© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО МАРИНОВА И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалби № 33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61863/11)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
12 юли 2016 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44, ал. 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото на Маринова и други срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав:
Ангелика Нусбергер (Angelika Nußberger), председател,
Кханлар Хаджиев (Khanlar Hajiyev),
Ериз Мьозе (Erik Møse),
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Карло Ранцони (Carlo Ranzoni),
Мартинш Митс (Mārtiņš Mits), съдии,
и Клаудиа Вестердик (Claudia Westerdiek), секретар на отделението,
След закрито заседание, проведено на 21 юни 2016 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е образувано по четири жалби (№ 33502/07, 30599/10, 8241/11 и 61863/11) срещу Република България, подадени в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (”Конвенцията”) от петима български граждани. Първата жалба е подадена от г-жа Росица Вълкова Маринова на 26 юни 2007 г. Втората жалба е подадена от г-н Венцислав Цветков Златанов на 18 май 2010 г. Третата жалба е подадена от г-н Петър Георгиев Финдулов на 4 януари 2011 г. Четвъртата жалба е подадена от г-н Иван Петров Динчев и г-жа Маргарита Радоева Динчева на 19 септември 2011 г.
2. Г-жа Маринова се представлява от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив. Г-н Златанов се представлява от г-н Й. Митев, адвокат, практикуващ в Добрич. Г-н Финдулов се представлява от г-н С. Арнаудов, адвокат, практикуващ в Пловдив. Г-н и г-жа Динчеви не се представляват. Българското правителство („Правителството”) се представлява от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателите твърдят по-конкретно, че тяхното осъждане и наказание за подаване на жалби срещу длъжностни лица, заедно с нарежданията да заплатят обезщетение на тези длъжностни лица, са в нарушение на правото им на свобода на изразяване.
4. На 25 септември 2012 г. Правителството е уведомено за жалбата. След като то представя своето становище с писма от 4 март 2013 г., жалбоподателите са поканени да представят становище в отговор и всякакви претенции за справедливо обезщетение. Г-н и г-жа Динчеви не го правят в рамките на срока, определен от Съда и не искат удължаване на срока. Два месеца по-рано, на 7 януари 2013 г., те уведомяват Съда, че главният прокурор е поискал възобновяване на наказателно производство срещу тях (вж. параграф 39 по-долу). Съответно, с писмо от 15 Май 2013 г., изпратено с препоръчана поща с обратна разписка, секретариатът на Съда напомня на г-н и г-жа Динчеви за неподаването от тяхна страна на становище и претенции и насочва вниманието им към условията на чл. 37, § 1 (а) от Конвенцията. Обратната разписка не пристига в Съда. Няма по-нататъшни съобщения от г-н и г-жа Динчеви.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА НА ДЕЛОТО
A. Случаят на г-жа Маринова
5. Г-жа Маринова е родена през 1972 г. и живее в Тервел.
6. През февруари 2006 г. тя се оплаква на Агенция за закрила на детето, че учителката на сина ѝ, който тогава е на четиринадесет години, в няколко случая го е малтретирала и унижила. По-конкретно тя твърди, че учителката е ударила детето три години по-рано и оттогава често го обижда, прави коментари за родителите му пред други ученици и омаловажавала представянето му в училище. Г-жа Маринова твърди, че това представлява тормоз и казва, че синът ѝ се е демотивирал. Агенцията разглежда жалбата, изслушва учителката, сина на г-жа Маринова и други свидетели и заключва, че твърдението за малтретиране не е доказано. Тя установява, че отношенията между г-жа Маринова и учителката са обтегнати от 2003 г. насам, когато бащата на сина ѝ е заплашил учителката пред други ученици. Учителката инициира частно наказателно производство срещу бащата във връзка с това и производството е висящо.
7. През април 2006 г. г-жа Маринова се оплаква на директора на училището и на полицията, че учителката е взела мобилния телефон на сина ѝ в час и по-късно е отказала да го върне.
8. Прокуратурата образува наказателно производство срещу неизвестен извършител във връзка с това твърдение и през август 2006 г. го прекратява на основание, че извършителят не е установен.
9. През юли 2006 г. учителката инициира частно наказателно производство срещу г-жа Маринова във връзка с тези три жалби. Тя твърди, че не ги е чела, защото органите, които се занимават с тях, не са ѝ ги показали. Въпреки това тя е помолена да даде обяснения и от зададените въпроси тя заключва, че г-жа Маринова я е обвинила, че е откраднала мобилен телефон и я е определила като пристрастен и некомпетентен учител, които използва неподходящи дисциплинарни методи. На първото заседание по делото през септември 2006 г. учителката предявява граждански иск срещу г-жа Маринова за сумата от 5000 български лева (лв.) (2556 евро), плюс лихви, за неимуществени вреди.
10. На 29 ноември 2006 г. Районният съд на гр. Тервел намира г-жа Маринова за виновна за клевета срещу длъжностно лице съгласно чл. 147 и чл. 148 §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 49 и 50 по-долу). Съдът заменя наказателната отговорност на г-н Маринова с административна глоба от 500 лева (256 евро). Той частично уважава иска на учителката за обезщетение за вреди, нареждайки на г-жа Маринова да ѝ плати 1000 лева (511 евро) плюс лихва. Той също нарежда г-жа Маринова да заплати съдебните разноски на учителката в размер на 164 лева (84 евро), както и част от съдебната такса, платена от учителката, в размер на 40 лева (20 евро). Съдът отбелязва, че отношенията между учителката и г-жа Маринова са били лоши от много време. След като разглежда констатациите на Агенция за закрила на детето и органите на прокуратурата във връзка с жалбите на г-жа Маринова, съдът заключава, че твърденията ѝ, първото от които става известно на директора на училището и на педагогически съветник в училището, са неверни и следователно клеветнически. Съдът приема също, без да уточнява основанието на своето заключение по този въпрос, че г-жа Маринова е действала с пряк умисъл. При определяне на размера на глобата, съдът отбелязва inter alia лошото ѝ финансово положение.
11. Г-жа Маринова обжалва като твърди, inter alia, че оплакване от длъжностно лице пред властите не представлява “разгласяване” по смисъла на чл. 147, § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 49 по-долу). Такива оплаквания биха могли в някои случаи да се разглеждат като набедяване в противоречие с чл. 286 от НК (вж. параграф 54 по-долу). Г-жа Маринова също подчертава, че не е отправила твърденията си публично.
12. С окончателно решение от 18 април 2007 г., Окръжен съд - Добрич потвърждава решението на долната инстанция. Той намира, че твърденията на г-жа Маринова, че учителката е малтретирала сина ѝ, не са подкрепени от констатациите на Агенция за закрила на детето или от показанията на сина ѝ или на директора, и приема, че информацията е “разгласена” по смисъла на чл.147, § 1 от Наказателния кодекс, дори ако е достигнала до знанието само на един човек. Съдът намира, че твърденията във връзка с мобилния телефон също са неверни. Той приема, че твърденията в тази насока в жалбата на г-жа Маринова до полицията представляват набеждаване и че предходната инстанция погрешно ги е характеризирала като клевета. Той обаче заявява, че при липса на жалба от страна на учителката, не може да отмени тази част от решението на предходната инстанция. Той потвърждава, без да дава каквито и да е подробности, извода на предходната съдебна инстанция, че г-жа Маринова е действала с пряк умисъл.
13. За да се получи плащане на присъдените обезщетение и разходи, учителката образува изпълнително производство срещу г-жа Маринова. Не е ясно как то приключва то.
Б. Случаят на г-н Златанов
14. Г-н Златанов е роден през 1963 г. и живее в София.
15. На 28 юли 2008 г. е спрян от двама пътни полицаи. Един от тях записва, че г-н Златанов не се е съобразил със знак „стоп“. Г-н Златанов възразява като отбелязва в протокола, че полицаят е отказал да се представи, миришел на алкохол и се олюлявал. В писмените обяснения, които подава в РПУ Шабла на 5 август 2008 г., г-н Златанов повтаря твърденията си и казва, че полицаят се е държал агресивно.
16. Твърденията на г-н Златанов задействат вътрешно разследване, което оневинява полицая за нарушенията.
17. През декември 2008 г. полицаят инициира частно наказателно производство срещу г-н Златанов във връзка с тези твърдения. Той също претендира 5000 лева (2556 евро) неимуществени вреди.
18. С решение от 6 март 2009 г. Районният съд на гр. Каварна намира г-н Златанов за виновен за клевета срещу длъжностно лице съгласно чл. 147 и чл. 148 §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 49 и 50 по-долу). Съдът заменя наказателната му отговорност с административна глоба от 500 лева (256 евро). Той частично уважава иска на полицая за обезщетение за вреди, като осъжда г-н Златанов да му плати 1500 лв. (767 евро) плюс лихва. Той също осъжда г-н Златанов да плати 60 лв. (30 евро) за съдебни такси. Съдът разглежда подробно резултатите от вътрешното разследване, проведено във връзка с твърденията на г-н Златанов, изследванията, които са направени няколко часа след инцидента на 28 юли 2008 г. и показват, че служителят не е употребил алкохол, като и устните показания на другия полицейски служител, присъстващ на мястото на инцидента и на ръководителя на полицая. Заключава, че твърденията на г-н Златанов не отговарят на истината. Освен това намира, че г-н Златанов не е бил сигурен в истинността на твърденията си, но все пак е избрал да ги направи както в протокола, изготвен от полицая в хода на инцидента на 28 юли 2008 г., така и в своите последващи писмени обяснения.
19. Г-н Златанов обжалва. Той твърди, inter alia, че неговите изявления, които прави в изпълнение на конституционните си права и които са насочени единствено към ръководителя на полицейския служител, не представляват “разгласяване” по смисъла на чл. 147, § 1 от Наказателния кодекс (вж. параграф 49 по-долу). Той също се позовава, inter alia, на чл. 10 от Конвенцията и съдебната практика на Съда по тази разпоредба.
20. С окончателно решение от 20 ноември 2009 г. Окръжен съд - Добрич потвърждава решението на долната инстанция. Той намира, че полицейският служител не е показал признаци на опиянение, което според съда означава, че г-н Златанов е бил напълно наясно, че полицаят не е бил пиян, но въпреки това е избрал да направи твърденията си, като по този начин е действал с пряк умисъл да дискредитира полицейския служител. Тези твърдения, чиято цел е да опетнят полицая и в същото време да освободят г-н Златанов от отговорност за пътното нарушение, записано от полицая, не могат да бъдат оправдани от правото да се защитава срещу административно-наказателни обвинения или от правото на свобода на изразяване. Съдът осъжда г-н Златанов да плати разходите на полицейския служител за въззивното производството пред него в размер на 512 лв. (262 евро).
В. Случаят на г-н Финдулов
21. Г-н Финдулов е роден през 1955 г. и живее в Бургас.
22. На 12 юли 2009 г-н Финдулов, който управлява камиона си, е спрян от двама пътни полицаи. Един от тях, по негови твърдения, му поискал подкуп. Г-н Финдулов обещава да му донесе пари до десет минути и оставя своята лична карта и документите на автомобила при полицаите. След това се обажда в полицията и информира дежурния полицай за инцидента.
23. На 23 юли и на 3 и 14 август 2009 г-н Финдулов подава жалби до Инспектората на Министерство на вътрешните работи, до омбудсмана на Република България и до министъра на вътрешните работи, като твърди, че един от полицейските служители, които го спират и чиято самоличност не му е известна, му е поискал подкуп и е задържал документите му.
24. На 13 август 2009 г. Регионална дирекция на Министерството на вътрешните работи в Бургас отговаря на г-н Финдулов, че жалбата му е неоснователна.
25. Според г-н Финдулов, на 14 септември 2009 г. той намира своята лична карта в пощенската си кутия. Документите на автомобила не са върнати.
26. С постановление от 12 август 2009 г. Отдел “Пътна полиция” към РДВР-Бургас намира, въз основа на доклад от двамата пътни полицаи, издаден в отсъствието на г-н Финдулов, че той не е използвал колан, една от гумите на неговия камион е била износена, че е отказал тест за алкохол и е потеглил в неизвестна посока. Той налага на г-н Финдулов две административни глоби в размер на 50 лв. и една административна глоба в размер на 500 лв., отнема му двадесет и пет контролни точки от шофьорската книжка и му забранява да управлява моторно превозно средство в продължение на дванадесет месеца.
27. Г-н Финдулов обжалва това решение пред съд. На 30 ноември 2009 Районен съд Бургас констатира, че глобите от 50 лв. са необжалваеми и прекратява производството в тази част. Той отменя останалата част от постановлението от 12 август 2009 г. като констатира, че актът на пътните полицаи не е съобщен на г-н Финдулов. С окончателно решение от 25 март 2010 г. Административен съд-Бургас потвърждава това решение.
28. На неустановена дата през 2009 г. полицаят, обвинен от г-н Финдулов за искане на подкуп, инициира частно наказателно производство срещу него във връзка с това твърдение. Той също претендира 10 000 лв. (5113 евро) неимуществени вреди.
29. С решение от 11 май 2010 г. Районен съд Бургас намира г-н Финдулов за виновен за клевета срещу длъжностно лице на основание чл. 147 и чл. 148, §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 49 и 50 по-долу). Той го осъжда на глоба в размер на 5 000 лв. (2556 евро) и обществено порицание. Частично уважава иска на полицейския служител за обезщетение за вреди, като осъжда г-н Финдулов да му плати 3 000 лв. (1534 евро). Осъжда също г-н Финдулов да плати 120 лв. (61 евро) за съдебни такси. Съдът отбелязва, че в оплакванията си г-н Финдулов не назовава полицейския служител, но намира, че той може бъде идентифициран от жалбите, които ясно твърдят, че той е поискал подкуп, като по този начин го обвиняват в престъпление пред трети лица. Престъплението клевета не изисква тези трети лица – висшестоящите на полицая – всъщност да вярват на твърденията или да са предприемат някакви действия във връзка с тях. Г-н Финдулов, които съгласно чл. 147, § 2 от Наказателния кодекс (вж. параграф 49 по-горе) носи тежестта на доказване в това отношение, не успява да докаже, че полицейският служител в действителност е поискал подкуп. Съдът допълва, без да обяснява причините за това заключение, че г-н Финдулов е действал с пряк умисъл. При определяне на наказанието съдът отбелязва, че не може да замени наказателната отговорност г-н Финдулов с административно наказание, тъй като това е еднократна възможност и г-н Финдулов се е възползвал от освобождаване от наказателна отговорност по-рано във връзка с пътно нарушение. При определяне на присъждането на обезщетение за неимуществени вреди на полицая, съдът отбелязва, че твърденията на г-н Финдулов са особено осъдителни.
30. Г-н Финдулов обжалва.
31. С окончателно решение от 14 юли 2010 г. Окръжен съд Бургас потвърждава решението на предходната инстанция. Той изцяло се съгласява с мотивите, изложени от този съд, като добавя, че г-н Финдулов е бил напълно наясно, че твърденията му срещу полицейския служител са неверни, но въпреки това е избрал да го оклевети. Съдът също осъжда г-н Финдулов да плати 250 лв. (128 евро), платени от полицейския служител за разноски за производството по обжалване.
32. Общественото порицание се изпълнява, както съдът разпорежда, чрез обявяване на осъждането и присъдата на г-н Финдулов по местната радиостанция. За да се получи плащане на присъдените обезщетение за вреди и разходи, полицейският служител образува изпълнително производство срещу г-н Финдулов. Не е ясно как приключва то.
Г. Случаят на г-н и г-жа Динчеви
33. Г-н Динчев е роден през 1943 г. Г-жа Динчева е родена през 1947 г. Двамата живеят в Ловеч.
34. Двамата имат продължителен конфликт със свои съседи. На 14 ноември 2009 г. напрежението ескалира и г-н и г-жа Динчеви се обаждат в полицията, като се оплакват, че са били нападнати от съседите. Двама полицаи идват и предупреждават един от съседите да не тормози жалбоподателите.
35. На 17 ноември 2009 г. г-н и г-жа Динчеви се оплакват на началника на РДВР Ловеч срещу полицейските служители като твърдят, че те не проявили интерес към инцидента и не ги защитили, като вместо това са поканили агресорите в патрулната кола и “са мърморили заедно с тях”. Г-н и г-жа Динчеви изпращат преписи от жалбата до Районна прокуратура Ловеч, ръководителят на пожарната в Ловеч и до министъра на вътрешните работи. На 4 декември 2009 г. началникът на РДВР Ловеч информира г-н и г-жа Динчеви, че вътрешно разследване е установило, че жалбата им е неоснователна.
36. На неустановена дата през 2010 г. полицейските служители инициират частно наказателно производство и искове за обезщетение за вреди срещу г-н и г-жа Динчеви.
37. С решение от 20 октомври 2010 г. Районен съд Ловеч намира г-н и г-жа Динчеви за виновни за клевета срещу длъжностни лица на основание чл. 147 и чл. 148, §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 49 и 50 по-долу). Той осъжда всеки от тях на глоба от 2500 лв. (1278 евро) и обществено порицание. Порицанието трябва да се изпълни чрез обявяване на осъждането и присъдата по местната радиостанция. Съдът също частично уважава иска на полицейските служители за обезщетение за вреди, като осъжда жалбоподателите да платят на всеки от тях по 400 лв. (205 евро).
38. При обжалване, с окончателно решение от 18 април 2011 г., Окръжен съд Ловеч потвърждава присъдата с подобни мотиви, но намалява глобата наложена на всеки жалбоподател на 1500 лв. (764 евро).
39. След като Правителството е уведомено за жалбата (вж. параграф 4 по-горе), то представя случая на г-н и г-жа Динчеви на вниманието на главния прокурор. През декември 2012 г. ad interim главен прокурор иска от Върховния касационен съд да възобнови производството, да отмени присъдите срещу г-н и г-жа Динчеви и да ги оправдае. Той твърди, че показанията в жалбата им срещу полицейските служители не са клеветнически, а просто израз на неодобрението им от начина, по който полицейските служители са изпълнили своите задължения. Съгласно съдебната практика на този Съд и съдебната практика на Върховния касационен съд, длъжностите лица могат законно да бъдат подложени на по-сериозна критика. Да се приеме, както съдилищата в Ловеч са направили, че критични показания в жалби срещу такива служители са клеветнически, би означавало, че по-голямата част от исковете и жалбите, подадени в съдилищата и органите на прокуратурата от лица, които не са юристи, може да доведат до наказателни санкции.
40. С окончателно решение от 7 март 2013 г. (реш. № 104 от 07.03.2013 г. по н. д. № 178/2013 г., ВКС, III н. о.), Върховният касационен съд допуска искането, възобновява производството, отменя двете решения, оправдава г-н и г-жа Динчеви и отхвърля исковете за обезщетение за вреди срещу тях. Той постановява, че действията им не представляват престъпление. Твърденията в жалбите им са били израз на неодобрението им от начина, по който полицаите са изпълнили своите задължения и упражняване на конституционните им права да подават жалби до властите, да изразяват своето мнение и да защитават правата си. Твърденията са оценки, които не могат да бъдат доказани или опровергани и не могат да се разглеждат като клеветнически. Клеветата може да се състои само в приписването на конкретни отрицателни факти. Твърденията също не пораждат отговорност за вреди.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
А. Приложими конституционни разпоредби
41. Чл. 45 от Конституцията от 1991 г. предвижда, че гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи.
42. Чл. 39 § 1 от Конституцията предвижда, че всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Съгласно чл. 39 § 2 това право не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на другиго.
43. Чл. 41 § 1 от Конституцията предвижда, че всеки има право да търси, получава и разпространява информация, но осъществяването на това право не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на други.
44. Чл. 56 от Конституцията предвижда, че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси.
Б. Съдебна практика на Върховния касационен съд по тези разпоредби във връзка с жалби срещу длъжностни лица
45. В случай, в който прокурор инициира частно наказателно производство срещу обвиняем, който е поискал неговия отвод от наказателно дело, Върховният касационен съд, потвърждавайки оправдаването на обвиняемия, заявява, че правото по чл. 45 от Конституцията (вж. параграф 41 по-горе) е отделно от правото на свобода на изразяване по чл. 39 от Конституцията (вж. параграф 42 по-горе) и по чл. 10 от Конвенцията, и че то надделява над правото на прокурора да защити репутацията си чрез наказателноправни мерки (вж. реш. № 421 от 14.11.2008 г. по н. д. № 446/2008 г., ВКС, III н. о.).
46. При граждански дела Върховният касационен съд прима, че жалба до държавен орган, дори ако в крайна сметка се окаже основана на неверни факти, не представлява закононарушение, тъй като се основава на правото по чл. 45 от Конституцията на подаване на жалби и петиции, както и на правото по чл. 56 от Конституцията за водене на защита без страх от репресия (вж. параграфи 41 и 44 по-горе). Съдът също казва, че подаване на такава жалба би било неправомерно, само ако жалбоподателят е бил наясно, че неговите твърдения са неверни и е подал жалбата, за да нанесе вреда на лицето, от което се оплаква (вж. реш. № 1347 от 18.12.2008 г. по гр. д. № 5006/2007 г., ВКС, II г. о.; реш. № 758 от 11.02.2011 г. по гр. д. № 1243/2009 г., ВКС, II г. о.; и реш. № 245 от 05.11.2014 г. по гр. д. № 1734/2014 г., ВКС, III г. о.).
В. Приложими разпоредби от Административнопроцесуалния кодекс
47. Съгласно чл. 108 § 2 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г., никой не може да бъде преследван само заради уведомяване на властите за незаконни или неправилни действия или бездействия на длъжностни лица.
48. Съдилищата наскоро са започнали да прилагат тази разпоредба в случаите, които се отнасят до предполагаеми клеветнически твърдения срещу длъжностни лица. В един такъв случай Софийски градски съд се позовава на нея, за да потвърди оправдателната присъда на лице, обвинено в оклеветяване на нотариус в жалба до Народното събрание (вж. реш. № 878 от 02.07.2013 г. по в. н. ч. х. д. № 1839/2013 г., СГС). В друг случай Окръжен съд Сливен също се позовава на нея, за да потвърди оправдателната присъда на лице, обвинено в oклеветяване на кмет в жалби до общинския съвет и централните власти (вж. реш. № 127 от 10.10.2013 г. по в. н. ч. х. д. № 434/2013 г., ОС-Сливен). Окръжен съд Перник обаче наскоро не намира за несъвместимо с тази разпоредба да потвърди присъдата на лице, което твърди в жалба, подадена до полицията, че пътен полицай е изглеждал пиян, докато е изпълнявал задълженията си (вж. реш. № 33 от 24.04.2014 г. по в. н. ч. х. д. № 44/2014 г., ОС‑Перник).
Г. Престъплението клевета
49. Чл. 147 от Наказателния кодекс от 1968 г. гласи:
“1. Който разгласи позорно обстоятелство за другиго или му припише престъпление, се наказва за клевета с глоба от три хиляди до седем хиляди лева и с обществено порицание.
2. Деецът не се наказва, ако се докаже истинността на разгласените обстоятелства или на приписаните престъпления.”
50. Съгласно чл. 148 §§ 1 (3) и 2 от НК клеветата срещу длъжностно лице при или по повод изпълнение на служебните му задължения се наказва с глоба в размер от пет до петнадесет хиляди лева и обществено порицание.
51. Съгласно чл. 161 § 1 от НК, който е в сила от март 2000 г., обвинения по всяка от тези разпоредби могат да бъдат повдигнати единствено по тъжба на пострадалия.
52. Според съдебната практика на бившия Върховен съд и настоящия Върховен касационен съд (вж. реш. № 209 от 18.05.1982 г. по н. д. № 209/1982 г. ВС, І н. о.; реш. № 347 от 25.09.2009 г. по н. д. № 372/2009 г. ВКС, І н. о.; реш. № 418 от 12.11.2009 г. по н. д. № 458/2009 г., ВКС, III н. о.; и реш. № 452 от 12.10.2010 г. по н. д. № 411/2010 г., ВКС, III н. о.), изявления направени в писма, жалби или показания до властите, не могат да се считат за “разгласяване” по смисъла на чл. 147 § 1 от НК, защото техните автори не възнамеряват да навредят на репутацията на лицата, за които те се отнасят, а да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ от властите.
53. Много по-долни съдебни инстанции са се присъединили към тази позиция (вж. прис. от 02.07.2009 г. по н. ч. х. д. № 111/2009 г., РС-Берковица; прис. № 696 от 30.11.2009 г. по н. ч. х. д. № 3103/2009 г., РС-Варна; реш. № 584 от 16.12.2009 г. по в. гр. д. № 909/2009 г., ОС-Добрич; реш. № 60 от 18.05.2010 г. по в. н. ч. х. д. № 209/2009 г., ОС-Габрово; реш. № 41 от 30.06.2010 г. по н. д. № 154/2010 г., ОС-Кърджали; реш. № 187 от 13.05.2011 г. по в. н. ч. х. д. № 179/2011 г., ОС-Плевен; и реш. № 878 от 02.07.2013 г. по в. н. ч. х. д. № 1839/2013 г., СГС).
Д. Престъплението набедяване
54. Съгласно чл. 286 § 1 от Наказателния кодекс от 1968 г. да се набеди някого в престъпление пред надлежен орган на властта, когато се знае, че това не е така, представлява престъпление. Съгласно чл. 286 § 2 наказанието е по-високо, ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност в резултата на обвинението.
55. Обвинения по този член може да се повдигат само от органите на прокуратурата, а не от пострадалия.
56. Бившият Върховен съд и настоящият Върховен касационен съд постановяват, че определящата характеристика на това престъпление е, че извършителят насочва изявлението си до орган, компетентен да повдигне обвинение срещу лицето, посочено в изявлението, и извършителят се стреми към този резултат (вж. реш. № 277 от 07.05.1975 г. по н. д. № 244/1975 г., ВС, I н. о.; реш. № 17 от 05.07.1978 г. по н. д. № 15/ 1978 г., ВС, ОСНК; реш. № 601 от 04.01.1988 г. по н. д. № 675/1987 г., ВС, II н. о.; реш. № 184 от 26.05.2009 г. по н. д. № 133/2009 г., ВКС, I н. о.; и реш. № 100 от 22.03.2013 г. по н. д. № 74/2013 г., ВКС, II н. о.). Основната разлика между престъпленията клевета и набедяване е, че целта на клеветническо изявление е да накърни репутация на лице, докато целта – и възможният резултат – на набедяването е да се ангажира наказателната отговорност на това лице. Първият случай е престъпление срещу личните права на обекта на изявлението, а вторият е престъпление срещу правосъдието (вж. реш. № 1145 от 20.06.1955 г. по н. д. № 1839/1955 г., ВС, I н. о., и реш. № 209 от 18.05.1982 г. по н. д. № 209/1982 г., ВС, I н. о.). От практическа гледна точка, разликата може обичайно да се направи въз основа на това дали жалбата е подадена до орган, компетентен да повдигне обвинение срещу лицето, към което е насочена (вж. реш. № 327 от 15.07.2009 г. по н. д. № 336/ 2009 г., ВКС, I н. о.).
57. Според постоянната съдебна практика на бившия Върховен съд и настоящия Върховен касационен съд, лице може да извърши престъплението набедяване, само ако не действа добросъвестно, осъзнава, че лицето, което обвинява, не е извършило престъпление, или е безразлично към този факт, но въпреки това твърди обратното пред компетентния орган. Съдилищата постановяват, че да се приеме обратното би означавало да се санкционира всяко уведомяване на компетентните органи във връзка с потенциални престъпни действия, което при разглеждане се оказва невярно, което би било в противоречие с гражданския дълг на гражданите да уведомяват тези органи, когато станат свидетели на престъпление (вж. реш. № 435 от 27.06.1955 г. по н. д. № 415/ 1955 г., ВС, в. о.; реш. № 441 от 10.08.1970 г. по н. д. № 397/1970 г., ВС, I н. о.; реш. № 108 от 26.02.2009 г. по н. д. № 41/2009 г., ВКС, II н. о.; реш. № 500 от 04.12.2009 г. по н. д. № 458/2009 г., ВКС, II н. о.; реш. № 453 от 12.10.2010 г. по н. д. № 431/2010 г., ВКС, III н. о.; реш. № 326 от 11.11.2010 г. по н. д. № 258/2010 г., ВКС, II н. о.; реш. № 505 от 24.11.2010 г. по н. д. № 517/2010 г., ВКС, III н. о.; реш. № 212 от 20.04.2011 г. по н. д. № 1235/2011 г., ВКС, III н. о.; реш. № 110 от 24.04.2015 г. по н. д. № 175/2015 г., ВКС, III н. о.; и реш. № 87 от 26.05.2015 г. по н. д. № 1902/2014 г., ВКС, III н. о.).
Е. Възможност за обжалване или за преразглеждане в случаи на клевета
58. Съгласно чл. 346 § 2 от Наказателно-процесуалния кодекс от 2005 г., въззивно решение на окръжен съд е предмет на обжалване пред Върховния касационен съд, само ако самият окръжен съд осъди или оправдае обвиняемия. Съгласно чл. 336 § 1, това е така, когато окръжният съд приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление от приложения от районния съд или осъди, съответно оправдае обвиняем, който е бил оправдан, съответно осъден от районния съд. Във всеки случай, решения на окръжни съдилища в случаи, в които наказателната отговорност на осъденото лице е заменена с административно наказание, не подлежат на обжалване (чл. 346 § 2 в края). При прилагането на тези правила Върховният касационен съд отказва да разгледа жалба срещу частта от решението на окръжен съд, която потвърждава решението на районен съд по дело за клевета (вж. реш. № 452 от 12.10.2010 г. по н. д. № 411/2010 г., ВКС, III н. о.).
59. Съгласно чл. 422 § 1 (5) във връзка с чл. 348 § 1, чл. 420 § 2 и чл. 421 § 3 от НПК, лице, което е осъдено за престъпление, преследвано по общия ред, чиято наказателна отговорност не е заменена с административно наказание, може, при условие присъдата не е проверена по касационен ред, да направи искане за възобновяване на производството в рамките на шест месеца от окончателното решение на основание, че съдилищата са допуснали съществени нарушения по прилагане на материалния закон или процесуалните правила или са наложили явно непропорционална присъда.
ПРАВОТО
I. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 37, § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА ЗА ЖАЛБАТА НА Г-Н И Г-ЖА ДИНЧЕВИ
60. Правителството е изразило позиция, че жалбата на г-н и г-жа Динчеви е недопустима. То посочва, че след получаване на уведомлението за жалбата, е поискало Върховната касационна прокуратура да потърси възобновяване на производството срещу двамата жалбоподатели. Върховният касационен съд уважава искането, като изцяло оправдава г-н и г-жа Динчеви и отхвърля претенциите за обезщетение за вреди срещу тях.
61. Г-н и г-жа Динчеви не представят становище в отговор.
62. Позицията на Правителството следва да се разглежда като искане по чл. 37, § 1 от Конвенцията жалбата да бъде заличена от списъка на Съда (вж. Pisano v. Italy [GC] (заличаване), № 36732/97, § 39, 24 октомври 2002 г.).
63. Чл. 37 § 1 от Конвенцията в приложимите си части гласи:
“На всеки етап от производството Съдът може да реши да заличи дадена жалба от списъка на делата, ако обстоятелствата дават основание да се смята, че:
(а) жалбоподателят няма намерение повече да я поддържа; или
(b) въпросът вече е решен; или
...
Cъдът обаче продължава разглеждането на жалбата, ако зачитането на правата на човека, защитени в Конвенцията и Протоколите към нея, налага това.”
64. В настоящия случай не е необходимо да се решава дали възобновяването на производството срещу г-н и г-жа Динчеви, което води до тяхното оправдаване и отхвърлянето на претенциите за обезщетение за вреди срещу тях, е решило въпроса по смисъла на подпараграф (b) от тази разпоредба, тъй като за тези жалбоподатели може във всеки случай да се смята, че нямат намерение да поддържат тази жалба по смисъла на подпараграф (а).
65. Г-н и г-жа Динчеви не представят становище в отговор на това на Правителството или претенции за справедливо обезщетение, както са поканени да направят в писмо от секретариата от 4 март 2013 г., и не искат удължаване на срока да го направят. Също не отговарят на последващо писмо на секретариата от 15 май 2013 г., изпратено с препоръчано писмо с обратна разписка, което им напомня за този пропуск и привлича вниманието им към условията на чл. 37, § 1 (а) (вж. параграф 4 по-горе). Вярно е, че обратната разписка за това писмо не е пристигнала в Съда (пак там), така че да потвърди, че писмото е достигнало жалбоподателите и че тяхната липса на отговор на него или на предишното писмо на секретариата е поради загуба на интерес към делото. Съдът все пак е убеден, че това е така. На 7 януари 2013 г., само два месеца преди да бъдат поканени да представят своето становище и претенции, г-н и г-жа Динчеви го информират за искането на главния прокурор наказателното производство срещу тях да бъде възобновено (пак там, както и параграф 39 по-горе). Няма данни, че те са опитали да се свържат със Съда оттогава. Това, заедно с факта, че Върховният касационен съд уважава иска за възобновяване, оправдава г-н и г-жа Динчеви и отхвърля исковете за обезщетение за вреди срещу тях на 7 март 2013 г. (вж. параграф 40 по-горе), само три дни след като са поканени да представят своето становище и претенции за справедливо обезщетение, води до заключението, че те считат това за достатъчно обезщетение за своето оплакване и са загубили интерес от поддържане на жалбата си пред Съда.
66. Няма причина, свързана със спазването на човешките права, както са определени в Конвенцията, която да изисква по-нататъшното разглеждане на жалбата по чл. 37, § 1 in fine, особено като се има предвид, че почти идентични въпроси ще бъдат разгледани в случаите на останалите трима жалбоподатели (вж. Шести Май Инженеринг ООД и други срещу България, № 17854/04, § 62, 20 септември 2011 г., с допълнителни препратки).
67. От това следва, че жалбата на г-н и г-жа Динчеви трябва да се заличи от списъка на Съда съгласно чл. 37, § 1 (а) от Конвенцията.
II. СЪЕДИНЯВАНЕ НА ОСТАНАЛИТЕ ТРИ ЖАЛБИ
68. Случаите на г-жа Маринова, г-н Златанов и г-н Финдулов и техните жалби са много сходни. Следователно техните жалби се обединяват съгласно правило 42, § 1 от Правилника на Съда.
III. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 10 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
69. Всичките трима жалбоподатели се оплакват, че са били осъдени, глобени и осъдени да заплатят обезщетение за вреди във връзка с жалбите, които те подават срещу държавни служители. Г-жа Маринова се позовава на чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, докато г-н Златанов и г-н Финдулов се позовават на чл. 10 от Конвенцията.
70. Съдът, отговаряйки за квалификацията, която да бъде дадена по закон на фактите по делото, намира, че тези оплаквания следва да бъдат разгледани единствено съгласно чл. 10 от Конвенцията, който в приложимите си части гласи:
“1. Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата на всеки да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от държавните граници. ...
2. Упражняването на тези свободи, доколкото е съпроводено със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност и на териториалната цялост, за предотвратяването на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите, за предотвратяване разкриването на информация, получена доверително, или за гарантиране авторитета и безпристрастността на правосъдието.”
А. Становища на страните
1. Правителството
71. Правителството твърди, че намесите в правото на жалбоподателите на свобода на изразяване са основани на ясни законови разпоредби и са целели да защитят репутацията и правата на другите. Тези намеси освен това са пропорционални, по-конкретно поради необходимостта от защита на длъжностните лица срещу необосновани нападения.
72. В случая на г-жа Маринова, жалбите срещу учителката трябва да се разглеждат в контекста на продължителното ожесточение между двете. Разследването на тези жалби, изпратени до три различни органа, е нанесло значителни вреди на репутацията на учителката, особено сред колегите ѝ. Тервел, където са се състояли събитията, е град с население от по-малко от седем хиляди души, в който има само едно училище – това, в което работи учителката. Учителката има повече от двадесет и пет години трудов стаж в това училище и твърденията на г-жа Маринова сериозно са накърняват репутацията ѝ там. Както се вижда от констатациите на наказателните съдилища по делото срещу г-жа Маринова, тя е била напълно наясно с това и с липсата на основание за твърденията ѝ, но въпреки това решава да ги направи и по този начин да дискредитира учителката. Въпреки това на г-жа Маринова е наложена най-ниската възможна административна глоба и е осъдена да заплати на учителката сравнително ниска сума като обезщетение за вреди.
73. В случая на г-н Златанов твърденията, че полицаят се е държал грубо и е бил пиян по време на дежурство, са могли да доведат до неговото уволнение. Проучването на тези твърдения, което включва подлагането на полицейския служител на кръвни изследвания, доказва, че те са напълно безпочвени. Съдилищата, които разглеждат делото срещу г-н Златанов, констатират, че той е направил твърденията умишлено в опит да избегне отговорност за пътно нарушение. Въпреки това му е наложена възможно най-ниската административна глоба и е осъден да заплати на полицейския служител разумна сума за обезщетение за вреди.
74. В случая на г-н Финдулов, неговото твърдение, че полицаят е поискал подкуп, е станало известно на много широк кръг от хора, а не само на висшестоящите на полицейския служител или на органите, компетентни да го разследват. Твърдението е много сериозно и е могло да доведе до тежки последици за полицейския служител, включително наказателна санкция и загубата на работата му – нещо, което г-н Финдулов не може да не е знаел. Въпреки това му е възможно най-ниската наказателна глоба –съдилищата не са имали право да го освободят от наказателна отговорност, което е еднократна възможност, тъй като той вече се е възползвал от такова освобождаване, и е осъден да заплати на полицейския служител разумна сума за обезщетение за вреди.
2. Жалбоподателите
75. Г-жа Маринова твърди, че нейното осъждане за клеветата не е било достатъчно предвидимо с оглед на липсата на яснота в практиката на българските съдилища относно какво представлява “разгласяване” по смисъла на чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс, по-конкретно когато се отнася до жалби до властите, подадени при упражняване на правото да се подават такива жалби съгласно чл. 45 от Конституцията. Съгласно чл. 108 § 2 от Административнопроцесуалния кодекс от 2006 г., никой не може да бъде преследван за отправяне на твърдения срещу длъжностни лица. Присъдата също не е била пропорционална, тъй като твърденията срещу учителката, които не я обвиняват пряко в извършването на престъпление, са направени от г-жа Маринова лично, а не от адвокат, действащ от нейно име, били са насочени към властите, а не към медиите, и са били формулирани в неутрален стил. Твърдението на Правителството за продължително ожесточение между г-жа Маринова и учителката не е подкрепено от достатъчно доказателства. Същото се отнася и за неговото твърдение, че обвиненията срещу учителката са станали достояние на целия град Тервел.
76. Г-н Златанов твърди, че той не е обидил полицейския служител и не го е тормозил вербално. Той просто е упражнил правото си да се защити и правото си на свобода на изразяване. Неговите твърдения са направени в писмена форма и пред ограничен брой лица. Той изразява съмнения относно точността на резултатите от кръвните изследвания, направени на полицая. Тъй като съгласно българското законодателство престъплението клевета не може да бъде извършено по непредпазливост и тъй като съгласно преобладаващата практика на българските съдилища твърденията, отправени в жалби до властите, не представляват “разгласяване” по смисъла на чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс, той не е могъл да очаква, че ще носи отговорност за своите твърдения.
77. Г-н Финдулов твърди, че е бил изключително обезпокоен от искането на подкуп от страна на полицейския служител, а още повече от задържането от страна на полицейския служител на документите му в очакване на плащането на подкупа. Жалбите му са направени изцяло в отговор на това и представляват упражняване на правото му по чл. 45 от Конституцията. Такива жалби са предназначени да защитят не само личните интереси на тези, които ги подават, но също и на обществения интерес от добро управление. Отвръщането на подобни жалби чрез наказателни мерки е вредно за възможността за гражданите в едно демократично общество да упражняват контрол на властите. Тези мерки са изцяло непропорционални в неговия случай, по-конкретно защото той не е направил своите твърдения публично, а само пред компетентните власти.
Б. Преценката на Съда
1. Допустимост
78. Жалбите не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустими на друго основание. Следователно те са допустими.
2. Основателност
79. Решенията срещу г-жа Маринова, г-н Златанов и г-н Финдулов, намирането им за виновни за клевета, налагането на глоби, а в случая на г-н Финдулов също на обществено порицание, и осъждането да заплатят обезщетения за вреди (вж. параграфи 10, 18 и 29 по-горе) представлява “намеса” под формата на “наказание” в правото им на свобода на изразяване на мнение съгласно чл. 10 от Конвенцията. Такава намеса ще бъде съвместима с този член, само ако е “предвидена в закона” и е “необходима в едно демократично общество” за една от целите, изложени във втория му параграф.
80. Съдът намира, и това не е предмет на спор между страните, че намесата във всеки от трите случая има правно основание – чл. 147 и 148, §§ 1 (3) и 2 от Наказателния кодекс (вж. параграфи 49 и 50 по-горе), и че законът е бил достъпен. Единствената спорна точка е дали жалбоподателите са могли да предвидят до степен, която е разумна при тези обстоятелства, че те биха могли да бъдат намерени за виновни за клевета във връзка с твърденията, които правят.
81. В предишно дело свързано с изявления, направени от журналист в статия във вестник, Съдът приема, че чл. 147, § 1 от Наказателния кодекс е достатъчно точен (вж. Касабова срещу България, № 22385/03, § 52, 19 април 2011 г. ). Но настоящите ситуации са доста по-различни. Тази разпоредба определя като престъпление “разгласяването” на вредоносни изявления (вж. параграф 49 по-горе). От практиката на бившия Върховен съд и настоящия Върховен касационен съд изглежда, че твърденията, направени в жалби или показания пред властите, не може да се разглеждат като такова “разгласяване”, защото техните автори не възнамеряват да накърнят репутацията на лицата, за които те се отнасят, а да упражнят правото си да подават жалби, да докладват нередности или да търсят помощ от властите (вж. параграф 52 по-горе). Такива твърдения явно по-скоро могат в някои случаи да се характеризират като набедяване в противоречие с чл. 286 от НК (вж. параграф 56 по-горе). Следователно подлежи на съмнение дали жалбоподателите са могли разумно да предвидят, че чрез техните жалби са нарушили чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс (вж., с необходимите промени, Siryk v. Ukraine, № 6428/07, §§ 36-38, 31 март 2011 г.).
82. Приложимите процесуални правила не дават възможност присъдите на жалбоподателите да стигнат до Върховния касационен съд, така че той да може авторитетно да се произнесе по начина на прилагане на чл. 147 § 1 от Наказателния кодекс в техните обстоятелства (вж. параграфи 58 и 59 по-горе). От своя страна този Съд не счита, че трябва да се произнесе по този въпрос, тъй като той смята, че намесите при всички случаи не са “необходими в едно демократично общество” поради причините, които следват.
83. Решенията срещу жалбоподателите могат да се считат като преследващи легитимна цел: защита на репутацията на длъжностните лица, към които са насочени жалбата на жалбоподателите.
84. Основният въпрос е дали намесите са “необходими в едно демократично общество”, за да се постигне тази цел. За да отговори на този въпрос, Съдът трябва да определи дали намесите са пропорционални, като надлежно вземе предвид свободата на преценка на националните органи в тази област (вж., наред с много други решения, Cumpǎnǎ and Mazǎre v. Romania [GC], № 33348/96, §§ 88-91, ЕСПЧ 2004-XI).
85. Общите принципи, ръководещи тази оценка наскоро са изложени отново в Morice v. France ([GC], № 29369/10, § 124, 23 април 2015 г.), както следва:
“(i) Свободата на изразяване представлява една от най-важните основи на едно демократично общество и едно от основните условия за неговия напредък и за себереализацията на всеки човек. По параграф 2 от чл. 10, тя е приложима не само за “информация” или “идеи”, които се възприемат благосклонно или са считани за безобидни или се гледат с безразличие, но също така и за тези, които обиждат, шокират или смущават. Такива са изискванията на плурализма, толерантността и широтата на възгледите, без които няма “демократично общество”. Както е посочено в чл. 10, тази свобода е предмет на изключения, които ... обаче трябва да се тълкуват строго, а необходимостта от каквито и да било ограничения трябва да се установи убедително ...
(ii) Прилагателното “необходими” по смисъла на чл. 10, § 2 предполага съществуването на “належаща обществена нужда”. Високодоговарящите държави имат известна свобода на преценка дали съществува такава нужда, но това върви ръка за ръка с европейски надзор, обхващащ както законодателството, така и решенията, които го прилагат, дори и тези, постановени от независим съд. Поради това Съдът е овластен да произнесе окончателното решение за това дали едно “ограничение” е съвместимо със свободата на изразяване, защитена в чл. 10.
(iii) Задачата на Съда при упражняване на своята надзорна компетентност, не е да заеме мястото на компетентните национални органи, а по-скоро да разгледа по чл. 10 решенията, които те постановяват по силата на своите правомощия за преценка. Това не означава, че надзорът е ограничен до проверка на това дали съответната държава е упражнила правото си на преценка разумно, внимателно и добросъвестно; това, което Съдът трябва да направи, е да разгледа оспорваната намеса в светлината на случая като цяло и да определи дали тя е била “пропорционална на преследваната легитимна цел” и дали причините, изтъкнати от националните власти, за да оправдаят това са “подходящи и достатъчни” ... По този начин Съдът трябва да се убеди, че националните власти са приложили стандарти, които са в съответствие с въплътените в чл. 10 принципи и че освен това те се позовават на приемлива преценка на относимите факти ...”
86. В светлината на своята практика относно клеветнически твърдения срещу длъжности лица, направени в писмените жалби до властите (вж. Zakharov v. Russia, № 14881/03, 5 октомври 2006 г.; Kazakov v. Russia, № 1758/02, 18 декември 2008 г.; Sofranschi v. Moldova, № 34690/05, 21 декември 2010 г.; Siryk, цитирано по-горе, и Марин Костов срещу България, №13801/07, 24 юли 2012 г.), Съдът ще разгледа пропорционалността на намесите като разгледа естеството и точния начин на комуникиране на твърденията, контекста, в който те са направени, степента, в която засягат съответните длъжностни лица, както и тежестта на наказанията, наложени на жалбоподателите.
87. Твърденията представляват твърдения за неправомерно поведение от страна на служителите при изпълнение на служебните им задължения: тормоз на ученик от страна на неговата учителка в случая на г-жа Маринова, грубост и пиянство на пътен полицай в случая на г-н Златанов и склоняване към подкуп от такъв полицай в случая на г-н Финдулов (вж. параграфи 6, 7, 15 и 23 по-горе).
88. Вярно е, че тези твърдения, особено в случая на г-н Финдулов, са доста сериозни. Но те не са обидни или унизителни. Практиката на Съда прави ясно разграничение между критика и обида от гледна точка на това дали могат да бъдат оправдани наказания за такива твърдения (вж. Skałka v. Poland, № 43425/98, § 34, 27 май 2003 г.; Uj v. Hungary, № 23954/10, § 20, 19 юли 2011 г.; и Palomo Sánchez and Others v. Spain [GC], № 28955/06, 28957/06, 28959/06 и 28964/06, § 67, ЕСПЧ 2011 г.). Освен това границите на приемливата критика по отношение на длъжностни лица може при определени обстоятелства да бъдат по-широки, отколкото по отношение на физически лица (вж. Nikula v. Finland, № 31611/96, § 47, ЕСПЧ 2002-II; Steur v. the Netherlands, № 39657/98, § 40, ЕСПЧ 2003-XI; и Mariapori v. Finland, № 37751/07, § 56, 6 юли 2010 г.).
89. Вярно е също, че тези твърдения са могли да окажат влияние върху професионалното положение на съответните длъжностни лица, да подкопаят авторитета им, да отнемат време и ресурси и да доведат до дисциплинарни или може би дори наказателни санкции срещу тях. Но те са направени от жалбоподателите при упражняването на възможността в едно демократично общество, управлявано от върховенството на закона, частно лице да докладва твърдяна нередност в поведението на длъжностно лице на орган, компетентен да се справи с такъв проблем. Тази възможност е едно от предписанията на върховенството на закона (вж. Zakharov, § 26; Kazakov, § 28; и Siryk, § 42, всички цитирани по-горе) и служи за поддържане на доверието в публичната администрация. Наистина в България тя е заложена като основно право в чл. 45 от Конституцията (вж. параграф 41 по-горе). Естествено, след това съответният орган трябва да реши какви процедурни стъпки може да са необходими в отговор на такива жалби. Въпреки това самият факт, че жалбите на жалбоподателите са довели до проверки, не може да се разглежда като неправомерно засягане на репутацията на длъжностните лица. Целта на тези проверки е именно да се потвърдят или се отхвърлят твърденията на жалбоподателите.
90. Освен това трябва да се отбележи в тази връзка, че жалбоподателите не са военнослужещи, държавни служители, журналисти или адвокати, които имат специални “задължения и отговорности” при упражняването на правото си на свобода на изразяване в съответния си професионален контекст (вж. Grigoriades v. Greece, 25 ноември 1997 г., § 45, Доклади за решения и определения 1997-VII, по отношение на военнослужещи; Vogt v. Germany, 26 септември 1995 г., § 53, Серия A № 323; Guja v. Moldova [GC], № 14277/04, §§ 70‑71, ЕСПЧ 2008 г.; и Kudeshkina v. Russia, № 29492/05, § 85, 26 февруари 2009 г., по отношение на държавни служители; Pentikäinen v. Finland [GC], № 11882/10, § 90, ЕСПЧ 2015 г., по отношение на журналисти; и Fuchs v. Germany (dec.), № 29222/11, § 39, 27 януари 2015 г., и Morice v. France [GC], № 29369/10, §§ 132-39, 23 април 2015 г., по отношение на адвокати). Жалбоподателите също нямат специална връзка с обектите на своите твърдения, които да им налага например задължението за дискретност и лоялност vis-à-vis тези лица (за разлика от Heinisch v. Germany, № 28274/08, § 64, ЕСПЧ 2011 г. (откъси), и Palomo Sánchez and Others, цитирано по-горе, §§ 70-76, където е установено, че съществува такава връзка между служителите и частните дружества, в които те са работили). И тримата жалбоподатели са частни лица, изправени пред длъжностни лица, които те подозират, правилно или неправилно, в извършени нарушения. Както се отбелязва в искането на главния прокурор за възобновяване на делото срещу г-н и г-жа Динчеви, да се реагира на жалби от лица, които не са юристи, срещу длъжностни лица чрез наказателни мерки би означавало, че всяко такова лице рискува да бъде наказано за това (вж. параграф 39 по-горе). Гражданите трябва по принцип да са в състояние да подават жалби срещу длъжностни лица до техните йерархични началници без риск от наказателни санкции, дори когато такива жалби представляват твърдения за престъпление и дори ако техните твърдения при разглеждане се окажат неоснователни.
91. Освен това целта, която се търси чрез присъдите на жалбоподателите, не е поддържането на авторитета на съдебната власт, което може да даде по-голямо основание за такива мерки, а репутацията на засегнатите длъжностни лица (за разлика от Lešník v. Slovakia, № 35640/97, § 54, ECHR 2003-IV; Skałka, цитирано по-горе, §§ 40-41; Saday v. Turkey, № 32458/96, §§ 33 и 35, 30 март 2006 г.; Bezymyannyy v. Russia, № 10941/03, § 38, 8 април 2010 г.; иŁopuch v. Poland, № 43587/09, §§ 61 и 63, 24 юли 2012 г.).
92. Също така твърденията на жалбоподателите не са направени публично (вж. Bezymyannyy, § 39, Siryk, § 45, и Марин Костов, § 46, всичките цитирани по-горе), например устно пред членове на обществеността (за разлика от Janowski v. Poland [GC], № 25716/94, § 33, ЕСПЧ 1999-I) или в писма, изпратени или предоставени на медиите (за разлика от Coutant v. France (решение за допустимост), № 17155/03, 24 януари 2008 г., и Morice, цитирано по-горе, § 140). Тяхното отрицателно въздействие, ако има такова, върху репутацията на длъжностните лица по този начин е доста ограничено (вж., с необходимите промени, Райчинов срещу България, № 47579/99, § 48, 20 април 2006 г.).
93. Въпреки това жалбоподателите е трябвало да понесат сериозни последствия за подаването на тези жалби. Г-н Финдулов е подложен на наказателна санкция, която включва обществено порицание, и той и другите двама жалбоподатели, г-жа Маринова и г-н Златанов, са осъдени да платят значителни суми в глоби и обезщетения за вреди (вж. параграфи 10, 12, 18 и 29 по-горе). Съдът намира, че това представляват мерки, които имат ефект на задушаване на подаването на жалби срещу длъжностни лица, които образуват производствата, довели до тях.
94. Такива мерки могат да се разглеждат като необходими само при изключителни обстоятелства, когато с докаже убедително, че въпросните лица съзнателно се стремят да навредят на длъжностните лица, чието поведение те критикуват, въпреки че знаят, че техните твърдения срещу тези длъжностни лица са неверни, и когато мерките са пропорционални. Поради гореизложените причини Съдът не е убеден, че това е така в тези три случая.
95. Следователно е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията във връзка с всеки от тримата жалбоподатели.
IV. ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 6 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
96. Г-жа Маринова се оплаква съгласно чл. 6, §§ 1 и 2 от Конвенцията, че съдилищата я намират за виновна само защото твърденията ѝ срещу учителката не са потвърдени от влязла в сила присъда и че Окръжен съд Добрич отказва да отмени присъдата ѝ, доколкото тя се отнася до жалбата, подадена в полицията, въпреки че е било установено, че тази жалба не може да се разглежда като клевета, а като набедяване, което може да се преследва само от органите на прокуратурата.
97. Г-н Златанов се оплаква съгласно чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, че съдилищата са били предубедени в полза на полицейския служител и че той не могъл да провери или да оспори резултатите от кръвния тест, проведен на полицейския служител.
98. Г-н Финдулов се оплаква съгласно чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, че съдилищата не са допуснали някои от доказателствените му искания и са пренебрегнали показанията на свидетелите, призовани от него.
99. Когато става въпрос за справедливост на наказателно производство, изискванията на чл. 13 от Конвенцията, тъй като са по-малко строги от тези на чл. 6, се възприемат от тях (вж. Kamasinski v. Austria, 19 декември 1989 г., § 110, Серия A № 168, и C.G. v. the United Kingdom, № 43373/98, § 53, 19 декември 2001 г.). Съдът следователно констатира, че тези оплаквания трябва да се разгледат единствено в светлината на 6 §§ 1 и 2 от Конвенцията, който в приложимата си част гласи:
“1. “Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права ... или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него ..., има право на справедливо ... гледане ... от независим и безпристрастен съд ...
2. “Βсяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона.
...”
А. Становища на страните
100. Правителството твърди, че производствата срещу жалбоподателите са били справедливи, публични и проведени пред безпристрастни съдилища. Жалбоподателите са имали възможност да участват в тях и изцяло са се възползвали от презумпцията за невиновност. Г-жа Маринова не е била задължена да докаже, че е невинна; тежестта на доказване на всички елементи на престъплението е падала върху страната, завела частното съдебно производство. Г-н Златанов не е поискал отвод на съдия. Във всеки случай, съдилищата не може автоматично да се считат за предубедени в полза на полицейски служител. Не възниква проблем относно доказателствата, събрани в хода на производството. Тъй като то е образувано от полицейския служител в качеството му на частно лице, той, а не властите, е бил човекът, водещ всички доказателства срещу жалбоподателя.
101. Г-жа Маринова твърди, че очаквайки от нея да докаже, че твърденията ѝ срещу учителката са верни, съдилищата са направили производството срещу нея несправедливо. Тя също повтаря своето оплакване относно неуспеха на Окръжен съд Добрич да отмени частта от присъдата ѝ, свързана с жалбата ѝ до полицията.
102. Г-н Златанов повтаря оплакването си.
103. В становището си г-н Финдулов не коментира това оплакване.
104. В допълнителното си становище, направено в отговор на това на г-жа Маринова, Правителството твърди, че тя е могла да потърси възобновяване съгласно чл. 422, § 1 (5) от Наказателнопроцесуалния кодекс от 2005 г.
Б. Преценката на Съда
105. Само лица, чиято наказателна отговорност не е заменена с административно наказание, могат сами да търсят възобновяване съгласно чл. 422 § 1 (5) от Наказателнопроцесуалния кодекс от 2005 г. (вж. параграф 59 по-горе). Г-жа Маринова не попада в тази категория (вж. параграф 10 по-горе). Това средство за защита, въпреки че е установено като ефективно по отношение на лица, които могат да прибягват пряко към него (вж. Параскева Тодорова срещу България, № 37193/07, §§ 25-28, 25 март 2010 г.), по този начин не е достъпно за нея. В случая на г-н и г-жа Динчеви, то е задействано по преценка на главния прокурор (вж. параграф 39 по-горе). От това следва, че г-жа Маринова не е постигнала неуспех в изчерпването на вътрешните правни средства за защита, като не го е използвала.
106. Освен това жалбите не са явно необосновани по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Конвенцията или недопустими на друго основание. Следователно те са допустими.
107. Въпреки това, като взема предвид своето заключение, че присъдите на жалбоподателите представляват нарушение на чл. 10 от Конвенцията (вж. параграфи 93-95 по-горе), Съдът не счита за необходимо да разглежда дали производствата, довели до тези присъди, са в нарушение на чл. 6, §§ 1 или 2 от Конвенцията (вж. Касабова, цитирано по-горе, § 80, с допълнителни препратки).
V. ДРУГИ ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ
108. Г-жа Маринова се оплаква съгласно чл. 13 от Конвенцията, че не е имала възможност да обжалва окончателното решение на Окръжен съд Добрич.
109. Чл. 13 от Конвенцията не гарантира като такова правото на допълнително ниво на юрисдикция (вж. Dorado Baúlde v. Spain (решение за допустимост), № 23486/12, § 18, 1 септември 2015 г.). Когато за нарушение на Конвенцията се твърди, че е извършено от най-високото ниво на съда в даден случай, прилагането на този член следователно е предмет на ограничение по подразбиране (вж. Стоянова-Цакова срещу България, № 17967/03, § 32, 25 юни 2009 г., с допълнителни препратки).
110. Г-н Златанов се оплаква съгласно чл. 14 от Конвенцията, че съдилищата се отнасят с полицая, който е повдигнал наказателни обвинения срещу него, по-благоприятно поради неговия професионален статус.
111. Подлежи на съмнение дали г-н Златанов, който е ответник в това производство, е в аналогична позиция като полицейския служител, който е жалбоподател и ищец (вж. Gouveia Gomes Fernandes and Freitas e Costa v. Portugal (решение), № 1529/08, 26 май 2009 г.). Във всеки случай няма доказателства, че съдилищата са се отнасяли по-благоприятно с полицейския служител поради професионалния му статут. Самият факт, че са произнесли в негова полза, не показва, че това е така.
112. От това следва, че тези жалби са явно необосновани и се отхвърлени съгласно с чл. 35, §§ 3 (а) и 4 от Конвенцията.
VI. ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
113. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
“Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на
Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна."
А. Имуществени вреди
1. Претенциите на жалбоподателите и коментарите на Правителството по тях
114. Г-жа Маринова претендира изплащане на 3792,02 български лева. (лв.)[1], които е била осъдена да заплати на учителката като обезщетение за вреди, и разходи от 540 лв., които тя е била осъдена да заплати на държавата като глоби и разноски. В подкрепа на претенцията си, г-жа Маринова представя протокол, съставен от съдия-изпълнител, отговарящ за изпълнителното производство, образувано от учителката срещу нея (вж. параграф 13 по-горе). Според този протокол, тя е платила 1 157,57 лв. от общата сума 3792,02 лв., дължими за обезщетение и разходи за съдебното и изпълнителното производство (учителката се отказва от претенцията по отношение на лихва). Частичните плащания, направени от г-жа Маринова до този момент, са изцяло използвани за разходите за изпълнителното производство. 2 634,45 лв. остават неизплатени: 1 874 лв., които се отнасят до присъждането на обезщетение (1000 лв.) и разходи (164 лв.) за съдебното производство, плюс таксата на адвоката, платена от учителката в изпълнителното производство (300 лв.) и таксите, платени от учителката за изпълнителното производство (410 лв.), са дължими на учителката, а 760,45 лв. все още са дължими за разходите за изпълнителното производство.
115. Г-н Златанов претендира изплащане на (а) 1500 лв. и 512 лв., които той е трябвало да заплати на полицейския служител съответно за обезщетение и разходи, на (б) 500 лв., които той е трябвало да заплати на държавата за глоби, и на (в) 65 лв., които той е трябвало да заплати като такси за изпълнителния лист, издаден в полза на държавата по отношение на размера на глобата. В подкрепа на претенцията си г-н Златанов представя банкови документи, които доказват, че той е платил сумите по точки (а) и (б).
116. Г-н Финдулов претендира възстановяване на 5000 лв., които той е трябвало да плати като глоби, както и 3000 лв., които той е трябвало да плати на полицейския служител като обезщетение. Той също иска възстановяване на 637,46 лв., които е трябвало да плати за такси и разноски за изпълнителното производство по решението за обезщетение. В подкрепа на претенцията си г-н Финдулов представя бележка, съставена от съдия-изпълнителя, отговарящ за изпълнителното производство, образувано срещу него (вж. параграф 32 по-горе), според която той дължи 637,46 лв. за такси и разноски за това производство.
117. Правителството оспорва претенциите. То посочва, че г-жа Маринова е осъдена да заплати общо 1664 лв.. Останалите 2668 лв., претендирани от нея, са разходи за изпълнение, които са натрупани само защото тя не е заплатила глобата и присъденото обезщетение и съдебни разноски доброволно. Документите, представени от нея, показват, че тя е платила само 1 157,57 лв.. Що се отнася до г-н Финдулов, няма доказателства, че той е платил глобата или присъденото обезщетение на полицейския служител или таксите и разноските за изпълнителното производство. Във всеки случай тези такси и разноски са натрупани само защото г-н Финдулов не е заплатил присъденото обезщетение доброволно.
2. Преценката на Съда
118. В случаите на тримата жалбоподатели, установяването на нарушение на чл. 10 от Конвенцията се основава на самия факт, че те са понесли наказателна и гражданска отговорност за подаване на жалби срещу длъжностни лица. Следователно те по принцип имат право на възстановяване на сумите, които са платили в глоби, обезщетения и разходи в резултат на решенията постановени срещу тях (вж., наред с други решения, Bladet Tromsø and Stensaas v. Norway [GC], № 21980/93, §§ 75 и 77, ЕСПЧ 1999-III).
119. Въпреки това г-жа Маринова не е предоставила доказателство, че тя действително е платила обезщетението и разноските, присъдени на учителката, или глобата и присъдените разноски в полза на държавата. Следователно няма причина да ѝ се присъжда каквото и да било в това отношение. Що се отнася до разходите за изпълнителното производство, те не са пряк резултат от нарушаването на чл. 10 от Конвенцията (вж. Kwiecień v. Poland, № 51744/99, §§ 64-66, 9 януари 2007 г., и, с необходимите промени, Standard Verlags GmbH v. Austria, № 13071/03, §§ 63-65, 2 ноември 2006 г.). Те стават дължими само защото г-жа Маринова не успява да спази разпореждането на съда за изплащане на обезщетението и разходите на учителката; ако тя е направила това по свое желание, е нямало да бъде необходимо да се прибегне до изпълнително производство срещу нея. Приемайки, че тя има право на възстановяване на тези разходи, би било равносилно на даване на жалбите пред Съда на суспендиращ ефект, какъвто те нямат. Поради това Съдът не присъжда по тази точка на г-жа Маринова.
120. От друга страна, има доказателства, че г-н Златанов е платил глобата, обезщетението и съдебните разноски, за чието изплащане той претендира. Поради това той има право да му се възстановят. Няма обаче доказателства, че г-н Златанов е заплатил таксите за изпълнителния лист, които при всички случаи не са пряк резултат от нарушение на чл. 10 от Конвенцията по същите причини, както в случая на г-жа Маринова (вж. параграф 119 по-горе). Поради това Съдът му присъжда 2512 лв. (1284 евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени.
121. По същия начин няма доказателства, че г-н Финдулов е платил глобата или обезщетението, за чието изплащане той претендира. Няма също така и доказателства, че той е заплатил разходите и таксите за изпълнителното производство, които при всички случаи не са пряк резултат от нарушение на чл. 10 от Конвенцията по същите причини, както в случая на г-жа Маринова (вж. параграф 119 по-горе). Поради това Съдът не прави присъждане по тази точка на г-н Финдулов.
122. Въпреки това не може да се пренебрегне фактът, че г-жа Маринова и г-н Финдулов продължават да дължат различни суми като пряка последица от решенията, за които е установено от Съда, че са в нарушение на техните права по силата на чл. 10 от Конвенцията. Следва да се отбележи в тази връзка, че най-подходящият начин за отстраняване на последиците от такова нарушение е възобновяване на производството, чийто изход е довел до него (вж. Stojanović v. Croatia, № 23160/09, § 80, 19 септември 2013 г.).
Б. Неимуществени вреди
123. Г-жа Маринова претендира 10 000 евро по отношение на неимуществени вреди. Г-н Златанов и г-н Финдулов претендират по 7 500 евро всеки.
124. Правителството твърди, че исковете са прекомерни и значително по-високи от сумите, присъдени по предходни сходни дела срещу България.
125. Жалбоподателите несъмнено са претърпели неимуществени вреди в резултат на решенията, които ги намират за наказателно и граждански отговорни за упражняване на правото им за свобода на изразяването на мнения. Отсъждайки на справедлива основа, както се изисква от чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда 4000 евро на г-жа Маринова, 3500 евро на г-н Златанов и 3500 евро на г-н Финдулов, плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени.
В. Разходи и разноски
1. Исковете на жалбоподателите и коментарите на Правителството по тях
126. Г-жа Маринова претендира възстановяване на 3 040 евро за адвокатски хонорари, начислени за тридесет и осем часа работа по производството пред Съда по тарифа от 80 евро на час. Тя твърди, че вече е заплатила на законните си представители 537 евро и продължава да дължи остатъка до размера на сумата, която ще бъде присъдена от Съда. Тя иска също възстановяване на разходите от 39 евро, направени от нейните законни представители за пощенски разходи, канцеларски материали, копирни и телефонни такси, както и на 122,62 евро, направени за превод на становището на френски език, направено от нейно име. Тя иска всяко присъждане по тази точка, освен 537 евро, които тя вече е платила на своите процесуални представители, да бъде платимо директно на процесуалните ѝ представители. В подкрепа на претенцията си тя подава споразумение за възнаграждение със своите законни представители, график, пощенска разписка за първоначалната си жалба, както и договор за преводачески услуги.
127. Правителството твърди, че часовата ставка, начислявана от законните представители на г-жа Маринова, е нереалистична и не отговаря на обичайните адвокатски хонорари и икономическата реалност в България. То също така отбелязва, че останалата част от претенцията не е подкрепена с документи.
128. Г-н Златанов претендира възстановяване на (а) 12 лв., които той е трябвало да плати като съдебни такси за обжалване пред Окръжен съд - Добрич; (б) 450 лв., начислени като адвокатски хонорари за производството пред Районния съд на гр. Каварна; (в) 1500 лв., начислени като адвокатски хонорари за неуточнени услуги; (г) 280 лв., начислени като адвокатски хонорари, отново за неуточнени услуги; (д) 158 лв., начислени като такси за получаване на документи и пощенски разходи; и (е) 2500 лв., начислени като адвокатски хонорари за производството в Страсбург. Г-н Златанов иска всяко присъждане по отношение на адвокатски хонорари да бъде пряко платимо на процесуалните му представители. В подкрепа на исканията си, той представя документи, които доказват, че е заплатил сумите по подточки (а)‑(д), договор между него и адвоката, който го е представлявал пред Районния съд на гр. Каварна, както и договор между него и неговия процесуален представител в производството в Страсбург.
129. Правителството твърди, че искът на г-н Златанов е нереалистичен и не отговаря на икономическата реалност в България и националните регламенти отнасящи се до адвокатските хонорари. То посочва, че той не е представил споразумения за възнаграждение за работата, извършена от адвокатите му в националните производства, а в същото време няма нищо в платежните документи, подадени от него, което да доказва, че сумите, които той е платил, се отнасят за работа по съответните производства; тези плащания биха могли да се отнасят до услуги от същите адвокати, които не са приложими. Правителството също така отбелязва, че г-н Златанов вече е платил сумите по подточки (в)-(д) на адвокатите си, и изразява изненадата си, че при тези обстоятелства той иска всяко присъждане по отношение на тях да бъде пряко платимо на законния му представител. Освен това, сумата по подточка (б) се отнася до услуги, предоставени не от неговите процесуални представители в производството в Страсбург, а от друг адвокат.
130. Г-н Финдулов претендира възстановяване на (а) 600 лв., които е трябвало да плати за правно представителство на национално ниво; (б) 24 лв., които е трябвало да плати за такси за получаване на екземпляри от документи; (в) 62,40 лв., които е трябвало да плати за пощенски разходи; и (г) 415 лв. които е трябвало да плати за пътуване от Бургас до Страсбург във връзка с делото си пред Съда. В подкрепа на претенцията си, той представя разписки за получаване на екземпляри от съдебни документи; пощенски разписки; договори между него и адвокатите в производството за клевета и в производствата, в които той обжалва глобите за движение по пътищата, които доказват, че е направил разходи от 300 лв. за първото и 150 лв. за последното; както и билет за автобус Бургас‑Страсбург.
131. Правителството твърди, че искът по подточка (а) се състои от правни такси, натрупани от г-н Финдулов в производства, които нямат нищо общо с нарушението на чл. 10 от Конвенцията. То също така оспорва необходимостта от пътните разходи, претендирани от г-н Финдулов.
2. Преценката на Съда
132. Според установената съдебна практика на Съда, разходите и разноските са възстановими съгласно чл. 41 от Конвенцията, ако бъде установено, че те са действително и необходимо направени и са в разумен размер. Съдът не е обвързан от националните мащаби или стандарти при оценката си на последната подточка (вж. Йорданов и Тошев, цитирано по-горе, § 84).
133. В случая на г-жа Маринова, част от жалбата е обявена за недопустима, което изисква определено намаляване на присъдените разходи (пак там, § 85). Като взема предвид това и материалите, с които разполага, Съдът счита за разумно да ѝ присъди 1 500 евро, плюс всякакви данъци, които могат да ѝ бъдат начислени по отношение на нейните правни разходи. 537 евро от тази сума трябва да бъде платена на г-жа Маринова, а остатъкът - на нейните законни представители. По отношение на претенцията за други разходи, г-жа Маринова не представя придружаващи документи, освен договор за преводачески услуги и пощенска разписка, в която обаче не е посочена сумата, платена за пощенски услуги. При тези обстоятелства Съдът присъжда на г-жа Маринова 132,62 евро по отношение на тези разходи. Тази сума по същия начин трябва да бъде платена на нейните процесуални представители.
134. В случая на г-н Златанов Съдът счита, че сумите, претендирани по подточки (а) и (б), са начислени за предотвратяване и поправяне на нарушението на чл. 10 от Конвенцията на национално равнище. Въпреки това, не са налице доказателства, че такъв е случаят и относно сумите, претендирани по подточки (в), (г) и (д). Следователно Съдът присъжда на г-н Златанов 236 евро, плюс всякакви данъци, които могат да му бъдат начислени по тази точка. Към това трябва да се добавят 1 500 евро по отношение на адвокатски хонорари, начислени на г-н Златанов за неговото представителство в производството в Страсбург; тази последна сума, плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени на г-н Златанов, следва да бъде платена на неговия процесуален представител.
135. В случая на г-н Финдулов Съдът е удовлетворен, че адвокатските и другите такси, претендирани по отношение на неговата защита в производството за клевета – сумите по подточки (а) и (б) от неговия иск – са необходимо направени. Въпреки това, налице са само доказателства, че г-н Финдулов има начислени 324 лв. за такива такси. От друга страна, адвокатските хонорари, приложими към производството за обжалване на глобите за движение по пътищата, наложени на г-н Финдулов, не представляват разходи, направени при търсене на обезщетение за нарушенията на Конвенцията, констатирани в този случай. Що се отнася до пътните разходи, те не могат да се считат за необходими, тъй като производството пред Съда не изисква присъствието на г-н Финдулов в Страсбург. От друга страна, пощенските разходи са необходими и разумни. С оглед на тези различни подточки Съдът присъжда на г-н Финдулов общо 196,90 евро, плюс всякакви данъци, които могат да му бъдат начислени.
Г. Лихва за забава
136. Съдът счита за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
1. Решава да заличи жалба № 61863/11 от списъка с дела;
2. Обединява жалби с номера 33502/07, 30599/10 и 8241/11;
3. Обявява оплакванията по чл. 6 и 10 от Конвенцията за допустими и оплакванията по чл. 13 и 14 от Конвенцията за недопустими;
4. Приема, че е налице нарушение на чл. 10 от Конвенцията по отношение на г-жа Маринова, г-н Златанов и г-н Финдулов;
5. Приема, че не е необходимо да се разглежда оплакванията по чл. 6 от Конвенцията;
6. Приема,
(а) че държавата-ответник трябва да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с чл. 44, § 2 от Конвенцията, следните суми, които се изчисляват във валутата на държавата ответник по курса към датата на плащането:
(i) на г-жа Маринова, 4000 евро (четири хиляди евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени по отношение на неимуществени вреди, и 1632,62 евро (хиляда шестстотин тридесет и две евро и шестдесет и два цента), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени на г-жа Маринова, по отношение на разходи и разноски; 537 евро (петстотин тридесет и седем евро) от последната сума трябва да се плати на г-жа Маринова, а остатъкът - на нейните законни представители г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева;
(ii) на г-н Златанов, 1284 евро (хиляда двеста осемдесет и четири евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят, по отношение на имуществени вреди; 3500 евро (три хиляди и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени по отношение на не‑имуществени вреди; и 1736 евро (хиляда седемстотин тридесет и шест евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени на г-н Златанов, по отношение на разходи и разноски; 1500 евро (хиляда и петстотин евро) от последната сума трябва да се плати на законния представител на г-н Златанов, г-н. Й. Митев, а остатъкът - на г-н Златанов;
(iii) на г-н Финдулов, 3500 евро (три хиляди и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени по отношение на не‑имуществени вреди, и 196,90 евро (сто деветдесет и шест евро и деветдесет цента), плюс всякакви данъци, които могат да бъдат начислени на г-н Финдулов, по отношение на разходи и разноски;
(б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта;
7. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 12 юли 2016 г., в съответствие с правило 77, §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Клаудия Вестердийк Ангелика Нусбергер
СекретарПредседател
[1]. При фиксиран валутен курс, изчислен по начина, предвиден в чл. 29 от Закона за Българската народна банка от 1997 г., един български лев е равен на 0.511292 евро.
Full & Egal Universal Law Academy