© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
МАНОВА И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 32626/06)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
3 февруари 2011 г.
Решението е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Манова и други срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Марк Вилигер (Mark Villiger), председател,
Изабел Беро-Льофевр (Isabelle Berro-Lefèvre),
Ганна Юдкивска (Ganna Yudkivska), съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 11 януари 2011 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 32626/06) срещу Република България, подадена пред Съда на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък “Конвенцията”) от трима български граждани – г-жа Величка Александрова Манова, г-н Драгомир Драганов Манов и г-жа Нели Драганова Георгиева-Манова (наричани по-нататък “жалбоподатели”). Първата жалбоподателка е подала жалбата на 24 юли 2006 г. С писмо от 10 април 2008 г. вторият и третият жалбоподатели са изразили желанието си да се присъединят към жалбата.
2. Жалбоподателите се представляват от г-н Й. Грозев и г-жа Н. Добрева – адвокати, практикуващи в София. Българското правителство (наричано по-нататък „правителството”) се представлява от своите агенти – г-жа Н. Николова и г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
3. На 8 февруари 2010 г. председателят на Пето отделение решава да се изпрати уведомление за жалбата до правителството. Жалбата е разпределена на комитет от трима съдии в съответствие с Протокол № 14 към Конвенцията.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателите са родени съответно през 1943, 1964 и 1953 г. и живеят в София.
5. През 1966 г. първата жалбоподателка и съпругът й закупуват от Столична община тристаен апартамент с площ от 78 кв. м, разположен в центъра на София, който е станал държавна собственост по силата на извършената след 1946 г. от комунистическия режим в България национализация.
6. На неуточнена дата в началото на 1993 г. наследниците на бившия собственик на имота отпреди национализацията завеждат дело срещу първата жалбоподателка и съпруга й по член 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (наричан по-нататък „Закон за реституцията“). Ищците предявяват и ревандикационен иск за имота.
7. Съпругът на първата жалбоподателка почива през 2001 г., а негови наследници остават тримата жалбоподатели (вторият и третият жалбоподатели са децата му). След това първата жалбоподателка става собственик съответно на две трети от апартамента, а вторият и третият жалбоподатели притежават по една шеста.
8. Съдебното производство по член 7 от Закона за реституцията приключва с окончателно решение на Върховния касационен съд от 26 януари 2006 г. Съдебните институции прогласяват нищожност на титула за собственост на жалбоподателите, тъй като решението на кмета от 1966 г. за продажбата на процесния апартамент на първата жалбоподателка и съпруга й не било утвърдено от министъра на финансите, каквото било тогавашното законово изискване, а от друго длъжностно лице. Жалбоподателите оспорват това заключение в подадените от тях жалби в рамките на съдебното производство.
9. Националните съдилища допускат ревандикационния иск на ищците и осъждат първата жалбоподателка, която към момента живеела сама в апартамента, да го освободи от обитаване. През август 2006 г. тя предава собствеността и владението на имота. През май 2008 г. е настанена в малко общинско жилище.
10. На 19 април 2006 г. жалбоподателите подават искане за обезщетяване с жилищни компенсаторни записи. Със заповед на областния управител на София-град от 25 септември 2006 г. е постановен отказ по искането, тъй като жалбоподателите не са спазили законовото изискване да предявят искането си за обезщетяване с компенсаторни записи в двумесечен срок от влизането в законна сила на окончателното решение, постановено в съдебното производство по член 7 от Закона за реституцията.
11. Жалбоподателите обжалват, като посочват, че са пропуснали съответния срок поради заболяване на първата жалбоподателка. Въпреки това с окончателно решение от 19 май 2008 г. Върховният административен съд потвърждава отказа на областния управител.
II. ОТНОСИМИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТИ, ВЪТРЕШНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА
12. Относимите исторически факти и приложимото вътрешно законодателство и практика са обобщени в решението на Съда по делото Великови и други срещу България (Velikovi and Others v. Bulgaria) (№№ 43278/98, 45437/99, 48014/99, 48380/99, 51362/99, 53367/99, 60036/00, 73465/01 и 194/02, §§ 110 – 141, 15 март 2007 г.)
13. Съгласно член 9 § 4 от Закона за обезщетяване на собственици на одържавени имоти (ЗОСОИ) лицата, чиито жилища са възстановени на бившите собственици по член 7 от Закона за реституцията, могат да предявят искания за обезщетение с жилищни компенсаторни записи в двумесечен срок от влизане в сила на постановеното по тяхното дело окончателно съдебно решение по член 7. Установената практика на националните съдилища е да прилагат стриктно този преклузивен срок, без да се съобразяват с причините, които може да са довели до пропускането му от заинтересованите страни (вж. напр. решенията на Върховния административен съд № 12745 от 25 ноември 2008 г., адм. дело № 2988/2008 и № 3413 от 16 март 2009 г., адм. дело № 5928/2008).
ПРАВОТО
I. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
14. Жалбоподателите се оплакват на основание член 1 от Протокол № 1, че имотът им е бил отнет произволно, не по тяхна вина и без справедливо обезщетение.
15. Член 1 от Протокол № 1 гласи следното:
“Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.“
16. Правителството счита, че отнемането на жилищния имот на жалбоподателите не е било произволно, а регламентирано от строги правила, предназначени да балансират интересите на собствениците отпреди и след национализацията. Твърди се, че жалбоподателите са имали възможност да получат адекватно обезщетение с компенсаторни записи, но не са се възползвали от нея своевременно. Посочва се също, че жалбоподателите носят отговорност за изхода от реституционното производство, тъй като не са осъществили ефективна правна защита във връзка с установената неизрядност в титула им за собственост. В този смисъл правителството представя две решения на Върховния касационен съд, с които са отхвърлени искове на касатори по член 7 от Закона за реституцията, обосновани с твърдения, че съответните решения на общинските власти за продажба на имоти на граждани не са били утвърдени от министъра на финансите. И на последно място правителството посочва, че първата жалбоподателка е настанена през 2008 г. в общинско жилище и счита, че вторият и третият жалбоподатели не са претърпели „особени лишения“, тъй като не са живеели в процесното жилище, когато първата жалбоподателка е била извадена от него.
17. Жалбоподателите оспорват тези доводи.
А. Допустимост
1. Изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита
18. Правителството посочва, че жалбоподателите не са подали искане за обезщетяване с компенсаторни записи в двумесечния законов срок след окончателното съдебно решение по член 7 от Закона за реституцията (вж. параграфи 10 и 16 по-горе). Съдът приема това като възражение за неизчерпване на всички вътрешноправни средства за защита и посочва за справка подробните си мотиви в решението по посоченото по-горе дело на Великови и други (§§ 226 – 227), където е установено, че през съответния период схемата за обезщетяване с компенсаторни записи не е гарантирала адекватно обезщетение с достатъчна степен на сигурност. Освен това Съдът вече е разглеждал в тъждествени дела идентични възражения за неизчерпване на всички вътрешноправни средства за защита и ги е отхвърлил (вж. решенията по делата на Димитър и Анка Димитрови срещу България, № 56753/00, § 23, 12 февруари 2009 г. и Кайрякови срещу България, № 30945/04, § 23, 7 януари 2010 г.). Съдът не вижда причина за различно заключение в настоящия случай.
19. Правителството твърди също, че жалбоподателите не са успели да оборят по убедителен начин заключението на националните съдилища, че решението от 1966 г. за продажбата на апартамента на първата жалбоподателка и съпруга й не е било утвърдено от министъра на финансите (вж. параграф 16 по-горе). Жалбоподателите оспорват това заключение (вж. параграф 17 по-горе). Съдът счита, че жалбоподателите не могат да носят отговорност за обстоятелството, че Върховният касационен съд въз основа на събраните доказателства по тяхното дело е стигнал до различни заключения от направените по визираните от правителството дела (вж. параграф 16 по-горе).
20. Затова Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на всички вътрешноправни средства за защита.
2. Правилото за шестмесечен срок
21. При тези обстоятелства възниква въпросът дали жалбата е подадена до Съда в срок от шест месеца след датата на окончателното решение на националната инстанция, както се изисква по член 35 § 1 от Конвенцията.
22. Съдът е постановил по дела, тъждествени с посоченото по-горе Великови и други, че относимите събития следва да се разглеждат като продължаваща ситуация и че шестмесечният срок по член 35 § 1 от Конвенцията започва да тече, когато са уредени всички въпроси около обезщетението на жалбоподателите (вж. напр. делото на Шойлекови и други срещу България (Shoilekovi and Others v. Bulgaria) (реш.), №№ 61330/00, 66840/01 и 69155/01, 18 септември 2007 г.). В решенията по делата на Кайрякови (посочено по-горе, §§ 25 – 29) и Йонков срещу България (№ 17241/06, § 22, 2 септември 2010 г.) Съдът е уточнил, че когато жалбоподателите не са предявили своевременно искане за компенсаторни записи, шестмесечният срок започва да тече след изтичането на предвидения от националното законодателство двумесечен срок за това, тъй като след това няма други важими развития, които биха могли да доведат до някаква форма на обезщетение.
23. Съдът намира за правилно да приложи същия подход към настоящото дело и отбелязва, че двумесечният срок, в който жалбоподателите са могли да предявят искане за компенсаторни записи, е изтекъл на 26 март 2006 г. при постановено окончателно съдебно решение по член 7 от Закона за реституцията на 26 януари 2006 г. (вж. параграфи 8 и 10 по-горе). Следователно в този случай шестмесечният срок по член 35 § 1 от Конвенцията е започнал да тече на 26 март 2006 г.
24. Вярно е, че жалбоподателите са обжалвали по съдебен ред отказа на областния управител да одобри просроченото им искане за обезщетяване с компенсаторни записи и че това съдебно производство е приключило на 19 май 2008 г. (вж. параграф 11 по-горе). Съдът обаче не счита, че това съдебно производство представлява важимо развитие, що се отнася до правото на жалбоподателите на обезщетение, заради установената практика на националните съдилища да прилагат стриктно двумесечния законов срок и да не допускат жалби като тази на жалбоподателите (вж. параграф 13 по-горе), които са заявили, че са пропуснали срока поради заболяване на един от тях (вж. параграф 11 по-горе).
25. Жалбата на първата жалбоподателка е внесена в Съда на 24 юли 2006 г. (вж. параграф 1 по-горе). Тъй като шестмесечният срок е започнал да тече на 26 март 2006 г., жалбата й е внесена навреме.
26. Вторият и третият жалбоподатели обаче са се присъединили към жалбата едва на 10 април 2008 г. (пак там). Затова техните оплаквания са били внесени след крайния срок и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с член 35 §§ 1 и 4 от Конвенцията.
3. Други основания за недопустимост
27. На последно място Съдът отбелязва по отношение на първата жалбоподателка, че настоящото оплакване не е явно необосновано по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията или недопустимо на други основания. Следователно оплакването на първата жалбоподателка трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
28. Съдът отбелязва, че настоящото оплакване касае същото приложимо законодателство и същите въпроси като посоченото по-горе дело на Великови и други срещу България.
29. Обстоятелствата, предмет на оплакването, представляват намеса в правото на собственост на първата жалбоподателка.
30. Намесата е извършена на основание на приложимото вътрешно право и е следвала важна цел в интерес на обществото, а именно да се възстановят справедливостта и зачитането на върховенството на закона.
31. Като прилага критериите, изложени в решението по делото на Великови и други (посочено по-горе, §§ 183 – 192), Съдът отбелязва, че титулът за собственост на първата жалбоподателка е бил прогласен за нищожен, а тя е била лишена от имота си с единственото основание, че решението на кмета от 1966 г. за продажбата на процесния апартамент на нея и на съпруга й не е било утвърдено от министъра на финансите, а от друго длъжностно лице. Вината за тази неизрядност е на държавната администрация, а не на първата жалбоподателка или на съпруга й (вж. посоченото по-горе решение по делото на Великови и други, §§ 218 и 229 и Пешеви срещу България, № 29722/04, § 20, 2 юли 2009 г.).
32. Затова Съдът счита, че настоящият случай е тъждествен с тези на Богданови, Цилеви и Николови, разгледани внимателно в решението му по делото на Великови и други (вж. §§ 220, 224 и 231 в това решение, посочено по-горе), където е постановено, че изискваният от член 1 на Протокол № 1 справедлив баланс между обществения интерес и индивидуалните права не би могъл да се постигне без адекватно удовлетворение. Възниква следователно въпросът: предоставено ли е на първата жалбоподателка достатъчно и справедливо обезщетение? За да направи преценка в този смисъл, Съдът трябва да вземе предвид конкретните обстоятелства по случая.
33. Съдът отбелязва, че през май 2008 г. на първата жалбоподателка е предоставено общинско жилище (вж. параграф 9 по-горе). Това обаче не стига, за да се направи заключение, че е било осигурено адекватно обезщетение (вж. решението по делото на Георгиеви срещу България, № 10913/04, § 37, 7 януари 2010 г.).
34. Съдът отбелязва, че първата жалбоподателка не е предявила искане за обезщетяване с компенсаторни записи след окончателното съдебно решение по нейното дело в съответствие с изискванията на вътрешното право. Както вече бе установено по-горе обаче (вж. параграф 18), не може да се приеме, че схемата за обезщетяване с жилищни компенсаторни записи осигурява достатъчно и справедливо обезщетение. Поне такава е била ситуацията до юни 2006 г., когато Народното събрание приема изменение, предвиждащо собствениците на жилищни компенсаторни записи да могат да получат левовата им равностойност по номинал (вж. посоченото по-горе решение по делото на Великови и други, § 139). Както вече беше споменато (вж. параграф 23 по-горе), правото на първата жалбоподателка да предяви искане за компенсаторни записи е било погасено през март 2006 г. Затова неизползването от нейна страна на схемата за обезщетяване с компенсаторни записи не може да има решаващо влияние за резултата от оплакването й по член 1 от Протокол № 1. От друга страна обаче, то трябва да се вземе предвид в контекста на член 41 от Конвенцията (вж. посочените по-горе решения по делата на Великови и други, § 227 и Пешеви, § 23).
35. При тези обстоятелства Съдът намира, че на първата жалбоподателка не е предоставена ясна, навременна и предвидима възможност за получаване на адекватно обезщетение. От това следва, че не е постигнат справедливият баланс между интереса на обществото и необходимостта да се защитят индивидуалните й права.
36. Следователно е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1.
II. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
37. Член 41 от Конвенцията предвижда:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
А. Вреди
38. За своя дял от апартамента първата жалбоподателка претендира обезщетение за имуществени вреди в размер на 49 600 евро. Представя доклад за оценка на недвижим имот от юни 2006 г., изготвен от наето от нея вещо лице, според който общата стойност на апартамента е 74 400 евро. Първата жалбоподателка претендира също обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 евро, като твърди, че е претърпяла значителни страдания и безпокойство.
39. Правителството настоява Съдът да отхвърли исковата претенция, като счита, че всяка констатация за нарушение на Конвенцията би представлявала достатъчно справедливо обезщетение, и счита във всеки случай, че исковата претенция на първата жалбоподателка за обезщетение за имуществени вреди е прекомерна, за тази за неимуществени вреди – „прекомерна и спекулативна“.
40. Като прилага подхода, изложен в решенията му по сходни дела, и с оглед естеството на установеното нарушение, Съдът намира за правилно да определи обща сума за имуществени и неимуществени вреди, като се позовава на стойността на отнетия от първата жалбоподателка имот и всички други относими обстоятелства (вж. решението по делото на Тодорова и други срещу България (Todorova and Others v. Bulgaria) (справедливо обезщетение), №№ 48380/99, 51362/99, 60036/00 и 73465/01, §§ 10 и 47, 24 април 2008 г.). Съдът ще вземе предвид и обстоятелството, че първата жалбоподателка не се е възползвала своевременно от схемата за обезщетяване с компенсаторни записи (вж. параграф 34 по-горе и горепосоченото решение по делото на Тодорова и други, §§ 44 – 46).
41. Като взе предвид гореизложеното, всички обстоятелства по делото и информацията, с която разполага за цените на недвижимите имоти в София, Съдът присъжда на първата жалбоподателка 45 000 евро за имуществени и неимуществени вреди.
Б. Разноски
42. Тримата жалбоподатели съвместно претендират възстановяване на разноски в размер на 3 750 евро за 37,5 часа юридическа работа на адвокатите им при часова ставка от 100 евро. В подкрепа на исковата претенция представят договор за процесуално представителство и отчет за отработеното време. Молят присъдената сума по този иск да бъде платена директно на адвоката им г-н Й. Грозев.
43. Правителството твърди, че исковата претенция е прекомерна.
44. Съгласно установената практика на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски единствено доколкото е доказано, че са действително направени, необходими и в разумен размер. В настоящия случай Съдът отбелязва, че е установил нарушение на член 1 от Протокол № 1 само по отношение на първата жалбоподателка. Като взе предвид горното и всички обстоятелства по делото, Съдът счита за разумно да присъди 2 000 евро за адвокатски хонорари, които да бъдат преведени директно в банковата сметка на г-н Й. Грозев.
В. Лихва за забава
45. Съдът счита за целесъобразно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка с добавени три процентни пункта.
ПОРАДИ ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява за допустими оплакванията на първата жалбоподателка – г-жа Величка Александрова Манова, а останалата част от жалбата – за недопустима;
2. Приема, че е допуснато нарушение на член 1 от Протокол № 1 към Конвенцията по отношение на г-жа Величка Александрова Манова;
3. Постановява:
(а) ответната държава да заплати в тримесечен срок на г-жа Величка Александрова Манова следните суми в левова равностойност по курса към датата на плащането:
(i) € 45 000 (четиридесет и пет хиляди евро) за имуществени и неимуществени вреди плюс евентуално платимите налози;
(ii) € 2 000 (две хиляди евро) за разноски плюс евентуално дължимите от г-жа Величка Александрова Манова налози, които да бъдат прехвърлени по банков път директно в сметката на г-н Й. Грозев;
(б) след изтичане на горепосочения тримесечен срок до извършване на разплащането върху горните суми се дължи проста лихва в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, плюс три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от исковите претенции за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 3 февруари 2011 г. в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсМарк Вилигер
Заместник-секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy