CASE OF M.G. v. BULGARIA - [Bulgarian Translation] by the Bulgarian Ministry of Justice

© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.

© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.

ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ

ДЕЛО M.G. срешу БЪЛГАРИЯ

(Жалба № 59297/12)

РЕШЕНИЕ

СТРАСБУРГ

25 март 2014 г.

Това решение става окончателно при условията, предвидени в чл. 44, т. 2 от Конвенцията. То може да претърпи редакционни промени.

По делото M.G. срщу България,

Европейският съд за правата на човека (четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от:

Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
Пейви Хирвеле  (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева,

Пол Махони (Paul Mahoney)
Кшищоф Войтишек (Krzysztof Wojtyczek), съдии
и Франсоаз Еленс-Пасос (Françoise Elens-Passos), секретар на отделението,

след обсъждане в закрито заседание на 11 март 2014 година,

постановява следното решение, взето на същата дата:

ПО ПРОЦЕДУРАТА

1. Делото е образувано по жалба (№ 59297/12) срещу Република България, на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“), внесена в Съда на 14 септември 1012 г. от руския гражданин г-н М.G. („жалбоподател“). Председателят на отделението в онзи момент е допуснал молбата за неразгласяване на самоличността на жалбоподателя (член 47 § 3 от Правилника на Съда).

2. Жалбоподателят се представлява процесуално от г-н М. Пехливанов, адвокат от Русе, а по-късно – от г-н Кънев от неправителствената организация „Български Хелзински комитет“, със седалище в София. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя служител г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.

2. В първоначалната си жалба жалбоподателят твърди, че екстрадирането му в Руската федерация съставлява нарушение на правата му, гарантирани от членове 2 и 3 от Конвенцията.

3. На 14 септември 2012 г. Председателят на отделението е решил, по силата на член 39 от Правилника на Съда, да укаже на Правителството да не пристъпва към екстрадицията на жалбоподателя в Руската федерация до постановяването от Съда на решение относно допустимостта по същество на настоящата жалба. Същият ден жалбата е била изпратена до Правителството.

4. Тъй като жалбоподателят е руски гражданин, с писмо от 17 октомври 2012 г. руското правителство е било приканено да представи своите евентуални писмени бележки по делото на основание правото му, предвидено в член 36 § 1 от Конвенцията. С писмо от 12 декември 2012 г. руското правителство е информирало, че не възнамерява да се възползва от тази възможност.

5. В интерес на доброто правораздаване и по решение на Председателя на отделението, постановено на основание член 36 § 2 от Конвенцията и член 44 § 3 a) от Правилника на Съда, с писма от 17 октември 2012 г. немското и полското правителства са били приканени да внесат своите писмени бележки по делото. С писмо от 11 декември 2012 г. немското правителство е посочило, че не възнамерява да се възползва от тази възможност. Полското правителство не е отговорило на писмото на Съда в указания от Съда срок и не се е възползвало от възможността да внесе своите писмени бележки по делото.

ФАКТИТЕ

I. ОБСТОЯТЕЛСТВАТА ПО ДЕЛОТО

6. Жалбоподателят е роден през 1965 г. и понастоящем е задържан в Софийския затвор в България. Той е руски гражданин от чеченски произход и до 2004 г. е живял в Ингушетия, Северен Кавказ.

A. Наказателното производство, образувано срещу жалбоподателя в Русия, заминаването му в изгнание и получаването на статут на бежанец в Полша и в Германия

7. На 15 октомври 2003 г. екип от служители на Регионална дирекция на Федералната служба за сигурност на Руската федерация (наричана по-долу „регионалната дирекция на ФСБ“) е извършила претърсване и обиск в жилището на жалбоподателя в село Нестеровская, Сунженский район,              Република Ингушетия. Според приложените към преписката материали, служителите са открили в зимника на къщата три автоматични щурмови пушки АК, две бойни пушки, картечница, значително количество муниции за тези оръжия, няколко стотици ръчни гранати и противотанкови гранатомети, две изстрелващи ракетни установки, експлозиви, детонатори, запалителни дистанционни управления,              две саморъчни взривни устройства, както и няколко кутии с токсични химични агенти.

8. Същият ден разследващ служител от Следственото управление на ФСБ в Ингушетия е образувал наказателно досъдебно производство срещу неизвестен извършител за организиране на въоръжена група и членство в такава група, подготовка на терористични актове и трафик на оръжия и на токсични химични вещества. На един по-късен етап от разследването руските власти са събрали сведения, сочещи, че намерените в зимника на жалбоподателя запаси от оръжия, муниции и токсични вещества вероятно са принадлежали на джихадистка въоръжена група, действаща в Северен Кавказ и, в частност, на териториите на Чечня и Ингушетия. Жалбоподателят е бил заподозрян като членуващ в тази група и участващ активно в придобиването, транспортирането и складирането на въпросните оръжия, муниции, експлозиви и токсични вещества.

9. В началото на месец март 2004 г., жалбоподателят, съпругата му и трите им деца заминали с влак от Владикавказ, Северна Осетия - Алания, за граничния град Брест, Беларус. След това семейството отишло в Полша, където на 11 март 2004 г. жалбоподателят е депозирал пред полските власти молба за получаване на убежище.

10. На 15 ноември 2004 г., директорът на полската Служба за репатрирането и чужденците е решил да даде на жалбоподателя, съпругата му и трите им деца статут на бежанци в съответствие с Конвенцията за статута на бежанците от 28 юли 1951 г. (наричана по-долу „Женевската конвенция“) и Протокола за статута на бежанците от 31 януари 1967 г. (наричан по-долу „Протокола от Ню Йорк“).

11. На 14 февруари 2005 г., разследващ служител от Следственото управление на ФСБ в Ингушетия е повдигнал обвинение срещу жалбоподателя за следните престъпления, наказуеми от руския Наказателен кодекс (НК): участие във въоръжена група (член 209 алинея 2 от НК) ; подготовка на терористични актове чрез доставяне на оръжия, експлозиви, муниции и комуникационни материали на терористични групи (член 205 алинея 3 и член 30 алинея 1 от НК) ; трафик на оръжия, муниции и експлозиви като член на въоръжена група (член 222 алинея 3 от НК) ; трафик на токсични вещества като член на въоръжена група (член 234 алинея 3 от НК).

12. На 16 февруари 2005 г. Наказателния съд – Назран, Ингушетия, е издал заповед за арест на жалбоподателя и е решил да нареди временно задържане под стража на същия с основанието, че е заподозрян в участие във въоръжена група, подготовка на терористични актове на териториите на Чеченската република и на Ингушетия, както и за трафик на оръжия и експлозиви. Руските власти са обявили лицето за издирване в страната и чужбина чрез Интерпол.

13. През декември 2005 г. жалбоподателят и семейството му се установили в Берлин, Германия. Получили статут на бежанци от немската Федерална служба за миграцията и бежанците и право на пребиваване в Германия по хуманитарни причини. На 6 януари 2011 г., немските власти са издали документ за пътуване на жалбоподателя. Впоследствие, той е осъществил пътувания в Турция и Грузия. На 7 март 2014 г., немската Федерална служба за миграцията и бежанците е потвърдила, че жалбоподателят и членовете на неговото семейство продължават да се ползват от статута на бежанци в Германия.

B. Арестът на жалбоподателя и процедурата по неговото екстрадиране в Русия.

14. На 6 юли 2012 г. жалбоподателят, придружен от семейството си заминал с кола за Турция.

15. На 7 юли 2012 г., лекият автомобил пристигнал на граничния пункт „Дунав мост“ межсу Румъния и България. При проверката на самоличността, полицейският служител от българската гранична полиция направил проверка в базата данни на Интерпол и установил, че жалбоподателят фигурира в нея като издирван от руските власти с цел да бъде изправен пред наказателен съд. Жалбоподателят бил задържан за срок двайсет и четири часа.

16. На следващия ден прокурор от Върховна касационна прокуратура е наредил задържането под стража на жалбоподателя за срок от седемдесет и и два часа на основание Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест. На 11 юли 2012 г. Районният съд – Русе е наредил задържането на жалбоподателя за срок от четири денонощия с цел да се осигури участието му в производството за екстрадиция. На 17 август 2012 г. същият съд е удължил срока на задържането на жалбоподателя до приключване на производството за екстрадиция.

17. Междувременно, на 1 август 2012 г., Главна прокуратура на Руската федерация е отправила до българското Министерство на правосъдието официална молба за екстрадиция на жалбоподателя. В този документ се отбелязва, че Районното управление на ФСБ в Ингушетия води наказателно разследване срещу жалбоподателя за участие във въоръжена група, подготовка на терористични актове и трафик на оръжия и токсични вещества. Молбата посочва също, че срещу жалбоподателя е издадена заповед за арест и решение за временно задържане под стража, издадено от Наказателния съд в Назран, Ингушетия, и че е издирван, за да бъде изправен пред правосъдието. Молбата за екстрадиция съдържала, впрочем, следните заявления:

 „ Гарантираме, че в съответствие с нормите на международното право М.G. ще разполага със средства за правна защита в Руската федерация, включително [с възможността] да бъде подпомогнат от адвокат; той няма да бъде подлаган на изтезание или жестоко, нечовешко, унизително за човешкото достойнство отношение или наказание (член 3 от Европейската конвенция за правата на човека, както и приложимите конвенции и протоколи на Обединените нации и на Съвета на Европа).

За престъпленията по обвинението срещу M.G. не се предвижда смъртно наказание.

Главна прокуратура на Руската федерация гарантира, че молбата за екстрадиция няма за цел преследването на лицето по политически причини, расова принадлежност, религия, гражданство или политически убеждания.

Давностният срок на наказателнотио преследвание по отношение на M.G. не е изтекъл и лицето не се ползва от имунитет срещу наказателно преследване.

M.G. не е осъждан или оправдан в миналото по обвинение за същите криминални престъпления.

Главната прокуратура на Руската федерация гарантира, че в съответствие с член 14 от Европейската конвенция за екстрадицията от 13 декември 1957 г., M.G. ще бъде съден единствено за криминалните престъпления мотивирали настоящата молба и след приключване на наказателното преследване, тоест след осъждането му и изпълнението на наложеното му наказание, той ще бъде свободен да напусне териотрията на Руската федерация (...).“

Горепосочената молба е била придружена от документи, удостоверяващи образуването на наказателно преследване срещу жалбоподателя, повдигнатото обвинение и решението за задържането му под стража, които впоследствие са били присъединени към преписката по производството за екстрадиция, образувано от Русенския районен съд.

18. Впрочем, преди това, на 24 юли 2012 г., представителят на Върховния комисар за бежнаците на Обединените нации в София е изпратил писмо, също присъединено към преписката, до Русенския районен съд във връзка с производството за екстрадиция на жалбоподателя. Писмото уточнява, че жалбоподателят е с признат статут на бежанец в Полша и Германия, че решенията за предоставянето на такъв статут са били обосновани с риска от преследване на лицето в страната на произход и че тази опасност все още продължава. Становището на представителя на Върховния комисар било, че евентуалното екстрадиране на жалбоподателя в Русия би противоречало на приниципа за забрана на връщането, залегнал в Женевската конвенция и на член 3 от Конвенцията. Впрочем, той се позовавал и на серия решения на българските съдилища, които са отказали екстрадирането на лица с признат статут на бежанци в други европейски страни в техните страни на произход, включително и в Русия.

19. На 23 август 2012 г. Русенският районен съд е провел заседание по молбата за екстрадиране на жалбоподателя. Последният е присъствал и е бил подпомаган от посочен от него адвокат. Адвокатът на лицето е представил като доказателство вербална нота от немското посолство в София, посочваща, че жалбоподателят се ползва със статут на бежанец в Полша и в Германия и че пребивава законно в последната от тези държави. Той представил също решението на директора на полската Служба за репатрирането и чужденците, с което същият предоставял на жалбоподателя статут на бежанец (абзац 11 по-горе).

20. В съдебното заседание Русенската прокуратура пледирала в полза на молбата за екстрадиране на жалбоподателя. Тя отбелязала, че лицето е наказателно преследвано от руските власти и е обект на решение за задържането му под стража, че е преследвано от руските власти за криминални престъпления, наказуеми като такива и в България, че то не се е ползва от имунитет срещу наказателно преследване, че не подлежи на смъртно наказание и че руската прокуратура е гарантирала, че то ще се ползва от всички гаранции за справедлив процес и няма да бъде подлагано на изтезание или унизително отношение и наказания. Прокуратурата е изразила също и позицията, че признаването на статута на бежанец в две други държави не обосновава евентуален отказ от екстрадиране на жалбоподателя в неговата страна на произход.

21. Адвокатът на жалбоподателя пледирал срещу екстрадирането на клиента си. Той е заявил, че същият е има статут на бежанец в Полша и Германия именно поради риска от преследване в неговата страна на произход. Добавил, че като страна по Женевската конвенция България е обвързана с въздигнатия от Конвенцията принцип за забрана на връщането и че, следователно, предоставянето на жалбоподателя на статут на бежанец от други страни по Конвенцията, налага той да не бъде екстрадиран в страната на произход. Заявил, че опасността лицето да бъде подложено на нечовешко и унизително отношение в Русия е много реална и устойчива, че негови близки живеещи в Северен Кавказ са изчезнали безвестно и че при това положение уверенията, дадени от руската прокуратура са лишени от правна релевантност.

22. В показанията пред Русенския районен съд жалбоподателят е заявил, че е бил подложен на тежки изпитания по време на първата война в Чечня. Заявил, че в началото на втория въоръжен конфликт между руските и чеченските сили, той отвел близките си в Казахстан и останал там с тях в продължение на четири години. Добавил, че след това всички се върнали в Северен Кавказ и се установили в Ингушетия, където жалбоподателят си купил къщата в Нестеровская и че, по договореност с предишните собственици, било решено те да съжителстват заедно с тях в къщата през следващите шест месеца след продажбата. Заявил, че на 11 октомври 2003 г., един от предишните собственици му съобщил, че скоро ще напусне къщата, както и че един негов познат е бил арестуван. Добавил, че в същия ден го предупредил, че той самият рискувал да си има неприятности. Посочил, че се преместил със семейството си при родителите на жена си и че на 15 октомври 2003 г. научил, че къщата му била претърсена и че федералните агенти открили в нея оръжия. Уточнил, че след тези събития той се явил пред ФСБ, за да даде обяснения и че многократно след това е бил посещаван от федералните агенти. Посочил също, че на 6 март 2004 г. бил посетен от бившия собственик на гореспомената къща, че същият го обвинил в сътрудничество с властите и поискал да му бъде възстановена стойността на иззетите от ФСБ оръжия и че мъжът заплашил със смърт семейството му, ако откаже да плати. Посочил, че на следващия ден той и семейството му напуснали жилището и заминали за Брест, Беларус, а оттам – в Полша.

23. Жалбоподателят обяснил, че причината за тези проблеми бил отказът му сътрудничи с ФСБ. Казал, че малко след заминаването за Полша, родителите му били посетени от служителите на ФСБ, които ги малтретирали и им обяснили, че ще заловят сина им „жив или мъртъв“. Добавил, че родителите му били многократно посещавани от силите на реда и че през 2007 г. сестра му, която според него живеела с родителите му в Ингушетия, е изчезнала безвестно. Заявил, освен това, че през 2011 г. служителите на ФСБ претърсили къщата на родителите му и самоволно иззели техния автомобил, а малко след тези събития двамата му родители починали. Обяснил също, че се страхувал от ФСБ, която смятал за всемогъща, защото, според него, нейните служители имали власт да обвиняват и убиват безнаказано. Като пример посочил, че местната активистка Наталия Естамирова била отвлечена посред бял ден и малко по-късно намерена мъртва, че смъртта й останала неразкрита и че той самият се страхува с него да не се случи същото.

24.Същия ден Русенският районен съд е постановил решиението си и е отхвърлил молбата за екстрадирането на жалбоподателя. Съдът е преценил, че пред молбата има две законови пречки. На първо място, той изтъкнал, че жалбоподателят е получил признат статут на бежанец от две други страни членки на Европейския съюз – Полша и Германия. В този смисъл, като се позовал на член 78 § 2 a) от Договора за функциониране на Европейския съюз, който според него предвижда еднакъв статут на убежище за гражданите от трети страни в целия Европейски съюз, той отсъдил, че жалбоподателят следва да бъде смятан за бенефициент на статута на бежанец в България и че се касае за абсолютно основание за отказ от екстрадирането му. На второ място, преценил, че материалите по делото показват, че съществува доказан риск за жалбоподателя да бъде подложен на лошо отношение в страната на произход и – в неговите очи - въпреки гаранциите в обратен смисъл от страна на руските власти в молбата за екстрадиция.

25. На 30 август 2012 г., Прокуратурата е протестирала това решение. Тя твръди, че жалбоподателят не се ползва от право на убежище в България и че материалите по делото не показват, че има риск той да бъде подложен на нечовешко и унизително отношение ако бъде екстрадиран в Русия. Представил е и нова декларация от Главна прокуратура на Руската федерация, която гласи следното:

„ Главна прокуратура на Руската федерация, в качеството си на централен орган по въпросите на екстрадицията, потвърждава всички дадени по-рано гаранции относно правата на M.G., включително по отношение на неговата физическа и психическа цялост (членове 7, 10 и 17 от Пакт ІІ на ООН).

[В] случай на екстрадиция [и на евентуално осъждане], [лицето] ще изтърпи наказанието си на руска територия в пенитентциарно заведение на Федералната служба за изпълнение на наказанията, където се спазват всички стандарти на Европейската конвенция за правата на човека (...) Посолството на България в Русия ще бъде информирано за мястото на задържане и представителите му ще имат възможността да се срещнат и разговарят с него, включително в отсъствие на трети лица.

Главна прокуратура на Руската федерация гарантира, че молбата за екстрадиция няма за цел преследването на лицето по политически причини, неговата расова принадлежност, религия, гражданство или политическите му убеждения. M.G. ще се ползва от справедлив и безпристрастен процес. (...).“

26. На 11 септември 2012 г., Великотърновският апелативен съд е провел заседание. Жалбоподателят е присъствал на заседанието и е бил подпомаган от посочен от него адвокат.

27. Прокуратурата е пледирала в полза на екстрадицията и е изложила още веднъж мотивите в протеста.

28. Адвокатът на жалбоподателя е заявил още веднъж, че статутът на бежанец на неговия клиент, признат в Полша и Германия в съответствие с Женевската конвенция, не позволява на българските власти да го екстрадират в страната на произход. Впрочем, той е заявил, че в този смисъл е и трайната съдебна практика на българските съдилища.

29. Жалбоподателят изложил, че се опасява за живота си, ако бъде екстрадиран в Русия. Посочил, че е бил заплашван от ФСБ заради сътрудничеството му с нелегална политическа организация, която се сражавала с руските власти.

30. Същия ден Апелативният съд е постановил решението и се е произнесъл в полза на екстрадирането на жалбоподателя в Русия. Мотивите за това решение гласят следното:

« Този съдебен състав, след като взе предвид аргументите, изложени в [мотивите за] протеста, бележките на страните пред [него], както и доказателствата към делото, преценява, че протестът е добре обоснован..

За да отхвърли молбата за екстрадиция на M.G., подадена от Главна прокуратура на Руската федерация, съдът [на първа инстанция] е преценил, че разглежданото положение се отнася към член 6 алинея 1 точка 3 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест, по-специално, че [не може] да постанови да се извърши екстрадицията на лице, ползващо се от правото на убежище в България. Това заключение на съда на първа инстанция не се споделя [от настоящата съдебна инстанция], тъй като не е установено, че M.G. се ползва с такъв статут в България. Признатият статут на бежанец в Полша и в Германия, който е безспорен, не предоставя [на лицето] правото да се ползва от убежище в България доколкото за това е необходимо издаване на специално решение от компетентните [български] власти.

По-нататък, съдът [на първа инстанция] се е позовал на член 7 точка 5 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест, който разпорежда, че екстрадиране се отказва, ако въпросното лице [може да бъде] подложено в страната на произход на насилие, изтезание, нечовешко и унизително отношение или наказание или ако правата му, свързани с наказателното производство и с изпълнението на наказанието не [могат да бъдат] гарантирани.

Това не е доказано в [настоящото] дело. Нещо повече, Главна прокуратура на Руската федерация информира българските власти, че гарантира, в случай на екстрадиция и наказателна присъда на M.G., [последният] ще я изтърпи в съответствие със стандартите на Европейската конвенция за правата на човека.

Без да оспорва статута на бежанец на M.G., [настоящата инстанция смята, че] този елемент, сам по себе си, не задължава сезираната страна да откаже екстрадицията, по-специално на основание следните съображения. [Съгласно] член 33 от Женевската конвенция (...), никоя от договорящите се държави няма да експулсира или разрешава връщането, по какъвто и да е начин, на бежанец на границите на териториите, където неговият живот или свобода ще бъдат застрашени. Трябва, също така, да се уточни конкретното основание за заплаха за живота или свободата на лицето, а именно расата, религията, гражданството, принадлежността към определена социална група или политическите убеждения [на последното]. По [настоящото] дело, нито едно от тези основания не е установено.

От материалите по делото е видно, че молбата за екстрадиция, издадена от руската Главна прокуратура е мотивирана с образуваното наказателно разследване срещу M.G. и други лица за криминални престъпления, наказуеми по членове 209 алинея 2, 205 алинея 3, 222 алинея 3 и 234 алинея 3 от руския Наказателен кодекс, [тоест за престъпления] участие във въоръжена група, подготовка на терористични актове, трафик на оръжия и трафик на токсични вещества. Тези деяния са наказуеми като престъпления също и съгласно българския Наказателен кодекс, с което е изпълнено условието за „двойна наказуемост“, изисквано от член 5 от Закона за екстрадицията и Европейската заповед за арест. Женевската конвенция не предвижда отказ от екстрадиция на лицата, извършили криминални престъпления и които са обект на наказателно преследване. По [настоящото] дело, M.G. дори е бил официално обвинен за гореспоменатите криминални престъпления.

Предвид гореизложените аргументи, [настоящата инстанция] смята, че протестът на прокуратурата следва да бъде приет. От това следва, че решението на Районния съд трябва да бъде обезсилено и че екстрадицията на M.G. трябва да бъде разрешена (...)“.

31. Апелативният съд е наредил, също така, задържането под стража на жалбоподателя до привеждането в изпълнение на решението за екстрадиция.

32. В изпълнение на решението на председателя на отделението да бъде приложен член 39 от Правилника към настоящото дело (абзац 4 по-горе) жалбоподателят е бил прехвърлен в Софийския затвор, където се намира и понастоящем. Лицето заявява, че не е поискало убежище в България.

II. РЕЛЕВАНТНО ВЪТРЕШНО ПРАВО

A. Законът за екстрадицията и Европейската заповед за арест

33. Законът за екстрадицията и Европейската заповед за арест урежда условията и процедурата за екстрадиция. Релевантните за делото разпоредби на този закон гласят както следва:

Член 2

„ Екстрадиция е предаване на лице, намиращо се на територията на една държава:

1. срещу което е образувано наказателно производство в друга държава или пред международен съд;

(...)

3. на което е наложена от съдебните власти на друга държава или от международен съд мярка, изискваща задържане.“

Член 4

„(1) Този закон се прилага при наличието на международен договор, по който Република България е страна, като го допълва по отношение на неуредените въпроси.

(...)

(3) Този закон се прилага и при получаване на Бюлетин за международно издирване на Международната организация на криминалната полиция (Интерпол) (...).“

Член 5

„ (1) Екстрадиция се допуска само когато деянието съставлява престъпление по българския закон и по закона на молещата държава и за него се предвижда наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане на лицето за не по-малко от една година или друго по-тежко наказание.

(...)

(3) Деянието съставлява престъпление и в двете държави, когато независимо от разликите между съставите им техните основни признаци съвпадат. “

Член 6

„ (1) Не се допуска екстрадиция на:

(...)

2. лице, на което е предоставено убежище в Република България;

(2) Наличието на (...), предоставяне на убежище в Република България се преценява към момента на получаване на искането за екстрадиция. “

Член 7

„ (1) Екстрадиция се отказва :

1. за политическо или свързано с него престъпление (...) ;

2. за военно престъпление (...) ;

3. ако лицето, чието предаване се иска, ще бъде съдено от извънреден съд в молещата държава (...) ;

4. ако екстрадицията има за цел преследване или наказване на лицето на основания, като раса, религия, гражданство, етническа принадлежност, пол, гражданско състояние или се прецени, че съществува риск положението на лицето да бъде утежнено поради някое от тези основания ;

5. ако лицето, чието предаване се иска ще бъде подложено в молещата държава на насилие, изтезание или на жестоко, нечовешко или унизително наказание, или не са гарантирани правата му, свързани с наказателното производство и изпълнението на наказанието [в нарушение] на изискванията на международното право ; (...).“

Член 9

„ (1) Молбата за екстрадиция се подава от компетентен орган на молещата държава в писмена форма до Министерството на правосъдието.“

Член 10

„ (1) Министърът на правосъдието или оправомощено от него длъжностно лице проверява молбата и приложените към нея документи.“

Член 12

„ (1) След проверката по чл. 10 министърът на правосъдието изпраща незабавно на Върховната касационна прокуратура молбата за екстрадиция и приложените към нея документи или молбата за временно задържане. “

Член 14

„ (1) След получаване на молбата по чл. 9 Върховната касационна прокуратура образува преписка по случая.

(...)

(3) Преписката заедно със задължителни указания се изпраща на съответния районен прокурор, в чийто район се намира исканото лице.

(4) Районният прокурор (...) :

(...)

5. внася преписката за разглеждане в съответния районен съд.“

Член 17

„ (1) Молбата за екстрадиция се разглежда в открито съдебно заседание в състав трима съдии с участието на прокурор.

(...)

(4) В съдебното заседание съдът изслушва прокурора, исканото лице и неговия защитник.

(5) Съдът обсъжда :

1. налице ли са условията по чл. 5 и 6 и има ли основания за отказ за екстрадиция по чл. 7 или 8;

(...)

(7) Съдът постановява решение, с което допуска или отказва екстрадиция, като го обявява незабавно след изслушването по ал. 4.“

Член 20

„ (1) Решението на окръжния съд подлежи на проверка от апелативния съд по жалба на лицето и неговия защитник или по протест на прокурора в 7-дневен срок от обявяването му.

(2) Жалбата или протестът се разглежда в 10-дневен срок от постъпването в съда по реда на чл. 17.

(3) Решението на апелативния съд е окончателно.

(4) Заверени преписи от решението на апелативния съд се изпращат в срок до 24 часа на министъра на правосъдието за уведомяване на молещата държава и на Върховната касационна прокуратура за издаване на постановление за изпълнение на екстрадицията.“

А. Законът за убежището и бежанците

34. Законът за убежището и бежанците урежда условията и прецедурите за предоставяне на особена закрила на чужденците на българска територия. Член 1 алинея 2 от закона изброява четирите случая на особена закрила, която може да бъде предоставена на чужденците: правото на убежище; статут на бежанец; хуманитарен статут; временна закрила.

35. Член 7 алинея 1 от закона определя правото на убежище като закрила, предоставена от Република България на лица, преследвани на основание техните убеждения или тяхната дейност, свързана със защитата на международно признатите права и свободи. Убежище се предоставя от Президента на Републиката (член 7 aлинея 2 от закона).

36. По силата на член 8 алинея 1 от закона, статут на бежанци в Република България се предоставя на чужденци, които основателно се страхуват от преследване заради тяхната раса, религия, гражданство, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, намират се извън държавата си на произход и - поради тези причини - не могат или не желаят да се ползват от закрилата на тази държава или да се завърнат в нея. Статутът на бежанец по силата на този закон, на основание Женевската конвенция, както и на Протокола от Ню Йорк и на други международни инструменти, се предоставя от Председателя на Държавната агенция за бежанците (член 2 алинея 3 от закона).

37. По силата на член 13 алинея 2 точка 1 от закона, производството за предоставяне статут на бежанец следва да бъде прекратено, ако молителят се ползва вече от статут на бежанец в друга държава членка на Европейския съюз.

III. РЕЛЕВАНТНО МЕЖДУНАРОДНО ПРАВО И ПРАВО НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

A. Релевантни международни правни инструменти, приети в рамките на Организацията на обединените нации

38. България се е присъединила към Женевската конвенция и към Протокола от Ню йорк на 12 май 1993 г.

39. Правно релевантните за делото текстове от Женевската конвенция гласят следното:

Член Първи

ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ТЕРМИНА „БЕЖАНЕЦ“

« A. За целите на тази конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което:

(...)

(2) в резултат на събития, станали преди 1 януари 1951 г., и при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин е то, и не може или, поради тези опасения не желае да поиска от закрилата на тази страна; или в случаите когато бидейки без гражданство и намирайки се извън страната на своето предишно местоживеене в резултат на подобни събития, не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея. (...)“

Член 33

ЗАБРАНА ЗА ЕКСПУЛСИРАНЕ И ВРЪЩАНЕ

„ 1. Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща бежанец на границата на териториите, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.

2. От тази разпоредба, все пак, не може да се възползва бежанец, за когото има сериозни основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за углавно или особено тежко престъпление, представлява заплаха за обществото на тази страна.“

40. Член Първи от Протокола от Нй Йорк гласи следното:

„ 1. Държавите – страни по този протокол, се задължават да прилагат член 2 до 34 включително от [Женевската ] конвенция по отношение на всички бежанци според определението по-долу.

2. За целите на този протокол, освен при прилагане на точка 3 от този член, терминът „бежанец“ означава всяко лице, попадащо под определението на член 1 от [Женевската ] конвенция, при отпадане от него на думите „в резултат от събития, станали преди 1 януари 1951 г. ...“ и на думите „...в резултат от такива събития“ от член I, раздел А, точка 2.“

Б. Европейска конвенция за екстрадиция

41. Европейската конвенция за екстрадиция от 13 декември 1957 г. е приета от Съвета на Европа и цели правното уреждане на условията и процедурите на екстрадиция между подписалите я държави. Република България и Руската федерация са подписали и ратифицирали тази конвенция и тя е влязла в сила съответно на 15 септември 1994 г. за първата и на 9 март 2000 г. за втората.

42. Текстовете от тази конвенция с правна релевантност за делото гласят следното :

Член 1 – Задължение за екстрадиция

„ Договарящите се страни се задължават да си предават взаимно, съгласно разпоредбите и условията на тази конвенция, всички лица, които компетентните органи на молещата страна преследват заради престъпление или издирват за изпълнение на присъда или на наложена мярка за неотклонение.“

Член 2 – Престъпления, даващи основание за екстрадиция

„1. Екстрадицията се разрешава при престъпления, които се наказват по законите на молещата или на замолената страна с лишаване от свобода или мярка за неотклонение задържане под стража за максимален срок най-малко една година или с по-тежко наказание. Когато присъдата или наложената мярка за неотклонение са издадени на територията на молещата страна, присъденото наказание трябва да е най-малко за срок от четири месеца (...).“

Член 3 – Политически престъпления

„ 1. Екстрадиция не се разрешава, ако престъплението, за което тя се иска, се счита от замолената страна за политическо или за свързано с политическо престъпление.

2. Същото правило се прилага, ако замолената страна има сериозни основания да счита, че молбата за екстрадиция за престъпление от общ характер има за цел преследване или наказване на лицето заради раса, религия, гражданство или политически убеждения или че положението на това лице може да бъде утежнено поради някоя от тези причини (...).“

Член 22 - Процедура

„ Ако конвенцията не разпорежда друго, единствено правото на замолената страна е приложимо по отношение на процедурата за екстрадиция и временното задържане под стража.“

Член 28 – Отношения между тази конвенция и двустранните споразумения

„ 1. По отношение на териториите, за които се прилага, тази конвенция отменя разпоредбите на всеки двустранен договор, конвенция или споразумение между две договорящи се страни (...).“

В. Релевантно право на Европейския съюз

43. Текстът с правна релевантност към делото е този на член 78 от Договора за функционирането на Европейския съюз (консолидирана версия) и гласи следното:

„1. Съюзът развива обща политика в областта на убежището, субсидиарната закрила и временната закрила, чиято цел е да предостави подходящ статут на всеки гражданин на трета страна, който се нуждае от международна закрила, както и да гарантира зачитането на принципа на забрана за връщане. Тази политика трябва да бъде съобразена с Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и

с Протокола за статута на бежанците от 31 януари 1967 г., както и с другите съответни договори.

2. За целите на параграф 1 Европейският парламент и Съветът приемат, в съответствие с обикновената законодателна процедура, мерки за обща европейска система за убежище, която включва:

а) единен статут на бежанец за гражданите на трети страни, който да е валиден в целия Съюз;

б) единен статут на субсидиарна закрила за гражданите на трети страни, които, без да получават европейско убежище, се нуждаят от международна закрила;

(...)

г) общи процедури за предоставяне или отнемане на единен статут на бежанец или на субсидиарна закрила (...)“

44. С цел постепенното въвеждане на общ европейски режим за убежището, институциите на Европейския съюз са приели поредица от законови актове, които разглеждат различни аспекти на условията и приложимите процедури за предоставяне на убежище и за равностойна закрила на гражданите от трети страни. Тези актове се отнасят, по-специално, до следните въпроси: условията, на които трябва да отговарят гражданите на трети страни, за да могат да искат статут на бежанец и съдържанието на предоставената закрила (Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011); минималните норми относно процедурата на предоставяне и отнемане на статут на бежанец (Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 г.); минималните норми за прием на лица търсещи убежище (Директива 2003/9/ЕО на Съвета от 27 януари 2003); критериите и механизмите за определяне на държавата-членка, компетентна за разглеждането на молба за предоставяне на убежище (Регламент (ЕК) № 343/2003 на Съвета от 18 февруари 2003 и Регламент (ЕК) № 1560/2003 на Комисията от 2 септември 2003).

45. Към настоящия момент законовата рамка на Европейския съюз не предвижда изрично въвеждането на механизъм за взаимно признаване на решенията по въпросите на убежището, издадени от съответните национални власти на държавите-членки каквато е препоръката в Зелената книга на Комисията от 6 юни 2007 г. относно бъдещия общ европейски режим на убежище (окончателна Ком/2004/301).

IV. РЕЛЕВАНТНИ ДОКЛАДИ ОТНОСНО ПОЛОЖЕНИЕТО В СЕВЕРЕН КАВКАЗ

A. Доклад на Комисаря за правата на човека към Съвета на Европа след посещението му през 2011 г. в Руската федерация

46. Между 12 и 21 май 2011 г. Комисарят за правата на човека към Съвета на Европа е посетил Руската федерация, специално във връзка  с положението в Северен Кавказ (Републики Кабардино-Балкария, Северна Осетия - Алания, Чечня и Ингушетия). Той е публикувал доклада за посещението на 6 септември 2011 г.

47. Докладът отбелязва, че въпреки определени положителни стъпки от страна на властите, насочени към подобрение на качеството на живот на жителите в региона, положението в Северен Кавказ продължава да поставя големи предизвикателства що се отнася до защитата на правата на човека. Най-сериозните въпроси, установени от комисаря са по-специално: i) мерките срещу тероризма; ii) отвличанията, изчезванията и малтретирането ; iii) борбата с безнаказаността; и iv) положението на защитниците на правата на човека. Докладът съдържа бележки и препоръки на Комисаря по тези точки .

48. В своя доклад Комисарят отбелязва, че макар и положението със сигурността в Чечня и Ингушетия е по-малко нестабилно в сравнение с 2009 г., то все пак остава тревожно. По-специално, в района на Северен Кавказ продължават смъртоносните атентати, опитите за убийство и нападенията над политически лица, над членове на силите на реда и над обикновените граждани, Членовете на силите на реда са редовно атакувани и избивани в сблъсъци с незаконни въоръжени групи. През 2010 г. е имало 169 инциденти с насилие, свързани с такива дейности в Ингушетия и 94 – в Чечня. През първите четири месеца на 2011 г., броят на инцидентите е бил 23 в Чечня и 20 в Ингушетия. През 2010 г., в Ингушетия са били открити към 40 нелегални складове с оръжие, към които следва да се добавят и други 7 склада, открити през първите месеци на 2011 г. Руските федерални власти и властите на Република Ингушетия са направили усилия за напредъка на помирението и мирното съвместно съществуване като са изградили консултативни съвети за помирение, съставени от ръководителите на различните местни кланове и общности. Все пак, активисти за правата на човека и местни адвокати са информирали Комисаря за случаи на насилие, екзекуции, принудителни изчезвания и малтретиране при контратерористичните операции, провеждани в Северен Кавказ. Според същите информационни източници е имало операции за колективни наказания на близките на лицата, заподозрени в участие в нелегалните въоръжени групи. Комисарят е бил информиран за един особен случай на малтретиране и изфабрикувани обвинения в Ингушетия – задържано лице, заподозряно в незаконно държане на оръжие, е било бито и му е прилаган електрошок от полицаите: срещу служителите на полицията е образувано наказателно преследване, но пострадалият е бил обвинен и наказателно преследван въз основа на съмнителни доказателства.

49. Комисарят отбелязва, че продължава да получава твърдения за случаи на отвличания и изчезвания в Северен Кавказ. Твърдяло се, че силите на реда са пряко замесени в част от инцидентите. Според сведенията, събрани от една неправителствена организация за правата на човека в Ингушетия, случаите на обезпокоително изчезване на лица в тази република са 14 за 2009 г. и 13 за 2010 г. Според руските правителствени източници отвличанията в републиките в Северен Кавказ често са извършвани от бойци от нелегалните въоржени групи, облечени в униформи на силите на реда, включително на ФСБ.

50. До знанието на Комисаря са сведени множество твърдения за изтезания и малтретиране в Северен Кавказ. Тези случаи се отнасят в частност до задържаните от полицията лица, но също и до лицата, настанени в заведенията за временно задържане под стража. Комисарят е получил също и документи от адвокатите на различни врменно задържани под стража лица, показващи пасивното поведение на компетентните органи в случаите на малтретиране.

Б. Заключителни бележки на Комитета на Организацията на Обединените нации против изтезанието относно петия периодичен доклад на Руската федерация по спазването на Конвенцията на Обединените нации против изтезанието и другите форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказания.

51. Комитетът на Обединените нации против изтезанието разгледа на 9 и 12 номеври 2012 г. петия периодичен доклад на Руската федерация по спазването на Конвенцията на Обединените нации против изтезанието и другите форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказания. Той прие на 22 ноември 2012 г. следните заключителни бележки по доклада. Текстовете на бележките, които са релевнтни към настоящото дело гласят следното:

« Изтезание и малтретиране

6. Комитетът е загрижен, че продължава да получава сведения, според които много често се прилагат действия на изтезание и малтретиране към задържаните в държавата-членка, по-специално за изтръгване на признания. Установява се разлика между високия брой оплаквания от изтезания и относително малкия брой наказателни преследвания за такива действия. Комитетът е загрижен също, че държавата-членка твърди в доклада си, че не е установен нито един случай на изтезание или жестоко, нечовешко или унизително отношения в местата за временно задържане под стража, докато множество новопостъпили до Комитета сведения удостоверяват че в такива заведения действително са били извършени актове на изтезание (...).

Признания, получени чрез принуда

10. Комитетът е загрижен от множеството сведения, сочещи, че лицата, лишени от свобода са били изтезавани или подлагани на малтретиране с цел изтръгване на признания и че тези признания са разглеждани като допустими доказателства от правосъдието, без каквото и да е задълбочено разследване на твърденията за изтезание. Комитетът е обезпокоен също, че не е получил сведения за случаи, при които съдилищата да са нареждали провеждането на разследване по твърдения на обвиняем, че са му изтръгнати признания чрез принуда, или да са отлагали наказателно производство в изчакване на заключенията от такова разследване и/или да са преценили, че такива признания или други доказателствени елементи са били недопустими (...).

Северен Кавказ

13. Комитетът е загрижен от множеството упорити и съвпадащи сведения, съобщаващи за тежки нарушения на правата на човека от страна на държавни служители и други лица, действащи официално в Северен Кавказ, по-специално в Чеченската република, или които подбуждат или дават изрично или мълчаливо съгласие за такива нарушения ; в частност, касае се за актове на изтезание и малтретиране, на отвличане, принудително изчезване и екзекуции без съд. Комитетът констатира също с безпокойство, че държавата членка не разследва извършителите на тези нарушения и не ги санкционира (...) Комитетът против изтезанието изказва също съжаление, че лицата, признати за виновни за престъпления, съставляващи нарушения на Конвенциятa [на Обединените нации против изтезанието и другите форми на жестоко, нечовешко и унизително отнасяне или наказания] са се ползвали от мерките на амнистия (...).“

В. Доклад на Комитета за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото и унизително отношение или наказания на Съвета на Европа (КПИ), след посещението в Руската федерация през 2011 г.

52. Делегация на КПИ е посетила региона на Северен Кавказ между 26 април и 6 май 2011 г. Изготвеният след посещението доклад е публикуван на 24 януари 2013 г. Посещениетио е било мотивирано от упоритите сведения за влошаване на състоянието на сигурност в региона и твърденията за изтезания и други форми на нечовешко и унизително отношение към лицата, задържани от силите на реда в Република Дагестан, Чечня и Северна Осетия- Алания.

53. Текстът от доклада с релевантност към настоящото дело гласи следното (текстът е разполагаем единствено на английски език):

„1. Изтезание и други форми на малтретиране

13. В хода на посещението, значителна част от задържаните лица, които са били интервюирани от делегацията на КПИ (Европейски комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание), са изразили твърдения за скорошно малтретиране от страна на служители на правоприлагащите органи. Предполагаемото малтретиране често е било толкова жестоко, че е било равносилно на изтезание; такъв е по-специално случаят в Република Дагестан и Чеченската република, макар че някои много сериозни твърдения също са получени и в Република Северна Осетия-Алания.

В огромното мнозинство от случаите се говори за изтезания/жестоко малтретиране, които са били нанесени по време на разпит от оперативни работници, или по време на първоначалния период на лишаване от свобода, или ( и ) по време, когато задържаните затворници са били върнати под попечителството на правоприлагащите органи с цел провеждане на по-нататъшно разследване, с оглед на получаването на самопризнания или информация.

Логични и често много подробни разкази за такова отношение са получени от лица, интервюирани поотделно, които не са имали никаква възможност да контактуват помежду си. Трябва също да се отбележи, че редица от интервюираните от делегацията лица очевидно не са проявили желание да говорят за своите преживявания, докато са под попечителството на правоприлагащите органи и други структури за сигурност, и са го направили едва след дълго колебание.

14. В значителен брой случаи, делегацията събра медицински доказателства (например в съответните официални документи в сградите на СИЗО (Руската абревиатурата за институциите за задържане на тези, които очакват присъда, т.е. следствените изолатори) и ИВС (Изолатори за временно задържане на ниво териториални органи на вътрешните работи), които бяха посетени, и в съдебно-медицински заключения, които напълно съответстваха на неотдавнашни изтезания или други форми на жестоко малтретиране.

Освен това, някои от получените твърдения бяха потвърдени от собствените медицински наблюдения на делегацията. По-специално, съдебните медици, които бяха членове на делегацията, забелязаха поражения (лезии) върху различни части от телата на няколко човека, които бяха в пълно съответствие с техните твърдения, че наскоро са били подложени на електрошокове по време на разпит от служители на правоприлагащите органи.

15. Въпреки че информацията, събрана от делегацията на КПИ, сочи, че до малтретиране по-специално се прибягва най-често по отношение на лица, заподозрени в престъпления по членове 205, 208, 209 и 222 от Наказателния кодекс (НК), явлението със сигурност не се ограничава само до такива лица (...). Отново се появява картината, че всички задържани лица, които не признават незабавно престъпленията, за които са заподозрени, или не предоставят исканата информация, са изложени на голям риск от изтезания или други форми на малтретиране (...)“.

Г. Световните доклади на Хюман Райтс Уоч от 2013 г. и 2014 г.

54. Световните доклад на Хюман райтс Уоч, публикувани през 2013 г. и 2014 г. съдържат сведения за състоянието на правата на човека в над деветдесет страни и територии в целия свят. Тези доклади се основават на факти между края на 2011 г. и месец декември 2013 г.

55. В раздела, посветен на на Северен Кавказ (стр. 456-466) докладът от 2013 г. съобщава за траен ислямистки метеж в Република Дагестан. Според този доклад руските власти са склонни да разглеждат членовете на салафизма – теологично течение на сунитския ислям – като колаборатори на ислямисткия метеж в региона. Докладът посочва, че поради този факт такива лица са особено уязвими и рискуват да станат жертви на различни злоупотреби от страна на силите на реда при провежданите антитерористични операции, като например принудителни изчезвания, изтезание и екзекуции без съд. Той отбелязва четири случая на принудително изчезване в Ингушетия между януари и август 2012 г.

56. Частта от доклада за 2014 г., релевантна към настоящото дело (стр.. 474-477) съобщава за нестабилно състояние на сигурността в Северен Кавказ. Представени са следните данни: през първите девет месеца на 2013 г. 375 лица са били убити в региона, от тях 68 цивилни граждани, а 343 други лица са били ранени, от които 112 са били цивилни ; преследването на салафистите се е засилило през 2013 г. ; руските власти са си затваряли очите пред действията на местните милиции, които са преследвали салафистите и техните близки.

  57. Според тези доклади, между януари и март 2013 г. са били пет лица са били отвлечени и незаконно държани в Ингушетия, а други две отвлечени лица са изчезнали безвестно. Хюман Райтс Уоч посочва също, че през август 2013 г. началникът на Съвета за безопасност на Ингушетия е бил убит при атака, приписвана на метежниците.

ПРАВОТО

I. ОТНОСНО ПРАВНАТА КВАЛИФИКАЦИЯ НА ЖАЛБАТА

58. В първото си писмо, изпратено до Съда на 14 септември 2012 г., жалбоподателят твърди, че екстрадирането му в Руската федерация ще го изложи на сериозен риск от малтретиране и, следователно, екстрадицията ще бъде несъвместима с член 3 от Конвенцията. Във формуляра на жалбата, внесена на 26 септември 2012 г., позовавайки се на членове 2 и 3 от Конвенцията, лицето твърди, че животът му и физическата му цялост ще бъдат сериозни застрашени в случай на екстрадирането му в страната на произход.

59. Както мотивът за жалбата, основан от член 2 на Конвенцията, така и този, основан на член 3 от същата, са изпратени на Правителството. След получаване на отговора с бележките на Правителството, те са изпратени на процесуалния представител на жалбоподателя и той е приканен да внесе своите бележки по тях и да формулира своите искания за справедливо удовлетворение. В бележките си от 11 февруари 2013 г., процесуалният представител на жалбоподателя поддържа единствено твърдението, че в случай на екстрадиране на клиента му в Руската федерация, същият рискува да бъде подложен на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията.

60. Съдът припомня, като съдебен орган по жалбите и преценяващ правната квалификация на деянията по делото, че не се смята за обвързан с квалификацията, дадена им от страните в производството. За Съда един мотив за жалба се характеризира от деянията, за които жалбата съобщава, а не от простите средства или правни аргументи, на които се позовава (Гера и други cрещу Италия, 19 февруари 1998, § 44, Сборник съдебни решения 1998‑I).

61. Като има предвид специфичните обстоятелства по това дело и, в частност, твърденията на жалбоподателя, както и сведенията, придобити по своя инициатива, Съдът преценява, че е следва да разгледа жалбата единствено в оптиката на член 3 от Конвенцията.

II. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

62. Жалбоподателят твърди, че ако бъде екстрадиран, той ще бъде изложен на сериозен риск да бъде подложен на изтезание или друго нечовешко или унизително отношение. Позовава се на член 3 от Конвенцията, който гласи:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание.“

A. По допустимостта

63. Констатирайки, че този мотив от жалбата не е явно необоснован по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и че той не е в колизия с нито един друг мотив за недопустимост, Съдът го обявява за допустим.

B. По съществото

1. Аргументи на страните

a) Жалбоподателят

64. Жалбоподателят излага, че е издирван от руските власти, за да бъде изправен пред наказателен съд в Ингушетия, една от републиките в Северен Кавказ, като заподозрян в принадлежност към чеченската въоръжена съпротива. Посочва, че е преследван за деяния, които датират от периода 1999-2004 г.,               по-точно за участие във втората чеченска война. Твърди, че ако бъде предаден на руските власти, ще бъде затворен в пенитенциарно заведение в Северен Кавказ и ще бъде предаден на агентите на ФСБ по обвиненията в наказателното дело. Смята, че тогава ще бъде изложен на реален и сериозен риск да бъде подложен на изтезание или друго нечовешко или унизително отношение.

65. Жалбоподателят посочва, че самият Съд е имал повод да констатира нееднократно тежки нарушения на правата на човека, извършвани от силите на реда в този регион на Русия, например екзекуции без съд, принудителни изчезвания, случаи на изтезание и друго нечовешко отношение. Добавя, че същите тези факти са били съобщени в докладите на Комисаря за правата на човека към Съвета на Европа и на делегациите на КПИ, както и от различните органи за защита на правата на човека към Организацията на Обединените нации. Твърди също, че тревожното положение с правата на човека в Северен Кавказ е било показано и в докладите на известни неправителствени организации като Хюман Райтс Уоч и Амнести Интернешънъл. Смята, че всички тези елементи като цяло налагат извода за наличие на всеобщо състояние на несигурност в Северен Кавказ, проявяващо се, в неговите очи, в тежки посегателства върху основните права на човешката личност.

66. Освен това, жалбоподателят твърди, че неговото лично положение ясно показва, че, ако бъде предаден на руските власти, той ще бъде изложен на сериозен риск да бъде подложен на малтретиране. Уточнява, че е получил статут на бежанец в Полша и в Германия с мотива – признат според него от властите в тези страни - опасност от преследване в страната на произход заради неговото гражданство и принадлежност към определена социална група. Добавя, че признаването на статута на бежанец по силата на Женевската конвенция от едни страни по нея, задлъжава всички други страни по Конвенцията да зачитат принципа на забрана за връщане и за непредаване на лице ползващо се с този статут на властите на страна, където то е заплашено от преследване.

67. Освен това, жалбоподателят посочва, че е обвинен за престъпления по членове 205, 209, 222 et 234 от НК, тоест за подготовка на терористични актове, участие във въоръжена група и трафик на оръжия и токсични вещества. Добавя, че според един от докладите на КПИ, лицата обвинени в такива криминални престъпления се намират в особено уязвимо положение в заведенията за временно задържане под стража, където са подложени на физическо насилие и изтезание. Впрочем, той твърди, че неговите близки роднини са останали в Ингушетия и са били репресирани от властите заради връзката им с него; уточнява, че сестра му е изчезнала и че родителите му са били систематично тормозени, а по-късно са починали заради преживените стрес и мъка.

68. Накрая, жалбоподателят твърди, че гаранциите, дадени от руската Главна прокуратура на българските власти в производството за екстрадиция няма да са достатъчни, за да се изключи риска от малтретиране, на който, според него, ще бъде изложен ако бъде предаден на руските власти. В частност, той смята, че тези гаранции са заявления от общо естество, че централните руски власти имат значителни затруднения да наложат спазването на стандартите за защита на правата на човека в Северен Кавказ, че малтретирането е често срещано в руските пенитенциарни заведения и че не е имало нито един пример на сътрудничество между руските власти и българските дипломати в сходни на неговия случаи. Посочва, впрочем, че ако екстрадирането бъде изпълнено, най-близките български дипоматически представители, които биха могли да се уверят в спазването на поетите от руските власти ангажименти в случая, ще се намират в Москва, тоест – според него- на значително разстояние от мястото на задържането под стража.

б) Правителството

69. Правителството оспорва тезата на жалбоподателя. Препраща към аргументите, изложени от българската прокуратура в производството за екстрадиция и в съжденията на Апелативния съд на Велико Търново в решението, с което разрешава екстрадирането на жалбоподателя.

70. Посочва, че българските компетентни власти не са признали на жалбоподателя статут на бежанец и че същият е преследван в страната на произход за криминални престъпления от общ характер, а не заради неговата раса, религия, гражданство или принадлежност към определена социална група.

71. Освен това, Правителството поставя под въпрос достоверността на жалбоподателя. В това отношение то твърди, че същият, в своите показания пред националните съдилища, е заявявал, че е заплашен ту от служителите на ФСБ, ту от лица без никаква видима връзка с руските власти. Впрочем, то смята, че няма никаква сериозна индикация за риск лицето, ако бъде предадено на руските власти, да бъде подложено на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията.

72. Накрая, Правителството преценява, че в хода на производството за екстрадиция, руската Главна прокуратура е дала достатъчно гаранции на българските власти що се отнася до зачитане на правата и основните свободи на жалбоподателя в случай на екстрадирането му в страната на произход. По-специално, то подчертава, че руските власти са гарантирали, че лицето няма да бъде подложено на изтезание или на други отношения, които са несъвместими с член 3 от Конвенцията и че то ще се ползва от справедлив процес и ще бъде съдено безпристрастно.

2. Преценка на Съда

a) Общи принципи

73. Съдът припомня, че екстрадирането или експулсирането от една договаряща се държава може да повдигне проблем от гледна точка на член 3 от Конвенцията и, следователно, да ангажира отговорността на държавата по смисъла на Конвенцията когато има сериозни и доказани мотиви да се смята, че лицето, ако бъде екстрадирано или експулсирано към друга страна, ще бъде изложено на реален риск да бъде подложено на отношение, противоречащо на тази разпоредба. В този случай член 3 от Конвенцията включва задължението лицето да не бъде екстрадирано или експулсирано в тази страна (вж. наред с много други, Соеринг срещу Обединеното кралство (Soering c. Royaume-Uni), 7 юли 1989, §§ 90 и 91, серия A №o 161, и Салах Шейк срещу Холандия (Salah Sheekh c. Pays-Bas), №o 1948/04, § 135, 11 януари 2007).

74. При този вид дела Съдът е призован да прецени ситуацията в страната на местоназначение като приложи изискванията на член 3 от Конвенцията. Това не означава, че трябва да констатира или доказва отговорността на тази страна по смисъла на международното право или по смисъла на Конвенцията или по-друг начин. Доколкото една отговорност се оказва или ще се окаже ангажирана на терена на Конвенцията, това е отговорността на договарящата се държава обвинена в действие, чийто пряк резултат е излагането на някого на риск от забранено малтретиране (Маматкулов и Аскаров срещу Турция (Mamatkoulov et Askarov c. Turquie) [GC], №№ 46827/99 и 46951/99, § 67, ЕСПЧ 2005‑I, и Саади срещу Италия (Saadi c. Italie) [GC], № 37201/06, § 126, ЕСПЧ 2008).

75. Член 3 от Конвенцията забранява абсолютно изтезанието или нечовешкото и унизително отношение и наказание и, следователно, каквито и да са действията на засегнатото лице, естеството на престъплението, в което е обвинен един жалбоподател е лишено от правна релевантност за разглеждане в оптиката на тази разпоредба. (гореспоменатия Саади (Saadi), § 127, с различните цитирани позовавания).

76. За да определи наличието на сериозни и доказани мотиви да се повярва в реален риск от отношение, несъвместимо с член 3 от Конвенцията, Съдът се опира на предоставените му елементи в цяло или, ако е необходимо, си доставя такива служебно (Х.Л.Р. срещу Франция (H.L.R. c. France), 29 април 1997, § 37, Сборник 1997‑III, и Хилал срещу Обединеното кралство (Hilal c. Royaume-Uni), № 45276/99, § 60, ЕСПЧ 2001‑II).

77. По начало, жалбоподателят е този, който трябва да представи елементите, които биха могли да докажат, че има сериозни основания да се мисли, че ако бъде екстрадиран или експулсиран, той ще бъде изложен на реален риск да бъде подложен на отношения, противоречащи на член 3 от Конвенцията. Когато такива елементи са представени, Правителство е това, което следва да разсее евентуални съмнения по този въпрос (гореспоменатия Саади (Saadi), § 129).

78. За да провери наличието на риск от малтретиране, Съдът следва да разгледа предвидимите последици от препращането на жалбоподателя към страната по местоназначение, като държи сметка за общата ситуация в нея и за специфичните обстоятелства в случая на лицето. (Вилвараджа и други срещу Обединеното кралство (Vilvarajah et autres c. Royaume‑Uni), 30 окомври 1991, § 108 in fine, серия A № 215). За тази цел, що се отнася до общата ситуация в една страна, Съдът често е отдавал значение на сведенията в докладите на КПИ и на Комисаря за правата на човека на Съвета на Европа, на докладите на органите на Обединените нации за защита на правата на човека и на последните доклади на независими международни сдружения за защита на правата на човека, като например Хюман Райтс Уоч (вж. например гореспоменатия Саади (Saadi), §§ 143-146, и вж., mutatis mutandis, М.С.С. срещу Белгия и Гърция (M.S.S. c. Belgique et Grèce) [GC], № 30696/09, §§ 160‑172, 366 и 367, ЕСПЧ 2011, Бажсултанов срещу Австрия (Bajsultanov c. Autriche), № 54131/10, §§ 38-42 и 64, 12 юни 2012, И.К. срещу Австрия (I.K. c. Autriche), № 2964/12, §§ 35-37, 53-55 и 81, 28 март 2013). В същото време той трябва да вземе под внимание това, че една обикновена възможност за малтретиране поради нестабилната конюнктура в дадена страна, не води сама по себе си до нарушение на член 3 от Конвенцията. (гореспоменатия Вилвараджа и други (Vilvarajah et autres), § 111) и че когато източниците, с които разполага описват една обща ситуация, специфичните твърдения на даден жалбоподател по дадено дело трябва да бъдат подкрепени и с други доказателствени елементи (гореспоменатите Маматкулов и Аскаров (Mamatkoulov et Askarov), § 73, вж. също Савридин Джураев срещу Русия ( Savriddin Dzhurayev c. Russie), № 71386/10, § 153, ЕСПЧ 2013 (извадки), за изключение от това правило за тежестта на доказване).

79. В делата, в които един жалбоподател твърди, че е член на група изложена систематично на практика на малтретиране, Съдът счита, че защитата по член 3 от Конвенцията се задейства когато заинтересованият докаже, евентуално с помощта на източниците, посочени в предходната точка, че има сериозни и доказани мотиви да се вярва в наличието на въпросната практика и в принадлежността на лицето към въпросната група (вж., mutatis mutandis, гореспоменатия Салах Шейк (Salah Sheekh), §§ 138-149).

80. Относно онова, което в момента трябва да бъде взето под внимание, приоритет следва да се даде на обстоятелствата, които са били известни или е трябвало да бъдат известни на въпросната държава в момента на екстрадицията или експулсирането. Все пак, ако жалбоподателят не е бил екстрадиран или експулсиран към момента на разглеждане на делото от Съда, датата, която следва да се има предвид е тази на производството пред Съда (Шахал срещу Обединеното кралство (Chahal c. Royaume-Uni), 15 ноември 1996, §§ 85 и 86, Сборник 1996‑V). Нещо повече, дори ако историческите факти представляват интерес защото позволяват изясняване на настоящата ситуация и нейното вероятно развитие, определящи са настоящите обстоятелства (гореспоменатия Салах Шейк (Salah Sheekh), § 136 in fine).

81. Относно квалификацията на различните видове забрани за малтретиране по член 3 от Конвенцията, съдът препраща към принципите, установени от трайната съдебна практика и по-специално към решенията Селмуни срещу Франция (Selmouni c. France) [GC], № 25803/94, §§ 96-105, ЕСПЧ1999‑V) и Лабита срещу Италия ( Labita c. Italie) [GC], № 26772/95, §§ 120 и 121, ЕСПЧ 2000‑IV).

б) Прилагане на тези принципи към това дело

82. В светлината на гореизложените принципи, Съдът следва да установи дали към настоящия момент жалбоподателят е изложен на сериозен и доказан риск да бъде подложен на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията в случай, че бъде приведено в изпълнение решението за екстрадирането му в Русия. За да направи това Съдът ще разгледа първо общата ситуация в района на Северен Кавказ и, по-специално, в Ингушетия, където наказателният съд в Назран е издал заповед за арест срещу лицето (абзац 13 по-горе). След това той ще разгледа индивидуалното положение на жалбоподателя.

83. Съдът припомня, че при няколко десетки дела срещу Руската федерация той е установил наличие на тежки нарушения на правата на човека в Северен Кавказ, включително в Ингушетия, извършвани в хода на антитерористични операции или в хода на наказателно преследване срещу лица, които са заподозрени в принадлежност към метежни групи. Касае е се в частност за безвестни изчезвания, изтезания е нечовешко и унизително отношение, както и за отсъствие на ефективно разследване на твърденията за такива нарушения (вж, наред с много други, Базоркина срещу Русия (Bazorkina c. Russie), № 69481/01, 27 юли 2006, Лулуев и други срещу Русия (Loulouïev et autres c. Russie), № 69480/01, ЕСПЧ 2006‑XIII (извадки), Муцолгова и други срещу Русия (Mutsolgova et autres c. Russie), № 2952/06, 1 април 2010, Шокаров и други срещу Русия (Shokkarov et autres c. Russie), № 41009/04, 3 май 2011, и Велхиев и други срещу Русия (Velkhiyev et autres c. Russie), № 34085/06, 5 юли 2011). Вярно е, че тези установени нарушения на членове 2 и 3 от Конвенцията се отнасят до събития от първата половина на 2000 години, но те все още остават правнорелевантен елемент, който Съдът следва да вземе под внимание когато установява общата ситуация в този регион на Русия. Впрочем, по това дело образуването на наказателно преследване срещу жалбоподателя и ускореното му отпътуване от Северен Кавказ за Полша датират именно от този период (абзаци 8-14 по-горе).

84. Съдът установява след това, че докладът на Комисаря за правата на човека към Съвета на Европа след посещението му през 2011 г., докладът на КПИ след посещението му през същата година и заключителните бележки на Комитета против изтезанията към Обединените нации от 2012 г. свидетелстват за силно влошеното положение на правата на човека в Северен Кавзказ, включително в Ингушетия (абзаци 47-54 по-горе). Съдът отбелязва, че силите на реда и отговорните местни политически лица, са били мишена на яростни нападения от метежниците и че цивилното население в района също е било засегнато от насилието и липсата на сигурност. Съдът отбелязва, че докладите споменават за множество случаи на тежки нарушения на основните права, приписвани на руските сили на реда като, например, екзекуции без съд, принудителни изчезвания, колективни наказания на цивилни заподозрени във връзки с метежниците лица, и случаи на изтезание и други форми на нечовешко и унизително отношение към задържаните по подозрение за принадлежност към метежни групи.

85. Съдът взема бележка също и от двата последни годишни доклада на организацията Хюман Райтс Уоч и, по-специално, следните данни от тях: ислямистките гупи продължават метежа в Северен Кавказ; над 700 души, от които 180 цивилни, са били ранени или убити през първите девет месеца на 2013 г.; някои групи от местното население, заподозрени в сътрудничество с метежниците, са подложени на преследване от страна на руските власти и покрепяните от тях местни милиции; преброени са скорошни случаи на принудително изчезване в Ингушетия; имало е и един смъртносен атентат срещу висш политик в тази република през август 2013 г. (абзаци 55-58 по-горе).

86. В светлината на тези сведения Съдът може само да устнови, че Северен Кавказ, включително Ингушетия, продължава да бъде зона на въоръжен конфликт, белязана от насилие и липса на сигурност и с тежки нарушения на основните права на човешката личност, такива като екзекуции без съд, принудителни изчезвания, изтезание или други форми на нечовешко и унизително отношение, както и колективни наказания на определени групи от местното население. При това положение, Съдът сега трябва да разгледа въпроса дали индивидуалното положение на жалбоподателя е такова, че той да се страхува от подлагане на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията в случай, че бъде екстрадиран в Руската федерация.

87. В това отношение Съдът отбелязва, че жалбоподателят е изтъкнал, че е получил статут на бежанец по силата на Женевската конвенция и на нормата за забрана за връщане по член 33 от същата конвенция, за да докаже, че за него съществува опасност от преследване в страната на произход. В рамките на вътрешното производство за екстрадиция става видно, че този въпрос е бил дълго дебатиран от страните и че съдилищата на първа и втора инстанция изрично са отразили този проблем в своите решения (абзаци 20-31 по-горе). Съдът припомня, че той не следва да тълкува българското вътрешно право отнасящо се до предоставянето на статут на бежанец и на политическо убежище. Ролята му не е да отговори на въпроса дали решението да се даде статут на бежанец, взето от властите в една страна по Женевската конвенция трябва да бъде тълкувано като предоставяне на лицето един и същи статут във всички страни по Конвенцията. Той няма също и за задача да се произнесе категорично по спазването на законовите актове на институциите на Европейския съюз по въпросите за убежището и равностойната закрила. Все пак, за целите на разглежданато дело Съдът преценява, че следва да държи сметка за предоставения на жалбоподателя статут на бежанец от другите две европейски страни, а имено Полша и Германия (вж., mutatis mutandis, Абдолхани и Каримния срещу Турция (Abdolkhani et Karimnia c. Turquie), № 30471/08, §§ 8, 9 и 82, 22 септември 2009). Съдът подчертава, че се касае за важна индикация, сочеща, че по времето когато този статут е бил разрешен на лицето, съответно в 2004 г. и 2005 г., е имало достатъчно елементи, доказващи, че за него е имало риск да бъде преследвано в страната на произход. Съдът смята, все пак, че това е само начална точка в анализа на настоящото положение на жалбоподателя.

88. Действително, Съдът отбелязва, че жалбоподателят в бележките си пред него, е посочил, че е издирван от руските власти заради участие в чеченската въоръжена съпротива и че е изразил същата позиция пред Великотърновския Апелативен съд при вътрешното производство за екстрадиция (абзац 30 по-горе). Съдът отбелязва, че тези твърдения са напълно потвърдени от другите материали към преписката и по-точно от тези, изпратени от руските власти до българските власти в рамките на производството за екстрадиция. От тези материали е видно, че жалбоподателят е наказателно преследван в Република Ингушетия за участие във въоръжена група, подготовка на терористични актове, трафик на оръжия и на токсични вещества, че малко преди той да отпътува за Полша служителите на ФСБ са иззели от жилището му голямо количество огнестрелно оръжие, експлозиви и муниции, че лицето е заподозряно от руските власти в принадлежност към джихадистка въоръжена група, воюваща в Чечня и в Ингушетия (абзаци 8, 9, 12, 13 и 18 по-горе).

89. Съдът отбелязва, че руските власти са издирвали активно жалбоподателя, че са издали бюлетин за международно издриване чрез Интерпол, (абзац 13 in fine по-горе) и че, малко след ареста на лицето в България, те бързо са помолили българските власти да получат неговата екстрадиция в Русия (абзац 18 по-горе).

90. Съдът отбелязва, че наказателният съд в Назран, Ингушетия, е наредил временния арест на жалбоподателя (вж. абзац 13 по-горе) и че ако същият бъде екстрадиран в Русия, той вероятно ще бъде настанен в заведение за времен арест в Северен Казвказ. Но тъй като лицето е обвинено в престъпления, свързани с дейността на въоръжена група метежници, Съдът преценява, че то би могло да бъде особено изложено на опасността да бъде изтезавано, за да даде показания или е да бъде подложено на нечовешко или унизително отношение. В това отношение Съдът се опира на констатациите в доклада на КПИ след посещението през 2011 г. в Северен Кавказ (абзаци 53 и 54 по-горе). Съдът отбелязва, че според този доклад членовете на делегацията на КПИ са изслушали множество твърдения за малтретиране на задържани, открили са в регистрите на пенитенциарните заведения медицински доказателства, които потвърждават такива твърдения, а и те самите са наблюдавали следи от насилие по телата на някои от задръжаните. Съдът отбелязва също, че според този доклад задържаните, заподозрени в престъпления като тези, в които е заподозрян жалбоподателят по това дело, са били систематично подлагани на изтезание и на нечовешко и унизително отношение. Също така, Съдът обелязва, че докладите на Комисаря за правата на човека и заключителните бележки на Комитета против изтезанието към Обединените нации са в същия смисъл (абзаци 47-52 по-горе).

91. Впрочем, Съдът отбелязва, че при разглеждането на молбата за екстрадирането му пред българските съдилища, както и в писмените бележки пред тях, жалбоподателят е заявил, че близките му в Ингушетия са били подложени на тормоз от руските сили на реда, разказал е за случаи на произвол при претърсвания и изземания, на закани и на малтретиране и е обяснил, че сестра му е изчезнала (абзаци 24 и 68 in fine по-горе). Съдът отбелязва, че лицето не е представило други доказателства в подкрепа на тези твърдения. Все пак, той установява, че международните доклади, с които разполага свидетелстват за преследване и колективни наказания от страна на руските сили на реда срещу близки на лицата, които са заподозрени в участие във въоръжената съпротива в Северен Кавказ (абзац 49 по-горе). Становището на Съда е, че още веднъж се касае за обстоятелство, което оправдава опасенията на жалбоподателя от риск от малтретиране, на което би бил подложен от властите в страната на произход.

92. По-нататък, относно позицията на Правителството, Съдът отбелязва, че в бележките си то е поставило ударението върху уверенията от руската Главна прокуратура до българските власти, че лицето няма да бъде подложено на нечовешко и унизително отношение, ако бъде екстрадирано в Русия (абзац 73 по-горе). Съдът припомня в това отношение, че уверенията, дадени от властите на една страна по местоназначение са само един от факторите, които следва да се вземат под внимание при преценката на личното положение на заплашеното от екстрадиция лице и че сами по себе си те не са достатъчни, за да гарантират удовлетворителна защита срещу риска от малтретиране. Съдът преценява, че тежестта, която следва да им отдаде зависи, във всеки отделен случай, от надделяващите обстоятелства в разглеждания момент (гореспоменатия Саади (Saadi), § 148, и Отоман (Абу Катада) срещу Обединеното кралство (Othman (Abu Qatada) c. Royaume-Uni), № 8139/09, §§ 187-189, ЕСПЧ 2012 (извадки)).

93. Съдът не забравя, че по това дело въпросните уверения са дадени от Главна прокуратура на Руската федерация, която е страна по Конвенцията и която, поради този факт, се е задължила да спазва основните права гарантирани от Конвенцията. Той смята, все пак, че при специфичните обстоятелство по това дело тези уверения не биха били достатъчни, за да бъде отхвърлен рискът жалбоподателят да бъде малтретиран. Отбелязва, по-специално, че международните доклади, с които разполага показват, че лицата обвинени – подобно на жалбоподателя - в принадлежност към въоръжена група по дела за операции в Северен Кавказ, често са подлагани на изтезание по време на ареста им и че компетентните руски власти често пренебрегват задължението си да провеждат ефективно разследване в случаите на твърдения за малтретиране в заведенията за временно задържане под стража в Северен Кавказ (абзаци 51-54 по-горе). Освен това, Съдът отбелязва, че Правителството не е уточнило конкретно действията, които възнамерява да предприеме, за да се увери в спазването на поетите от руските власти задължения, нито дали дипломатическите служби вече са си сътрудничили с руските власти при подобни случаи на екстрадиция в Северен Кавказ.

94. Съдът отбелязва, впрочем, че вътрешният съд на втора инстанция се е опирал изключително на същите тези уверения от руските власти когато е разрешил екстрадирането на жалбоподателя: въпросът да се знае дали има сериозен и доказан риск същият да бъде подложен на малтретиране в страната на произход е разгледан недостатъчно в решението на съдебния орган (абзац 31 по-горе). Съдът, обаче, е на мнение, че в едно производство за екстрадиция преценката на риска въпросното лице да бъде подложено на малтретиране в страната на произход е въпрос, който заслужава особено внимание от страна на вътрешните власти. Оказва се, че в този случай не е така и че жалбоподателят е бил лишен от гаранциите, изисквани от член 3 от Конвенцията (вж. абзаци 74 до 82 по-горе, с позоваванията).

95. Тези елементи са достатъчни за Съда, за да заключи, че жалбоподателят е изложен на сериозен и доказан риск да бъде подложен на изтезание или други форми на нечовешко и унизително отношение в страната на произход. От това следва, че изпълнението на решението за екстрадиция в Руската федерация би могло да носи нарушение на член 3 от Конвенцията.

III. ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛЕН 39 ОТ ПРАВИЛНИКА НА СЪДА

96. Съдът припомня, че в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, настоящото решение става окончателно: a) когато страните заявят, че няма да искат препращане на делото пред Голяма камара; или б) три месеца след датата на решението, ако препращането на делото пред Голяма камара не е било поискано; или в) когато съдийската колегия на Голямата камара е отхвърлила иска за препращане на основание член 43 от Конвенцията.

97. Съдът счита, че указаните от него мерки до Правителството на основание член 39 от Правилника (абзац 4 по-горе) трябва да останат в сила докато настоящото решение стане окончателно или докато Съдът постанови друго решение в това отношение (вж. диспозитива).

IV. ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА

98. Съгласно член 41 от Конвенцията,

„ Ако Съдът заяви, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на вискодоговарящата се страна позволява само непълно заличаване на последиците от това нарушение, Съдът отсъжда на ощетената страна, ако е необходимо, справедливо удовлетворение“.

A. Щета

99. Жалбоподателят иска 5 000 евро (EUR) за понесени неимуществени вреди.

100. Правителството смята, че тази претенция е прекомерна и необоснована.

101. Като отчита специфичните обстоятелства по делото, съдът смята, че констатацията, че привеждането в изпълнение на решението за екстрадиция би могло да представлява нарушение на член 3 от Конвенцията е достатъчна като справедливо удовлетворение за неимуществената вреда, която е понесъл жалбоподателят (гореспоменатия Саади (Saadi), § 188, и Клайн срещу Русия ( Klein c. Russie), № 24268/08, § 72, 1 април 2010).

B. Разходи и съдебни разноски

102. Жалбоподателят иска също 1 537 EUR за адвокатски хонорари, за г-н М. Пехливанов, първият негов процесуален представител във вътрешното производство за екстрадиция, и за услугата внасяне на жалбата пред Съда, както и 840 EUR за хонорари на неговия втори процесуален представител, г-н К. Кънев, в производството пред Съда. Иска сумата от 1 537 EUR да бъде преведена по неговата сметка, а тази от 840 EUR – по сметката на българския Хелзински комитет.

103. Правителството смята, че тези суми са прекомерни и необосновани.

104. Като държи сметка за документите, с които разполага и за съдебната практика, съдът преценява, че поисканият от жалбоподателя размер на сумата от 2 377 EUR общо за всички разходи не е прекомерен или необоснован и я присъжда изцяло. Той приема също искането сумата от 1 537 да EUR да бъде преведена пряко по банковата сметка на лицето, а сумата от 840 EUR - по сметката на българския Хелзински комитет.

В. Лихви за забава

105. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се изчислява на основата на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, завишена с три процентни пункта.

С ТЕЗИ МОТИВИ, СЪДЪТ, С ЕДИНОДУШИЕ,

1. Обявява жалбата за допустима ;

2. Отсъжда, че при евентуално привеждане в изпълнение на решението за екстрадиране на жалбоподателя в Руската федерация, би имало нарушение на член 3 от Конвенцията;

3. Решава да продължи указанието до Правителството, на основание на член 39 от своя правилник, че е желателно, в интерес на добрия ход на производството, да не екстрадира жалбоподателя докато настоящото решение стане окончателно или бъде постановено ново решение по този въпрос;

4. Отсъжда, че констатацията за нарушение сама по себе си предоставя справедливо удовлетворение на неимуществената вреда, понесена от жалбоподателя;

5. Отсъжда

a) Държавата ответник да изплати в тримесечен срок, считано от деня, в който решението стане окончателно в съответствие с член 44 § 2 от Конвеницята, сумата от 2 377 EUR (две хиляди триста седемдесет и седем евро) разходи и съдебни разноски, конвертирани в български левове по приложимия обменен курс към датата на плащането, плюс пълния размер на евентуално дължимия от жалбоподателя данък върху тези суми както следва:

i. 1 537 EUR (хиляда петстотин трийсет и седем евро), платими пряко на жалбоподателя,

ii. 840 EUR (осемстотин и четиридесет евро), платими на българския Хелзински комитет,

б) след изтичането на този срок и до плащането на тези суми, те ще бъдат завишени с проста лихва в размер на пределната ставка на Европейската централна банка, завишена с три процентни пункта;

6. Отхвърля иска за справедливо удовлетворение в останалата му част.

Изготвено на френски език и съобщено писмено на 25 март 2014 г., на основание член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.

              Франсоаз Еленс-ПасосИнета Цимеле
Съдебен секретарПредседател

Към настоящото решение е приложено, в съответствие с членове 45 § 2 от Конвенцията и 74 § 2 от Правилника, заявлението на съдия И. Цимеле

I.Z.
F.E.P.

ЗАЯВЛЕНИЕ ОТ СЪДИЯ ЦИМЕЛЕ

(Превод)

Въпреки, че изцяло се подписвам под решението да не се предостави справедливо удовлетворение, препращам, що се отнася до текста на абзац 102 от решението и на точка 4 от неговата диспозитивна част, към моето аналогично становище, приложено към решението Винтер и други срещу Обединеното кралство (Vinter et autres c. Royaume-Uni) ([GC], № 66069/09, 130/10 и 3896/10, ЕСПЧ 2013); съждението, което съм развила там отразява напълно възраженията ми по отношение на формулата, използвана обичайно от Съда когато той преценява, че няма основание да се присъди обезщетение за неимуществена вреда. Държа да уточня, че за последен път повдигам тази специфичен въпрос.

 

Full & Egal Universal Law Academy