ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО НЕДЕЛЧЕВ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 30543/13)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
08.06.2021 г.
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото „Неделчев срещу България“,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:
Армен Харутюнян, Председател,
Жолиен Шуккинг,
Ана Мария Гера Мартинс, съдии,
и Илзе Фрайвирт, Заместник-секретар на отделението,
Като взе предвид:
жалбата (№ 30543/13) срещу Република България, подадена до Съда съгласно член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията”) от български гражданин, г-н Неделчо Русев Неделчев („жалбоподателят”) на 30 април 2013 г.;
решението за уведомяване на българското правителство („правителството“) за жалбата във връзка с твърдения пропуск на Върховния административен съд да отговори на съществен довод на жалбоподателя и да обяви останалата част от жалбата за недопустима;
становищата на страните;
решението за отхвърляне на възражението на правителството срещу разглеждането на жалбата от комитет;
След закрито заседание, проведено на 11 май 2021 г.,
Постанови следното решение, прието на същата дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Делото се отнася до оплакване по член 6, § 1 от Конвенцията, че в съдебно производство относно дисциплинарното уволнение на жалбоподателя, Върховният административен съд не е отговорил на ключов довод, изтъкнат от него.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателят е роден през 1965 г. и живее в гр. Сливен. Той е представляван пред Съда от г-н М. Екимджиев и г-жа К. Бончева, адвокати, практикуващи в Пловдив.
3. Правителството е представлявано от своя правителствен агент –
г-жа Б. Симеонова от Министерството на правосъдието.
4. Фактите по делото, представени от страните, могат да бъдат обобщени, както следва.
5. Жалбоподателят е бивш полицай.
6. На 20 март 2010 г. ръководителят на местната дирекция на Министерство на вътрешните работи, Б. (по това време началник на жалбоподателя) заплашва и тормози персонала на нощен клуб, където е на питие с приятели. Пристига полицейски патрул и полицаите съставят докладни записки за инцидента.
7. Впоследствие жалбоподателят събира докладите и нарежда на служителите, които са му подчинени, да изготвят нови докладни записки, като опишат обстоятелствата на инцидента по различен начин, освобождавайки Б. от всякаква вина.
8. Започва вътрешна проверка. Първоначалните констатации са представени на министъра на вътрешните работи в справка от 13 май 2010 г. Документът описва поведението на жалбоподателя като „съмнително във връзка с подготовката и регистрацията на необходимите документи“ и предлага той да бъде порицан.
9. На 6 август 2010 г. министърът на вътрешните работи разпорежда допълнителна проверка, в резултат на което на 13 септември 2010 г. му е предоставена нова справка. В нея е описано по-подробно поведението на жалбоподателя, като се посочва, че той се е опитал да прикрие инцидента с Б. и да попречи на вътрешната проверка. Комисията, която е автор на документа, предлага той да бъде освободен дисциплинарно.
10. На 30 септември 2010 г. срещу Б. и жалбоподателя официално са образувани дисциплинарни производства. Те са обвинени, че са прикрили първоначалния инцидент, като са манипулирали доказателствата.
11. Жалбоподателят е поканен да коментира твърденията срещу него. Допълнителните материали по случая, включително коментарите на жалбоподателя, са обобщени в нова справка, представена на министъра на вътрешните работи на 29 октомври 2010 г.
12. На 19 ноември 2010 г. министърът издава заповед за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“.
13. Жалбоподателят обжалва по съдебен ред заповедта на министъра, като между другото изтъква, че дисциплинарното наказание е наложено след изтичането на двумесечния срок, предвиден в член 225 от Закона за МВР (наричан по-долу „член 225“ – вж. параграф 20 по-долу). Той твърди, че предвиденият в тази разпоредба двумесечен срок е започнал да тече на 13 май 2010 г.
14. Заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ е потвърдена от тричленен състав на Върховния административен съд с решение от 20 февруари 2012 г. В него се посочва по-специално следното:
„Заповедта е издадена при спазване на [процесуалните правила]: дисциплинарното производство е образувано със заповед на [компетентния орган] [и] е проведено от дисциплинарно-разследващ орган, който установява фактите и събира доказателствата по случая, като за констатациите си уведомява служителя и му предоставя възможност да организира защитата си. Резултатите от проверката са обобщени в справка и изпратени на дисциплинарно наказващия орган, а наказанието е наложено в сроковете по член 225 ...“
15. Жалбоподателят подава касационна жалба. Той изтъква различни доводи, включително позовавайки се на член 225. В тази връзка той споменава за „предишни разследвания“ на инцидента с участието на Б.
16. Прокурорът, участващ в производството като трета страна, твърди от своя страна, че уволнението е законосъобразно и изрично коментира довода на жалбоподателя по член 225. Тя счита, че съответният двумесечен срок е започнал да тече едва след като са станали известни всички съответни обстоятелства, а именно на 29 октомври 2010 г. (вж. параграф 11 по-горе).
17. С окончателно решение от 8 ноември 2012 г. петчленен състав на Върховния административен съд потвърждава решението на тричленния състав. Той не коментира конкретно съответствието на заповедта на министъра със срока, посочен в член 225.
18. В протичащо паралелно съдебно производство, образувано по жалба на Б., който на 19 ноември 2010 г. също е уволнен дисциплинарно поради прикриване на същия инцидент (вж. параграфи 6 - 7 по-горе), петчленен състав на Върховния административен съд с окончателно решение от 18 декември 2012 г. установява, че срокът по член 225 е започнал да тече на 13 септември 2010 г. Уволнението на Б. е разпоредено повече от два месеца по-късно, което го прави незаконно.
19. През март 2013 г. жалбоподателят подава молба за възобновяване на съдебното производство. Той изтъква, че неправомерно му е била отказана възможност да участва в него, тъй като не е могъл да присъства на съдебното заседание пред петчленния състав на Върховния административен съд. С окончателно решение на Върховния административен съд от 1 юли 2013 г. молбата му е отхвърлена като просрочена.
ПРИЛОЖИМО ПРАВО
20. Член 225 от Закона за МВР от 2006 г., в сила до 2014 г., предвижда, че дисциплинарно наказание може да бъде наложено на служител на министерството в срок от една година (или две години при тежки случаи) от извършване на дисциплинарно нарушение, но не по-късно от два месеца от откриване на това нарушение.
21. Член 223 от Правилника за прилагане на този закон предвижда, че „откриването“ на нарушение се отнася до момента, в който „органът, компетентен да наложи дисциплинарно наказание, е установил извършеното нарушение и самоличността на извършителя“. Нарушението е „установено“, когато материалите от дисциплинарното производство постъпят при компетентния дисциплинарно наказващ орган .
ПРАВОТО
Твърдяно НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА22. Жалбоподателят се оплаква, че Върховният административен съд не е отговорил на довода му относно спазването на срока по чл. 225 при издаване на заповедта за дисциплинарното му уволнение. Той се позовава на член 6 § 1 от Конвенцията, който в приложимата си част предвижда, че:
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения ... има право на справедливо ... гледане на неговото дело ... от съд ...“
Допустимост23. Правителството повдига възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита. То изтъква, че жалбоподателят не е подал молба за възобновяване на производството в съответния срок (вж. параграф 19 по-горе), като посочва, че ако производството е било възобновено, жалбоподателят би могъл да повдигне отново довода си относно прилагането на член 225. Жалбоподателят не коментира възражението на правителството.
24. Съдът вече е постановил, че молбата за възобновяване на делото обикновено не може да се разглежда като ефективно правно средство за защита по смисъла на член 35 § 1 от Конвенцията (вж. наред с други органи, Josseline Riedl-Riedenstein and Others v. Germany (dec.), № 48662/99, 22 януари 2002 г. и Šorgić v. Serbia, № 34973/06, § 54, 3 ноември 2011 г.). Поради това жалбоподателят не е бил длъжен да се възползва от въпросната правна защита, включително като я използва в съответните срокове.
25. В допълнение Съдът констатира, че жалбата не е нито явно необоснована, нито недопустима на други основания, изброени в член 35 от Конвенцията. Следователно тя трябва да бъде обявена за допустима.
По същество26. Страните изразяват несъгласие относно това кой аспект на член 6 § 1 от Конвенцията е приложим по настоящото дело. Жалбоподателят твърди, че уволнението му по дисциплинарни причини е равносилно на „наказателно обвинение“, докато правителството се позовава на „граждански права и задължения“.
27. Жалбоподателят изтъква, че неговият довод по член 225 е бил решаващ за изхода на делото и че петчленният състав на Върховния административен съд изобщо не го е коментирал. Същевременно в производството, заведено от Б., който е наказан дисциплинарно за прикриване на същия инцидент, Върховният административен съд е разгледал и сметнал за основателен идентичен довод, като е установил, че дисциплинарното уволнение на Б. е незаконосъобразно (вж. параграф 18 по-горе). Жалбоподателят изтъква, че на 13 май 2010 г. на министъра на вътрешните работи (вж. параграф 8 по-горе) е била предоставена достатъчно информация за неговото дисциплинарно нарушение и че най-късно на 13 септември 2010 г. това нарушение е било „установено“ (вж. параграф 9 по-горе).
28. Правителството твърди, че тричленният състав на Върховния административен съд е отговорил на довода на жалбоподателя във връзка с прилагането на член 225, като е посочил „с достатъчна яснота“, че счита предвидения двумесечен срок за започнал да тече на 29 октомври 2010 г. Петчленният състав потвърждава решението на тричленния състав. Позицията, че двумесечният срок е започнал да тече на 29 октомври 2010 г. е в съответствие с националното право, а съдебното решение от 19 ноември 2010 г. по отношение на уволнението на Б. (вж. точка 18 по-горе) е неправилно.
29. Съдът многократно е постановявал, че дисциплинарното производство относно уволнението на държавен служител не включва определяне на наказателно обвинение (вж. относно полицейски служител Grace Gatt v. Malta, № 46466/16, § 58, 8 октомври 2019 г.; вижте също, mutatis mutandis, Denisov v. Ukraine [GC], № 76639/11, § 43, 25 септември 2018 г., и Suküt v. Turkey (dec.), № 59773/00, 11 септември 2007 г.). Той не вижда причина да заключи друго по настоящия случай. Освен това, като се има предвид, че принципно правителството не оспорва приложимостта на член 6 § 1 от Конвенцията (вж. параграф 26 по-горе) и че в това отношение е налице презумпция (вж. Vilho Eskelinen and Others v. Finland [GC], № 63235/00, § 62, ECHR 2007‑II), Съдът намира член 6 § 1 за приложим в гражданскоправния му аспект (вж. Иван Стоянов Василев срещу България, № 7963/05, §§ 26-28, 4 юни 2013 г.).
30. Съдът отново подчертава, че член 6 § 1 от Конвенцията задължава националните съдилища да мотивират своите решения (вж., наред с много други , Ruiz Torija v. Spain, 9 декември 1994 г., § 29, серия A, № 303‑A; Tatishvili v. Russia, № 1509/02, § 58, ECHR 2007‑I; и Идакиев срещу България, № 33681/05, § 48, 21 юни 2011 г.). Степента, в която се прилага това задължение, може да варира в зависимост от обстоятелствата по конкретния случай (вж. Gorou v. Greece (№ 2) [GC], № 12686/03, § 37, 20 март 2009 г.).
31. В настоящия случай жалбоподателят твърди, че дисциплинарното му уволнение е незаконосъобразно, тъй като е постановено в нарушение на член 225 (вж. параграфи 13 и 15 по-горе). Тази разпоредба гласи, че дисциплинарно наказание трябва да бъде наложено в срок от два месеца след разкриването на съответното дисциплинарно нарушение, т.е. след като нарушението е „установено“ от дисциплинарно наказващия орган (вж. параграфи 20 - 21 по-горе).
32. Въпреки че страните са представили становища по този въпрос (вж. параграфи 27 - 28 по-горе), Съдът не е длъжен да се произнесе дали изтъкнатият от жалбоподателя довод е основателен (вж. Ruiz Torija, цитирано по-горе, § 30). Въпреки това Съдът посочва, че аргументът на жалбоподателя е най-малкото спорен: по време на проверката относно инцидента от 20 март 2010 г. на министъра на вътрешните работи са представени няколко справки (вж. параграфи 8 - 9 и 11 по-горе), а в паралелното съдебно производство, заведено от Б., относно същите събития Върховният административен съд е приел, че справката от 13 септември 2010 г. е „установила“ дисциплинарното нарушение, което означава, че уволнението на Б., постановено на 19 ноември 2010 г., е било незаконосъобразно, тъй като е било в нарушение на член 225 (вж. параграф 18 по-горе).
33. В допълнение въпросният довод очевидно е бил уместен. Ако Върховният административен съд го е сметнал за основателен, той би трябвало да отмени уволнението на жалбоподателя като незаконосъобразно, както е направено по делото на Б.
34. Следователно Върховният административен съд е бил длъжен да даде конкретен и изричен отговор на въпросния довод (вж. Hiro Balani v. Spain, 9 декември 1994 г., § 28, серия A, № 303‑B).
35. Правителството заявява, че това е направено, тъй като тричленният състав е обсъдил въпроса изрично и петчленният състав е потвърдил заключенията му (вж. параграф 28 по-горе).
36. Съдът отбелязва, че тричленният състав на Върховния административен съд всъщност е коментирал довода на жалбоподателя по член 225, като е посочил, че предвидените в него срокове са спазени непосредствено след като е отбелязал, че на жалбоподателя е разрешено да представи възраженията си по обвиненията срещу него и че констатациите от вътрешното проверка са предоставени на министъра на вътрешните работи (вж. параграф 14 по-горе). Тъй като обобщената справка от 29 октомври 2010 г. е изготвена след като на жалбоподателя е дадена възможност да представи становище (вж. параграф 11 по-горе), може да се приеме, че тричленният състав е счел, че този документ представлява „установяване“ на дисциплинарното нарушение и начален момент на двумесечния срок. Въпреки това следва да се отбележи, че позицията на тричленния състав не е ясно изразена.
37. Що се отнася до петчленния състав на Върховния административен съд, Съдът отново подчертава, че понятието за справедлив съдебен процес изисква националният съд, който е изложил оскъдни мотиви за своите решения, независимо дали чрез включване на мотивите на предишна инстанция или по друг начин, действително да е разгледал съществените въпроси, които са повдигнати пред него, а не просто да потвърди констатациите, направени от предходната съдебна инстанция (вж. Helle v. Finland, 19 декември 1997 г., § 60, Reports of Judgments and Decisions 1997‑VIII).
38. Петчленният състав на Върховния административен съд не е разгледал изтъкнатия от жалбоподателя довод, въпреки че жалбоподателят го е повторил в касационната си жалба (вж. параграфи 15 - 17 по-горе), докато предходната съдебна инстанция (тричленният състав), както е посочено по-горе, е представил неточни и оскъдни основания за отхвърляне на този довод.
39. С оглед на гореизложеното Съдът счита, че Върховният административен съд не е разгледал надлежно основния довод на жалбоподателя и не е мотивирал заключенията си, както се изисква съгласно член 6 § 1 от Конвенцията.
40. Съответно е налице нарушение на тази разпоредба.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА41. В член 41 от Конвенцията е предвидено :
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение, Съдът ,ако е необходимо ,постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. "
42. Жалбоподателят претендира 10 230 евро за имуществени вреди, равностойността на десетмесечното трудово възнаграждение в Министерството на вътрешните работи. Той заявява, че ако трудовото му правоотношение е било прекратено на друго основание, различно от дисциплинарно уволнение, той е щял да получи бонус в размер на тази сума. По отношение на неимуществените вреди жалбоподателят претендира 10 000 евро.
43. Правителството оспорва тези претенции.
44. Съдът констатира нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията с мотива, че Върховният административен съд не е разгледал съществен довод, повдигнат от жалбоподателя. Както вече беше посочено, Съдът не може да спекулира дали този довод е основателен (вж. параграф 32 по-горе) и оттам какъв би бил изходът от производството, ако бяха спазени изискванията на член 6 § 1. Поради това Съдът не вижда основание да постанови претендираното от жалбоподателя обезщетение (вж., например, Ibrahim and Others v. the United Kingdom [GC], № 50541/08 и 3 други, § 315, 13 септември 2016 г.).
45. Както и при предишни подобни дела (вж. например Янакиев срещу България, № 40476/98, §§ 89-90, 10 август 2006 г., и Идакиев срещу България, № 33681/05, §§ 69-70, 21 юни 2011 г.), Съдът е на мнение, че най-подходящата форма на правна защита би била да се възобнови своевременно вътрешното производство и да се разгледа отново делото в съответствие с всички изисквания за справедлив съдебен процес.
46. Що се отнася до разходите и разноските, жалбоподателят претендира за 588,22 евро за разноските, направени в рамките на вътрешното производство. Той претендира за допълнителни 5280 евро за възнаграждението на неговите адвокати, като представя фактури, от които е видно, че им е платил 1200 евро. Той претендира за допълнителни 241,85 евро за пощенски услуги, превод, копиране и печат. Жалбоподателят иска всяка присъдена сума, с изключение на вече платените от него 1200 евро, да бъде преведена директно на неговите представители, г-н Екимджиев и г-жа Бончева (вж. параграф 2 по-горе).
47. Правителството оспорва тези претенции.
48. Жалбоподателят не е доказал, че направените от него разходи в рамките на вътрешното производство са били необходими, т.е. че са били свързани с опит от негова страна да отстрани нарушението на Конвенцията (вж. Идакиев, цитирано по-горе, § 78). Следователно тези претенции следва да бъдат отхвърлени.
49. Що се отнася до производството пред Съда, като взема предвид обстоятелствата по делото, и по-специално неговият повтарящ се характер, Съдът присъжда на жалбоподателя 1500 евро за покриване на разходите и разноските по всички пера, плюс всички данъци, които жалбоподателят може да дължи. Както е поискано (вж. параграф 46 по-горе), 1200 евро следва да се изплатят на жалбоподателя, а останалата част – на неговите представители.
50. Накрая, Съдът счита за целесъобразно лихвеният процент за забава да се основава на пределния лихвен процент на кредитиране на Европейската централна банка, към който следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ, ЕДИНОДУШНО
Обявява жалбата за допустима;Приема, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;Приема,(a) че в срок от три месеца държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя 1500 евро (хиляда и петстотин евро), плюс всички данъци, които могат да му бъдат начислени, по отношение на разходите и разноските, които да бъдат конвертирани в български лева по курса към датата на плащането; 1200 евро (хиляда и двеста евро) от горепосочената сума трябва да бъдат платени на жалбоподателя, а останалата част – директно на неговите представители;
(a) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до изплащането, се дължи проста лихва върху горепосочената сума в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка по време на периода на забава, към която се добавят три процентни пункта ;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.Изготвено на английски език и оповестено писмено на 8 юни 2021 г. съгласно правило 77, параграфи 2 и 3 от Правилника на Съда.
{signature_p_2}
Илзе Фрайвирт Армен Харутюнян
Заместник-секретар Председател