CASE OF MARZOUKI AND OTHERS v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО МАРЗУКИ И ДРУГИ с/у БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 48636/19)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

27 февруари 2025 г.

Това решение е окончателно, но може да подлежи на редакционна промяна.

По делото Марзуки и други срещу България,

Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ в състав, състоящ се от:

 Стефани Муру-Викстрьом, председател,

 Жилберто Фелиси,

 Катерина Симачкова, съдии,

и Софи Пике, и.д. заместник-секретар на отделението,

  Като взе предвид:

  жалбата (№ 48636/19) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) на 5 септември 2019 г. от тунизиец и двама български граждани, чиито релевантни данни са посочени в приложената таблица (“жалбоподателите”); жалбоподателите са представлявани от г-н М. Екимджиев, г-жа К. Бончева и г-жа Д. Кметова-Мехмед, адвокати, практикуващи в Пловдив;

  решението за уведомяване на българското правителство (наричано по-нататък “Правителството”), представлявано от неговия Агент, г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието;

  становищата на страните;

  след като проведе закрито заседание на 30 януари 2025 г,

  Произнася следното решение, прието на същата дата:

ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО

  1. Първият жалбоподател (вж. приложението) е тунизийски гражданин, а вторият и третият жалбоподател - неговата дъщеря и майката на детето - са български граждани. Делото се отнася до извеждането на първия жалбоподател от България, където той е имал постоянно местожителство, и разделянето му с другите двама жалбоподатели.

  2. В началото на 2018 г. първият жалбоподател пътува до Сърбия. След завръщането му на 1 февруари 2018 г. му е отказано влизане в България, като му е предоставен стандартен формуляр за отказ. Документът съдържал два реда: единият от тях гласял “лице, за което е подаден сигнал с цел отказ за влизане”, а другият се отнасял за лице, което “се счита за заплаха за обществения ред, вътрешната сигурност, общественото здраве или международните отношения”.

  3. Процесуалният представител на първия жалбоподател обжалва горепосочения отказ. В хода на съдебното производство граничната полиция обяснява, че е действала въз основа на решение на Държавна агенция “Национална сигурност” (наричана по-нататък “ДАНС”) от 1 февруари 2018 г., с което на първия жалбоподател е наложена забрана за влизане за срок от пет години с мотива, че представлява заплаха за националната сигурност. Отказът за влизане е потвърден с решение на Административен съд София-област от 29 октомври 2018 г. с мотива, че граничната полиция е действала при обвързана компетентност след решението на ДАНС.

  4. Решението на ДАНС е връчено на представителя на първия жалбоподател на 31 юли 2018 г., той е поискал копие, след като е научил за него в рамките на горепосоченото производство. Решението не съдържало конкретни мотиви, които да обосноват извода, че жалбоподателят представлява заплаха за националната сигурност, като вместо това е иамло позоваване на класифициран документ, наречен “Предложение”. Това предложение междувременно е разсекретено и е представено от правителството (вж. по-долу).

  5. След като получава копие от решението на ДАНС, представителят на първия жалбоподател подава молба за съдебен контрол, но Върховният административен съд обявява молбата за просрочена с окончателно решение от 6 март 2019 г. Установено е, че четиринадесетдневният срок за оспорване на решението е започнал да тече на 1 февруари 2018 г., когато жалбоподателят е бил “устно уведомен” за него, като тази констатация очевидно се отнася до стандартния формуляр за отказ, предоставен на жалбоподателя на границата (вж. параграф 2 по-горе). Според Върховния административен съд жалбоподателят е бил валидно информиран за решението на ДАНС по този начин, в съответствие с чл. 61, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс. Предвид формулировката на тази разпоредба към процесния момент е било възможно устно уведомяване на заинтересованите страни за административем акт (вж. повече в параграф 24 по-долу).

  6. Жалбоподателите се оплакват, че извеждането на първия от тях от територията на България е било неоправдано и е извършено в нарушение на съвместния им семеен живот. Освен това те се оплакват по чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 8 от липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита.

ОЦЕНКАТА НА СЪДА

I. ДОПУСТИМОСТ

  7. Правителството оспорва, че третата жалбоподателка е подписала валидно от свое име и от името на дъщеря си формуляра за упълномощаване, представен с формуляра на жалбата, тъй като подписът изглеждаше различен от този в личната ѝ карта. Въпреки това Съдът приема в това отношение представената в отговор нотариално заверена декларация на третата жалбоподателка в смисъл, че тя действително е подписала формуляра за упълномощаване.

  8. Правителството посочва, че жалбоподателите не са имали “семеен живот” по смисъла на чл. 8. Аргументът се основава на фактическите констатации в предложението, посочени в параграф 4 по-горе. Според този документ, след като пристига в България през 2006 г. и за да получи разрешение за пребиваване, първият жалбоподател се е оженил за българка, с която никога не се е развел, въпреки че бракът е бил фиктивен. Той никога не е съжителствал с втория и третия жалбоподател и не се е интересувал от детето им, тъй като то е момиче, а той е консервативен мюсюлманин. След раждането на детето през 2010 г. той първоначално е отказал да го припознае, докато майката не се съгласила да промени името й с мюсюлманско. Той никога не е допринасял финансово за отглеждането на втората жалбоподателка. Третата жалбоподателка е живяла с родителите си. Семейството ѝ имало отрицателно мнение за първия жалбоподател и не желаело да общува с него. В някакъв момент първият жалбоподател се е обвързал с друга жена в Тунис, която е възнамерявал да доведе в България.

  9. В първоначалната си молба жалбоподателите посочват, че първият и третият от тях са били “във фактическо съжителство”. След като правителството представя своите становища по-горе, те посочват, че са се запознали през 2009 г., но се разделили няколко месеца по-късно, когато третата жалбоподателка вече е била бременна. Те се събрали отново през 2012 г. По думите им те са имали “трудни периоди на раздяла”. През 2009 г. те са живели заедно “5-6 месеца” и през цялото време са споделяли “взаимно уважение”. Първият жалбоподател се е опитал да убеди официалната си съпруга да се съгласи на развод, но тя е поискала от него да плати 3 000 евро (EUR). Историите за годеж с друга жена в Тунис са били лъжи, разказани на третия жалбоподател от хора, които не го харесват. Що се отнася до втората жалбоподателка, още от раждането ѝ през 2010 г. първият жалбоподател присъствал в живота ѝ и допринасял финансово за отглеждането ѝ. Връзката им между баща и дъщеря продължила и след неговото заминаване от България, а втората жалбоподателка посетила Тунис през 2023 г. В подкрепа на последните твърдения жалбоподателите представят снимки, на които първият и вторият жалбоподатели са заедно - в България преди 2018 г. и в Тунис през 2023 г.

  10. Съдът е постановил, че съществуването или несъществуването на “семеен живот” по смисъла на чл. 8 от Конвенцията е фактически въпрос, зависещ от реалното съществуване на практика на близки лични връзки (вж. наред с други авторитети, Л. с/у Нидерландия, № 45582/99, § 36, ECHR 2004-IV). Понятието “семейство” в чл. 8 се отнася до отношения, основани на брака, както и до други фактически “семейни връзки”, когато страните живеят заедно без брак или когато други фактори показват, че връзката е имала достатъчно постоянство (вж. решението Парадисо и Кампанели с/у Италия [ГК], № 25358/12, § 140, 24 януари 2017 г.).

  11. В конкретния случай Съдът не е убеден, че първият и третият жалбоподатели са имали съвместен “семеен живот”, което да оправдава прилагането на чл. 8. Той отбелязва твърденията на ДАНС, цитирани от правителството (вж. параграф 8 по-горе), по-специално, че двамата жалбоподатели не са живели заедно, че първият жалбоподател е бил официално женен за друга жена, с която никога не се е развел, и че е бил ангажиран с друга жена в Тунис. Въпреки че не може да приеме тези твърдения за достатъчно доказани, Съдът взема под внимание и обясненията на самите жалбоподатели. Според тях първият и третият жалбоподател са живели заедно само “5-6 месеца” през 2009 г. и макар да се твърди, че са се събрали отново през 2012 г., са имали “трудни периоди на раздяла”. Това, което са споделяли, е било само “взаимно уважение” (вж. параграф 9 по-горе). Очевидно е също така, че каквито и да са били, отношенията им не са били лесни, визирайки например разногласията им относно името на втория жалбоподател (вж. параграф 8 по-горе). От горните съображения не следва, че двамата жалбоподатели са имали връзка с “достатъчно постоянство” (вж. параграф 10 по-горе), че са били заедно в началото на 2018 г., когато първият жалбоподател е трябвало да напусне България, и че неговото заминаване е довело до разделяне на създадената от тях фактическа семейна единица.

  12. Въпреки това Съдът е убеден, че между първия и втория жалбоподател е съществувал “семеен живот”, въпреки очевидната раздяла между първия и третия жалбоподател. Обясненията и снимките, представени от жалбоподателите (вж. параграф 9 по-горе), са достатъчни, за да покажат, че към 2018 г. и след заминаването на първия жалбоподател от България е съществувала връзка между баща и дъщеря.

  13. Следователно Съдът стига до заключението, че защитата по чл. 8, а впоследствие и по чл. 13 от Конвенцията, е приложима към отношенията между първия и втория жалбоподател, които са имали и изглежда все още имат “семеен живот” заедно, но не и към отношенията, които биха могли да съществуват между първия и третия жалбоподател по време на заминаването на първия жалбоподател. Това означава, че оплакванията на третия жалбоподател са несъвместими ratione materiae с разпоредбите на Конвенцията по смисъла на чл. 35 § 3 (а) и трябва да бъдат отхвърлени в съответствие с чл. 35 § 4.

  14. Освен това правителството посочва, че жалбоподателите са злоупотребили с правото си на индивидуална молба, тъй като във формуляра за молба са представили невярна информация, а именно, че са “във фактическо съжителство” (вж. параграф 9 по-горе).

  15. Въпреки това Съдът не разглежда изявлението на жалбоподателите като опит за подвеждане на Съда чрез представяне на невярна информация, а като преувеличение, част от аргумента им за съществуването на “семеен живот”. Такива спорни твърдения сами по себе си не могат да се разглеждат като злоупотреба с правото на индивидуална жалба (вж. Хоти с/у Хърватия, № 63311/14, § 92, 26 април 2018 г., с допълнителни препратки).

  16. Накрая правителството посочва, че Съдът следва да отхвърли жалбата поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. На първо място, те се позовават на това, че първият жалбоподател не е обжалвал решението на Административен съд София-област от 29 октомври 2018 г. (вж. параграф 3 по-горе in fine). В това отношение Съдът се съгласява с обясненията на жалбоподателите, че такова обжалване не би могло да представлява ефективно средство за защита, след като е станало ясно, че граничните полицаи са действали в изпълнение на заповед на ДАНС и са били длъжни да издадат оспорвания отказ за влизане.

  17. Правителството изтъква, че първият жалбоподател не е обжлавалнадлежно решението на ДАНС от 1 февруари 2018 г., тъй като жалбата му е била обявена за просрочено (вж. параграф 5 по-горе). Последното възражение повдига същите въпроси като тези по съществото на делото, а именно дали на жалбоподателите е била осигурена минимална защита срещу произвол и справедлив шанс да оспорят твърденията на ДАНС. Съответно Съдът присъединява това възражение към спора по същество.

  18. Накрая Съдът отбелязва, че оплакванията на първия и втория жалбоподател не са явно необосновани по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията или недопустими на друго основание. Следователно те трябва да бъдат обявени за допустими.

II. ПО СЪЩЕСТВО

  19. Настоящата жалба е подобна на редица предишни дела срещу България, свързани с експулсиране на чужденци по предполагаеми причини, свързани с националната сигурност (вж. например C.G. и други с/у България, № 1365/07, 24 април 2008 г.; Каушал и други с/у България, № 1537/08, 2 септември 2010 г.; Гапаев и други с/у България [Комитет], № 41887/09, 1 юни 2017 г.; Боу Хасун и други с/у България [Комитет], № 59066/16, 6 октомври 2020 г.).

  20. В случая правителството посочва, че в предложението на ДАНС (вж. параграф 4 по-горе) първият жалбоподател е описан като ислямски екстремист, склонен да извърши терористични актове на територията на България. Жалбоподателите считат тези твърдения за напълно неоснователни.

  21. Съдът установи по-горе, че първият и вторият жалбоподател са имали “семеен живот” в България, и освен това установи, че мерките, довели до раздялата им, представляват намеса в правата им по чл. 8 от Конвенцията.

  22. Първото изискване на чл. 8 § 2 от Конвенцията е тази намеса да бъде “в съответствие със закона”. В предишни подобни дела Съдът е установил нарушение по отношение на това изискване, с мотива, че на жалбоподателите не е била осигурена достатъчна защита срещу произвол, тъй като не им е била дадена реална възможност да оспорят твърденията на службите за сигурност, че представляват заплаха за националната сигурност. На същото основание Съдът е установявал и нарушение на чл. 13 от Конвенцията.

  23. В предишните случаи проблемът е бил свързан с подхода на националните съдилища, които са приемали безусловно твърденията на службите за жалбоподателите. В настоящия случай въпросът е дали на първия жалбоподател изобщо е била дадена някаква смислена възможност да бъде разгледана молбата му за съдебен контрол на решението на ДАНС от 1 февруари 2018 г.

  24. Когато установява, че жалбата е просрочена, Върховният административен съд се позовава на чл. 61, ал. 2 от Административнопроцесуалния кодекс (вж. параграф 6 по-горе). Междувременно тази разпоредба е била отменена и понастоящем в чл. 18а от същия кодекс е предвидено, че устното уведомяване за административен акт трябва да бъде удостоверено писмено, като адресатът винаги има право да поиска копие на хартиен носител. Жалбоподателите представят документи, от които е видно, че предишната разпоредба, прилагана спрямо първия жалбоподател, е била критикувана от Европейската комисия като противоречаща на принципа на добрата администрация.

  25. Съдът не може да приеме, че стандартният формуляр за отказ, предоставен на първия жалбоподател на границата, съдържащ общи изявления и неспоменаващ решението на ДАНС от 1 февруари 2018 г. (вж. точка 2 по-горе), може да се приравни към ефективно уведомяване за това решение, което позволява на жалбоподателя да го оспори по смислен начин и в сроковете, предвидени във вътрешното право. Очевидно е, че представителят на жалбоподателя е бил ефективно уведомен за оспорваното решение по време на последващото производство срещу гранична полиция (вж. параграф 3 по-горе) и подаването на жалба срещу решението едва след получаването на копие от него (вж. параграфи 4-5 по-горе) е адекватна и разумна стъпка.

  26. Поради гореизложените причини Съдът заключава, че на първия жалбоподател не е била предоставена справедлива възможност да оспори твърденията, отправени срещу него и послужили като основание за отстраняването му от България. Следователно на него и на дъщеря му не са били предоставени минимални гаранции срещу произвол, както се изисква в практиката на Съда.

  27. Въз основа на това Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, което преди това е присъединено към възражението по същество (вж. параграф 17 по-горе).

  28. Горното е достатъчно, за да установи Съдът нарушение на чл. 8 от Конвенцията, тъй като намесата в правото на семейния живот на първия и втория жалбоподател не е била “в съответствие със закона”. С оглед на горните съображения Съдът намира нарушение и на чл. 13, взет във връзка с чл. 8.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

  29. Първият и вторият жалбоподател претендират за 40 000 евро (EUR) за неимуществени вреди и 5 940 евро за разходите и разноските, направени пред Съда, а именно за процесуално представителство, пощенски разходи, превод и офис разходи.

  30. Правителството оспорва исковете като прекомерни.

  31. Съдът присъжда на всеки от първия и втория жалбоподател по 3150 евро за неимуществени вреди, плюс евентуално дължимите данъци.

  32. Като има предвид обстоятелствата по делото и неговия повтарящ се характер, Съдът счита за разумно да присъди 3 000 евро за покриване на разходите по всички точки, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателите. Доколкото жалбоподателите са поискали, 1 200 евро от тази сума трябва да им бъдат изплатени, а останалите 1 800 евро трябва да бъдат преведени по банковата сметка на адвокатската кантора на техните представители.

ПОРАДИ ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,

(а) държавата-ответник да изплати на първия и втория жалбоподател в срок от три месеца следните суми, които да бъдат преизчислени във валутата на държавата-ответник по курса, приложим към датата на спогодбата:

(б) че след изтичането на горепосочените три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;

  Изготвено на английски език и съобщено писмено на 27 февруари 2025 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

Софи Пикет

Действащ Заместник-секретар

Стефрани Муру-Викстрьом

Председател

ПРИЛОЖЕНИЕ

Списък на жалбоподателите:

№

Име на жалбоподателя

Година на раждане

Гражданство

1.

Мохамед Набил МАРЗУКИ

1981

Тунис

2.

Мариам Мохамед МАРЗУКИ

2010

България

3.

Яна Димитрова ЯНКОВА

1976

България