага с много възможности да участва в културни, религиозни и други социални дейности.
Оплакване относно изолация и липса на смислени дейности в затвораДопустимост
19. Съдът отбелязва, че националните съдилища са стигнали до извода, че жалбоподателят не е повдигнал оплакване относно липсата на смислени дейности в затвора (вж. параграфи 8 и 10 по-горе). Той изброява правата си съгласно различните приложими разпоредби на вътрешното право, но не твърди, че е лично и негативно засегнат от липсата на целенасочени дейности в затвора. Жалбоподателят не изтъква друго, нито посочва още подробности по този въпрос в доводите си до Съда.
20. При тези обстоятелства Съдът приема, че жалбоподателят не е подал конкретна жалба относно изолацията си и липсата на смислени дейности в затвора, по-специално в исковата молба за обезщетение за вреди за минали периоди. Исковете за обезщетение във връзка с неадекватните условия в затвора, предявени преди влизането в сила на измененията от 2017 г. на ЗИНЗС, са разгледани по начина, предвиден в рамките на новата компенсаторна процедура по ЗИНЗС (вж. Димитър Ангелов, цитиран по-горе, § 37; вж. и параграф 8 по-горе). Следователно не може да се твърди, че искът за обезщетение във връзка с подадената жалба няма перспективи за успех.
21. Освен това Съдът отбелязва, че ако жалбоподателят е счел, че продължава да бъде държан при нечовешки и унизителни условия в затвора, той е имал възможност да използва общите превантивни средства за защита във всеки един момент след влизането им в сила през май 2017 г.
22. Съответно и с оглед на констатациите по делото Димитър Ангелов (цитирано по-горе, § 68), че са налице ефективни вътрешноправни средства за защита по отношение на оплакването на жалбоподателя, свързано с изолация и липса на смислени дейности в затвора, Съдът намира, че подадената жалба до Съда трябва да бъде отхвърлена на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Оплакване относно неадекватните материални условия в затвораДопустимост23. Доколкото може да се приеме, че оплакването на жалбоподателя пред Съда се отнася за периода след 20 май 2016 г., когато е преместен в затвора в Стара Загора, където продължава да излежава присъдата си, изглежда, че жалбоподателят не е подал жалба пред националния съд (вж. параграф 9 по-горе). Съобразно това Съдът счита, че жалбата във връзка с материалните условия в затвора през този период е недопустима и трябва да бъде отхвърлена на основание член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
24. Съдът констатира, че жалбата на жалбоподателя във връзка с условията в затвора в Пазарджик не е явно неоснователна по смисъла на член 35, параграф 3, буква а) от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че тя не е недопустима на някое друго основание. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.
Основателност25. Съдът отбелязва, че жалбоподателят не разполага с тоалетна и течаща вода в килията си в затвора в Пазарджик и че му е осигурен достъп до общите санитарни помещения три пъти на ден по предварително установен ред (вж. параграф 8 по-горе). Такова е положението за периода между 20 декември 1997 г. и 20 май 2016 г. Съдът постоянно критикува използването на кофи при отсъствие на тоалетни в килиите (вж., наред с много други, Радев срещу България, № 37994/09, § 43 с допълнителни препратки, 17 ноември 2015 г.). Съдът също така приема, че въпреки че е настанен сам в килия, подлагането на затворника на неудобството да се облекчава в кофа не може да се счита за оправдано, освен в специфични случаи, когато разрешението за ползване на санитарните помещения би създало действителни и сериозни рискове за сигурността (вж. Малечков срещу България, № 57830/00, § 140, с допълнителни препратки, 28 юни 2007 г.). Правителството не посочва такива рискове. Също така и не доказва на Съда, че жалбоподателят е можел да напуска килията си всеки път, когато е трябвало да използва тоалетната и мивката в общите санитарни помещения. При тези обстоятелства Съдът не може да не заключи, че жалбоподателят е трябвало да използва кофите в килията си, когато е трябвало да се облекчи, с изключение на трите пъти на ден, когато му е било разрешено да използва тоалетната извън килията си (сравнете с Халил Адем Хасан срещу България, № 4374/05, § 56, 10 март 2015 г.).
26. Съдът смята, че горепосоченото е достатъчно, за да се приеме, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради липса на неограничен достъп до санитарни помещения за жалбоподателя в затвора в Пазарджик между 20 декември 1997 г. и 20 май 2016 г.
ТВЪРДЕНИЯ ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА27. Във връзка с оплакването си, че не разполага с ефективно вътрешноправно средство за защита във връзка с жалбата си по член 3 от Конвенцията, жалбоподателят се позовава на член 13 от Конвенцията, който предвижда:
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
28. Съдът вече е установил, че съществуват вътрешноправни средства за защита, които са ефективни за целите на член 35, параграф 1 от Конвенцията (вж. параграф 22 по-горе). С оглед на тясната връзка между тази разпоредба и член 13, тази констатация е еднакво валидна в контекста на настоящата жалба (сравнете с Димитър Ангелов, цитирано по-горе, §, с допълнителни препратки).
29. Освен това горепосоченото заключение на Съда за нарушение на член 3 от Конвенцията не засяга неговите заключения в частта за допустимост, а именно, че средствата за правна защита, с които жалбоподателят разполага, принципно са ефективни. Причината за това е, че правото на ефективни правни средства за защита не трябва да се тълкува като право на благоприятен резултат за лицето, което ги използва, и самият факт, че жалбоподателят няма успех на национално равнище, сам по себе си не поставя под въпрос ефективността на тези средства за правна защита.
30. От това следва, че жалбата е явно неоснователна и трябва да бъде отхвърлена в съответствие с член 35, параграф 3, буква а) и член 4 от Конвенцията.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА31. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."
Вреда32. Жалбоподателят претендира 30 000 евро за неимуществени вреди.
33. Правителството твърди, че искането е прекомерно.
34. Съдът счита ,че по отношение на нарушението на член 3 от Конвенцията, отнасящо се до материалните условия в затвора, той трябва да е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушаването на правата му по тази разпоредба. Като се има предвид продължителността на разглеждания период и установената съдебна практика (вж. по-специално Muršić/ v. Croatia, № 7334/13, § 181, 20 октомври 2016 г.), Съдът счита, че е разумно на жалбоподателя да бъдат присъдени 7500 евро плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени върху тази сума.
Разходи и разноски35. Жалбоподателят също така претендира 1500 евро за направените пред Съда разноски, по-специално за съдебните разноски по производството пред Съда.
36. Правителството посочва, че той не е представил договор за процесуално представителство ,а само график. Освен това, тази сума всъщност не е била изплатена от жалбоподателя на неговия процесуален представител.
37. Съгласно установената съдебна практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на разходи и разноски, доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими, както и че са разумни по отношение на размера им (вж. Димитър Ангелов, цитирано по-горе, § 89 с допълнителни препратки). Възнаграждението на представителя се смята за реално, ако жалбоподателят го е платил или е задължен да го плати . Задължението за заплащане на възнаграждение ,дължимо на процесуален представител по силата на споразумение под условие, действително възниква само ако това споразумение е валидно в съответната юрисдикция (пак там).
38. В настоящия случай жалбоподателят не е представил договор за процесуално представителство или документ, който да показва, че има задължение да плати възнаграждението. При липсата на тези документи Съдът не намира основание да приеме, че претендираните от жалбоподателя разходи и разноски действително са направени от него.
39. Съответно, Съдът отхвърля изцяло иска за разходи и разноски.
Лихва за забава40. Съдът счита за подходящо размерът на лихвата за забава да се основава на пределната кредитна ставка на Европейската централна банка, към която трябва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява жалбата по член 3 от Конвенцията относно неадекватни материални условия на задържане на жалбоподателя в затвора в гр. Пазарджик между 20 декември 1997 г. и 20 май 2016 г. за допустима, а останалата част от нея - за недопустима;Счита, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията поради липса на неограничен достъп до санитарни помещения за жалбоподателя в затвора в Пазарджик между 20 декември 1997 г. и 20 май 2016 г.;Счита,(a) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателя в тримесечен срок следната сума, която да бъде конвертирана в български лева по курса, приложим към датата на изплащането:
7500 евро (седем хиляди и петстотин евро), към които се добавя всеки данък, който може да бъде начислен във връзка с неимуществени вреди;
(b) че от изтичането на горепосочените три месеца до изплащането, върху горепосочените суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент на Европейската централна банка през периода на неизпълнение, към който се добавят три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.Изготвено на английски език и обявено в писмена форма на 20 април 2021 г. според Правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илзе Фрайвирт Тим Айке
Заместник-секретар Председател