© Министерство на правосъдието на Република България, . Разрешението за повторно публикуване на този неофициален превод е предоставено единствено за целите на включването му в базата данни HUDOC на ЕСПЧ.
© Ministry of Justice of the Republic of Bulgaria, . Permission to re-publish this non-official translation has been granted for the sole purpose of its inclusion in the Court’s database HUDOC.
ЕВРОПЕЙСКИ СЪД ПО ПРАВАТА НА ЧОВЕКА
ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ЙОРДАН ПЕТРОВ срещу БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 22926/04)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
24 януари 2012 г.
Настоящото решение ще стане окончателно при условията, посочени в член 44 § 2 от Конвенцията. То може да претърпи корекции по формата.
По делото Йордан Петров срещу България,
Европейският съд по правата на човека (четвърто отделение), на заседание в състав:
Лех Гарлицки, председател,
Давид Тор Бьоргвинсон,
Пайви Ирвела,
Георге Николау,
Леди Бианку,
Здравка Калайджиева,
Небойша Вучинич, съдии,
и Лорънс Ърли, секретар на отделението,
След като заседава при закрити врата на 4 януари 2012 г., постанови следното решение, прието на горепосочената дата:
ПРОЦЕДУРА
1. Делото е заведено по жалба (№ 22926/04) срещу Република България, подадена на 12 юни 2004 г. в Европейския съд по правата на човека от българския гражданин г-н Йордан Стоянов Петров („жалбоподателят“) на основание член 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“).
2. Жалбоподателят, на когото е предоставена правна помощ, се представлява от г-жа С. Стефанова и г-н Екимджиев от Пловдивската адвокатска колегия. Българското правителство („Правителството“) се представлява от своите агенти г-жа С. Атанасова и г-н В. Обретенов от Министерство на правосъдието.
3. Жалбоподателят твърди, че е бил жертва на малтретиране по време на арестуването и през първите два дни от задържането му и че не е имал достъп до подходяща медицинска помощ. Той се оплаква също така, че е бил бит от надзиратели на 12 декември 2003 г. Той се оплаква от неефективността на разследванията, проведени във връзка с твърденията му за малтретиране. Освен това той се оплаква от условията на задържане във Варненския затвор и от факта, че излежава доживотна присъда, която не може да бъде намалена. Тъй твърди, че са извършени множество нарушения на правото му на справедлив наказателен процес. Освен това се оплаква от контрола на неговата кореспонденция в затвора и от невъзможността да телефонира на своите представители. Накрая лицето се оплаква от липсата на вътрешноправни средства за защита, които могат да предотвратят тези нарушения на Конвенцията.
4. На 5 януари 2009 г. председателят на отделението, на което е възложено делото, реши да запознае Правителството с жалбата. Освен това беше решено, че камарата ще се произнесе едновременно по допустимостта и по съществото на делото (член 29 § 1 от Конвенцията).
ОТНОСНО ФАКТИТЕ
I. ОБСТОЯТЕЛСТВА ПО ДЕЛОТО
5. Жалбоподателят е роден през 1976 г. и живее във Варна. Понастоящем е в затвора на същия град, където излежава доживотна присъда.
А. Арестуването на жалбоподателя и първите два дни от задържането му
6. На 15 януари 2001 г. в 22 ч., полицейски патрул № 112, състоящ се от трима униформени полицаи, започва нощната си обиколка във варненски квартал. На 16 януари 2001 г., около 1,30 ч., полицаите забелязват двама мъже на една от улиците на квартала и решават да проверят самоличността им. По време на проверката двамата непознати насочват към полицаите огнестрелни оръжия. Между полицаите и двамата мъже се разменят изстрели. Двама полицаи са улучени; единият от тях умира няколко дни по-късно вследствие от раните си. Двамата въоръжени мъже избягват, но единият от тях изпуска на мястото свидетелството си за управление на моторно превозно средство. Събраните доказателства след този инцидент показват, че нападателите на полицаите вероятно са жалбоподателят и лицето З.З. Полицията започва общонационално издирване, за да открие двамата мъже.
7. На 17 януари 2001 г. регионалното полицейско управление на Габрово е информирано, че жалбоподателят вероятно се намира в околностите на Дряновския манастир. По време на полицейската операция за издирване и задържане на лицето група от деветнадесет полицаи започва обиск на къмпинг недалеч от този манастир. На 18 януари 2001 г., в 3,30 ч. сутринта, жалбоподателят е открит и задържан в едно бунгало на къмпинга. Според доклада на регионалния директор на полицията в Габрово от 25 април 2001 г. по време на задържането му жалбоподателят не е оказал съпротива и не е бил въоръжен.
8. Лицето незабавно е отведено в регионалното управление на министерството на вътрешните работи в Габрово, където е прегледано от лекар. Той установява наличието на рани от огнестрелно оръжие по бедрата на жалбоподателя. По тялото на г-н Петров не е имало други следи от физическо насилие.
9. На 18 януари 2001 г. следобед жалбоподателят е предаден на дошлите от Варна полицаи с ръководител Б.Б., висш служител от националната полиция. Лицето е отведено под полицейски ескорт във Варна. Според жалбоподателя по време на целия преход Б.Б. му задавал въпроси относно няколко въоръжени грабежа, едно убийство и престрелката от 16 януари 2001 г.; той е заподозрян в участие в тези престъпления; жалбоподателят запазил мълчание, но всеки път, когато отказвал да отговори, един от полицаите, който бил близо до него, му нанасял удар в тила.
10. Полицейският конвой пристига в регионалното управление на министерството на вътрешните работи във Варна на 18 януари 2001 г. следобед. Според жалбоподателя още с пристигането си в полицейското управление са му нанесени множество удари от няколко полицаи, след което е отведен в стая на първия етаж, където Б.Б. и лицето Х.О., високопоставен служител на варненската полиция, му връчили лист, съдържащ вече написани показания, които трябвало да подпише; тъй като лицето отказало да направи това, Б.Б. повикал двама полицаи, които му поставили белезници на китките зад гърба и го принудили да застане с разтворени крака с лице към стената; под тежестта на тялото си той рухвал и щом паднел на пода, полицаите му нанасяли удари с крака и юмруци и го изправяли, за да го върнат отново в същата поза; искали са от него да признае, че е стрелял срещу полицаите на 16 януари 2001 г. сутринта, че е извършил въоръжени грабежи и че е замесен в убийство. Жалбоподателят твърди, че са го третирали по същия начин в различни помещения на сградата, като това продължило до 14 часа на другия ден.
11. На 19 януари 2001 г. следовател от следствената служба във Варна го обвинява в опит за убийство на трима полицаи: обвинен е, че е участвал в престрелката на 16 януари 2001 г. На същия ден в 14,30 ч. жалбоподателят е изправен пред съдия от районния съд на Варна, който нарежда да му бъде наложено предварително задържане. Заседанието приключва в 14,45 ч. и жалбоподателят веднага е върнат в регионалното полицейско управление. Той твърди, че е бил малтретиран по същия начин, както предишния ден, и бит от полицаи, които се опитвали да изтръгнат от него признания.
12. На същия ден от 15,55 до 20,20 ч. жалбоподателят е разпитван от следователя в присъствието на съдия от районния съд на Варна и на своя адвокат. Около 22 ч. е отведен в следствения арест във Варна. Той твърди, че бил бит от надзирателите, преди да бъде затворен в килията си: получил е няколко юмручни удара и ритника в главата и гръдния кош и по-конкретно в областта на бъбреците.
13. На 22 януари 2001 г. е прегледан от лекар, който в доклада си посочва следните увреждания: оток с диаметър 3 см върху челото, над дясната вежда с драскотини; одраскване с големина 1,2 см върху задната част на главата; синина с големина 6 х 7 см на 6-о, 7-мо и 8-мо ребро от ляво; усещане за болки при допир на същото място и в лявата част на таза, което се усилва при дишане; няколко малки синини по горните крайници; няколко рани от сачми с диаметър 20 см върху десния крак; рана с големина 2 до 3,5 см върху външната част на левия крак и рана с големина 0,8 см върху вътрешната част на същия крак. Експертът стига до извода, че нараняванията върху краката съответстват на рани, причинени от два изстрела с огнестрелно оръжие с муниции от два различни вида: сачми и комбинация от сачми и пластмасов патрон. Изстрелите са произведени срещу жалбоподателя от няколко метра разстояние. Раните не представляват непосредствена опасност за здравето на жалбоподателя и не пречат на движенията на долните крайници. Възможно е да са били причинени на 16 януари 2001 г. В деня на прегледа лекарят не е установил никакво усложнение, свързано с тези рани. Според него другите контузии и рани по тялото на жалбоподателя може да са причинени от юмручни удари или от удари, нанесени с тъпи предмети, и може да са от 18 януари 2001 г.
14. Според жалбоподателя през първите десет дни на лишаване от свобода той е имал болки по цялото тяло и урината му е била оцветена от кръв; той поискал помощ от лекаря на заведението, който два пъти му предписал болкоуспокояващи, но не получил други медицински грижи и раните му по краката се инфектирали; едва на 28 февруари 2001 г. получил от близките си превръзки и лекарства, които лекарят използвал за лечението му. Жалбоподателят е подал декларации, подписани от неговия баща и от приятелката му, в които те твърдят, че са видели следи от гной по бельото, което той им давал за изпиране; те са били информирани от адвоката на жалбоподателя, че техният син и приятел е бил ранен в двата крака, и са купили и предали на началниците на следствения арест необходимите лекарства и превръзки.
Б. Наказателно разследване на инцидентите от 18 и 19 януари 2001 г.
15. Жалбоподателят внася жалба във Варненската военна прокуратура във връзка с малтретиране, което е претърпял на 18 и 19 януари 2001 г.
16. Военният прокурор на Варна предприема мерки, за да установи дали лицето е било бито от надзирателите на 19 януари 2001 г. вечерта при пристигането си в следствения арест във Варна. Той снема показанията на всички надзиратели, присъствали въпросната вечер, както и тези на лицето П. П., което се е намирало в една и съща килия с жалбоподателя. Военният прокурор получава копие от доклада за медицинския преглед на 22 януари 2001 г. и иска от лекаря, отговарящ за следствения арест във Варна, информация относно здравното състояние на жалбоподателя през първите десет дни от лишаването му от свобода.
17. С постановление от 14 май 2002 г. военният прокурор решава да не предприема наказателно преследване срещу надзирателите, обвинени от жалбоподателя. В своите показания всички те са заявили, че не са използвали физическа сила срещу лицето. В медицинския доклад от 22 януари 2001 г. се посочва, че раните и контузиите, наблюдавани по тялото на лицето, са причинени преди прехвърлянето му в следствения арест, по-конкретно 16 и 18 януари 2001 г. Самият жалбоподател е заявил, че полицаите, които са го арестували на 18 януари 2001 г., са използвали физическа сила, за да го овладеят. Твърденията на лицето, че страдало от болки в гърба и таза през тези първи десет дни на лишаване от свобода, не са потвърдени от показанията на лекаря на следствения арест: лицето е получило грижи за раните си в краката и се е оплакало от болки в стомаха, за които са му били предписани лекарства. Показанията на П. П. подкрепят тезата, според която нараняванията на жалбоподателя са получени по време на арестуването му.
18. Междувременно военната апелативна прокуратура сезира служебно Плевенската военна прокуратура, която трябва да направи разследване относно евентуалното използване на физическа сила при арестуването на лицето. С постановление от 12 май 2003 г. военният прокурор на Плевен решава да не предприема наказателно преследване срещу полицаите, които са арестували жалбоподателя на 18 януари 2001 г. Въз основа на събраните по време на своето разследване доказателства прокурорът установява, че участвалите полицаи не са употребили огнестрелно оръжие при арестуването и че раните в бедрата на лицето са били получени преди този инцидент. Според доклада, изготвен от полицаите, които са участвали в арестуването, те са използвали техники за обездвижване на ръцете на жалбоподателя, повалили са го на земята и са му поставили белезници на ръцете зад гърба. Лицето е било прегледано от лекар веднага след арестуването му и единствените наранявания, наблюдавани от последния, са били рани от огнестрелно оръжие в двата крака. Жалбоподателят не е бил разпитван преди прехвърлянето му във Варна. Във всеки случай, дори да се предположи, че намесата на полицаите е можела да причини други телесни наранявания, които биха се появили по-късно, използването на физическа сила е било извършено в съответствие с вътрешното законодателство: полицаите са използвали физическа сила, за да задържат потенциално опасен заподозрян, който отказвал да се подчини; те са приканили лицето да се предаде; средствата, използвани за овладяването му, са били съобразени с въпросната ситуация и използването на физическа сила е било спряно в момента, когато лицето е било овладяно. Жалбоподателят не оспорва това постановление пред следващото ниво на прокуратурата.
19. Въпреки това, жалбоподателят атакува постановлението, произнесено на 14 май 2002 г. от военния прокурор на Варна. То е потвърдено на 30 юли и на 21 октомври 2003 г. от прокурорите от следващото ниво. На 13 ноември 2003 г. лицето оспорва тези последователни постановления за липса на съдебен състав на престъпление пред главната прокуратура, пледирайки, че показанията на неговия съкилийник П. П., на приятелката му и на неговия баща не са били взети под внимание от прокурорите на предходното ниво. На 19 май 2004 г. жалбата му е отхвърлена. Главната прокуратура счита, че тези прокурори са отчели всички събрани доказателства, в това число свидетелските показания на лицата, посочени от жалбоподателя, заключенията на постановлението за липса на съдебен състав на Плевенската военна прокуратура, заключенията на медицинския доклад от 22 януари 2001 г. и информацията, предоставена от лекаря на следствения арест. Всички тези доказателства сочат, че телесните наранявания на лицето са били нанесени при арестуването му и че няма основания да се започне наказателно преследване срещу полицаите и надзирателите, обвинени от жалбоподателя. Постановлението на главната прокуратура от 19 май 2004 г. не подлежи на обжалване пред съд.
В. Искове за обезщетения за вреди, внесени от жалбоподателя
20. През 2003 г., на дата, която не е съобщена, жалбоподателят внася иск за обезщетения за вреди срещу министерството на вътрешните работи и министерството на правосъдието. Позовавайки се на член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, той иска обезщетение за неимуществени вреди вследствие на грубо отношение, които понесъл от полицаите и надзирателите на 18 и 19 януари 2001 г. На 18 януари 2005 г. Варненският районен съд решава да разгледа поотделно, в рамките на две отделни граждански производства, исканията за обезщетение, визиращи двете министерства.
21. На 12 май 2005 г., в рамките на производството срещу министерството на правосъдието, районният съд решава, че претенциите на жалбоподателя трябва да се разгледат в контекста на членове 45 и 49 от Закона за задълженията и договорите, а не в контекста на членове 1 и 2 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Той счита по-специално, че последният закон не е приложим във въпросния спор, тъй като министерството на правосъдието не е орган на съдебната власт и персоналът на местата за лишаване от свобода не изпълнява административни функции по силата на същия закон. Поради това жалбоподателят трябва да уточни обстоятелствата, на които основава своето искане за обезщетение, и да заплати съдебна такса от 480 български лева (лв.), които се равняват на около 245 евро.
22. На 22 декември 2005 г. районният съд установява, че лицето не се е съобразило с неговите инструкции от 12 май 2005 г., и прекратява производството заради неспазване на условията за сезиране на съд. На 10 февруари 2006 г., като взема съдебно решение относно иска на жалбоподателя, Варненският апелативен съд потвърждава решението на районния съд. На 14 април 2006 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата, внесена от жалбоподателя, и потвърждава решението на апелативния съд.
23. На 31 август 2007 г., в рамките на производството срещу Министерството на вътрешните работи, Варненският районен съд отхвърля поради неоснователност иска, основан на разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. На 20 декември 2007 г., като взема съдебно решение относно иска на жалбоподателя, Варненският апелативен съд отменя решението на съда от по-ниска инстанция и му връща делото за преразглеждане с мотива, че претенциите на жалбоподателя трябва да бъдат разгледани в контекста на членове 45 и 49 от Закона за задълженията и договорите, а не в контекста на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Това решение е потвърдено на 29 април 2009 г. от Върховния касационен съд.
24. На 8 юли 2009 г., след връщане на делото в районния съд, последният временно спира производството, за да даде възможност на жалбоподателя да уточни своите претенции, за да се даде различна правна квалификация на неговия иск за обезщетение за вреди, и нарежда на лицето да заплати 600 лв. като съдебна такса. Съдът уточнява, че лицето може да поиска да бъде освободено от плащане на таксата, ако не разполага с необходимите средства. Лицето не посочва дали се е съобразило с изискванията на районния съд и дали е поискало въпросното освобождаване.
Г. Инцидентът от 12 декември 2003 г.
25. На 5 октомври 2001 г. жалбоподателят е преместен във Варненския затвор. В рамките на производствата по обезщетяване срещу министерствата на правосъдието и на вътрешните работи (параграфи 20–24 по-горе) на 12 декември 2003 г. той трябва да се яви пред Варненския районен съд.
26. На този ден, към 8, 30 ч., жалбоподателят е заставен да излезе от килията си, за да бъде отведен във варненската съдебна палата. Надзирателите искат да сложат белезници на ръцете и на глезените му, но жалбоподателят категорично отказва да се подчини и иска до остане в килията си. Той твърди, че надзирателите са му нанесли много удари с юмруци и ритници и са го отвели в приземния етаж на сградата, където продължили да му нанасят удари с юмруци, ритници и палки по главата и гръдния кош.
27. На същия ден лицето е прегледано от лекар, който в доклада си посочва, че са налице следните наранявания: два отока с диаметър 6 и 3 см върху главата, синина с размер 8 х 1 см върху челото, синина около дясното око, няколко синини с размер 4 х 12 см върху гърдите, раменете, ръцете и корема. На рентгеновата снимка на гръдния кош се вижда фрактура на 8-мото ребро отдясно. Лекарят заключава, че тези рани и контузии са причинени от удари с тъп предмет, например полицейска палка, и че са причинени същия ден.
Д. Наказателно разследване относно инцидента на 12 декември 2003 г.
28. Лицето подава жалба във Варненската военна прокуратура срещу надзирателите на Варненския затвор. Разследващите органи снемат показанията на надзирателите, обвинени от жалбоподателя, и на задържаните, които са били свидетели на инцидента. Медицинският доклад също е приложен към преписката по разследването.
29. На 15 април 2004 г. варненският военен прокурор решава да не предприема наказателно преследване срещу надзирателите. Въз основа на събраните по време на разследването доказателства прокурорът установява обстоятелствата по случая, както следва. На 12 декември 2003 г. сутринта жалбоподателят трябва да се яви на заседание във варненската съдебна палата. Той излиза от килията си и един от надзирателите му нарежда да сложи ръцете си зад гърба, за да му постави белезници. Казва му, че трябва да му сложат белезници и на глезените. Жалбоподателят отказва да се подчини и група надзиратели се опитват да му сложат белезници на ръцете и на краката. Лицето оказва съпротива: бори се и рита. Тогава надзирателите използват палките си, за да го овладеят и да му сложат белезниците. По време на тази борба от устата на жалбоподателя изпада метален предмет. Малко по-късно през деня този предмет е намерен от друг затворник, който го предава на надзирателите.
30. Тази версия за фактите се потвърждава от показанията на всички разпитани надзиратели и от тези на няколко затворници. Версията на жалбоподателя, според която той е бил бит без никаква причина, е потвърдена само от двама други затворници. При тези обстоятелства военният прокурор заключава, че намесата на надзирателите и използването на физическа сила и други спомагателни средства (палките) е било в съответствие с вътрешното законодателство и не e наказуемо, тъй като целта им е била да парират агресивното поведение на жалбоподателя. Следователно фактът, че надзирателите са причинили телесни наранявания на затворника, не представлява престъпление.
31. На 10 август 2004 г. военната апелативна прокуратура потвърждава постановлението за липса на съдебен състав от 15 април 2004 г. Тя подкрепя напълно фактическите и правните констатации на прокурора на предходното ниво и добавя, че версията за фактите, представена от надзирателите, според която жалбоподателят не се е подчинил на техните заповеди и е оказал съпротива, се потвърждава от записите на системата за видеонаблюдение на затвора. Това постановление е потвърдено на 8 ноември 2004 г. от прокуратурата към Върховния административен съд и на 21 февруари 2005 г. от главната прокуратура.
Е. Наказателното преследване срещу жалбоподателя и неговите искания за помилване от страна на президента
32. На 19 януари 2001 г. жалбоподателят е обвинен в опит за убийство на трима полицаи по време на престрелката, възникнала на 16 януари 2001 г. във Варна. На същия ден той е разпитан в присъствието на съдия и на своя адвокат. Той прави признания, според които е действал заедно със З.З. с цел да си доставят незаконно огнестрелни оръжия и муниции, които са използвали заедно по време на редица въоръжени грабежи, извършени във Варна и околностите; той признава, че е замесен в убийството на три лица във вила, разположена недалече от Варна; признава, че е насочил автоматичното си оръжие срещу полицаите по време на инцидента на 16 януари 2001 г., и обяснява, че това е предизвикало ответна стрелба от страна на последните и че е бил улучен в двата крака. Лицето обаче отрича да е стреляло в посока към полицаите.
33. Между 20 март 2001 г. и 12 септември 2001 г. жалбоподателят е обвинен за всички престъпления, чието извършителство е признал по време на разпита му от 19 януари 2001 г. Разпитан в присъствието на своя адвокат във връзка с всяко следващо официално обвинение, той потвърждава повечето от елементите от първите си показания. Той обаче оттегля признанията си относно участието си в тройното убийство, станало недалече от Варна, и твърди, че е бил повлиян от съдържанието на статии в пресата относно това престъпление и е дал показанията си под натиска на Б.Б. и на предишния си адвокат.
34. По време на предварителното следствие следователят снема показанията на няколко свидетели. Той организира обиски в съответните жилища на жалбоподателя, на предполагаемия му съучастник З.З. и на близки роднини на последните. Извършват се няколко експертизи: балистични, медицински, психиатрични, технически, счетоводни и дактилоскопски. Оръжията, които жалбоподател ят е използвал, са открити и подложени на експертиза.
35. В края на предварителното следствие Варненската окръжна прокуратура дава на съд жалбоподателя поради следните факти: грабеж с пушка и армейски пистолет, извършен на 16 януари 1999 г., и незаконно притежание на тези оръжия; кражба на автомобила и на стоките на търговец, извършена на 15 февруари 1999 г.; кражба на пари от обменно бюро, извършена на 27 октомври 1999 г.; кражба на автомобила и личните вещи на семейство К., извършена на 25 юли 2000 г.; убийство на съпрузите К. и на един от техните близки; умишлен палеж на автомобила на семейство К.; придобиване и незаконно притежание на автоматичен пистолет; кражба на шестнадесет мобилни телефона, извършена на 18 декември 2000 г.; опит за кражба с взлом в бижутериен магазин, извършен на 16 януари 2001 г.; опит за убийство на трима полицаи по време на престрелката от 16 януари 2001 г.; придобиване и незаконно притежание на оръжие и на голямо количество муниции. Наказателното производство се води единствено срещу жалбоподателя, тъй като З.З., предполагаемият съучастник на лицето, се самоубива, когато полицията прави опит да го арестува през февруари 2001 г.
36. Варненският районен съд разглежда наказателното дело от 4 до 14 март 2002 г. Той събира заключенията на няколко експерти и показанията на двадесет и седем уличаващи и оневиняващи свидетели. На заседанието от 6 март 2002 г. съдът изслушва жалбоподателя. Лицето признава, че е извършило грабежа с пушка и пистолет, кражбата на мобилните телефони и обира в бижутерийния магазин. По отношение на престрелката от 16 януари 2001 г. той обяснява, че в действителност е заплашил полицаите с оръжие, но че не е стрелял срещу тях; един от полицаите обаче е стрелял по него и куршумите са го улучили в краката. Той оттегля останалата част от първоначалните си показания и твърди, че е понесъл физическо насилие от страна на полицаите на 18 и 19 януари 2001 г. и че е бил принуден на направи признания. Той се позовава на медицинския доклад от 22 януари 2001 г., който бил приложен към преписката.
37. По искане на прокурора районният съд нарежда да бъдат прочетени показанията на жалбоподателя от 19 януари 2011 г. Адвокатите на обвиняемия искат нова балистична експертиза на автоматичния пистолет, нова дактилоскопска експертиза на един отпечатък, открит върху откраднатата пушка, биологична експертиза на следа от кръв, намерена на мястото на ареста на техния клиент, очна ставка между жалбоподателя и полицаите, които са го разпитали, разпит на друг затворник. Те искат също така отлагане на заседанието, за да могат да представят данни относно личността на обвиняемия.
38. Съдът счита, че повдигнатите от адвокатите на жалбоподателя въпроси относно автоматичния пистолет и отпечатъка, открит върху пушката, не изискват нови експертизи. Въпреки това съответните експерти отговарят на поставените от защитниците въпроси. Съдът счита, че другите искания на адвокатите не са релевантни и че разполага с достатъчно данни, за да се произнесе по съществото на делото.
39. С решение от 14 март 2002 г. Варненският районен съд признава жалбоподателя за виновен за обир с пушка и пистолет, за незаконното придобиване и притежание на тези оръжия, на автоматичен пистолет и муниции, за кражбата на шестнадесет мобилни телефона, за опита за кражба на бижута и за опита за убийство на трима полицаи. Той го осъжда на доживотен затвор при обикновен режим. Съдът основава заключенията си на резултатите от експертизите, показанията на разпитаните свидетели и собствените показания на жалбоподателя. Той оправдава лицето по всички други точки на обвинението. Той счита, че тези улики почиват единствено на признанията на жалбоподателя от 19 януари 2001 г., които са получени при непознаване на процедурните правила и на правото на защита на обвиняемия, тъй като въпросният разпит е бил извършен преди предявяването на обвинението на жалбоподателя за всички тези нарушения, които са причина за даването му под съд. Поради тази причина съдът счита, че може да вземе под внимание показанията на жалбоподателя относно престрелката на 16 януари 2001 г. Двете страни обжалват пред Варненския апелативен съд.
40. Този съд нарежда да се извърши експертиза на образци от миризми, взети от мястото на кражбата, извършена в дома на семейство К. Защитниците на жалбоподателя оспорват релевантността и допустимостта на резултатите от тази експертиза. Освен това те искат от апелативната юрисдикция да изключи от доказателствата признанията на своя клиент от 19 януари 2001 г., пледирайки, че са получени чрез принуда.
41. С решение от 31 януари 2003 г. Варненският апелативен съд отменя решението от първа инстанция и признава жалбоподателя за виновен по всички точки на обвинението. Вземайки под внимание особено жестокия характер на извършените престъпления, техния начин на извършване и факта, че жалбоподателят е убил четири лица, апелативният съд му налага най-тежкото наказание, предвидено от Наказателния кодекс: доживотен затвор без замяна.
42. В мотивите на своето решение апелативният съд посочва, че не трябва да изключи от доказателствата показанията на жалбоподателя от 19 януари 2001 г., тъй като разпитът не е бил извършен при непознаване на правилата на вътрешното право и не е нарушил правото на защита на жалбоподателя. Твърденията на лицето, според които е било подложено на малтретиране, за да направи признания точно преди началото на разпита му, са недостоверни: на 19 януари 2001 г. то се е явило пред Варненския районен съд, който му е наложил мярка за предварително задържане; заседанието на Районния съд е приключило в 14,45 ч. и лицето е било разпитано в присъствието на съдия от 15,15 ч. същия ден. Апелативният съд счита, че виновността на жалбоподателя е установена чрез неговите признания, които са потвърдени от заключенията на множеството извършени експертизи, веществените доказателства и показанията на разпитаните свидетели.
43. Жалбоподателят подава касационна жалба. Пред Върховния касационен съд неговият адвокат твърди, че присъдата почива само на признания, получени посредством принуда и че юрисдикциите от по-ниска инстанция са изтълкували зле доказателствата и не са установили по убедителен начин нито обстоятелствата по случая, нито виновността на жалбоподателя. Той пледира, че съдилищата са събрали недопустими доказателства: показанията на офицера Б.Б., високопоставен полицейски служител, който е ръководил операцията по арестуване на жалбоподателя; експертизата на образците от миризми, събрани от мястото на извършване на една от кражбите.
44. С решение от 26 юли 2004 г. Върховният касационен съд отхвърля жалбата на лицето, преценявайки, че оспорваните доказателства (показанията на офицера Б.Б., резултатите от експертиза на образците от миризми, признанията на жалбоподателя от 19 март 2001 г.). са били събрани в съответствие с вътрешното право. Върховната юрисдикция счита, че твърденията на лицето, според които признанията са му били изтръгнати със сила, са неоснователни: като се има предвид краткият период от време, изтекъл между края на заседанието на Варненския районен съд и началото на разпита в присъствието на съдия, за полицаите е било практически невъзможно да нанесат удари и рани на жалбоподателя и във всеки случай присъстващият на разпита съдия сигурно е щял да забележи евентуалните следи от насилие по тялото на жалбоподателя, което не е така.
45. От друга страна Върховният касационен съд счита, че юрисдикцията от по-нисша инстанция правилно е установила фактите, като се опира на някои съвпадащи доказателства (резултатите от експертизите, показанията на свидетелите, признанията на обвиняемия, веществените доказателства) и мотивира подробно своето заключение относно виновността на жалбоподателя и решението си да му наложи най-тежкото наказание по българското наказателно право.
46. След окончателното осъждане на доживотен затвор лицето отправя две молби за помилване към вицепрезидента на Републиката. Исканията му са отхвърлени на 29 ноември 2007 г. и на 17 февруари 2011 г. В писмата, изпратени на жалбоподателя от консултативната комисия по помилванията към вицепрезидента, не се уточнява мотивът за тези решения.
Ж. Условията на задържане във Варненския затвор и затворническият режим на жалбоподателя
1. Версията на жалбоподателя и на други трима затворници
47. Жалбоподателят, затворен във Варненския затвор от 5 октомври 2001 г., твърди, че е подложен на най-строгия затворнически режим, наречен „специален режим“, който се характеризира с почти пълна изолация на затворника. Според него, той е сам в килията си и контактите му с другите затворници са силно ограничени. Може да излиза само за един час дневно, за да се разходи в двора на затвора. Може да бъде посещаван от близките си два пъти месечно за по четиридесет и пет минути и под надзора на затворническия персонал.
48. Килията му е много влажна, зле отоплена през зимата и напълно лишена от вентилация през лятото, когато е много горещо. Освен това жалбоподателят се оплаква от хигиенните условия в затвора: помещенията изобилстват от хлебарки и плъхове. Тъй като в килията му няма нито течаща вода, нито тоалетна, за целта използва кофа и му е разрешено да излиза от килията си веднъж дневно, обикновено вечер, за да изпразни тази кофа и да си измие ръцете. Той има възможност да взема душ веднъж на петнадесет дни. Храната е недостатъчна и лошокачествена.
49. Лицето е представило декларации с дати 10, 11 и 14 ноември 2004 г., подписани от други три задържани във Варна лица, З.Г., С.Н. и Х.Х. В декларациите си тримата затворници се оплакват от нездравословните условия в килиите във Варненския затвор, лошите хигиенни условия, липсата на подходящо отопление и вентилация, липсата на пряк достъп до тоалетните през деня и използването на пластмасови тоалетни кофи, лошото качество на храната и изобилието на хлебарки и плъхове в помещенията.
2. Докладът главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
50. Според доклад от 2 октомври 2009 г. на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, представен от Правителството, жалбоподателят е разпределен в група № 3, в зоната с висока степен на защита на варненския затвор. Първоначално той е настанен в килия №15 заедно с още няколко затворници. По-късно е преместен в самостоятелна килия: първо в килия № 17, а после в килия № 20.
51. В зоната на затвора, в която жалбоподателят е настанен, има дванадесет самостоятелни или общи килии, столова, тоалетни и баня. Във всяка килия има единични легла, шкафчета за личните вещи на затворниците, маса и няколко стола. Килиите са отоплени и осветени. Осигурен е и достъп до дневна светлина и вентилация на помещенията в зависимост от климатичните условия. Килиите, тоалетните, банята и столовата редовно се почистват с дезинфекциращи продукти, а помещенията се третират срещу насекоми и гризачи от външна специализирана фирма.
52. Храната на затворниците се приготвя според седмични менюта, одобрявани от директора на затвора. Дневните менюта се съставят така, че да осигурят на всеки затворник 2 622 килокалории дневно. Трите дневни хранения се състоят от пресни или консервирани зеленчуци, месо (птиче, свинско или говеждо), сервирано шест пъти седмично, и от риба веднъж седмично. Затворниците имат възможност да получават колети с храна или да си купуват храна от лавката на затвора.
53. Достъп до санитарните съоръжения (тоалетни и мивки) се осигурява три пъти дневно (сутрин, обед и вечер) в рамките на един час, както и по време на всекидневните дейности на затворниците, които се провеждат следобед. Килиите са снабдени с преносими тоалетни. Всеки затворник има право на едночасов престой на открито на място, оборудвано със спортни съоръжения.
54. Според същия доклад жалбоподателят е в добро здраве, има същия хранителен режим като другите затворници и е в добра физическа кондиция и с атлетично телосложение. Затворническият режим на задържаните, които излежават доживотна присъда, има за цел да им осигури, доколкото е възможно, професионално занимание, физически, културни и възпитателни дейности, психологическа подкрепа и подходящо медицинско лечение. Затворниците редовно провеждат разговори с представителите на различни религиозни вероизповедания и участват в културни програми. След първоначален период на адаптация жалбоподателят участва редовно в организираните от затворническата администрация дейности. Той има достъп до библиотеката на затвора и получава вестници и списания, разполага с радио и личен телевизор, свързан към кабелна мрежа с много канали. Посещават го негови близки роднини, той им изпраща и получава от тях писма и редовно им телефонира.
3. Други релевантни сведения
55. Според данните, публикувани в официалния сайт на главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, главната сграда на Варненския затвор е построена през 1929 г. В нея има седемдесет килии и може да приеме до триста затворници. Броят на затворниците обаче надхвърля капацитета на затвора за прием. Повечето от сградите са остарели и трябва да бъдат заменени с нови конструкции.
З. Проверка на кореспонденцията на жалбоподателя и наложената му забрана да телефонира на своя адвокат
56. Жалбоподателят твърди, че писмата, които получава отвън, се отварят, четат и фотокопират от затворническия персонал. Писмата от неговата представителка г-жа Стефанова от 16 януари и от 13 юли 2004 г. са му били предадени от затворническата администрация с отворени пликове. Жалбите при директора на затвора по този повод са останали без последствие.
57. Според жалбоподателя затворническата администрация не му позволява да телефонира на адвокатите, които го представляват пред съда. Той твърди, че това ограничение се дължи на член 37 а) от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията, съгласно който той може да провежда разговори само с членовете на семейството си.
II. РЕЛЕВАНТНОТО ПРАВО И ВЪТРЕШНАТА ПРАКТИКА
А. Законодателството относно използването на физическа сила от полицаите и надзирателите
58. Член 78, алинея 1, точка 2 от Закона за министерството на вътрешните работи от 1997 г. (отменен) разрешава на полицаите да използват физическа сила или помощни средства като белезници, оръжия, заредени с халосни патрони или палки, за да арестуват заподозряно лице, което отказва да се подчини или оказва съпротива. Използването на физическа сила и помощни средства зависи от обстоятелствата, като полицаите са длъжни да пазят здравето на съответното лице и използването на сила се преустановява незабавно след арестуването (член 79, алинеи 2, 3, и 4 от същия закон).
59. Член 84 в) от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. (отменен през 2009 г.), във версията си, която е в сила през 2003 г., разрешава на затворническия персонал да използва физическа сила, когато затворник отказва да се подчини, оказва съпротива или се опитва да избяга. Член 84 г), алинея 1, точка 4 от същия закон разрешава употребата на белезници, по-специално при конвоиране на затворник.
60. Съгласно член 84 д) от същия закон физическа сила и помощни средства, като например белезници, се използват само до необходимите предели и употребата им се прекратява незабавно, щом се постигне целта на предприетата мярка.
Б. Затворническият режим на лицата, осъдени на доживотен затвор без замяна
61. Лицата, осъдени на доживотен затвор без замяна, са поставени на т. нар. „специален“ затворнически режим през първите пет години на изтърпяване на наказанието (членове 127 б) е 127 д) от Закона за изпълнение на наказанията от 1969 г. и член 198, алинея 1 от Закона за изпълнение на наказанията от 2009 г.). След изтичането на този първоначален период на изолация затворникът може да бъде настанен, по решение на специализирана комисия, в обща килия и да участва с другите затворници в колективните дейности, организирани от администрацията на затвора (член 127 б), алинея 4 от предишния закон и член 198, алинея 2 от новия закон).
62. Съгласно член 56 от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията (отменен през 2010 г.), в действащата през 1999 г. версия, специалният режим се състои в изолиране на осъдените в постоянно заключени килии при засилен надзор. Осъдените можели да получават два колета годишно и да разполагат с по 9 лева (около 4,50 евро) месечно. През 2006 г. разрешената парична сума е променена до 30% от минималната месечна заплата и на осъдените е разрешено да получават по един колет месечно.
63. През 2010 г. е приет Правилникът за прилагане на новия закона за изпълнение на наказанията. В член 54 от него фигурират разпоредбите на предишния закон що се отнася до изолацията на осъдените на доживотен затвор.
В. Друго релевантно законодателство
64. Резюме на промяната на системата за наказанията в българското наказателно право, обстоятелствата, свързани с въвеждането на доживотната присъда без замяна, и на възможностите за осъдените да бъде намалена доживотната им присъда, се намира в решението „Йоргов срещу България (№2)“ (№ 36295/02, §§ 28–37, 2 септември 2010 г.).
65. Законодателството и вътрешната съдебна практика, свързани с проверката на кореспонденцията на затворниците, са обобщени в Дело „Бочев срещу България“ (№ 73481/01, §§ 40–49, 13 ноември 2008 г.).
66. Законът за отговорността на държавата и общините за вреди дава възможност да се търси отговорност на държавата за вреди, понесени поради лоши условия на задържане и липсата на медицински грижи в затвора. Преглед на релевантните му разпоредби и на вътрешната съдебна практика, свързана с прилагането им, фигурира в следните решения на Съда: Добрев срещу България (№ 55389/00, §§ 40 и 41, 10 август 2006 г.), Кирилов срещу България (№ 15158/02, §§ 21 и 22, 22 май 2008 г.), и Христов срещу България (частично решение № 36794/03, 18 март 2008 г.).
67. Член 37 а) от предишния Правилник за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията, издаден от министъра на правосъдието и отменен през 2010 г., дава възможност на затворниците да телефонират за своя сметка единствено на членовете на семейството си. Тази разпоредба е оспорена пред Върховния административен съд от неправителствена организация, която предявява иск за отмяната ѝ поради несъответствие с Конституцията и първичното законодателство. Ищецът счита, че изключването на адвокатите от кръга на лицата, на които затворник можел да телефонира, противоречи на конституционните разпоредби, гарантиращи правото на защита. Въпросният иск е отхвърлен с решение от 2 декември 2004 г. с мотива, че правото на защита на затворниците е гарантирано чрез предоставяната им възможност да разговарят лично с адвокатите си. Освен това Върховният административен съд счита, че член 37 а) от Правилника за прилагане не противоречи нито на Конституцията, нито на действащите закони.
68. Съгласно член 422, алинея 1, точка 4, в комбинация с член 420 от Наказателно-процесуалния кодекс, главният прокурор има право да поиска възобновяване на наказателно дело пред Върховния касационен съд, ако Европейският съд по правата на човека установи нарушение на Конвенцията по отношение на осъдения и ако това нарушение е имало решаващо значение за изхода на наказателния процес на лицето.
ПРАВНИ ИЗВОДИ
I. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
69. Жалбоподателят се оплаква от няколко нарушения на член 3 от Конвенцията, който гласи:
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отношение или наказание“.
70. Жалбоподателят твърди, че е понесъл нечовешко и унизително отношение при арестуването му на 18 януари 2001 г., по време на задържането му на 18 и 19 януари 2001 г. и при пристигането му в следствения арест във Варна на 19 януари 2001 г. вечерта. Той се оплаква, че не е получил подходящи медицински грижи заради раните си през първите дни на задържането му. Той твърди, че е бит от надзирателите на 12 декември 2003 г. сутринта. Той се оплаква от неефективността на разследванията, проведени във връзка с инцидентите на 18 и 19 януари 2001 г. и на 12 декември 2003 г. Той счита, че осъждането му на доживотен затвор без замяна представлява нечовешко и унизително отношение, като се има предвид по-специално липсата на каквато и да е разумна възможност за смекчаване на тази присъда или за предсрочно освобождаване. Освен това той се оплаква от лошите материални условия във Варненския затвор и от строгостта на затворническия режим, на който е поставен.
А. Относно допустимостта
1. Оплакването, свързано с налагането на доживотна присъда без замяна
71. Жалбоподателят се оплаква, наред с другото, че присъдата, която излежава, а именно доживотен затвор без замяна, представлява доживотна присъда, която не може да бъде намалена и поради това е несъвместима с член 3 от Конвенцията. Той се оплаква от липсата на каквато и да е възможност да му бъде намалена присъдата и да получи предсрочно освобождаване.
72. Съдът вече имаше възможност да разгледа въпроса за съвместимостта на доживотната присъда без замяна, предвидена в българския наказателен кодекс, с член 3 от Конвенцията. В своето Решение по делото Йоргов (№ 2), споменато по-горе, след като направи задълбочен анализ на релевантното право и вътрешна практика, Съдът стигна до извода, че тази присъда не е нито de jure, нито de facto присъда, която не може да бъде намалена. Той установи по-специално, че всяко лице, осъдено на тази присъда, има възможност да поиска помилване от президента, което може да приеме формата на опрощение или на замяна на присъда (Йоргов (№ 2), по-горе §§ 52 и 53). Съдът счете също така, че липсата на мерки за помилване за тази категория затворници до ноември 2009 г. не е достатъчна, за да се докаже, че тази възможност за намаляване на присъдата в бъдеще няма да е действителна: той взе под внимание по-специално сравнително краткия период, който е изтекъл от въвеждането на тази присъда в българското наказателно право и факта, че дори лицата с обикновена доживотна присъда, считана като по-леко наказание, не могат да поискат замяна на присъдата им преди да изтекат двадесет години от лишаването им от свобода и че евентуално решение в тяхна полза би променило присъдата им на тридесет години затвор (Йоргов (№ 2), по-горе, §§ 56–59).
73. След като разгледа фактите по случая, Съдът отбелязва, че за разлика от г-н Йоргов, на когото тази присъда е наложена през 1999 г. след замяната на смъртната му присъда, г-н Петров е получил доживотна присъда без замяна през 2004 г. Понастоящем той е изтърпял малко над десет години от своето наказание (параграф 7 по-горе), докато през ноември 2009 г. г-н Йоргов вече е бил прекарал над двадесет години в затвора (Йоргов (№ 2), по-горе § 57). Както г-н Петров, така и г-н Йоргов са поискали да бъдат помилвани, но молбите им са били отхвърлени (параграф 46 по-горе и Йоргов (№ 2), по-горе § 58).
74. След като отчете всички релевантни обстоятелства по случая, Съдът не счита, че те налагат заключение, различно от онова, до което той стигна в своето решение Йоргов (№ 2) относно непроменимия характер на доживотната присъда без замяна. Ето защо при липса на каквото и да било нарушение на член 3 от Конвенцията в конкретния случай, Съдът счита, че това оплакване на лицето е явно неоснователно и трябва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията (вж. също така Симеонови срещу България (реш.), № 21980/04, 23 август 2011 г.; Toдоров срещу България (реш.), № 19552/05, 23 август 2011 г.)
2. Други оплаквания, извлечени от член 3
75. Съдът установява, че другите оплаквания, извлечени от член 3 от Конвенцията не са явно неоснователни по смисъла на член 35 § 3 а) от Конвенцията. Освен това Съдът подчертава, че те не са в противоречие с друг мотив за недопустимост. Следователно следва да ги обяви за допустими.
Б. По същество
1. Относно твърденията за малтретиране, свързани с инцидентите от 18 и 19 януари 2001 г.
а) Аргументи на страните
76. Жалбоподателят твърди, че е бит и ранен с куршум при арестуването му на 18 януари 2001 г., че полицаите са го малтретирали на 18 и 19 януари 2001 г., за да го принудят да направи признания, и че е получил много удари от страна на надзирателите на 19 януари 2001 г. вечерта при пристигането му в следствения арест във Врана. Той посочва, че медицинският доклад от 22 януари 2001 г. е установил наличие на множество рани и синини по тялото му, които, според лекаря, който го е прегледал, е възможно да са получени през първите два дни след арестуването му. Лицето счита, че използването на физическа сила и огнестрелно оръжие при арестуването му е било непропорционално, че полицаите, които са го малтретирали на 18 и 19 януари 2001 г., са имали за цел да изтръгнат от него признания и че е бил подложен на грубо предумишлено отношение от страна на надзирателите на 19 януари 2001 г. вечерта.
77. Правителството не е направило забележки относно тези твърдения.
б) Преценка на Съда
78. Съдът припомня, че за да попадне в обсега на член 3, малтретирането трябва да достигне минимална степен на сериозност. Преценката на този минимум по същество е относителна; тя зависи от всички данни по делото и по-специално от продължителността на третирането, от неговите физически и психологически последици, както и понякога от пола, възрастта и здравното състояние на жертвата. Когато един човек бъде лишен от свобода, използването на физическа сила спрямо него, при положение, че тя не е наложителна с оглед на поведението му, накърнява човешкото достойнство и по принцип представлява нарушение на правото, гарантирано от член 3 (Лабита срещу Италия [GC], № 26772/95, § 120, ЕСПЧ 2000‑IV).
79. Член 3 не забранява използването на сила от страна на полицаите по време на задържане. То обаче трябва да е пропорционално и абсолютно необходимо с оглед на обстоятелствата в конкретния случай (вж., наред с много други, Рехбок срещу Словения, № 29462/95, § 76, ЕСПЧ 2000‑XII, и Алтай срещу Турция № 22279/93, § 54, 22 май 2001 г.).
80. Твърденията за малтретиране трябва да бъдат потвърдени пред Съда с подходящи доказателства. За установяване на фактите Съдът си служи с критерия за доказателството „извън всяко основателно съмнение“ (Ирландия срещу Обединеното кралство, 18 януари 1978, § 161 in fine, серия А № 25).
81. Що се отнася до квалификацията на различните видове малтретиране, попадащи в обсега на член 3, Съдът припомня, че е преценил, че отношението е „нечовешко“ по-специално, когато е било приложено с умисъл в продължение на часове и е причинило телесни наранявания или силни физически и морални страдания. Той е преценил, че отношението е „унизително“, когато може да създаде у жертвите чувства на страх, тревожност и непълноценност, които могат да ги унизят и оскърбят (Лабита, по-горе, § 120).
82. Съдът, като не забравя субсидирания характер на своята задача и императива да не поема ролята на юрисдикция от първа инстанция при установяване на фактите, освен ако обстоятелствата го налагат, припомня, че твърденията за малтретиране са обект на особена бдителност от негова страна (Рибич срещу Австрия, 4 декември 1995 г., § 32, серия А № 336). Съдът отбелязва, че за разлика от обстоятелствата по делото Клаас срещу Германия (22 септември 1993 г., § 30, серия А № 269), тези, свързани с арестуването на жалбоподателя, не са били обект на независима и пълна преценка от вътрешните съдилища (параграфи 15–19 по-горе). Ето защо Съдът счита, че в конкретния случай той трябва да извърши собствена преценка на фактите въз основа на фактите, с които разполага и като спазва правилата, установени от неговата съдебна практика за тази цел.
83. Съдът посочва, че жалбоподателят е бил прегледан за пръв път от лекар малко след арестуването му на 18 януари 2001 г. сутринта. По време на този преглед единствените рани, открити по тялото на лицето, а именно по двата му крака, са били причинените от огнестрелни оръжия (параграф 8 по-горе). Същите тези рани са били наблюдавани и от съдебния лекар, който е прегледал жалбоподателя на 22 януари 2001 г. В направеният след този втори медицински преглед доклад се посочвало, че въпросните рани е възможно да са причинени на 16 януари 2001 г. (параграф 13 по-горе). Заключенията на двата медицински прегледа не се оспорват нито от Правителството, нито от жалбоподателя (параграфи 76 и 77 по-горе). Съдът подчертава също така, че в показанията си, дадени на 6 март 2002 г. пред Варненския районен съд, който е гледал на първа инстанция неговото наказателно дело, жалбоподателят е уточнил, че е бил ранен в двата крака от един от полицаите, които той е заплашил с оръжие при престрелката на 16 януари 2001 г. (параграф 36 по-горе).
84. Това са доказателства, които показват, че раните в краката на жалбоподателя, причинени от стоп патрони, са причинени не при арестуването на лицето, а два дни по-рано, по време на сблъсък с полицейски патрул, при който двама полицаи са били тежко ранени. Като взема предвид тези обстоятелства, Съдът счита, че употребата на стоп патрони от страна на полицаите по време на въоръженото нападение, на които те са били обект на 16 януари 2001 г., не създава проблем в контекста на член 3 от Конвенцията.
85. Съдът отбелязва, че лекарят, който е прегледал лицето на 18 януари 2001 г., не е открил друга рана по тялото му, докато в доклада за медицинския преглед, направен на 22 януари 2001 г. се описват няколко рани, драскотини и контузии по главата, гръдния кош и горните крайници, които вероятно датират от 18 януари 2001 г. и са били в резултат на удари, нанесени с юмруци или с тъпи предмети (параграфи 8 и 13 по-горе). Що се отнася до жалбоподателя, той съобщава за грубо и предумишлено третиране от страна на полицаите по време на предварителните му разпити на 18 и 19 януари 2001 г., третиране, чиято единствена цел според него е била да го принудят да признае, че е участвал в няколко престъпления (параграфи 9-11 по-горе).
86. Доказателствата, с които разполага Съдът, не му дават възможност да определи извън всякакво разумно съмнение дали жалбоподателят действително е бил малтретиран по описания от него начин, тоест дали е бил принуден да стои в поза с разтворени крака с лице към стената, докато рухне на пода. Все пак медицинските доказателства от преписката показват, че лицето е получило няколко силни удара по главата, гръдния кош и горните крайници, вероятно на 18 януари 2001 г. и във всеки случай в периода между двата медицински прегледа, на които е бил подложен на 18 и 22 януари 2001 г. Съдът счита, че сериозността на установените телесни наранявания показва, че жалбоподателят е бил подложен на третиране, чиито последици надхвърлят необходимия предел на сериозност, за да попадне в обхвата на член 3 от Конвенцията, и че то представлява нечовешко и унизително отношение. В течение на целия този период лицето се е намирало или в ръцете на полицаите от Габрово и Варна, или под властта на надзирателите на следствения арест във Варна (параграфи 7–11 по-горе). При подобна ситуация Правителството ответник трябва да представи убедително обяснение за произхода на въпросните рани (вж. mutatis mutandis, Селмуни срещу Франция [GC], № 25803/94, § 87, ЕСПЧ 1999‑V).
87. Следва да се посочи, че Правителството не е направило забележки относно тази част от жалбата. Освен това Съдът подчертава, че в нито един документ от преписката не се посочва, че жалбоподателят е показал агресивно поведение през първите дни от задържането му, че се е опитал да избяга или пък да се самонарани. Ето защо Съдът счита, че като се имат предвид всички обстоятелства по случая, държавата ответник трябва да носи отговорност за нечовешкото и унизително отношение спрямо лицето през първите два дни от задържането му.
88. Следователно е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по тази точка на обвинението.
2. Относно твърденията за липса на адекватни медицински грижи
a) Аргументи на страните
89. Жалбоподателят се оплаква, че не е получил адекватни медицински грижи през първите дни на настаняването му в следствения арест във Варна. Предписали са му единствено болкоуспокояващи. Поради липса на грижи раните по краката се инфектирали. Едва след намесата на неговите близки, които донесли необходимите лекарства и превръзки, той е могъл да получи ефикасни медицински грижи за раните си, като това е станало един месец сред затварянето му. Той счита, че това положение е несъвместимо с изискванията на член 3 от Конвенцията.
90. Правителството не е изразило позиция относно тези твърдения.
б) Преценка на Съда
91. Съдът припомня, че член 3 от Конвенцията задължава държавата да гарантира по подходящ начин здравето и благосъстоянието на лицата, лишени от свобода, по-специално чрез назначаване на подходящи медицински грижи (Муисел срещу Франция № 67263/01, § 40, ЕСПЧ 2002‑IX; Фарбтус срещу Латвия, № 4672/02, § 51, 2 декември 2004 г.). Съдът счита, че основният въпрос, който възниква в случая, е дали твърденията на жалбоподателя относно липсата на адекватни медицински грижи в затвора са доказани „извън всякакво разумно съмнение“, както се изисква от постоянната съдебна практика (Фарбтус, по-горе, § 54).
92. В подкрепа на своята теза жалбоподателят е представил две декларации, подписани от неговия баща и приятелката му, в които те твърдят, че са видели следи от гной върху бельото на г-н Петров, когато им го дал за изпиране. Така те научили, че техният син и приятел е бил ранен и че се нуждае от лекарства. Близките на лицето след това са купили и изпратили лекарствата в следствения арест. Съдът обаче установява, че това са единствените данни, които потвърждават тезата на жалбоподателя относно инфектирането на неговите рани по краката и относно липсата на медицински грижи в продължение на няколко дни. В медицинския доклад, изготвен след прегледа на жалбоподателя на 22 януари 2001 г., се посочва, че не е имало никакво усложнение на раните по краката и че те не представляват непосредствена опасност за здравето на лицето (параграф 13 по-горе). В рамките на разследването, проведено относно твърденията за малтретиране, военната прокуратура снема показанията на лекаря на следствения арест, който твърдял, че е лекувал раните по краката на жалбоподателя и му е предписал лекарства, за да облекчи стомашните му болки (параграф 17 по-горе).
93. С оглед на всички тези данни Съдът счита, че твърденията на жалбоподателя за липса на медицински грижи през първите дни на задържането му не са доказани „извън всякакво разумно съмнение“.
94. Следователно не е имало нарушение на член 3 от Конвенцията по тази точка на обвинението.
3. Относно липсата на ефективно разследване във връзка с инцидентите на 18 и 19 януари 2001 г.
a) Аргументи на страните
95. Лицето се оплаква от неефективността на разследването, проведено във връзка с твърденията му за малтретиране от страна на полицията и на надзирателите на 18 и 19 януари 2001 г. То счита, че както Варненската военна прокуратура, така и Плевенската военна прокуратура са пренебрегнали релевантни доказателства и че техните постановления за липса на съдебен състав на престъпление са неоснователни.
96. Правителството не е направило забележки относно това оплакване.
б) Преценка на Съда
97. Съдът припомня, че когато едно лице твърди по защитим начин, че е понесло от страна на полицията или на други сродни служби на държавата сериозно насилие, което е незаконно и е в противоречие с член 3 от Конвенцията, тази разпоредба в комбинация с общото задължение, наложено на държавата от член 1 от конвенцията да „осигурява на всяко лице под [нейна] юрисдикция правата и свободите, определени (...) [в] Конвенцията“, логически погледнато, изисква да има официално ефективно разследване. Това разследване трябва да може да доведе до откриване и наказване на виновните. Ако това не стане, независимо от решаващото ѝ значение, общата законова забрана на изтезанията и наказанията или нечовешко и унизително отношение, на практика би била неефикасна и в някои случаи би било възможно държавни служители да нарушават почти безнаказано правата на лица, подчинени на техния контрол (Aсенов и други срещу България, 28 октомври 1998 г., § 102, Recueil des arrêts et décisions 1998‑VIII).
98. Едно такова разследване трябва да бъде „ефективно“ в смисъл, че трябва да даде възможност на властите да определят дали използването на сила е било оправдано или не при специфичните обстоятелства в случая (Зелиоф срещу Гърция, № 17060/03, § 55, 24 май 2007 г.).
99. Член 3 изисква също така съответното разследване да бъде достатъчно „задълбочено“: органите, натоварени с разследването, трябва да се стремят да открият добросъвестно обстоятелствата по случая, без да пренебрегват релевантните доказателства или да бързат да приключат разследването, опирайки се на неоснователни или прибързани констатации (вж., наред с други, Асенов и други, по-горе, §§ 103 до 105). От друга страна органите са длъжни да пазят и събират доказателствата, необходими за установяване на фактите, независимо дали става въпрос например за показанията на свидетелите или за веществените доказателства (Зелиоф , по-горе, § 56).
100. Съдът отбелязва, че твърденията на жалбоподателя, според които той е бил подложен на малтретиране, докато е бил под контрола на държавни служители, се потвърждават от съдържанието на медицинския доклад, изготвен на 22 януари 2001 г. В него се удостоверява, че на жалбоподателя са били нанесени няколко удара с юмруци или с тъпи предмети по главата, гръдния кош и горните крайници, вероятно на 18 януари 2001 г. (параграф 13 по-горе). Следователно компетентните органи на държавата ответник са били длъжни да започнат и проведат официално и задълбочено разследване относно обстоятелствата, свързани с арестуването и първите дни на задържане на лицето.
101. Инцидентите на 18 и 19 януари 2001 г. са били обект на две отделни разследвания, проведени съответно от Варненската военна прокуратура и от Плевенската военна прокуратура. Прокурорите, отговарящи за тези разследвания, са снели свидетелските показания на полицаите, участвали в арестуването на жалбоподателя и на надзирателите в следствения арест във Варна, присъствали на 19 януари 2001 г.вечерта, показанията на жалбоподателя и на посочените от него свидетели (параграфи 16 и 18 по-горе), както и медицински доказателства. Двете разследвания обаче са приключени с постановления за липса на съдебен състав на престъпление (параграфи 17–19 по-горе).
102. Разследването, започнато и проведено от Плевенската прокуратура е имало за цел да установи дали полицаите, които са арестували жалбоподателя близо до Дряновския манастир на 18 януари 2001 г. сутринта, са използвали прекомерна физическа сила. Военният прокурор е стигнал до извода, че използването на физическа сила при арестуването на жалбоподателя е било сведено до използването на различни техники за обездвижване на ръцете му и от друга страна е подчертал, че медицинският преглед на лицето, извършен точно след арестуването му, е разкрил само рани от куршуми в краката, които датират от 16 януари 2001 г. (параграф 18 по-горе). От своя страна Варненската военна прокуратура е търсила да установи единствено дали жалбоподателят е бил бит от надзирателите на 19 януари 2001 г. и военният прокурор е счел, че твърденията на лицето са неоснователни (параграфи 16 и 17 по-горе).
103. Съдът установява, че нито плевенският военен прокурор, нито колегата му от Варненската военна прокуратура са се опитали да установят дали лицето е било подложено на малтретиране при преместването му от Габрово във Варна на 18 януари 2001 г. следобед или по време на задържането му във Варненското районно полицейско управление на 18 януари 2001 г. вечерта. Съдът вече направи извода, че представените от жалбоподателя медицински документи показват, че той е понесъл нечовешко и унизително отношение, докато се е намирал в ръцете на полицията и на надзирателите: не е имало никаква следа от удари, нанесени с юмруци или други тъпи предмети по време на медицинския преглед, който му е бил направен на 18 януари 2001 г. и множество синини и контузии са били установени при медицинския преглед, извършен на 22 януари 2001 г. (вж. параграфи 85 и 86 по-горе). В контекста на тези факти Съдът счита за неубедителна хипотезата, изразена от военния прокурор от Плевен, според която същите тези наранявания са получени при арестуването на жалбоподателя, но са станали видими няколко дни по-късно (параграф 18 по-горе). Съдът отбелязва, че вместо да разширят своите търсения за целия период, през който лицето е било задържано от варненската полиция, прокуратурите от по-висша инстанция, които са се произнесли относно основателността на липсата на съдебен състав на престъпление, постановена от варненския военен прокурор, са се позовали на същата хипотеза, изразена от Плевенската военна прокуратура, и са установили, че наблюдаваните наранявания по тялото на жалбоподателя са получени при арестуването му (параграф 19 по-горе).
104. Съдът е на мнение, че ограниченият обхват на двете разследвания, проведени във връзка с твърденията на жалбоподателя, е навредил на тяхната ефективност по отношение на член 3. Той счита, че органите, натоварени с разследванията относно твърденията на лицето, не са положили необходимите усилия, за да установят релевантните обстоятелства в случая и че поради това техните постановления за липса на съдебен състав на престъпление изглеждат неоснователни и прибързани.
105. Поради тези мотиви Съдът счита, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по отношение на процедурната му част.
4. Относно малтретирането, което било извършено на 12 декември 2003 г.
a) Аргументи на страните
106. Жалбоподателят твърди, че е бил бит от надзирателите във Варненския затвор на 12 декември 2003 г. Бил е грубо нападнат от надзирателите, тъй като отказал да му бъдат сложени белезници на краката и ръцете преди да бъде отведен във варненската съдебна палата. Жалбоподателят се оплаква, че получил няколко удара с юмрук, с крак и с палка по главата, гръдния кош и горните крайници. Надзирателите продължили да му нанасят удари дори след като му поставили белезниците. В медицинския доклад, изготвен същия ден, се посочват няколко рани и контузии по тялото на жалбоподателя. Ето защо лицето счита, че е било подложено на нечовешко и унизително отношение.
107. Правителството възразява срещу тезата на жалбоподателя. То твърди, че той е отказал да изпълни заповедите на надзирателите, които този ден трябвало да го ескортират до варненската съдебна палата. След това той им оказал физическа съпротива. Тогава надзирателите са използвали физическа сила, за да го овладеят. Размерът на използваната сила в конкретния случай е бил пропорционален на опасността, създадена от поведението на жалбоподателя: той е бил лишен от свобода заради особено жестоки престъпления, бил е агресивен и много атлетичен. В контекста на тези обстоятелства Правителството счита, че използването на физическа сила от надзирателите е било оправдано и че жалбоподателят не е бил подложен на отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията.
б) Преценка на Съда
108. Съдът отбелязва, че правителството не оспорва съдържанието на медицинското удостоверение, издадено на 12 декември 2003 г., в което се описват няколко синини и контузии по главата, гръдния кош и горните крайници на жалбоподателя (параграф 27 по-горе). То не оспорва и това, че нараняванията, наблюдавани по време на този медицински преглед, са били причинени от надзирателите същия ден. Следователно възниква въпросът дали действията на надзирателите са се ограничили само до необходимото, за да овладеят жалбоподателя, който се държал агресивно (Лабита, по-горе, § 120).
109. Съдът отбелязва, че съществуват две версии за фактите по отношение на причините за спорната интервенция на надзирателите. Правителството твърди, че жалбоподателят не само не се е подчинил на заповедите на надзирателите, но е оказал и физическа съпротива: той се е борел и е ритал. Това поведение, много атлетичното телосложение на лицето и особено жестокият характер на престъпленията, за които е обвиняван в рамките на наказателния му процес, са подтикнали служителите да използват физическа сила и помощни средства (палки), за да го овладеят. От своя страна жалбоподателят твърди, че единствената причина за пребиването му от страна на надзирателите е бил отказът му да му поставят белезници на ръцете и краката. Той отрича, че е оказал физическа съпротива.
110. С оглед на информацията, с която разполага, Съдът не счита, че е в позиция да реши въпроса дали жалбоподателят действително се е държал агресивно по отношение на надзирателите. От друга страна Съдът констатира, че формата и броят на синините, описани в медицинския доклад от 12 декември 2003 г., потвърждават, че са били нанесени множество силни удари с палка по главата, челото, лицето, ръцете, гърдите и корема на жалбоподателя. Същият е имал и счупено ребро (параграф 27 по-горе). Според Съда, за да бъде счетена като пропорционална на поведението на затворника, eдна реакция с такава сила от страна на надзирателите предполага по необходимост наличието на неизбежна и сериозна опасност за физическата неприкосновеност, дори за живота на съответните служители. Съдът обаче счита, че в конкретния случай ситуацията е била различна.
111. На първо място Съдът отбелязва, че въпросният инцидент е станал на 12 декември 2003 г. в зоната със засилен надзор на Варненския затвор, където жалбоподателят е бил затворен при режим на засилен надзор от 5 октомври 2001 г. Режимът на засилен надзор, прилаган в тази зона и за продължителен период, несъмнено е допринасял за намаляване на риска, на който са изложени надзирателите да бъдат изправени пред агресивно поведение от страна на лишените от свобода, които са били затворени там, сред които фигурирал и жалбоподателят. Дори да се приеме версията за фактите, дадена от Правителството, тоест наличието на физическа съпротива от страна на жалбоподателя, това не променя факта, че той е бил сам и невъоръжен и че срещу себе си е имал група от няколко професионални надзиратели, снабдени с палки. Съдът е на мнение, че при тези обстоятелства използваните от затворническите служители средства за овладяване на жалбоподателя изглеждат непропорционални на опасността, която е представлявало поведението му за физическата неприкосновеност на надзирателите и за реда в отделението със засилен надзор на Варненския затвор. В това отношение следва да се отбележи, че Правителството не е уточнило дали при овладяване на жалбоподателя надзирателите са понесли телесни наранявания вследствие на сблъсъка с него. Освен това Съдът припомня, че според постоянната му съдебна практика дори ако един затворник е обвинен в множество тежки и жестоки престъпления, какъвто е случаят с жалбоподателя в момента на възникване на фактите, естеството на нарушенията, в които е обвинен, няма значение при разглеждането в контекста на член 3 на неговите твърдения на малтретиране, понесено по време на задържането му (вж. Лабита, по-горе, § 119).
112. В заключение, след като взе под внимание всички релевантни обстоятелства в случая, Съдът счита, че използването на физическа сила в такива размери не е било непременно необходимо заради поведението на жалбоподателя. Ето защо той счита, че лицето е понесло нечовешко и унизително отношение в ръцете на надзирателите. Следователно е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по тази точка на обвинението.
5. Относно липсата на ефективно разследване във връзка с инцидентите от 12 декември 2003 г.
a) Аргументи на страните
113. Жалбоподателят се оплаква от неефективността на разследването, проведено във връзка с инцидента от 12 декември 2003 г. Той отбелязва, че прокуратурата не се е опитала да установи дали използваната от надзирателите сила е била пропорционална на целта на тяхното действие, а именно да поставят белезници на ръцете и краката на затворника.
114. От своя страна Правителството счита, че проведеното от Варненската военна прокуратура разследване е било ефективно, тъй като то е дало възможност да се установят фактите по случая. Прокурорите, които са провеждали разследването, не са пренебрегнали нито едно релевантно доказателство и техните постановления за липса на съдебен състав на престъпление са явно основателни.
б) Преценка на Съда
115. Съдът отбелязва, че от Варненската военна прокуратура е било започнато и проведено разследване във връзка с инцидента от 12 декември 2003 г. и че неговата цел е била да се определи дали е уместно да се търси наказателна отговорност на надзирателите, обвинени от жалбоподателя (параграф 28 по-горе). По време на това разследване военният прокурор е снел показанията на замесените надзиратели и на затворниците, които са присъствали на място; медицинският доклад относно жалбоподателя и записите на камерите за видеонаблюдение на затвора също са били приложени към преписката (параграф 28 и 31 по-горе). Разследването е стигнало до решение за липса на съдебен състав на престъпление, което е било потвърдено от всички прокурори от по-висша инстанция (параграфи 29–31 по-горе). Прокурорите по-специално са счели, че действията на надзирателите са били в съответствие с вътрешното законодателство, тъй като в случая използването на сила от тяхна страна е била с цел сломяване на съпротивата на жалбоподателя.
116. Съдът отбелязва, че използването на физическа сила от страна на надзирателите е уредено от Закона за изпълнение на наказанията. Член 84д от този закон поставя като главно условие за законосъобразността на използването на физическа сила от страна на затворническия персонал ограничаването на размерите на използваната сила до пределите, необходими за постигане на поставената цел (параграф 60 по-горе). Ето защо всяко ефективно разследване относно събитията по необходимост трябва да отговори на въпроса дали използваната от надзирателите сила по отношение на жалбоподателя е била пропорционална на преследваната цел. Изглежда обаче, че в своето постановление за липса на съдебен състав на престъпление прокуратурата се е ограничила до констатацията, че жалбоподателят е оказал съпротива на надзирателите, и е счела, че това е достатъчно, за да заключи, че намесата на надзирателите е била законосъобразна по отношение на вътрешното право, без да се опита да установи дали е било спазено и условието за пропорционалност на използваната сила.
117. Съдът припомня, че в ситуации като тази в конкретния случай, когато физическата сила се използва срещу лица, лишени от свобода, член 3 от Конвенцията изисква реакцията на затворническите органи да бъде пропорционална на поведението на съответния затворник (параграф 108 in fine по-горе). Той счита, че приетият от военната прокуратура подход в рамките на проведеното разследване относно твърденията на жалбоподателя, който не взема под внимание размера на силата, използвана от затворническия персонал, и не прави никакво сравнение между него и характера и степента на опасност, свързана с поведението на затворника (вж. параграфи 29 и 30 по-горе), е компрометирал защитата, изисквана от член 3 от Конвенцията в неговата процедурна част.
118. Прокурорите от по-висша инстанция не са отстранили това неизпълнение от страна на варненския военен прокурор. Те просто са се придържали към аргументите, изложени в неговото постановление за липса на съдебен състав на престъпление от 15 април 2004 г. (параграф 31 по-горе).
119. Съдът е на мнение, че това неизпълнение на прокуратурата е ограничило обхвата на разследването дотолкова, че да го направи неефективно. Разследванията, извършени относно твърденията на жалбоподателя, не са били задълбочени, както се изисква от член 3. Следователно е налице нарушение на тази разпоредба от Конвенцията в нейната процедурна част.
6. Относно условията на задържане и затворническия режим на жалбоподателя във Варненския затвор
a) Аргументи на страните
120. Жалбоподателят се оплаква от лошите условия на задържане във Варненския затвор: нездравословност на килиите, липса на хигиена, липса на свободен достъп до тоалетните и до другите санитарни съоръжения, необходимост от използване на тоалетна кофа, наличие на хлебарки и гризачи в затвора, лошо качество и недостатъчно количество на храната. Той се оплаква също така от особено строгия затворнически режим, наложен на затворниците, излежаващи доживотна присъда, който се характеризира с изолация по отношение на останалите затворници и с почти пълна липса на междуличностни контакти. Лицето счита, че това положение е несъвместимо с член 3 от Конвенцията.
121. Правителството не е изразило позиция по този въпрос. Въпреки това то е представило доклад на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, в който се съдържа информация относно материалните условия, преобладаващи във Варненския затвор, и относно затворническия режим, на който е подложен жалбоподателят (параграфи 50–54 по-горе).
б) Преценка на Съда
122. Съдът припомня, че член 3 налага на държавата задължението да гарантира, че всеки затворник живее в условия, които зачитат човешкото достойнство, и че начинът на изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ не поставя лицето в състояние на отчаяние или на изпитание, чиято сила надвишава неизбежната степен на страдание, присъща на задържането (Кудла срещу Полша [GC], № 30210/96, §§ 92–94, ЕСПЧ 2000‑XI; Калашников срещу Русия, № 47095/99, § 95, ЕСПЧ 2002‑VI). Когато Съдът разглежда съответствието на условията на задържане с изискванията на член 3 от Конвенцията, той трябва да вземе под внимание кумулативните въздействия, както и конкретните твърдения на жалбоподателя (Дугоз срещу Гърция № 40907/98, § 46, ЕСПЧ 2001‑II).
123. Твърденията за отношение, противоречащо на член 3, трябва да бъдат доказани „извън всякакво разумно съмнение“ и доказателството за това отношение може също така да произтича от група достатъчно сериозни, точни и непротиворечиви аргументи или неотхвърлени предположения. При установяването на релевантните факти Съдът трябва да се опира на всички доказателства, предоставени от страните, или, които е набавил служебно, ако е необходимо (ibidem).
124. Съдът отбелязва, че през 2010 г. Варненският затвор е бил посетен от делегация на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията. Докладът относно това посещение обаче все още не е публикуван. При това положение, за да се установят фактите по случая, Съдът ще изхожда от твърденията на жалбоподателя и ще вземе под внимание всички други доказателства, представени от двете страни, както и данните, които сам е набавил, като в същото време спазва наложените от неговата съдебна практика правила в това отношение. (параграф 123 по-горе).
125. Жалбоподателят е описал с много подробности материалните условия във Варненския затвор (параграфи 47 и 48 по-горе). Той е внесъл и декларации, датиращи от 2004 г., от други три лица, затворници в същия затвор (параграф 49 по-горе), които потвърждават неговите твърдения относно липсата на достатъчно хигиена и нездравословните условия в помещенията на Варненския затвор, липсата на достъп до санитарните съоръжения и използването на пластмасова тоалетна кофа, лошото качество и недостатъчното количество на даваната на затворниците храна. Съдът отбелязва, че в официалния сайт на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ се посочва, че помещенията във Варненския затвор са остарели се нуждаят от обновяване, дори от подмяна (параграф 55 по-горе). От своя страна докладът на главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ от 2 октомври 2009 г. потвърждава липсата на течаща вода и отделни тоалетни в затвора: затворниците имат достъп до течаща вода и до обща тоалетна три пъти дневно в рамките на един час (параграф 53 по-горе). Що се отнася до практиката в килиите да се използват пластмасови тоалетни кофи, Съдът отбелязва, че в доклада от 2 октомври 2009 г. се посочва, че става дума за преносими тоалетни. Независимо от това, при липсата на свободен достъп до общите санитарни съоръжения по всяко време на деня и като се има предвид, че Правителството не е посочило извънредни обстоятелства, оправдаващи подобно ограничение, Съдът счита за недопустима липсата на специално обзаведено пространство за тоалетна в килията на жалбоподателя. Той вече имаше възможност да потвърди тази позиция по много дела срещу България (вж. например Кехайов срещу България, № 41035/98, § 71, 18 януари 2005 г., Ишар срещу България, № 391/03, § 34, 20 ноември 2008 г.).
126. В представения от Правителството доклад от 2 октомври 2009 г. се посочва, че в рамките на възможното затворническата администрация се стреми да подобри условията на задържане на затворниците: помещенията редовно се почистват и външно дружество се занимава с третирането срещу насекоми и гризачи; яденето се приготвя така, че да гарантира на затворниците балансирано хранене и достатъчно количество калории; в затвора се организират различни дейности. Въпреки това Съдът счита, че тези мерки не са достатъчни, за да смекчат трудните материални условия на задържане, описани от жалбоподателя и от други затворници.
127. Съдът отбелязва, че жалбоподателят е затворен в тази наказателна институция и при описаните по-горе материални условия от десет години (параграф 47 по-горе). Съгласно вътрешното законодателство през първите пет години той е бил поставен на „специален“ затворнически режим, който се характеризира със засилени мерки за сигурност и почти пълна изолация (параграф 61–63 по-горе). През този период жалбоподателят е прекарвал двадесет и три часа на ден сам в килията си и единствените му занимания изглежда са били да гледа телевизия и да слуша радио, благодарения на апаратите, инсталирани в килията му (параграф 54 по-горе). Правителството не е привело особени основания, за да оправдае подобна изолация за толкова дълъг период.
128. Съдът вече имаше възможност да установи, по повод разглеждането на други дела срещу България, че продължителното прилагане на ограничителен затворнически режим, в съчетание с негативните последици от неадекватни материални условия в затвора, е довело до поставяне на затворниците на изпитание, чиято сила надвишава неизбежната степен на страдание, присъща на задържането (вж., mutatis mutandis, Йоргов срещу България № 40653/98, § 86, 11 март 2004 г.). С оглед на всички доказателства, с които разполага, Съдът счита, че в настоящото дело се налага същият извод и че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и унизително отношение.
129. Следователно е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по тази точка на обвинението.
II. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 6 § 1 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
130. Посочвайки членове 6 § 1 и 13 от Конвенцията, жалбоподателят счита, че не е имал право на справедлив наказателен процес.
131. Съдът счита, че тази част от жалбата трябва да бъде разгледана единствено в контекста на член 6 § 1 от Конвенцията, който в релевантната си част гласи:
„Всяко лице, при решаването на основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо гледане на неговото дело (...) от (...) съд“.
132. Лицето се оплаква, че е било осъдено въз основа на признания, които са му били изтръгнати със сила през първите дни на задържането му. То се оплаква също така, че вътрешните съдилища са взели под внимание други недопустими доказателства (експертиза на образци от миризми и показанията на полицейски служител, натоварен с наказателното разследване), че са отказали да съберат всички доказателства, които той е поискал и че Върховният касационен съд не е отговорил на всички аргументи, представени в касационната му жалба.
133. Правителството оспорва тази теза. То подчертава, че органите на наказателното следствие и вътрешните съдилища са събрали всички релевантни доказателства. Наказателното производство е било открито за обществеността, наказателното дело е било разгледано от три съдебни инстанции в разумен срок от независими и безпристрастни съдилища и при спазване на всички процедурни гаранции за справедлив процес. Вътрешните юрисдикции са се постарали да установят дали твърденията на жалбоподателя, че е направил признания принудително, са основателни. Въз основа на събраните доказателства те са установили, че в случая това не е така.
А. Относно допустимостта
134. Съдът установява, че тези оплаквания не са явно неоснователни по смисъла на член 35 § 3 а) от Конвенцията. Освен това той подчертава, че те не противоречат на никакъв друг мотив за недопустимост. Поради това следва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
135. Жалбоподателят се оплаква по-специално, че вътрешните юрисдикции са счели като доказателства признанията му от 19 януари 2001 г., въпреки че той е казал, че тези признания са изтръгнати със сила. С оглед на особените обстоятелства в случая Съдът счита, че е подходящо първо да се занимае с това твърдение за нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията.
136. Според постоянната практика на Съда, показания, получени в нарушение на член 3 от Конвенцията, не следва да се привеждат като доказателство срещу жалбоподателя, а срещу лицето, обвинено в отношение, противоречащо на член 3, за да се установи или докаже наличието на подобно отношение. Декларация, направена при непознаване на член 3, e присъщо лишена от достоверност. Освен това използването на доказателство, получено в нарушение на член 3, често е причина, поради която първоначално се извършват актовете на третиране, несъвместими с този член от Конвенцията. Вземането под внимание на подобна декларация като доказателство, за да се установи вината на едно лице, е несъвместимо с гаранциите на член 6 от Конвенцията и води до нарушаване на справедливостта на цялото наказателно производство (Ялох срещу Германия [GC], № 54810/00, §§ 99–100, 11 юли 2006 г.; Сьолемез срещу Турция, № 46661/99, § 122, 21 септември 2006 г.; Гефген срещу Германия [GC], № 22978/05, § 166, 1 юни 2010 г.). Независимо от доказателствената стойност на декларациите и от степента на тяхната релевантност същото се отнася и за решението за виновността на жалбоподателя, произнесено от съда (вж. решение по делото Гефген, по-горе § 166 със съответните отпратки).
137. След като разгледа фактите по случая, Съдът отбелязва, че в показанията си от 19 януари 2001 г. жалбоподателят се е признал за виновен за много въоръжени грабежи и че е замесен в тройно убийство (параграф 32 по-горе). Първоинстанционният съд е изключил от съвкупността от доказателствата въпросните показания и е осъдил жалбоподателя на доживотен затвор при обикновен режим (вж. параграф 39 по-горе). Апелативните и касационните юрисдикции са взели под внимание тези показания; те са осъдили лицето по всички точки на обвинението, повдигнати от прокуратурата, и са му наложили най-тежкото наказание, предвидено от българския наказателен кодекс, а именно доживотна присъда без замяна (вж. параграфи 41, 42 и 44 по-горе). В контекста на тези факти и на горепосочената съдебна практика Съдът счита, че трябва да разгледа въпроса дали тези признания на жалбоподателя са били в резултат от отношение, противоречащо на член 3 от Конвенцията.
138. Разглеждайки оплакванията му, повдигнати в контекста на член 3 от Конвенцията, Съдът установи, че жалбоподателят е бил подложен на нечовешко и унизително отношение през първите два дни на задържането му (параграфи 83-88 по-горе). Той отбеляза в частност, че представените от лицето медицински доказателства удостоверяват, че в началото на задържането му то действително е било обект на отношение, несъвместимо с член 3 от Конвенцията. Съдът не е в състояние да определи точния момент, когато лицето е получило въпросните удари и рани. Той обаче установява, че медицинските доказателства сочат, че малко след арестуването му то е имало само рани от куршуми в краката, наранявания, които са нанесени по време на престрелката от 16 януари 2001 г., и че по тялото му не е имало други следи от физическо насилие. (параграф 8 по-горе), докато медицинският преглед от 22 януари 2001 г. е открил следи от няколко удара с юмруци и тъпи предмети по главата, гръдния кош и горните крайници (параграф 13 по-горе).
139. Пред вътрешните съдилища жалбоподателят е оттеглил първоначалните си показания от 19 януари 2001 г., твърдейки, че те са били изтръгнати със сила от полицаите. Варненският апелативен съд и Върховният касационен съд са отхвърлили този аргумент, преценявайки, че версията на лицето е неправдоподобна. Вътрешните юрисдикции са счели, че с оглед на всички следствени мерки и на производствата, които са проведени с участието на жалбоподателя в деня на 19 януари 2001 г., практически би било невъзможно за полицаите да проявят грубото отношение, описано от жалбоподателя и че във всеки случай следи от насилие сигурно са щели да бъдат забелязани от съдията, който е присъствал на разпита на жалбоподателя на този ден (параграфи 42 и 44 по-горе.)
140. Съдът отбелязва, че това разсъждение на Апелативния съд и на българския касационен съд изглежда произтича от принципната позиция, според която признанията на обвиняемия могат да бъдат изключени от съвкупността от доказателства поради физическа принуда единствено ако лицето успее да докаже, че малтретирането е предшествало непосредствено неговия разпит или че то му е било наложено по време на разпита. От своя страна Съдът счита, че са възможни ситуации, когато насилието, целящо получаване на признания от заподозрян, и моментът, когато той решава да направи признания, да са отделени от известен период от време, без това да прекъсва причинно-следствената връзка между наложеното малтретиране и решението на заподозрения да признае твърдените факти. Според Съда при конкретните обстоятелства опасността от физическо насилие, наложена на жалбоподателя, за да го накарат да направи признания, е особено висока: лицето, заподозряно в извършване на няколко тежки престъпления, е било арестувано само от няколко часа, то още не се е явило пред магистрат, за да изтъкне причините в полза на освобождаването си, и се е намирало под контрола на органите, които провеждали наказателното разследване. В подобно положение психологическото напрежение, изпитвано от лицето, изправено пред възможността да понесе повтарящо се физическо насилие от страна на отговарящите за разследването, може да бъде достатъчно, за да поддържа причинно-следствената връзка между вече извършеното малтретиране и признанията на заподозрения. Ето защо, ако по време на своя процес лицето твърди, представяйки в подкрепа доказателства, че е било подложено на малтретиране през този първоначален период на задържане и че това отношение го е тласнало да направи признания малко след това, вътрешните юрисдикции са длъжни да извършат задълбочен анализ на фактите по случая, за да установят истинността на това твърдение и да решат, ако е необходимо, дали е целесъобразно да изключат тези доказателства поради непознаване на правото на обвиняемия да не утежнява положението си.
141. Съдът отбелязва, че Апелативният съд и Върховния касационен съд са разгледали и отхвърлили твърденията на жалбоподателя, че признанията му са били изтръгнати със сила. Техните решения да приемат за доказателство спорните признания почивали единствено на анализа на фактите, възникнали в деня на разпита, тоест на 19 януари 2001 г. (параграфи 42 и 44 по-горе). Съдилищата не са разгледали въпроса дали лицето е понесло полицейско насилие, за да бъде принудено да направи признания предишния ден. При все това са разполагали с медицинския доклад от 22 януари 2001 г., в който се посочва, че множеството синини и рани по тялото на лицето датират точно от 18 януари 2001 г., както и с информацията, че от следобеда на същия ден до затварянето му в мястото за предварително задържане във Варна на другия ден вечерта, жалбоподателят е бил под ескорт или на разположение на полицаите, които водели разследването, свързано с него.
142. Съдът е на мнение, че поради този пропуск съдебните органи не са разсеяли сериозното съмнение, изразено от жалбоподателя относно валидността на неговите признания от 19 януари 2001 г. Така самото използване на въпросните показания като доказателство за виновността на жалбоподателя само по себе си е нарушило справедливостта на водения срещу него наказателен процес. Следователно налице е нарушение на член 6 § 1 по тази точка на обвинението.
143. С оглед на това заключение Съдът счита, че не е необходимо да разглежда отделно другите аспекти на същото оплакване, а именно твърденията относно липсата на отговор на всички релевантни аргументи на жалбоподателя, относно отказа на съдилищата да съберат всички посочени от него доказателства и относно използването на недопустими доказателства (вж. mutatis mutandis, Дима срещу Румъния, № 58472/00, § 42, 16 ноември 2006 г.).
III. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 8 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
144. Жалбоподателят се оплаква, че писмата, които получавал във Варненския затвор са били предварително отваряни и фотокопирани от затворническата администрация, и че не можел да телефонира на адвокатите си. Той се позовава на членове 8 и 34 от Конвенцията.
145 Съдът счита, че е уместно да разгледа тези твърдения единствено в контекста на член 8, който в релевантната си част гласи следното:
„1. Всеки има право на зачитане на (...) тайната на неговата кореспонденция.
2. Намесата на държавните власти в ползването на това право е недопустима освен в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите“.
146. Лицето твърди, че писмата на неговата представителка, г-жа Стефанова, от 16 януари и 13 юли 2004 г., са му били връчени отворени, няколко дни след получаването им от затворническата администрация. Той твърди, че освен това тези писма са били фотокопирани от надзирателите. Освен това не му било разрешено да телефонира на своите юридически представители, тъй като вътрешния правилник забранявал телефонни разговори с лица, които се намират извън затвора, освен със семейния кръг на затворниците.
147. Правителството отхвърля твърденията му, без обаче да изложи конкретни аргументи в подкрепа на своята позиция.
А. Относно допустимостта
148. Съдът констатира, че тези оплаквания не са изцяло неоснователни по смисъла на член 35 § 3 а) от Конвенцията. Освен това той подчертава, че те не са в противоречие с друг мотив за недопустимост. Поради това следва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
1. Проверката на писмената кореспонденция на жалбоподателя
149. Съдът отбелязва, че жалбоподателят се оплаква от проверката на писмената му кореспонденция от страна на администрацията на Варненския затвор. Той твърди, че две писма на неговата представителка от 16 януари и от 13 юли 2004 г. са му били връчени с отворени пликове и че са били прочетени и фотокопирани от надзирателите.
150. Съдът припомня, че в своето решение по делото Бочев (§ 94 по-горе) е установил, че в периода между юни 2002 и април 2006 г. член 132 г), алинея 3 от Закона за изпълнение на наказанията е разрешавал проверка на кореспонденцията на затворниците, което потвърждава твърдението на лицето, че през януари и юли 2004 г., писмата му са били отваряни и четени от затворническата администрация. Съдът счита, че посоченият от лицето случай е намеса в правото му на зачитане на тайната на неговата кореспонденция.
151. В своето решение по делото Бочев Съдът е констатирал също така, че подобна намеса не може да се разглежда като „предвидена от закона“ по смисъла на член 8 § 2 от Конвенцията: в действителност правното основание на тази намеса, а именно член 132 г), алинея 3 от Закона за изпълнение на наказанията, е било обявено от българския конституционен съд за противоречащо на Конституцията и освен това тази разпоредба изглежда противоречала на член 34, алинея 2 от Конституцията, тъй като позволявала проверка на кореспонденцията на затворниците без предварителното разрешение на съдия (§§ 40, 48 и 96 от посоченото по-горе решение). Съдът счита, че положението, от което се оплаква жалбоподателя в случая, е идентично с това на жалбоподателя в делото Бочев. В конкретния случай Съдът не вижда никаква причина да направи заключение, различно от онова, което е формулирал в решението по делото Бочев.
152. Следователно налице е нарушение на член 8 от Конвенцията по тази точка от обвинението.
2. Твърдяната невъзможност за жалбоподателя да телефонира на своите адвокати
153. Лицето твърди, че на няколко пъти му е било забранено да телефонира на своите представители. Той посочва, че вътрешното законодателство ограничавало до членовете на семейството кръга от лицата, на които било възможно да се телефонира от затвора.
154. Като се имат предвид конкретните обстоятелства в случая и своята констатация за нарушаване на член 8 по отношение на проверката на писмената кореспонденция на жалбоподателя с неговия адвокат (вж. параграфи 149–152 по-горе), Съдът счита, че не е необходимо да разглежда твърдението му за невъзможността да телефонира на своите представители.
IV. ОТНОСНО ТВЪРДЕНИТЕ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛЕН 13 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
155. Жалбоподателят се оплаква от липсата във вътрешното право на средства за защита, които могат да предотвратят твърдените нарушения на членове 3 и 8 от Конвенцията. Той се позовава на член 13 от Конвенцията, който гласи:
„Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти“.
156. В частност лицето твърди, че в наказателните разследвания, проведени във връзка с инцидентите от 18 и 19 януари 2001 г. и от 12 декември 2003 г., не е изпълнено изискването за ефективност, поставено от тази разпоредба. То подчертава, че е внесло искове за обезщетения за вреди срещу министерството на вътрешните работи и министерството на правосъдието, за да получи парична компенсация за причинените вреди. Вътрешните съдилища са извършили преквалификация на гражданския му иск и са поискали от него да заплати съдебна такса за сезиране. Едно от тези две производство е било прекратено, тъй като жалбоподателят не е могъл да заплати тази такса. Ето защо лицето счита, че не е разполагало с ефективно средство за завеждане на иск за обезщетение
157. Освен това то твърди, че не е разполагало с никакво вътрешноправно средство, в рамките на което е можело да представи своите твърдения относно нечовешкия и унизителен характер на доживотната присъда, която му е била наложена вследствие на съдебния му процес.
158. Жалбоподателят счита, че един иск, внесен съгласно Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, не представлява ефективно средство за защита, което да дава възможност за оплакване от лошите условия на задържане и от ограничителния режим, прилаган във Варненския затвор. Той припомня решение на Върховния касационен съд от 23 февруари 2009 г., в което върховната юрисдикция е отхвърлила искането за обезщетение, внесено от друг затворник, поставен на същия ограничителен режим както жалбоподателя, тъй като поставянето на затворника на този затворнически режим било в съответствие с вътрешното законодателство и поради това не се счита за нарушение от страна на затворническата администрация.
159. Жалбоподателят твърди, че проверката на неговата кореспонденция произтича пряко от прилагането на законодателна разпоредба и че вътрешното право не му позволявало да оспори съответствието ѝ с Конвенцията.
160. Правителството не е направило забележки относно тази част на жалбата.
А. Относно допустимостта
1.Оплакванията, извлечени от член 13, в комбинация с член 3
a) Малтретирането от страна на властите и липсата на ефективни разследвания
161. Съдът припомня, че в случаите, когато има съмнения за малтретиране, с оглед на съществената важност на правото, защитено от член 3, член 13 налага, освен изплащане на обезщетение, когато това е целесъобразно, и задълбочени и ефективни разследвания, които могат да доведат до откриване и наказване на виновните (Кобзару срещу Румъния № 48254/99, §§ 80-82, 26 юли 2007 г.; Ангелова срещу България, № 38361/97, §§ 161-162, ЕСПЧ 2002-IV).
162. След като разгледа фактите по случая, Съдът отбелязва на първо място, че лицето се оплаква най-вече от неефективността на наказателните разследвания, проведени относно твърденията за малтретиране, наложено от полицията и затворническия персонал, както и от липсата на вътрешно равнище на средство за завеждане на иск за обезщетение във връзка с това. Разглеждайки процедурната част на член 3 от Конвенцията, Съдът вече констатира, че наказателните разследвания, проведени във връзка с инцидентите от 18 и 19 януари 2001 г. и от 12 декември 2003 г., не са били достатъчно задълбочени и ефективни (параграфи 104 и 119 по-горе). Той счита, че това оплакване не противоречи на нито един от критериите за допустимост и че следователно е уместно да бъде обявено за допустимо. Въпреки това, с оглед на своята констатация за непознаване на член 3 в процедурната му част, той счита, че не е необходимо да разглежда отделно същите твърдения в контекста на член 13 (вж. освен това Зелиоф, по-горе, § 64, и Дири срещу Турция, № 68351/01, § 57, 31 юли 2007 г.).
163. Що се отнася до средствата за завеждане на иск за обезщетение Съдът отбелязва, че лицето е завело два иска за обезщетения за вреди срещу Министерството на вътрешните работи и Министерството на правосъдието, за да поиска обезщетение за вредата вследствие на малтретирането, извършено от страна на полицията и затворническия персонал. В това отношение той се позовава на член 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (параграф 20 по-горе), но вътрешните съдилища са счели, че тези искове трябва да бъдат разгледани в контекста на член 49 от Закона за задълженията и договорите, което предполагало предварително да се заплати дължимата съдебна такса и да се уточнят исканията.
164. Съдът счита, че в настоящото дело нищо не показва, че внесените от жалбоподателя искове за обезщетения за вреди са обречени на неуспех. Той констатира, че първото от двете производства е било прекратено, тъй като лицето е отказало да изпълни условията за сезиране, посочени от районния съд, и счита, че те не са били неразумни (параграфи 21 и 22 по-горе). Що се отнася до второто гражданско производство, следва да се отбележи, че жалбоподателят не е предоставил информация за изхода му и не е уточнил дали е използвал възможността да поиска да бъде освободен от плащане на съдебна такса (параграф 24 по-горе). Що се отнася до инцидента от 12 декември 2003 г. лицето не е посочило дали е завело някакъв иск за обезщетение на основата на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди или на член 49 от Закона за задълженията и договорите.
165. При тези обстоятелства Съдът счита, че по отношение на тази част оплакването, извлечено от член 13 в комбинация с член 3, е явно неоснователно и следва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ а) и 4 от Конвенцията.
б) Твърдяната липса на адекватни медицински грижи в затвора
166. Що се отнася до твърденията относно липсата на адекватни медицински грижи в първоначалния период на задържане на лицето Съдът припомня, че е установил, че член 1, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди дава възможност на затворниците да искат парично обезщетение за вреди, понесени в този случай, и че поради това граждански иск, заведен по силата на тази законодателна разпоредба, по принцип представлява ефективно вътрешноправно средство за защита (Шишманов срещу България, № 37449/02, §§ 58–62, 8 януари 2009 г.). Жалбоподателят обаче не е представил доказателства, позволяващи да се направи изводът, че е завел подобен иск пред вътрешните съдилища, и не е споменал никакъв аргумент, който може да накара Съда да заключи, че в неговия случай този иск е бил неефективен или обречен на неуспех (вж. a contrario, Йовчев срещу България, № 41211/98, § 146, 2 февруари 2006 г., и Станков срещу България, № 68490/01, § 67, ЕСПЧ 2007‑VIII).
167. Поради тези мотиви Съдът счита, че това оплакване, извлечено от член 13, в комбинация с член 3 от Конвенцията е явно неоснователно и че следва да бъде отхвърлено съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
в) Доживотната присъда, наложена на жалбоподателя
168. Съдът припомня, че е установил, че оплакването на жалбоподателя относно нечовешкия и унизителен характер на доживотната му присъда е явно неоснователно (параграф 74 по-горе). При липсата на оплакване, защитимо в контекста на член 3, оплакването, извлечено от член 3 и свързано с тези твърдения, също е явно неоснователно и следва да бъде обявено за недопустимо съгласно член 35 §§ 3 a) и 4 от Конвенцията.
г) Лошите условия на задържане
169. Що се отнася до твърденията за липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита за предотвратяване на лошите материални условия на задържане във Варненския затвор Съдът счита, че оплакването, извлечено от член 13, в комбинация с член 3, не е явно неоснователно по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията и че не противоречи на друг мотив за недопустимост. Поради това следва да бъде обявено за допустимо.
2. Оплакванията, извлечени от член 13, в комбинация с член 8
170. Съдът установява, че тези оплаквания не са явно неоснователни по смисъла на член 35 § 3 a) от Конвенцията. Освен това той подчертава, че те не противоречат на друг мотив за недопустимост. Поради това следва да бъдат обявени за допустими.
Б. По същество
1. Средствата за защита по отношение на лошите условия на задържане във Варненския затвор
171. Съдът припомня, че в своите решения по делата Илиев и други срещу България, № 4473/02 и № 34138/04, 10 февруари 2011 г. и Радков срещу България (№ 2), № 18382/05, 10 февруари 2011 г. той е счел, че жалбоподателите не са разполагали с ефективни вътрешноправни средства за защита, за да бъдат променени лошите затворнически условия, при които те продължавали да бъдат държани. Той e счел по-специално, че в тези случаи искът за обезщетения за вреди, заведен съгласно член 1, алинея 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, не е ефективно средство за защита поради чисто компенсаторния му характер и че Правителството не е доказало наличието на никакво вътрешноправно средство, позволяващо на затворниците да постигнат подобрение на своите материалните условия на задържане (Илиев и други срещу България, по-горе, §§ 68 и 69; Радков срещу България, (№ 2), по-горе, §§ 53‑55; вж. също така Оршовски срещу Полша, № 17885/04, § 109, ЕСПЧ 2009 г. ‑...; Норберт Сикорски срещу Полша, №17599/05, § 116, 22 октомври 2009 г.).
172. Съдът припомня, че е заключил, че условията на задържане във Варненския затвор, при които жалбоподателят продължава да излежава доживотната си присъда, са несъвместими със стандартите, установени от член 3 (вж. параграфи 122–129 по-горе), и отбелязва, че Правителството не е посочило нито едно средство за защита, позволяващ на жалбоподателя да постигне подобрение на материалните условия във Варненския затвор (вж. параграф 160 по-горе). Ето защо Съдът счита, че положението на жалбоподателя в настоящото дело е идентично с това на жалбоподателите в делата Илиев и други срещу България и Радков срещу България (№2), по-горе, и той не вижда никаква причина да стигне до заключение относно липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, различно от онова, което е формулирал в двете цитирани по-горе решения. Следователно налице е нарушение на член 13 в комбинация с член 3 от Конвенцията относно лошите условия на задържане.
2. Средствата за защита относно проверката на писмената кореспонденция на жалбоподателя
173. Съдът припомня, че в своите решения по делата Петров (§ 65 по-горе) и Константин Попов срещу България (№ 15035/03, § 23, 25 юни 2009 г.) е заключил, че не е имало нарушение на член 13, тъй като намесата в правото на зачитане на тайната на кореспонденцията на жалбоподателите, които са били задържани, не е в резултат на индивидуално решение на съдебен или административен орган, а произтича пряко от прилагането на законодателна разпоредба и че член 13 не гарантира право на обжалване, позволяващо на жалбоподателите да оспорят вътрешна законодателна разпоредба пред националните юрисдикции с мотива, че тя противоречи на Конвенцията. Съдът не вижда никаква причина да стигне до различно заключение в конкретния случай. Следователно не е налице нарушение на член 13 по тази точка на обвинението.
3. Средствата за защита по отношение на телефонните разговори
174. Съдът вече сметна, че не е необходимо да разглежда в контекста на член 8 от Конвенцията частта на жалбата относно твърдяната от жалбоподателя невъзможност да телефонира на своите представители. Следователно той счита, че не е необходимо да разглежда оплакването, извлечено от член 13 и свързано със същите тези твърдения.
V. ОТНОСНО ПРИЛАГАНЕТО НА ЧЛЕН 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА
175. Съгласно член 41 от Конвенцията,
„Ако съдът установи, че е имало нарушение на конвенцията или на протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна“.
А. Вреди
176. Жалбоподателят иска 83 000 евро като обезщетение за понесени неимуществени вреди.
177. Той счита, че най-подходящото обезщетение за нарушаване на правото му на справедлив процес би било възобновяване на наказателното производство, на което той е бил обект.
178. Правителството е на мнение, че исканата от жалбоподателя сума като обезщетение за неимуществени вреди e изключително голяма.
179. Съдът счита, че жалбоподателят е понесъл неимуществени вреди поради неоправдано посегателство над физическата му неприкосновеност, поради липсата на ефективни разследвания относно твърденията му за малтретиране, лошите условия на задържане, нарушаване на правото му на справедлив процес, неоправдано нарушаване на правото му на зачитане на тайната на неговата кореспонденция и липсата на вътрешноправни средства за защита с цел отстраняване на някои от тези нарушения на Конвенцията. Като решава по справедливост, както се изисква в член 41 от Конвенцията, Съдът счита, че във връзка с това е уместно на жалбоподателя да се предостави сума от 10 000 евро.
180. Съдът припомня също така, че според неговата добре установена съдебна практика следва, в случай на нарушение на член 6 от Конвенцията, жалбоподателят във възможно най-голяма степен да бъде поставен в положение, еднакво с онова, в което би се намирал, ако не са били нарушени изискванията на тази разпоредба (Пиерсак срещу Белгия (член 50), 26 октомври 1984 г., § 12, серия A № 85). От решение, в което се установява нарушение, за държавата ответник произтича правното задължение не само да заплати на лицето отпуснатите като справедливо удовлетворение суми, но и да избере, под контрола на Комитета на министрите на Съвета на Европа, общите и/или, ако е необходимо, индивидуалните мерки, които да приеме в своя вътрешен правен ред, за да сложи край на установеното от Съда нарушение и да премахне, доколкото е възможно, последиците така, че да възстанови, доколкото е възможно, предишното на това положение (Илашку и други срещу Молдова и Русия [GC], № 48787/99, § 487, ЕСПЧ 2004‑VII). В частност в случаите на неспазване на една от гаранциите на член 6 § 1 от Конвенцията, най-подходящото обезщетение по принцип е преразглеждане на делото или възобновяване на производството, своевременно и при спазване на изискванията на член 6 (Лунгоци срещу Румъния, № 62710/00, § 56, 26 януари 2006 г., и Янакиев срещу България, № 40476/98, § 90, 10 август 2006 г., за правото на достъп до съд; Сомоги срещу Италия, № 67972/01, § 86, ЕСПЧ 2004‑IV, за правото да участва в процеса; и Генчел срещу Турция, № 53431/99, § 27, 23 октомври 2003 г., и Тахир Дуран срещу Турция, № 40997/98, § 23, 29 януари 2004, за липса на независимост и безпристрастност на съдопроизводствената юрисдикция).
181. В случая Съдът отбелязва, че когато е констатирал нарушение на една от разпоредбите на Конвенцията, членове 420 и 422 от Наказателно-процесуалния кодекс дават възможност за възобновяването на производството пред наказателните юрисдикции по искане на главния прокурор (параграф 68 по-горе). Следователно тези разпоредби изглежда предоставят на г-н Петров възможността неговото наказателно дело да бъде преразгледано. С оглед на естеството на установеното нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията (параграф 142 по-горе) и предвид особените обстоятелства в случая, Съдът счита, че най-подходящото обезщетение би било възобновяване на наказателното производство, на което жалбоподателят е бил обект.
Б. Разноски и разходи
182. Жалбоподателят иска също така 12 110 евро за хонорари на своите представители пред Съда, тоест равностойността на 173 часа адвокатски труд по тарифа от 70 евро на час, както и 130 евро за пощенски и канцеларски разноски. Той е представил договора, сключен с неговите адвокати, подробна справка за разноски и разходи, както и обратните разписки на писмата му, адресирани до Съда. Лицето иска предоставените във връзка с това суми да бъдат внесени директно по сметка на неговите представители г-жа Стефанова и г-н Екимджиев.
183. Правителството счита, че тези суми са прекалено големи. По-специално, че броят на часовете на работа на адвокатите и почасовата им тарифа са значително завишени. Жалбоподателят не представил и достатъчно документални доказателства, за да обоснове тези претенции.
184 Според съдебната практика на Съда разноските и разходите могат да бъдат възстановени на жалбоподател само когато се установи истинността им, необходимостта от тях и разумния им размер. В конкретния случай и с оглед на документите, с които разполага, както и на своята съдебна практика, Съдът счита за разумна сумата от 7 500 евро. След приспадане на сумата, отпусната на лицето от Съвета на Европа като правна помощ, а именно 850 евро, Съдът му присъжда 6 650 евро за разноските и разходите по производствата при него, като тази сума следва да се преведе по банковата сметка на неговите представители.
В. Лихви за забава
185. Съдът намира за уместно лихвата за просрочване да бъде базирана на пределната лихва по заеми на Централната европейска банка, към които следва да се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ ПРИЧИНИ СЪДЪТ
1. Обявява с мнозинство жалбата за недопустима по отношение на оплакванията, изведени от член 3 относно осъждането на жалбоподателя на доживотна присъда без замяна;
2. Обявява с единодушие за допустима жалбата по отношение на оплакванията, извлечени от член 3 (малтретиране от страна на полицията и на затворническия персонал; твърдяна липса на адекватни медицински грижи; липса на ефективни разследвания относно твърденията за малтретиране; лоши условия на задържане), от член 6 § 1, от член 8, от член 13 в комбинация с член 3 (липса на ефективно разследване и лоши условия на задържане), от член 6 § 1, от член 13 в комбинация с член 8, от член 13 в комбинация с член 3 (липса на ефективно разследване и лоши условия на задържане), от член 13 в комбинация с член 8 и за недопустима за останалата част;
3. Установява с единодушие, че е налице нарушение на член 3 от Конвенцията по отношение на оплакванията относно малтретирането, извършено от полицията и надзирателите, липсата на ефективни разследвания относно тези събития и условията на задържане във Варненския затвор;
4. Установява с единодушие, че е налице нарушение на член 3 по отношение на оплакванията, свързани с липсата на адекватни медицински грижи;
5. Установява с единодушие, че е налице нарушение на член 6 § 1 от Конвенцията относно използването на признания, получени на 19 януари 2001 г. при непознаване на член 3;
6. Установява с единодушие, че не е необходимо да разглежда другите аспекти на справедливостта на наказателното производство, изтъкнати в контекста на член 6 § 1 от Конвенцията;
7. Установява с единодушие, че е налице нарушение на член 8 от Конвенцията по отношение на проверката на писмената кореспонденция на жалбоподателя с неговия адвокат;
8. Установява, с пет срещу два гласа, че не е необходимо да разглежда твърденията за ограничаване на телефонните разговори на жалбоподателя с неговите представители;
9. Установява с единодушие, че е налице нарушение на член 13 по отношение на оплакването относно липсата на вътрешноправни средства за защита с цел промяна на вредните последици от лошите условия на задържане във Варненския затвор;
10. Установява с единодушие, че не е налице нарушение на член 13 относно оплакването, свързано с липсата на ефективни вътрешноправни средства за защита, даващи възможност да се оспори проверката на писмената кореспонденция на жалбоподателя;
11. Установява с пет срещу два гласа, че не е необходимо да разглежда в контекста на член 13 твърденията относно липсата на вътрешноправни средства за защита, позволяващи да се направи оплакване относно ограничаването на телефонните разговори на жалбоподателя с неговите представители;
12. Установява с единодушие, че не е необходимо да разглежда оплакването, извлечено от член 13 от Конвенцията, относно неефективността на проведените разследвания във връзка с твърденията за малтретиране;
13. Отсъжда с единодушие, че
a) че държавата ответник трябва да заплати на жалбоподателя в срок от три месеца от датата, на която решението стане окончателно съгласно член 44 § 2 от Конвенцията, следните суми, които да се конвертират в български лева по курса към деня на разплащането:
i 10 000 EUR (десет хиляди евро) за неимуществени вреди, плюс евентуално дължими суми за данъци;
ii 6650 EUR (шест хиляди шестстотин и петдесет евро) за разноски и съдебни разходи, плюс евентуалните суми за данъци, дължими от жалбоподателя, които следва да се преведат директно по банковата сметка на неговите представители г-жа С. Стефанова и г-н Екимджиев;
б) че от изтичането на упоменатия по-горе тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта;
14. Отхвърля с единодушие останалата част от претенцията на жалбоподателя за справедливо обезщетение.
Изготвено на френски език и известено писмено на 24 януари 2012 г., в съответствие с член 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Лорънс ЪрлиЛех Гарлицки
СекретарПредседател
В съответствие с чл. 45 § 2 от Конвенцията и чл. 74 § 2 от Правилника на Съда, към решението е приложено:
- успоредното мнение на съдия Калайджиева;
- частичното особено мнение на съдия Бианку.
Л.Г.
Т.Л.Е..
УСПОРЕДНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ КАЛАЙДЖИЕВА
(Превод)
Подкрепям безрезервно заключението, формулирано в контекста на член 3, а именно, че строгият режим на изолация (описан в параграфи 62 и 63 от Решението) и много лошите материални условия във Варненския затвор, които са били наложени на жалбоподателя, са подложили последния на изпитание, чиято сила надвишава неизбежната степен на страдание, присъща на задържането. Не мога обаче да подкрепя идеята, че заключенията на Съда по делото Йоргов срещу България (№ 40653/98, § 86, 11 март 2004 г.) – което се отнасяше за положението на един затворник по време на преходния (но продължителен) период на мораториума върху изпълнението на смъртните наказания – важат, mutatis mutandis, за настоящото дело (параграф 128 от решението), което се отнася за постоянните правни норми, свързани с реда и условията за изпълнението на доживотната присъда без право на замяна, въведена успоредно с доживотната присъда с право на замяна, за да „замени смъртната присъда“. Както е посочено в параграф 29 от присъдата по делото Йоргов срещу България (№ 2) (№ 36295/02, 2 септември 2010 г.), с новата присъда се цели да се „изолира [осъденият] от обществото“.
В делото Йоргов (№ 1), считайки, че чувството на жалбоподателя на несигурност, страх и тревога по отношение на бъдещето му несъмнено е намаляло с течение на времето и доколкото мораториумът е оставал в сила (§ 79 от въпросното решение с други препратки), Съдът е отхвърлил оплакването на лицето, че то ужасно страдало при мисълта за възможното му екзекутиране през този период. В това отношение, да се прави аналогия с настоящото оплакване, в което се подчертава растящо чувство на отчаяние и безсилие, придружено от „бавна духовна смърт в затвора“, може да създаде погрешно впечатление за цинизъм, което бих предпочела да избегна.
По отношение на сходния режим на изолация, приложен в контекста на мораториума, и в рамките на доживотната присъда в своето решение по делото Йоргов (№1) (по-горе, § 83) Съдът припомни с безпокойство, че – Както беше заявил Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията – всяка форма на изолация без адекватно психично и физическо стимулиране в дългосрочен план може да има вредни последици, които да доведат до разрушаване на умствените способности и социалните умения. В параграф 84 от същото решение Съдът е изразил ясни критики:
(...) макар да са били известни вредните последици на ограничителния режим за жалбоподателя, този режим бил прилаган години наред. Приложимите законови и подзаконови нормативни актове относно режима на осъдените на смърт лица не били изменени и уредбата, приета посредством вътрешни непубликувани инструкции, очевидно не довела до изясняване на всички аспекти на режима на задържане и не създала ясни и предвидими правила“.
Съдът също така е счел, че е
„(...) от съществено значение, че Правителството не се е позовало на никакви съображения за сигурност, налагащи изолацията на жалбоподателя, и не е посочило причина за невъзможността да се преразгледа режима на затворниците в положението на жалбоподателя, така че да им се осигурят подходящи възможности за човешки контакти и смислени занимания.“
Въпреки приликите между двете дела, настоящият случай се характеризира не с липсата на узаконяване на едно временно положение, а с факта, че по-късно приетият закон всъщност изисква задължителна и автоматична изолация на затворниците, осъдени на доживотен затвор, при липсата на мерки за превъзпитание и достъп до задоволителни дейности, които могат да защитят достойнството на един човек поне през първите пет години. Този закон продължава да урежда положението на осъдените на доживотен затвор.
Фактът, че се разделя бързо и механично въпросът относно тоалетната кофа от другите аспекти на материалните условия на задържане – както твърдяната допълнителна наказателна цел, преследвана с излишните белезници, дългият период на изолация в зона с висока степен на защита, отделена от останалите и характерна с ограничени човешки контакти, липсата на индивидуален подход и т. н., влошава способността на Съда да различи материалните условия от другите съществени елементи, засягащи естеството на една присъда и нейния цялостен, потенциално деморализиращ и изтощаващ ефект за осъденото лице.
Приложен в контекста на доживотната присъда, този подход е попречил на Съда да разгледа съществената част от оплакванията на жалбоподателя, а именно, че предвид липсата на стимулиращи превъзпитателни мерки, свързани със задължителния „ограничителен режим“, доживотната присъда без право на замяна не обслужвала никаква разумна наказателна цел, а е целяла единствено „ да изолира жалбоподателя от обществото“, като това е засилило чувството на отчаяние на последния и го е лишила от надежда за евентуално освобождаване.
Случаят трябва да се разграничи от делата Кафкарис срещу Кипър ([GC], № 21906/04, ЕСПЧ 2008 г.), Леже срещу Франция (заличаване) ([GC], № 19324/02, 30 март 2009 г.), Тодоров срещу България (реш.) (№ 19552/05, 23 август 2011 г.), и Симеонови срещу България (реш.) (№ 21980/04, 23 август 2011 г.), в които жалбоподателите молят Съда да обяви, че доживотната присъда сама по себе си представлява нечовешко и унизително отношение, но без да се оплакват от нечовешко отношение, свързано с реда и условията на изпълнение на присъдата им. Настоящият случай се различава също така по обстоятелствата, за който ставаше въпрос в делото Йоргов (№2), по-горе, при което режимът и условията на задържане са били подобрени de facto от затворническите власти (параграф 102 от това решение), които са предприели „експеримент, състоящ се в това да приобщят към обикновените затворници онези, които са осъдени на доживотен затвор“, опит, който се приветства в доклада на КПИ като „положителен пример, който трябва да бъде последван в другите затвори в страната“. Въпреки това, както се добавя в същия доклад на КПИ, един от „,ръководещите формални критерии за промяна на режима на един осъден на доживотен затвор е лицето да е било подложено най-малко пет години на специален режим (като не се отчита периодът на предварително задържане)“. Това положение остава в сила и няма данни, които показват, че препоръчаният опит е бил последван в случая на жалбоподателя. Не се оспорва, че на г-н Петров автоматично е бил наложен спорният режим, и че националните юрисдикции – далече от мнението на Съда, според който отношението към лицето е несъвместимо с член 3 от Конвенцията, не са преценили това отношение като вредно, а просто като присъщо за самата наложена присъда (вж. решението на Върховния касационен съд по дело 6452/2007, представено от жалбоподателя).
В своите забележки от 12 август 2009 г. (точка 4.38) г-н Петров изрично е призовал Съда да се запита дали доживотната присъда без право на замяна е в полза на разумна изправителна цел: по отношение на нечовешкия начин на прилагане на тази присъда и липсата на мерки за превъзпитание и ресоциализиране, съчетани с ясното послание на паралелното съществуване на две вида доживотни присъди – „със“ или „без“ право на замяна – тази присъда, според него, не оставяла никаква надежда за освобождаване и единствената ѝ цел била постоянна изолация от обществото. Както показват мотивите за закона относно отмяна на смъртното наказание (параграф 29 от Йоргов (№2)):
„(...) Предлага се (...) смъртната присъда да бъде заменена с нова присъда, доживотна присъда без право на замяна, която би била присъда, различна от доживотната присъда. Чрез прилагането на тази присъда осъденият би бил изолиран от обществото, лишен от възможността да извърши други престъпление и присъдата би имала възпиращ ефект за обществеността (...)“.
Жалко е, че след като са внесли своите забележки още в 2009 г. страните по настоящото дело не са имали възможност да представят свои коментари относно общите заключения и препоръки, посочени в публикувания на 30 септември 2010 г. доклад на КПИ относно посещението в България, извършено през 2008 г .[CPT/Inf (2010) 29],:
[Превод на деловодството]
„КПИ вече имаше възможност да изрази сериозно безпокойство относно настоящите законови разпоредби, по силата на които осъдените на доживотен затвор систематично са подлагани на строг режим с изолация по време на първоначален период, определен от осъждащата юрисдикция (например 5 години). Този подход противоречи на общоприетия принцип, според който престъпниците се изпращат в затвора заради присъда, а не за да бъдат наказвани.
Комитетът не оспорва, че може да е необходимо за известен период някои затворници да бъдат поставени под усилено строг и специален режим. Въпреки това, решението да се наложи или не подобна мярка трябва да бъде задача на затворническите власти и да почива на индивидуална оценка на рисковете; освен това мярката трябва да бъде прилагана само за много кратък период от време Един усилено строг и специален режим трябва да бъде считан като инструмент за управление на затворите, а не като елемент от списъка с наказателни санкции, които съдилищата могат да произнасят.
В много държави осъдените на доживотен затвор не се разглеждат като непременно по-опасни, отколкото другите затворници; много от тях имат интерес в дългосрочен план да живеят в стабилна и защитена от конфликти среда. Ето защо начинът на процедиране в областта на управление на осъдените на доживотен затвор, следва да произтича от индивидуална оценка на рисковете и нуждите, за да могат решенията относно безопасността, в това число степента на контакт с другите, да бъдат разглеждани за всеки отделен случай.
Въпреки че осъдените на доживотен затвор не трябва системно да бъдат изолирани от другите затворници, необходимо е да се вземат конкретни мерки с цел да се подпомогнат осъдените на доживотен затвор и други затворници с големи присъди да управляват перспективата да прекарат дълги години в затвора. В това отношение следва да се припомни правилото 103.8 от Европейските правила за затворите, според които „Особено внимание трябва да се обърне на предлагането на подходящи планове за излежаване на доживотни и други дългосрочни присъди от съответните затворници“, като се имат предвид принципите и нормите, посочени в Препоръката на Съвета на Европа „относно управлението на затворниците с доживотна или друга дългосрочна присъда от администрациите на затворите“.
Българското право предвижда, че след като са излежали първите пет години от своята присъда, осъдените на доживотен затвор могат да се присъединят към обикновените затворници, ако са се държали добре и не са им били наложени дисциплинарни санкции. На практика обаче само една малка част от осъдените на доживотен затвор (3 от 18 в Софийския затвор) са могли да се присъединят към обикновените затворници, някои от тях, след като са прекарали дълги години в отделение за осъдени на доживотен затвор. КПИ призовава българските власти да извлекат полза от „експеримента“, който се състои в интеграция на някои осъдени на доживотен затвор сред обикновените затворници, действие, което следва да се разглежда като желателен аспект на управлението на тази категория затворници и да бъде подкрепено със законодателни мерки.
В по общ план КПИ препоръчва на българските власти да преразгледат, в контекста на горепосочените забележки, законовите разпоредби и практиката в областта на отношението към затворниците с доживотна присъда“.
В своя отговор [CPT/Inf (2010) 30], публикуван на същата дата, българското правителство предостави на КПИ следната информация (стр. 26):
„Министерският съвет на Република България понастоящем разглежда нова в концептуално отношение политика в областта на наказателното право, която, според министерството на правосъдието, предвижда отмяна на „доживотната присъда без право на замяна“.
Правителството не посочва дали предвидената нова политика в областта на наказателното право ще включва отмяна на задължителното прилагане на ограничителния режим на изолация, валиден за двете паралелно съществуващи доживотни присъди („със“ и „без“ право на замяна), и дали ще въведе задължителни мерки и дейности за превъзпитание, за да се подпомогне изпълнението на тези присъди и да се постигнат изискваните положителни промени като предварително условие за замяна на присъда или освобождаване (което също беше препоръчано от КПИ).
Ясно е, че ако бъде взето решение за отмяна на доживотната присъда, това ще осигури на всички осъдени на доживотен затвор равен достъп до гаранциите, които предлага съдебно разглеждане на исканията за замяна, докато понастоящем затворниците с доживотна присъда без право на замяна имат достъп само до процедурата за помилване по усмотрение на президента.
Но най-вече отмяната на доживотната присъда без право на замяна ще премахне психологическия ефект на лишаването от надежда, търсена както изглежда чрез самия факт, че е въведена присъда, паралелна на доживотната без замяна, „различна от доживотната присъда“ с цел „да се изолира [осъденият] от обществото“.
По същия начин като съдия Тулкенс по делото Йоргов (№2), аз считам, че Съдът трябваше да вземе под внимание кумулативните психологически последици и страданието, породено от режима и условията на прилагане на наложената на жалбоподателя присъда. Моите заключения в случая, в контекста на член 3, не се ограничават до страданието в резултат на режима и спорните условия, а обхващат и останалата част от конкретните оплаквания, формулирани от жалбоподателя.
ЧАСТИЧНО ОСОБЕНО МНЕНИЕ НА СЪДИЯ БИАНКУ
Мнозинството счете, че по това дело не е необходимо да се разглежда оплакването на жалбоподателя, извлечено от член 8, относно невъзможността му да телефонира на своите адвокати (параграф 154 от решението).
Не споделям това мнение поради следните причини:
1.На първо място, по отношение на кръга от лицата, с които един затворник има право да комуникира, позицията на мнозинството изглежда се отклонява от особеното внимание, което Съдът отделя на комуникациите на затворник с неговия адвокат. В своята съдебна практика и по-точно по делото Кембъл срещу Румъния (25 март 1992 г., серия A, № 233), Съдът подчерта, че е особено важно да се спазва поверителността на отношенията между затворника и неговия адвокат:
„(...) Съдът не вижда никаква причина да прави разграничение между различните категории кореспонденция с адвокати: независимо от тяхната цел, те се отнасят до теми от поверително и лично естество. По принцип подобни послания имат привилегирован статут съгласно член 8.“ (параграф 48 от горепосоченото решение).
Още повече, че положението на жалбоподателя по делото Петров изглежда доста сходно, mutatis mutandis, що се отнася до телефонните комуникации, с това на жалбоподателя по предходното дело Голдър срещу Обединеното кралство (решение от 21 февруари 1975 г., серия A № 18), в което Съдът стигна до следното заключение:
„(...) Без съмнение не е имало нито задържане, нито цензуриране на послание, например писмо, което жалбоподателят е изпратил на или получил от адвокат като част от кореспонденция по смисъла на параграф 1 от член 8, но би било погрешно да се направи заключение, както Правителството, че този текст е неприложим. Възпрепятстването на самата възможност да се води кореспонденция е най-радикалната форма на „намеса“ (параграф 2 от член 8) при упражняване на „правото на зачитане на тайната на кореспонденцията“; не считаме, че то излиза извън обхвата на член 8, докато обикновена проверка безспорно показва това“ (параграф 43 от гореспоменатото решение).
При това положение комуникацията между жалбоподателя и неговите адвокати изглежда сериозно възпрепятствана.
Тези позиции на нашия Съд сами по себе си биха били достатъчни да оправдаят в конкретния случай отделен анализ на възможността за жалбоподателя да има телефонни контакти със своите адвокати. Поради това правото, признато от член 8 на затворниците да комуникират с външния свят, не следва да се ограничава само до комуникации с неговото семейство. Съдебната практика на Съда изрично е признала важността на комуникациите на даден затворник с неговия адвокат. Тази важност съвсем не е ограничена до член 6 от Конвенцията, а се простира и за член 8. Отделните нарушения на членове 6 и 8 от Конвенцията, установени в гореспоменатото дело Голдър, са достатъчно ясен пример за това. Освен това постановените срещу България решения вече показаха и санкционираха подобен проблем (вж. Петров срещу България, № 15197/02, §§ 39-45, 22 май 2008, и Константин Попов срещу България,№ 15035/03, §§ 14-18, 25 юни 2009 г.).
2.На второ място, по отношение на средствата за жалбоподателя да комуникира с външния свят, фактът, че се установява нарушение поради проверката на писмата, които жалбоподателят изпращал на своя адвокат, не следва да намали релевантността на един отделен анализ на забраната на телефонните комуникации между тези две лица. В ситуация, когато писмената комуникация на един затворник с външния свят се окаже в несъответствие с Конвенцията, един анализ на съответствието на другите възможности за комуникация е толкова по-важен. В ситуация, когато писмената кореспонденция на жалбоподателя с неговия адвокат се проверява, телефонната комуникация би могла да бъде друго средство за комуникация, което е в съответствие с изискванията на член 8 от Конвенцията. На мнение съм, че телефонните разговори биха могли дори да бъдат разглеждани като средство за комуникация с предимство за един затворник, ако се вземе под внимание бързината, пътните разноски, времето, с което разполага адвокатът или ползата от едно пътуване.
В решението по делото Петров, по-горе, в което състоянието на българското законодателство беше подробно описано (вж. параграфи 24 и 25 от това решение), беше установено нарушение на член 14, в комбинация с член 8, поради това, че жалбоподателят не е можел да телефонира на своята приятелка, за която не е бил женен, докато женените затворници са можели да телефонират на своите съпруги. Тъй като телефонните разговори са били разглеждани като попадащи в приложното поле или целта на член 8, дори за затворник (вж., в частност, параграф 51 от решението по-горе с препратките към него), не виждам защо мнозинството не предпочете да потвърди този анализ за телефонните разговори на един затворник с неговите адвокати.
Фактът, че затворникът може да телефонира единствено на членовете на семейството си, съгласно член 37 а) от Правилника за прилагане на Закона за изпълнение на наказанията (вж. параграф 67 от решението), отменен през 2010 г., и фактът, че той може да се среща със своя адвокат, не би следвало да намали, за целите на член 8 от Конвенцията, значението на възможността да комуникира с него по телефона.
3.И накрая, въпреки че отхвърли твърденията на жалбоподателя, българското правителство не изложи конкретни аргументи, за да обоснове тази забрана (вж. параграф 147 от решението). То не представи никаква особена причина, налагаща подобно ограничение за жалбоподателя. То не представи твърдения например, че жалбоподателят се е опитал да сплаши свидетели или да подправи доказателства посредством своите адвокати, че е участвал в организирана престъпна група или че е искал да поддържа контакти с други лица, заподозрени в незаконни дейности чрез посредничеството на своите адвокати (за различна от тази ситуация вж. решение по делото Енея Срещу Италия [GC], № 74912/01, §§ 126 и 140, ЕСПЧ 2009 г.). При липсата на каквото и да е оправдание относно ограничаването на правото на жалбоподателя да телефонира на своите адвокати, право, защитено от член 8 § 1 от Конвенцията, с намесата, от която се оплаква жалбоподателят, се нарушават условията, поставени от втория параграф от същия член.
Трябва да се припомни, че новият български закон за изпълнение на наказанията, влязъл в сила на 1 юни 2009 г., в член 76, алинея 2 постановява, че лишените от свобода могат да бъдат консултирани от адвокат по свой избор. Те могат да се срещат с адвокатите насаме, да кореспондират с тях без ограничение и да ползват телефонна връзка с тях по всяко време през деня. В параграф 86, алинея 2 от същия закон се добавя, че началникът на затвора може да забрани телефонната връзка с лица, които оказват отрицателно влияние върху лишения от свобода, с изключение на тези контакти с членове на неговото семейство и защитници.
Следва да споменем Препоръка № Rec(2006)2 на Комитета на министрите на държавите-членки относно Европейските правила за затворите (приета на 11 януари 2006 г.). Тези правила, цитирани многократно от Съда, в най-релевантната си част гласят следното:
„Основни принципи
1. Човешките права на всички лишени от свобода трябва да се уважават.
2. Лишените от свобода запазват всички права, които не са им законно отнети с осъдително решение или с постановена мярка за неотклонение.
3. Ограниченията, налагани на лишените от свобода, не бива да превишават минимално необходимите, а трябва да съответстват на законовата цел, за която са наложени.
(...)
Контакти с външния свят
24.1 На затворниците се разрешава да комуникират толкова често, колкото желаят, чрез писма, телефонни разговори или други форми на комуникация със семействата си, други лица или представители на външни организации, както и да имат свиждания с тях.
24.2 Комуникациите и свижданията може да подлежат на ограничения и наблюдение заради изисквания за текущи следствени действия, поддържане на ред, сигурност и безопасност, предотвратяване на престъпления и защита на жертвите на престъпления, но тези ограничения, включително конкретни ограничения, наложени от съдебните органи, трябва да позволяват минимално ниво на контакт.
Поради тези причини не мога да се присъединя към мнозинството по този въпрос и да не констатирам нарушение на член 8 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят е понесъл най-радикалната форма на намеса в неговите права, гарантирани от тази разпоредба, а именно забраната да телефонира на своите адвокати.
Full & Egal Universal Law Academy