© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
МАДАХ И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 45237/08 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
10 май 2012 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
10/08/2012 г.
Това решение е окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Мадах и други срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:
Лех Гарлицки (Lech Garlicki), председател,
Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева,
Небойша Вушинич (Nebojša Vučinić), съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 17 април 2012 г.
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 45237/08 г.) срещу Република България, подадена на 19 септември 2008 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от г-н Мохамад Разул Мадах (Mohammad Rasoul Madah) – ирански гражданин, г-жа Мария Керкенезова и г-н Даниел Мохамад Разул Мадах – български граждани (“жалбоподателите”).
2. Жалбоподателите са представлявани от г-жа Д. Радославова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент, г-жа М. Коцева от Министерството на правосъдието.
3. Жалбоподателите твърдят, че предложеното експулсиране на първия жалбоподател в Иран ще го изложи на риск от малтретиране, че това би било незаконна и непропорционална намеса в правото на неприкосновеност на семейния живот на жалбоподателите, и че те не разполагат с ефикасни средства за правна защита в това отношение.
4. На 15 септември 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. Съдът решава също да се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на жалбата (чл. 29, ал. 1 от Конвенцията).
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Първият, вторият и третият жалбоподатели са родени съответно през 1965, 1973 и 2006 г.
A. Предистория
6. В периода между 1990 и 2001 г. първият жалбоподател посещава България по редица поводи. Както изглежда, през 1992 г. той получава разрешение за продължително пребиваване, на основание на извършваната от него търговска дейност. През 2001 г. му е издадено разрешение за постоянно пребиваване.
7. През 2004 г. той се запознава с втората жалбоподателка, а от началото на 2005 г. те живеят заедно. След проблемна бременност, на 10 април 2006 г. се ражда синът им – третият жалбоподател. Здравето на детето и досега е крехко, с чести прояви на белодробно заболяване.
Б. Заповед за експулсиране на първия жалбоподател и последвалото му задържане
8. На 27 декември 2005 г. ръководителят на Национална служба „Сигурност” към Министерството на вътрешните работи издава заповед за експулсиране на първия жалбоподател на основание, че той представлява заплаха за националната сигурност. Той също така лишава жалбоподателя от правото му да пребивава в България и му налага забрана за влизане на територията на страната за срок от десет години. Не са посочени фактологическите основания за горното. Заповедта се позовава на секретен вътрешен документ от 15 декември 2005 г., който не е връчен на жалбоподателя. Изглежда, че жалбоподателят е могъл да се запознае със съдържанието му по време на последвалото съдебно производство (вж. параграфи 12 – 16 по-долу).
9. Вътрешният документ сочи, че първият жалбоподател е замесен в трафик на наркотици за целите на финансиране на войнстващата кюрдска сепаратистка групировка Конгра-Гел (бившата ПКК). В заповедта се посочва, че първият жалбоподател трябва да бъде задържан в очакване на експулсирането му и че заповедта подлежи на обжалване пред министъра на вътрешните работи, но не и по съдебен ред, както и че е с незабавно действие.
10. Заповедта е връчена на първия жалбоподател на 21 февруари 2006 г. На същата дата ръководителят на друга държавна структура – Дирекция „Миграция” на националната полиция, издава още една заповед за задържането на първия жалбоподател в очакване на неговото експулсиране. Жалбоподателят е арестуван и изпратен в център за задържане в град София. Съгласно заповед от 18 юли 2006 г. той е прехвърлен в друг специален център за задържане извън града.
11. Първият жалбоподател е освободен на 28 октомври 2006 г. От неговите показания е установено, че на неуточнена дата след освобождаването му той е разпитан в иранското посолство за предполагаемите му връзки с кюрдската сепаратистка организация.
В. Производство по обжалване на експулсирането на първия жалбоподател
12. На 9 март 2006 г. първият жалбоподател обжалва по съдебен ред заповедта за експулсиране пред Софийски градски съд, като твърди, че заповедта е незаконосъобразна и се позовава на затрудненото си семейно положение поради проблемната бременност на партньорката му, втората жалбоподателка.
13. На 13 март 2006 г. първият жалбоподател обжалва заповедта за експулсирането му също и пред министъра на вътрешните работи. На 30 март 2006 г. жалбата е върната на жалбоподателя на основание, че не е подадена в срок и че съдебното производство по обжалването й е висящо.
14. В хода на съдебното производство първият жалбоподател представя в съда документ, издаден от Националната следствена служба, удостоверяващ, че към момента не са налице висящи наказателни производства срещу него. Той представя също и писмено становище, в което заявява, че никога не е участвал в дейностите, посочени в секретния вътрешен документ. Той се позовава също и на семейното си положение, Конвенцията и делото Ал-Нашиф срещу България (Al-Nashif v. Bulgaria) (№ 50963/99, 20 юни 2002 г.).
15. Ответникът, Националната служба „Сигурност”, представя копие от вътрешния документ от 15 декември 2005 г., който е послужил като основа за експулсирането. Въпреки искането на първия жалбоподател в този смисъл, съдът не разпорежда на ръководителя на Национална служба „Сигурност“ да представи допълнителна информация или доказателства за причините за експулсиране на жалбоподателя.
16. С решение от 26 юли 2007 г. Софийски градски съд отхвърля жалбата. Съдът постановява, наред с другото, че документът от 15 декември 2005 г. трябва да се разглежда като официален свидетелстващ документ, че първият жалбоподател е заплаха за националната сигурност, и като такъв документът има задължителна сила за съда.
17. По жалба на първия жалбоподател, с окончателно решение от 28 май 2008 г. Върховният административен съд потвърждава решението на по-долната инстанция, като изцяло подкрепя заключенията й и не се ангажира с разглеждане на доказателствата, за които се твърди, че са в подкрепа на позицията на властите, че първият жалбоподател представлява заплаха за националната сигурност. Съдът приема, че заповедта за експулсиране е законосъобразна и напълно обоснована от приложения вътрешен документ, и не противоречи на Конвенцията, тъй като жалбоподателят е бил в състояние да я оспори пред съда. По-нататък съдът заявява, че правата на първия жалбоподател са ограничени в съответствие със закона и за защита на обществения интерес. Той отбелязва също, че като се има предвид наличието на информация за участие на първия жалбоподател в трафик на наркотици с цел финансиране на терористична организация, органът на изпълнителната власт правилно е решил, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност.
Г. Производство по обжалване на задържането на жалбоподателя
18. На неуточнена дата през 2006 г. първият жалбоподател обжалва пред Софийски градски съд заповедта от 21 февруари 2006 г. за настаняването му в специален център за задържане. На 23 юни 2006 г. той иска спиране на изпълнението на заповедта за задържане.
19. С решение от 16 октомври 2006 г. съдът уважава искането и спира изпълнението на заповедта за задържане за времетраенето на производството. Съдът посочва по-специално, че властите не са представили доказателства за необходимостта от такава мярка. Той посочва продължителността на задържането (осем месеца към момента) и семейното положение на първия жалбоподател. На неуточнена дата решението влиза в сила, тъй като страните не обжалват, и жалбоподателят е освободен на 28 октомври 2006 г.
20. С окончателно решение от 23 февруари 2009 г. Върховният административен съд прекратява производството без да разглежда жалбата по същество. Той приема, че заповедта за настаняване на жалбоподателя в центъра за задържане е производна на заповедта за неговото експулсиране и е издадена в хода на производството за експулсиране. Следователно сама по себе си тя не подлежи на съдебен контрол.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
21. Приложимото вътрешно право и практика са обобщени в скорошните решения на съда по делата Раза срещу България (Raza v. Bulgaria) (№ 31465/08, §§ 30 – 42, 11 февруари 2010 г.) и M. и други срещу България (M. and Others v. Bulgaria) (№ 41416/08, §§ 45 – 53, 26 юли 2011 г.).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
22. Жалбоподателите твърдят, че заповедта за експулсиране на първия жалбоподател е в нарушение на правото им на неприкосновеност на семейния живот. Те се позовават на чл. 8 от Конвенцията, който гласи, доколкото е приложим:
„1. Βсеки има право на неприкосновеност на личния и семейния си живот ...
2. Намесата на държавните власти в упражняването на това право е недопустима, освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите.“
A. Допустимост
23. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а“ от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
1. Становищата на страните
24. Правителството поддържа, че фактическите основания за депортирането на първия жалбоподател се базират на информация, която е законно получена от компетентния административен орган – Националната служба „Сигурност“. Тази информация не е опровергана по време на съдебното производство по обжалване в две инстанции. Балансът между правата на първия жалбоподател и обществения интерес е спазен. Освен това, в случай на експулсиране жалбоподателите могат да се установят в страната на произход на първия жалбоподател или в друга страна по техен избор.
25. Жалбоподателите твърдят, че заповедта за експулсиране на първия жалбоподател е произволна и се основава на неуточнена информация, съдържаща се в секретен вътрешен документ. Те също така посочват, че в хода на производството властите не са представили каквато и да е друга информация или документи в подкрепа на своите твърдения. На последно място, жалбоподателите твърдят, че националните съдилища не са разгледали достоверността на твърденията на изпълнителната власт и необходимостта от експулсиране на първия жалбоподател.
2. Преценката на Съда
26. По настоящото дело правителството не оспорва, че жалбоподателите са установили истински семеен живот в България по смисъла на чл. 8 и че депортирането на първия жалбоподател, ако бъде извършено, би представлявало намеса от страна на държавните органи в правото на жалбоподателите на неприкосновеност на семейния им живот. Съдът не намира основание да постанови обратното.
27. Такава намеса ще е в нарушение на чл. 8 от Конвенцията, освен ако може да бъде оправдана по силата на ал. 2 от тази разпоредба, бидейки „в случаите, предвидени в закона“ за постигане на една или повече от законните цели, изброени в тази алинея, и „необходима в едно демократично общество“ за постигането на съответната цел или цели.
28. Съдът отбелязва, че в редица дела срещу България е установил, че депортирането, разпоредено поради твърдени основания, свързани с националната сигурност, не отговаря на стандартите на Конвенцията за законност, тъй като приложимото законодателство, процедурите и практиката не предлагат дори минимална степен на защита срещу произвол (вж. М. и други, цитирано по-горе, § 96, с по-нататъшни препратки). По-специално, по делото К. Г. и други срещу България (C.G. and Others v. Bulgaria) (№ 1365/07, §§ 42 – 47, 24 април 2008 г.) Съдът е установил на първо място, че националните съдилища са допуснали изпълнителната власт да тълкува разширително понятието национална сигурност извън естественото му значение, и на второ място, тези съдилища не са разгледали въпроса дали изпълнителната власт е в състояние да докаже наличието на конкретни факти, служещи като основа за заключението им, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност. В неотдавнашното решение по делото М. и други, цитирано по-горе, § 102, Съдът констатира, че националният съд прилага формалистичен подход и предоставя на един държавен орган пълното и безконтролно право на усмотрение да удостовери бланкетно, с позоваване почти само на собствените си общи твърдения, че някой чужденец е заплаха за националната сигурност и трябва да бъде депортиран. Тъй като тези „свидетелстващи документи“ се основават на поверителна вътрешна информация и се считат за неподлежащи на какъвто и да е смислен съдебен контрол, следва, че не е налице защита срещу произвол.
29. Настоящото дело е много подобно. Заповедта за депортиране срещу първия жалбоподател се основава на декларативно изявление, съдържащо се във вътрешен документ на Националната служба „Сигурност“, според които той е замесен в трафик на наркотици за целите на финансиране на терористична организация и следователно представлява заплаха за националната сигурност. Този документ, който не е представен пред Съда, очевидно не споменава фактическите основания и доказателствата, на които се основава това изявление. Както и в други подобни дела срещу България, и тук не се твърди, че първият жалбоподател някога е обвинен в такива престъпления. Ето защо заповедта за депортиране е издадена въз основа на чисто вътрешна оценка на поверителна информация. Освен това националният съд е отхвърлил жалбата срещу заповедта за депортиране, считайки се обвързан с гореспоменатото декларативно изявление, без да разгледа наличието на фактическо основание за заповедта (вж. в тази връзка М. и други, цитирано по-горе, § 98).
30. Според Съда жалбоподателите по настоящото дело не разполагат с минималната степен на защита срещу произвол, присъща на концепцията за законосъобразност по смисъла на Конвенцията. Поради това, ако заповедта за депортиране от 27 декември 2005 г. бъде изпълнена, произтичащата от това намеса в семейния живот на жалбоподателите не би била „в случаите, предвидени в закона“, както се изисква от чл. 8, ал. 2 от Конвенцията.
31. В светлината на това заключение Съдът не е длъжен да разглежда останалите въпроси, които се отнасят до съществуването на легитимна цел и пропорционалност.
32. От това следва, че ако бъде изпълнена заповедта за депортиране от 27 декември 2005 г., ще е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
33. По-нататък жалбоподателите твърдят, че не са разполагали с ефикасни правни средства за защита във връзка с нарушението на правата им по чл. 8. Чл. 13 гласи:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
A. Допустимост
34. Съдът намира, че оплакването по чл. 8 е защитимо, следователно чл. 13 е приложим.
35. Освен това той счита, че оплакването по чл. 13 не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а“ от Конвенцията и не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
36. Правителството поддържа, че както Софийски градски съд, така и Върховният административен съд разглеждат жалбата на жалбоподателите срещу заповедта за експулсиране по същество.
37. Жалбоподателите твърдят, че националните съдилища не са разгледали фактическите основания за експулсирането на първия жалбоподател и необходимостта от тази мярка.
38. В няколко дела срещу България (вж. К. Г. и други, цитирано по-горе, §§ 59 – 64; Раза, цитирано по-горе, §§ 62 – 63, и M. и други, цитирано по-горе, §§ 124 – 125) Съдът е установил, че производството по съдебно обжалване на заповед за експулсиране, позоваваща се на съображения, свързани с националната сигурност, има недостатъци в две отношения. Първо, то не включва съдържателен контрол на твърденията на изпълнителната власт. Второ, съдилищата не преценяват дали намесата в правата на жалбоподателите съответства на належаща обществена нужда и дали е пропорционална на преследваната легитимна цел.
39. По настоящото дело Съдът вече е установил, че националният съд не е разгледал по подходящ начин твърдението на изпълнителната власт, че първият жалбоподател представлява риск за националната сигурност, тъй като не е разгледал информацията и доказателствата, за които се твърди, че са в подкрепа на становището, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност (вж. параграфи 17 и 29 по-горе). Също така, той не извършва съдържателен анализ на пропорционалността на експулсирането на първия жалбоподател. Съдът заключава, че производството по съдебно обжалване в настоящия случай не е в съответствие с изискванията на чл. 13, по същите причини като в посочените по-горе дела. Друго правно средство за защита не е посочено от правителството.
40. Ето защо е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията.
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 3 И ЧЛ. 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
41. Първият жалбоподател се оплаква по чл. 3 от Конвенцията, че експулсирането му в Иран ще го изложи на риск от малтретиране и дори смъртно наказание за твърдяното му участие в трафик на наркотици с цел финансиране на терористична организация. Той също така се оплаква, позовавайки се на чл. 13, че не е имал никакво вътрешноправно средство за защита в това отношение. Чл. 3 и чл. 13 от Конвенцията гласят, както следва:
Чл. 3
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“
Чл. 13
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.“
42. Правителството твърди, че съгласно националното законодателство (чл. 44а от Закона за чужденците в Република България) жалбоподателят не би бил експулсиран в държава, в която животът му е в опасност. Според правителството компетентните органи, разбира се, проверяват приложимостта на посочената разпоредба.
43. Жалбоподателят заявява, че националните съдилища не могат да разглеждат приложимостта на чл. 44а от Закона за чужденците в Република България, тъй като тяхната проверка е ограничена единствено до въпроса за законосъобразността на заповедта. Освен това той заявява, че единствената процедура, в която могат да бъдат разгледани оплаквания на жалбоподателя по чл. 3, е процедурата за предоставяне на убежище. Въпреки това, евентуалните производства по Закона за убежището и бежанците не са в състояние да предотвратят експулсирането на лица, които са считани за заплаха за националната сигурност.
44. Съдът подчертава, че съгласно международното право и при спазване на техните договорни задължения, включително тези по Конвенцията, договарящите държави имат право да контролират влизането, пребиваването и експулсирането на чужденци (Юнер срещу Нидерландия (Üner v. the Netherlands) [ГК], № 46410/99, § 54, ЕСПЧ 2006-XII). Въпреки това експулсирането от договаряща държава може да повдигне въпрос по чл. 3 и по този начин да ангажира отговорността на тази държава по силата на Конвенцията, когато има сериозни основания да се смята, че съответното лице, ако бъде депортирано, е изправено пред реален риск да бъде подложено на третиране в нарушение на чл. 3. В такъв случай чл. 3 предполага задължение въпросното лице да не се депортира в тази държава (Саади срещу Италия (Saadi v. Italy) [ГК], №37201/06, § 125, ЕСПЧ 2008-...). След като уточни това, Съдът отбелязва, че по принцип е ангажимент на жалбоподателя да представи доказателства, годни да докажат, че са налице сериозни основания да се счита, че ако оспорваната мярка бъде изпълнена, той ще бъде изложен на сериозен риск да бъде подложен на третиране в нарушение на чл. 3 (вж. например, Саади, цитирано по-горе, § 129; Ауад срещу България (Auad v. Bulgaria), № 46390/10, § 99, 11 октомври 2011 г.; и Молазейнал срещу Кипър (Mollazeinal v. Cyprus) (реш.), № 20198/05, 18 юни 2009 г.).
45. Що се отнася до настоящото дело, Съдът отбелязва, че жалбоподателят не е представил никакви доказателства в подкрепа на твърденията си. Неговите твърдения пред Съда се ограничават до общи изявления. Няма индикации, че първият жалбоподател е издирван от иранските власти, или че в миналото е преследван или разследван в Иран. Освен общите си опасения, че иранските власти ще бъдат потенциално заинтересовани от твърденията на българските власти, че е извършил престъпление, ако тези твърдения им бъдат съобщени, жалбоподателят не навежда каквито и да е конкретни лични обстоятелства. Точно обратното, той отрича да принадлежи към кюрдското малцинство, да участва по някакъв начин в дейностите на Конгра-Гел или да се занимава с трафик на наркотици (вж. параграф 14 по-горе).
46. Нещо повече, първият жалбоподател изобщо не е повдигнал оплакванията по чл. 3 пред българските власти. Няма индикации, че той е повдигнал такива оплаквания пред изпълнителната власт или пред съдилищата, които са разглеждали заповедта за експулсиране.
47. Като взе предвид изложените по-горе съображения, Съдът заключава, че първият жалбоподател не е установил, че са налице съществени основания да се смята, че той ще бъде изложен на реална опасност от третиране в противоречие с чл. 3, ако бъде депортиран в Иран. При тези обстоятелства първият жалбоподател не разполага със защитимо твърдение за нарушение на Конвенцията, изискващо правно средство за защита съгласно чл. 13 от Конвенцията (вж. същия подход по делото Аятолахи и Хосейнзадех срещу Турция (Ayatollahi and Hosseinzadeh) (реш.), № 32971/08, 23 март 2010 г.).
48. В светлината на горните съображения Съдът счита, че тези оплаквания са явно необосновани и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.
IV. ОСТАНАЛАТА ЧАСТ ОТ ОПЛАКВАНИЯТА НА ЖАЛБОПОДАТЕЛИТЕ
49. Първият жалбоподател се оплаква, като се позовава на чл. 5, ал. 1 и 4 и чл. 6, ал. 1, че задържането му в очакване на депортиране не е оправдано и че той не е могъл да получи бърз и ефикасен съдебен контрол на законосъобразността на задържането му. Всички жалбоподатели се оплакват, че задържането на първия жалбоподател в очакване на експулсирането му представлява неоснователна намеса в техните права по чл. 8.
50. Съдът разгледа тези оплаквания във вида, в който са представени от жалбоподателите. Въпреки това, в светлината на всички материали, с които разполага, и дотолкова, доколкото въпросите, от които е налице оплакване са в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват никаква проява на нарушаване на правата и свободите, предвидени в Конвенцията или нейните протоколи.
51. От това следва, че тази част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована, в съответствие с чл. 35, ал. 3, б. „а“ и ал. 4 от Конвенцията.
V. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 46 И ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
A. Чл. 46
52. Чл. 46 гласи, доколкото е приложим:
„1. Βисогодоговарящите страни се задължават да изпълняват окончателните решения по същество на Съда по всяко дело, по което те са страна.
2. Окончателното решение на Съда се изпраща на Комитета на министрите, който следи за неговото изпълнение.“
53. Съдът отбелязва, че в решението по делото М. и други (цитирано по-горе, §§ 134 – 138) по отношение на подобни нарушения на чл. 8 и чл. 13 Съдът изразява мнението, че са необходими общи мерки в изпълнение на съдебното решение, за да се предотвратят бъдещи нарушения на тези членове. С оглед на констатациите си по настоящото дело Съдът припомня, че общите мерки включват законодателни промени и промени в съдебната практика, така че да се гарантира, че дори когато като основание на заповедта за депортиране е посочена националната сигурност, фактическото основание и обосновката на заключението, че чужденецът трябва да бъде експулсиран, следва да подлежат на строг съдебен контрол, ако е необходимо с подходящи корекции на процедурите, свързани с използването на класифицирана информация, както и че съдът, който разглежда жалбата срещу депортирането, ще балансира законната цел, преследвана от заповедта за експулсиране, с основните човешки права на засегнатите лица, включително правото им на неприкосновеност на семейния живот.
Б. Чл. 41
54. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
1. Вреди
55. Жалбоподателите претендират 90 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществените вреди, претърпени в резултат на нарушенията на чл. 8 и чл. 13.
56. Правителството твърди, че тази сума е прекомерна. Според него присъденото обезщетение не следва да надвишава обезщетенията, присъждани по подобни дела.
57. Съдът отбелязва, че все още не е налице нарушение на чл. 8. Независимо от това, след като Съдът установи, че решението за експулсиране на първия жалбоподател, ако бъде изпълнено, би довело до нарушение на тази разпоредба, то следва да се приеме, че чл. 41 е приложим към фактите по случая. Установявайки това, Съдът счита, че неговата констатация по отношение на чл. 8 сама по себе си представлява адекватно справедливо обезщетение по смисъла на чл. 41 (вж. М. и други, цитирано по-горе, § 143). Същото важи и за съответните констатации на Съда по отношение на чл. 13 (вж. Раза, цитирано по-горе, § 88).
2. Разноски
58. Жалбоподателите претендират също 1 543 евро за разноски, направени пред националните съдилища и представляващи суми, платени за адвокатство възнаграждение. В подкрепа на това твърдение те представят договор за процесуално представителство, подписан между първия жалбоподател и адвокат.
59. За производството пред Съда жалбоподателите претендират 1 800 евро за правната работа на техния адвокат и 88 евро за пощенски разходи. Те представят споразумение за адвокатски хонорар между тях и адвоката им, почасов работен график, според който адвокатът им ги е таксувал за 30 часа работа при часова ставка от 60 евро, и пощенски фактури за 90 лева (равностойността на 46 евро).
60. Правителството оспорва тези претенции като прекомерни.
61. Според практиката на Съда жалбоподателят има право на възстановяване на разноски, само доколкото е установено, че те са били действително направени и необходими, и са в разумен размер. По настоящото дело, като взе предвид документите, с които разполага и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2 000 евро за разноски по всички искове.
3. Лихва за забава
62. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Обявява за допустима жалбата по чл. 8 и чл. 13 от Конвенцията относно намесата в правото на жалбоподателите на неприкосновеност на семейния живот и твърдяната липса на ефикасни правни средства за защита в това отношение, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Постановява, че ще е налице нарушение на правата на жалбоподателите по чл. 8 от Конвенцията, ако заповедта за депортиране от 27 декември 2005 г. бъде изпълнена;
3. Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 8 от Конвенцията;
4. Постановява
(a) ответната държава да заплати общо на жалбоподателите в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията сумата от EUR 2 000 (две хиляди евро) за разноски, в левова равностойност към датата на плащането, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 10 май 2012 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош АрачиЛех Гарлицки
Заместник-секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy