© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
МИЛЕН КОСТОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 40026/07 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
3 септември 2013 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
03/12/2013 г.
Това решение е окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Милен Костов срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение в състав:
Инета Цимеле (Ineta Ziemele), председател,
Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Здравка Калайджиева,
Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 9 юли 2013 г.,
се произнесоха със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 40026/07 г.) срещу Република България, подадена на 20 август 2007 г. пред Съда, на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския и гръцки гражданин г-н Милен Димитров Костов (“жалбоподателя”).
2. Жалбоподателя е представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева – адвокати, практикуващи в град Пловдив. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Димова от Министерството на правосъдието.
3. На 11 май 2011 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството. На 17 май 2011 г. гръцкото правителство е информирано за правото му да встъпи в производството в съответствие с чл. 36, ал. 1 от Конвенцията и чл. 44, ал. 1 от Правилника на Съда. То избира да не се възползва от това право.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателят е роден през 1966 г. и живее в град Варна.
5. На 30 септември 2005 г., позовавайки се на чл. 76, т. 2 от Закона за българските документи за самоличност от 1998 г., Областна дирекция на полицията Варна (ВОДП) издава заповед, с която отказва да издаде международен паспорт на жалбоподателя и разпорежда отнемане на съществуващия му паспорт. Заповедта е издадена на основание, че жалбоподателят е осъден и законовият срок за реабилитация все още не е изтекъл.
6. По времето, когато е издадена заповедта, жалбоподателят очевидно живее в Германия. Той пътува до България в началото на април 2006 г., за да поднови документите си за самоличност. Когато подава заявление за нови документи на 25 април 2006 г., властите го уведомяват за заповедта от 30 септември 2005 г. и отказват да му издадат нов паспорт.
7. Жалбоподателят обжалва заповедта, като твърди, че тя не съдържа никакви причини като основание за налагане на забраната.
8. С решение от 2 август 2006 г. Варненският окръжен съд отменя заповедта и връща делото на ВОДП. Съдът установява, че жалбоподателят е освободен през ноември 2003 г., след като е излежал присъда от две години лишаване от свобода. След това съдът отбелязва, че уместността на наложената административна мярка не подлежи на съдебен контрол. Въпреки това съдът намира, че заповедта има недостатъци, тъй като не са разгледани съответните обстоятелства. По-специално ВОДП не е коментирала многобройните пътувания на жалбоподателя от и до България след освобождаването му, гръцкото му гражданство и негово разрешение за постоянно пребиваване и адрес в Германия. Всички тези фактори са могли да послужат срещу налагането на забраната. Варненският окръжен съд заключава, че заповедта не е достатъчно мотивирана.
9. След обжалване, с окончателно решение от 22 февруари 2007 г. Върховният административен съд („ВАС”) отменя решението на първоинстанционния съд и потвърждава заповедта. ВАС приема, че заповедта е мотивирана, доколкото тя се позовава на законовите разпоредби, на основание на които е издадена. Той също така приема, че индивидуалното положение на жалбоподателя не е трябвало да бъде разгледано от по-долната инстанция, тъй като правото на преценка на ВОДП при издаване на заповедта не подлежи на съдебен контрол.
10. На 2 май 2007 г. жалбоподателят иска вдигане на забраната за пътуване, защото е реабилитиран. ВОДП вдига забраната със заповед от 11 май 2007 г. на основание на реабилитацията на жалбоподателя.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
11. Приложимото вътрешно законодателство относно забрана за пътуване на осъдени лица в очакване на тяхната реабилитация е посочено в решението на Съда по делото Налбантски срещу България (№ 30943/04, §§ 25 – 29, 10 февруари 2011 г.).
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
12. Жалбоподателят се оплаква, че ограничаването на свободата му да напуска България от 30 септември 2005 г. не е необходимо и пропорционално и е в нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията.
Приложимата част на чл. 2 от Протокол № 4 гласи, както следва:
„... 2. Βсеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята.
3. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. ...”
A. Допустимост
13. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията. Освен това той отбелязва, че то не е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
1. Становищата на страните
14. Според правителството забраната за пътуване е наложена въз основа на задълбочена оценка на всички относими фактори, а именно присъдата на жалбоподателя и липсата на реабилитация. Забраната е издадена от компетентните органи и в съответствие със закона, както и за целите на националната сигурност, защитата на правата на другите и за предотвратяване на престъпления. Като се има предвид, че жалбоподателят е осъден и не е реабилитиран, забраната е пропорционална и обоснована. На последно място, ефектът на забраната спрямо жалбоподателя продължава само малко повече от една година: между 25 април 2006 г., когато забраната му е връчена, и на 11 май 2007 г., когато тя е вдигната.
15. Жалбоподателят поддържа твърдението си. По-специално той посочва, че в производството по съдебно обжалване, в което той оспорва забраната, националните съдилища не са направили преглед на оценката на полицията за това дали е необходимо да му се забрани да напуска страната.
2. Преценката на Съда
16. Съдът намира, че настоящото дело се отнася до забраната за пътуване, наложена на осъден и все още нереабилитиран престъпник. Съдът също така отбелязва, че страните не оспорват, че жалбоподателят не е могъл да напусне страната в резултат на забраната. Делото е почти идентично с Налбантски (цитирано по-горе), както и с по-скорошните дела Саркизов и други срещу България (№ 37981/06 и др., §§ 66 – 70, 17 април 2012 г.) и Димитър Иванов срещу България [Комитет], № 19418/07, §§ 36 – 38, 14 февруари 2012 г.), във всички от които Съдът е установил нарушения на чл. 2 от Протокол № 4.
17. В настоящия случай, както и в тези, посочени по-горе, при вземането на решение за налагане на забрана за пътуване властите се позовават само на осъждането на жалбоподателя и неговата липса на реабилитация. В същото време те не вземат предвид индивидуалното му положение или не правят оценка на пропорционалността на мярката (вж. Налбантски, цитирано по-горе, § 66). Това положение не може да бъде поправено чрез производството по съдебно обжалване. Причината за това е констатацията на съдилищата, че те не биха могли да преразгледат начина, по който полицейските органи са упражнили правото си на преценка при оценяване на необходимостта от налагане на забраната (вж. параграф 9 по-горе). Такъв ригиден и автоматичен подход не може да е в съответствие със задължението, наложено от чл. 2 от Протокол № 4, да се гарантира, че всяка намеса в правото на дадено лице да напусне страната си – от самото начало и през цялата си продължителност – е оправдана и пропорционална с оглед на обстоятелствата (вж. Налбантски, Саркизов и други и Димитър Иванов, всички цитирани по-горе).
Ето защо е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 от Конвенцията.
II. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 13 ВЪВ ВРЪЗКА С ЧЛ. 2 ОТ ПРОТОКОЛ № 4 КЪМ КОНВЕНЦИЯТА
18. Жалбоподателят се оплаква, че той не е разполагал с ефикасно вътрешноправно средство за защита във връзка с оплакването си по чл. 2 от Протокол № 4. Той се позовава на чл. 13 от Конвенцията.
Член 13 от Конвенцията предвижда:
„Βсеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции.”
19. Правителството не представя становище.
20. Съдът отбелязва, че когато има защитимо твърдение, че акт на властите може да нарушава правото на дадено лице да напусне страната си, гарантирано от чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията, чл. 13 от Конвенцията изисква националната правна система да предоставя на съответното лице ефективна възможност за обжалване на оспорваната мярка и за разглеждане на съответните въпроси с достатъчно процедурни гаранции и задълбоченост от подходящ национален форум, който предлага достатъчни гаранции за независимост и безпристрастност (вж., mutatis mutandis, Aл-Нашиф срещу България (Al-Nashif v. Bulgaria), № 50963/99, § 133, 20 юни 2002 г.; Рийнер срещу България (Riener v. Bulgaria), № 46343/99, § 138, 23 май 2006 г.).
21. Няма съмнение, че оплакването на жалбоподателя по чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията по отношение на забраната му да напуска България е защитимо. Следователно той има право на ефективна процедура за обжалване в българското законодателство.
22. Българското законодателство предвижда възможност за съдебно обжалване на заповед за налагане на забрана за напускане на страната. Жалбите на жалбоподателя срещу забраната за пътуване са разгледани от съдилищата, които са постановили мотивирани решения.
23. Въпреки това в своя анализ ВАС е загрижен само за формалната законосъобразност на забраната. След като се уверява, че жалбоподателят наистина е осъждан и не е реабилитиран, ВАС автоматично потвърждава забраната за пътуване, отменяйки констатацията на първоинстанционния съд, че забраната не е достатъчно мотивирана. Въпроси, като например многобройните пътувания на жалбоподателя от и до България след освобождаването му, гръцкото му гражданство, разрешението му за постоянно пребиваване и адрес в Германия, не са взети под внимание. Правото на жалбоподателя на зачитане на личния и семейния му живот също е счетено за неотносимо и не е направен опит да се оцени дали ограничението жалбоподателят да напуска страната е пропорционална мярка, а именно дали то постига справедлив баланс между обществения интерес и правата на жалбоподателя (вж. параграф 9 по-горе).
24. Съдът вече е постановил, че процедурата по подаване на жалби съгласно вътрешното право не може да се счита за ефективна по смисъла на чл. 13 от Конвенцията, освен ако не дава възможност да се разгледа същността на „защитимо оплакване” по Конвенцията и да се предостави подходящо обезщетение. Като дава директен израз на задължението на държавите да защитават правата на човека на първо място в рамките на своята правна система, чл. 13 създава допълнителна гаранция за лицата, че те ефективно ще могат да упражняват тези свои права (вж. Кудла срещу Полша (Kudła v. Poland) [ГК], № 30210/96, ЕСПЧ 2000-XI, § 152; Т. П. и К. М. срещу Обединеното кралство (T.P. and K.M. v. the United Kingdom) [ГК], № 28945/95, ЕСПЧ 2001-V, § 107; Рийнер, цитирано по-горе).
25. Ограниченият обхват на разглеждането на делото на жалбоподателя, резултат от прилагането от страна на ВАС на българското законодателство към момента на събитията, не отговаря на изискванията на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 2 от Протокол № 4. Жалбоподателят не разполага с други ефикасни правни средства за защита съгласно българското законодателство.
От това следва, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 2 от Протокол № 4.
III. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
26. Жалбоподателят се оплаква, че му е отказан достъп до съд, тъй като ВАС отказва да разгледа пропорционалността на наложеното му ограничение за пътуване. Той се позовава на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.
27. Съдът отбелязва, че това оплакване е свързано с разгледаните по-горе и следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
28. Като взе предвид своите констатации, свързани с чл. 2 от Протокол № 4 и чл. 13 от Конвенцията (вж. параграфи 17 и 25 по-горе), Съдът счита, че при обстоятелствата на настоящото дело не възниква отделен въпрос за разглеждане по чл. 6, ал. 1.
IV. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
29. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
30. Жалбоподателят претендира 15 000 евро (EUR) обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от нарушението на чл. 2 от Протокол № 4, а също така и 5 000 евро обезщетение за неимуществени вреди в резултат на нарушението на чл. 13.
31. Правителството оспорва тези искове като неоснователни, недоказани и прекомерни.
32. Съдът счита, че жалбоподателят сигурно е претърпял неимуществени вреди, които са резултат от нарушенията на Конвенцията по неговото дело. Като взе предвид конкретните обстоятелства и обезщетенията, присъдени по подобни дела, и произнасяйки се по справедливост, както се изисква съгласно чл. 41, Съдът присъжда на жалбоподателя 2 000 евро обезщетение за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума.
Б. Разноски
33. Жалбоподателят също така претендира 1 995 евро за юридическата работа, извършена от неговите процесуални представители в хода на производството пред Съда, както и 185,65 евро за други разноски, като например пощенски и канцеларски разходи. Той иска 511,29 евро от адвокатския хонорар да се платят на него, а останалите 1 483,71 евро – на неговите процесуални представители, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева. Той иска 39 евро от другите разходи да се платят директно на неговите адвокати, посочени по-горе, а 146,65 евро да бъдат платени по банковата сметка на „Адвокатска кантора Екимджиев, Бончева и Черничерска” за предоставените преводачески услуги. Представя договор за процесуално представителство, почасова справка за отработено време и договор за преводачески услуги.
34. Правителството оспорва часовата ставка, начислявана от адвокатите на жалбоподателя. То също така заявява, че искането за пощенски и преводачески разходи следва да бъде уважено само доколкото е подкрепено с документи.
35. Според практиката на Съда разноски съгласно чл. 41 не се присъждат, освен ако не се установи, че те са били действително и по необходимост направени и са в разумен размер. В конкретния случай, като взе предвид документите, с които разполага, както и гореспоменатите критерии, Съдът счита за уместно да присъди сумата от 1 000 евро по отношение на направените от жалбоподателя разноски за адвокатски хонорар, платима както следва: 511,29 евро на жалбоподателя и 488,71 евро на процесуалните му представители, г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева. По отношение на другите разходи, като взе предвид документите, с които разполага, Съдът счита за уместно да присъди на жалбоподателя сумата от 146,65 евро по този иск, платими по банковата сметка на „Адвокатска кантора Екимджиев, Бончева и Черничерска”. Към тези суми следва да се добавят всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя.
В. Лихва за забава
36. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата за допустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 2 от Протокол № 4 към Конвенцията;
3. Постановява, че е налице нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 2 от Протокол № 4;
4. Постановява, че не възниква отделен въпрос за разглеждане по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;
5. Постановява
(a) ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение в съответствие с чл. 44, ал. 2 от Конвенцията долупосочените суми в левова равностойност към датата на плащането:
(i) EUR 2 000 (две хиляди евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими върху тази сума;
(ii) EUR 1 146,65 (хиляда сто четиридесет и шест евро и шестдесет и пет евроцента) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателя върху тази сума, платими както следва: EUR 511,29 (петстотин и единадесет евро и двадесет и девет евроцента) – на жалбоподателя; EUR 488,71 (четиристотин осемдесет и осем евро и седемдесет и един евроцента) – на процесуалните му представители г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева; и EUR 146,65 (сто четиридесет и шест евро и шестдесет и пет евроцента) – по банковата сметка на „Адвокатска кантора Екимджиев, Бончева и Черничерска”;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 3 септември 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Франсоаз Елен-ПасоИнета Цимеле
Секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy