© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ЗА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО М.Н. СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 3832/06)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
27 ноември 2012 г.
ОКОНЧАТЕЛНО
27/02/2013
На основание член 44 § 2 от Конвенцията настоящото решение е окончателно. То може да бъде предмет на редакционни промени.
По дело М.Н. срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ в състав, състоящ се от:
Инета Зимеле (Ineta Ziemele), председател,
Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Леди Бианку (Ledi Bianku),
Здравка Калайджиева,
Винсент А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano), съдии,
и Лорънс Ърли, секретар на Отделението,
След обсъждане в закрито заседание на 6 ноември 2012 г.,
Постановява следното решение, взето на посочената дата:
ПО ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 3832/06) срещу Република България, подадена в Съда на 12 януари 2006 г. на основание чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) от българската гражданка г-жа М.Н. („жалбоподателката“). Председателят на отделението уважи молбата на жалбоподателката да не се разкрива самоличността й (член 47 § 3 от Правилника на Съда).
2. Жалбоподателката се представлява от г-жа С. Стефанова и г-н M. Екимджиев, адвокати в Пловдив. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своя агент, г-жа M. Димова, подпомагана от г-жа В. Христова, експерт, от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателката твърди по-специално, че е налице нарушение на членове 3, 8 и 13 от Конвенцията в резултат на неефективност на наказателното производство за изнасилване, образувано в резултат на нейна жалба.
4. На 25 февруари 2010 г. председателят на бившето Пето отделение реши да съобщи на Правителството оплакванията, формулирани на основание на членове 3 и 8. В съответствие с член 29 § 1 от Конвенцията е решено жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост.
5. На 1 февруари 2011 г. Съдът промени състава на своите отделения. Делото беше разпределено на преобразуваното по този начин Четвърто отделение.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
6. Жалбоподателката е родена през 1980 г. и живее в Карлово.
7. На 4 октомври 1994 г., по това време 14-годишна, тя е изнасилена от четирима души. Жалбоподателката, придружена от родителите си, подава жалба в РПУ Карлово в следващите часове. Тя описва нападателите си и посочва собствените имена на трима от тях.
8. На 5 октомври 1994 г. тя е прегледана от съдебен лекар. В доклада на лекаря се констатират множество отоци и синини по главата, гърба и бедрата, охлузвания по лигавицата на влагалището и разкъсване на химена.
9. Същия ден Д.Т., Й.М. и Д.К. са привлечени като обвиняеми за изнасилване и разпитани. И тримата признават фактите за извършените изнасилване и насилствени действия срещу жалбоподателката. Те съобщават името на четвъртия насилник.
10. Жалбоподателката прави два опита за самоубийство в следващите дни. На 7 октомври 1994 г. и на 1 ноември 1994 г. тя е прегледана от специалист психиатър.
11. Никакво друго следствено действие не е извършено между 5 октомври 1994 и 19 октомври 2004 г., дата, на която тримата привлечени като обвиняеми са отново разпитани. Те се отказват от показанията си и отричат участието си в изнасилването.
12. Жалбоподателката и свидетели са разпитани през следващите дни и месеци. През октомври 2005 г. е разпоредена психиатрична експертиза на жалбоподателката.
13. През януари 2006 г. адвокатката на жалбоподателката се оплаква пред прокуратурата от продължителността на следствието и обръща внимание на риска от прекратяване на наказателното преследване поради давност. С постановление от 6 април 2006 г. районният прокурор на Карлово се произнася за частично прекратяване поради липса на престъпление по отношение на Й.М. и Д.Т. Той констатира, че между 5 октомври 1994 и 19 октомври 2004 г. не е извършено нито едно следствено действие и че вследствие на това десетгодишният давностен срок, приложим поради непълнолетието на заинтересуваните лица към момента на извършване на деянието, е достигнат.
14. С обвинителен акт от 28 април 2006 г. районният прокурор предава Д.К. на съд за групово изнасилване на непълнолетна, довело до телесна повреда и последвано от опит за самоубийство, тежко квалифицирано престъпление по член 152 от Наказателния кодекс.
15. На първото съдебно заседание пред районния съд, проведено на 30 май 2006 г., жалбоподателката се конституира като частен обвинител и като граждански ищец. Тя завежда граждански иск за обезщетение за претърпени имуществени и неимуществени вреди в размер на 52 500 български лева (BGN).
16. С решение от 1 ноември 2006 г. съдът обявява Д.К. за виновен за деянието, в което се обвинява, и го осъжда на пет години лишаване от свобода. Съдът удовлетворява искането за обезщетение в размер на 20 024 BGN, плюс законната лихва, считано от извършването на деянието. В същото време съдът установява, че насилниците са били четирима, но четвъртият не е бил разкрит по време на производството и не се споменава в обвинителния акт.
17. Обвиняемият, както и прокурорът, обжалват.
18. С решение от 4 май 2007 г. Пловдивският окръжен съд потвърждава констатацията за виновност и наложеното наказание. Съдът приема, в частност, че с оглед тежестта на деянието една по-тежка присъда би била по-справедлива, но че семейното положение на обвиняемия и прекомерно дългото разследване налагат тя да бъде намалена. Що се отнася до продължителността на производството, съдът констатира, че предварителното следствие се е проточило поради неизяснени причини и че прокуратурата не е упражнила никакъв надзор над провеждането му; това е довело до прекратяване по давност по отношение на двама от подведените под отговорност, до невъзможност за разкриване на четвъртия виновен и до трудности в представянето на доказателства.
19. Що се отнася до гражданския иск, съдът удовлетворява апелативната жалба на обвиняемия на основание исковата давност за деликтна отговорност и отхвърля иска на жалбоподателката. Съдът констатира, че петгодишният давностен срок е започнал да тече от извършването на деянието и че не е бил прекъсван, доколкото до 30 май 2006 г. жалбоподателката не е подала иск за обезщетение нито в рамките на образуваното наказателно производство, нито пред гражданските съдилища.
20. Д.К. завежда иск за подновяване на разследването на основание сериозни процесуални нередности и такива, свързани с прилагането на закона, на основание член 420 от новия Гражданскопроцесуален кодекс. Искът е отхвърлен от Върховния касационен съд на 20 юли 2007 г.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО И ПРАКТИКА
A. Наказателен кодекс
21. Член 152, алинея 1 от Наказателния кодекс определя по следния начин изнасилването:
„Който се съвъкупи с лице от женски пол:
1. лишено от възможност за самоотбрана, и то без негово съгласие;
2. като го принуди към това със сила или заплашване;
3. като го приведе в безпомощно състояние.“
22. Съгласно член 152, алинеи 2 и 3 от този кодекс, съставляват отегчаващи обстоятелства, наред с други: непълнолетието на жертвата (под осемнадесет години), груповото извършване на акта, настъпването на средно тежки телесни повреди, както и направен опит за самоубийство от жертвата вследствие на насилието.
A. Предявяване на граждански иск
23. Съгласно член 60, алинея 1 от Наказателнопроцесуалния кодекс (НПК) от 1974 г. (отменен след влизането в сила на новия кодекс на 29 април 2006 г.) жертвата на престъпление е имала право да предяви иск за обезщетение за вредата, претърпяна в резултат на престъплението, като се конституира граждански ищец по наказателното производство. Към времето на извършеното в случая деяние граждански иск е можел да бъде предявен още във фазата на предварителното следствие.
24. Жертвата е можела и директно да внесе пред граждански съд иска си за обезщетение. В този случай, като се има предвид – що се отнася до извършването на деянието и виновността на подсъдимия, – че гражданските съдилища са били обвързани със заключенията, съдържащи се в окончателната присъда, произнесена от наказателния съд (член 372, алинея 2 от НПК, член 222 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК) от 1952 г.), гражданското производство обикновено е било спирано (член 182, алинея 1 от НПК). При сезиране на граждански съд заинтересуваният вече не е можел да се конституира граждански ищец по наказателното производство (член 60, алинея 2 от НПК).
Б. Давност на гражданския иск
25. Съгласно член 110 от Закона за задълженията и договорите искът за деликтна отговорност има петгодишна давност. Срокът започва да тече от настъпването на вредата или от разкриването на виновника (член 114, алинея 3).
26. Съгласно член 115 (ж) от Закона давностният срок спира да тече докато тече „съдебен процес относно вземането“. Но практиката на Върховния касационен съд е разнородна що се отнася до прилагането на въпросната норма в случаите, когато деликтното деяние съставлява престъпление. В някои от решенията е възприето, че единствено завеждането на граждански иск в рамките на наказателното производство или пред граждански съд спира хода на давностния срок (Pеш. № 541 от 28.10.2002 по н.д. 420/2002, I н.о. ; Pеш. № 635 от 3.06.2003 по н.д. 536/2002, III н.о.); в други се приема, че срокът спира да тече с образуването на наказателно производство срещу виновното лице, дори и без конституирането на граждански ищец (Pеш. № 456 от 18.05.2000 г. по н.д. № 435/1999 г., ВКС, І н.о.).
27. Поради съществуването на тази противоречива съдебна практика през 2005 г. Върховният касационен съд е бил сезиран с искане за тълкуване на въпросната разпоредба. В тълкувателното си решение от 5 април 2006 г., имащо задължителна сила за съдилищата от по-долна инстанция, Общото събрание на гражданска и търговска колегии на Върховния касационен съд приема, че понятието „съдебен процес относно вземането“ предполага, че е предявен граждански иск или пред граждански съд, или в рамките на наказателното производство (Tълк. реш. № 5 от 05.04.2006 по т.д. 5/2005, ОСГТК на ВКС, бюл. 2005, кн. 9).
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
I. ОТНОСНО ТВЪРДЯНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕНОВЕ 3, 8 и 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
28. Жалбоподателката се оплаква от неефективния характер на проведеното разследване за изнасилването, на което е била жертва, и твърди, че не е разполагала с ефективно средство за защита на правата си. Тя цитира членове 3, 8 и 13 от Конвенцията, гласящи в частта си, отнасяща се към дадения случай, както следва:
Член 3
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание“.
Член 8 § 1
„Всеки има право на неприкосновеност на личния (...) живот (...)“.
Член 13
„Всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в (...) Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действуващи при упражняване на служебни функции.“
29. Правителството се противопоставя на тази теза.
A. Допустимост
30. Съдът констатира, че тази част от жалбата явно не е неоснователна по смисъла на член 35 § 3 (a) от Конвенцията. Същевременно Съдът отбелязва, че няма никакво основание за недопустимост. Следователно е редно жалбата да се обяви за допустима.
Б. По същество
1. Аргументи на страните
31. Жалбоподателката твърди, че властите не са изпълнили позитивното си задължение да осигурят адекватна защита на гражданите срещу посегателства спрямо физическата неприкосновеност и достойнството.
32. Съдът критикува, в частност, продължителността на предварителното следствие и пасивността на разследващите органи, довели до изтичане на давностния срок по наказателното производство срещу двамата обвиняеми и, що се отнася до Д.К., до произнасянето на минимална присъда. И накрая, Съдът добавя, че властите не са направили всичко онова, което е било в правомощията им, за да разкрият четвъртия извършител на изнасилването, макар че тримата други са го били идентифицирали още в началото на разследването и че не е било трудно той да бъде открит в малкия град, в който е живеел.
33. Правителството поддържа тезата, че разследването, образувано въз основа на жалбата на жалбоподателката, е било задълбочено и ефективно и че е довело до осъдителна присъда в съответствие с приложимото наказателно право. То приема, че срокът, през който предварителното следствие не е провело нито едно следствено действие, е бил прекалено дълъг. Въпреки това правителството счита, че производството не е пострадало в съдебната си фаза от забавянето. И действително, три инстанции са разгледали делото в рамките на около година и шест месеца.
2. Преценката на Съда
34. Съдът счита, че изнасилването и насилствените действия, на които е станала жертва жалбоподателката, още когато е била непълнолетна, влизат в приложното поле на член 3 и член 8 от Конвенцията (М.Ч. срещу България (M.C. c. Bulgarie), № 39272/98, § 148, ЕСПЧ 2003‑XII).
35. Съдът припомня, че по принцип действия, които противоречат на член 3, ангажират отговорността на държавата само ако са извършени от служители на последната. Въпреки това Съдът припомня, че във връзка с член 3 задължението, наложено от член 1 от Конвенцията на Високодоговарящите се страни, а именно да гарантират на всяко лице под тяхна юрисдикция провъзгласените от Конвенцията права и свободи, изисква от тях да вземат мерки, способни да предотвратят подлагането на тези лица на малтретиране, дори и когато последното е дело на граждани (А. срещу Обединеното кралство (A. c. Royaume‑Uni), 23 септември 1998 г., § 22, Сборник с решения 1998‑VI, З. и други срещу Обединеното кралство (Z. и autres c. Royaume-Uni) [ГК], № 29392/95, §§ 73‑75, ЕСПЧ 2001‑V, Е. и други срещу обединеното кралство (E. и autres c. Royaume-Uni), № 33218/96, § 88, 26 ноември 2002 г., и М.Ч. срещу България, горецитирано, § 149).
36. Тази защита налага, в частност, създаването на законодателна уредба, която да позволи гражданите да бъдат в достатъчна степен защитени от третиране, противоречащо на член 3 (А. срещу Обединеното кралство, цитирано по-горе, § 24, М.Ч. срещу България, горецитирано, § 153).
37. Що се отнася до законодателната уредба за приемане, Съдът вече е имал случай да отбележи, че позитивните задължения, обвързващи държавите, налагат на последните – по отношение на някои особено тежки деяния, извършени от граждани – приемането на разпоредби в наказателната област и тяхното ефективно прилагане на практика (вж. по-точно, във връзка с насилствени сексуални действия, М.Ч. срещу България, горецитирано, §§ 151-153, и Шула срещу Обединеното кралство (Szula c. Royaume-Uni) (реш.), № 18727/06, 4 януари 2007).
38. Наред с това член 3 налага, самостоятелно или във връзка с член 13 от Конвенцията, задължението за националните власти да проведат ефективно официално разследване, когато едно лице твърди по приемлив начин, че е станало жертва на действия, противоречащи на член 3, били те и дело на граждани (М.Ч. срещу България, горецитирано, § 153, 97 членове на Конгрегация „Свидетели на Йехова“ от Глдани и 4 други срещу Грузия (97 membres de la Congrégation témoins de Jéhovah de Gldani и 4 autres c. Géorgie), № 71156/01, § 97, 3 май 2007, Николай Димитров срещу България (Nikolay Dimitrov c. Bulgarie), № 72663/01, § 68, 27 септември 2007 г., и Беганович срещу Хърватия (Beganović c. Croatie), № 46423/06, § 75, 25 юни 2009).
39. Задължението за провеждане на ефективно разследване е задължение за използване на определени способи, а не за постигане на определен резултат. Изискването за бързина и разумна експедитивност също се подразбира в този контекст. Властите следва да използват разумните способи, които имат на свое разположение, за да съберат доказателства във връзка с обстоятелствата, включително, наред с други, показания на свидетели, експертизи и, ако се налага, медицинска експертиза, която да даде пълна и точна представа за понесените наранявания (Бати и други срещу Турция (Bati и autres c. Turquie), № 33097/96 и № 57834/00, § 136, ЕСПЧ 2004‑IV (откъси), Шенич срещу Хърватия (Šecic c. Croatie), № 40116/02, § 54, 31 май 2007, Николай Димитров, горецитирано, § 69, Беганович, горецитирано, loc.cit.).
40. Наред с това произтичащото от член 8 позитивно задължение за държавата да защитава физическата неприкосновеност на дадено лице изисква, по отношение на такива тежки случаи като изнасилване, наличието на ефективни наказателни разпоредби и може да обхване следователно въпросите, отнасящи се до ефективността на наказателното разследване, чиято цел е прилагане на законовите разпоредби (М.Ч. срещу България, горецитирано, §§ 150, 152 и 153). Съдът, от друга страна, е имал възможността да разшири още повече обхвата на това позитивно задължение за държавата, като включи случаите на сексуални посегателства над непълнолетни, при които се оказва особено важно осъществяването на подходящи мерки за подкрепа на непълнолетните жертви на сексуална злоупотреба, улесняващи тяхното възстановяване и социална реинтеграция (вж. C.A.S. et C.S. c. Roumanie, № 26692/05, §§ 72, 82 и 83, 20 март 2012).
41. Като насочва вниманието си към настоящето дело, Съдът счита, че с оглед на особената тежест на твърдяното от жалбоподателката третиране, държавата е била длъжна да изпълни произтичащите от член 3 позитивни задължения и да приеме наказателни разпоредби, санкциониращи ефективно насилствените действия по делото (параграф 36 по-горе). Тя е трябвало също така да приложи тези разпоредби именно чрез провеждането на ефективно разследване при наличието на жалба, подкрепена с достатъчно доказателства и подадена по законосъобразния ред.
42. Съдът отбелязва, че българското право разглежда изнасилването като наказуемо деяние. Фактът, че изнасилването е било извършено над непълнолетно лице и/или в група и че е довело до среднотежки телесни повреди и опит за самоубийство, съставляват утежняващи обстоятелства (параграфи 21 и 22 по-горе). Ето защо вън от съмнение е, че българското наказателно право забранява деянието, за което съобщава жалбоподателката. И Съдът не може да упрекне българските власти в този случай в какъвто и да е пропуск в създаването на законова уредба за закрила.
43. Що се отнася до задължението за провеждане на ефективно разследване, Съдът констатира, че веднага след подаването на жалба от жалбоподателката и родителите й е било образувано разследване, били са привлечени като обвиняеми и разпитани трима предполагаеми виновници, били са направени експертизи. Следователно властите не са били пасивни на този етап от производството.
44. При все това Съдът отбелязва, че въпросните следствени действия са извършени в периода 5 октомври – 1 ноември 1994 г. и че разследването бързо е застинало в мъртва точка след началото си и е останало така чак до 19 октомври 2004 г., т.е. близо десет години (параграфи 5-11 по-горе). Това обстоятелство се потвърждава от констатациите на окръжния съд, който е отбелязал, че следствието се е проточило и че прокуратурата не е упражнила никакъв надзор над него (параграф 18 по-горе). Правителството признава и този пропуск (параграф 33 по-горе) и не дава обяснение за подобно бездействие, продължило близо десет години. И въпреки че следствените действия са били подновени в периода октомври 2004 – октомври 2005 г., и че, както подчертава Правителството, производството на три последователни съдебни инстанции е протекло без допълнително забавяне, десетгодишното протакане по време на предварителното следствие е несъвместимо с императивното изискване за бързина и разумна експедитивност (параграф 39 по-горе). Съдът счита, че проточването във времето компрометира неизбежно количеството и качеството на наличните доказателства, а показването на липса на експедитивност хвърля съмнение върху добросъветността на направените разследвания и удължава изпитанието, на което са подложени жертвите (вж., mutatis mutandis, Пол и Одри Едуардс срещу Обединеното кралство (Paul и Audrey Edwards c. Royaume-Uni), № 46477/99, § 86, ЕСПЧ 2002‑II).
45. От друга страна, макар и разследването да е било след това подновено и да е довело до осъдителна присъда на едно от виновните лица, самото подновяване е станало след десетгодишния период, причина за изтичането по давност на наказателната отговорност на другите двама предполагаеми извършители (параграф 11 по-горе).
46. Съдът припомня в това отношение, че макар и изискването за ефективност на разследването да не налага задължение за постигане на определен резултат, тъй като се предполага, че всяко наказателно производство следва да завършва с определена присъда, дори с налагането на определено наказание, вътрешните съдебни органи не трябва в никакъв случай да се оказват склонни да оставят безнаказани посегателствата срещу физическата и морална неприкосновеност на гражданите (Оккалъ срещу Турция (Okkalı c. Turquie), № 52067/99, § 65, ЕСПЧ 2006‑XII (откъси); Васил Петров срещу България (Vasil Petrov c. Bulgarie), № 57883/00, § 78, 31 юли 2008 г.). Съдът е счел също така, по едно дело, отнасящо се като това в случая до малтретиране от страна на граждани, че защитата срещу действия на изнасилване не може да бъде смятана за ефективна, когато наказателното производство е било прекратявано по давност в резултат на бездействието на компетентните органи на съответната държава (Беганович, горецитирано, § 86).
47. В конкретния случай двамата предполагаеми виновници са били привлечени като обвиняеми още в началото на разследването, но тяхното производство е приключено на 6 април 2006 г. на основание изтекла давност. Съдът установи, че следствените органи са показали необяснима пасивност, докато е текъл десегодишният давностен срок. Ето защо Съдът смята, че тази пасивност е довела до изтичане на давността по наказателното производство срещу двамата предполагаеми участници в изнасилването. Следователно властите не са изпълнили наведеното задължение да осигурят ефективна защита срещу насилствени актове (параграф 46 по-горе). В това отношение Съдът отбелязва, че от материалите по делото не става ясно дали жалбоподателката или родителите й са правили постъпки, за да се информират за хода на производството или за да се жалват от бездействието на властите по време на дългия десетгодишен период, през който не е имало развитие. Въпреки това, като има предвид сериозността на деянието, възрастта на жертвата и възможните психологически последици, включително явните опити за слагане край на живота, на Съда му е трудно да я упрекне, че тя не е търсела редовно информация от властите, още повече че е имало подадена от нея жалба и образувано наказателно производство.
48. Колкото до аргумента на жалбоподателката, че срещу четвъртото лице, участвало в изнасилването, не е било образувано досъдебно производство, Съдът отбелязва, че твърденията на жалбоподателката за четирима извършители на акта на насилие срещу нея са съвпадали с показанията на трите лица, привлечени като обвиняеми на 5 октомври 1994 г., които до едно посочват собственото име на четвъртия участник. Въпреки това нито един елемент от материалите по делото не показва, че са били предприети действия за издирване на въпросното лице – било то през октомври 1994 г., или след подновяването на разследването през 2004 г. Правителството не дава обяснения в тази връзка. Съдът констатира обаче, че две съдебни инстанции са установили, че насилственият акт наистина е бил дело на четирима, въпреки че в обвинителния акт не се споменава четвърто лице и че това е пропуск на предварителното следствие (параграфи 16 и 18 по-горе). При тези обстоятелства е видно, че разследването е било непълноценно и в това отношение, доколкото властите са пропуснали да извършат определени следствени действия, когато са разполагали с доказателства, насочващи към търсене на евентуална отговорност. Съдът припомня в това отношение, че отстраняването на явно налагаща се следа за разследване компрометира сериозно възможностите на наказателното производство да установи обстоятелствата по делото и да разкрие виновните лица (вж., mutatis mutandis, Колеви срещу България (Kolevi c. Bulgarie), № 1108/02, § 201, 5 ноември 2009).
49. Съдът счита, че пасивността на следствените органи през близо десетгодишния период, допринесла още повече за придобиване на право на давност от двамата предполагаеми виновници, както и неизвършването на някои необходими следствени действия са компрометирали задължителната за разследването ефективност.
50. Съдът заключава следователно, че в случая е налице нарушение на задълженията, произтичащи за държавата ответник от членове 3 и 8 от Конвенцията. Съдът счита, от друга страна, че никакъв друг въпрос не възниква от гледна точка на член 13 от Конвенцията във връзка с членове 3 и 8.
II. ОТНОСНО ОСТАНАЛИТЕ ТВЪРДЯНИ НАРУШЕНИЯ
51. Със съобщение от 5 октомври 2007 г. жалбоподателката повдига оплакване на основание член 1 от Протокол № 1. Тя счита, че е имало законна възможност, създаваща „притежание“ по смисъла на тази разпоредба, да получи обезщетение за претърпяната вреда в резултат на престъплението и че отхвърлянето на иска й я е лишило от това притежание без основателна причина. Жалбоподателката навежда и член 13 от Конвенцията. Със съобщение от 7 ноември 2007 г. жалбоподателката поддържа, че отхвърлянето на гражданския й иск на основание давност също съставлява посегателство на правото й на достъп до съд, гарантирано от член 6 от Конвенцията.
52. Що се отнася до тази част от жалбата, Съдът, като отчита всички елементи, които има на разположение, и в рамките на своята компетентност да разглежда изложените твърдения, не открива никакво нарушение на гарантираните от Конвенцията или нейните Протоколи права и свободи. От това следва, че оплакванията са явно неоснователни и трябва да бъдат отхвърлени съгласно член 35 §§ 3 (a) и 4 от Конвенцията.
III. ОТНОСНО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
53. Съгласно член 41 от Конвенцията,
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
A. Вреди
54. Жалбоподателката претендира за сумата от 30 000 евро за понесена неимуществена вреда.
55. Правителството оспорва претенциите.
56. Съдът счита, че жалбоподателката е претърпяла определена неимуществена вреда в резултат на констатираните нарушения на правата й, гарантирани от членове 3 и 8 от Конвенцията. Съдът смята, че е редно да й бъдат присъдени 15 000 EUR за понесени неимуществени вреди.
Б. Разходи и разноски
57. Жалбоподателката претендира също така за 4 080 евро за разходи и разноски, направени пред Съда. Тя представя за целта разбивка на адвокатския хонорар за 56 часа работа при почасова ставка 70 евро или общо 3 920 евро. Жалбоподателката счита, че разликата от 160 евро съответства на направените разходи за пощенски, канцеларски и преводачески услуги. Тя не представя оправдателен документ за тези разноски. И накрая, тя моли Съда да нареди сумата, която й бъде присъдена за направените разходи и разноски, да бъде директно преведена по сметката на нейните адвокати.
58. Правителството оспорва претенциите.
59. Съгласно практиката на Съда всеки жалбоподател има право на възстановяване на разходите и разноските само дотолкова, доколкото е доказал, че те са понесени действително и са необходими и разумни по своя размер. Съдът отбелязва, че претенциите на жалбоподателите са надлежно подкрепени с необходимите документи. С оглед на елементите, с които разполага, и на гореизложените критерии Съдът присъжда на жалбоподателката сумата от 2 000 EUR за разноски по представителството, които да бъдат преведени по банковата сметка на адвокатите й.
В. Лихва за забава
60. Съдът счита за уместно лихвата за забава да се основава на лихвения процент по пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
1. Обявява жалбата за допустима по отношение на претенциите, основани на членове 3, 8 и 13 от Конвенцията, и за недопустима в останалата й част;
2. Постановява, че е налице нарушение на членове 3 и 8 от Конвенцията;
3. Постановява, че никакъв друг въпрос не възниква от гледна точка на член 13 във връзка с членове 3 и 8 от Конвенцията;
4. Постановява
a) че държавата ответник следва да заплати на жалбоподателката, в рамките на три месеца от датата, на която решението влезе в сила в съответствие с член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да бъдат обърнати в български лева по курса, приложим към датата на плащането им:
i) 15 000 EUR (петнадесет хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени, за неимуществени вреди;
ii) 2 000 EUR (две хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат наложени на жалбоподателката, за разходи и разноски, които следва да се преведат по сметката на нейните адвокати;
б) че от датата на изтичане на гореспоменатия срок до изплащането се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на ставката на пределното кредитно улеснение на Европейската централна банка по време на просрочения период плюс три процентни пункта;
5. Отхвърля останалата част от претенцията за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и съобщено писмено на 27 ноември 2012 г. съгласно член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Лорънс ЪрлиИнета Зимеле
СекретарПредседател
Full & Egal Universal Law Academy