ЕСПЧ
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО НЕЗАВИСИМА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И ЗАХАРИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба №: 76620/14)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
20 април 2021
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.
РЕШЕНИЕ НЕЗАВИСИМА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И ЗАХАРИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ
По делото НЕЗАВИСИМА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА И ЗАХАРИЕВ срещу БЪЛГАРИЯ,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение),
заседаващ в състав, състоящ се от следните лица:
Тим Айке (Tim Eicke), Председател,
Фарис Вехабович (Faris Vehabović),
Пере Пастор Виланова (Pere Pastor Vilanova), съдии,
и Илсе Фрайвирт (Ilse Freiwirth), заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 76620/14) срещу Република България, внесена в Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от Независимата православна църква („църквата жалбоподател“) ) и от г-н Никола Минков Захариев, български гражданин, роден през 1961 г. и живеещ в село Белащица, на 23 ноември 2014 г.;
решението да се уведоми българското правителство („правителството“) за оплакванията относно предполагаемото ограничение на правото на жалбоподателите да изповядват своята религия и предполагаемата дискриминация срещу жалбоподателите при упражняването на това право, а останалата част от жалбата да се приеме за недопустима;
съображенията на страните;
решението за разглеждане на делото едновременно с делото Българска православна старостилна църква и други срещу България (№ 56751/13);
Като отбелязва:
оттеглянето от делото на г-н Йонко Грозев, съдия, избран по отношение на България;
възражението на правителството, че жалбата не трябва да се разглежда от комисия, което Съдът отхвърля,
След закрито заседание, проведено на 23 март 2021 г.,
Постановява следното решение, прието на същата дата
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Делото се отнася главно до оплакване, което трябва да бъде разгледано съгласно член 9 от Конвенцията, тълкуван в контекста на член 11, че отказът да се регистрира църква, изповядваща източноправославното християнство поради твърдението за сходство на нейното име и вярвания с тези на Българската православна църква, което е призната от закона, представлява незаконно и неоправдано ограничение на правото на тази църква и нейните последователи да изповядват своята религия.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателите се представляват от г-жа С. Стефанова и г-н М. Екимджиев, адвокати, практикуващи в Пловдив.
3. Правителството се представлява от правителствения агент г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
ЦЪРКВАТА-ЖАЛБОПОДАТЕЛ4. През юли 2012 г. двадесет и четирима души, включително вторият жалбоподател, решават да създадат нова църква, наречена „Независима православна църква“. Те избират втория жалбоподател за председател на настоятелството на църквата. В своя устав, приет на учредителното събрание, църквата декларира, че е „независима духовна общност от хора, които се провъзгласяват за православни християни, обединени са около доктрината на православната църква и се управляват от свещеници и епископи, избрани от тях“ (клауза 1). По-нататък уставът казва, че в своята религиозна практика църквата ще се основава на „Светото Писание (Библията) и учението за Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“ (клауза 43 (1)).
ОПИТ ЗА РЕГИСТРАЦИЯ НА ЦЪРКВАТА-ЖАЛБОПОДАТЕЛ
5. През август 2012 г. църквата-жалбоподател подава молба до Софийския градски съд за регистрация. Към заявлението си тя прилага удостоверение, издадено същия месец от държавно дружество, което поддържа база данни на всички дружества и организации с нестопанска цел, че наименованието й не съответства на това на друго такова образувание.
6. В съответствие с процедурния правилник Софийският градски съд поканва Дирекция „Вероизповедания“ към Министерския съвет да коментира искането за регистрация. Дирекцията посочва пред съда, че тъй като член 13, § 3 от Конституцията и член 10 от Закона за вероизповеданията от 2002 г. („Законът от 2002 г.“) провъзгласява Източното православие за традиционна религия на българския народ и при условие, че негов представител е Българската православна църква (вж. параграфи 14 и 28 по-долу), тя ще представи своите коментари само след получаване на становището на Светия синод на тази църква.
7. Дирекцията внася своите коментари през ноември 2012 г. Според нея името на църквата-жалбоподател противоречи на член 13 § 3 от Конституцията и член 10 от Закона от 2002 г. (вж. параграфи 14 и 28 по-долу). Тя също така отбелязва, че като предвижда ex lege признаване на Българската православна църква, член 10 (2) от закона (вж. параграф 28 по-долу) изключва Източното православие от обхвата на процедурата по регистрация. Дирекцията продължава, че с оглед на значението на Българската православна църква в българското общество, тя е поискала от Светия синод да коментира и искането за регистрация и ще представи на Съда тези становища на Синода. Не изглежда обаче, изявленията на Синода, ако има такива, по-късно да са добавени към преписката.
5. На 30 ноември 2012 г. Софийският градски съд отказва да регистрира църквата-жалбоподател (вж. Реш. от 30.11.2012 г. по гр. д. № 534/2012 г., СГС). Той приема, че, така както са формулирани от нейните основатели, вярванията ѝ съвпадат с вярванията на Българската православна църква, която е провъзгласена за традиционна религия в България съгласно член 13 § 3 от Конституцията и член 10 (1) от Закона от 2002 г. (вж. параграфи 14 и 28 по-долу). Следователно църквата-жалбоподател не може да се разглежда като отделно вероизповедание по смисъла на член 9 от закона (вж. Параграф 24 по-долу). Наименованието, избрано за църквата, което по същество е подобно на това на Българската православна църква, е допълнителна пречка за нейната регистрация съгласно член 15 (2) от закона (пак там).
6. Църквата-жалбоподател обжалва, твърейки, че при правилно тълкуване на член 15, алинея 2 от Закона от 2002 г. само пълно съвпадение на имената на две вероизповедания представлява пречка за регистрация. Тя също така посочва, че Софийският градски съд вече е регистрирал редица църкви - много арменски апостолически православни църкви и „Реформирана православна църква“ - чиито имена включват думата „православен“ и чиито вярвания се припокриват с тези на Българската православна църква. Църквата- жалбоподател твърди, че отказът е в нарушение на член 9 от Конвенцията, както се тълкува от Съда, по-специално в делото Светият синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и др. срещу България (номера 412/03 и 35677/04, 22 януари 2009 г.).
7. На 8 юли 2013 г. Софийският апелативен съд потвърждава отказа за регистрация на църквата жалбоподател (вж. Реш. № 1447 от 08.07.2013 г. по т. д. № 183/2012 г., САС). Той постановява, че държавните органи имат право да определят условията, при които религиозната общност може да получи правосубектност, и това не
засяга правото на сдружаване. Всеки може да упражнява правото да изповядва своята религия чрез формиране или присъединяване към религиозна общност, включително източноправославна, но няма съответно задължение да регистрира такава общност. Вярно е, че имената на църквата-жалбоподател и на Българската православна църква не съвпадат напълно. Това обаче, също не е оспорено от църквата жалбоподател, която се придържа към доктрината на Източното православие, чието основно въплъщение в българското общество е Българската православна църква. Църквата-жалбоподател не твърди, че нейните вярвания и вярванията на Българската православна църква се различават. Теологичната идентичност довежда до идентичност на имената, която не е разрешена съгласно Закона от 2002 г. Не е налице противоконституционна намеса в правата на свобода на религията и сдружаването, тъй като те не са абсолютни. Предоставянето на юридическа правосубектност на религиозна общност чрез регистрация се отнася главно до възможностите тя да придобива собственост и да извършва търговска дейност. Следователно определянето на условия за такава регистрация не противоречи на член 9 от Конвенцията или автономията на религиозните общности. Трябва да се обърне внимание и на условията на параграф 3 от преходните и заключителни разпоредби на Закона от 2002 г. (вж. параграф 25 по-долу). Прилагайки член 15, алинея 2 от закона, не може просто механично да се сравняват думите, съдържащи името на едно вероизповедание. Забраната за идентични имена в тази разпоредба означава, че е недопустимо да има две религиозни институции с еднакъв статут и име. Именно с оглед избягване на тази вероятност законодателят е предвидил в член 27 (1) от Закона от 2002 г. (вж. параграф 29 по-долу) възможност за създаване на юридически лица с нестопанска цел, които се стремят да популяризират и подпомагат дадено вероизповедание.
11. Църквата-жалбоподател обжалва, като повтаря и разширява аргументите, които е изложила в производството по-долу във връзка с правилното тълкуване на член 15, алинея 2 от Закона от 2002 г. и несъвместимостта на отказа за регистрация с член 9 от Конвенцията (вж. параграф 9 по-горе). Тя продължава с аргумента, че такъв отказ е и противоконституционен и че възможността за създаване на юридическо лице с нестопанска цел няма да постигне същия ефект както регистрацията ѝ като вероизповедание.
12. Църквата-жалбоподател добавя към жалбата аргументи, както се изисква съгласно процедурните правила, обясняващи защо тя трябва да бъде допусната до разглеждане. Тя твърди че въпросите дали (а) член 15 (2) от Закона от 2002 година изисква пълно съвпадение на имената на две вероизповедания и (б) дали използването на думата „православен“ в името на едно вероизповедание и (в) припокриването на нейните религиозни възгледи с тези на Българската православна църква са били достатъчни, за да бъде обоснован отказ за регистрацията ѝ, са важни правни доводи, които изискват допълнително изясняване и не са били разглеждани преди това от Върховния касационен съд.
13. С окончателно решение от 15 юли 2014 г. (опр. 464 от 15.07.2014 г. по т. д. № 3897/2013 г., ВКС, II т. о.), Върховният касационен съд отказва да приеме жалбата за разглеждане. Той констатира, че няма разнопосочна съдебна практика по първия и третия въпрос, формулирани от църквата-жалбоподател, и не е необходимо да се преразглежда съществуващата съдебна практика. От своя страна, вторият въпрос не е уместен, тъй като по-долната инстанция не се е позовала единствено на наличието на думата „православен“ в името на църквата-жалбоподател, за да потвърди отказа за регистрация; тя е взела предвид цялото име на църквата и нейните религиозни вярвания.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА
БЪЛГАРСКОТО ЗАКОНОДАТЕЛСТВОКонституцията14. Съответните разпоредби на Конституцията от 1991 г. гласят:
Член 13
„1. Вероизповеданията са свободни.
2. Религиозните институции са отделени от държавата.
3. Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
4. Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.“
Член 37
„1. Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.
2. Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“
15. През юни 1992 г. Конституционният съд постановява, inter alia, че държавата може да се намесва във вътрешната организация на религиозните общности и институции само в ситуациите, предвидени в членове 13 § 4 и 37 § 2 от Конституцията (вж. реш. № 5 от 11.06.1992 г. по к. д. № 11/1992 г., КС, обн. ДВ, бр. 49/1992 г.).
Б. Закон за вероизповеданията от 2002 г.
Предистория на приемането на закона16. До края на 2002 г. организационната структура и функционирането на вероизповеданията и тяхната официална регистрация се уреждат от Закона за изповеданията от 1949 г. Според обичайната практика на властите Законът се тълкува като изискващ всяко религиозно вероизповедание да има единно ръководство и като забраняващ паралелни организации от едно и също вероизповедание (вж. Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България, № 39023/97, § 57, 16 декември 2004 г. и Светият синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (по същество), цитирано по-горе, § 68).
87. След падането на комунистическия режим и последвалите вътрешни борби в Българската православна църква, което довежда да две противоборстващи ръководства, Парламентът приема Закона за вероизповеданията от 2002 година с оглед прекратяване на това разцепление (за подробности вж. Светият синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (по същество), цитирано по-горе, §§ 9-48). Законът влиза в сила на 1 януари 2003 година.
18. Протоколът от парламентарните дебати, довели до приемането на закона, разкрива почти единодушното мнение, че единството на Българската православна църква е от решаващо национално значение поради ролята ѝ за формиране и запазване на българската национална идентичност през вековете (пак там, § 45).
Съдържание на правото на вероизповедание съгласно Закона99. Член 5 (1) предвижда, че правото на вероизповедание може да се упражнява, между другото, чрез създаване или участие в религиозна общност, организиране на институции на общността. Член 6 (1) 1 уточнява, че това право включва и правото да се създават и поддържат религиозни общности и институции със структура и начин на представителство, които са подходящи според свободното убеждение на членовете им. Параграф 1 (3) от преходните
и заключителни разпоредби на закона определя „религиозна общност“ като доброволно обединение на хора, за изповядване на дадена религия и извършване на богослужение, религиозни обреди и церемонии, и „религиозна институция“ като „религиозна общност“ която е регистрирана в съответствие със Закона и е юридическо лице.
Разпоредби, регулиращи регистрацията на религиозни общности
(a) Ефекти от регистрацията
20. Член 14 предвижда религиозните общности да могат да придобиват статут на юридическо лице при условията, определени в Закона Това включва официална регистрация от Софийския градски съд (член 15 (1)).
21. Когато едно вероизповедание придобие статут на юридическо лице, то може да разполага и да се разпорежда със собствените си активи (член 21 (3) и 28 (1)).
22. Съгласно членове 24 (1) (9) и 71а (1) от Закона за местните данъци и такси от 1997 г. храмовете, собственост на надлежно регистрирани вероизповедания и земята, върху която са построени, са освободени от местни данъци и такси за битови отпадъци. Разпоредбите на членове 24 (2) и 71а (2) предвиждат освобождаването да зависи от това дали въпросните земя и сгради, се използват за търговски цели, несвързани с тяхната основна религиозна функция. Раздел 71а влиза в сила на 1 януари 2014 г.
(б) Изисквания за регистрация
23. Публичният регистър, воден от Софийския градски съд, трябва да включва информация, inter alia, за името на всяко регистрирано вероизповедание (член 18 (2) от Закона от 2002 г.).
24. Съгласно член 9 всяко вероизповедание се характеризира с името си и с верските убеждения на хората, съставляващи религиозната му общност. От своя страна член 15 (2) гласи, че е недопустимо да има повече от едно вероизповедание с едно и също име.
105. Параграф 3 от Преходните и заключителни разпоредби на закона предвижда, че лицата, които са се отделили от регистрирана религиозна институция преди влизането в сила на Закона в нарушение на вътрешните правила на тази институция, нямат право да използват нейното наименование или активи.
26. Софийският градски съд и Софийският апелативен съд се позовават на тези разпоредби, за да постановят, че едно вероизповедание може да бъде регистрирано само ако неговото име и религиозна доктрина се различават от тези на вече регистрирано вероизповедание (вж. реш. № 1519 от 17.08.2012 г. . по ф. д. № 1017/2012 г., САС; реш. № 1145 от 06.06.2014 г. по в. гр. д. № 2076/2014 г., САС; и реш. № 341 от 06.02.2020 г. г. по в. г. д. № 3781/2019 г., САС) или на Българската православна църква (вж. реш. № 677 от 29.04.2011 г. по ф. д. № 542/2011 г., САС; реш. № 1114 от 04.07.2011 г. по ф. д. № 513/2011 г., САС; реш. № 1447 от 08.07.2013 г. по ф. д. № 183/2013 г., САС; реш. № 2512 от 17.12.2015 г. по ф. Д. № 3876/2015 г., САС; и реш. № 2307 от 06.12.2016 г. по ф. Д. № 5164/2016 г., САС). По отношение на идентичността на името, в тези решения съдилищата последователно приемат, че леките разлики в думите, съставящи името или в техния ред, не са достатъчни, за да се счита, че името на вероизповеданието е различно. Поради това те смятат, че имената „Православна църква в България“, „Българска източноправославна църква“, „Независима православна църква“, „Православна църква“ и „Православна християнска църква“ са „същите“ като това на Българската православна църква.
27. Изглежда обаче, че въпреки тази съдебна практика, до 2008 г. три презвитериански, единадесет баптистки и три лютерански църкви, някои от които с много сходни имена, фигурират в регистъра, воден от Софийския градски съд (вж. Генов срещу България, № 40524/08, § 19 в края, 23 март 2017 г.).
Ex lege статут на юридическо лице на Българската православна църква28. За разлика от всички други религиозни общности, съгласно член 10 (2) от Закона от 2002 г. на Българската православна църква е предоставен статут на юридическо лице по закон (ex lege). Член 10 (1), който преповтаря член 13, алинея 3 от Конституцията (вж. параграф 14 по-горе), гласи, че източноправославното вероизповедание е „традиционната религия в Република България“, че „[Т]о има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот“, и че негов „изразител и представител е самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е наследник на Българската екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“.
Юридически лица с нестопанска цел, които подпомагат и популяризират определено вероизповедание
29. Член 27, алинея 1 от Закона от 2002 г. предвижда, че с предварителното съгласие на съответната религиозна институция могат да се създават юридически лица с нестопанска цел, които се стремят да подпомагат и популяризират вероизповедание, която вече е юридическо лице. В член 27, параграф 2 се уточнява, че такива юридически лица с нестопанска цел нямат право да извършват дейности, които представляват публично практикуване на вероизповедание.
30. През 2017 г. Софийският апелативен съд потвърждава отказа за регистрация на сдружение, насърчаващо източноправославното вероизповедание, при липса на доказателства за предварително съгласие от страна на Българската православна църква (вж. реш. № 1184 от 25.05.2017 г. по ф. д. № 2316/2017 г., САС).
31. През 2010 г. Софийският апелативен съд се позовава, inter alia, на член 27 (2), за да подкрепи принудителното разпускане на сдружение на мюсюлмани Ахмади, което извършва религиозни служби и церемонии, въпреки че преди това му е била отказана регистрация като вероизповедание ( виж реш. № 106 от 19.02.2010 г. по гр. д. № 1407/2008 г., САС; жалба по правни въпроси не се допуска: вж. опр. № 789 от 16.12.2010 г. по т. д. № 534/2010 г., ВКС, II т. О.).
32. През 2012 г. Сливенският окръжен съд също се опира, inter alia, на член 27 (2), за да разпореди разпускането на мюсюлманско сдружение, което организира публични религиозни разговори и проповеди и публични прожекции на биографични филми, касаещи религиозен лидер (вж. реш. № 98 от 09.11.2012 г. по гр. д. № 391/2012 г., ОС-Сливен).
33. През 2013 г. Шуменският окръжен съд аналогично пристъпва към решение за разпускане на сдружение, преподаващо ислям на малолетни и непълнолетни, които приютява в хостел, управляван от него (вж. реш. № 92 от 09.04.2013 г. по гр. Д. № 623/2012 г., ОС-Шумен; потвърдено при обжалването: вж. реш. № 142 от 03.10.2013 г. по гр. д. № 287/2013 г. АС-Варна, и опр. № 628 от 10.11.2014 г. по т д. № 325/2014 г., ВКС, II т. о.).
Правно оспорване на Закона от 200234. През февруари 2003 г. петдесет членове на парламента сезират Конституционния съд с исакне да обяви конкретни разпоредби на Закона от 2002 г., включително параграф 3 от неговите Преходни и заключителни разпоредби - но не и член 15 (2) (вж. параграфи 24 и 25 по-горе) - за противоконституционни и в противоречие с Конвенцията. Съдът се произнася през юли 2003 г. (вж. реш. № 12 от 15.07.2003 г. по к. Д. № 3/2003 г., КС, обн. ДВ, бр. 66/2003 г.). Съдът може да вземе решение с мнозинство, като по равен брой съдии гласуват за и против обявяването на параграф 3 за противоконституционен. Съгласно обичайната практика на Конституционния съд, при такива обстоятелства искането една законова разпоредба да бъде обявена за противоконституционна се счита за отхвърлено по подразбиране.
35. Съдиите, гласували против искането, смятат, inter alia, че принципът на правната сигурност изисква лицата, които са се отделили от едно вероизповедание, да не могат да използват неговото име. Освен това очевидно те не могат да претендират част от активите му, тъй като същите принадлежат на вероизповеданието като юридическо лице. Според становището на съдиите, които считат че параграф 3 е противоконституционен, той има за цел да регулира вътрешната организация на религиозните общности и по този начин нарушава тяхната автономия.
ПРИЛОЖИМИ ДОКУМЕНТИ НА СЪВЕТА НА ЕВРОПА36. В своята Резолюция 1390 (2004) Парламентарната асамблея на Съвета на Европа отбелязва, освен друго, че ex lege признаването на Българската православна църква (вж. параграф 28 по-горе) като цяло се приема, че има за цел да уреди спора между двата противоборстващи синода в полза на един от тях и един от тези синоди на практика е бил възпрепятстван да се регистрира като нова религиозна институция поради забраната за регистрация на друга институция със същото наименование (точка 7). Асамблеята препоръчва на българските власти „или да премахнат [член 15 (2) от Закона от 2002 г. - вж. параграф 24 по-горе], или да осигурят неговото тълкуване по такъв начин, че само строгата и буквална идентичност на наименованията и седалищата да изключва регистрацията на една отделила се група “(точка 9.2).
ПРАВОТО
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 9, РАЗГЛЕЖДАНО В КОНТЕКСТА НА ЧЛЕН 11 ОТ КОНВЕНЦИЯТА37. Жалбоподателите твърдят, че отказът за регистрация на църквата-жалбоподател представлява необоснована намеса в правото им на свобода на вероизповеданието. Те се позовават на член 9 от Конвенцията. От своя страна Съдът счита, че жалбата трябва да бъде разгледана съгласно член 9, в светлината на член 11 от Конвенцията (вж. Методиев и други срещу България, № 58088/08, § 26, 15 юни 2017 г.). Тези разпоредби гласят, доколкото това е релевантно:
Член 9 (свобода на мисълта, съвестта и религията)
„1. Всеки има право на свобода на мисълта, съвестта и религията; това право включва свободата на всеки да променя своята религия или убеждения и свободата да изповядва своята религия или убеждения индивидуално или колективно, публично или в частен кръг, чрез богослужение, преподаване, практикуване и спазване на ритуали.
2. Свободата да се изповядват религията или убежденията подлежи само на такива ограничения, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на обществената сигурност, за защитата на обществения ред, здравето и морала или за защитата на правата и свободите на другите.“
Член 11 (свобода на събранията и сдружаването)
„1. Всеки има право ... на свободно сдружаване ...
2. Упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. ...“
По допустимостПредполагаема злоупотреба с правото на индивидуална жалба38. Правителството счита, че жалбата представлява злоупотреба, тъй като църквата-жалбоподател не е имала идентичност, различна от тази на Българската православна църква и не е изпълнила изискването съгласно член 15 (2) от Закона от 2002 г. да има различно наименование. По този начин жалбата ѝ може да се разглежда като умишлен опит за манипулация.
39. Жалбоподателите твърдят, че опитът за учредяване и регистрация на църквата-жалбоподател е бил истински и добросъвестен и че това не може да се разглежда като злоупотреба с правото на жалба или манипулация.
40. Според съдебната практиката на Съда понятието за „злоупотреба“, по смисъла на чл. 35, § 3 (а) от Конвенцията, трябва да се разглежда като всяко поведение на жалбоподателя, което е в явно противоречие с целите на правото на индивидуална жалба, както е предвидено в Конвенцията и което възпрепятства правилното функциониране на Съда или на правилното провеждане на производството (вж. Миролюбов и др. срещу Латвия, № 798/05, §§ 62 и 65, от 15 септември 2009 г. ; Харакчиев и Толумов срещу България, № 15018/11 и 61199/12, § 184, ЕСПЧ 2014 (извлечения); и Димович срещу Сърбия, № 24463/11, § 21, 28 юни 2016 г.).
41. В този случай няма индикации за такова поведение от страна на жалбоподателите. Въпросите дали църквата-жалбоподател всъщност е идентична с Българската православна църква и дали името й основателно е попречило на регистрацията й, са част от по-широкия въпрос дали отказът за регистрацията й представлява „ограничение“ на правото на жалбоподателите да изповядват своето вероизповедание, което е „предписано от закона“ и „необходимо в демократичното общество“. Въпреки че правителството оспорва всяка от тези точки, нищо не предполага, че фактите, които ги подкрепят, са някак отстранени от реалността или биха могли да се разглеждат като опит за подвеждане на Съда (вж., mutatis mutandis, Харакчиев и Толумов, § 185, и Димович, § 23, и двете цитирани по-горе). Дори ако църквата-жалбоподател не е изпълнявала правните критерии за регистрация съгласно българското законодателство поради сходството си с Българската православна църква, това не прави жалбата ѝ пред Съда злоупотреба. Поради това възражението на правителството трябва да бъде отхвърлено.
Изчерпване на вътрешноправните средства за защита42. Правителството посочва, че църквата-жалбоподател, чиито привърженици не твърдят, че изповядват вероизповедание, различно от това на Българската православна църква, може да поиска регистрация като сдружение съгласно член 27 (1) от Закона от 2002 г. (вж. параграф 29 по-горе), и по този начин да придобие статут на юридическо лице. При тези обстоятелства това е ефективно средство за защита. Не е имало причина да се предполага, че Българската православна църква няма да се съгласи с това.
43. Жалбоподателите твърдят, че църквата-жалбоподател не е създадена, за да популяризира друго вероизповедание, както Българската православна църква, а да бъде алтернатива на съществуващо такова.
44. Съдът намира, че повдигнатият от правителството въпрос по отношение на възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита е тясно свързан със същността на жалбата (вж. Генов срещу България, № 40524/08, § 26, 23 март 2017 г. ). Следователно възражението трябва да се присъедини към раздела „По същество“.
Заключение относно допустимостта на жалбата4115. Освен това жалбата не е явно необоснована или недопустима на други основания. Следователно същата следва да бъде обявена за допустима.
Б. По същество
Становища на страните(a) Жалбоподателите
46. Жалбоподателите твърдят, че църквата-жалбоподател има собствена идентичност и че нейните последователи желаят да я разграничат от Българската православна църква. Според тях отказът за регистрация представлява ограничение на правото им да изповядват своята религия, което също има колективен аспект.
127. Според жалбоподателите разширителното тълкуване на член 15, алинея 2 от Закона от 2002 г., въз основа на което българските съдилища приемат, че наименованието на църквата-жалбоподател е идентично с името на Българската православна църква, означава, че ограничението не е било „предписано от закона“. Единственият правилен начин за тълкуване на разпоредбата на член 15 (2) е, че е налице забрана само за пълно съвпадение на наименованията. Нещо повече, никоя законова разпоредба не възпрепятства регистрацията на вероизповедание, което изповядва същата вяра като друго, или вероизповедание, което също изповядва източноправославното вероизповедание, но е отделно от Българската православна църква. Правното признаване на нейната историческата роля не означава, че други източноправославни вероизповедания са забранени.
48. Жалбоподателите продължават да твърдят, че отказът за регистрация на църквата-жалбоподател не е преследвал легитимна цел. Регистрацията не би нарушила правната сигурност или правата на другите. По-конкретно, нищо не предполага, че тя би объркала последователите на Българската православна църква; тъй като наименованията на двете църкви са достатъчно различни, за да се избегне този риск. Думата „Независима“ в името на църквата-жалбоподател ясно показва, че същата се стреми да бъде алтернатива на Българската православна църква. Освен това ръководителите на Българската православна църква и свещениците, служещи в нейните храмове, са добре известни.
49. И накрая, жалбоподателите твърдят, че отказът за регистрация на църквата-жалбоподател не е бил необходим в едно демократично общество. Те посочват, че отказът им е попречил да поискат по закон финансова помощ от държавата, да имат възможност да получават доходи и по-общо - да влизат в правоотношения и да защитават правата си. Отказът да се регистрира църквата също излага ръководителите ѝ на възможни административни глоби, тъй като действат от името на вероизповедание без правосубектност. Освен това те считат, че причините за отказа не са валидни. Единствената обща точка между имената на църквата-жалбоподател и на Българската православна църква е думата „православна“. Фактът, че църквата-жалбоподател също се е придържала към доктрината и обредите на източноправославното вероизповедание, също не е основателна причина да ѝ се откаже регистрация. Позицията на българските съдилища предполага, че единственият начин за практикуване на източното православие в България е в рамките на Българската православна църква. По този начин държавните власти определят какво означава източно православие и коя е единствената църква в България, в която заинтересованите могат да практикуват това вероизповедание колективно.
(б) Правителството
50. Правителството счита, че не е имало намеса в автономното функциониране на църквата-жалбоподател. Властите не са се намесвали в религиозните ѝ дейности и тя е могла да се ангажира безпрепятствено с тях, въпреки че не е имала юридическа правосубектност. В България, за разлика от някои други държави, на нерегистрираните религиозни общности не е забранено да създават места за поклонение, да извършват публично религиозни служби, да създават и разпространяват религиозна литература или да се занимават с други дейности от този вид; регистрацията не предоставя никакви специални права. Невъзможността на нерегистрирана религиозна общност да получи държавна субсидия не е от решаващо значение, тъй като това не е право, а просто теоретична възможност. Нито пък невъзможността църквата- жалбоподател пряко да наема служители е от значение, тъй като същата може да ги възмезди по друг начин, а възнаграждението при всички случаи не е първото съображение за хората, изпълняващи духовни задължения. Освен това не е имало риск служителите й да бъдат санкционирани за извършване на действия от името на вероизповедание без правосубектност, тъй като едно нерегистрирано религиозно сдружение като църквата-жалбоподател не попада в обхвата на законоустановеното определение за „вероизповедание“. Юридическата правосубектност не е предпоставка за правото на сдружаване и колективно изповядване на нечие вероизповедание.
51. Правителството също така посочва, че случаят се отнася до религиозна общност, която възприема същото вероизповедание като традиционното вероизповедание в България - източноправославното - и касае църква, аналогична на Българската православна църква. Наименованието на църквата-жалбоподател не се различава в достатъчна степен от името на тази църква, което може да доведе до объркване и по закон регистрацията ѝ е изключена, тъй като член 15 (2) от Закона от 2002 г. не изисква пълно съвпадение на имената. Приликата с Българската православна църква е особено проблематична, тъй като тя е лесно разпознаваема и регистрацията на образувание с много сходно име би нарушила правата на по-голямата част от населението, което изповядва източноправославното вероизповедание. Правителството отбелязва в тази връзка, че когато става въпрос за религиозни общности, техните имена и вярвания често са тясно свързани. Следователно отказът за регистрация на църквата-жалбоподател е „предписан от закона“, има за цел да защити обществения ред и правата и свободите на другите и е напълно обоснован. Църквата-жалбоподател не доказва, че има характеристики, които действително я отличават от Българската православна църква, по отношение на наименованието и вероизповеданието. Член 9 от Конвенцията, разглеждан в контекста на член 11, не може да се тълкува като изискващ регистрация на идентични образувания в рамките на едно и също вероизповедание, чиито имена не са ясно различими. Следователно отказът да се регистрира църквата жалбоподател не е непропорционална намеса в правото на жалбоподателите да изповядват своята религия или свободно да се сдружават.
Преценка на съда(a) Наличие на „ограничение“ на правото на жалбоподателите да изповядват своята религия
52. Вярно е, че липсата на официална регистрация и юридическа правосубектност не пречи на служителите на църквата-жалбоподател да извършват религиозни богослужения и на нейните привърженици да практикуват (вж. Генов, § 37, и Методиев и други, § 36, цитирани по-горе, и противоположното Митрополитската църква на Бесарабия и други срещу Молдова, № 45701/99, § 105, ЕСПЧ 2001-XII). Но фактът, че властите не са се намесили активно в дейността на църквата, не е от решаващо значение (вж. Religionsgemeinschaft der Zeugen Jehovas и други срещу Австрия, №: 40825/98, § 67, 31 юли 2008). Без официална регистрация църквата не би могла да получи статут на юридическо лице и по този начин да упражнява от свое име свързаните с това права, като например правото да притежава или да наема имущество, да открива банкови сметки, да назначава свещеници и други служители и да осигурява съдебна защита на религиозната общност и нейните членове и активи, всички от които са от съществено значение за упражняване на право за изповядване на нечие вероизповедание (вж. Кимля и др. срещу Русия, № 76836/01 и 32782/03, § 85, ЕСПЧ 2009; Генов, цитирано по-горе, § 37; и Методиев и други, цитирано по-горе, § 36).
53. В противовес на предположението на Софийския апелативен съд и правителството (вж. параграфи 10 в края и 42 по-горе), църквата-жалбоподател не може да осъществи правата си, като се регистрира като сдружение съгласно член 27 (1) от Закона от 2002 г. ( вж. параграф 29 по-горе). Дори и това да е възможно, то не би позволило на нея и на нейните последователи да изповядват свободно своето вероизповедание. Съгласно член 27 (2) такива сдружения не могат да извършват дейности, които се отнасят до публичното практикуване на вероизповедание, като провеждане на религиозни служби и церемонии, организиране на публични религиозни беседи и проповеди и преподаване на вероучение (пак там, и вж. Също параграфи 31 до 33 по-горе). Освен това Съдът е приел, че принуждаването на организация да приеме правно-организационна форма, която не търси, може само по себе си да ограничи неправомерно свободата на сдружаване (вж., mutatis mutandis, Жечев срещу България, № 57045/00, § 56, 21 юни 2007 г. и Републиканска партия на Русия срещу Русия, № 12976/07, § 105, 12 април 2011 г.). Същото се отнася и за свободата да се изповядва нечие вероизповедание. От това следва, че възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, което е прибавено към раздела „по същество“ (вж. параграф 44 по-горе), трябва да бъде отхвърлено.
54. От това следва също така, че отказът да се регистрира църквата-жалбоподател като вероизповедание представлява „ограничение“ на нейното право, както и на втория жалбоподател - да изповядва своето вероизповедание (вж. Методиев и други, цитирано по-горе, § 24).
(б) Обоснованост на „ограничението“
5135. За да бъде съвместимо с член 9 от Конвенцията, такова „ограничение“ трябва да е „предвидено от закона“, да преследва една или повече от легитимните цели, посочени във втория параграф на този член, и да бъде „необходимо в едно демократичното общество“, за постигане на тези цели.
56. Българските съдилища мотивират отказа за регистрация на църквата-жалбоподател, като се основават преди всичко на членове 9 и 15 (2) от Закона от 2002 г., както и на единното им тълкуване (вж. параграфи 8, 10, 24 и 26 по-горе). Следователно „ограничението“ може да се разглежда като „предписано от закона“ (вж. Генов, § 40, и Методиев и други, § 39, и двете цитирани по-горе).
57. С оглед на основанията, поради които българските съдилища отказват да регистрират църквата-жалбоподател - че нейното наименование и вярванията всъщност са същите като тези на Българската православна църква - може също така да се приеме, че „ограничението“ е имало за цел да предотврати объркване и да гарантира правната сигурност и по този начин да защити обществения ред и правата на другите (вж. Генов, § 41, и Методиев и други, § 40, цитирани по-горе).
58. Основният въпрос е дали „ограничението“ е било „необходимо в едно демократичното общество“.
59. Изискването религиозна организация, която кандидатства за регистрация, да приеме наименование, което да не може да заблуди вярващите и широката общественост и което ѝ позволява да бъде разграничена от вече съществуващи организации, по принцип може да се разглежда като оправдано ограничение на правото ѝ да избере свободно наименованието си ( вж. Генов, цитиран по-горе, § 43; „Православна охридска архиепископия (Гръцко-православна Охридска архиепископия на Печката патриаршия)“ срещу бившата югославска република Македония, № 3532/07, § 111, 16 ноември 2017 г .; и общност Бекташи и други срещу бившата югославска република Македония, № 48044/10 и 2 други, § 71, 12 април 2018 г.). Обаче наименованието на църквата- жалбоподател - „Независима православна църква“ - е достатъчно специфично, за да я разграничи от Българската православна църква, като единствената обща точка между двете са думите „православна“ и „църква“ (вж., mutatis mutandis, Генов , цитирано по-горе, § 43). Всъщност разликата между двете наименования изглежда е призната от Софийския апелативен съд (вж. параграф 10 по-горе). Освен това няма нищо, което да подсказва, че църквата жалбоподател е искала да се идентифицира с Българската православна църква (вж., mutatis mutandis, „Православна охридска архиепископия (Гръцко-православна
Охридска архиепископия на Печката патриаршия)“, цитирано по-горе, § 111).
60. Другата - очевидно главна - причина, посочена от българските съдилища за отказа за регистрация на църквата-жалбоподател, е, че няма разлика между нейните вярвания и тези на Българската православна църква. Оценката обаче, дали религиозните вярвания са идентични или не са, не е въпрос от компетентността на държавните власти, а на самите религиозни общности. Нещо повече, такъв подход има за последица да позволи съществуването на само една институция за едно вероизповедание и да принуди вярващите да се обърнат към тази институция, което трудно се съчетава с ефективното упражняване на правата, гарантирани от членове 9 и 11 от Конвенцията (вж. Генов, цитирано по-горе, §§ 44-45, и Методиев и други, §§ 45-46, и двете цитирани по-горе). Според установената съдебна практика на Съда съгласно тези разпоредби, в демократичните общества държавата не е необходимо да гарантира, че религиозните общности остават с единно ръководство (виж, наред с други власти, Хасан и Чауш срещу България [GC], № 30985 / 96, § 78, ЕСПЧ 2000-XI; Митрополитската църква на Бесарабия и други, цитирано по-горе, § 117; Висш духовен съвет на мюсюлманската общност срещу България, № 39023/97, § 96, 16 декември 2004 г .; Светият синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (по същество), цитирано по-горе, §§ 120 и 147; Генов, цитирано по-горе, § 45; и Методиев и други, цитирано по-горе, § 46). Дори създаването на църквата-жалбоподател - както изглежда се подразбира от позоваването на Софийския апелативен съд на параграф 3 от Преходните и заключителни разпоредби на Закона от 2002 г. (вж. параграф 10 по-горе) – да е предизвикано от разделение в рамките на Българската православна църква, този факт не променя това (вж., mutatis mutandis, Генов, цитирано по-горе, § 46). Нито фактът, че единството на Българската православна църква се счита за изключително важно за нейните последователи и за българското общество като цяло (вж. параграф 18 по-горе). Плурализмът, който е в основата на демокрацията, е несъвместим с действията на държавата, принуждаващи религиозната общност да се обедини под единно ръководство (вж., mutatis mutandis, Светият синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и други (по същество), цитирани по-горе , §§ 143-49, и „Православна охридска архиепископия (Гръцко-православна Охридска архиепископия на Печката патриаршия)“, цитирано по-горе, §§ 115-20).
61. Следователно отказът за регистрация на църквата жалбоподател не е „необходим в едно демократичното общество“. Следователно, че е налице нарушение на член 9 от Конвенцията, прочетен в светлината на член 11.
ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 14 ОТ КОНВЕНЦИЯТА62. Жалбоподателите се оплакват, че отказът за регистрация на църквата-жалбоподател я поставя в по-неблагоприятно положение от Българската православна църква, която е получила юридическо признание по силата на закона и не е трябвало да се регистрира, както и спрямо други Православни църкви, получили регистрация. Жалбоподателите се позовават на член 14 от Конвенцията, който гласи следното:
„Упражняването на правата и свободите, изложени в тази Конвенция, следва да бъде осигурено без всякаква дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, имущество, рождение или друг някакъв признак.“
Становища на страните63. Жалбоподателите отбелязват, че за разлика от всички други религиозни общности, Българската православна църква не е трябвало да търси регистрация, за да придобие юридическа правосубектност. По този начин тя е третирана по-благоприятно от всички останали. Жалбоподателите също така са третирани по-неблагоприятно отколкото други православни църкви, които са получили регистрация, без никаква разумна обосновка.
64. Правителството счита, че е имало разумни основания за специалното правно положение на Българската православна църква, тъй като тя е изиграла специална историческа роля и въплъщава традиционната религия в страната. Открояването на източноправославното вероизповедание като преобладаващо вероизповедание в България е в съответствие с европейската демократична конституционна традиция. Църквата-жалбоподател не може да бъде сравнявана с Българската православна църква и отказът да бъде регистрирана, който се основава на преценката на съдилищата дали отговаря на съответните изисквания, не може да се разглежда като дискриминационен. Религиозните общности, които са били регистрирани, са успели да го направят, тъй като, за разлика от църквата-жалбоподател, са изпълнили въпросните изисквания.
Б. Преценката на Съда
65. Отказът за регистрация на църквата-жалбоподател вече е разгледан съгласно членове 9 и 11 от Конвенцията. Не е необходимо това да се направи допълнително с позоваване на член 14 от Конвенцията (вж. Митрополитската църква на Бесарабия и други, цитирано по-горе, § 134; Сциентоложката църква в Москва срещу Русия, № 18147/02, § 101, 5 април 2007; и Методиев и други, цитирано по-горе, § 51). Следователно от Съда не се изисква да се произнася по допустимостта или по съществото на оплакването по тази разпоредба.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА66. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
Вреди67. Църквата-жалбоподател претендира 30 000 евро (EUR) за неимуществени вреди, а вторият жалбоподател претендира 20 000 евро (EUR) по същото перо. Те твърдят, че всеки от тях е понесъл тези вреди поради твърдените нарушения на чл. 9 и 14 от Конвенцията.
148. Правителството твърди, че искането на църквата-жалбоподател е прекомерно и че искът на втория жалбоподател е неоснователен, тъй като всяка сума, присъдена на църквата-жалбоподател, във всеки случай ще бъде изплатена на втория жалбоподател, който действа от нейно име. Според правителството установяването на нарушението би представлявало достатъчно справедливо удовлетворение.
69. Съдът намира, че отказът за регистрация на църквата-жалбоподател трябва да ѝ е причинил неимуществени вреди, а на втория жалбоподател, който е председател на нейното ръководство - и чувство на стрес, безпокойство и усещане за липса на справедливост (вж. Параграф 4 по-горе). Оценявайки въпроса по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателите общо 4500 евро, плюс всички данъци, с които може да бъде обложена.
70. Тази сума трябва да бъде изплатена на втория жалбоподател в полза на цялата религиозна общност (вж. Светия синод на Българската православна църква (митрополит Инокентий) и др. срещу България (справедливо удовлетворение), № 412/03 и 35677/04 , § 39, 16 септември 2010 г.).
Б. Разходи и разноски
71. Жалбоподателите претендират 8 190 евро, за които се твърди, че са начислени за хонорари за двадесет часа работа от двамата им адвокати по жалбите срещу отказа за регистрация на църквата-жалбоподател и за четиридесет и три часа работа от същите адвокати за производството пред Съда, всички в размер на 130 евро на час. В подкрепа на искането си жалбоподателите представят договор за условно възнаграждение между втория жалбоподател и двамата адвокати относно производството пред Съда и таблица с броя на отработените часове. Те искат всички суми, присъдени от Съда по това перо, да бъдат изплатени на двамата им адвокати. Освен това жалбоподателите претендират 153.39 евро за разходи за превод. Те искат всички суми, присъдени от Съда по това перо, да бъдат директно изплатени на адвокатската кантора на техния втори адвокат - Екимджиев и партньори.
72. Правителството посочва, че искът надхвърля индикативните адвокатски възнаграждения в България и не е пропорционален на ниския стандарт на живот в страната. Също така счита, че частта от искането, отнасяща се до националното производство, не следва да се взема предвид.
73. Според практиката на Съда жалбоподателите имат право на възстановяване на разходите и разноските, само доколкото е доказано, че те са били действително и необходимо направени и са разумни по отношение на размера (вж. наред с много други органи, Мерабишвили срещу Грузия [GC], № 72508/13, § 370, 28 ноември 2017 г.).
74. Като се има предвид, че производството, в което жалбоподателите обжалват отказа на Софийския градски съд да регистрира църквата-жалбоподател (вж. параграфи 9 и 11 по-горе), е имало за цел да осигури спазването на член 9 от Конвенцията, хонорарите на адвокатите, отнасящи се до тези производства, по принцип подлежат на възстановяване съгласно член 41 от Конвенцията. Няма доказателства обаче, че жалбоподателите действително са платили тези такси, тъй като споразумението за условно възнаграждение между втория жалбоподател и двамата процесуални представители се отнася само до производството пред Съда (вж. параграф 71 по-горе).
75. По отношение на таксите, отнасящи се до производството пред Съда, договорът за условно възнаграждение по принцип е доказателство, че таксите, за които се отнася искането, са действително платени от жалбоподателите (вж. Мерабишвили, цитирано по-горе, § 371, и Иванова и Черкезов срещу България, № 46577/15, § 89, 21 април 2016 г.). Основният спорен въпрос между страните е дали тези такси са разумни по размер. Съдът не е обвързан от размери на адвокатски възнаграждения, присъждани на национално ниво или стандарти в тази оценка (вж., наред с други органи, Иванова и Черкезов, цитирано по-горе, § 90). Съдът отбелязва, че почасовата ставка, начислена за работата на представителите на жалбоподателите (130 евро), е значително по-висока от тази, приета за разумна в последните дела срещу България с подобна сложност (80 евро) (вж. Караахмед срещу България, № 30587 / 13, §§ 117 и 119, 24 февруари 2015 г., и Иванова и Черкезов, цитирани по-горе, §§ 86 и 90). Следователно искането е прекомерно по отношение на размера. За разлика от това, в светлината на нивото на сложност на въпросите, повдигнати по делото, и продължителността и съдържанието на отработеното време, броят на часовете изглежда разумен. С оглед на тези съображения, на жалбоподателите трябва да бъдат присъдени 3440 евро, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени. В съответствие с тяхното искане тази сума трябва да бъде внесена директно по банкова сметка, посочена от техните представители.
76. Разходите за превод също по принцип могат да бъдат възстановени съгласно член 41 от Конвенцията (вж. например Сънди Таймс срещу Обединеното кралство (№ 1) (член 50), 6 ноември 1980 г., § 40, серия A № 38, цитирано по-горе, § 40; Олсон срещу Швеция (№ 2), 27 ноември 1992 г., § 114, Серия A № 250; Блохин срещу Русия [GC], № 47152/06, § 229 в края, 23 март 2016; и Маринова и други срещу България, № 33502/07 и 3 други, § 133, 12 юли 2016 г.). В настоящия случай няма причина да се съмняваме, че те са действително и необходимо направени. Те също изглеждат разумни по размер. Следователно сумата, изразходвана за превод - 153.39 евро, трябва да бъде присъдена в пълен размер. Към това трябва да се добави всеки данък, с който жалбоподателите могат да бъдат обложени. Както те молят, тази сума следва да бъде изплатена директно по банковата сметка на адвокатската кантора на техния втори представител - Екимджиев и партньори.
Лихви за забава77. Съдът счита за уместно лихвеният процент за забава да се основава на пределния лихвен процент за кредитиране на
Европейската централна банка, към който да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО,
Присъединява възражението на правителството за неизчерпване на вътрешните средства за защита към раздела „ По същество“ на жалбата съгласно член 9, прочетено в светлината на член 11 от Конвенцията;
Обявява жалбата по член 9, прочетена в светлината на член 11 от Конвенцията, за допустима;
Приема, че е налице нарушение на член 9, разглеждан в контекста на член 11 от Конвенцията, и отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита;
Приема, че не е необходимо да се разглежда допустимостта или основателността на жалбата съгласно член 14 от Конвенцията;
Приема
че държавата ответник трябва да плати на жалбоподателите в рамките на три месеца следните суми, които да бъдат конвертирани във валутата на държавата ответник по курса, приложим към датата на уреждането: 4500 евро (четири хиляди и петстотин евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат изискуеми за неимуществени вреди, които трябва да бъдат платени на втория жалбоподател; 3 593.39 евро (три хиляди петстотин деветдесет и три евро и тридесет и девет цента), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени на жалбоподателите по отношение на разходи и разноски, които трябва да бъдат внесени директно в банковите сметки, посочени в решението;
че от изтичането на гореспоменатите три месеца до уреждането ще се плаща проста лихва върху горните суми при лихва, равна на пределния лихвен процент за кредитиране на Европейската централна банка през периода на неизпълнение плюс три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено писмено на 20 април 2021 г., в съответствие с Правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илсе Фрайвирт Тим Айке (Ilse Freiwirth) (Tim Eicke)
Зам.-секретар Председател