© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
„МИКРОИНТЕЛЕКТ” ООД СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 34129/03 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
4 март 2014 г.
Това решение ще стане окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал.2 от Конвенцията, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на „Микроинтелект” ООД срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като камара в състав:
Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Нона Цоцория (Nona Tsotsoria),
Здравка Калайджиева,
Пол Махоуни (Paul Mahoney),
Фарис Вехабович (Faris Vehabović), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 11 февруари 2014 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 34129/03 г.) срещу Република България, подадена на 20 октомври 2003 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от „Микроинтелект” ООД – българско дружество с ограничена отговорност със седалище в град София (“дружеството жалбоподател”) и двама други жалбоподатели.
2. Жалбоподателят е представляван от г-жа Крумова-Кючукова – адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
3. Дружеството жалбоподател се оплаква по чл. 1 от Протокол № 1 от неоправданото отнемане на алкохол, който му принадлежи, в рамките на административно-наказателно производство срещу негови бизнес партньори и по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията от невъзможността си да участва в това производство.
4. На 26 май 2009 г. Съдът (Пето отделение) решава да изпрати уведомление до правителството относно оплакванията по чл. 1 от Протокол № 1 и чл. 6, ал. 1 от Конвенцията. Останалите оплаквания на дружеството, както и оплакванията на другите жалбоподатели, са отхвърлени като недопустими.
5. След реформата на отделенията на Съда от 1 февруари 2011 г. жалбата е прехвърлена на Четвърто отделение.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
A. Предистория
6. На 31 юли 2000 г. дружеството жалбоподател сключва договор с едноличен търговец, г-жа Т. Ц., за съвместно управление на билярд клуб. В договора е предвидено по-специално, че едноличният търговец ще управлява клуба срещу задължение от страна на дружеството жалбоподател да снабдява клуба с алкохол. Договорът предвижда също и начина, по който печалбата ще бъде разпределяна между страните, както и определени санкции в случай на нарушение.
7. На 7 август 2000 г. дружеството жалбоподател получава разрешение да продава алкохолни напитки в билярд клуба.
8. На 18 януари 2001 г. дружеството жалбоподател сключва подобен договор с друг едноличен търговец, г-жа В. Г., за съвместно управление на клуб за електронни игри. По това време дружеството жалбоподател вече е получило лиценз за продажба на алкохолни напитки в този клуб.
9. Както билярд клубът, така и клубът за електронни игри работят в помещения, наети от дружеството жалбоподател.
Б. Производство, свързано с билярд клуба
10. На 3 юли 2002 г. данъчните власти извършват проверка в билярд клуба. Те установяват, че едноличният търговец, г-жа Т. Ц., продава алкохол без необходимия лиценз. На следващия ден – 4 юли 2002 г., властите изготвят доклад, в който я обвиняват в търговия с акцизни стоки без необходимия лиценз в нарушение на чл. 17а, ал. 2 от Закона за акцизите от 1994 г. (вж. параграф 23 по-долу) и конфискуват алкохола (осемнадесет бутилки), намерен в клуба. Дружеството жалбоподател не е уведомено за тези събития.
11. На 8 юли 2002 ж. г-жа Т. Ц. подава възражение срещу доклада, заявявайки, че продава алкохол от името на дружеството жалбоподател, което има лиценз за това. Тя твърди освен това, че конфискуването на алкохола е незаконосъобразно.
12. На 16 юли 2002 г. регионалният данъчен директор отхвърля възражението, като отбелязва, че конфискуването не може да бъде оспорено отделно, тъй като е спомагателно към откриването на административно-наказателното производство и представлява мярка, която цели да предотврати подправяне на доказателства. По жалба на г-жа T. Ц. на 25 октомври 2002 г. Добричкият районен съд потвърждава това решение, като установява, че конфискацията не може да бъде оспорена в отделно производство по съдебно обжалване; само наказателното постановление, с което ще приключи административно-наказателното производство, може да бъде обжалвано по съдебен ред.
13. Междувременно, на 17 юли 2002 г., регионалният данъчен директор издава наказателно постановление срещу г-жа Т. Ц. Санкциите, наложени с него, са имуществена санкция и отнемане в полза на държавата на конфискувания алкохол. На дружеството жалбоподател не е връчено копие от наказателното постановление.
14. Г-жа Т. Ц. обжалва по съдебен ред наказателното постановление. На 29 януари 2003 г. дружеството жалбоподател иска да встъпи в производството като трета страна, като се аргументира, че е собственик на конфискувания алкохол. На следващия ден – 30 януари 2003 г., Добричкият районен съд прекратява съдебното производство, като установява, че жалбата на г-жа Т. Ц. е подадена след изтичане на срока за обжалване.
15. Последвалата жалба от страна на дружеството жалбоподател срещу прекратяването е отхвърлена от Добричкия районен съд на 17 февруари 2003 г. с мотива, че тъй като не е страна в производството, дружеството не е легитимирано да обжалва неговото прекратяване. По жалба на дружеството жалбоподател, с окончателно решение от 22 април 2003 г. Добричкият окръжен съд потвърждава това решение, като приема, че дружеството не е легитимирано да встъпи в съдебното производство. Съдът констатира, че е без значение към момента да обсъжда дали дружеството може да претендира, че е жертва на административно нарушение. Последвалите опити от страна на дружеството за възобновяване на производството са неуспешни.
В. Производство, свързано с клуба за електронни игри
16. На 3 юли 2002 г. данъчните власти извършват проверка в клуба за електронни игри, съвместно управляван от дружеството жалбоподател и г-жа В. Г. Те установяват, че г-жа В. Г. продава алкохол без необходимия лиценз. На следващия ден – 4 юли 2002 г., те изготвят доклад, в който я обвиняват в търговия с акцизни стоки без необходимия лиценз в нарушение на чл. 17а, ал. 2 от Закона за акцизите от 1994 г. (вж. параграф 23 по-долу). Те конфискуват алкохола (четиридесет и шест бутилки), който намират в клуба. Дружеството жалбоподател не е уведомено за тези събития.
17. Г-жа В. Г. обжалва по съдебен ред конфискацията, като твърди, че продава алкохол от името на дружеството жалбоподател, което има лиценз за това. На 23 октомври 2002 г. Добричкият районен съд отхвърля нейната жалба като недопустима, постановявайки, че конфискацията не може да бъде оспорена в отделно съдебно производство; само наказателното постановление, с което ще приключи административно-наказателното производство, може да бъде обжалвано по съдебен ред.
18. Междувременно, на 19 август 2002 г., регионалният данъчен директор издава наказателно постановление срещу г-жа В. Г. Санкциите, наложени с него, са имуществена санкция и отнемане в полза на държавата на конфискувания алкохол. На дружеството жалбоподател не е връчено копие от наказателното постановление
19. Едноличният търговец обжалва по съдебен ред наказателното постановление.
20. В съдебно заседание, проведено на 4 ноември 2003 г., дружеството жалбоподател подава искане да встъпи в производството като трета страна, като се аргументира, че е собственик на конфискувания алкохол. Добричкият районен съд обаче отхвърля искането му, постановявайки, че дружеството не е било страна в административно-наказателно производство. Той постановява, че деловите отношения между дружеството жалбоподател и г-жа В. Г. са ирелевантни за целите на производството. Той също така дава указания на дружеството жалбоподател да заведе отделно производство пред гражданските съдилища.
21. На 10 февруари 2004 г. Добричкият районен съд оставя в сила наказателното постановление. Той установява, че алкохолът е конфискуван правилно. Подчертава още веднъж, че съображенията, свързани с деловите отношения между г-жа В. Г. и дружеството жалбоподател, са ирелевантни за административно-наказателното производство. Добричкият окръжен съд потвърждава това решение с окончателно решение от 7 юни 2004 г.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
A. Продажба на алкохол без лиценз
22. В процесния период кметът на общината е оправомощен да издава лиценз за продажба на алкохол по искане на едноличен търговец или юридическо лице (чл. 40 от Закона за виното и спиртните напитки от 1999 г. и чл. 27 – 28 от Наредбата, издадена през 2000 г. на основание на чл. 40, ал. 6 от същия закон). Лицензионният режим за продажбата на алкохол по-късно е отменен.
23. Съгласно чл. 17а, ал. 2 от Закона за акцизите от 1994 г., в редакцията му в сила към съответния момент, продажбата на акцизни стоки без лиценз от юридическо лице или едноличен търговец е административно нарушение, наказуемо с имуществена санкция. По отношение на процедурата, която се следва за наказване на административното нарушение, Законът за акцизите от 1994 г. препраща към Закона за административните нарушения и наказания от 1969 г. („Закон от 1969 г.”).
Б. Конфискация на стоки в административно-наказателното производство
24. Когато се санкционира административно нарушение, в случай че съответният закон предвижда това, властите трябва да се стремят, наред с другото, да отнемат в полза на държавата стоките, които са предмет на нарушението и които принадлежат на нарушителя, или които са използвани за извършване на нарушението (чл. 20, ал. 1 и 3 от Закона от 1969 г.). В процесния период чл. 17а, ал. 11 от Закона за акцизите от 1994 г. (заменен от чл. 124, ал. 1 от Закона за акцизите и данъчните складове от 2005 г.) във връзка с чл. 17а, ал. 2 от същия закон гласи, че акцизни стоки, продавани от юридическо лице или едноличен търговец без лиценз, са обект на отнемане в полза на държавата. Не се уточнява дали това се прави, ако стоките принадлежат на самия нарушител.
25. Законът от 1969 г. не предвижда трети лица, които твърдят, че са собственици на конфискувани стоки, да вземат участие в производството срещу даден нарушител и на това основание съдилищата отхвърлят искания за встъпване (опр. № 338 от 10 август 2004 г. по н. а. х. д. № 222/2004 г., РС – Петрич, потв. с опр. № 8 от 25 май 2005 г. по д. № 1247/2004 г., ОС – Благоевград).
В. Лица, които са претърпели вреди в резултат на административно нарушение
26. При съставянето на акт за административно нарушение, съгласно който някое физическо или юридическо лице е извършило административно нарушение, съответният орган трябва да посочи имената и адресите на лицата, ако има такива, които са претърпели вреди в резултат на нарушението (чл. 42, т. 9 от Закона за 1969 г.). Преди издаване на наказателно постановление по отношение на административното нарушение, съответният орган трябва да уведоми за производството лицата, ако има такива, които са претърпели вреди в резултат от нарушението (чл. 52, ал. 3). След това тези лица могат да поискат от наказващия орган обезщетяване на причинените им вреди до размер на два лева, освен ако в съответния закон или указ се предвижда възможност за предявяване на искане за вреди в по-голям размер (чл. 45, ал. 1). Произнасянето по искането за обезщетение е едновременно с издаването на наказателното постановление (чл. 55, ал. 1). Ако при решаване на въпроса за обезщетението наказващият орган срещне трудности, производството по него се прекратява, а заинтересуваният се насочва да потърси обезщетение по гражданско-правен ред (чл. 56).
Г. Отговорност на държавата за вреди
27. Чл. 1 от Закона за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани от 1988 г. (преименуван през юли 2006 г. на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди – „Закон от 1988 г.”) в първоначалната си редакция, която е в сила до края на 2005 г., гласи, че държавата отговаря за вредите, претърпени от граждани в резултат на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на длъжностни лица при или по повод изпълнение на техните задължения. Според съдебната практика на Върховния касационен съд (реш. № 2139 от 12 декември 1997 г. по гр. д. № 1649/1996 г., ВКС; реш. № 1807 от 14 януари 2002 г. по гр. д. № 97/2001 г., ВКС; реш. № 1307 от 21 октомври 2003 г. по гр. д. № 2136/2002 г., ВКС, V г. о.), напълно потвърдена от задължително тълкувателно решение на този съд от 22 април 2005 г. (тълк. реш. № 3 от 22 април 2005 г. по т. гр. д. № 3/ 2004 г., ОСГК на ВКС), единствено физически лица, но не и юридически такива, могат да претендират за обезщетение съгласно тази разпоредба. На 21 декември 2005 г. Народното събрание решава да измени чл. 1, ал. 1, като добавя и юридическите лица към категорията на тези, които имат право да предявят иск. Изменението влиза в сила на 1 януари 2006 г. В последвалата си съдебна практика Върховният касационен съд и Върховният административен съд постановяват, че този член предоставя на юридически лица материално право да предявят иск за обезщетение и няма обратна сила (опр. № 9134 от 3 октомври 2007 г. по адм. д. № 8175/2007 г., ВАС, ІІІ о.; опр. № 1046 от 6 август 2009 г. по гр. д. № 635/2009 г., ВКС, ІІІ г. о.; опр. № 1047 от 7 август 2009 г. по гр. д. № 738/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 335 от 31 май 2010 г. по гр. д. № 840/2009 г., ВКС, III г. о.; реш. № 329 от 4 юни 2010 г. по гр. д. № 883/2009 г., ВКС, IV г. о.).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
28. Дружеството жалбоподател твърди, че данъчните органи неоправдано са го лишили от неговата собственост. То се позовава на чл. 1 от Протокол № 1, който гласи следното:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания. Никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
A. Допустимост
29. Правителството твърди, че дружеството жалбоподател не е изчерпало вътрешноправните средства за защита, поради следните причини:
а) не е поискало своевременно да вземе участие в административно-наказателното производство, свързано с билярд клуба;
б) не е предявило иск срещу данъчните органи по чл. 1 от Закона от 1988 г. (виж параграф 27 по-горе); и
в) не е поискало връщане на стоките от страна на властите.
30. Дружеството жалбоподател оспорва тези доводи. То твърди, че е пропуснало срока, в който е трябвало да поиска да встъпи в производството, свързано с билярд клуба, защото властите не са го уведомили за това производство. Освен това твърди, че Законът от 1988 г. не е приложим в неговия случай, тъй като до 1 януари 2006 г. юридически лица не са можели могли да заведат искове по този закон, а и предпоставка за иск по него е незаконосъобразността на действията на властите, каквато незаконосъобразност не е установена в случая.
31. Съдът счита, че въпросът за изчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със съществото на оплакването, затова присъединява възражението на правителството към разглеждането на делото по същество.
32. Съдът счита освен това, че оплакването не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията или недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
1. Становищата на страните
33. Правителството не оспорва, че дружеството жалбоподател е собственик на конфискувания алкохол. То приема, че е налице намеса в притежанията на дружеството, но твърди, че тази намеса представлява контрол върху ползването на собствеността. Позовавайки се на решението на Съда по делото Газус Дозийр- унд Фьордертехник ООД срещу Нидерландия (Gasus Dosier- und Fördertechnik GmbH v. the Netherlands) (23 февруари 1995 г., Серия А, № 306-Б), правителството твърди по нататък, че намесата е законна, тъй като властите стриктно са следвали съответните процесуални правила, и е в интерес на обществото. Намесата също така е пропорционална, тъй като дружеството не е действало добросъвестно, като не е проверило дали неговият бизнес партньор има издаден лиценз за продажба на алкохол. Освен това броят на конфискуваните бутилки не е бил значителен, което означава, че дружеството не е било подложено на прекомерна тежест.
34. Дружеството жалбоподател твърди, че намесата не представлява контрол върху ползването на собствеността, тъй като не е насочена към превенция на укриването на данъци, а по-скоро е лишаване от собственост. То твърди още, че намесата не е била законна и че Законът за акцизите от 1994 г. е бил приложен неправилно. Дружеството твърди по-нататък, че по време на проверките в клубовете властите не са успели да установят собственика на алкохола. Накрая твърди, че конфискацията и отнемането на алкохола в полза на държавата е несъразмерно, защото на дружеството не е било разрешено да вземе участие в административно-наказателното производство.
2. Преценката на Съда
a) Намеса в притежанията
35. Не е предмет на спор между страните, че въпросите, от които е налице оплакване, представляват намеса в мирното ползване на притежанията на дружеството жалбоподател. Има несъгласие обаче дали е налице отнемане на собственост по смисъла на първата алинея на чл. 1 от Протокол № 1 или контрол на ползването по смисъла на втората алинея.
36. Намесата е резултат от упражняване на правомощията на данъчните органи по чл. 17, ал. 11 във връзка с чл. 17а, ал. 2 от Закона за акцизите от 1994 г. (вж. параграфи 23 и 24 по-горе). Целта на закона е да регулира събирането на акциза в България. Той урежда също така неразрешената продажба на акцизни стоки и наказанията за това. Конфискацията и отнемането на въпросния алкохол в полза на държавата очевидно са мерки за прилагането на тези разпоредби. Затова според Съда отнемането в полза на държавата може да бъде разглеждано както като съставен елемент на процедурата за контрол на използването на акцизни стоки (вж. съответно AGOSI срещу Обединеното кралство (AGOSI v. the United Kingdom), 24 октомври 1986 г., § 51, Серия A № 108, и Боулър Интернешънъл Юнит срещу Франция (Bowler International Unit v. France), № 1946/06, § 41, 23 юли 2009 г.), така и като мярка за осигуряване на плащането на данъци или глоби (вж. съответно Газус Дозийр- унд Фьордертехник ООД, цитирано по-горе, § 59). От това следва, че в настоящия случай е приложима втората алинея на чл. 1 от Протокол № 1.
37. Тази разпоредба обаче трябва да се тълкува в светлината на общия принцип, формулиран в началното изречение на първата алинея на чл. 1 от Протокол № 1. Следователно Съдът трябва да установи дали намесата в притежанията на дружеството жалбоподател е законосъобразна и в интерес на обществото, както и дали постига справедлив баланс между изискванията на общия интерес и правата на дружеството.
б) Обосновка за намесата
38. Първото и най-важно изискване на чл. 1 от Протокол № 1 е всяка намеса от страна на държавните власти в мирното ползване на притежанията да бъде законосъобразна. Съдът многократно е постановявал, че термините „закон” или „законно” в Конвенцията не просто препращат към националното законодателство, но се отнасят и до качеството на закона, като изискват той да бъде съвместим с принципите на правовата държава (вж., наред с много други, Джеймс и други срещу Обединеното кралство (James and Others v. the United Kingdom), 21 февруари 1986 г., § 67, Серия А, № 98).
39. Що се отнася до твърдението на дружеството жалбоподател, че начинът, по който националните власти са приложили закона, е бил погрешен, Съдът отбелязва, че той има само ограничени правомощия да разглежда твърдения за направени от националните власти грешки при прилагане на законодателството. Въпреки че Съдът може и трябва да упражни известен съдебен контрол по този въпрос, тъй като неспазването на вътрешното законодателство води до нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, обхватът на неговата задача е ограничен поради субсидиарния характер на Конвенцията и той не може да поставя под въпрос начина, по който националните съдилища тълкуват и прилагат вътрешното право, освен в случаи на грубо неспазване или произвол (вж. съответно Вебер и Саравия срещу Германия (Weber and Saravia v. Germany) (реш.), № 54934/00, § 90, ЕСПЧ 2006-XI, и Горанова-Караенева срещу България, № 12739/05, § 46, 8 март 2011 г.). Вътрешното законодателството в настоящия случай ясно предвижда, че продавани без лиценз акцизни стоки от едноличен търговец са обект на конфискация и не предвижда третите страни, имащи права върху тези стоки, да вземат участие в административно-наказателното производство срещу нарушителя (виж параграфи 23 – 25 по-горе). Решенията на националните съдилища, изглежда, са в съответствие с това законодателство и нищо не показва, че те са надхвърлили разумните граници на тълкуване. Нито може да се каже, че техните заключения са били изненадващи за дружеството жалбоподател (вж. Сакочия срещу Австрия (Saccoccia v. Austria), № 69917/01, § 87, 18 декември 2008 г. и съответно Дж.Е. Пий (Оксфорд) ООД и Дж.Е. Пий (Оксфорд) Ленд ООД срещу Обединеното кралство (J.A. Pye (Oxford) Ltd and J.A. Pye (Oxford) Land Ltd v. the United Kingdom) [ГК], № 44302/02, § 77, ЕСПЧ 2007-III). Що се отнася до въпроса дали приложимото вътрешно законодателство отговаря на съответните изискванията на Конвенцията, Съдът ще разгледа това по-долу в контекста на въпроса дали намесата е била необходима за постигането на преследваната законна цел (вж. като подобен пример Йорданова и други срещу България, № 25446/06, § 108, 24 април 2012 г.).
40. Съдът счита освен това, че оспорваната намеса преследва законна цел в обществен интерес – да предотврати нерегламентирана продажба на акцизни стоки.
41. Това обаче не решава въпроса. Дори да е законосъобразна и в интерес на обществото, намесата в правото на мирно ползване на притежанията трябва да постига справедлив баланс между изискванията на общия интерес и правата на жалбоподателя. По-конкретно трябва да има разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и целта, която трябва да се постигне (вж., наред с много други източници, Споронг и Льонрот срещу Швеция (Sporrong and Lönnroth v. Sweden), 23 септември 1982 г., § 69, Серия А, № 52).
42. Във връзка с това Съдът отбелязва, че той е признал, че договарящите държави имат широка свобода на преценка при приемането на закони за целите на осигуряване плащането на данъци (вж. Газус Дозийр- унд Фьордертехник ООД, цитирано по-горе, § 60; AGOSI, цитирано по-горе, § 52; и „Булвес” АД срещу България, № 3991/03, § 63, 22 януари 2009 г.). Решенията в тази област често засягат разглеждането на политически, икономически и социални въпроси, които Конвенцията оставя в рамките на компетенциите на договарящите държави. Поради това Съдът ще уважи преценката на законодателя, освен ако тя не е лишена от разумна основа.
43. Съдът също така съзнава факта, че дружеството жалбоподател е заето с търговско начинание, което по самото си естество включва елемент на риск (вж. Газус Дозийр- унд Фьордертехник ООД, цитирано по-горе, § 70). В допълнение Съдът не е напълно убеден, че дружеството жалбоподател е било усърдно при изпълнение на своите бизнес дела, считайки, че то трябва да е било наясно по това време, че продажбата на алкохол изисква лиценз, но въпреки това е договорило сделка с еднолични търговци, без да провери дали те са получили такъв лиценз. И накрая, Съдът не може да пренебрегне факта, че дружеството жалбоподател би могло да поиска обезщетение от едноличните търговци за всяка твърдяна вреда пред гражданските съдилища.
44. Съдът обаче подчертава, че макар втората алинея на чл. 1 от Протокол № 1 да не съдържа изрични процесуални изисквания, тя се тълкува така, че изисква на лицата, засегнати от дадена мярка на намеса в притежанията им, да бъде осигурена разумна възможност да изложат своя случай пред отговорните органи за целите на ефективно обжалване на тази мярка. Когато установява дали това условие е изпълнено, Съдът трябва да разгледа изцяло приложимите процедури (вж. AGOSI, цитирано по-горе, § 55; Боулър Интернешънъл Юнит, цитирано по-горе, §§ 44 – 45; Йокела срещу Финландия (Jokela v. Finland), № 28856/95, § 45, ЕСПЧ 2002-IV, и Денисова и Моисеева срещу Русия (Denisova and Moiseyeva v. Russia), № 16903/03, § 59, 1 април 2010 г.).
45. В настоящия случай задържането и конфискуването на алкохола е било разпоредено и извършено в хода на административно-наказателни производства срещу едноличните търговци г-жа Т. Ц. и г-жа В. Г. Изглежда, че съгласно българското законодателство дружеството жалбоподател е нямало възможност да вземе участие в тези производства (вж. като пример за обратното AGOSI, цитирано по-горе, §§ 60 и 62). Законът не е предвиждал трети страни, които претендират, че са собственици на конфискувани стоки, да встъпят в производствата срещу твърдения нарушител (виж параграф 25 по-горе). Тъй като дружеството жалбоподател не е било пострадало от административното нарушение, а се е явявало трета страна, засегната от производството, не е било налице основание то да встъпи в производството.
46. Независимо от това дружеството се е опитало да вземе участие в съдебното производство. Неговата молба обаче е била отхвърлена, тъй като то не е било страна в административно-наказателното производство (вж. параграфи 15 и 20 по-горе). В тази връзка Съдът обръща внимание на първата част от възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита – че във връзка с билярд клуба дружеството жалбоподател частично се е поставило в позиция, при която не може да оспори наказателното постановление, защото е пропуснало съответния срок (вж. параграф 29 по-горе). Съдът отбелязва обаче, че властите не са уведомили дружеството за задържането на неговите стоки или за последвалото наказателното постановление (вж. параграф 13 и 18 по-горе). Следователно неспазването на срока не може да бъде вменено на дружеството (вж. съответно Платаку срещу Гърция (Platakou v. Greece), № 38460/97, § 39, ЕСПЧ 2001-I, и Нешев срещу България (реш.), № 40897/98, 13 март 2003 г.). От това следва, че първата част на възражението на правителството трябва да бъде отхвърлена.
47. Нещо повече, нито данъчните власти, нито националните съдилища са били компетентни да установят кой е собственикът на въпросния алкохол. Напротив, националните съдилища са счели твърденията на дружеството жалбоподател по този въпрос за ирелевантни (вж. параграфи 15 и 21 по-горе). Според Съда липсата на съдебен контрол на оспорваната мярка – несъмнено резултат от недостатъци на националното законодателство, доколкото приложимият закон не е предвиждал такъв контрол – е поставила дружеството жалбоподател в ситуация, в която то не е разполагало с гаранции, предоставящи му защита срещу необоснована намеса (вж. като различен пример Еър Канада срещу Обединеното кралство (Air Canada v. the United Kingdom), 5 май 1995 г., § 46, Серия А, № 316-A).
48. На последно място, що се отнася до втората и третата част от възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита (вж. параграф 29 по-горе), не изглежда дружеството жалбоподател да е разполагало с някакви други средства за оспорване на действията на властите и за връщане на стоките или получаване на обезщетение. Националното законодателство не предвижда процедура за връщане на стоки, конфискувани в ситуация като тази по настоящото дело. Що се отнася до твърдението на правителството, че жалбоподателите са могли да предявят иск за обезщетение за вреди по чл. 1 от Закона от 1988 г., този аргумент изглежда е без правно основание, тъй като до 2006 г. юридически лица не са можели да подават искове по този закон (вж. параграф 27 по-горе, Злинсат, спол. с р.о. срещу България, № 57785/00, § 54, 15 юни 2006 г., и „Фърст София Комодитис” ЕООД и Параг срещу България (реш.), № 14397/04, § 32, 25 януари 2011 г.). Дори ако приемем, че дружеството жалбоподател е могло да подаде иск след 1 януари 2006 г., не изглежда, че такъв иск би имал някакви изгледи за успех, тъй като действията на данъчните органи са били напълно в съответствие с националното законодателство (вж. съответно Злинсат, спол. с р.о., цитирано по-горе, § 56). Още повече, че тези части от възражението на правителството не са подкрепени с позоваване на каквато и да било релевантна съдебна практика.
49. С оглед на гореизложените съображения и въпреки широката свобода на преценка, предоставена на държавата в тази област, Съдът намира, че правителството не успява да докаже, че невъзможността на дружеството жалбоподател да оспори мерките на намеса в правата му по чл. 1 от Протокол № 1, както и липсата на каквито и да било гаранции срещу произвол, са необходими в едно демократично общество за постигане на преследваната законна цел.
50. В заключение, Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и постановява, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
51. Дружеството жалбоподател се оплаква на основание на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, че не му е позволено да вземе участие в производството по съдебно обжалване на наказателните постановления, издадени срещу едноличните търговци. Чл. 6, ал. 1 предвижда, доколкото е приложим:
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ..., има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от ... съд ...”
52. Правителството оспорва този аргумент.
53. Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаното по-горе и следователно също трябва да бъде обявено за допустимо.
54. Вземайки предвид заключенията си по чл. 1 от Протокол № 1 обаче, Съдът счита, че не е необходимо да разглежда дали е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията (вж. като пример за подобен подход Боулър Интернешънъл Юнит, цитирано по-горе, § 62).
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
55. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
56. По отношение на имуществени вреди дружеството жалбоподател претендира 34 000 лева (BGN) (17 383,08 евро (EUR)): от които 4 000 лева (2 045,05 EUR), платени от него за лиценз за продажба на алкохол в клуба за електронни игри, и 30 000 лева (15 338.03 EUR) за неизпълнение на договори за наем за ползване на клуба за електронни игри, дължащо се на проточилото се административно-наказателно производство.
57. Дружеството жалбоподател освен това претендира 15 338,76 евро по отношение на неимуществени вреди, които то твърди, че са възникнали от влошаване на отношенията му с други бизнес партньори, причинено от твърдяното лишаването от собственост и от неспособността му да участва в съдебното производство.
58. Правителството оспорва исковете като прекомерни.
59. Що се отнася до иска за имуществени вреди, Съдът не забелязва достатъчна причинно-следствена връзка между установеното нарушение и твърдените имуществени вреди. Затова той отхвърля този иск. Що се отнася до иска за неимуществени вреди, Съдът отбелязва, че не е изключвал възможността на търговско дружество да се присъди обезщетение за неимуществени вреди на основания, които в по-голяма или по-малка степен са „обективни” или „субективни”. Сред тях следва да са репутацията на компанията, несигурността в планирането и вземането на решения, разцеплението в управлението на дружеството и на последно място, макар и в по-малка степен, безпокойството и неудобството, причинено на членовете на управленския екип (вж., наред с други, Комингерсол С.А. срещу Португалия (Comingersoll S.A. v. Portugal) [ГК], № 35382/97, §§ 32 – 36, ЕСПЧ 2000-IV, и „Шести май инженеринг” ООД и други срещу България, № 17854/04, § 115, 20 септември 2011 г.). При все това в настоящия случай няма индикации, че въпросните събития негативно са засегнали по някакъв съществен начин репутацията, планирането, вземането на решения или управлението на дружеството жалбоподател, или са причинили значително безпокойство и неудобство за членовете на неговия управленски екип. Поради това Съдът отхвърля този иск.
Б. Разноски
60. Дружеството жалбоподател претендира 2 846,92 евро за разноски, направени пред Съда, включващи 204,53 евро разходи за превод, 34,80 евро пощенски разходи и 2 607,59 евро за правната работа на неговия адвокат. В подкрепа на своя иск дружеството представя фактури за превод на документи, пощенски разписки и договор за процесуално представителство.
61. Правителството оспорва иска като прекомерен.
62. Според практиката на Съда жалбоподател има право на възстановяване на разноски, само доколкото е доказано, че те са били действително и по необходимост направени и са в разумен размер. По настоящото дело, като взе предвид документите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът счита за разумно да присъди сумата от 2 000 евро, покриваща разноските по всички искове.
В. Лихва за забава
63. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Присъединява възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита към разглеждането на делото по същество и обявява останалата част от жалбата за допустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 и отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита;
3. Постановява, че делото не изисква отделно разглеждане по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;
4. Постановява
(a) ответната държава да заплати на дружеството жалбоподател в срок от три месеца от датата, на която съдебното решение влезе в сила съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, сумата от EUR 2 000 (две хиляди евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от дружеството жалбоподател, която сума да бъде обърната в левовата й равностойност към датата на плащането;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от иска на дружеството жалбоподател за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 4 март 2014 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Франсоаз Елен-ПасоИнета Цимеле
Секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy