CASE OF ILIEV v. BULGARIA - [Bulgarian translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО ИЛИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 34656/18)

РЕШЕНИЕ
 

СТРАСБУРГ

10.06.2025 г.

Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционни промени.

По делото Илиев срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет, състоящ се от:

 Пеетер Роосма, председател,

Диaна Ковачева,

Канолик Мингорaнс Кайрат, съдии,

и Олга Чернишова, заместник-секретар на отделението,

Като взе предвид:

жалбата (№ 34656/18) срещу Република България, подадена пред Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от българския гражданин г-н Красимир Иванов Илиев („жалбоподателят“), роден през 1973 г. и живущ в гр. Велико Търново, представляван от г-н Й.Панов, адвокат от Велико Търново, на 16 юли 2018 г.;

решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“), представлявано от г-жа М. Илчева от Министерството на правосъдието, относно жалбата;

становищата на страните;

След обсъждане в закрито заседание, проведено на 20 май 2025 г.,

Постановява следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

1. Жалбата се отнася до оплакването, че на жалбоподателя е било отказано правото да разпита свидетел на обвинението в хода на наказателното производство.

2. На 7 април 2014 г. полицейски служители във Велико Търново съставят на жалбоподателя акт за установяване на административно нарушение за това, че е управлявал моторно превозно средство без поставен предпазен колан. Жалбоподателят подава възражения срещу акта, като твърди, че има двама свидетели – Т.С. и С.Г., които могат да потвърдят версията му. При снемане на обяснения от полицията, Т.С. свидетелства в полза на жалбоподателя, докато С.Г. заявява, че не е присъствал в автомобила по време на полицейската проверка и че жалбоподателят го е помолил да даде неверни показания в негова полза.

3. На 10 март 2015 г. Районната прокуратура образува досъдебно производство срещу жалбоподателя за подбуждане на Т.С. към лъжесвидетелстване и за склоняване на свидетеля С.Г. към същото деяние. В хода на разследването са разпитани трима полицейски служители, двама свидетели на защитата и свидетелят С.Г. Показанията на С.Г. са снети на 29 април 2015 г. чрез разпит пред съдия от първоинстанционния съд, с цел те да бъдат приобщени към доказателствения материал в случай на невъзможност за явяване на свидетеля в съдебно заседание. Нито жалбоподателят, нито неговият защитник са присъствали на този разпит.

4. На 18 май 2015 г. жалбоподателят е привлечен като обвиняем за съучастие в лъжесвидетелстване (заедно с Т.С.), както и за подбуждане към лъжесвидетелстване по отношение на С.Г. Жалбоподателят прави искане за провеждане на очна ставка със С.Г., но прокуратурата отказва да уважи искането.

5. В хода на съдебното следствие пред първоинстанционния съд свидетелят С.Г. не се явява, тъй като се намира в Чешката република. Въпреки възраженията на защитата, Районен съд – Велико Търново допуска прочитането на показанията на С.Г., дадени на 29 април 2015 г., и отказва да предприеме допълнителни действия за издирването му и осигуряването на неговото лично явяване. В присъдата си от 13 март 2017 г. Районният съд, основавайки се на тези показания, приема за установено, че жалбоподателят е подбудил този свидетел към лъжесвидетелстване, но го оправдава по това обвинение поради малозначителност на деянието. Съдът признава жалбоподателя за виновен в подбудителство и помагачество към лъжесвидетелстване (извършено от Т.С.) и му налага наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. Към това наказание съдът присъединява и наказанията, наложени по други наказателни производства за управление на МПС след употреба на алкохол – глоба в размер на 600 лв. и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години.

6. И двете страни обжалват присъдата пред Окръжен съд – Велико Търново. Жалбоподателят твърди, че не му е била осигурена възможност да разпита свидетеля С.Г., а прокуратурата настоява за осъждането му за подбуждане към лъжесвидетелстване и по отношение на този свидетел.

7. В проведен телефонен разговор със служител от деловодството на Окръжния съд, С.Г. отказва да се яви пред съда, като заявява, че се намира в чужбина, вече е дал показания в хода на разследването и не желае повече да бъде безпокоен. Защитата подчертава необходимостта от разпит на този свидетел и прави искане съдът да му наложи глоба за неявяването. Окръжният съд оставя искането без уважение и се отказва от по-нататъшното призоваване на свидетеля, след като констатира, че е направил всичко възможно да осигури явяването му, но последният категорично отказва да влезе в съдебната зала. Защитникът на жалбоподателя прави искане съдът да изключи показанията на С.Г. от доказателствения материал с аргумента, че свидетелят не е бил разпитан непосредствено пред съда.

8. С решение от 13 юли 2017 г., като взема предвид показанията на С.Г. от 29 април 2015 г., Окръжният съд признава жалбоподателя за виновен в подбуждане на свидетеля С.Г. към лъжесвидетелстване. Съдът потвърждава присъдата на Районния съд в останалата ѝ част (виж параграф 5 in fine по-горе)

9. Жалбоподателят подава касационна жалба, с която оспорва решението на Окръжния съд, с което е признат за виновен в подбуждане на свидетеля С.Г. Жалбата се основава на твърдението, че осъждането почива единствено на показанията на този свидетел, което представлява нарушение на националните процесуални правила и на чл. 6, § 3, буква „d“ от Конвенцията.

10. С решение от 16 януари 2018 г. Върховният касационен съд (ВКС) оставя в сила въззивното решение и потвърждава осъдителната присъда и по двете повдигнати обвинения. ВКС приема, че показанията на С.Г. от 29 април 2015 г. са валидно събрани в хода на досъдебното производство чрез разпит пред съдия. Съдът констатира, че отсъствието на жалбоподателя на този разпит се дължи на факта, че към онзи момент той все още не е бил привлечен в качеството на обвиняем. Поради това ВКС прави извод, че позоваването на съдилищата на показанията на С.Г. е в съответствие с националното законодателство и не нарушава правото на защита, особено предвид факта, че свидетелят е отказал да се яви за разпит в съдебната фаза.

11. Позовавайки се на чл. 6, §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията, жалбоподателят се оплаква, че осъждането му за подбуждане към лъжесвидетелстване по отношение на С.Г. се основава на показанията на този свидетел, въпреки че той не е имал възможност да го разпита на нито един етап от наказателното производство.

ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО И ЕВРОПЕЙСКО ПРАВО

12. Съгласно чл. 120, ал. 1 и 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), свидетелят е длъжен да се яви пред органа, който го е призовал. При неявяване без уважителна причина на свидетеля може да бъде наложена глоба в размер до 300 лв. (приблизително 150 евро). Разпитът на свидетел, който се намира извън пределите на страната, може да бъде проведен чрез видеоконференция или телефонна конференция (чл. 139, ал. 7 от НПК).

13. Съгласно чл. 223 от НПК, когато съществува опасност свидетелят да не може да се яви пред съда в съдебната фаза на процеса, неговият разпит в досъдебното производство се извършва пред съдия от съответния първоинстанционен съд. Този разпит следва да се проведе в присъствието на обвиняемия и неговия защитник, ако има такъв. Показанията, дадени по този ред, могат да бъдат прочетени в съдебно заседание и да послужат като доказателство, ако свидетелят откаже да дава показания или не се яви пред съда (чл. 281 от НПК).

14. На 7 февруари 2018 г. Народното събрание прие Закона за Европейската заповед за разследване (ЗЕЗР), с който в националното законодателство бе транспонирана Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 г. относно Европейската заповед за разследване по наказателноправни въпроси. Законът определя компетентните национални органи за издаване на такива заповеди, включително за разпит на свидетел, намиращ се на територията на друга държава членка на Европейския съюз и урежда приложимите процедури за това.

15. Член 2в от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) предвижда възможност за лицата, които считат, че правата им са пострадали в резултат на нарушение на правото на Европейския съюз, извършено от български правозащитен, административен или съдебен орган, да предявят иск за обезщетение пред националните съдилища за претърпените вреди.

16. Член 4, ал. 3 от Договора за Европейския съюз гласи:

„По силата на принципа на лоялното сътрудничество, Съюзът и държавите-членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите.

Държавите-членки вземат всички общи или специални мерки, необходими за гарантиране на изпълнението на задълженията, произтичащи от Договорите или от актовете на институциите на Съюза.

Държавите-членки съдействат на Съюза при изпълнението на неговите задачи и се въздържат от всякакви мерки, които биха могли да застрашат постигането на целите на Съюза.“

ПРЕЦЕНКА НА СЪДА

17. Възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита следва да бъде отхвърлено, тъй като посочените от него средства не са били достъпни или ефективни по смисъла на чл. 35 от Конвенцията (вж. за обобщение на приложимите принципи решението по делото Vučković и други срещу Сърбия (предварително възражение) [ГК], № 17153/11 и 29 други, §§ 70-77, 25 март 2014 г.). Възможността жалбоподателят да поиска издаване на Европейска заповед за разследване, чрез която да бъде разпитан свидетел, пребиваващ в чужбина, е възникнала едва след приемането на закона от 7 февруари 2018 г. (вж. пар. 14 по-горе), тоест след окончателното приключване на наказателното производство срещу жалбоподателя (вж. пар. 10 по-горе); освен това, всяко евентуално исково производство за вреди, основано на чл. 2в от ЗОДОВ (вж. пар. 15 по-горе) или пряко на чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (вж. пар. 16 по-горе), би могло да доведе единствено до присъждане на парично обезщетение. То не би предоставило на жалбоподателя възможност да поправи по същество твърдяната несправедливост на проведеното срещу него наказателно производство (чрез отмяна на присъдата или възобновяване на делото).

18. Като отбелязва, че жалбата не е явно неоснователна и не е недопустима на друго основание, посочено в чл. 35 от Конвенцията, Съдът я обявява за допустима.

19. Общите принципи относно случаите, в които обвиняемият не е имал възможност да разпита свидетел на обвинението, а показанията на последния са използвани като основание за осъждането, са изложени в решението по делото Schatschaschwili срещу Германия ([ГК], № 9154/10, §§ 100-131, ЕСПЧ 2015). Съдът следва да установи по-специално: дали е била налице основателна причина, оправдаваща неявяването на свидетеля; дали неговите показания са били единственото или решаващо основание за осъждането на жалбоподателя; и дали са били налице достатъчно уравновесяващи фактори, които да компенсират затрудненията на защитата и да гарантират справедливостта на наказателното производство като цяло (пак там).

20. За да оправдае отсъствието на свидетеля С.Г. от процеса, Правителството се позовава на следните обстоятелства: продължителното пребиваване на С.Г. в чужбина и отказа му да се яви пред българските съдилища (пар. 5 и 7 по-горе). В настоящия случай, прилагайки установената си практика (вж., с препратките, решението Schatschaschwili, цитирано по-горе, § 120), Съдът намира, че тези основания не могат да се считат за достатъчни. Изправени пред отказа на свидетеля С.Г. да се яви в съдебно заседание, националните съдилища не са положили всички разумни усилия, за да осигурят неговото присъствие – например чрез налагане на глоба или чрез опит да организират разпита му чрез видеоконференция или телефонна конференция, както е предвидено във вътрешното право (пар. 12 по-горе).

21. Показанията на С.Г. представляват основното пряко доказателство за извода, че жалбоподателят е осъществил контакт с този свидетел с цел да го убеди да лъжесвидетелства (пар. 5 и 8 по-горе). Следователно тези показания са били решаващото основание за осъждането на жалбоподателя по второто обвинение – подбуждане на свидетел, а именно С.Г., към лъжесвидетелстване. (пар. 11 по-горе).

22. По отношение на наличието на достатъчни уравновесяващи фактори Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е имал възможност да разпита С.Г. и в досъдебната фаза (вж. пар. 3 и 4 по-горе). Показанията на С.Г. от 29 април 2015 г. са били единствено прочетени в съдебното заседание (вж. пар. 5 по-горе). Поради това нито жалбоподателят, нито съдебният състав са имали възможност да наблюдават поведението на С.Г., за да преценят неговата достоверност и надеждност, докато е давал показания. Жалбоподателят също така не е имал възможност да му постави писмени въпроси. В своите мотиви съдилищата не са подходили към показанията на С.Г. с необходимата предпазливост и не са показали, че осъзнават намалената доказателствена стойност на тези показания. Вместо това те са ги приели безкритично като доказателство, единствено на основание, че прочитането им е процедурно допустимо по НПК (вж. пар. 5, 8 и 10 по-горе). С оглед на тези констатации Съдът счита, че не са били налице достатъчни процесуални гаранции (уравновесяващи фактори), които да позволят справедлива и адекватна преценка на надеждността на тези непроверени доказателства.

23. Тези обстоятелства са достатъчни, за да може Съдът да заключи, че в настоящия случай е налице нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

24. Жалбоподателят претендира сумата от 600 български лева за имуществени вреди и 25 000 евро за неимуществени вреди. Той претендира също 3 000 лв. за разходи и разноски, направени в производството пред националните съдилища, както и 3 000 евро за разходи и разноски пред Съда.

25. Правителството оспорва основателността на иска за имуществени вреди и намира претенцията за неимуществени вреди за прекомерна. То призовава Съда да намали или изцяло да отхвърли иска за разходи и разноски.

26. Съдът не установява причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и твърдените имуществени вреди, поради което отхвърля тази част от претенцията. По отношение на неимуществените вреди Съдът не може да прави предположения какъв би бил изходът на наказателното производство срещу жалбоподателя, ако не беше допуснато установеното нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 (d) от Конвенцията (вж. Ibrahim и други срещу Обединеното кралство [ГК], № 50541/08 и три други, § 315, 13 септември 2016 г.). Съдът приема, че при конкретните обстоятелства на делото не се налага присъждането на обезщетение по този пункт. Както е постановявал и по други сходни дела срещу България (вж. Янакиев срещу България, № 40476/98, § 90, 10 август 2006 г., Идакиев срещу България, № 33681/05, § 70, 21 юни 2011 г., и Д.М.Т. и Д.К.И. срещу България, № 29476/06, § 139, 24 юли 2012 г.), Съдът счита, че най-подходящата форма на обезщетение в настоящия случай е възобновяването на наказателното производство срещу жалбоподателя, по-специално в частта относно обвинението за подбуждане към лъжесвидетелстване по отношение на С.Г.

27. Като взе предвид документите, с които разполага, и своята съдебна практика, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателя сумата от 3 534 евро (EUR) за всички направени разходи и разноски, ведно с всички данъци, които могат да бъдат начислени върху тази сума.

ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО РЕШИ

a)    държавата ответник да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца сумата от 3 534 евро (три хиляди петстотин тридесет и четири евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят на жалбоподателя, за разходи и разноски, като левовата равностойност на сумата се изчислява по курса, приложим към датата на плащането;

b)    от изтичането на упоменатия по-горе срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на лихвения процент за пределното кредитиране на Европейската централна банка през периода на просрочие, увеличен с три процентни пункта;

Изготвено на френски език и оповестено писмено на 10 юни 2025 г. в съответствие с член 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Олга Чернишова, Заместник-секретар

Пеетер Роосма, Председател