ТРЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО НАКОВСКИ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 78684/17 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
18 юли 2023 г.
Това решение е окончателно, но в текста му могат да бъдат нанесени редакционни корекции.
По делото Наковски срещу БЪЛГАРИЯ
Европейският съд по правата на човека (Трето отделение), заседаващ като комитет, състоящ се от:
Йоанис Ктистакис (Ioannis Ktistakis), Председател,
Йонко Грозев,
Андреас Зюнд (Andreas Zünd), съдии,
и Олга Чернишова (Olga Chernishova), и.д. заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 78684/17) срещу Република България, подадена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) на 03 ноември 2017 г. от българския гражданин г-н Веселин Генов Наковски, роден през 1954 г. и живеещ в село Враниловци („жалбоподателят“), който е представляван от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив;
решението да се уведоми българското правителство („правителството“), представлявано от неговия представител г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието, за оплакванията, свързани с отнемането на имуществото на жалбоподателя в рамките на производство по Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, от 2005 г., както и за дължимите от него държавни такси по това производство, и да се обяви жалбата в останалата ѝ част за недопустима;
становищата на страните;
След обсъждане в закрито заседание на 27 юни 2023 г.,
Постанови следното решение, прието на същата дата:
ПРЕДМЕТ НА ДЕЛОТО
1. Жалбата е сходна на делото Тодоров и други срещу България (№ 50705/11 и 6 други, 13 юли 2021 г.) и има за предмет отнемането на имущество на жалбоподателя, за което се счита, че е придобито от престъпление. Стойността на въпросните активи е оценена на 3 144 250 BGN, което се равнява на около 1 608 000 EUR. Конфискацията е постановена с решения на Габровския окръжен съд от 3 май 2012 г. и на Великотърновския апелативен съд от 2 юни 2016 г., като с окончателен акт от 22 май 2017 г., Върховният касационен съд отказва да допусне делото за касационно разглеждане. Жалбоподателят повдига оплакваняи по чл. 1 от Протокол № 1 към Конвенцията, като се позовава и на чл. 6 § 1 и чл. 13 от Конвенцията, че това отнемане е неоснователно.
2. Освен това, позовавайки се на чл. 6 § 1 от Конвенцията и чл. 1 от Протокол № 1, жалбоподателят се оплаква, че е бил осъден да заплати 125 770 BGN (64 300 EUR) за държавни такси в съдебното производство, по което е постановено отнемането на имуществото.
ПРЕЦЕНКАТА НА СЪДА
по отношение на отнемането на имуществото на жалбоподателя3. Повдигнатото от жалбоподателя оплакване подлежи на разглеждане по чл. 1 от Протокол № 1 (вж. цитираното по-горе Тодоров и други, § 129).
4. Жалбата не е явно необоснована по смисъла на чл. 35 § 3 (а) от Конвенцията, нито е недопустима на друго основание. Следователно същата следва да бъде обявена за допустима.
5. Водещото решение по делото Тодоров и други (цитирано по-горе) се отнася до отнемането на твърдени облаги от престъпна дейност по силата на същото законодателство, което се прилага по настоящото дело, а именно Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност от 2005 г. (наричан по-нататък „Законът от 2005 г.“). Съдът установява някои потенциални недостатъци в Закона от 2005 г., както и в начина на прилагането му. В това отношение той подчертава комбинирания ефект от широкия обхват на прилагането му — по отношение на предикатните престъпления и на периодите, за които се проверяват приходите и разходите на ответниците, трудностите, пред които последните са изправени, за да докажат наличието на „законен“ доход, според тълкуването на съдилищата, за период, белязан освен това от инфлация и икономически промени, и презумпцията, че всяко имущество, за което не е доказано, че има „законен“ произход представлява облага от престъпление (вж. цитираното по-горе Тодоров и други, §§ 200—209).
6. Според Съда макар тези недостатъци да не са достатъчни, за да направят конфискацията по Закона от 2005 г. противоречаща на чл. 1 от Протокол № 1, те със сигурност създават значителна тежест за ответниците в производствата за конфискация. Следователно, като противовес на това, от решаващо значение е националните съдилища да предоставят някои специфики за престъпното поведение, чрез което е придобито имуществото, предмет на делото за отнемане, както и да установят причинно-следствената връзка между процесното имущество и предикатното престъпление (пак там, §§ 210—15).
7. Прилагайки тези изисквания към конкретните случаи, разгледани във водещото решение, Съдът установява нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 в онези от тях, в които националните съдилища не са успели да обосноват наличието на причинно-следствената връзка, определена по-горе, и са постановили отнемане, разчитайки единствено на презумпцията, съдържаща се в Закона от 2005 г., че всяко имущество, за което не е доказано, че има „законен“ произход представлява облага от престъпление (пак там, §§ 217—50).
8. Настоящият случай е подобен. След като стигат до заключението, че жалбоподателят не е доказал достатъчно законни доходи за придобиване на процесното имущество, и като се позовават на гореспоменатата презумпция за престъпния му произход, националните съдилища приемат, че това е достатъчно, за да се установи косвена причинно-следствена връзка между придобитото имущество и това, което се определя като „престъпната дейност“ на жалбоподателя. Въпреки това следва да се отбележи, че жалбоподателят е осъден за еднократно осъществяване на престъпния състав на изнудване, като деянието е извършено през 1993 г., като същото не е довело до извличане на финансова изгода, и не са повдигнати обвинения за последващи престъпления. Следователно по никакъв начин не е очевидна връзката между престъплението и конфискуваното имущество — на стойност, както беше отбелязано, около 1 608 000 EUR.
9. Предвид изложеното следва да се приеме, че националните съдилища не са извършили необходимия анализ, както е посочено в § 5 по-горе, и са възприели същия подход, предмет на критика в делото Тодоров и други (цитирано по-горе).
10. Съответно Съдът приема, че е налице нарушение на чл. 1 от Протокол № 1.
по отношение на ДЪРЖАВНАТА таксА11. Освен това жалбоподателят се оплаква от твърде високата държавна такса, която е трябвало да заплати. Както беше посочено, присъдената сума, е в размер на 125 770 BGN (64 300 EUR) (вж. параграф 2 по-горе).
12. Горепосочената сума е била дължима на Габровския районен съд, който е разгледал делото на първа инстанция и който след приключване на производството през май 2017 г. се е снабдил с изпълнителен лист и е образувал изпълнително производство срещу жалбоподателя. През септември 2017 г. съдебен изпълнител посещава жалбоподателя, но установява, че у него не могат да бъдат открити никакви ценни предмети, докато цялото му недвижимо имущество очевидно е било предмет на конфискация. Впоследствие не са предприемани други опити за принудително изпълнение и нито една част от сумата не е изплатена.
13. Въз основа на гореизложеното правителството изтъква, че задължението на жалбоподателя да заплати държавната такса, предмет на оплакването, е погасено по давност. Жалбоподателят възразява, че това не е доказано.
14. Съдът отбелязва, че съгласно чл. 171, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс давностният срок за публични вземания като съдебните такси е пет години и започва да тече от 1 януари на годината, следваща годината, през която е трябвало да се извърши плащането. Нов давностен срок започва да тече винаги, когато данъчните органи предприемат действия за събиране на вземането (чл. 172, ал. 2).
15. В настоящия случай изискуемата от жалбоподателя такса, е била дължима през 2017 г., а единственият опит да се получи плащане е направен през септември същата година. Следователно петгодишният давностен срок трябва да е започнал да тече на 1 януари 2018 г. и да не е бил прекъсван. Същият е изтекъл и въпреки че властите не са направили официално заключение по въпроса, жалбоподателят вече може да счита вземането за погасено (вж. Киров и други срещу България (dec.), № 57214/09, §§ 44—45, 9 януари 2018 г.).
16. Горепосочените обстоятелства обосновават извода, че по смисъла на чл. 37 § 1 (c) от Конвенцията не е налице основание Съдът да продължава разглеждането на жалбата в тази й част. Съгласно чл. 37 § 1 in fine (ibid, § 46) никоя конкретна причина, свързана със зачитането на правата на човека, както са определени в Конвенцията и протоколите към нея, не налага Съдът да продължи разглеждането на това оплакване.17. Съдът също така би искал да повтори, че след като е заличил дадена жалба (или част от нея) от списъка си с дела, той може по всяко време да реши да я възстанови в списъка, ако прецени, че обстоятелствата го обосновават, в съответствие с член 37 § 2 от Конвенцията (вж. Khan срещу Германия [GC], № 38030/12, § 41, 21 септември 2016 г.).
18. Следователно тази част от жалбата следва да бъде заличена от списъка на делата на Съда.
ПРИЛАГАНЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
19. По отношение на имуществените вреди жалбоподателят претендира стойността на конфискуваното имущество, както и лихви и обезщетение за пропуснати ползи. Освен това той претендира 5000 EUR за неимуществени вреди.
20. Правителството оспорва претенциите.
21. Съдът не може сам да разсъждава дали конфискуваното имущество на жалбоподателя е било или не е било облага от престъпление и следователно не може да определи евентуалните имуществени вреди, които жалбоподателят би могъл да претърпи в резултат на неоснователното конфискуване. Съдът повтаря, както и по делото Тодоров и други (цитирано по-горе, §§ 320—22), че най-подходящото средство за отстраняване на нарушението е възобновяването на вътрешното производство и повторното разглеждане на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на чл. 1 от Протокол № 1.
22. Освен това, дали претендираната загуба на печалба е резултат от неоправдани действия от страна на държавата, също е въпрос на спекулация. Също така жалбоподателят ще може да търси обезщетение на национално равнище по тази причина, ако в крайна сметка исковете за конфискация срещу него бъдат изцяло или частично отхвърлени (вж. цитираното по-горе Тодоров и други, § 323).
23. С оглед на гореизложеното Съдът отхвърля претенциите, свързани с имуществени вреди.
24. От друга страна, Съдът присъжда обезщетение от 3 000 EUR за неимуществени вреди, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя.
25. Що се отнася до разходите и разноските, жалбоподателят претендира, на първо място, възстановяване на 44 320 BGN (22 660 EUR), действително платени от него в рамките на националното производство.
26. На второ място, жалбоподателят претендира следните суми за производството пред Съда: а) 6 000 EUR за процесуалното му представителство; б) 700 BGN (357 EUR), платени за експертни оценки на конфискуваните имоти и за получаване на документи, свързани с изпълнението на съдебните решения за конфискация ; и в) 762 BGN (390 EUR), платени за пощенски разходи и превод. В подкрепа на тези твърдения жалбоподателят представя разписки и договор за процесуално представителство.
27. Правителството оспорва претенциите, като ги намира за прекомерни, като обосновава, че разходите, описани в буква б) от предходния параграф, не са били необходими, като се има предвид решението на Съда по делото Тодоров и други да не присъжда стойността на конфискуваното имущество, както и фактът, че правителството е представило всички необходими документи относно принудителното изпълнение.
28. Съдът отхвърля искането, свързано с разходите и разноските в националното производство (вж. параграф 25 по-горе). Ако жалбоподателят поиска възобновяване на производството и в крайна сметка го спечели, той има право да претендира възстановяване на тези разходи от държавата, съгласно чл. 245, ал. 3 и чл. 309, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс.
29. От друга страна, като има предвид обстоятелствата по делото, по-специално неговия повтарящ се характер, както и възраженията, повдигнати от правителството, Съдът счита за разумно да присъди 2 500 EUR за разходите и разноските, направени в производството пред него, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява жалбата относно конфискацията на имуществото на жалбоподателя за допустима;Приема, че е налице нарушение на член 1 от Протокол № 1 във връзка с тази конфискация;Отхвърля жалбата в частта ѝ, отнасяща се до оплакванията на жалбоподателя относно съдебните такси, които е бил осъден да плати в рамките на производството по отнемане на имущество;Определя(a) че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя, в рамките на три месеца, следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по обменния курс приложим към датата на сетълмент:
(i) 3 000 EUR (три хиляди евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени, за неимуществени вреди
(ii) 2 500 EUR (две хиляди и петстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателя, за разходи и разноски;
(b) че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането на спора се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от искането на жалбоподателя за справедливо обезщетение.Изготвено на английски език и оповестено писмено на 18 юли 2023 г., съгласно правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Олга Чернишова Йоанис Ктистакис
Заместник секретар Председател