© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ПЕТО ОТДЕЛЕНИЕ
НИКОВА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 4434/05)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
21 декември 2010 г.
Това решение е окончателно, но може да претърпи редакционни промени.
По делото „Никова срещу България”,
Европейският съд по правата на човека (Пето отделение), заседаващ като комитет в състав:
Райт Марусте (Rait Maruste), председател,
Миряна Лазарова Трайковска (Mirjana Lazarova Trajkovska),
Здравка Калайджиева, съдии,
и Стивън Филипс (Stephen Phillips), заместник-секретар на Отделението,
след обсъждане в закрито заседание на 30 ноември 2010 г.,
се произнесе със следното съдебно решение, постановено на същата дата:
ПРОЦЕДУРАТА
1. Делото е образувано по жалба (№ 4434/05) срещу Република България, подадена на 7 януари 2005 г. пред Съда на основание на член 34 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (“Конвенцията”) от българската гражданка г-жа Лозка Йорданова Никова (“жалбоподателката”).
2. Българското правителство („Правителството”) се представлява от своя агент – г-жа Р. Николова от Министерството на правосъдието.
3. На 16 септември 2008 г. Съдът обявява жалбата за частично недопустима и решава да съобщи на Правителството за оплакванията по чл. 6 от Конвенцията във връзка с продължителността на производството. В писмо от 27 октомври 2010 г. жалбоподателката посочва, че в този случай не е уместно да се приложи член 28 § 1 от Конвенцията. При все това, като се позовава на своята практика, Съдът възлага жалбата на комитет от трима съдии на основание на същата разпоредба.
ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
4. Жалбоподателката е родена през 1951 г. и живее в Стара Загора.
5. На 8 август 1991 г. бившият съпруг на жалбоподателката подава иск в Районния съд за съдебна делба на семейното жилище – апартамент, придобит по време на брака, чието право на ползване е присъдено на жалбоподателката в решението за развод, както и на автомобил и други движими вещи. Производството се закрива на неуточнена дата до края на 1994 г. поради неявяване на страната на ищцата.
6. На 18 януари 1995 г. бившият съпруг на жалбоподателката подава нов иск за съдебна делба на семейния апартамент в Районния съд.
7. С решение от 6 юни 1995 г. Районният съд извършва подялбата и определя съответно по една втора от жилището на всеки един от бившите съпрузи. Решението става окончателно без право на обжалване.
8. Във втората фаза на производството, на съдебното заседание от 14 декември 1995 г. Районният съд установява, че жалбоподателката не е била редовно призована, но въпреки това разглежда делото по същество. Изглежда, че други съдебни заседания са били проведени в периода от февруари 1996 г. до ноември 1997 г. С решение от 13 ноември 1997 г. Районният съд присъжда апартамента на бившия съпруг на жалбоподателката, като той се задължава за изплати на жалбоподателката сумата от 5 878 950 стари лева (BGL), съответстваща на стойността на полагаемия й се дял.
9. Жалбоподателката обжалва решението, тъй като счита, че апартаментът трябва да бъде присъден на нея. С решение от 27 март 1998 г. Окръжният съд потвърждава решението на долната инстанция, като счита, че жалбоподателката не е формулирала надлежно своя иск до първоинстанционния съд за присъждането на апартамента.
10. На неуточнена дата през 1998 г. жалбоподателката иска възобновяване на производството на основание, че не е била редовно призована на първа инстанция и не е имала възможност да предяви иск, за да й бъде присъден своевременно апартаментът. С решение от 23 февруари 2000 г. Върховния касационен съд уважава искането й, отменя предходните решения от 13 ноември 1997 г. и 27 март 1998 г. и връща делото за ново разглеждане от първото съдебно заседание във фазата след допускане на делбата.
11. При новото разглеждане на делото и двете страни искат да им бъде присъден апартаментът. С решение от 3 юни 2002 г. Районният съд постановява продажбата на апартамента на търг, тъй като не са налице необходимите условия, за да бъде присъден на един от двамата бивши съпрузи. Съдът установява, че децата им вече не са непълнолетни, от което следва, че не са налице условия за присъждане на апартамента на един от тях.
12. Жалбоподателката подава жалба. С решение от 13 юли 2004 г. Окръжният съд потвърждава решението на Районния съд.
13. Жалбоподателката подава касационна жалба. С решение от 25 март 2005 г. Върховния касационен съд потвърждава решението на Окръжния съд.
ПРАВОТО
I. ТВЪРДЯНО НАРУШЕНИЕ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
14. Жалбоподателката твърди, че продължителността на гражданското производство не отговаря на изискването за „разумен срок”, постановено в член 6 § 1 от Конвенцията, който гласи:
„Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от (...) съд“.
15. Според Правителството продължителността на производството се обяснява с голямата сложност на делото, като се има предвид факта, че производството за съдебна делба се състои от две фази. Освен това времетраенето е удължено поради неизбежно повторно разглеждане на делото.
16. Жалбоподателката се противопоставя на това становище.
A. Допустимост
17. Съдът констатира, че жалбата не е явно необоснована по смисъла на член 35 § 3 от Конвенцията и не недопустима на друго основание.
Б. По същество
1. Продължителност на производството
18. Съдът констатира, че въпросният апартамент е бил предмет на две производства за съдебна делба. Първото се провежда от 8 август 1991 г. до неуточнена дата в края на 1994 г. То се разграничава от второто, като неговата продължителност не следва да се разглежда в светлината на член 6. Съдът отбелязва, че продължителността на производството следва да се отчита от датата на втория иск за съдебна делба, по-конкретно от 18 януари 1995 г. Периодът приключва на 25 март 2005 г. с окончателното решение на Върховния касационен съд, постановено при новото разглеждане на делото след възобновяване на производството. Следователно продължителността на разглеждания период е над десет години и два месеца.
2. Разумен срок
19. Съдът припомня, че разумната продължителност на производството се определя в зависимост от обстоятелствата, като се имат предвид критериите, утвърдени в практиката на Съда, а именно: сложност на делото, поведение на жалбоподателите и на компетентните органи (вж., наред с много други, Фридлендър срещу Франция (Frydlender c. France) [ГК], реш. № 30979/96, § 43, ЕСПЧ 2000-VII).
20. Съдът многократно е разглеждал дела по подобни въпроси и е установявал нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията (вж. Фридлендър, цитирано по-горе). Съдът констатира, че настоящото дело се отричава с известна сложност поради факта, че производството за съдебна делба се състои от две фази, всяка една от които може да се разглежда на три инстанции. В допълнение, в защита на националните власти Съдът отбелязва, че в този случай делото е било предмет на второ разглеждане по същество, след отмяната на решението от 27 март 1998 г. в резултат от подадена молба от страна на жалбоподателката за преразглеждане на делото. Следователно делото е било разгледано на четири нива на правораздаване, като шест съдебни инстанции са се произнесли по него.
21. От друга страна, Съдът отбелязва, че от фактическа и правна гледна точка делото не се характеризира с особена сложност, тъй като става въпрос за съдебна делба на един-единствен имот след развод. Освен това производството е от особено значение за жалбоподателката, тъй като става въпрос за семейния апартамент, където тя e установила дома си. Според Съда няма факти и доказателства, водещи до заключението, че жалбоподателката е допринесла за продължителността на производството, макар да е поискала възобновяване на делото няколко месеца след окончателното решение на 27 март 1998 г., тъй като въпросният срок от няколко месеца изглежда относително разумен. При тези обстоятелства Съдът счита, че общата продължителност на производството е била прекомерна.
22. В заключение, като взима предвид цялата налична информация и горепосочените критерии, Съдът счита, че не е спазено изискването за разглеждане на делото в „разумен срок”.
23. Следователно е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
II ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
24. Съгласно член 41 от Конвенцията:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.”
Вреди
25. Жалбоподателката претендира 10 000 евро за понесени неимуществени вреди и 88 960 евро за понесени имуществени вреди.
26. Правителството оспорва тези претенции.
27. Съдът счита, че не е налице причинно-следствена връзка между констатираното нарушение и твърдените имуществените вреди и отхвърля тази претенция. Той обаче постановява изплащането на сумата от 1 200 евро като справедливо обезщетение за понесени неимуществени вреди..
Б. Разноски
28. Жалбоподателката претендира също така 34 733 лева (около 17 755 евро) за разноски по производството пред вътрешните съдилища, както и за 180 лева (около 92 евро) за разноските по производството пред Съда, като представя съответни разходооправдателни документи.
29. Правителството оспорва тези претенции.
30. Като взима предвид представените документи и позовавайки се на практиката си, Съдът отхвърля претенциите за възстановяване на разноски по производството пред вътрешните съдилища. Той счита за разумно да присъди на жалбоподателката (която не е представлявана от адвокат) сумата от 92 EUR за разноски по производството пред Съда.
В. Лихва за забава
31. Съдът счита за подходящо лихвата за забава да бъде изчислена на основата на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка, с добавени три процентни пункта.
ПО ИЗЛОЖЕНИТЕ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО:
1. Обявява останалата част от жалбата за допустима;
2. Постановява, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията;
3. Постановява:
a) ответната държава да заплати на жалбоподателката в срок от три месеца от датата, на която решението влезе в сила съгласно чл. 44, ал. 2 от Конвенцията, долупосочените суми в български лева по валутния курс към датата на плащането:
i. 1200 EUR (хиляда и двеста евро) за неимуществени вреди, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими;
ii. 92 EUR (деветдесет и две евро) за разноски, заедно с всички данъци, които могат да бъдат дължими;
б) от датата на изтичане на посоченият срок до датата на плащане върху горната сума ще бъде дължима проста лихва, равна на пределния лихвен процент по заеми на Европейската централна банка за периода на забава, с добавени три процентни пункта;
4. Отхвърля останалата част от исковата претенция на жалбоподателката за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и оповестено в писмен вид на 21 декември 2010 г. в съответствие с чл. 77, ал. 2 и 3 от Правилника на Съда.
Стивън ФилипсРайт Марусте
Заместник-секретарПредседател
Full & Egal Universal Law Academy