© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court's database HUDOC.
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ (№ 2)
(Жалба № 30544/06 г.)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
8 януари 2013 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото на Николай Димитров срещу България (№ 2),
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като Комитет в състав:
Пейви Хирвеле (Päivi Hirvelä), председател,
Здравка Калайджиева,
Пол Махоуни (Paul Mahoney), съдии,
и Фатош Арачи (Fatoş Aracı), заместник-секретар на Отделението,
след проведено закрито заседание на 4 декември 2012 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 30544/06 г.) срещу Република България, подадена на 26 април 2006 г. пред Съда на основание на чл. 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българския гражданин г-н Николай Иванов Димитров (“жалбоподателя”).
2. Българското правителство („правителството”) е представлявано от своя агент – г-жа М. Коцева от Министерство на правосъдието.
3. На 19 май 2010 г. е изпратено уведомление за жалбата до правителството.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателят е роден през 1963 г. и живее в град Силистра.
A. Наказателното производство срещу жалбоподателя
5. На 3 септември 1997 г. жалбоподателят е обвинен в измама.
6. Между 3 септември и 12 декември 1997 г. той е в ареста.
7. На 27 март 2000 г. Силистренският окръжен съд го признава за виновен по повдигнатото му обвинение и го осъжда на пет години лишаване от свобода.
8. На 12 октомври 2000 г. Варненският апелативен съд отменя присъдата и връща делото за допълнително разследване.
9. На 31 октомври 2002 г. прокуратурата прекратява производството, тъй като не е установено, че жалбоподателят е извършил престъпление.
Б. Производството по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди
10. На 4 декември 2002 г. жалбоподателят подава иск за обезщетение по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди („ЗОДОВ”). Той първоначално претендира 60 000 български лева (BGN), по-късно намалени на 40 000 лева (еквивалентни на 20 450 евро (EUR)), като обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от неговото досъдебно задържане и наказателното производство срещу него.
11. На 27 октомври 2003 г. Добричкият окръжен съд постановява, че се дължи обезщетение по силата на чл. 2, ал. 2 от ЗОДОВ, тъй като не е установено, че жалбоподателят е извършил престъпление. Той присъжда на жалбоподателя 6 000 лева (3 067 евро) като обезщетение за неимуществени вреди.
12. На 6 април 2004 г. Варненският апелативен съд потвърждава решението.
13. С окончателно решение от 28 октомври 2005 г. Върховният касационен съд увеличава размера на присъденото обезщетение на 9 000 лева (4 601 евро).
14. Съдилищата след това прилагат чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ и осъждат жалбоподателя да заплати общо 2 480 лева (1 268 евро) за съдебни такси, която сума представлява 4% от отхвърлената част от иска му.
II. ПРИЛОЖИМО ВЪТРЕШНО ПРАВО
15. Приложимите разпоредби на ЗОДОВ по отношение на съдебните такси са обобщени в параграфи §§ 19 – 21 от решението на Съда по делото Станков срещу България (Stankov v. Bulgaria), № 68490/01, 12 юли 2007 г.
16. След това решение ЗОДОВ е изменен, считано от 30 май 2008 г., като в нов чл. 9а се въвежда проста съдебна такса, независимо от размера на иска.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛ. 6, АЛ. 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
17. Жалбоподателят се оплаква, че прилагането на системата за съдебни такси по ЗОДОВ в неговия случай е довело до непропорционално ограничение на правото му на достъп до съд. Той се позовава на чл. 5, ал. 5, чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Конвенцията.
18. Като взе предвид характера и същността на оплакването на жалбоподателя, Съдът счита, че неговата правилна правна квалификация е по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията, който гласи, доколкото е приложим:
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения …, има право на справедливо … гледане на неговото дело … от … съд …”
A. Допустимост
19. Съдът отбелязва, че това оплакване не е явно необосновано по смисъла на чл. 35, ал. 3, б. „а” от Конвенцията, нито е недопустимо на други основания. Следователно трябва да бъде обявено за допустимо.
Б. По същество
20. Правителството признава, че размерът на съдебната такса, наложена на жалбоподателя, е относително висок. При все това то твърди, че за разлика от делото Станков, цитирано по-горе, обезщетението, получено от жалбоподателя по настоящото дело, е реално и адекватно на вредите, които е претърпял. То също така отбелязва, че плащането на съдебните такси не е условие за разглеждането на иска на жалбоподателя, защото е наложено едва след като съдът се е произнесъл по делото и следователно не представлява ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд.
21. Жалбоподателят не е съгласен с това.
22. Чл. 6, ал. 1 гарантира на всеки правото да заведе иск относно неговите граждански права и задължения пред съд или трибунал. Така тази разпоредба е олицетворение на „правото на съд”, един аспект от което е правото на достъп до съд, т.е. правото да всеки образува производство пред съда по граждански дела. „Правото на съд” не е абсолютно. По своята същност то призовава за регулация от страна на държавата. Договарящите държави се радват на известна свобода на преценка в това отношение, но крайното решение по отношение спазването на изискванията на Конвенцията се взема от Съда (вж. Михалков срещу България (Mihalkov v. Bulgaria), № 67719/01, § 55, 10 април 2008 г., с по-нататъшни препратки).
23. Съдът вече е постановил, че налагането на значителна финансова тежест, дължима след приключване на производството, може да действа като ограничение на правото на съд (вж. Станков, § 54 и Михалков, § 57, и двете цитирани по-горе, както и Цвятков срещу България (Tzvyatkov v. Bulgaria), № 20594/02, § 26, 12 юни 2008 г.). В настоящия случай, с оглед размера на съдебните такси в сравнение с присъденото на жалбоподателя обезщетение, съдът е убеден, че наложените му съдебни такси представляват такова ограничение.
24. Ограничение, засягащо правото на съд, няма да е съвместимо с чл. 6, ал. 1, освен ако с него се преследва легитимна цел и е налице разумна връзка на пропорционалност между използваните средства и легитимната цел, чието постигане се цели (вж. Михалков, цитирано по-горе, § 58).
25. Преследваните от общите правила за съдебните такси цели могат да се приемат за съвместими с общото правораздаване, например за финансиране функционирането на съдебната система и за да действат като спирачка за несериозни претенции. Целта, преследвана от специалната уредба на исковете по ЗОДОВ, очевидно е да се опрости производство по такива искове, като не се изисква от ищеца да заплати пълния размер от 4% от иска предварително, а налага това едва след като е присъдено обезщетението. Тази цел също може да се приеме за съвместима с чл. 6 от Конвенцията (вж. Станков, цитирано по-горе, § 57).
26. Що се отнася до пропорционалността на намесата, Съдът отбелязва, че в цитираните по-горе дела Съдът констатира нарушение на чл. 6, ал. 1 в това, че независимо от факта, че е много трудно за жалбоподателите да преценят предварително каква сума да претендират по отношение на неимуществени вреди, те са обект на автоматична и post hoc отговорност за съдебни такси върху отхвърлената част от претенциите си и като резултат загубват цялата или значителна част от присъденото обезщетение (вж., например, Михалков, цитирано по-горе, § 63). Съдът намира, че настоящото дело е подобно на тези дела. По-специално той отбелязва, че жалбоподателят не може да бъде критикуван за това, че е подал неразумен или прекомерно висок иск, защото не изглежда да има развита или достъпна съдебна практика по отношение на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди в подобни случаи (пак там, § 61). От друга страна, негъвкавата система на съдебни такси не оставя място за съдебна преценка при определянето им. В резултат, почти една трета от обезщетението, което държавата е осъдена да заплати на жалбоподателя, се взема обратно от хазната. Тази ситуация, която е вероятно да разубеди жертвите да предявяват искове срещу държавата или да искат принудително изпълнение на съдебни решения в тяхна полза, едва ли може да се разглежда като разумно ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд. Фактът, че за разлика от делото Станков, жалбоподателят по настоящото дело не губи цялото обезщетение, се дължи на случайност и поради това не може да доведе Съда до различно заключение. Съдът отбелязва, че след делото Станков въпросната система на съдебни такси е изоставена в България и по дела, касаещи искове за вреди срещу държавни или общински органи, е заменена от проста такса, която не зависи от стойността на иска (вж. параграф 16 по-горе).
27. Посочените по-горе съображения водят Съда до заключението, че макар налагането на съдебни такси да е цел, която е съвместима с по-доброто правораздаване, практическите трудности при оценка на вероятното обезщетение по ЗОДОВ, заедно с относително високия и изцяло негъвкав размер на съдебните такси, представляват ограничение на правото на жалбоподателя на достъп до съд, което е непропорционално на иначе легитимната цел.
28. Следователно е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията.
II. ДРУГИ НАРУШЕНИЯ НА КОНВЕНЦИЯТА
29. Жалбоподателят се оплаква, че производството по ЗОДОВ е несправедливо, защото националните съдилища са му присъдили недостатъчно обезщетение, без да оценят правилно вредите, понесени от него. Той също така се оплаква, че продължителността на това производство и на наказателното производство срещу него е неразумна.
30. Съдът разгледа останалата част от оплакванията, подадени от жалбоподателя. В светлината обаче на всички материали, с които разполага, и доколкото въпросите, от които жалбоподателят се оплаква, са в рамките на неговата компетентност, Съдът намира, че те не разкриват никаква проява на нарушаване на правата и свободите, изложени в Конвенцията или нейните Протоколи.
31. От това следва, че тази част от жалбата следва да се отхвърли като явно необоснована, съгласно чл. 35, ал. 3, б. „а” и ал. 4 от Конвенцията.
III. ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
32. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
A. Вреди
33. Жалбоподателят претендира възстановяване на сумите, които е платил за съдебни такси в рамките на производството по ЗОДОВ, заедно с лихва (3 215,34 лева, еквивалентни на 1 650 евро). В подкрепа на иска си той представя удостоверение от Националната агенция за приходите. Той претендира също така 3 500 евро обезщетение за неимуществени вреди.
34. Правителството оспорва претенцията за неимуществени вреди. То твърди, че ако Съдът присъди справедливо обезщетение, то той трябва да вземе предвид само претенцията на жалбоподателя за имуществени вреди.
35. Съдът счита, че жалбоподателят има право на възстановяване на сумите, които е платил за съдебни такси, поради пряката им връзка с установеното нарушение по неговото дело (вж., mutatis mutandis, Шарсах Нюз Ферлагсгезелшафт срещу Австрия (Scharsach and News Verlagsgesellschaft v. Austria), № 39394/98, § 50, ЕСПЧ 2003-XI). Освен това той отбелязва, че жалбоподателят сигурно е претърпял неимуществени вреди в резултат на нарушението на правата му, установено по делото. Вземайки предвид всички обстоятелства по делото и решавайки по справедливост, Съдът присъжда на жалбоподателя 2 500 евро по този иск.
Б. Разноски
36. Жалбоподателят не предявява иск за разноски.
В. Лихва за забава
37. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява за допустима жалбата по чл. 6, ал. 1 от Конвенцията относно съдебните такси в производството по присъждане на обезщетение, а останалата част от жалбата за недопустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на чл. 6, ал. 1 от Конвенцията;
3. Постановява
(a) ответната държава да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата на влизане в сила на съдебното решение сумата от EUR 2 500 (две хиляди и петстотин евро) за имуществени и неимуществени вреди в левова равностойност към датата на плащането;
(б) след изтичане на горецитирания тримесечен срок до извършване на плащането ще бъде дължима обикновена лихва върху горната сума в размер, равен на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на английски език и оповестено в писмен вид на 8 януари 2013 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Фатош АрачиПейви Хирвеле
Заместник-секретар на ОтделениетоПредседател
Full & Egal Universal Law Academy