ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО МИЛАДИНОВА срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 31604/17)
РЕШЕНИЕ
Член 6 § 1 (граждански аспект) • Достъп до съд • Възобновяване на наказателно производство осем месеца след прекратяването на също, докато се е разглеждало образуваното срещу разследващите органи гражданско производство за обезщетение за вреди, претърпени от незаконосъобразните обвинения • Положителна законодателна промяна от 2005 г., ограничила във времето на една година или две години правомощията на прокуратурата да разпореди възобновяване на наказателно производство • Заинтересована страна в явно по-неблагоприятно положение спрямо прокуратурата, която има дискреционните правомощия да повлияе върху гражданското производство, като постанови решение, което не е мотивирано от наличието на конкретни пропуски в наказателното разследване и не подлежи на съдебен контрол • Непропорционално спорно ограничение.
СТРАСБУРГ
7 февруари 2023 г.
Това решение ще стане окончателно при условията на чл. 44 § 2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Миладинова срещу България,
Европейският съд по правата на човека (трето отделение) на заседание в състав:
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), председател,
Георгиос А. Сергидес (Georgios A. Serghides),
Йонко Грозев (Yonko Grozev),
Жолиен Шукинг (Jolien Schukking),
Пеетер Роосма (Peeter Roosma),
Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis),
Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,
и Милан Блашко (Milan Blaško), секретар на отделението,
Като взе предвид жалба № 31604/17 срещу Република България, с която руска гражданка („жалбоподателката“) на основание член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) е сезирала Съда на 21 април 2017 г.,
Предвид решението да уведоми българското правителство („Правителството“) за оплакването, свързано с достъпа до съд, и да обяви жалбата за недопустима в останалата част.
Предвид становищата на страните,
Отбелязвайки, че след като е било информирано за правото си да участва в производството (член 36 § 1 от Конвенцията), руското правителство не е пожелало да се възползва от него,
След разисквания на закрито заседание на 10 януари 2023 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата:
въведение
1. Делото се отнася до твърдяната несправедливост на гражданското производство за обезщетение за вреди, заведено от жалбоподателката срещу разследващите органи с цел да получи обезщетение за вредите, които е претърпяла в резултат на незаконосъобразни обвинения. Жалбоподателката счита, че възобновяването на наказателното производство срещу нея, докато производството за обезщетение е било висящо, представлява нарушение на правото ѝ на достъп до съд.
фактите
2. Жалбоподателката е родена през 1958 г. и живее в гр. Кюстендил. Тя беше представлявана от г-н А. Славчев, адвокат в гр. Пловдив.
3. Правителството се представляваше от своя агент г-н В. Обретенов от Министерството на правосъдието.
НАКАЗАТЕЛНОТО ПРОИЗВОДСТВО СРЕЩУ ЖАЛБОПОДАТЕЛКАТА4. С постановление от 17 януари 2012 г., поправено и допълнено на 15 март 2012 г. и отново на 14 ноември 2012 г., срещу жалбоподателката, която работи като медицинска сестра в дом за възрастни хора с физически увреждания в Кюстендил, е повдигнато обвинение от разследващ полицай. Предварителното разследване срещу неизвестен извършител се отнася до кражба на движимо имущество, собственост на дома, на обща стойност 549 български лева ((BGN), приблизително 274 EUR; престъпление, наказуемо по член 194, алинея 1 от Наказателния кодекс). На 19 ноември 2012 г. разследващият полицай изпраща преписката на районния прокурор с предложение делото да се разгледа от съда.
5. Видно е, че в периода от 29 ноември 2012 г. до 2 октомври 2013 г. районният прокурор на Кюстендил два пъти издава постановление за прекратяване на наказателното производство, посочвайки, че е целесъобразно да се приложи член 218б от Наказателния кодекс, предвиждащ налагане на административна санкция под формата на глоба, когато стойността на предмета на престъплението не надвишава сбора от две минимални работни заплати. С решение от 12 декември 2013 г. районният съд отменя постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство и му връща делото за ново разглеждане. Това решение е потвърдено от окръжния съд. Видно е също така, че в съдебните решения се посочва, че престъплението следва да се счита за извършено при условията на продължавано престъпление, което изключва замяната на наказателната отговорност с административна отговорност.
6. С постановление от 27 май 2014 г. районният прокурор отново прекратява наказателното производство срещу жалбоподателката. Той отбелязва, че част от разследваните вещи са сходни с вещи, предлагани в магазинната мрежа в цялата страна. Те не съдържат никакви признаци или идентификация, които да позволят да се направи категорично и безспорно заключение, че принадлежат на дома за възрастни хора. Освен това жалбоподателката е представила доказателства, че притежава тази част от вещите. Що се отнася до втората част от инкриминираните вещи, прокурорът заявява, че същите не са намерени и че домът не е представил никакви доказателства, че са негова собственост. Прокурорът заключава, че не може да се докаже, че заинтересованото лице е извършило кражбата, в която е обвинено. Това решение не е оспорено от жертвата. Освен това жалбоподателката не желае да продължи наказателното производство, за да получи оправдателна присъда.
7. На 12 февруари 2015 г. след подаден сигнал от директора на областната полиция окръжният прокурор отменя решението от 27 май 2014 г. и разпорежда възобновяване на наказателното производство и съставяне на обвинителен акт срещу жалбоподателката, приемайки, че (1) разследващите органи и най-вече прокурорът, изготвил постановлението от 27 май 2014 г, не са се съобразили с указанията на окръжния съд, според които разглежданата ситуация следва да се тълкува като продължавана, което изключва заместването на наказателната отговорност, и които сочат, че срещу жалбоподателката следва да се изготви обвинителен акт за кражба, и 2) че изводите на прокурора са необосновани. Окръжният прокурор не прави анализ на събраните доказателства и не посочва в какво се състои необосноваността на заключението на прокурора от по-долна инстанция за невъзможност да се докаже, че въпросната вещ е принадлежала на дома.
8. На 11 март 2015 г. районният прокурор повдига обвинение срещу жалбоподателката, като оценява общата стойност на откраднатите вещи на 92 лева (приблизително 46 евро) и посочва, че се касае за продължавано престъпление, което не позволява деянието да се квалифицира като представляващо незначителна опасност за обществения ред и следователно да се изключи наказателното преследване.
9. С решение от 26 април 2016 г. районният съд оправдава жалбоподателката с мотива, че не са налице достатъчно доказателства за установяване на вина ѝ. По-конкретно, въз основа на свидетелските показания и писмените доказателства той посочва, че вещите, предмет на повдигнато обвинение за кражба, не могат да бъдат идентифицирани и че не са налице доказателства, че вещите, намерени в дома на жалбоподателката, са принадлежали на дома. С окончателно решение от 12 декември 2016 г. окръжният съд потвърждава изцяло решението на първа инстанция.
ГРАЖДАНСКО ПРОИЗВОДСТВО ЗА ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА ВРЕДИ10. На 28 август 2014 г., считайки, че наказателното производство срещу нея е приключило, жалбоподателката предявява иск за обезщетение срещу Районна прокуратура - Кюстендил и Министерство на вътрешните работи, позовавайки се на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди от 1988 г. („Законът от 1988 г.“), искайки да ѝ бъде присъдено обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяла в резултат на незаконосъобразното наказателно производство.
11. С решение от 15 юли 2015 г. Районен съд - Кюстендил отхвърля иска на жалбоподателката. На първо място той отбелязва, че Министерство на вътрешните работи не може да бъде държано отговорно за вредите, които лицето твърди, че е претърпяло. След това постановява, че, тъй като срещу жалбоподателката има висящо наказателно производство, изискваните от закона условия за присъждане на обезщетение за вреди не са изпълнени.
12. След обжалване от страна на жалбоподателката на 2 март 2016 г. окръжният съд потвърждава решението. Жалбоподателката подава касационна жалба, като поставя въпроса дали Законът от 1988 г. допуска присъждане на обезщетение, когато наказателното производство е прекратено и в последствие възобновено след предявен граждански иск за обезщетение. С решение от 26 октомври 2016 г. Върховният касационен съд обявява жалбата за недопустима, считайки по-специално, че в конкретния случай съдилищата са приложили Закона от 1988 г. в съответствие с установената съдебна практика. Съгласно тази практика, когато въпросното наказателно производство е в ход, какъвто е бил случаят с жалбоподателката, не е възможно да се присъди обезщетение.
ДРУГИ ФАКТИ13. На основание Закона за съдебната власт на 2 март 2017 г. жалбоподателката подава иск за обезщетение поради продължителността на наказателното производство срещу нея. С писмо от 31 юли 2017 г. Инспекторатът към Висшия съдебен съвет счита, че правото на жалбоподателката на наказателен процес в разумен срок е било нарушено и ѝ предлага обезщетение в размер на 1 000 лева (приблизително 500 евро (EUR)).
приложимо вътрешно право и практика
ЗАКОНЪТ ОТ 1988 Г. ЗА ОТГОВОРНОСТТА НА ДЪРЖАВАТА И ОБЩИНИТЕ ЗА ВРЕДИ14. Член 2, алинея 1, точка 3 (предишна точка 2) от посочения закон, изменен през 2012 г., предвижда следното:
„Държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при:
(...)
3. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление (...)“
Лицата, които са били оправдани или наказателното преследване срещу които е било прекратено на някое от основанията, посочени в тази разпоредба, което включва и случаите, в които обвиненията не са били установени, съгласно тълкувателно решение на Върховния касационен съд (тълк. реш. № 3 от 22 април 2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС) могат да получат обезщетение само поради факта, че срещу тях е било образувано наказателно производство. Постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното производство влиза в сила от момента на издаването му, като това е и моментът, от който се изчислява лихвата върху присъденото обезщетение, ако има такова, на основание член 2, алинея 1, точка 3 от Закона от 1988 г. (опред. № 595 от 4 май 2015 г. по гр. д. № 892/2015 г., ВКС, ІV г. о.). Отговорността на държавата възниква от момента на уведомяване на лицето, което твърди, че е претърпяло вреди по смисъла на тази разпоредба, за решението и когато съответното лице не е пожелало да продължи наказателното производство, за да получи оправдателна присъда (реш. № 197 от 17 май 2011 г. по гр. д. № 1211/2010 г., ВКС, ІII г. о.). Параграф 1 от Преходните и заключителните разпоредби на Закона от 1988 г. предвижда, че всички въпроси, които не са уредени в Закона, се решават в съответствие с общите разпоредби на гражданското и трудовото право. Член 110 от Закона за задълженията и договорите от 1951 г., който е приложим и към производствата по Закона от 1988 г. (тълк. реш. № 3 от 22 април 2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС; реш. № 7768 от 10 юни 2010 г. по адм. д. № 14132/2009 г., ВАС, ІІІ о.), предвижда, че давностният срок за искове на деликтно основание е пет години.
НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС15. В своя член 243, алинея 1 Наказателно-процесуалният кодекс (НПК) от 2005 г. Предвижда, че прокуратурата може да прекрати наказателното производство в случаите, в които, наред с други, се окаже, че не е извършено престъпление или че обвиненията не са доказани. Това решение подлежи на съдебен контрол при обжалване, наред с други, от обвиняемия и/или пострадалия в седемдневен срок от получаването на решението (член 243, алинея 4 (алинея 3, както е била в сила към момента на фактите) от НПК).
16. Всяко решение, постановено на основание член 243, алинея 1, при което не са изпълнени условията за прекратяване на наказателното производство, предвидени в тази разпоредба, и което не е било обжалвано пред съда, може да бъде отменено по служебен ред от компетентния по-висшестоящ прокурор. Тази отмяна може да бъде извършена в срок от две години, когато производството е образувано за тежко престъпление, и в срок от една година във всички останали случаи, считано от датата на решението за прекратяване на производството. В изключителни случаи прокурорът има правомощията да отмени едно такова решение без ограничение във времето (член 243, алинея 10 (алинея 9, както е била в сила към момента на фактите) от НПК).
17. Съгласно член 243, алинея 11 (ал. 10, както е била в сила към момента на фактите) от НПК, когато прокурорът реши да разпореди възобновяване на производство, приключено преди това от прокурор от по-нисък ранг, сроковете за разследване започват да текат наново.
18. Освен това режимът за възобновяване на наказателно разследване, разпоредено от прокурора на основание НПК от 1974 г., който предхожда НПК от 2005 г., е описан в решението по делото Филева срещу България (№ 3503/06, §§ 26-29, 3 април 2012 г.)
ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕСУАЛЕН КОДЕКС19. В член 303 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 2007 г. се предвижда, че заинтересованите страни могат да поискат отмяна на влязло в сила решение и възобновяване на гражданското производство, когато, наред с други, се открият нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да бъдат известни при решаването му или с които страната не е могла да се снабди своевременно (член 303, алинея 1, точка 1 от ГПК), или когато решението се основава на акт, издаден от държавен орган, който впоследствие е бил отменен (член 303, алинея 1, точка 3)
ПРАВО
относно твърдяното нарушение на 6 § 1 от конвенцията20. Жалбоподателката се оплаква, че след възобновяването на наказателното производство срещу нея е било нарушено правото ѝ на достъп до съд, за да претендира обезщетение от органите на прокуратурата. Тя се позовава на член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи следното:
„Βсяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения (...), има право на справедливо (...) гледане на неговото дело (...) от съд (...)“
Допустимост21. Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита в четири части. На първо място то счита, че жалбоподателката е упражнила преждевременно правото си да претендира обезщетение по Закона от 1988 г. Тъй като наказателното производство е било белязано от няколко постановления за прекратяване и възобновяване, жалбоподателката е трябвало да очаква, че производството може да бъде възобновено, и не е трябвало да се поставя в ситуация на несигурност, сезирайки гражданските съдилища толкова скоро. На второ място Правителството счита, че приемането на оправдателна присъда в наказателното производство в полза на жалбоподателката е открило пътя за предявяване на нов иск за обезщетение на основание Закона от 1988 г. На трето място то посочва, че жалбоподателката е трябвало да поиска възобновяване на гражданското производство на основание член 303, алинея 1, точка 1 или 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), за да поиска отмяна на решението на гражданските съдилища, с което ѝ е отказано присъждане на обезщетение (вж. параграф 19 по-горе). На четвърто място то счита, че пред гражданските съдилища жалбоподателката не е твърдяла нарушение на член 6 от Конвенцията и следователно не е подала това оплакване пред националните органи.
22. Жалбоподателката отговаря на първо място, че не е започнала гражданското производство преждевременно, тъй като решението на прокурора за прекратяване на наказателното производство е станало окончателно, и че този факт сам по себе си представлява основание да предяви граждански иск. Що се отнася до възможността да предяви нов иск за обезщетение за вреди, както е посочено от Правителството, тя отговаря, че такова гражданско производство има за предмет основателността на иска за обезщетение за вреди от незаконосъобразно наказателно преследване, а не твърдяното нарушение на правата ѝ, защитени от член 6, в хода на въпросното гражданско производство, което е било прекратено с решението на Върховния касационен съд от 26 октомври 2016 г. Що се отнася до възможността да поиска възобновяване на гражданското производство, според нея такова средство за защита не може да се счита за правно средство за защита, което би могло да се използва в нейния случай. И накрая, що се отнася до оплакването по член 6, което според Правителството жалбоподателката е можела да повдигне пред българските съдилища, тя обяснява, че твърдяното нарушение произтича от самия начин, по който е било проведено гражданското производство, и от заключението на съдилищата, че няма право на обезщетение от момента на възобновяване на наказателното производство. Тя твърди, че във всеки случай този въпрос е повдигнат в нейната касационна жалба (вж. параграф 12 по-горе).
23. Съдът счита, че въпросът дали жалбоподателката е имала основание да предяви иск за обезщетение за вреди, след като е била уведомена за постановлението за прекратяване на наказателното производство, постановено от прокурора на 27 май 2014 г. (първа част от възражението), и дали е било възможно да предяви нов такъв иск въз основа на оправдателната присъда от 12 декември 2016 г. (втора част на възражението), са в основата на оплакването на жалбоподателката, че не е имала достъп до съд, който да разгледа гражданските ѝ искове за твърдяното незаконосъобразно наказателно производство. Поради това според Съда тези две части следва да бъдат присъединени към разглеждането на оплакването по член 6 по същество.
24. След това той взема под внимание възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, основано на факта, че жалбоподателката не е поискала възобновяване на гражданското производство на основание член 303, алинея 1 от ГПК от 2007 г. (вж. параграф 19 по-горе). Той не счита за необходимо в този случай да установява дали такова възобновяване по принцип би се считало за ефективно средство за защита, тъй като признава, че такова средство за защита не може да бъде упражнено по настоящото дело. Всъщност нито едно от двете основания, изтъкнати от Правителството, не би позволило такова възобновяване. По-специално, Правителството не се позовава на никакви нови обстоятелства или нови писмени доказателства, които не са били известни на жалбоподателката по време на гражданското производство, за да се приложи член 303, алинея 1, точка 1. Освен това, тъй като решението на прокурора за възобновяване на наказателното производство не е било отменено, член 303, алинея 1, точка 3 също не може да се използва като основание за възобновяване на гражданското производство. Поради това Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване в тази му част.
25. Накрая следва да се разгледа частта от възражението, че жалбоподателката не е повдигнала оплакването си за нарушение на член 6 от Конвенцията пред националните съдилища. В тази връзка за Съда е достатъчно да отбележи в материалите по делото, че в касационната си жалба жалбоподателката изрично е повдигнала въпрос, целящ да установи, наред с друго, дали единствено фактът, че наказателното производство е възобновено след образуването на гражданско производство, оправдава отказа да ѝ бъде присъдено обезщетение (вж. параграф 12 по-горе), какъвто подход са възприели съдилищата от първа и втора инстанция по настоящото дело. Доколкото този въпрос е в основата на твърденията на жалбоподателката, че не е имала ефективен достъп до съд, който да разгледа гражданското ѝ дело, Съдът счита, че предмет на настоящата жалба е подадената от нея касационна жалба, която съдържа същността на оплакването ѝ по член 6. Следователно Съдът отхвърля възражението на Правителството за неизчерпване и в тази част.
26. Констатирайки, че жалбата не е явно необоснована или недопустима на друго основание, посочено в член 35 от Конвенцията, Съдът я обявява за допустима.
По съществоАргументите на страните27. Според жалбоподателката в настоящия случай са приложими заключенията, направени от Съда по делото Филева срещу България (№ 3503/06, 3 април 2012 г.). Тя твърди, че причините, които са накарали прокурорите да отменят постановленията за прекратяване на наказателното производство по делото Филева, цитирано по-горе, са сходни с изложените в настоящото дело. Що се отнася до нея, по-висшестоящият прокурор освен това е издал обвинителен акт, което според нея е в противоречие с принципа за независимост на прокурора, който следва да действа в съответствие със собствените си убеждения и без да взема предвид дали новите доказателства са обвинителни или оправдателни. Жалбоподателката изтъква, че, както и по делото Филева, цитирано по-горе, наказателното производство е било възобновено осем месеца след решението на прокурора за прекратяване на наказателното производство, което е дълъг период, през който тя е изпитвала голяма несигурност. Накрая тя подчертава, че съгласно националното право и практика постановлението на районния прокурор от 27 май 2014 г. е окончателно по отношение на обвиненията срещу нея и че от този момент тя е можела да упражни правото си на обезщетение за незаконосъобразното наказателно преследване (вж. точки 5 и 14 по-горе), без да чака двугодишния срок, посочен в член 243, алинея 10 от ГПК (вж. точка 16 по-горе).
28. Правителството разграничава настоящото дело от решението по делото Филева, цитирано по-горе. Според него гражданските съдилища са спазили изцяло гаранциите на член 6 от Конвенцията. То счита, че в решението си от 12 февруари 2015 г. окръжният прокурор е разпоредил възобновяване на производството с мотива, че са налице конкретни пропуски в наказателното разследване. То също така счита, че осеммесечният период, през който жалбоподателката е била в положение на несигурност, е приемлив. Освен това то намира, че жалбоподателката е можела да очаква възобновяване на производството, тъй като последното вече е било белязано от няколко решения за прекратяване на производството, и че е трябвало да вземе предвид и законовото право на прокурора да възобнови производството в рамките на две години (вж. точка 16 по-горе). Освен това то отбелязва, че жалбоподателката е получила обезщетение за продължителността на наказателното производство (вж. параграф 13 по-горе).
Преценката на Съда29. Съдът припомня общите принципи, свързани с правото на достъп до съд по граждански дела (Naït-Liman срещу Швейцария [Голяма Камара], № 51357/07, §§ 112 116, 15 март 2018 г., и Zubac срещу Хърватска [Голяма Камара], № 40160/12, §§ 76 79, 5 април 2018 г.; вж. също Nejdet Şahin и Perihan Şahin срещу Турция [Голяма Камара], № 13279/05, §§ 49-58, 20 октомври 2011 г., и Гръко-католическа енория Lupeni и други срещу Румъния [Голяма Камара], № 76943/11, §§ 84 90 и 116, 29 ноември 2016 г.).
30. По-специално Съдът припомня, че правото на достъп до съд трябва да бъде конкретно и ефективно, а не теоретично и илюзорно. Ефективността на достъпа до съд предполага, че лицето има ясна и конкретна възможност да оспори акт, представляващ намеса в неговите права (вж. Гръко-католическа енория Lupeni и други, цитирано по-горе, § 86).
31. Правото на достъп до съд обаче не е абсолютно, то може да бъде обект на имплицитно приети ограничения, тъй като по своята същност то подлежи на регулиране от страна на държавата, което може да варира във времето и пространството в зависимост от нуждите и ресурсите на общността и отделните лица. При разработването на такива разпоредби договарящите държави се ползват с известна свобода на преценка. Въпреки че Съдът е този, който решава на последна инстанция дали изискванията на Конвенцията са спазени, той няма право да замества преценката на националните власти с друга преценка по отношение на това коя би била най-добрата политика по този въпрос. Прилаганите ограничения обаче не трябва да ограничават достъпа на лицето по такъв начин или до такава степен, че да се засяга самата същност на правото. Нещо повече, те са съвместими с член 6 § 1 само ако преследват легитимна цел и ако е налице разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и преследваната цел (вж. Гръко-католическа енория Lupeni и други, цитирано по-горе, § 89, Naït-Liman, § 115, Zubac, цитирано по-горе, § 78, и Nicolae Virgiliu Tănase срещу Румъния [Голяма Камара], № 41720/13, § 195, 25 юни 2019 г.)
32. Освен това член 6 § 1 гарантира правото на справедлив съдебен процес, което включва, наред с друго, изискването за равнопоставеност на страните в смисъл на справедлив баланс, при който всяка страна получава разумна възможност да представи делото си при условия, които не я поставят в явно неблагоприятно положение спрямо насрещната страна (вж. Гръцки рафинерии Stran и Stratis Andreadis срещу Гърция, 9 декември 1994 г., § 46, Серия A № 301-B, и Филева, цитирано по-горе, § 38).
33. По настоящото дело в рамките на вътрешното гражданско производство жалбоподателката, позовавайки се на постановлението на районния прокурор от 27 май 2014 г., с което наказателното производство срещу нея е прекратено (вж. точка 5 по-горе), предявява иск за обезщетение срещу органите на прокуратурата, по-конкретно районната прокуратура, и Министерство на вътрешните работи за вредите, които счита, че е претърпяла в резултат на незаконосъобразното наказателно производство. Въпросното постановление обаче е можело да бъде отменено от прокурор от по-висок ранг в сроковете, предвидени в член 243, алинея 10 от ГПК (вж. точка 16 по-горе). Така, докато гражданското производство е висящо на първа инстанция, това постановление е било отменено, в резултат на което наказателното производство срещу жалбоподателката е било възобновено (вж. параграфи 7 и 11 по-горе).
34. В този контекст Съдът трябва да прецени дали при обстоятелствата по делото решението за възобновяване на наказателното производство срещу жалбоподателката, постановено от окръжния прокурор на 12 февруари 2015 г., докато предявеният от жалбоподателката граждански иск за обезщетение се е разглеждал, е нарушило правото ѝ на достъп до съд и гаранциите за справедлив процес, наложени от член 6 § 1 от Конвенцията (вж. Филева, цитирано по-горе, § 40).
35. Съдът отбелязва, че по делото Филева, цитирано по-горе, е установил неспазване на член 6, тъй като при липсата на процесуални гаранции за възобновяване на наказателното производство, като например ограничение във времето, позоваване на точно определени правни критерии или съдебен контрол, дискреционните правомощия на прокурора да възобнови наказателното производство са му дали възможност, докато е бил ответник в гражданското производство за обезщетение, да повлияе на обхвата и резултата от последното. Това е поставило жалбоподателката в явно неблагоприятно положение спрямо опонента ѝ (вж. Филева, цитирано по-горе, § 44).
36. Съдът отбелязва няколко сходни точки между настоящото дело и делото Филева, цитирано по-горе. На първо място, наказателното производство по настоящото дело е възобновено с мотива, че разследването следва да доведе до повдигане на обвинение с оглед на продължаващия характер на въпросното престъпление (вж. параграф 7 по-горе). Както и в делото Филева, цитирано по-горе, е видно, че решението на по-висшестоящия прокурор не посочва никакви конкретни пропуски в разследването (като например откриване на нови доказателства, злоупотреба с власт, явна грешка в тълкуването на материалния закон или друга причина, продиктувана от интересите на правосъдието; Филева, цитирано по-горе, § 41). Правителството също не доказа наличието на такива пропуски. Съдът отбелязва, че в настоящия случай основният мотив за възобновяване, на който се е позовал окръжният прокурор, се отнася до твърдяно неизпълнение на указанията на окръжния съд за анализиране на делото като продължаваща ситуация (вж. параграф 7 по-горе). Това основание е явно ирелевантно, тъй като ясно произтича, че отмененото постановление на прокурора от по-долната инстанция се основава на факта, че срещу жалбоподателката не може да бъде повдигнато обвинение в извършване на престъпление (вж. точка 6 по-горе), от което следва, че не е необходимо да се анализира характерът на това престъпление. Доколкото окръжният прокурор се позовава и на липсата на основание в постановлението за прекратяване на производството, Съдът отбелязва, че последният не е представил никакъв анализ на доказателствата и не е обосновал по какъв начин заключението на прокурора от по-долна инстанция за невъзможност да се установи, че домът е собственик на въпросните вещи, е било погрешно (вж. точка 7 по-горе). Липсата на такава сериозна обосновка на решението на окръжния прокурор да възобнови наказателното производство се потвърждава от факта, че жалбоподателката е оправдана именно поради липса на достатъчно доказателства за установяване на нейната вина (вж. точка 9 по-горе).
37. Съдът също така отбелязва, че измененията в режима на постановеното от прокурора възобновяване на наказателното производство, направени в НПК от 2005 г., не отстраняват липсата на задължение на органите на прокуратурата да посочват конкретни причини или да обосновават въпросното решение за възобновяване. Такова решение може да бъде постановено във всички случаи, когато органите установят, че прекратяването на наказателното производство не е било оправдано по смисъла на член 243, алинея 1 от НПК от 2005 г. Освен това изглежда, че това решение все още не подлежи на съдебен контрол (вж. параграф 16 по-горе, вж. също Филев, цитирано по-горе, § 42).
38. Вярно е, че за разлика от делото Филева, цитирано по-горе, в резултат на законодателните промени, въведени с НПК от 2005 г., възможността по-висшестоящият прокурор да разпореди възобновяване на наказателното производство срещу жалбоподателката е ограничена във времето до една или две години в зависимост от тежестта на престъплението (вж. параграф 16 по-горе). Съдът отбелязва и, че вътрешното право предвижда петгодишен давностен срок по отношение на деликтната отговорност на държавата, който е достатъчно дълъг, за да даде възможност на засегнатите лица да предявят граждански иск за незаконосъобразно наказателно преследване дори и след изтичането на едногодишния или двугодишния срок, през който прокуратурата запазва правомощието си да възобновява прекратените производства. Според Съда обаче този режим запазва в „изключителни случаи“ правомощието на прокурора да отмени незабавно решението за прекратяване на наказателното производство, без да посочва точни критерии. Освен това е видно, че НПК от 2005 г. не съдържа правило, ограничаващо броя на решенията, с които прокурорът може да възобнови наказателното производство, и че след възобновяването му всички срокове за разследване започват да текат наново (параграф 17 по-горе). Тези констатации на Съда не възпрепятстват държавата ответник да провежда наказателната си политика и по-конкретно висшия прокурор да разпорежда възобновяване на наказателното производство, включително в случаите, когато вече е предявен иск за обезщетение, както е в настоящия случай, ако прокурорът изложи конкретни и валидно обосновани мотиви с цел предотвратяване на евентуални злоупотреби при такива обстоятелства.
39. При това положение Съдът не е призован да се произнесе по съответствието in abstracto на този режим с изискванията на член 6, а да анализира обстоятелствата по настоящото дело. Така той отбелязва, че районният прокурор е прекратил наказателното производство на 27 май 2014 г. - решение, което съгласно националното право се счита за окончателно (вж. параграф 14 по-горе). Съдът отбелязва, че пострадалата не е оспорила това решение (вж. параграф 5 по-горе) и че окръжният прокурор е разпоредил възобновяването му на 12 февруари 2015 г. (вж. параграф 7 по-горе), т.е. между тези две решения са изминали повече от осем месеца, както в делото Филева, цитирано по-горе. Съдът признава, че, както посочва Правителството, изглежда, че жалбоподателката е имала възможност или да изчака да изтече периодът, през който прокуратурата евентуално е могла да възобнови производството (вж. параграфи 16 и 28 по-горе), или да предяви нов иск за обезщетение въз основа на оправдателната присъда от 12 декември 2016 г. (вж. параграфи 9, 14 и 21 по-горе). Съдът обаче счита, че въпросният осеммесечен период е бил достатъчно дълъг, за да може жалбоподателката да усети последиците върху личното си положение, например върху репутацията си, така че тя не може да бъде критикувана за това, че се е обърнала към съда, за да упражни правото си на обезщетение.
40. Съдът не може да обвинява жалбоподателката и за това, че не е оспорила решението на районния прокурор за прекратяване на наказателното производство, за да получи оправдателна присъда, доколкото вътрешното право допуска възможността за обезщетение, когато наказателното производство е прекратено от прокуратурата, дори когато обвиненията не са били установени (вж. параграф 14 по-горе), какъвто точно е случаят с жалбоподателката. Съдът припомня, че не може да спекулира с въпроса дали възобновяването на наказателното производство е разпоредено като „отмъщение“ за предявения от жалбоподателката иск за обезщетение или за да се предотврати успехът на гражданското производство. Той обаче отбелязва, че, както и в делото Филева, цитирано по-горе, прокуратурата, която е била страна в гражданското производство, е могла да повлияе на неговия изход просто като възобнови наказателното производство срещу жалбоподателката, без пострадалата дори да е оспорила постановлението за прекратяване на производството (вж. параграф 5 по-горе). Това решение за възобновяване неизбежно е довело до прекратяване на гражданското производство против интересите на жалбоподателката (Филева, цитирано по-горе, § 43). Фактът, че жалбоподателката е могла да предяви нов иск въз основа на оправдателната присъда, не е от значение за Съда.
41. Така, дори отбелязвайки положителната законодателна промяна, която ограничава във времето правомощието на прокуратурата да разпорежда възобновяване на наказателното производство, Съдът счита, че при конкретните обстоятелства по настоящото дело жалбоподателката е претърпяла нарушение на правото си на достъп до съд в самата му същност; оспорваното ограничение не е било пропорционално на легитимните цели за защита на обществения ред и правилното провеждане на наказателното разследване. По този начин заинтересованото лице е било поставено в явно неравностойно положение спрямо прокуратурата, която разполага с дискреционни правомощия да повлияе на гражданското производство, като постанови решение, което не се основава на наличието на конкретни пропуски в наказателното разследване и което не подлежи на съдебен контрол (Филева, цитирано по-горе, § 44).
42. Гореизложените съображения са достатъчни, за да позволят на Съда да отхвърли първата и втората част от възражението за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, присъединени към разглеждането на делото по същество (вж. параграф 23 по-горе), и да заключи, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА43. Съгласно член 41 от Конвенцията:
„Ако Съдът установи, че е имало нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, Съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна.“
Вреди44. Жалбоподателката претендира 10 000 евро (EUR) за неимуществените вреди, които смята, че е претърпяла, както и 7,50 евро (EUR) за имуществените вреди, съответстващи на съдебните такси, платени в рамките на гражданското производство за вреди.
45. Правителството оспорва тези претенции.
46. Съдът присъжда 3 600 евро (EUR) за неимуществени вреди, както и 7,50 евро (EUR) за имуществени вреди, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тези суми
Разходи и разноски47. Жалбоподателката претендира 940 евро (EUR) за разходи и разноски, направени в производството пред националните съдилища, и 3 678,37 евро (EUR) за тези, направени в производството пред Съда, включително разходи за представителство, превод и пощенски разходи. Освен това тя иска присъдената от Съда сума да бъде изплатена директно по банковата сметка на нейния представител.
48. Правителството счита, че тези претенции са прекомерни.
49. Съгласно съдебната практика на Съда един жалбоподател може да получи възстановяване на направените от него разходи и разноски само до степента, в която се установи тяхната действителност, необходимост и разумен характер на ставките за плащане. По настоящото дело, като взе под внимание документите, с които разполага, и горепосочените критерии, Съдът намира за разумно да присъди на жалбоподателката 2 500 евро (EUR) общо за разходите и разноските в националното производство, както и за производството пред него, плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тези суми за сметка на жалбоподателката, които да се преведат директно по банковата сметка на нейния представител.
С ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ
С шест гласа „за“ и един „против“ присъединява към съществото на жалбата първата и втората част на възражението на Правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита и ги отхвърля;Обявява с мнозинство жалбата за допустима;Приема с шест срещу един глас, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;Приема с шест срещу един глас,a) че в рамките на три месеца от деня, в който съдебното решение стане окончателно в съответствие с член 44, §2 от Конвенцията, държавата ответник трябва да изплати следните суми, конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, валиден към датата на плащането:
7,50 EUR (седем евро и петдесет цента), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума, за имуществени вреди;3 600 EUR (три хиляди и шестстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума, за неимуществени вреди;2 500 EUR (две хиляди и петстотин евро), плюс всякакви данъци, които биха могли да се начислят върху тази сума за сметка на жалбоподателката, за разходи и разноски, които да се преведат директно по банковата сметка на нейния представител;b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
Отхвърля единодушно иска за справедливо обезщетение в останалата част.Изготвено на френски език и оповестено писмено на 7 февруари 2023 г. в съответствие с член 77, параграфи 2 и 3 от Правилата на Съда.
Милан Блашко Пере Пастор Виланова
Секретар Председател
В съответствие с член 45 § ал. 2 от Конвенцията и член 74 § 2 от Правилника на Съда към настоящото решение е приложено особеното мнение на съдия Роосма.
П.П.В.
М.Б.
ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ РООСМА
(Превод)
1. С цялото ми уважение не споделям заключението на мнозинството, че възможността жалбоподателката да предяви граждански иск за обезщетение след постановяване на оправдателната присъда е без значение и че е налице нарушение на чл. 6 § 1 от Конвенцията поради липса на достъп до съд за жалбоподателката.
2. Изглежда, че Филева срещу България (№ 3503/06, 3 април 2012 г.), цитирано подробно в настоящото решение, е едно от малкото предишни подобни дела. Това обаче е особено дело: в него според жалбоподателката прокуратурата е възобновила наказателното производство като отмъщение за това, че е предявила граждански иск за незаконосъобразно наказателно преследване, след като наказателното производство е било прекратено на първия етап. Въпреки че Съдът не може да спекулира по този въпрос, аргументът, който жалбоподателката изтъква, заслужава внимание. Освен това решението по делото Филева се позовава и на признанието на главния прокурор, че правната уредба оставя възможност за злоупотреба с процеса.
3. Що се отнася до настоящия случай, не намирам за особено убедителна критиката на мнозинството към мотивите на решението от 12 февруари 2015 г., с което окръжният прокурор отменя решението от 27 май 2014 г., с което районният прокурор прекратява наказателното производство. Решението от 27 май 2014 г. не е първото решение на прокурор по това дело и трябва да се разглежда в неговия контекст. Този контекст се състои в това, че още на 29 ноември 2012 г. и на 2 октомври 2013 г. районният прокурор е прекратил наказателното производство - не поради липса на доказателства, а с мотива, че стойността на въпросните вещи не надвишава размера на две минимални работни заплати. На 12 декември 2013 г. окръжният съд отменя постановлението на прокурора - отново не поради липса на доказателства, а с мотива, че може да е налице продължаващо престъпление, което изключва заместването на наказателната отговорност с административна. Това решение е потвърдено от по-горна инстанция. Така нито едно от решенията, взети от прокурори или съдилища преди 27 май 2014 г., не поставя под съмнение евентуалната липса на доказателства. Едва на последната дата един районен прокурор, очевидно вместо да направи анализ на продължаващия характер на престъплението, който съдилищата са му указали да извърши, е заключил, че не са налице достатъчно доказателства за извършването на твърдяната кражба. В решението си от 12 февруари 2015 г. - силно критикувано от мнозинството - окръжният прокурор не се съгласява и следва мотивите на предишните прокурори и съдилища. В крайна сметка районният съд в действителност оправдава жалбоподателя поради липса на доказателства.
4. Повторих фактите по делото, за да стане ясно, че единствено решението на районния прокурор от 27 май 2014 г. и оправдателната присъда се основават на липса на доказателства. В две решения на прокурора (от 29 ноември 2012 г. и от 2 октомври 2013 г.), в две съдебни решения (едното постановено на 12 декември 2013 г., а другото впоследствие от по-горна инстанция) и в критикуваното решение, постановено от прокурора на 12 февруари 2015 г., очевидно не е констатирана липса на доказателства. Вярно е, че накрая първоинстанционният съд оправдава жалбоподателката. Но това е установено впоследствие. Въз основа на доказателствата, с които разполагам, ми е трудно да дам по-голяма тежест на едно прокурорско решение отколкото на друго. А според установената практика на Съда преценката на доказателствата е преди всичко задача на националните органи, в частност на съдилищата.
5. Не намирам за убедително и отхвърлянето от страна на мнозинството на аргумента на Правителството, че жалбоподателката е имала възможност да претендира за обезщетение чрез нов иск след оправдателната присъда. Съдът отхвърля този аргумент, като посочва единствено, че според него не е релевантен (вж. §§ 39 и 40 от решението).
6. Накрая, но не на последно място, основното ми затруднение е свързано с връзката между наказателното производство и гражданското производство, в което се претендира обезщетение за вреди, причинени от наказателното производство. Според мен гражданското производство - поне при обстоятелства като тези по настоящото дело - очевидно има спомагателен характер и не може да се произнася по съдържанието на решенията, взети в рамките на наказателното производство. С други думи, наказателното производство - или конкретните мерки, предприети в хода му - трябва да се преценява от гледна точка на последиците от тези мерки за засегнатите лица, независимо дали от гледна точка на наказателноправните аспекти на член 6 § 1, на член 5, на член 8 или на член 18. Въпреки това според мен е твърде далеч да се преценява законосъобразността или основателността на мерките, взети в наказателното производство, от гледна точка на правото на достъп до съд в допълнителното гражданско производство и да се констатира, че не е налице достъп до съд с мотива, че - съвсем обичайните - мерки, предприети в наказателното производство, са премахнали материалноправните основания на иска за обезщетение. Разделянето от този вид е било особено парадоксално по делото Филева, където, както и в настоящото дело, е установено нарушение на член 6 § 1 в неговия граждански аспект (достъп до съд), докато жалбата, основана на самото наказателно производство, е приета за недопустима поради явна неоснователност.
7. Разбира се, принципно е възможно отказът на съдебните органи да разгледат иск за обезщетение за вреди, причинени в рамките на наказателно производство, да повдигне въпрос за достъпа до съд по гражданско дело, по което се иска такова обезщетение. За тази цел обаче са необходими материалноправни основания - предимно от вътрешното право - за да се претендира такова обезщетение. В настоящия случай жалбоподателката е имала достъп до граждански съд, който се е произнесъл по същество и е отхвърлил нейните претенции, като е приел, че не са налице материалноправни основания за присъждане на обезщетение. Член 6 § 1 по никакъв начин не гарантира, че гражданските „права и задължения“ ще имат някакво конкретно съдържание в материалното право на договарящите държави: Тълкувайки член 6 § 1, Съдът не може да създава материално право, което няма правно основание в съответната държава (виж Grzęda срещу Полша [Голяма Камара], № 43572/18, § 258, 15 март 2022 г.). Освен това, както твърди Правителството, жалбоподателката е можела да претендира за обезщетение на друго материално основание, а именно на основание, че е била оправдана. Следва също така да се подчертае, че жалбоподателката е могла да поиска и е получила обезщетение за прекомерната продължителност на наказателното производство (вж. параграф 13 от решението).
8. В по-общ план може да е налице голямо разнообразие от обстоятелства, при които други действия на ответника в гражданското производство (независимо дали става дума за държавата или за физическо лице) не позволяват да се уважат искове въз основа на първоначално посоченото от ищеца основание. Това не означава, че не е имало достъп до съд, нито че съображенията за достъп до съд по гражданско дело за обезщетение трябва да изключват всяко възможно по-нататъшно развитие на наказателното или административното производство, което го е породило.
9. В обобщение, жалбоподателката е разполагала с различни средства за защита, за да потърси обезщетение за вредите, причинени ѝ от наказателното производство. Фактът, че материалноправните основания за търсене на обезщетение на определено основание са отпаднали към момента на образуване на гражданското производство, не я лишава от достъп до съд. Следователно не е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.