ЧЕТВЪРТО ОТДЕЛЕНИЕ
ДЕЛО ПОЛФРИЙМАН СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ
(Жалба № 840/18)
РЕШЕНИЕ
СТРАСБУРГ
8 юни 2021 г.
Това решение е окончателно, но може да бъде предмет на редакционни промени.
По делото Полфрийман срещу България,
Европейският съд по правата на човека (Четвърто отделение), заседаващ като комитет в състав:
Юлиа Антоанела Моток [Iulia Antoanella Motoc], председател,
Габриеле Кучко-Стадълмайер [Gabriele Kucsko-Stadlmayer],
Пере Пастор Виланова [Pere Pastor Vilanova], съдии,
и Илзе Фрайвирт [Ilse Freiwirth], заместник-секретар на отделението,
като взе предвид:
Жалбата (№ 840/18) срещу Република България, подадена в Съда на основание чл. 34 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи („Конвенцията“) от австралийски гражданин, г-н Джок Антъни Полфрийман („жалбоподателят”), на 22 декември 2017 г.;
решението за уведомяване на българското правителство („Правителството“) за жалбата;
становищата на страните;
след закрито заседание, проведено на 11 май 2021 г.,
постанови следното решение, прието на същата дата:
ВЪВЕДЕНИЕ
1. Делото касае твърдения по чл. 3 от Конвенцията, че чуждестранен затворник е бил удрян (включително с палки), ритан и блъскан от надзирателите в затвора без основание и че разследването на този инцидент не е проведено по независим и задълбочен начин.
ФАКТИТЕ
2. Жалбоподателят е роден през 1986 г. Настоящото му местонахождение не е известно. Той се представлява от г-жа А. Качаунова, адвокат, практикуващ в София и работещ с Българския хелзински комитет (“БХК”).
3. Българското правителство се представлява от правителствения агент г-жа И. Станчева-Чинова от Министерство на правосъдието.
КОНТЕКСТ4. Между август 2011 г. и септември 2019 г. жалбоподателят излежава присъда в Софийския затвор (подробности за присъдата и времето, прекарано от него в Софийския затвор, могат да бъдат намерени в Шахънов и Полфрийман срещу България, № 35365/12 и 69125/12, §§ 15-21, 21 юли 2016 г., както и Полфрийман срещу България (реш.), № 59779/14, §§ 4-12, 16 май 2017 г.). Осъждането на жалбоподателя и изтърпяването на присъдата му привличат значително обществено внимание и широко медийно отразяване в България.
5. В Софийския затвор жалбоподателят е държан в група десет, едно от отделенията за чуждестранни затворници (вж. параграф 62 по-долу).
ИНЦИДЕНТЪТ В СОФИЙСКИЯ ЗАТВОР НА 17 ОКТОМВРИ 2013 Г.Последователност на събитията6. Страните предоставят противоречащи си сведения относно събитията. Правителството заявява, че неговите сведения се основават на материалите, получени в хода на последвалото разследване (описани в параграфи 20 до 55 по-долу).
7. Няма противоречие между страните относно факта, че около 8:30 ч. на 17 октомври 2013 г. двама надзиратели от затвора (този, който е отговарял за предходната 24-часова смяна, и този, който е поел следващата 24-часова смяна) влизат в килията на жалбоподателя, която той споделя с десет други чуждестранни затворници (петима иракчани, четирима иранци и един палестинец). Изглежда никой от тези затворници, освен жалбоподателят, не говори български език. Надзирателите нареждат на затворниците да излязат от килията и да се строят в коридора за рутинната сутрешна проверка. Според жалбоподателя никой от съкилийниците му не разбира заповедта; самият той казва на пазачите, че е готов за проверката. Според Правителството всички затворници в килията, включително жалбоподателят, умишлено игнорирали заповедта, въпреки че тя била повторена няколко пъти, като затворниците дори отправяли заплахи към надзирателите (жалбоподателят оспорва това). Двамата надзиратели излизат от килията, блокират вратата отвън, заключват вратата, водеща към крилото, в което се намира килията, и съобщават за инцидента на дежурния главен надзирател.
8. Според жалбоподателя, около 8:45 ч. много надзиратели влизат в килията, слагат белезници на всички затворници в нея и ги извеждат в коридора, където многократно ги удрят, включително с палки, ритат ги и ги блъскат към стените. След това надзирателите отвеждат затворниците обратно в килията и излизат от крилото, след като заключват вратата към него. Затворниците се събират около въпросната врата, крещейки, че трябва да бъдат пуснати навън, за да могат да отидат до спортната зала или да посещават часовете си по български език. Няколко минути по-късно друга група надзиратели се опитва да щурмува крилото, но първоначално не успява, тъй като един от затворниците е сложил катинар от вътрешната страна на вратата към крилото. Жалбоподателят използва телефон на територията на крилото, за да се обади на адвоката си, на БХК и на почетния консул на Австралия, с цел да им съобщи, че над него и съкилийниците му е упражнено насилие от надзирателите и че е вероятно да бъде упражнено отново. Надзирателите успяват да счупят катинара с помощта на затворник, когото повикват от работилницата в затвора, и влизат в крилото. Заключват всички останали килии, строяват жалбоподателя и съкилийниците му до стената в коридора и отново многократно ги удрят, ритат и блъскат към стената. След това отвеждат жалбоподателя в друга килия, където той остава в продължение на няколко часа.
9. Според Правителството, малко след като надзирателите напускат килията (вж. параграф 7 in fine по-горе), жалбоподателят отваря вратата с ритници, излиза в коридора и провежда телефонните обаждания. Съкилийниците му го последват в коридора. Чак тогава екип за намеса, сформиран от дежурния главен надзирател, за да възстанови реда, щурмува крилото. Биват забавени от катинара, поставен на вратата на крилото, но го разбиват с помощта на друг затворник, след което влизат в крилото и отиват в килията на жалбоподателя. Тъй като нито жалбоподателят, нито съкилийниците му се подчиняват на заповедта да излязат за проверка, надзирателите използват „техники за извеждане“ (които се състоят в хващане на затворниците за гърба и врата), за да ги изведат в коридора, но не ги удрят, блъскат или ритат. Не използват палки. След това надзирателите слагат белезници на затворниците, претърсват килията, след което свалят белезниците и позволяват на затворниците да се върнат в килията.
10. Между 11:00 и 12:00 ч. жалбоподателят е посетен от адвоката си и от представител на БХК, който разговаря и със съкилийниците му. Според последвалата жалба на представителя на БХК до Софийска районна прокуратура (вж. параграф 20 по-долу), по време на това посещение тя забелязва синини, съответстващи на удари с палка, по гърба и краката на всички затворници, освен един.
Сведения и доклади от времето на събитията11. Лекарят на затвора преглежда жалбоподателя между 14.40 и 14.42 ч. Отбелязва, че той се оплаква от извършено срещу него насилие същата сутрин и записва в бележките си три синини с размери 2 на 0,5 сантиметра под дясното му рамо. Отбелязва също така, че жалбоподателят се оплаква от болки в главата и врата, но няма видими наранявания.
12. В същия ден съкилийниците на жалбоподателя дават писмени сведения относно инцидента на български език. Девет от десетте сведения съдържат твърдения, че надзирателите са били затворниците. В шест от сведенията се казва, че същите са написани с помощта на друг затворник (с арабски имена), който изглежда може да пише на български. В останалите четири сведения, които изглежда са написани с един и същ почерк, не се уточнява кой ги е изготвил. В изявление, направено в хода на последвалото разследване (вж. параграф 22 по-долу), един от съкилийниците на жалбоподателя казва, че неговото писмено сведение е съставено от жалбоподателя.
13. Същия ден един от двамата надзиратели, които първоначално влизат в килията на жалбоподателя (този, който отговаря за следващата смяна), написва кратък доклад до началника на затвора. Твърди, че затворниците не са се подчинили на заповедта му да станат и да се строят за проверка, като вместо това му отправили заплахи. Твърди, че е информирал дежурния главен надзирател и е следвал неговите инструкции.
14. По-късно същия ден дежурният главен надзирател информира Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ и Софийска градска прокуратура за инцидента. Твърди, че са използвани „техники за извеждане“ и „помощни средства“, за да се изведат жалбоподателят и неговите съкилийници от килията.
ДИСЦИПЛИНАРНИ НАКАЗАНИЯ, НАЛОЖЕНИ НА ЖАЛБОПОДАТЕЛЯ ВЪВ ВРЪЗКА С ИНЦИДЕНТА15. На 8 ноември 2013 г. началникът на затвора наказва жалбоподателя с допълнителни задължения за почистване в продължение на седем дни заради неспазването на заповедта на надзирателя да излезе от килията за проверка.
16. На 22 ноември 2013 г. началникът наказва жалбоподателя и с двумесечно лишаване от правото да получава външни пратки с храна за това, че е блъснал вратата на килията си и е излязъл в коридора, за да осъществи телефонни разговори.
ПОСЕЩЕНИЕ ОТ СЛУЖИТЕЛИ НА ОМБУДСМАНА17. Един ден след инцидента, на 18 октомври 2013 г., представителя на БХК, който се среща с жалбоподателя (вж. параграф 10 по-горе), иска от Омбудсмана на републиката да провери случая.
18. Пет дни по-късно, на 23 октомври 2013 г., двама служители от екипа на Омбудсмана посещават Софийския затвор и разговарят с жалбоподателя, неговите съкилийници и затворници от съседната килия. Освен това получават докладите на двамата надзиратели, които първоначално са влезли в килията на жалбоподателя, както и от дежурния главен надзирател, заедно с бележките на лекаря на затвора относно инцидента (вж. параграфи 11, 13 и 14 по-горе). Служителите отбелязват и че крилото, в което се държат чуждестранните затворници, не е оборудвано с охранителни камери.
19. В доклада си от 21 ноември 2013 г., Омбудсманът посочва, че синините, които са се забелязвали върху телата на някои от затворниците, ясно предполагали срещу тях да е била използвана сила. Макар и употребата на известна физическа сила да е била оправдана поради отказа им да се подчинят на заповедта да излязат от килията за проверка, не може да се установи колко време е продължило това използване на сила. Ако е продължило дори след като затворниците са били изведени от килията си, значи е било явно непропорционално на ситуацията. Употребата на палки е била противозаконна, особено като се има предвид, че затворниците не са оказали активна съпротива.
ПРЕДВАРИТЕЛНО РАЗСЛЕДВАНЕ НА ИНЦИДЕНТАПървоначално разследване20. Пет дни след инцидента, на 22 октомври 2013 г., представителят на БХК, който посещава жалбоподателя (вж. параграф 10 по-горе), отправя искане до Софийска районна прокуратура да разследва възможното малтретиране на жалбоподателя и неговите съкилийници. На следващия ден, 23 октомври 2013 г., жалбоподателят и двама от неговите съкилийници също подават жалба към същата институция относно инцидента, твърдейки, че са били блъскани, удряни (включително с палки) и ритани от надзирателите.
21. Въз основа на сигнала от представителя на БХК, на 4 ноември 2013 г. Софийска районна прокуратура възлага на полицията да извърши “предварителна проверка” (вж. параграф 56 по-долу) с оглед на необходимостта да установи дали има основание да се образува наказателно производство.
22. На 12, 13 и 14 декември 2013 г. разследващият, полицейски служител със служебно разпределение в Софийския затвор („полицаят“), взима показания във връзка с инцидента от девет от съкилийниците на жалбоподателя; към този момент един съкилийник вече е бил екстрадиран. Всички показания са напечатани на български език и са изготвени с помощта на двама други затворници, които говорят съответно арабски и фарси, освен български. Според всички девет затворници, дали показания, надзирателите, които са ги извели от килията, не са ги били, а са осъществили физически контакт единствено с цел да ги изведат. Според петима от далите показания, на затворниците са били сложени белезници по време на извеждането им от килията, които са били свалени след проверката.
23. На 21 декември 2013 г. полицаят взема показания от лекаря на затвора. Те повтарят информацията, която вече се съдържа в бележките, изготвени от него при прегледа на жалбоподателя (вж. параграф 11 по-горе).
24. На 27 декември 2013 г. и 8 януари 2014 г. полицаят взема показания от двамата надзиратели, които са влезли в килията в началото на инцидента. Според тях никой от надзирателите не е използвал сила, различна от “техники за извеждане” по отношение на затворниците.
25. На 7, 8 и 13 януари 2014 г. полицейският служител взема показания от дванайсет надзиратели, участвали в екипа за намеса, който има задача да възстанови реда в килията на жалбоподателя (вж. параграф 9 по-горе). Текстът на единадесет от тези показания, всички от които са напечатани, е идентичен. Според тях надзирателите употребили сила, чак след като са приканили жалбоподателя и неговите съкилийници да се подчинят на нареждането да излязат за проверка и след като ги предупредили, че в противен случай срещу тях ще бъде използвана сила. Никой от затворниците не бил удрян; само са хванати и изведени от килията, след което са им сложени белезници, за да се предотврати по-нататъшна ескалация на ситуацията. След това килията е претърсена, белезниците на затворниците са свалени и им е позволено да се върнат в нея. Дванадесетото показание е от командира на екипа и съдържа малко повече детайли, но поддържа същата информация относно последователността на събитията. В него е уточнено още, че не са “използвани палки или физическа сила, освен позволената в закона”.
26. На неуточнени дати полицаят взема показания от представителя на БХК и от самия жалбоподател. Правителството не осигурява копия на тези показания. Изглежда представителят на БХК потвърждава, че е видяла следи от удари с палка върху жалбоподателя.
27. В доклад от 17 януари 2014 г. полицаят обобщава получените показания, посочвайки, че те не потвърждават твърденията на жалбоподателя, че той и съкилийниците му са извеждани от килията и вкарвани обратно в нея няколко пъти и през цялото това време са удряни и ритани. Твърденията на служителя на БХК за следи от удари с палка са опровергани от показанията на лекаря на затвора; трите контузии, отбелязани от него, не са показателни за удари с палка. Твърденията на жалбоподателя, че той и съкилийниците му са били извеждани от килията и след това вкарвани обратно, и същевременно са били непрекъснато подложени на насилие, не са потвърдени от останалите показания. Твърдението на жалбоподателя, че надзирателите са били оборудвани с метални палки, не се окачествява като вярно, тъй като такива палки не са били налични в Софийския затвор. Въз основа на това полицейският служител достига до заключение че не е необходимо да се образува наказателно производство във връзка с инцидента.
28. На 30 януари 2014 г. Софийска районна прокуратура отказва да образува наказателно производство във връзка с инцидента. Мотивите за постановлението повтарят почти дословно текста от доклада на полицая.
Обжалване на първия отказ за образуване на наказателно производство29. Жалбоподателят, един от съкилийниците му и представителят на БХК подават жалба до Софийска градска прокуратура по чл. 213, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (виж параграф 57 по-долу). Твърдят, че фактическите констатации, подкрепящи отказа за образуване на наказателно производство, са погрешни. Представителят на БХК, която единствена е имала възможност да види материалите по случая и да получи копие от постановлението на Софийска районна прокуратура (вж. параграф 28 по-горе), заявява, че прокуратурата не е взела предвид твърденията в ръкописните сведения, дадени от съкилийниците на жалбоподателя в деня на инцидента (вж. параграф 12 по-горе), които противоречат на по-късните им напечатани показания. Освен това Софийска районна прокуратура не е предприела никакви самостоятелни действия по разследване, като вместо това изцяло ги е делегирала на полицай, работещ в Софийския затвор, и след това е приела безкритично доклада му. Освен това е приела без резерви констатацията, че нараняванията по гърба на жалбоподателя не са причинени от удари с палки.
30. На 14 април 2014 г. Софийска градска прокуратура допуска за разглеждане жалбата на служителя на БХК (без позоваване върху другите две жалби). Прокуратурата констатира по-конкретно, че съществуват очевидни несъответствия между първоначалните ръкописни сведения на затворниците (вж. параграф 12 по-горе) и последващите получени от тях показания (вж. параграф 22 по-горе) относно това дали са били удряни. Поради това е счетено за необходимо от тях да се вземат по-нататъшни показания с помощта на “заклети преводачи”. Те трябва да бъдат попитани конкретно дали са били малтретирани и дали им е била предложена медицинска помощ по разбираем за тях начин. От своя страна лекарят на затвора трябва да бъде поканен да изясни произхода на нараняванията върху тялото на жалбоподателя.
Първа допълнителна проверка31. На 22 април 2014 г. Софийска районна прокуратура връща случая на полицията с конкретни указания да получи подробно становище от лекаря на затвора относно произхода на нараняванията върху жалбоподателя. Разследването е възложено на същия служител (вж. параграф 22 по-горе).
32. В показанията си от 3 юни 2014 г. лекарят казва, че не може да предостави повече подробности, тъй като не е специалист по съдебна медицина и не е присъствал, когато жалбоподателят е получил нараняванията си. Прилага копие на страницата от дневника си, в която описва нараняванията.
33. На 4 юни 2014 г. полицейският служител взема показания от затворника, който е бил извикан от надзирателите да счупи катинара (вж. параграф 8 по-горе). Той описва собственото си участие в събитията и заявява, че не е видял какво се е случило след това.
34. На 11 юли 2014 г. Софийска районна прокуратура отново отказва да образува наказателно производство. Текстът на това постановление повтаря почти дословно текста на предишното (вж. параграф 28 по-горе), като в края са добавени четири абзаца, в които (а) се обобщават допълнителните показания, получени от двете лица по време на допълнителното разследване, и (б) се отбелязва, че твърдението на служителя на БХК, че на някои от съкилийниците на жалбоподателя е била отказана медицинска помощ, не е достатъчно конкретно или подкрепено с доказателства. Тези абзаци също са копирани почти дума по дума от доклада на служителя относно допълнителното разследване.
Обжалване на втория отказ за образуване на наказателно производство35. Жалбоподателят и представителят на БХК, която е подала жалбата до прокуратурата, обжалват пред Софийска градска прокуратура на основание чл. 213, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 57 по-долу). Твърдят, че допълнителната проверка е повърхностна и дори не е направен опит да се разяснят точките, посочени в постановлението на Софийска градска прокуратура за отмяна на първия отказ за образуване на наказателно производство (вж. параграф 30 по-горе).
36. На 17 ноември 2014 г. Софийска градска прокуратура отхвърля жалбите, като постановява, че са спазени всички указания, дадени от нея при отмяна на първия отказ за образуване на наказателно производство (вж. параграф 30 по-горе), и че Софийска районна прокуратура е анализирала правилно наличните материали.[1]
37. На 12 май 2015 г. жалбоподателят пише до Апелативна прокуратура - София. Повтаря аргументите си и, позовавайки се на чл. 46, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 61 по-долу), иска вторият отказ за образуване на наказателно производство да бъде отменен.
38. На 6 юли 2015 г. Апелативна прокуратура - София отхвърля “жалбата” на жалбоподателя и потвърждава постановлението на Софийска градска прокуратура. Счетено е, че няма материали, които да показват, че жалбоподателят или съкилийниците му са малтретирани от надзирателите в затвора и че са спазени всички указания, дадени от Софийска градска прокуратура при отмяната на първия отказ за образуването на наказателно производство (вж. параграф 30 по-горе).
39. Жалбоподателят пише до Върховна касационна прокуратура, като отново излага аргументите си. Отново, позовавайки се на чл. 46, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 61 по-долу), иска вторият отказ за образуване на наказателно производство да бъде отменен.
40. На 2 септември 2015 г. Върховната касационна прокуратура постановява, че Софийска районна прокуратура не е изпълнила а указанията, дадени от Софийска градска прокуратура в постановлението ѝ за отмяна на първия отказ за образуване на наказателно производство (вж. параграф 30 по-горе). Поради това Върховна касационна прокуратура приема „сигнала“ на жалбоподателя, отменя постановлението на Апелативна прокуратура - София и връща случая на Софийска районна прокуратура, като постановява последната да се съобрази изцяло с указанията, дадени от Софийска градска прокуратура.
Втора допълнителна проверка41. На 19 октомври 2015 г. Софийска районна прокуратура препраща случая обратно към полицията с указания за пълно спазване на нарежданията, дадени от Софийска градска прокуратура в постановлението ѝ за отмяна на първия отказ за образуване на наказателно производство (вж. параграф 30 по-горе). Случаят отново е възложен на същия полицейски служител (вж. параграф 22 и 31 по-горе).
42. На 1 декември 2015 г. полицаят връща преписката обратно към Софийска районна прокуратура, заедно със доклад. Този доклад повтаря дословно съдържанието на предишните доклади, като в края са добавени пет допълнителни абзаца, в които полицаят отбелязва, че (а) осем от съкилийниците на жалбоподателя са освободени от затвора на различни дати през 2014 г. (пет от тях преди постановлението на Софийска градска прокуратура, което разпорежда вземането на допълнителни показания от тях), че (б) един от тях е екстрадиран и че (в) Министерството на вътрешните работи не разполага със заклети преводачи и има с ограничени средства за поддържане на експерти по наказателните производства.
43. С постановление от 10 декември 2015 г., чийто текст повтаря почти дословно доклада на полицая, Софийска районна прокуратура за трети път отказва да образува наказателно производство.
Обжалване на третия отказ за образуване на наказателно производство44. Жалбоподателят и представителят на БХК подават жалба до Софийска градска прокуратура по чл. 213, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (виж параграф 57 по-долу).
45. На 20 януари 2016 г. Софийска градска прокуратура отменя отказа и връща преписката обратно на Софийска районна прокуратура с указания да се вземат показания от всички затворници, които са били свидетели на инцидента и все още се намират в Софийския затвор.
Трета допълнителна проверка46. На 27 януари 2016 г. Софийска районна прокуратура препраща преписката обратно към полицията с указания за пълно спазване на указанията, дадени от Софийска градска прокуратура за вземане на показания от всички затворници, които са били свидетели на инцидента и все още се намират в Софийския затвор (вж. параграф 45 по-горе). Случаят отново е възложен на същия полицай (вж. параграфи 22, 31 и 41 по-горе).
47. На 23 февруари 2016 г. полицаят взема показания от единствения съкилийник на жалбоподателя, който все още се намира в Софийския затвор. Текстът на показанията (напечатан) е почти идентичен с предишните му показания от 13 декември 2013 г. (вж. параграф 22 по-горе).
48. Докладът на полицейския служител от 14 март 2016 г. повтаря дословно текста на предишния негов доклад, като в края е добавен един абзац, в който се споменава вземането на допълнителни показания (но не се описва съдържанието им). Полицаят дава заключение да не се образува наказателно производство.
49. С постановление от 29 март 2016 г., чийто текст повтаря почти дословно доклада на полицая, Софийска районна прокуратура за четвърти път отказва да образува наказателно производство.
Обжалване на четвъртия отказ за образуване на наказателно производство50. Жалбоподателят подава жалба до Софийска градска прокуратура по чл. 213, ал. 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (виж параграф 57 по-долу). В нея изтъква, че Софийска районна прокуратура дори не е споменала какво е съдържанието на допълнителните показания, взети от съкилийника на жалбоподателя, и твърди, че въпросите, посочени от Софийска градска прокуратура в постановлението ѝ за отмяна на първия отказ за образуване на наказателно производство (вж. параграф 30 по-горе), остават неразрешени.
51. На 8 юли 2016 г. Софийска градска прокуратура отхвърля жалбата и потвърждава отказа. По-конкретно е изтъкнато, че само един от съкилийниците на жалбоподателя се намира все още в Софийския затвор и поради тази причина е невъзможно да се вземат допълнителни показания от останалите. Освен това е счетено, че Софийска районна прокуратура е анализирала правилно наличните материали.
52. На 28 юли 2016 г. жалбоподателят пише до Апелативна прокуратура - София. Повтаря аргументите си и иска, позовавайки се на чл. 46, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 61 по-долу), да бъде отменен отказът за образуване на наказателно производство.
53. На 20 септември 2016 г. Апелативна прокуратура - София отхвърля „жалбата” на жалбоподателя и потвърждава постановлението на Софийска градска прокуратура. Отново се изтъква, че само един от съкилийниците на жалбоподателя се намира все още в Софийския затвор и поради тази причина е невъзможно да се вземат допълнителни показания от останалите, чието местонахождение след освобождаването им не е известно. Освен това се казва, че долустоящите прокуратури надлежно са анализирали наличните материали.
54. На 28 април 2017 г. жалбоподателят пише до Върховна касационна прокуратура. Повтаря аргументите си и иска, позовавайки се на чл. 46, ал. 3 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 61 по-долу), да бъде отменен отказът за образуване на наказателно производство.
55. На 20 юли 2017 г. Върховната касационна прокуратура отхвърля „жалбата” на жалбоподателя и потвърждава постановленията на по-долустоящите прокуратури. Отбелязва, че допълнителните разследвания не потвърждават твърденията за малтретиране на жалбоподателя.
ПРИЛОЖИМА ПРАВНА РАМКА
ПРЕДВАРИТЕЛНА ПРОВЕРКА56. Прокуратурата е длъжна да образува наказателно производство само ако полученият от нея сигнал или жалба съдържа „достатъчно данни“, които позволяват възникването на „основателно предположение“, че е извършено престъпление (чл. 211, ал. 1 от Наказателно-процесуалния кодекс). Ако жалба или сигнал до органите на прокуратурата не съдържа „достатъчни данни“, те могат да наредят на полицията или на друг орган да извърши „предварителна проверка” и да докладва пред тях (чл. 145(1)(3) от Закона за съдебната власт от 2007 г.), така че да могат да решат, в светлината на така получените допълнителни материали, дали да образуват наказателно производство.
ОБЖАЛВАНЕ НА ОТКАЗ на прокурора ЗА ОБРАЗУВАНЕ НА НАКАЗАТЕЛНО ПРОИЗВОДСТВО57. Чл. 213 от Наказателно-процесуалния кодекс, така както е формулиран при влизането му в сила през април 2006 г., се състои от две алинеи. Първата предвижда, че прокурорът може да откаже да образува наказателно производство, като в такъв случай трябва да информира за това пострадалия (или неговите наследници) и лицето, което е съобщило за твърдяното престъпление. Втората алинея предвижда, че прокурор от „по-горестоящата прокуратура“ може да отмени това постановление по собствена инициатива или след обжалване от страна на лицата, посочени в първия параграф, и да разпореди образуването на наказателно производство.
58. Чл. 213 е изменен, считано от август 2016 г. Втората алинея е отменена, а към първата е добавено изречение, в което се казва, че отказът за образуване на наказателно производство подлежи на обжалване пред „по-горестоящата прокуратура“. В мотивите към законопроекта, довел до изменението (законопроект № 602-01-34), се посочва, че целта му е да се премахне възможността по-горестоящ прокурор да определя конкретен изход на делото пред по-долустоящ прокурор (т.е. да нареди образуване на наказателно производство) и по този начин да се гарантира, че по-долустоящите прокурори, макар и наблюдавани в предвидените от закона рамки, все пак ще си запазят възможността да вземат решения въз основа на вътрешното си убеждение относно конкретните преписки (стр. 7).
59. Въпреки че Наказателно-процесуалният кодекс не упоменава това изрично, е установена практика, че отказът на прокурор да образува наказателно производство не подлежи на съдебен контрол (вж. опр. № 9896 от 23.07.2009 г. по адм. д. № 9215/2009 г., ВАС, VII о.; опр. № 280 от 24.11.2011 г. по в. ч. н. д. № 427/2011 г., ВнАС; опр. № 17 от 31.01.2012 г. по в. ч. н. д. № 90/2012 г., САС; и опр. № 347 от 03.11.2014 г. по в. ч. н. д. № 996/2014 г., САС).
60. Съгласно чл. 200 от Кодекса, така както е формулиран от момента на влизането му в сила през април 2006 г., всяко постановление на прокурора, което не подлежи на съдебен контрол, може да бъде обжалвано пред прокурор от “по-горестоящата прокуратура”, чието постановление от своя страна не подлежи на обжалване.
61. Съгласно чл. 46, ал. 3 от Кодекса (от декември 2020 г., ал. 4), така както е формулиран при влизането му в сила през април 2006 г., прокурорът от „по-горестоящата прокуратура“ може да отмени или измени постановлението на прокурор от по-ниската по степен прокуратура, да даде задължителни указания и дори сам да извърши необходимите действия по разследване. Считано от август 2016 г., тази разпоредба е изменена въз основа на същия законопроект, довел до изменението на чл. 213 (вж. параграф 58 по-горе), с уточнение, че прокурорът от „по-горестоящата прокуратура“ може да предприема описаните действия по своя собствена инициатива, но само по отношение на постановленията на прокурорите от по-ниската по степен прокуратура, които не са били проверени по съдебен ред.
ОТНОСИМИ МЕЖДУНАРОДНИ ДОКЛАДИ
62. В своя доклад от посещението си в България през март-април 2014 г. (CPT/ Inf (2015) 12) Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание („КПИ”) отбелязва, че пред него “са направени значителен брой твърдения за умишлено физическо малтретиране на затворници от страна на надзиратели” на Софийския затвор. Повечето от тези твърдения се отнасят за “приемното отделение (група 8), отделенията за чуждестранни затворници (групи 10 и 13) и отделението за лица, изтърпяващи присъди (група 11)” (параграф 51).
63. В доклада си относно посещението в България през юни-юли 2015 г. (CPT/Inf (2015) 36) КПИ отбелязва, че “според твърдения ситуацията в Софийския затвор се е влошила, тъй като се съобщава, че малтретирането вече не се ограничава предимно до инциденти с отделни лица, а включва и масови побои над затворници в килиите”, като за някои членове на персонала се казва, че са “особено агресивни и враждебни към чуждестранни затворници и извършители на сексуални престъпления” (параграф 33). По-нататък в параграф 34 КПИ отбелязва:
“Твърди се, че на 6 юли 2014 г. в Софийския затвор осем изтърпяващи присъдите си чужденци от една и съща килия са удряни с палки по целите тела, включително по главите и крайниците. След инцидента затворниците са прегледани от хирурга на болницата към затвора. За съжаление, описанието на нараняванията е много оскъдно и неточно (не се споменава вида на нараняванията, цвета им, размерите, точното местоположение, от кога изглежда да датират, с какъв инструмент изглежда да са били предизвикани и т.н.) и липсват заключенията на преглеждащия лекар относно степента на съответствие между твърденията и видимите наранявания. Освен това съдържанието на издадените удостоверения не е записано в медицинските досиета на затворниците, в общия регистър на медицинските консултации или в регистъра на травматичните събития.”
ПРАВОТО
ТВЪРДЕНИ НАРУШЕНИЯ НА ЧЛ. 3 ОТ КОНВЕНЦИЯТА64. Жалбоподателят твърди, че сутринта на 17 октомври 2013 г. без основание е блъскан, ритан и удрян с палки от надзирателите в затвора, включително докато бил с белезници, и че последвалото разследване по този въпрос е неефективно. Жалбоподателят се позовава на чл. 3 от Конвенцията, който предвижда:
„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.”
ДопустимостСъответствие с шестмесечния срок(a) Становищата на страните
65. Правителството твърди, че жалбата е подадена след изтичане на допустимия срок за това. Според него шестмесечният срок, предвиден в чл. 35, ал. 1 от Конвенцията, е започнал да тече на 8 юли 2016 г., когато Софийска градска прокуратура потвърждава четвъртия отказ на Софийска районна прокуратура за образуване на наказателно производство. Това е така, защото съгласно чл. 213 от Наказателно-процесуалния кодекс, изменен през август 2016 г., отказът за образуване на наказателно производство може да бъде обжалван само веднъж, пред непосредствено горестоящата прокуратура (рамката е била различна преди въпросното изменение). По-нататъшните обжалвания от страна на жалбоподателя пред Апелативна прокуратура - София и Върховна касационна прокуратура не представляват редовни обжалвания, тъй като в тях той просто призовава въпросните органи да упражнят правомощията си по чл. 46, ал. 3 от същия Кодекс да отменят по собствена инициатива постановленията на по-ниска по степен прокуратура. Тази възможност не е ограничена от срокове и упражняването на такива правомощия се извършва по усмотрение на органите. Поради това постановлението на Апелативна прокуратура - София от 20 септември 2016 г. и това на Върховна касационна прокуратура от 20 юли 2017 г. не могат да бъдат взети предвид при изчисляване на шестмесечния срок. Дори постановлението на Апелативна прокуратура - София да може да се разглежда като постановено съгласно чл. 213 от Кодекса (тъй като се позовава на него), съответно и като последна инстанция от веригата за редовни обжалвания, които са били достъпни за жалбоподателя, то е получено от него на 26 септември 2016 г., повече от шест месеца преди да подаде жалбата си. Не е ясно също така защо той изчаква повече от седем месеца, до 28 април 2017 г., преди да осъществи по-нататъшното си обжалване пред Върховна касационна прокуратура.
66. Жалбоподателят твърди, че чл. 213 от Наказателно-процесуалния кодекс не забранява изрично по-нататъшни обжалвания и че изразът „по-горестоящата прокуратура“ в тази разпоредба не означава само непосредствено горестоящата прокуратура. В неговия случай всички нива на прокуратурата са се ангажирали със същността на неговите обжалвания, вместо да ги счетат за недопустими. Предишни дела срещу България показват, че възможността да се отмени отказ за образуване на наказателно производство по чл. 46, ал. 3 от същия Кодекс е ефективно средство за защита.
(b) Преценката на Съда
67. В България обжалването пред по-горестояща прокуратура срещу отказ на компетентната прокуратура да образува наказателно производство е ефективно средство за защита, което трябва да се използва, преди да се подаде жалба до Съда съгласно чл. 3 от Конвенцията за умишлено малтретиране от страна на полицията (вж. Кемеров срещу България (реш.), № 44041/98, 2 септември 2004 г., и Димов срещу България, № 56762/00, § 80, 8 март 2007 г.). В такива случаи засегнатото лице обикновено трябва да доведе въпроса до знанието на най-висшата прокуратура, т.е. на Върховната касационна прокуратура (бивша Главна прокуратура) (вж. Кемеров срещу България (№ 2) (реш.), № 16077/05, 22 юни 2010 г.). Както се потвърждава от фактите по няколко такива дела, които са постъпили пред Съда, това е обичайното средство за защита в подобни ситуации (вж. например Владимир Георгиев срещу България, № 61275/00, §§ 17-19, 16 октомври 2008 г .; Сашов и други срещу България, № 14383/03, §§ 21-25, 7 януари 2010 г .; Христови срещу България, № 42697/05, §§ 24-31 и 53, 11 октомври 2011 г .; и Борис Костадинов срещу България, № 61701/11, §§ 25-29, 21 януари 2016 г.).
68. По делото Димчо Димов срещу България (№ 57123/08, § 44, 16 декември 2014 г.) Съдът приема, че същият път за защита трябва да се следва, когато авторите на твърдяното малтретиране са надзиратели от затвора. В този случай жалбоподателят също обжалва на всички нива чак до Върховна касационна прокуратура (пак там, §§ 21-24 и 46).
69. В Христови (цитирано по-горе) Правителството повдига възражение, подобно на това в настоящото дело, и Съдът приема, че „окончателно решение“ по смисъла на чл. 35, ал. 1 от Конвенцията е онова, в което Главната прокуратура се занимава с основателността на последното обжалване на жалбоподателите срещу отказа за образуване на наказателно производство по техните твърдения за малтретиране от страна на полицията (пак там, § 57).
70. Настоящото дело не представлява съществена разлика. По-специално, не изглежда, че изменението от август 2016 г. на чл. 213 от Наказателно-процесуалния кодекс (вж. параграф 58 по-горе) има ефекта, който Правителството се опитва да му припише. Текстът на разпоредбата, както преди, така и след изменението, по никакъв начин не забранява по-нататъшни обжалвания. Освен това, мотивите към законопроекта, довел до изменението, показват, че целта му не е да намали нивата, на които отказът на прокурора да образува наказателно производство може да бъде оспорен, а да попречи на по-горестоящите прокурори да определят дали прокурорите от по-ниски нива трябва да образуват наказателно производство при отмяна на отказите им за това (вж. параграф 58 in fine по-горе).
71. Работейки по случая на жалбоподателя, нито Апелативна прокуратура - София, нито Върховна касационна прокуратура изглежда да считат, че въпросното изменение или условията на чл. 200 от същия Кодекс, формулирани по този начин от 2006 г. насам (вж. параграф 60 по-горе), им пречи да разгледат по същество оплакванията на жалбоподателя, които са описани впоследствие като „жалби“. Не изглежда и да възприемат себе си като упражняващи правомощия за възобновяване по собствена инициатива, вместо да действат в обичайното си качество на надзорници по отношение на прокуратурите от по-ниските нива, точно както вече са били направили през 2015 г. (виж параграфи 38, 40, 53 и 55 по-горе). Фактът, че съгласно условията на чл. 46, ал. 3 от Кодекса, изменен също през август 2016 г., те биха могли да направят това по своя собствена инициатива (вж. параграф 61 по-горе), не променя това заключение.
72. От това следва, че в настоящия случай “окончателно решение” по смисъла на чл. 35, ал. 1 от Конвенцията е постановлението на Върховната касационна прокуратура от 20 юли 2017 г. (вж., mutatis mutandis, L.R. v. North Macedonia, № 38067 / 15, §§ 66-67, 23 януари 2020 г.). Жалбата е подадена до Съда на 22 декември 2017 г., по-малко от шест месеца след това постановление.
73. Поради това възражението на Правителството следва да бъде отхвърлено.
Дали жалбата е явно необоснована74. Освен това Правителството твърди, че жалбата е явно необоснована, тъй като констатациите от националното разследване не потвърждават твърденията на жалбоподателя, които „изкривяват истината и са очевидно неверни“.
75. Жалбоподателят твърди, че фактите по делото показват, че нито оплакването му за твърдяно малтретиране, нито оплакването му за твърдяно неправилно провеждане на разследването са явно необосновани.
76. В светлината на всички материали по делото Съдът намира, че въпросите дали разследването е било ефективно и дали неговите констатации могат да послужат като основа за оценка на основателността на жалбата на жалбоподателя, че е бил малтретиран от надзирателите в затвора, изискват разглеждане по същество. Следователно жалбата не е явно необоснована, което означава, че възражението на Правителството в това отношение следва да бъде отхвърлено (вж., mutatis mutandis, S.M. v. Croatia [GC], № 60561/14, § 239, 25 юни 2020 г.).
Заключението на Съда относно допустимостта на жалбата77. Жалбата не може да се счита за недопустима и въз основа на други основания. По-конкретно, постановленията на органите на прокуратурата, издадени след отхвърлянето на предишната жалба от страна на жалбоподателя, отнасяща се до същия инцидент (вж. бележка под линия 1 отгоре и параграфи 37-55 по-горе), представляват “относима нова информация” според целите на чл. 35, ал. 2 (б) от Конвенцията, което означава, че настоящата жалба не е “по същество същата” като въпросната предходна жалба (вж. Кемеров (№ 2), цитирано по-горе).
78. Следователно жалбата трябва да бъде обявена за допустима.
По съществоОбщи принципи79. Общите принципи, уреждащи (а) характеристиките на ефективното разследване по твърдения за малтретиране на задържани лица, (б) използването на сила по отношение на такива лица и (в) подходът на Съда за доказване в такива ситуации, са установени. Те са изложени в Bouyid v. Belgium ([GC], № 23380/09, §§ 81-90 и 114-23, ЕСПЧ 2015 г.) и, конкретно във връзка със затворническия контекст, например, в Dedovskiy and Others v. Russia (№ 7178/03, §§ 71-73, 87 и 89-90, ЕСПЧ 2008 г. (извлечения)), Vladimir Romanov v. Russia (№ 41461/02, §§ 55-59, 63 и 81, 24 юли 2008 г.), Saçılık and Others v. Turkey, № 43044/05 и 45001/05, §§ 85-86 и 88-91, 5 юли 2011 г.) и Karabet and Others v. Ukraine (№ 38906/07 и 52025/07, §§ 259-62, 297-99 и 302-03, 17 януари 2013 г.
80. Първият момент, който трябва да се подчертае в случая, е че (а) съществува потенциал за насилие в затворите и неподчинението от страна на затворниците може бързо да прерасне в бунт, което означава, че (б) в някои случаи може да се наложи употребата на сила, за да се гарантира сигурността в затвора, но в същото време (в) такава сила може да се използва само ако е неизбежна и не трябва да бъде прекомерна, тъй като прибягването до сила, ако не е било строго наложително заради поведението на задържания, засяга човешкото достойнство и представлява “унизително отношение”, следователно се явява нарушение на правото, изложено в чл. 3 от Конвенцията.
81. Вторият момент, който трябва да се подчертае, е че когато събитията са изцяло или до голяма степен в ръцете на властите, както в случая със задържани лица под техен контрол, задължение на властите е (а) да обяснят убедително произхода на всякакви наранявания, които не могат обосновано да бъдат отдадени на причини, различни от малтретиране от страна на държавни служители, както и (б) да покажат, че използването на сила по отношение на задържан е било неизбежно и непрекомерно.
Приложение на тези принципи82. Разказите на страните за инцидента на 17 октомври 2013 г. се различават значително помежду си, като версията на Правителството се основава на материалите, получени в рамките на националното разследване (вж. параграфи 6 до 9 по-горе). Преди да реши дали може да разчита на тези материали и по-общо на констатациите от проведеното разследване, при разглеждане на основателността на оплакването, че жалбоподателят е бил малтретиран, Съдът трябва да оцени задълбочеността на усилията на властите да установят истината. Следователно първо ще разгледа оплакването, че разследването не е било ефективно (вж. Karabet and Others, цитирано по-горе, §§ 251-53).
(a) Ефективност на разследването
(i) Становищата на страните
83. Жалбоподателят твърди, че разследването не е било задълбочено. Критикува постановлението на Софийска районна прокуратура да разпореди предварителна проверка, вместо директно да образува наказателно производство. Освен това оспорва забавянето във вземането на показания и факта, че някои от тях са били взети чрез превод от други затворници, с един от които той е бил в лоши отношения. Жалбоподателят също така твърди, че полицейският служител, ръководещ разследването, не е бил независим, тъй като работното му място е било в затвора и че този служител не е проверил всички възможни източници на информация за инцидента. Друг проблем е била липсата на независим и обстоен медицински преглед. В крайна сметка горестоящите органи на прокуратурата не са коригирали недостатъците в разследването.
84. Правителството твърди, че твърденията на жалбоподателя за малтретиране не са изглеждали потенциално основателни и следователно властите не са били длъжни да ги разследват. Правителството твърди, че разследването е изпълнило напълно приложимите изисквания. Отговорният полицай не е бил зависим от затворническите власти, въпреки че работното му място се е намирало в този затвор. Освен това е работил под надзор от страна на прокурор, който е бил напълно независим. Разследването е било навременно и обстойно. Разследващият е взел показания от всички затворници и надзиратели, които са били замесени в инцидента, както и от лекаря на затвора и представителя на БХК. Показанията на затворниците, преведени на български език от други затворници със задоволителни езикови умения, са били последователни и потвърдени от последвалото изявление на друг затворник. Разследващият е разполагал и с всички налични писмени материали. Вярно е, че не е потърсил становище от съдебен лекар относно естеството и възможния произход на нараняванията върху жалбоподателя, но доказателствата, предоставени от лекаря на затвора, са били достатъчни в това отношение, по-специално за да се изключи хипотезата за удари с палка. Също така трябва да се има предвид, че синините върху жалбоподателя са били толкова леки, че вероятно вече са се били излекували по времето, когато той се е оплакал пред прокуратурата.
(ii) Преценката на Съда
85. Твърдението в жалбите на жалбоподателя и представителя на БХК до Софийска районна прокуратура, че на 17 октомври 2013 г. надзирателите в затвора са подложили жалбоподателя на третиране в противоречие с чл. 3 от Конвенцията (вж. параграф 20 по-горе) е вероятно основателно. То е направено малко след събитията и е потвърдено от бележките на лекаря в затвора, в които са описани три натъртвания по гърба на жалбоподателя, от първоначалните сведения на съкилийниците на жалбоподателя, че надзиратели са били всички затворници в килията, както и от доклада на Омбудсмана след посещението на служителите му в Софийския затвор (вж. параграфи 11, 12 и 19 по-горе). Следователно властите са имали задължение да разследват подробно случая.
86. Софийска районна прокуратура е разпоредила “предварителна проверка” от полицията (вж. параграфи 21 и 56 по-горе). По отношение на подобни процедури в Румъния, Русия и Украйна Съдът е приел, че когато става въпрос за достоверни твърдения за умишлено третиране в противоречие с чл. 3, изборът на такива процедури вместо директното образуване на пълноценно разследване, често може да бъде проблематичен (вж. например Sergey Savenko v. Ukraine, № 59731/09, § 28, 24 октомври 2013 г .; Lyapin v. Russia, № 46956/09, §§ 133-37, 24 юли 2014 г .; Poede v. Romania, № 40549/11, § 60, 15 септември 2015 г .; Gheorghiţă and Alexe v. Romania, № 32163/13, § 53, 31 май 2016 г .; V.K. v. Russia, № 68059/13, § 186, 7 Март 2017 г .; и Grigoryan and Sergeyeva v. Ukraine, № 63409/11, § 61, 28 март 2017 г.). Съдът освен това е подчертавал някои от ограниченията на тази процедура в България (вж. Сашов и други, цитирано по-горе, § 64 и Анжело Георгиев и други срещу България, № 51284/09, § 72, 30 септември 2014 г.). Но в крайна сметка не Съдът трябва да определя дали изборът на властите първо да извършат предварителна проверка вместо директно да образуват наказателно производство (вж. параграф 56 по-горе) е бил оправдан при конкретните обстоятелства (вж., mutatis mutandis, Сашов и други, цитирано по-горе, § 64). Достатъчно е да се отбележи, че в случая въпросното разследване страда от няколко недостатъка.
87. Първо, било е изцяло поверено на полицай, чието работно място е било в Софийския затвор (вж. параграф 22 по-горе). Въпреки че този служител не е бил нает от същата институция като надзирателите, за които се твърди, че са малтретирали жалбоподателя (за разлика от Sapožkovs v. Latvia, № 8550/03, §§ 71-73, 11 февруари 2014 г.), неговата фактическа близост с тях подкопава възможността да бъде възприет като практически достатъчно независим (вж., mutatis mutandis, Karabet and Others, цитирано по-горе, §§ 278-80). Вярно е, че полицаят е работил под надзор от страна на Софийска районна прокуратура (вж. параграфи 21, 31, 41 и 46 по-горе). Този орган обаче изглежда не е наблюдавал отблизо работата му: и в четирите случая, когато полицаят докладва към прокуратурата, докладите му просто са почти дословно копирани, без прокуратурата да анализира сама материалите по делото (вж. параграфи 28, 34, 43 и 49 по-горе и сравни с Matko v. Slovenia, № 43393/98, § 90, 2 ноември 2006 г .; Butolen v. Slovenia, № 41356/08, § 76, 26 април 2012 г .; Mikiashvili v. Georgia, № 18996/06, § 87, 9 октомври 2012 г. и Sapožkovs, цитирано по-горе, § 76). Освен това прокуратурата очевидно не е била склонна да се увери, че полицаят надлежно се е съобразил с указанията на горестоящите прокуратури за допълнителни действия по разследване (вж. параграфи 31-34, 41-43 и 46-49 по-горе).
88. На второ място, разследването е било ограничено до вземане на показания от участниците в инцидента, без очевидни усилия за подробни разговори с тях (вж., mutatis mutandis, Lyapin, § 134, и Борис Костадинов, § 61, цитирани по-горе). Идентичното съдържание на напечатаните показания на почти всички надзиратели, участвали в екипа за интервенция (вж. параграф 25 по-горе), наистина поражда съмнения относно това дали те действително съответстват на онова, което биха могли да кажат за инцидента, особено след като разследването е можело евентуално да доведе до образуването на наказателно производство срещу тях (вж. Gablishvili and Others v. Georgia, № 7088/11, § 68, 21 февруари 2019 г.). От своя страна, напечатаните показания на съкилийниците на жалбоподателя, взети с помощта на двама затворници, използвани като неформални преводачи (вместо да се използват професионални), категорично противоречат на по-ранните им ръкописни сведения (вж. параграфи 12 и 22 по-горе). Въпреки указанията на Софийска градска прокуратура да се изясни това несъответствие (вж. параграф 30 по-горе), потвърдени от Върховната касационна прокуратура (вж. параграф 40 по-горе), допълнителните проверки не са го направили. Вярно е, че това отчасти се дължи на факта, че всички тези затворници с изключение на един междувременно са били освободени (вж. параграф 42 по-горе). Изглежда обаче не са положени усилия за откриването на поне някои от тях извън затвора и текстът на допълнителните показания от страна на единствения затворник, който е останал в Софийския затвор, е копиран изцяло от предишните (вж. параграф 47 по-горе), което поражда съмнения относно истинността им. При всички положения липсата на подходящо обяснение за несъответствието до голяма степен се дължи на начина, по който разследващият полицай първоначално е взел показанията.
89. Не на последно място, медицинският преглед, на който жалбоподателят е бил подложен след инцидента, не е бил обстоен, очевидно не е продължил повече от две или три минути и е извършен от лекар, който - по негово собствено признание - не е бил подходящо квалифициран да даде становище за произхода на нараняванията му (вж. параграфи 11, 23 и 32 по-горе). Повърхностният характер на такива медицински прегледи в Софийския затвор и липсата на становище от страна на преглеждащия лекар относно степента на съответствие между твърденията на затворниците за малтретиране и реалното състояние на нараняванията им са отбелязани и от КПИ по време на посещението им там по-малко от две години след разглеждания в настоящия случай инцидент (вж. параграф 63 по-горе). Когато, както в този случай, задържани са ранени при операция за сигурност в рамките на затвора, властите са длъжни да организират техния бърз и цялостен медицински преглед (вж. Dedovskiy and Others, § 90, и Karabet and Others, § 264, и двете цитирани по-горе). В тази връзка Съдът също така подчертава, че тъй като правилното провеждане на медицинските прегледи е ключова защита срещу малтретирането при лишени от свобода, лекарите, които ги извършват, трябва да имат както формална, така и фактическа независимост, както и да бъдат подходящо обучени (вж., наред с други източници, Vladimir Romanov, цитирано по-горе, § 86).
90. В заключение, разследването не е било нито достатъчно независимо, нито способно да отговори убедително на основните въпроси, възникнали по случая: какъв вид и степен на сила са използвали надзирателите срещу жалбоподателя и дали употребата на тази сила е била строго необходима поради собственото му поведение. Следователно не е изпълнено задължението на държавата ответник съгласно чл. 3 от Конвенцията да разследва ефективно твърдението, че жалбоподателят е бил малтретиран в затвора (вж., mutatis mutandis, Борис Костадинов, цитирано по-горе, §§ 62-63).
91. От това следва, че е налице нарушение на този член в неговата процесуална част.
(b) Твърдяно малтретиране на 17 октомври 2013 г.
(i) Становищата на страните
92. Жалбоподателят твърди, че натъртванията по гърба му показват, че е претърпял някакъв вид физическо насилие. Според него тези синини вероятно са съответствали на удари с палка. Противно на твърденията на властите, нито той, нито съкилийниците му са действали по начин, оправдаващ използването на сила срещу тях. Важно е да се има предвид, че събитията са се случили, докато той е бил лишен от свобода. Следователно е било задължение на властите да опровергаят твърденията му, което те не са успели да направят, главно поради недостатъците в разследването. Твърденията му косвено се потвърждават и от констатациите на КПИ.
93. Правителството твърди, че силата, употребена от надзирателите в затвора, не е включвала палки и е била наложителна заради поведението на жалбоподателя и съкилийниците му. Няма медицинско или друго доказателство в подкрепа на твърденията на жалбоподателя за наличието на редица наранявания и удари с палка. Трите малки натъртвания по гърба му може да са били резултат от минималното количество сила, използвана за извеждането му от килията, и противоречат на твърдените от него действия на насилие.
(ii) Преценката на Съда
94. Ясно е, че сутринта на 17 октомври 2013 г. е възникнал инцидент, изискващ намесата на надзирателите в килията на жалбоподателя и използването на сила спрямо затворниците. Два доклада от онзи момент потвърждават това, макар и без подробности (вж. параграфи 13 и 14 по-горе). Това заключение произтича и от сведенията, дадени от съкилийниците на жалбоподателя в деня на инцидента (вж. параграф 12 по-горе), както и от всички показания, дадени от същите и други затворници в хода на последвалото разследване (вж. параграфи 22, 24, 25, 33 и 47 по-горе). Дисциплинарните наказания, наложени на жалбоподателя няколко дни по-късно, също потвърждават това (вж. параграфи 15 и 16 по-горе). Те показват също така, че жалбоподателят е сред затворниците, които са имали роля в инцидента.
95. От своя страна, бележките на лекаря на затвора показват, че няколко часа след инцидента жалбоподателят е имал три синини на гърба и е изпитвал болка в главата и врата (вж. параграф 11 по-горе).
96. Тъй като инцидентът е станал в институция под контрола на властите, тяхно задължение е било да обяснят убедително произхода на нараняванията на жалбоподателя и да покажат, че използването на сила по отношение на него е било необходимо и непрекомерно.
97. Обичайният начин, по който властите могат да се освободят от това задължение, е чрез ефективно разследване на инцидента. Тяхното разследване обаче страда от недостатъци (вж. параграфи 87-89 по-горе), които са достатъчно сериозни, за да попречат на Съда да използва резултатите му, за да направи каквито и да било категорични констатации относно начина, по който се е развил инцидентът и на тази основа да оцени ключовите моменти по делото: какъв размер и вид сила е била използвана по отношение на жалбоподателя и дали тази сила е била строго наложителна поради собственото му поведение (вж., mutatis mutandis, Saçılık and Others, цитирано по-горе, § 107). Вярно е, че не всяко нарушение на задължението за разследване по чл. 3 води до констатация, че негативното задължение на държавата по тази разпоредба също е било нарушено, тъй като във всички такива случаи Съдът трябва да установи въз основа на всички материали, които са му предоставени, дали обяснението, дадено от властите на национално ниво или от Правителството в производството пред Съда, е убедително и правдоподобно (вж. Buntov v. Russia, № 27026/10, § 152, 5 юни 2012 г.). В този случай обаче констатациите на разследването изглеждат ненадеждни, а становището на Правителството се основава изцяло на материалите, получени в хода на това разследване (вж. параграф 6 по-горе и, mutatis mutandis, Morgunov v. Russia, № 32546/08, § 41, 11 април 2017 г.; Sitnikov v. Russia, № 14769/09, § 41, 2 май 2017 г.; и Kondakov v. Russia, № 31632/10, § 36, 2 май 2017 г.). Съдът заключава, че Правителството не е предоставило достатъчно информация или доказателства, които да поставят под въпрос версията за събитията от страна на жалбоподателя.
98. Констатациите на КПИ по време на двете му последващи посещения в Софийския затвор, първото от които се е състояло по-малко от година след разглеждания в настоящото дело инцидент, и където са регистрирани подобни твърдения за малтретиране на чуждестранни затворници (вж. параграфи 62 и 63 по-горе), макар и не директно по същество, по-скоро придават допълнителна достоверност в полза на жалбоподателя.
99. Като повтаря, че използването на каквато и да е сила по отношение на задържан, освен ако тя не е била строго наложителна заради собственото му поведение, засяга човешкото достойнство и представлява “унизително отношение”, следователно нарушение на правото, изложено в чл. 3 от Конвенцията, Съдът констатира, че е налице нарушение на тази разпоредба в материален аспект.
ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЧЛ. 41 ОТ КОНВЕНЦИЯТА100. Чл. 41 от Конвенцията гласи:
„Ако Съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Βисокодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна.“
Обезщетение за вреди101. Жалбоподателят търси 20 000 евро (EUR) за неимуществените вреди, които твърди, че е претърпял в резултат на нарушенията на чл. 3 от Конвенцията в материален и процесуален аспект.
102. Правителството твърди, че искът е прекомерен и че жалбоподателят не е уточнил степента на страданията си.
103. Съдът намира, че жалбоподателят следва да е претърпял както физически, така и психически страдания в резултат на унизителното отношение, на което е бил подложен от надзирателите на 17 октомври 2013 г. Към това трябва да се добавят психическите страдания, причинени от последвалото отсъствие на ефективно разследване. Произнасяйки се по справедливост, както изисква чл. 41 от Конвенцията, Съдът присъжда на жалбоподателя 5 200 евро, плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени.
Разходи и разноски104. Жалбоподателят иска заплащане на 2 500 евро за четири часа работа на неговите представители от БХК по националното производство и двадесет и един часа работа от тяхна страна по производството пред Съда, и двете на ставка от 100 евро на час. Иска да му се възстановят и 8.30 евро пощенски разходи. В подкрепа на иска си жалбоподателят представя пощенски разписки, работен лист и договор за правни услуги между него и БХК. Иска сумите, присъдени по този параграф, да бъдат платени директно на БХК.
105. Правителството изрично посочва, че съгласно условията на договора между жалбоподателя и БХК, той не дължи възнаграждение на БХК, което означава, че нито един от претендираните от него разходи не е действително направен.
106. Според установената съдебна практика на Съда, възстановяването на разходи и разноски може да бъде присъдено по чл. 41 от Конвенцията, ако се установи, че те са били действително и необходимо направени и са в разумен размер. Хонорарът на представител е действително дължим, ако жалбоподателят го е платил или е длъжен да го плати, което не е така, ако представителят е действал безплатно (вж. McCann and Others v. the United Kingdom, 27 септември 1995 г., § 221 , Серия A № 324; Merabishvili v. Georgia [GC], № 72508/13, § 371, 28 ноември 2017 г .; и B and C v. Switzerland, No. 889/19 и № 43987/16, § 79, 17 ноември 2020 г.).
107. В настоящия случай в чл. 4(1) от договора между жалбоподателя и БХК се казва, че той “не дължи възнаграждение на БХК за воденето на производството” и че е съгласен, че БХК “може да поиска възнаграждение за извършените правни услуги, представителството и разходите по делото от Съда, който в случай на благоприятен изход ще нареди на българското правителство да ги поеме пропорционално”. По този начин става ясно, че жалбоподателят не е длъжен да плати нищо на БХК във връзка със случая и че нито един от разходите и разноските, претендирани от негово име, всъщност не е бил извършен от него.
108. Представителите не могат да търсят справедливо обезщетение на собствено основание, тъй като те не са “потърпевша страна” по смисъла на чл. 41 (предишен член 50) (вж. Luedicke, Belkacem and Koç v. Germany (чл. 50), 10 март 1980 г., § 15, Серия A № 36; Airey v. Ireland (чл. 50), 6 февруари 1981 г., § 13, Серия A № 41; и Campbell and Cosans v. the United Kingdom (чл. 50), 22 март 1983 г., § 14 (а), Серия A № 60).
109. Искането следва да бъде изцяло отхвърлено.
Лихва за забава110. Съдът смята за уместно лихвата за забава да бъде обвързана с пределната ставка по заеми на Европейската централна банка, към която се добавят три процентни пункта.
ПО ТЕЗИ СЪОБРАЖЕНИЯ СЪДЪТ ЕДИНОДУШНО
Обявява жалбата за допустима;Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тъй като разследването на това дали жалбоподателят е бил малтретиран от надзирателите в затвора не е било достатъчно независимо и задълбочено;Приема, че е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тъй като на 17 октомври 2013 г. жалбоподателят е бил подложен на унизително отношение от страна на надзирателите в затвора;Приема,(a) че държавата-ответник следва да плати на жалбоподателя по отношение на неимуществени вреди в рамките на три месеца 5 200 евро (пет хиляди и двеста евро), плюс всички данъци, които могат да бъдат начислени. Сумата трябва да бъде преобразувана в български левове по приложимия курс към датата на плащането;
(b) че от изтичането на гореспоменатия тримесечен срок до плащането се дължи проста лихва върху горепосочените суми в размер, равен на пределната ставка по заеми на Европейската централна банка за срока на забава, към която се добавят три процентни пункта;
Отхвърля останалата част от иска на жалбоподателя за справедливо обезщетение.Съставено на английски език и оповестено писмено на 8 юни 2021 г. в съответствие с правило 77 §§ 2 и 3 от Правилника на Съда.
Илзе Фрайвирт Юлиа Антоанела Моток Председател Заместник-секретар
[1] В жалба, подадена до Съда на 23 януари 2015 г. (№ 6422/15), жалбоподателят е изразил inter alia и същите оплаквания като тези, които се разглеждат в рамките на настоящото дело. На 26 март 2015 г. компетентният съдия ги е отхвърлил на основание чл. 35, ал. 1 и 4 от Конвенцията, като е счел, че тъй като жалбоподателят (все още) не е оспорил постановлението на Софийска градска прокуратура пред по-горестоящите прокуратури, не е изчерпал вътрешнодържавните възможности за защита. Жалбоподателят е информиран за това решение с писмо от 2 април 2015 г.