© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
НЕДЕЛЧЕВА И ДРУГИ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 5516/05 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
28 май 2013 г.
Това решение ще стане окончателно при условията, посочени в чл. 44, ал.2 от Конвенцията. Може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото на Неделчева и други срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Отделение, състоящо се от:
Инета Зимеле (Ineta Ziemele), Председател,
Давид Тор Бьоргвинсон (David Thór Björgvinsson),
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä),
Георге Николау (George Nicolaou),
Здравка Калайджиева,
Винсънт А. де Гаетано (Vincent A. De Gaetano),
Кшищоф Войтичек (Krzysztof Wojtyczek), съдии,
и Франсоаз Елен-Пасо (Françoise Elens-Passos), Секретар на Отделението,
Заседавайки при закрити врати на 7 май 2013 година,
Се произнесоха със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПО ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 5516/05 г.) срещу Република България, подадена на 14 януари 2005 година пред Съда, на основание на Член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи („Конвецията“) от осем български граждани – г-жа Кера Генова Неделчева, г-н Гено Москов Джингов, г-жа Минка Москова Халваджиева, г-жа Фросина Димитрова Гинева, г-жа Магда Димитрова Деспотова, г-н Райчо Гинев Костов, г-жа Гинка Димитрова Георгиева и г-жа Тодорка Димитрова Димитрова („жалбоподателите“).
2. Жалбоподателите са представлявани от г-жа С. Маргаритова-Вучкова, адвокат, практикуващ в град София. Българското правителство („Правителството“) е представлявано от своя агент, г-жа М. Димова от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателите твърдят по-специално, че не са могли да получат възстановяване на национализираната им по-рано земя и все още не са получили дължимото им обезщетение вместо реституция.
4. На 14 октомври 2010 г. е било изпратено уведомление за жалбата до правителството. Решено било също така жалбата да се разгледа по същество едновременно с разглеждането на нейната допустимост (член 29, алинея 1).
ПО ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателите са родени съответно през 1922, 1936, 1938, 1918, 1943, 1918, 1948 и 1946 година. Двама от жалбоподателите – г-жа Гинка Димитрова Георгиева и г-жа Тодорка Димитрова Димитрова, живеят в град Бургас, а останалите жалбоподатели живеят в град Созопол.
A. Отчуждаване на земята и създаване на курорта „Дюни“ и „Дюни” АД
6. Наследодател на жалбоподателите притежавал земеделска земя в община Созопол, разположена в близост до морския бряг. През 1980 г. тя била включена в територията, на която е построен нов морски курорт, наречен „Дюни”.
7. Курортът първоначално се управлявал от държавно предприятие, което през 1990 г. било преобразувано в държавно дружество, наречено „Дюни”. Трансформацията довела до това, че съгласно съответните национални разпоредби, дружеството се превърнало в собственик на активите, които дотогава били използвани и управлявани от държавното предприятие. През 1991 г. дружеството се регистрирало като акционерно дружество.
8. До 1997 г. държавата притежавала всички акции в „Дюни”. През 1997 г. 25% от акциите на дружеството били прехвърлени на частни лица, в рамките на програмата за „масова приватизация”. След това дружеството било наименувано „Дюни” АД. През следващите години държавата прехвърлила по-голямата част от неговите акции и към 2000 г. тя държала 25% от акциите на дружеството, част от които били предназначени за обезщетяване на бивши собственици на земи, включени в активите на дружеството. През 2001 г. държавата прехвърлила още 14% от акциите си в дружеството.
9. Жалбоподателите са представили приватизационен доклад от 8 март 1999 г. Според документа, по това време около една трета от територията на курорта се състои от земя, която е била възстановена реално на бившите й собственици съгласно Закона за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ). Докладът намира това състояние на нещата за проблемно и счита, че е най-подходящо дружеството да купи обратно тази земя.
Б. Първоначалните решения по реституционните претенции на жалбоподателите
3. Междувременно през 1991 г. влязъл в сила ЗСПЗЗ (виж параграф 37 по-долу). Позовавайки се на него, на 15 декември 1991 г. жалбоподателите поискали възстановяване на 19 700 квадратни метра земя, отнета от техния наследодател.
11. С акт от 23 май 1992 г. компетентният орган – поземлената комисия в град Созопол, взел решение за възстановяване на правото на собственост на жалбоподателите на земя в района на „Дюни“ с обща площ от 11 517 квадратни метра („Парцел A”). Тази земя граничела със сградите на комплекса. Поземлената комисия не представила обосновка защо счита, че са изпълнени критериите за реално възстановяване съгласно закона, който е в сила към момента.
12. В същото решение комисията е отказала да възстанови правото на собственост на жалбоподателите по отношение на останалите 8 183 квадратни метра земя („Парцел Б”), тъй като в него са построени сградите и инфраструктурата на курорта.
13. На 6 май 1993 г. жалбоподателите написали писмо до Министерски съвет, с копие до Комисията по туризъм, с искане а) да бъдат въведени във владение на парцел A, и б) да получават като обезщетение за парцел Б акции в държавното дружество „Дюни”, на което те имат право на основание на член 18, алинея 2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (виж параграф 40 по-долу). Към онзи момент жалбоподателите не са получили отговор.
14. Съответните дялове на жалбоподателите в имота били както следва: г-жа Кера Генова Неделчева и г-н Райчо Генов Костов имали право на една четвърт за всеки от тях, г-н Гено Москов Джингов и г-жа Минка Москова Халваджиева – по една осма за всеки от тях, а останалите жалбоподатели – г-жа Фросина Димитрова Гинева, г-жа Магда Димитрова Деспотова, г-жа Гинка Димитрова Георгиева и г-жа Тодорка Димитрова Димитрова – по една шестнадесета за всеки от тях.
В. Развитието по отношение на парцел А
15. На 10 октомври 1994 г. поземлената комисия в град Созопол издала акт за формално прехвърляне притежанието на тази част от земята на жалбоподателите. На 25 ноември 1994 г. жалбоподателите се снабдили с нотариален акт. Въпреки това те не са били допуснати до реално владение, защото земята, въпреки че не е била заета от сгради или инфраструктура на курорта, е останала в неговата оградена територия. Жалбоподателите не завели дело за оспорване на тази ситуация.
1. Ревандикационен иск
4. През месец декември 2000 г. „Дюни” АД завело ревандикационен иск срещу всички лица, които са имали право на собственост върху земи в района на курорта, възстановена след 1991 г.
17. По делото на жалбоподателите „Дюни” АД твърдяло, че жалбоподателите не са станали собственици на парцел А по силата на решението на поземлената комисия от 23 май 1992 г., тъй като комисията не е била компетентна да разпореди реституирането на земя, която вече не е земеделска. Дружеството заявило, че напротив, то е собственик на въпросната земя, която е включена в активите му.
18. В допълнение дружеството поискало временна забрана и спиране на всички процедури, свързани с разрешения за строеж за тази земя. Не е ясно дали жалбоподателите действително са правили постъпки за получаване на такива разрешения. Искането за такава забрана е уважено с решение на Бургаския районен съд от 15 декември 2000 г.
19. Ревандикационният иск е признат с решение на Бургаския районен съд от 18 октомври 2002 г. След обжалване от страна на жалбоподателите, на 17 юли 2003 г. решението било частично отменено от Бургаския окръжен съд, който потвърдил констатациите на по-долния съд, че „Дюни” АД е собственик на спорната земя, но отхвърлил самата ревандикационна претенция, тъй като установил, че жалбоподателите не са били във владение на земята. На 23 юли 2004 г. това решение било потвърдено от Върховния касационен съд.
20. Националните съдилища установили основно, че земята, претендирана от жалбоподателите, граничи със сградите на курорта, както и че курортът, включително сградите и земята, представлява проведено мероприятие по смисъла на член 10б от ЗСПЗЗ (виж параграф 38 по-долу); че не е допустимо физически да бъде разделен на части този комплекс и те да бъдат прехвърлени на нови собственици. Това, което трябва да се вземе под внимание е ситуацията в момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ. Тези съображения са били достатъчни, за да се заключи, че предпоставките за реално възстановяване не са изпълнени, и че решението на поземлената комисия в град Созопол от 23 май 1992 г., на което жалбоподателите основават имотните си претенции, е нищожно в тази си част. Предприятието „Дюни”, по-късно „Дюни” АД, валидно е придобило собствеността върху земята.
2. Обезщетение
21. След посоченото по-горе развитие, на 23 август 2004 г. Службата по земеделие и гори в град Созопол (бившата поземлена комисия), позовавайки се на окончателното решение на Върховния касационен съд от 23 юли 2004 г., постановила ново решение по реституционните претенции на жалбоподателите, отнасящи се до парцел A, като отказала да възстанови реално имота на жалбоподателите.
22. С ново решение от 20 януари 2005 г. тя приела, че жалбоподателите имат право да получат обезщетение в размер на 6 653 български лева (BGN) за цялата земята, претендирана през месец декември 1991 г., тоест и за двата парцела – А и Б, друга равностойна земя или компенсационни бонове.
23. На 6 април 2005 г. жалбоподателите подали искане за съдебен преглед на решението от 20 януари 2005 г., твърдейки, освен останалото, че Службата по земеделие и гори неправилно е оценила стойността на парцел A. На 30 ноември 2005 г. решението на Службата било отменено от Бургаския районен съд в частта му относно парцел A. По отношение на парцел Б решението било потвърдено.
24. Към датата на последната налична информация от страните от месец септември 2011 г., Службата по земеделие и гори в град Созопол (от 2008 г. наричана Служба по земеделие) не е постановила ново решение за определяне на стойността на обезщетението, което трябва да бъде присъдено на жалбоподателите за парцел A, или за определяне дали обезщетението да бъде чрез друга равностойна земя, или чрез компенсационни бонове.
Г. Развитието по отношение на парцел Б
25. Както бе споменато по-горе (виж параграф 13), след отказа на поземлената комисия в град Созопол да възстанови собствеността на парцел Б, на 6 май 1993 г. жалбоподателите подали искане за получаване на обезщетение чрез акции в държавното предприятие „Дюни” съгласно член 18, алинея 2 от Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия (виж параграфи 12 – 13 по-горе).
26. През 1995 и 1998 г. жалбоподателите уведомили поземлената комисия, че са избрали да подадат искане за обезщетение по приватизационното законодателство.
27. Това им искане било разгледано от комисия в Министерство на икономиката, назначена през месец декември 2003 г., която взела решение на 5 октомври 2004 г. По това време държавата притежалава 35 600 акции от по 1 лев всяка, което се равнява на около 0,34 % от капитала на „Дюни” АД. Комисията определила за жалбоподателите 17 700 акции (останалите налични акции държавна собственост били предназначени за други бивши собственици) като компенсация за 5401,6 квадратни метра от парцел Б, и постановила, че за останалите 2781,4 квадратни метра жалбоподателите следва да получат друга равностойна земя или компенсационни бонове по ЗСПЗЗ.
28. На 10 декември 2004 г. жалбоподателите поискали съдебен преглед на това решение. Те оспорили оценката на стойността на акциите, дължими като обезщетение за земята им, и посочили, че частичното удовлетворяване на искането им за обезщетение чрез акции не е обосновано. Във връзка с последното те заявили, че не желаят искът им за обезщетение да бъде препратен към друг орган, където процедурата да отнеме дълъг период от време.
29. На 28 юни 2007 г. Бургаският окръжен съд отменил горепосоченото решение и постановил, че жалбоподателите имат право да получат 56 997 акции от по 1 лев всяка като обезщетение за целия парцел Б. Той установил, на първо място, че решението не съдържало никакво основание за присъждане на акции само за част от парцел Б. По отношение на размера на обезщетението, Окръжният съд назначил експертиза, която Министерството на икономиката не оспорило, и която чрез сравняване на стойността на активите на „Дюни” АД, изчислена на основата на неотдавнашното предложение за приватизация, със стойността на парцел Б, заключила, че жалбоподателите имат право на броя акции, посочен по-горе, които представляват 0,54926 % от акциите на „Дюни” АД по това време.
30. Това решение било потвърдено на 4 януари 2008 г. с окончателно решение на Върховния административен съд.
31. На 29 януари 2009 г. жалбоподателите депозирали горните решения в Министерството на икономиката и поискали тяхното изпълнение. На 25 март 2009 г., 29 октомври 2010 г. и 22 март 2011 г. Министерството предложило да им прехвърли останалите на държавата 17 700 акции в „Дюни” АД. Те се позовали на факта, че държавата не притежава никакви други акции, въпреки че изглежда не оспорили задължението си да прехвърлят останалите акции. Жалбоподателите отказали предложеното частично разрешаване на въпроса. Оказва се, че друго разрешаване на въпроса не им е било предложено до момента.
32. По искане на жалбоподателите на 24 юни 2009 г. съдия в Бургаския окръжен съд разпоредил на министъра на икономиката да плати глоба от 2 000 лева за това, че не се е съобразил с решението от 28 юни 2007 г., потвърдено от Върховния административен съд на 4 януари 2008 г. На 31 март 2010 г. разпореждането било потвърдено от тричленен състав на Бургаския окръжен съд, който отбелязал по-специално, че липсата на достатъчен брой държавни акции не освобождава министъра от задължението му да изпълни съдебните решения.
33. Паралелно с горепосоченото развитие, на 25 март 2000 г. поземлената комисия в град Созопол присъдила на жалбоподателите компенсационни бонове на стойност 3 601 лева за целия парцел Б.
34. През месец май 2004 г. жалбоподателите поискали от Службата по земеделие и гори в град Созопол (бившата поземлена комисия) официални документи, свързани с парцел Б, които те трябвало да представят в Министерство на икономиката във връзка с процедурата за обезщетение чрез акции, описана по-горе. Жалбоподателите напомнили на Службата, че имат право да избират и са избрали да търсят обезщетение за парцел Б чрез акции, и че не желаят да получат компенсационни бонове по ЗСПЗЗ.
35. Впоследствие Службата по земеделие и гори отменила решението си от 25 март 2000 г. и компенсационните бонове, издадени въз основа на него. Въпреки това, както вече бе споменато, на 20 януари 2005 г. Службата отново присъдила на жалбоподателите обезщетение за парцел Б по ЗСПЗЗ. Това решение, потвърдено от Бургаския окръжен съд в съответната част, все още е в сила (виж параграфи 22-23 по-горе).
36. След уведомлението за настоящата жалба, на 4 ноември 2010 г. Министерство на икономиката поискало от Службата по земеделие в град Созопол (бившата Служба по земеделие и гори) информация за всички процедури, свързани с обезщетение по отношение на парцел Б. В писмо от 12 ноември 2010 г. Службата информирала министерството за своите решения, свързани с парцела.
II. ПРИЛОЖИМО НАЦИОНАЛНО ЗАКОНОДАТЕЛСТВО И ПРАКТИКА
A. Закон за собствеността и ползването на земеделските земи
37. Законът за собствеността и ползването на земеделските земи (ЗСПЗЗ), приет през 1991 г., дава право на лицата или техните наследници, чиято земя е била отчуждена, да поискат при определени условия възстановяване на правото им на собственост, а ако съответните условия не са били изпълнени – да търсят обезщетение.
38. Член 10б от ЗСПЗЗ, приет на 3 април 1992 г., предвижда, че бившите собственици нямат право на възстановяване на правото им на собственост и следва да получат обезщетение в случаите, когато земята „е застроена или върху нея са проведени мероприятия, които не позволяват възстановяване на собствеността”.
39. Обезщетението вместо реституция по ЗСПЗЗ може да бъде или чрез равностойни земи от общинския поземлен фонд, или чрез компенсационни бонове, които могат, най-вече, да се използват като платежно средство в рамките на приватизацията на държавни предприятия или за закупуване на държавна земеделска земя.
Б. Обезщетение по законодателството относно преобразуване и приватизация на бивши държавни и общински предприятия
40. Законът за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия е приет през 1992 г. и остава в сила до 2002 г. Той регулира преобразуването на държавни и общински предприятия в търговски дружества и тяхната приватизация. Съгласно член 18, алинея 2 бившите собственици на колективизирани земеделски земи, включени в активите на държавни или общински предприятия, могат да получат обезщетение в акции на дружествата, в които тези предприятия са били трансформирани. Съгласно член 18, алинея 1 тези искания на заинтересованите страни могат да бъдат оправени преди или след преобразуването. Исканията е трябвало да бъдат подадени до 30 септември 1994 г., като по отношение на държавните предприятия те е следвало да се адресират до Министерски съвет.
41. След изменение от 1999 г. параграф 6, алинея 6 от преходните и заключителни разпоредби на Закона предвижда, че бившите собственици на земеделски земи, които са били включени в активите на държавни или общински предприятия, които впоследствие са приватизирани, получават вместо реално възстановяване на земята обезщетение в акции на тези дружества или, ако наличните акции, притежавани от държавата и общините са недостатъчни, компенсаторни записи. Идентична е схемата за обезщетение, предвидена в параграф 11 от преходните и заключителни разпоредби на Закона за приватизация и следприватизационен контрол, който регулира този въпрос след 2002 г. Що се отнася до условията на тази схема за обезщетение, и двата закона, посочени по-горе, препращат към други закони, уреждащи обезщетението на бивши собственици на одържавени имоти. Съгласно предвидената там процедура исканията за обезщетение трябва да се представят на областния управител или на компетентния министър. Всеки мълчалив или изричен отказ на тези органи подлежи на съдебен контрол.
42. Според практиката на Върховния административен съд, когато бившите собственици имат право на обезщетение както по ЗСПЗЗ, така и по приватизационните закони, от тях зависи да изберат кой от двата начина да използват.
В. Други приложими разпоредби
43. Останалото приложимо национално законодателство и практика относно реституцията на земеделски земи и обезщетението вместо реално възстановяване по ЗСПЗЗ и по приватизационните закони, както и относно преобразуването и приватизацията на бивши държавни или общински предприятия, е обобщена в решенията на Съда по делата Сивова и Колева срещу България (№ 30383/2003 г., параграфи 29-54, 15 ноември 2011 г.) и Любомир Попов срещу България (№ 69855/2001 г., параграфи 83-95, 7 януари 2010 г.).
ПО ОТНОШЕНИЕ НА ПРАВОТО
I. ПО ТВЪРДЕНИЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 1 ОТ ПРОТОКОЛ № 1
44. Жалбоподателите са повдигнали няколко оплаквания, позовавайки се на Член 6, алинея 1 от Конвенцията и Член 1 от Протокол № 1. Те се оплакват първо, че са били несправедливо лишени от собственост на парцел A, без възможност за ефективно получаване на адекватно обезщетение. На второ място, жалбоподателите се оплакват, че те все още не са получили обезщетение за парцел Б, въпреки влязлото в сила съдебно решение, определящо дължимото им обезщетение. Жалбоподателите считат също, че реституционните процедури са били прекомерно продължителни.
45. Съдът е на мнение, че посочените по-горе оплакванията е най- подходящо да бъдат разглеждани само по Член 1 от Протокол № 1, който гласи следното:
„Βсяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своята собственост. Никой не може да бъде лишен от своята собственост освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право.
Предходните разпоредби не накърняват по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на собствеността в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.”
A. Допустимост
1. Възражение на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита
46. Без да уточнява по кое от посочените по-горе оплакванията, правителството прави възражение за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита, тъй като жалбоподателите не са предявили иск за обезщетение за вреди срещу държавата. Жалбоподателите оспорват възражението.
47. Съдът отбелязва, че отказът да се предостави реално възстановяване на парцел A и липсата до този момент на обезщетение за парцел Б не се считат за незаконни по националното законодателство, а една от предпоставките за успешно претендиране на обезщетение за непозволено увреждане е да се установи незаконност на поведението, причинило вредата (виж Вълков и други срещу България, № 2033/2004 г. и други, параграф 107, 25 октомври 2011 г.). Освен това правителството не е уточнило кой е ответникът по такова искане, нито е цитирало някое решение на българските съдилища, показващи осъществимостта на такава претенция в настоящия контекст. Що се отнася до продължителността на процеса по реституция, Съдът се позовава на заключенията си по дела срещу България относно подобни оплаквания (виж Василев и Дойчева срещу България, № 14966/2004 г., параграфи 26-30, 31 май 2012 г., с посочените препратки), че искът за непозволено увреждане не може да се счита за ефикасно правно средство за защита, тъй като е с чисто компенсаторен характер и не може да доведе до завършване на процеса на реституция. В допълнение Съдът припомня, че по делата Василев и Дойчева (цитирано по-горе, параграф 69) и Мутишев и други срещу България ((справедливо обезщетение), № 18967/2003 г., параграф 38, 28 февруари 2012 г.) той е призовал държавата-ответник да въведе правно средство за защита, позволяващо на пострадалия ефективно да получи обезщетение в случай на забавяне на реституционното производство.
48. Съответно, Съдът отхвърля възражението на правителството за неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
2. Оплакване относно лишаване от собственост на парцел А
49. Както вече бе споменато, относно този парцел жалбоподателите се оплакват от неоснователно лишаване от собственост.
50. Правителството счита, че случаят не се отнася до лишаване от собственост, тъй като решението на поземлената комисия в град Созопол от 23 май 1992 г. не представлява правопораждащ титул на собственост върху недвижим имот за жалбоподателите. Правителството твърди, че жалбоподателите не са могли легитимно да очакват имота им да бъде възстановен, предвид факта, че претендираната от тях земя се намира в границите на курорта „Дюни”. Те изтъкват, че „Дюни”, по-късно „Дюни” АД, не е участвало в реституционното производство и не е имало възможност да представи своите претенции.
51. Правителството изтъква също така, че изходът на ревандикационното производство не води до преклудиране на реституционните претенции на жалбоподателите, тъй като жалбоподателите продължават да имат право да получат обезщетение за земята си чрез получаване на друга равностойна земя или на компенсационни бонове.
52. Жалбоподателите оспорват аргументите на правителството. Те считат, че са придобили право на собственост върху въпросния имот въз основа на решението за реституция на поземлената комисия в град Созопол от 23 май 1992 г. и последвалото официално прехвърляне на собствеността. Те твърдят, че решенията на националните съдилища по ревандикационното производство и лишаването им от собствеността на имота е произволно и представлява незаконна намеса в техните права по Член 1 от Протокол № 1. На последно място, жалбоподателите считат, че обезщетението, на което те продължават да имат право – друга равностойна земя или компенсационни бонове по ЗСПЗЗ – е недостатъчно.
53. Съдът обобщава относимите принципи, приложими за реституиране на национализирани имоти по делото Копецки срещу Словакия (Kopecký v. Slovakia) ([ГО], № 44912/1998 г., параграф 35, ЕСПЧ 2004-IX) по следния начин (цитатите са пропуснати):
„(а) Лишаването от право на собственост или от друго вещно право по принцип е еднократен акт и не води до продължителна ситуация на „лишаване от право”.
(б) Член 1 от Протокол № 1 не гарантира правото на придобиване на собственост.
(в) Жалбоподател може да твърди, че е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1, само ако оспорваните решения се отнасят до негова „собственост” по смисъла на тази разпоредба. „Собственост” може да бъде или „съществуваща собственост”, или активи, включително вземания, по отношение на които жалбоподателят може да твърди, че той или тя има най-малко „легитимно очакване” да получи ефективно ползване на правото на собственост. Обратното, надеждата за признаване на право на собственост, което е невъзможно да се упражни реално, не може да се счита за „собственост” по смисъла на Член 1 от Протокол № 1, както и условен иск, който е неуспешен в резултат на неизпълнение на условието.
(г) Член 1 от Протокол № 1 не може да се тълкува като налагане на общо задължение на договарящите държави да възстановяват имоти, които са им прехвърлени преди да са ратифицирали конвенцията. Нито Член 1 от Протокол № 1 налага някакви ограничения върху свободата на договарящите държави да определят обхвата на реституцията на собственост и да изберат условията, при които те са съгласни да се възстанови правото на собственост на бившите собственици.
По-специално, договарящите държави се радват на широка свобода на преценка по отношение на изключването на определени категории от бившите собственици като правоимащи. Когато някои категории собственици са изключени по този начин, техните претенции за реституция не представляват основа за „легитимно очакване”, водещо до защитата на Член 1 от Протокол № 1.
От друга страна, след като веднъж договарящите държави, които вече са ратифицирали Конвенцията, включително Протокол № 1, въведат законодателство, което предвижда пълно или частично възстановяване на собственост, конфискувана при предишния режим, това законодателство може да се разглежда като създаващо ново право на собственост, защитено от Член 1 от Протокол № 1 за лицата, които отговарят на изискванията за придобиване на това право. Същото се прилага и по отношение на условията за реституция или обезщетение, създадени съгласно законодателството, прието преди ратификацията, ако такова законодателство остава в сила след ратификацията на Протокол № 1 от страна на договаряща държава.”
54. Освен това Съдът е постановил (виж Копецки, цитирано по-горе, параграф 52; и Мария Атанасиу и други срещу Румъния (Maria Atanasiu and Others v. Romania), № 30767/2005 г. и № 33800/2006 г., параграф 137, 12 октомври 2010 г.), че
„когато правото на собственост е във вид на претенция, то може да се счита за „актив”, само когато има достатъчно основание в националното законодателство, например когато има постоянна съдебна практика на националните съдилища, която го потвърждава.”
55. Обръщайки се към фактите по настоящото дело, Съдът отбелязва, че въпреки че решението от 23 май 1992 г. в полза на жалбоподателите е послужило като основа за издаване на нотариален акт и поземлената комисия е издала акт за формално прехвърляне на жалбоподателите на собствеността на парцела (виж параграф 15 по-горе), решението остава неприложено на практика, тъй като жалбоподателите никога не са придобили действително владението върху имота. Те не са завели дело за оспорване на това състояние на нещата, след като тяхното искане в този смисъл до Министерски съвет и до Комисията по туризъм са останали без отговор (виж параграфи 13 и 15 по-горе).
56. В своите решения по делата Любомир Попов (параграф 117) и Сивова и Колева (параграф 74), и двете цитирани по-горе, Съдът отбелязва, че по силата на националното законодателство, административните решения, определящи правата на ищците за реституция по ЗСПЗЗ, се вземат в едностранно производство от поземлените комисии и могат да бъдат оспорени пряко или непряко от друго лице, което претендира право на собственост върху същата земя. Той отбелязва още, че трети лица, претендиращи за права върху същата земя могат да защитят тези си права в последваща процедура, като например чрез ревандикационен иск (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, параграф 104). Възможността за преразглеждане на административни решения за реално възстановяване на земи в последващи съдебни производства с трети страни е предмет на добре установена практика на националните съдилища (пак там, параграфи 102-103). Освен това законът изрично предвижда наличието на допълнително производство за определяне на дължимото обезщетение вместо реституция.
57. Съдът е на мнение, че с оглед на приетия съгласно националното законодателство подход, административното решение от 23 май 1992 г., признаващо реституционните претенции на жалбоподателите, не може да се счита, че валидно е създало право на собственост за тях преди разглеждането на конкуриращите се претенции на третите лица за същата земя (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, параграф 74). В настоящия случай „Дюни” не е участвало в производството пред поземлената комисия. Нещо повече, самата поземлена комисия в решението си е пропуснала да коментира евентуалните права на дружеството (виж параграф 11 по-горе). Поради тези причини, и тъй като, както в Сивова и Колева, жалбоподателите трябва да са били наясно от самото начало с конкуриращите се претенции на „Дюни”, поради това, че дружеството е държало и ползвало земята (виж параграф 15 по-горе), Съдът счита, че жалбоподателите не биха могли легитимно да очакват, че решението от 23 май 1992 г. ще признае окончателно техните реституционни права, които са били оспорени от трета страна.
58. Всъщност, въпросът дали всички предварителни условия за реално възстановяване, предвидени от закона, са били изпълнени, включително дали „Дюни”, по-късно „Дюни” АД, е придобило права върху въпросната земя, които може да противопостави на жалбоподателите, за първи път е разгледан в производството по ревандикационния иск, подаден от дружеството срещу жалбоподателите (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, параграф 107). Затова настоящата ситуация е обратната на тази в Кехая и други срещу България (№ 47797/1999 г. и № 68698/2001 г., параграфи 74-76, 12 януари 2006 г.), което се отнася за опит от страна на държавата да достигне до ново разглеждане на въпрос, който вече е бил разгледан в предишно съдебно производство, а именно – дали всички предварителни условия за реституция са били изпълнени.
59. Нещо повече, Съдът отбелязва, че решенията на националните съдилища в производството по ревандикационния иск не изглежда да са били произволни, а са базирани на надлежно прилагане на националното законодателство, а именно член 10б от ЗСПЗЗ, в редакцията, която е била е в сила към момента на разглеждане на реституционната претенция на жалбоподателите от поземлената комисия (виж параграф 38 по-горе).
60. С оглед на гореизложеното, Съдът е съгласен с позицията на правителството (виж параграф 50 по-горе), че решението на поземлената комисия от 23 май 1992 г. не представлява стабилна законова основа, която може да доведе до окончателно и приложимо на практика право на собственост на жалбоподателите. Това е видно и от факта, че след производството по ревандикационния иск властите са предприели допълнителни мерки, за да се определи съдържанието на реституционните права на жалбоподателите, по-специално готвейки се да им присъдят обезщетение (виж параграфи 21-24 по-горе).
61. Що се отнася до довода на жалбоподателите, че обезщетението, което те могат да получат, би било недостатъчно, Съдът се позовава на констатациите си по делото Сивова и Колева (виж параграфи 109-114 от решението), че начинът на обезщетението, избрано от българския законодател не противоречи на изискванията на Член 1 от Протокол № 1. Освен това Съдът се позовава на констатациите си, цитирани в параграф 56 по-горе, че държавите имат свобода при определяне на обхвата на реституцията на собственост и при избора на условията, при които те са приели да възстановят правото на собственост на бившите собственици.
62. С оглед на гореизложеното, Съдът намира, че оплакването на жалбоподателите относно лишаване от собственост е явно необосновано и трябва да бъде отхвърлено в съответствие с Член 35, алинея 3, буква „а” и алинея 4 от Конвенцията.
3. Останалите оплаквания по Член 1 от Протокол № 1
63. Съдът отбелязва, че тези оплаквания не са явно необосновани по смисъла на Член 35, алинея 3, буква „а” от Конвенцията, нито са недопустими на други основания. Затова те трябва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
1. Оплакване относно непредоставяне от страна на властите на дължимото на жалбоподателите обезщетение за парцел Б
64. По отношение на парцел Б жалбоподателите се оплакват първо, че не са получили дължимото им обезщетение.
65. Правителството твърди, че Министерството на икономиката не е било в състояние да се съобрази с решението на съда, което определя размера на обезщетението чрез акции в „Дюни” АД, тъй като държавата вече не е притежавала необходимите акции. Те са приложили изявление на Министерството на икономиката в същия смисъл от 22 март 2011 г.
66. Жалбоподателите са повторили оплакването си. Те са посочили, че не се оспорва, че държавата остава обвързана от решенията на съда, че жалбоподателите имат право да получат 56 997 акции в „Дюни” АД, и че е била наложена глоба на министъра на икономиката за неспазването на тези решения. Що се отнася до аргумента на правителството, че държавата не е в състояние да изпълни решенията, тъй като не притежава достатъчен брой акции, жалбоподателите са посочили, че властите са се поставили в това положение чрез своите собствени действия, защото те са приватизирали части от „Дюни” АД преди да изпълнят задължението си да предоставят обезщетение на бившите собственици на земи, включени в активите на дружеството.
67. Съдът отбелязва, че страните по делото, изглежда, са съгласни с факта, че решението на Бургаския окръжен съд от 28 юни 2007 г., потвърдено от Върховния административен съд на 4 януари 2008 г. (виж параграф 29-30 по-горе), определя окончателно обхвата на правото на жалбоподателите на обезщетение вместо реституция. Жалбоподателите се оплакват от неспособността на властите в продължение на няколко години да приложат на практика тези решения.
68. Съдът припомня, че е разгледал подобна ситуация, а именно: когато административните органи са отказали да се съобразят с влязло в сила съдебно решение за определяне на съдържанието на реституционните права на жалбоподателите по делото Мутишев и други срещу България (№ 18967/2003 г., 3 декември 2009 г.). По това дело Съдът е напомнил, че принципът на правната сигурност изисква, наред с другото, че когато съдилищата са се произнесли окончателно по даден случай, тяхното решение не трябва да се поставя под въпрос, освен поради причини от сериозен и непреодолим характер (виж също, съответно, Брумарешку срещу Румъния (Brumărescu v. Romania) [ГО], № 28342/1995 г., параграф 61, ЕСПЧ 1999-VII;. Рябых срещу Русия (Ryabykh v. Russia), № 52854/1999 г., параграф 52, ЕСПЧ 2003-IX; и Манчева срещу България, № 39609 /1998 г., параграф 59, 30 септември 2004 г.).
69. По настоящото дело не са налице такива причини. По-специално, Съдът не може да приеме, че фактът, че държавата не притежава необходимото количество акции може да я освободи от задължението да изпълни съдебните решения, споменати по-горе. Такова е и становището на Бургаския окръжен съд, който налага глоба на министъра на икономиката за неизпълнение на задължението да се съобрази с решенията (виж параграф 32 по-горе). Съдът отбелязва, че държавата може, например, да предприеме действия за закупуване на необходимите акции или да ги замени с други активи, и че тази възможност остава отворена и към настоящия момент. Вместо това властите са останали непреклонни и не са показали, че търсят решение на въпроса. Нещо повече, Съдът отбелязва, че властите са използвали като основание за неспазването свое собствено минало поведение, а именно продажбата или прехвърлянето на почти всички техни акции в „Дюни” АД преди удовлетворяване на всички претенции за обезщетение на бившите собственици на земя, включена в активите на дружеството (виж параграфи 8 и 26 по-горе). Неизпълнението на влязлото в сила съдебно решение от страна на властите засяга легитимното очакване на жалбоподателите да получат обезщетение вместо реституция, както е постановено в съответствие с приложимото национално законодателство.
70. Съответно, Съдът счита, че по отношение на непредоставянето от страна на властите на дължимото на жалбоподателите обезщетение за парцел Б е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1.
2. Оплакване относно забавянето на процедурите по реституция и обезщетение
71. По отношение на парцел А и парцел Б жалбоподателите се оплакват от прекомерно забавяне на процедурите по реституция и обезщетение вместо реституция.
72. Що се отнася до парцел A, правителството твърди, че закъсненията се дължат на многобройните молби за съдебно преразглеждане на решенията на Службата по земеделие от страна на бившите собственици, които е следвало да получат земя в района на Созопол. В допълнение на това, през 2009 г. административните граници на община Созопол са били променени, което намалява количеството на наличната земя за обезщетение. Правителството е представило писмо от Службата по земеделие в град Созопол, в което се посочва, че това последното развитие би довело до промяна на всички решения относно обезщетения в района.
73. Правителството не коментира забавянето на процедурите за парцел Б.
74. Жалбоподателите са повторили оплакването си, че забавянето на процедурите е прекомерно. По отношение на парцел Б, те са посочили по-специално, че са изразили предпочитанието си да получат обезщетение чрез акции още на 6 май 1993 г. и оттогава чакат за това обезщетение.
75. В редица дела срещу България Съдът е установявал нарушения на Член 1 от Протокол № 1 въз основа на голямо забавяне на процедурите относно реституция на земеделски земи, което засяга легитимните очаквания на жалбоподателите за реституция или обезщетение (виж Сивова и Колева, Василев и Дойчева и Любомир Попов, всички цитирани по-горе; Найденов срещу България, № 17353/2003 г., 26 ноември 2009 г.; Петкова и други, № 19130/2004 г., № 17694/2005 г. и № 27777/2006 г., 25 септември 2012 г.; и Иванов срещу България, № 19988/2006 г., 11 декември 2012 г.). По делото Василев и Дойчева (виж параграф 69 от решението) Съдът е заключил, че проблемът е повтарящ се и е изразил виждането, че българските власти трябва да предвидят ясни срокове за приемането и изпълнението на административни решения, необходими за завършване на процеса на реституция на земеделска земя.
76. По настоящото дело, що се отнася до парцел A, към месец септември 2011 г., от когато е последната информация от страните, дължимото на жалбоподателите обезщетение все още не е било предоставено. Нещо повече, процедурата изглежда е в застой, тъй като от 2005 г. насам не е прието никакво друго решение. По-специално, не е било определено дали и кога жалбоподателите ще получат друга равностойна земя или обезщетение в бонове, и на каква стойност (виж параграф 24 по-горе).
77. Що се отнася до парцел Б, Съдът отбелязва, че жалбоподателите са подали искане да получат обезщетение чрез акции в „Дюни” АД на 6 май 1993 г. (виж параграф 13 по-горе). Тяхното искане е разгледано едва през 2004 г., когато комисия към Министерството на икономиката е взела решение за броя на акциите, които да бъдат прехвърлени (виж параграф 27 по-горе). След молба на жалбоподателите за съдебен контрол, въпросът относно броя на акциите, които следва да бъдат прехвърлени, е преразгледан окончателно едва през 2008 г. (виж параграфи 28-30 по-горе). Въпреки това, както вече беше обсъдено, жалбоподателите все още не са получили нищо и процедурата все още е висяща.
78. Съдът отбелязва, че забавянето в конкретния случай, най-вече по отношение на парцел A, до голяма степен се дължи на факта, че процесите за реституиране на национализирани имоти и за преобразуване и приватизация на държавни предприятия, както е регламентирано от българското законодателство, са извършвани паралелно, и че е било предвидено, че всеки конфликт между интересите на страните по тези процедури ще бъде уреждан в отделни съдебни производства. Признавайки на държавите широка свобода на преценка при уреждане на важни социални и икономически реформи, като например тези, въведени в България след падането на комунизма, Съдът напомня, че все пак държавите остават задължени да организират своите съдебни и административни системи по такъв начин, че да гарантират правата, предвидени в Конвенцията (виж Сивова и Колева, цитирано по-горе, параграф 116). В конкретния случай, изисквайки от жалбоподателите да участват в две процедури, първата – процедура по реституция, и след това – съдебно производство по ревандикационен иск, насочено към точно определяне на правата, признати в процедурата по реституцията, властите са забавили значително ефективното упражняване на реституционните права на жалбоподателите .
79. Освен това, дори и след приключване на производството по ревандикационния иск забавянето е продължило и процесът на реституция все още не е завършен. Съдът взема под внимание обясненията на правителството за този период на забавяне (виж параграф 72 по-горе), но не ги смята за достатъчно основание за липсата на каквито и да е ефективни стъпки за предоставяне на обезщетение на жалбоподателите за този продължителен период от време, а именно най-малко седем години след датата на приключване на производството по ревандикационния иск през 2004 г.
80. Съдът е на мнение, че значителните закъснения в процедурите относно парцел Б също са по вина на властите, които, изглежда, не са разгледали въпроса своевременно и добросъвестно. Правителството не е представило никакво обяснение за първоначалното продължително забавяне между 1993 и 2004 г. Освен това Съдът вече е установил (виж параграфи 69-70 по-горе), че забавянето след 2008 г. също е неоснователно.
81. Съдът намира в допълнение, че жалбоподателите не са отговорни за никое от закъсненията по отношение на парцел Б. Вярно е, че те са могли да доведат до частично приключване на процеса по обезщетение чрез приемане на 17 700 броя акции, които държавата е била готова да им прехвърли след 2008 г. (виж параграф 31 по-горе). Обаче това би представлявало само частично решение. В същото време Съдът отбелязва, че жалбоподателите са се опитали да подтикнат Министерството на икономиката да действа, като успешно са осъдили министъра за неизпълнението на окончателното решение на Бургаския окръжен съд относно размера на обезщетението (виж параграф 32 по-горе).
82. Съдът счита, че ситуациите, описани по-горе, са поставили жалбоподателите в ситуация на продължителна несигурност (виж Сивова и Колева, параграф 116, и Любомир Попов, параграф 122, и двете цитирани по-горе). Съответните власти също са признали, че жалбоподателите и другите лица, чакащи обезщетение вместо реституция в района на Созопол по ЗСПЗЗ (в конкретния случай за парцел A), са били поставени в ситуация на несигурност. Нещо повече, те са признали, че всички решения, взети в това отношение трябва да бъдат преразгледани (виж параграф 72 по-горе).
83. Що се отнася до парцел Б, Съдът отбелязва също и очевидното объркване, причинено от действията на поземлената комисия в град Созопол (по-късно Служба по земеделие и гори), която в нарушение на избора на жалбоподателите на акции като средство за обезщетение, им е присъдила обезщетение по ЗСПЗЗ чрез компенсационни бонове. Впоследствие това решение е било отменено, но през 2005 г. Службата по земеделие и гори е приела друго решение, което все още е в сила (виж параграфи 33-35 по-горе). Това се е случило въпреки факта, че на няколко пъти жалбоподателите са информирали този орган, че са избрали да търсят обезщетение чрез акции по приватизационното законодателство (виж параграфи 26 и 34 по-горе). В действителност се оказва, че едва през 2010 г., след уведомлението за настоящата жалба до правителството от страна на Съда, Службата по земеделие и гори в град Созопол се е опитала да координира действията си с тези на Министерството на икономиката (виж параграф 37 по-горе).
84. С оглед на горните съображения, Съдът заключава, че е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1 по отношение на продължителното забавяне на процедурите по реституция и обезщетение, което се е отразило на легитимните очаквания на жалбоподателите в това отношение.
II. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
5. Член 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
86. Повтаряйки, че са били произволно лишени от правото им на собственост върху парцел А, жалбоподателите претендират пазарната стойност на земята, която те оценяват на 735 740 евро (EUR) въз основа на оценка, изготвена от експерт, назначен от тях, или, като алтернатива друга земя, равностойна на парцел А.
87. По отношение на парцел Б жалбоподателите твърдят, че правителството трябва да купи и да им прехвърли такъв брой акции в „Дюни” АД, какъвто е посочен в решенията от 28 юни 2007 г. и 4 януари 2008 г. (виж параграфи 29-30 по-горе) или, като алтернатива, да им заплати номиналната стойност на липсващите акции, плюс лихва, в размер общо на 58 965,12 лева (BGN) (еквивалент на около 30 000 евро).
88. По отношение на неимуществените вреди, жалбоподателите претендират по 5 000 евро за всеки от тях, или 40 000 евро общо.
89. Държавата оспорва горните претенции и ги счита за прекомерни.
90. По-специално, по отношение на парцел Б те са представили документ, изготвен от Министерството на икономиката, с дата 30 август 2011 г., в който министерството потвърждава готовността си да прехвърли на жалбоподателите останалите 17 700 броя акции, притежавани от държавата. Що се отнася до предложението на жалбоподателите властите да им заплатят номиналната стойност на акциите, министерството счита, че „това би било приемливо”. В същото време, министерството оспорва претенцията на жалбоподателите за лихва, като твърди, че то няма валидно правно основание.
91. Съдът припомня, че е установил за недопустимо оплакването на жалбоподателите, че са били лишени от собственост по отношение на парцел A. Съответно, той отхвърля претенцията им да получат пазарната стойност на този парцел или друга равностойна земя и отбелязва, че жалбоподателите все още имат право на обезщетение вместо реституция за парцел A (виж параграфи 24 и 60 по-горе).
92. Що се отнася до жалбата за забавяне и несигурност в процеса на реституция, както по отношение на парцел A, така и на парцел Б, Съдът отбелязва, че жалбоподателите са претърпели известни щети, които обаче е трудно да бъдат оценени в точни цифри. Затова Съдът им присъжда по справедливост сумата от 12 000 евро. Тази сума следва да се разпредели между жалбоподателите в съответствие с техния наследствен дял.
93. На последно място, що се отнася до оплакването за неизпълнение на съдебните решения, определящи размера на дължимите на жалбоподателите акции като обезщетение за парцел Б, Съдът счита, че въпросът за прилагането на Член 41 не следва все още да бъде разглеждан. Виждайки, че правителството не оспорва по принцип задължението си да прехвърли на жалбоподателите пълния брой акции, и че Министерството на икономиката счита за приемливо предложението да им платят стойността на тези акции, Съдът отчита възможността за споразумение между държавата-ответник и жалбоподателите (Член 75, алинея 1 от Правилника на Съда). Съответно, Съдът запазва правото си да се произнесе по този въпрос и приканва правителството и жалбоподателите да го уведомят в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с Член 44, алинея 2 от Конвенцията, за всяко споразумение, което те са постигнали.
Б. Разходи и разноски
94. За разходи и разноски, направени пред Съда, жалбоподателите претендират сумата от 3 560 евро за адвокатски хонорар на техния процесуален представител г-жа Маргаритова-Вучкова, и 594,10 лева (равностойността приблизително на 303 евро) за преводачески услуги и пощенски разходи. В подкрепа на този иск те са представили договор за процесуално представителство, почасова справка за работата на адвоката им и необходимите разписки. Те са поискали сумата за пощенски разходи и преводачески услуги и 460 евро от сумата, която бъде присъдена за съдебни такси да им бъде заплатена на тях, а останалата част да бъде преведена директно по банковата сметка на г-жа Маргаритова-Вучкова.
95. В допълнение, жалбоподателите претендират сумата от 41,20 лева (равностойността на 21 евро) за копирни разходи по отношение на производството по ревандикационния иск в периода 2000-2004 г. пред националните съдилища (виж параграфи 16-20 по-горе), и 610,94 лева, което е равно на около 310 евро, за разходи, направени в съдебните процедури за преразглеждане, описани в параграфи 23 и 28-30 по-горе. По отношение на тези искове жалбоподателите са представили съответните разписки.
96. Правителството счита, че претендираната сума за съдебни такси е прекомерна, а тази за преводачески услуги и пощенски разходи е разумна и необходима.
97. Според съдебната практика на Съда, жалбоподателят има право на възстановяване на суми за разходи и разноски, само доколкото е доказано, че те са били действително направени и необходими и са в разумен размер. В конкретния случай, като взе предвид документите, с които разполага, и горните критерии, и като отбелязва също така, че някои от оплакванията по настоящото дело са отхвърлени, Съдът намира за разумно да присъди сумата от 3 000 евро за процесуално представителство. В съответствие с искането на жалбоподателите (виж параграф 94 по-горе), 460 евро от тази сума следва да се платят на жалбоподателите, докато останалата част, а именно 2 540 евро, следва да бъде преведена директно по банковата сметка на техния процесуален представител. Съдът намира още, че разноските за преводачески услуги и пощенски разходи в размер на 303 евро са разумни и необходими, и отбелязвайки също така, че правителството не ги оспорва, ги присъжда в пълен размер.
98. Що се отнася до останалите претенции, Съдът счита за разумно да присъди на жалбоподателите разходи в размер на 21 евро, претендирани по отношение на производството по ревандикационния иск. Съдът отхвърля претенциите, свързани с производствата, описани в параграфи 23 и 28-30 по-горе, тъй като жалбоподателите са спечелили тези производства и могат да претендират за възстановяване на направените от тях разходи на национално равнище.
В. Лихва за забава
6. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъдат изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ, СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява жалбата за допустима в частта й, която се отнася до отказа на властите да предоставят на жалбоподателите дължимото обезщетение за парцел Б и до забавянето на процеса по реституция; обявява жалбата за недопустима, в частта й, която се отнася до лишаването от собственост на парцел А;
2. Постановява, че е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1 заради отказа на властите да предоставят на жалбоподателите дължимото обезщетение за парцел Б;
3. Постановява, че е налице нарушение на Член 1 от Протокол № 1 заради забавянето на процеса по реституция;
4. Постановява, че въпросът за прилагане на Член 41, в частта, която се отнася до оплакването, произтичащо от неприлагането от страна на властите на съдебното решение, което определя броя акции, дължими като обезщетение за парцел Б, не следва все още да бъде разглеждан;
съответно,
(a) запазва правото си да се произнесе по този въпрос;
(б) приканва правителството и жалбоподателите да го уведомят в срок от три месеца, считано от датата, на която решението стане окончателно в съответствие с Член 44, алинея 2 от Конвенцията, за всяко споразумение, което те са постигнали;
(в) запазва правото си на следваща процедура и делегира на председателя на отделението правомощието да постанови това, ако е необходимо;
5. Постановява
(a) ответната държава да заплати на жалбоподателите в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение в съответствие с Член 44, алинея 2 от Конвенцията, следните суми в левова равностойност към датата на плащането:
(i) EUR 12 000 (дванадесет хиляди евро), заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателите върху тази сума, за вреди, свързани със забавянето на реституционната процедура, която сума следва да бъде поделена между жалбоподателите съобразно техния наследствен дял;
(ii) EUR 3 324 (три хиляди триста двадесет и четири евро), заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими от жалбоподателите върху тази сума, за такси и разноски, EUR 2 540 (две хиляди петстотин и четиридесет евро) от които да бъдат преведени директно по банковата сметка на процесуалния представител на жалбоподателите;
(б) След изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горните суми в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
6. Отхвърля останалата част от претенциите на жалбоподателите за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 28 май 2013 година, в съответствие с Член 77, алинея 2 и 3 от Правилника на Съда.
Франсоаз Елен-ПасоИнета Зимеле
Секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy